Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (24)

23.

Джеф бе в къщата на Итън Скуеър. Бе гол в леглото, а Трейси лежеше до него. Едва когато се наведе да я целуне, видя, че не е Трейси. Беше друга жена, непозната.

Трейси стоеше на прага и крещеше.

— Как можа?

Джеф почувства, че му прилошава. Затича се към вратата, но когато стигна, Трейси беше изчезнала. Там беше майката на Джеф, Линда, която използва същите думи като Трейси: „Как можа?“. Но тя беше в друга къща, в друго време и викаше на бащата на Джеф. Линда Стивънс беше хванала съпруга си с друга жена.

Всичките пари от наследството й бяха пропилени заради последната схема за забогатяване на Дейв Стивънс.

— Махни се от мен, кучко!

Приклекнал до вратата на спалнята им, Джеф чу как кост се удря в кост, когато юмрукът на баща му се стовари върху бузата на майка му.

Линда пищеше:

— Спри, Дейв! Моля те!

Побоят продължи: бам, бам, бам.

 

 

Бам, бам, бам.

Нещо твърдо и студено отново и отново удари Джеф по гърба.

Той лежеше на пода, на металния под като парцалена кукла.

„Движа се. Къде съм?“

Чу шум като от ревящи двигатели и усети страховито разтърсване.

„Самолет? Товарен самолет?“

След това се строполи на пода. Мракът се върна.

 

 

Леглото бе топло и меко, но Джеф трябваше да стане. Мащехата му нямаше да го остави на мира.

— Вземи ме, Джефи! Татко ти няма да се върне още часове.

Гърдите й бяха като възглавници, меки и грамадни, задушаваха го. Гънки мека женска плът го притискаха като тесто. Не можеше да помръдне! В гърдите му се надигна паника.

Джеф изтича към прозореца и изскочи навън, гол, на снега.

Започна да трепери. Беше толкова студено. Бе мъртвешки студено.

Някакъв инстинкт му подсказа: „Не заспивай. Ако заспиш, ще умреш. Събуди се, Джеф. Събуди се!“.

 

 

— Събуди се!

Гласът беше истински. Студът също. Джеф не се движеше наникъде, още беше по гръб. Камъкът под него беше като леден блок.

— Казах да се събудиш! — Силен ритник в ребрата накара Джеф да извика и да се загърчи в агония.

Гласът бе определено мъжки и въпреки това писклив и с отчетлива нотка на истерия. Джеф веднага го позна и го заляха спомени.

Севиля.

Църквата.

Отиде да се срещне с Даниел Купър.

Купър цитираше Библията. Звучеше като побъркан.

— Спиш ли?… Дойде часът: ето син Човечески се предава в ръцете на грешниците. Не можа ли един час да постоиш буден?^[1]

Джеф простена:

— Буден съм.

Ребрата го боляха от ботуша на Купър, но това не можеше да се сравни с болката в главата, постоянното пулсиране, сякаш мозъкът му се бе раздул до такива катастрофални размери, че щеше да спука черепа му отвътре. Инстинктивно той посегна да докосне раната, след което осъзна, че ръцете му са вързани.

Ръцете и краката.

Беше облечен, но не в собствените си дрехи. Одеждата му бе тънка и странна като болнична нощница. Превръзка на очите или нещо по-плътно и кораво бе омотано около главата му. Превръзка?

— Нуждая се от лекар — изграчи Джеф. — Къде сме?

Още един ритник, този път в ключицата. Болката бе мъчителна. Джеф не разбираше защо не припада.

— Аз задавам въпросите — изписка Купър. Все едно квичеше прасе или ядосано дете току-що вдишало хелий от празничен балон. — Бог ще изцери болката ти. Сега само Господ може да ти помогне.

Стига „Господ“ да имаше умения по спешна мозъчна хирургия или способността да убеждава побъркани психопати да освободят злочестите си пленници и да потърсят помощ в най-близката лудница, иначе Джеф не споделяше увереността на Купър за ползата от Неговото присъствие.

Той си спомни пословицата, която чичо му Уили имаше навик да повтаря: „Бог помага на онези, които си помагат сами“.

Инстинктът за оцеляване на Джеф бе започнал да се пробужда.

Първата стъпка бе да си изясни къде се намира. Заради ехото от гласа на Купър позна, че са в някаква много просторна сграда с висок таван и силно течение. Църква? Не. Всички църкви имаха характерна миризма, която тук липсваше. Плевник? Изглеждаше по-вероятно. Когато Купър не ломотеше за Господ и не го риташе като куче, тишината беше пълна. Не се чуваха коли, нито фонов шум, дори и птича песен. Обгръщаше ги беззвучен мир.

„Намираме се в плевник, на усамотено място.“

Вледеняващата температура подсказваше, че е нощ. И също, че вероятно вече не са в Южна Испания. Спомни си пътуването със самолета… пътуваха със самолет. И с нещо друго. Кола?

Запита се откога е в безсъзнание. От часове? От дни?

Досега можеха да са навсякъде.

Джеф се опита да мисли логично. Кое беше последното, което помнеше? Болките в главата и тялото му пречеха да се съсредоточи за повече от няколко секунди. Накъсани образи и мисли нахлуваха в съзнанието му. Спомни си църквата в Севиля. Ароматът на тамян, красивия олтар.

После какво?

Самолет. Студен метал. Трейси. Майка му.

Трудно беше да отдели истината от въображението. Майката на Джеф бе мъртва от двайсет и пет години, но гласът и писъците й звучаха съвсем истински. Почувства, че очите му се пълнят със сълзи.

— Знаеш ли защо си тук, Стивънс?

Гласът на Купър жилеше като остен.

— Не. — За да отговори, положи невероятни усилия. Всяка дума го изтощаваше. — Защо?

— Защото ти си агнецът. Третата и последна жертва.

„Чудесно. Благодаря, че ме осветли.“

Немощна усмивка заигра по изранените устни на Джеф.

— Смешно ли ти се струва? — кипна Купър.

Джеф зачака нов удар, но такъв не последва. Какво чака?

Опита да се постави на мястото на Купър и да проникне в съзнанието му — трудна задача, понеже човекът бе клинично луд.

Той ти говори. Означава, че иска да завържете разговор.

Лесно е могъл да те убие досега, но не го е направил.

Защо не?

Какво иска?

Какво твое му е нужно?

Мислите на Джеф бяха объркани. Но знаеше, че трябва да направи нещо. Да каже нещо. Длъжен бе да отвлече вниманието на Купър. По инстинкт той заговори.

— Ще ти кажа какво мисля. Според мен това няма нищо общо с Бог, а с Трейси.

Купър избухна.

— Не споменавай името й!

Джеф си помисли: „Улучих“.

— Защо да не споменавам името й? В края на краищата ми е съпруга.

Купър нададе ужасен вой, като умиращо животно.

— Не. Не, не, не. Тя не е твоя съпруга!

— Напротив. Никога не сме се развеждали.

— Няма значение. Ти я оскверни. Взе това, което беше мое. Взе нещо красиво и безупречно и го омърси. Както и себе си.

Джеф чу как дребният човечец драска по пода. После усети как го обръщат по корем и свличат тънката дреха от гърба му.

— Ще изкупиш вината си. — Купър нададе вик, след което силно удари Джеф по гърба с твърд камшик. Стори му се, че е направен от електрическа жица с остри метални ръбове, които се впиха в плътта на Джеф като бръсначи.

Той извика.

— Ще изкупиш вината си.

Камшикът го шибна отново.

И отново.

И отново.

Болката бе неописуема, по-силна от всичко, което бе понасял някога.

Продължаваше да вика, но крясъците му сякаш идваха извън него. В себе си се беше свил и чакаше забравата, знаеше, че скоро трябва да дойде.

Последното, което Джеф си спомняше, бе звукът от учестеното дишане на Даниел Купър, докато дребният мъж се задъхваше от ударите, които продължаваше да сипе. После като любима жена, го обгърна тишина.

 

 

— Играеш ли шах?

Джеф отвори очи. Не виждаше нищо, освен мрак. За секунда изпадна в паника. „Аз съм сляп! Копелето ме е ослепило!“

Но после си спомни превръзката върху очите си и си пое предпазливо дъх. Очакваше болка да прободе ребрата му, докато въздухът нахлуваше в дробовете му. Или главоболието да го накара да закрещи. Но агонията, която го изтезаваше, бе изчезнала. Беше чудо. Неописуемо.

Не мина дълго, преди да го споходи очевидната мисъл:

„Сигурно Купър ме е упоил.“

Но не го беше грижа. Цялото тяло на Джеф бе топло, сякаш отвътре го загряваше пламък на доволство. Нямаше представа колко време е минало, откакто е в съзнание — след побоя, — но каквото и да му беше дал Купър, то го караше да се чувства страхотно. Странното беше, че Джеф не плуваше в мъгла, обикновено предизвиквана от морфина или другите болкоуспокояващи. Тялото му беше успокоено от фалшиво чувство за безопасност, но мисълта му беше ясна. Дали, запита се той, адреналинът не му помагаше да се съсредоточи? Съвсем очевидно той все още бе в опасност. Освен догадката за Трейси, Джеф нямаше представа защо е тук и какво иска Даниел Купър от него.

— Шах? — повтори Купър. — Играеш ли? Няма значение, въпросът е риторичен. Зная, че играеш. — Предишният му гняв, изглежда, се беше изпарил до точката на подчертана веселост. — Да поиграем. Аз съм с белите и започвам първи.

Джеф чу как наглася дъската и фигурите на съответните им бойни линии. Едва помнеше играта, фактически не бе играл от юношеството си. Но чувстваше, че сега не е моментът да го признае. Нещо му подсказваше, че Купър не би предпочел покер, нито би се увлякъл от „Монопол“.

— Не забрави ли нещо? — попита Джеф.

— Разбира се, че не — отвърна Купър. — Никога не забравям нищо.

Джеф обясни:

— Не виждам. Нито мога да движа ръцете си. Как да играя шах, ако не виждам дъската и не мога да докосна фигурите?

Купър като че се развесели от въпроса му.

— С мисълта си, Стивънс. Ще ти кажа моите ходове, а ти ще ми кажеш своите. Тогава ще преместя фигурите вместо теб. Ще бъде като на лайнера „Кралица Елизабет“. Двубоят между Мелников и Негулеско. Помниш ли?

Джеф никога нямаше да го забрави. Беше първият удар, който направиха заедно с Трейси и беше като талисман. Двамата велики майстори седяха в отделни стаи и без да знаят, играеха един срещу друг. Джеф бе организирал залагания за мача сред спътниците си и добре ги отупа. Въпросът бе, откъде знаеше Даниел Купър?

— Колко получи от измамата, питам те от интерес?

Гласът на Джеф стана дрезгав.

— Около сто хиляди долара.

— Общо?

— На всеки.

— Твоя ли беше идеята, или на Трейси?

— Моя. Но нямаше да успея без нея. Тя беше великолепна. Трейси винаги е била великолепна.

Купър не отговори нищо, но Джеф почувства как ревността му надвисва във въздуха като живо, злобно същество, реещ се сокол, готов да нанесе удар. От една страна, бе истинска лудост да предизвиква човек, който е напълно побъркан и вече му желае смъртта. От друга, Трейси бе единственото слабо място на Купър. Ако Джеф го принудеше да разкрие повече за себе си и манията си към Трейси, навярно щеше да може да използва информацията, за да измисли план за бягство…

Рискът си струваше.

— Пешка от e2 на e4. — Купър премести фигурата си. — Ти си на ход.

Джеф се поколеба. Как ставаше? Хоризонталните редове бяха номерирани, а вертикалните имаха букви? Или беше обратното?

— Казах, че ти си на ход! — извика Купър.

— Добре, добре. И аз местя пешка от e7 на e5, нали така беше?

— Хм. — Купър не изглеждаше впечатлен. — Предвидимо. Пешка от d2 на d4.

— Съжалявам, че те разочаровах — каза Джеф.

— Не съжалявай. Бъди по-умел. Може би това е последната ти игра. Искаш да оставиш добро впечатление, нали?

Джеф остана глух за заплахата. Вместо това се съсредоточи да задържи вниманието на своя похитител.

— Тогава вземам на d4. Убеден съм, че теб никой не може да те обвини в предвидимост, нали, Даниел?

— Можеш да се сбогуваш с пешката си. Моята дама я взе. И не ме наричай с малкото ми име.

— Защо не?

— Защото така казвам, ето защо. Ти си на ход!

— Не си ли харесваш името?

Купър промърмори под нос:

— Той ме наричаше така. Зимър.

Джеф долови омразата в гласа му.

— Зимър ли?

— Фред Зимър. Беше отвратителен. Развратник като теб. Ти си на ход, не разбра ли? Играй!

— Добре, добре. Кон от b8 на c6.

— Заплашваш ми дамата? Няма да я имаш. От d4 отива на a4.

Ново тракане по дъската. Джеф се опита да си представи положението на фигурите. Беше му трудно да се концентрира. Все пак трябваше да мести.

— Кон от g8 на f6. — Той отново се опита да въвлече в разговор Купър. — Откъде го познаваш?

— Беше ни съсед — обясни Купър. — Едно време идваше вкъщи и оскверняваше майка ми.

„Осквернявам. Допада му тази дума.“

— Фред Зимър и майка ти са били любовници?

— Беше отвратително. След това ме подминаваше по коридора, все едно нищо не се е случило. „Здрасти, Даниел, как си? Искаш ли да поиграем, Даниел?“ Зимър превърна майка ми в курва. Но аз помолих Бог да му отмъсти. И на двамата.

— Какво направи?

— Изпълних Божията воля. Пролях кръвта на агнеца. Това бе първата жертва. Кон от b1 на c3.

— Уби Фред Зимър? Как?

— Глух ли си? Казах „агнеца“. Агнеца. Зимър не беше агнец. Той беше вълк. Ти си на ход.

Джеф се опита да проумее обърканата логика на Купър. Беше като да се мъчиш да плуваш в желе с вързани отзад ръце. Щом съседът беше вълк…

— А майка ти? Тя ли беше агнецът?

— Обичах я толкова силно. — Купър заплака. — Но както Аврам пожертва любимия си син Исак, аз също бях призован от Господ да доведа агнеца пред олтара.

— Бог няма нищо общо с теб — безцеремонно изтъкна Джеф. — Убил си собствената си майка, Даниел. Нищо чудно, че си прокълнат.

— Не ме наричай Даниел! Вече те предупредих.

— Ревнувал си от приятеля й и затова си я убил, а после какво? Отървал си се и от него?

Купър тихо плачеше.

— Исусе — въздъхна Джеф. Не знаеше какво да очаква, но определено не беше това. Даниел Купър не само беше луд, но и беше побъркан от много дълго време.

— Аз съм оръдие на Бог.

— Дума да не става. Ти си психопат.

— Аз съм богоизбран! — Купър го хващаше истерията. — Кръвта на агнеца ще те залее и така греховете ти ще бъдат простени. Това е думата Божия. Така греховете ти може да бъдат простени. „Постъпи така в Моя памет“ — каза Бог.

— Как да постъпя? Да убия собствената си майка?

— Не разбираш! Майка ми трябваше да изкупи вината си. Да бъде пожертвана. Както аз трябваше да се пожертвам, за да спечеля любовта на Трейси. Ако беше дошла при мен отначало, както беше редно, всички злини щяха да бъдат избегнати.

— Сега обвиняваш Трейси? Не е много кавалерско от твоя страна, Даниел.

Партията шах очевидно бе към края си. Но Джеф чувстваше, че играе за живота си. Да провокира Купър беше рискована стратегия, но точно сега разполагаше само с нея.

— Току-що ми каза, че именно майка ти и Зимър са те превърнали в убиец. Кой от двамата? Кого да виним?

— Не! Млъкни! Майка ми беше безупречна!

— Струва ми се, че твърдеше, че е курва?

— Курвата е Трейси — мрачно изломоти Купър. — Трейси ме изкуши като Ева в райската градина. Заради нейните и моите грехове много агнеци бяха пожертвани. Но сега цената е платена. Е, почти. Време е за ново, последно жертвоприношение…

Много агнеци? Или много убийства? Ако Купър действително е убил майка си — освен ако не беше плод на въображението му, — на какво още бе способен?

Той продължаваше да нарежда.

— Изпълних Божията воля. Подчиних се, но беше ужасно. Толкова много кръв! Точно както с майка ми. Не знаеш какво преживях. Но разбери, тези жени бяха толкова грешни.

— Какви жени? — попита тихо Джеф.

Купър, изглежда, не чу въпроса.

— Толкова много грях. Толкова много възмездие. Имах чувството, че ще продължи вечно. Но Господ в Своята милост имаше други намерения. Както виждаш, доведе Трейси при мен. — Той замълча и след няколко минути като че дойде на себе си. Когато заговори отново, гласът му бе напълно спокоен. — Ето защо сме тук, Стивънс, ти и аз. Играем последната си игра. Време е. Бог иска ново жертвоприношение. Новият агнец трябва да преживее смъртта, смъртта на кръста. Само тогава ще се върне раят.

Нов агнец? Ново жертвоприношение? Смърт на кръста? За миг Джеф си бе помислил, че е поставил Купър в безизходно положение, поне емоционално. Но надали беше така.

— След последната жертва с Трейси най-после можем да се оженим. Греховете ни ще бъдат забравени. Ще вървим ръка за ръка, пречистени и огрени от Бог.

— Искаш да се ожениш за Трейси?

— Естествено. След жертвоприношението.

Жертвоприношението.

Смърт на кръста…

Джеф почувства дъха му. Бавно, много бавно Купър отпусна крака си.

— След жертвоприношението Трейси ще дойде в гробницата, досущ като Мария Магдалена. — Сега гласът на Купър звучеше жизнерадостно. — Но като Мария ще я намери празна, там ще е само плащаницата. Ще притисне до лицето си новата плащаница и ще се разридае. После ще повярва. Ще види своя спасител и ще проумее. — Джеф почувства, че настръхва, и в гърлото му се надига горчивина.

Новата плащаница…

Даниел Купър не беше планирал да открадне Торинската плащаница.

Беше си наумил да направи своя собствена.

Беше дошъл в Севиля, за да научи как.

Какво му каза преди няколко минути?

Знаеш ли защо си тук, Стивънс?

Защото си агнецът.

Джеф пренебрегна думите му като бръщолевения на луд. Но сега разбираше значението им. Обхвана го паника като леден юмрук, стиснал сърцето му.

— Ти си на ход.

Джеф не можеше да диша.

„Исусе Христе. Даниел Купър ще ме разпъне на кръст!“