Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (23)

22.

Жан Ризо взе чантата си от конвейера и отегчено се огледа за такси.

Трябваше да се чувства вдъхновен или поне развълнуван. Обаждането на Магдалена Прието от историческия музей в Севиля бе първият слънчев лъч в търсенето на Даниел Купър от месеци насам. Арестът на Елизабет Кенеди в Ню Йорк навремето му се струваше успех. Но Елизабет обеща много, а даде малко. Като всеки друг, работил с Купър, знаеше изненадващо малко за него. Мотивите, импулсите и личният му живот бяха затворена книга. След убийството на Лори Хансен в Ню Йорк следите му напълно се заличиха. Дори Трейси Уитни не можеше да му помогне.

И в друго отношение последните месеци бяха трудни за Жан Ризо. Бившата му съпруга Силви, която той продължаваше силно да обича, бе срещнала друг. Очевидно връзката им беше сериозна.

— Клод е добър човек, Жан.

— Сигурен съм, че е така.

Бяха на разходка в парка с цялото семейство седмица след Коледа. Жан бе пропуснал самия празник, неспособен да се откъсне от Ню Йорк след убийството на Лори Хансен, и се опитваше да се реваншира сега. Клеманс и Люк веднага му простиха, нещо обичайно за децата. За Силви бе по-трудно. Да се извинява за нарушените обещания на Жан бе достатъчно неприятно, докато бяха женени, а сега — направо абсурдно.

— Той е учител — продължи Силви. — Разумен и надежден.

Жан се намръщи. Последната дума не беше ли камък в неговата градина?

— Децата го обожават.

— Чудесно. — Жан се опита да бъде снизходителен и да скрие факта, че от всяка дума на Силви го боли. — Надявам се някой ден да се запозная с него.

— Какво ще кажеш за четвъртък? Мислех всички да вечеряме заедно.

Вечерята мина по-зле, отколкото Жан бе предполагал. Негодникът Клод се оказа един от най-милите хора, които беше срещал: културен, скромен и очевидно лудо влюбен в Силви.

„А аз му отворих вратата — помисли печално Жан. — Пуснах го да влезе. Ако й обръщах повече внимание, ако не бях така обсебен от работата, още щяхме да сме заедно.“

Може би ако имаше нещо, с което да се похвали в работата, щеше да се чувства по-добре. Ако Лори Хансен беше още жива. Или Алиса Арно, или Сандра Уитмор, която и да е от жертвите на Даниел Купър. Но бяха мъртви. А Купър още бродеше навън. Жан се бе провалил в работата си, както бе провалил и брака си.

Копнееше да се изповяда на Трейси Уитни. Не искаше да я намесва, но знаеше, че Трейси ще разбере. Тя също правеше жертви в името на своята професия. Бе изгубила любовта си, бе видяла как семейството й се разпада, неведнъж, а два пъти. Но за разлика от Жан Трейси продължаваше напред, не гледаше назад.

За жалост тя бе престанала да отговаря на обажданията му от деня, в който напусна Ню Йорк. Мълчанието й не бе враждебно, но посланието беше ясно: „Направих всичко по силите си, казах ти каквото зная. Изпълних своята част от сделката. Сега ти изпълни твоята и ме остави на мира.“

Колкото и да беше разочарован, Жан й се възхищаваше, че се бе върнала към новия си живот в планината и бе останала вярна на новата си самоличност Трейси Шмид, филантроп и майка, тих, спокоен гражданин. Скучаеше ли? Понякога навярно. Но скуката бе нищожна цена за спокойствието й.

След като преметна чантата си през рамо, Жан излезе от летището и скочи в едно такси.

— Avenida Emilio Lemos, por favor^[1].

— Comisaria^[2]?

— Si^[3].

Жан дори нямаше време да се отбие до хотела си и да се преоблече за днешната среща, но това бе без значение. Ако успееше тук да открие Даниел Купър — ако сеньора Прието се окажеше права, усилията му щяха да бъдат възнаградени.

 

 

— Няма да намерите Даниел Купър в Севиля, инспекторе.

Комисарио Алесандро Дмитри беше ядосан. Жан Ризо безпогрешно разпозна изражението на лицето на испанския полицай. Беше комбинация от гняв, негодувание и безочие. Агентите на Интерпол си патят най-вече от кисели местни полицейски началници.

— Сеньора Прието изглеждаше убедена, че…

— Сеньора Прието няма нужната информация. Не е пряко свързана с вашата агенция. Опасявам се, че ви е повикала… как беше изразът на английски? Да гоните вятъра.

Жан Ризо се приближи до прозореца. Новото полицейско управление на Севиля имаше живописен изглед към града, но днес всичко бе мрачно и сиво. Трафикът пълзеше по кръговото платно точно под тях. Като мен, помисли си Жан. И той се въртеше в кръг.

— Сеньора Прието спомена писмото, което е намерила във витрината, приютяваща светата плащаница. Знаете ли за него?

Дмитри настръхна.

— Естествено.

— Тя каза, че е получила телефонно обаждане два дни преди…

— Да, да, да — грубо го прекъсна Дмитри и махна с ръка, все едно Жан беше досадна муха. — Самият аз получих обаждане, по една случайност от същия човек. Американец, който ме заля с всевъзможни нечувани теории, че ще откраднат Санта Сабана.

— Но не докладвахте за тези обаждания?

— На кого да докладвам? — Дмитри се разгневи още повече. — Аз съм началникът на полицията в Севиля. Пренебрегнах обаждането като глупост и се оказах прав. Не беше направен никакъв опит да откраднат плащаницата. Опасявам се, че сеньора Прието страда от излишна женска чувствителност и е склонна към драми и теории на конспирацията. Предпочитам да се придържам към фактите.

— Също и аз — отбеляза Жан. — Нека ви кажа няколко факта за Даниел Купър.

Осведоми Дмитри за основните неща. Историята на Купър като застрахователен следовател, маниакалната му обсебеност от измамниците Трейси Уитни и Джеф Стивънс и последвалите кражби на бижута по целия свят. Най-накрая разказа на Дмитри за престъпленията на Библейския убиец.

— Даниел Купър е основният ни заподозрян. Засега е единственият. Изключително важно е да го открием. Купър е умен, крайно объркан и опасен.

Комисарио Дмитри се прозя.

— Осмелявам се да кажа, инспекторе, че ви желая късмет. Обаче остава фактът, че той не е в Севиля.

— Откъде знаете?

Дмитри самодоволно се усмихна.

— Защото, ако беше тук, моите хора щяха да го открият.

 

 

Срещата на Жан в историческия музей бе по-продуктивна. Установи, че Магдалена Прието е разумна, интелигентна и учтива, желана промяна след противния Дмитри.

— Винаги ли е такъв хапльо? — попита Жан. Седеше в нейния кабинет и отпиваше от така нужното му двойно еспресо, което секретарката любезно му поднесе.

— Винаги — въздъхна Магдалена Прието. — Бесен ми е, че извиках Интерпол. Мисли, че това подкопава авторитета му, което донякъде е вярно, предполагам. Но смятам, че е мое задължение да защитя плащаницата. Не мога да ви опиша колко бях потресена, когато намерих писмото.

— Убеден съм.

— Който и да е бил, можел е да увреди реликвата, дори да я унищожи. Непоносимо ми е дори да си го помисля.

— Но не е успял — отбеляза Жан.

— Не.

— Нито се е опитал да я открадне. Или да ви изнудва за пари.

— Точно така. Искрено вярвам, че човекът, който остави писмото и ми се обади по телефона, се опитваше да ме предупреди. Според мен беше честен. Нещо повече, бе добре информиран. Служителите ми потвърдиха, че са видели мъжа, за когото той ми съобщи, онзи, който се представял за полицай. Видяхте ли записите от охранителната камера?

Жан кимна. Прегърбеният тъмнокос човек с канадката не му изглеждаше познат. Ако той беше новият съучастник на Даниел Купър, беше доста далеч от Елизабет Кенеди, бившата му партньорка в престъпленията.

— Начинът, по който проникна този човек… — продължи възхитено сеньора Прието. — Просто заобиколи нашите аларми и камери. Стъклото е непроницаемо за куршуми, а шифрите на ключалките — неразгадаеми. Но той е знаел какво прави. Дори се е погрижил съотношението между аргон и кислород да остане непроменено. Кой постъпва така?

— Значи е разбрал, че е нужно да предпази плащаницата.

— Да. И как да я предпази. Бих предположила, че самият той е уредник на музей. Или археолог.

Жан Ризо се усмихна. Американски експерт по старинни предмети, способен да разбива шифри и да заобикаля аларми, със склонност към драматизъм…

Магдалена Прието любопитно го изгледа.

— Пропускам ли нещо?

— Човекът, който ви е оставил бележката, се нарича Джеф Стивънс. И не, госпожо Прието, не пропускате нищо. Но може би аз пропускам. А комисарио Дмитри — определено.

Магдалена го зачака да й обясни подробностите.

— Ако Джеф Стивънс подозира, че Даниел Купър е в Севиля, за да открадне плащаницата, значи Даниел Купър е тук, за да открадне плащаницата. При никакви обстоятелства не бива да намалявате бдителността си.

Магдалена пребледня.

— Добре. Няма.

— И ми изпратете снимките на втория човек.

— Ще го направя този следобед. Надявате ли се да го откриете, инспекторе? Защото честно казано, не мисля, че инспектор Дмитри дори се опитва.

— Ще го открия — мрачно я увери Жан Ризо. — Длъжен съм. Не само вашата Сабана Санта е заложена на карта.

 

 

Жан Ризо се върна пеша в хотела през парка Мария Луиза. След дъжда храстите блестяха тучни и зелени. Светлорозовите лаврови цветове сияеха на пролетното слънце в контраст със сивото и мрачно настроение на Жан.

Той мислеше за Джеф Стивънс. За показността и самоувереността на последния му номер, последван от писмото до Магдалена Прието. Един мъж трябва да е наистина бляскав и неустоимо чаровен, за да привлече жена като Трейси Уитни, и явно Джеф Стивънс притежаваше тези качества в изобилие. И също така ясно бе, че зад дързостта, обаянието и външния вид на Джеймс Бонд се криеше почти осезаема самота. Подобно на Жан, и Джеф беше обичал с цялото си сърце и бе загубил единствената жена, която бе обичал някога. Той лекуваше болката си с проститутки, ала Жан не можеше да се насили да бъде като него. Понякога му се искаше да е обратното. Но и двамата бяха погълнати от работата си, влагаха страст в нея, като начин да преживеят загубата.

Жан се запита дали тази стратегия помага повече на Джеф Стивънс, отколкото на него самия. Той поне имаше деца. Без Клеманс и Люк наистина не знаеше как ще оцелее. Но и Стивънс имаше син, красив син, а даже не го познаваше. Мисълта дълбоко натъжи Жан.

След срещата си с Магдалена Прието той отиде да види плащаницата със собствените си очи и да изслуша същата лекция, която и мистериозният съучастник на Даниел Купър бе слушал четири пъти. Беше интересна, но ужасна. Идеята, че някой би измъчвал до смърт невинен човек, за да фалшифицира погребалната плащаница на Христос… че някой би отвлякъл някого, би го бил и разпънал на кръст… надминаваше всякаква фантазия. Дори и според средновековните стандарти това бе пример за истинска поквара. Фактът, че навярно е било извършено за пари, го правеше още по-престъпно.

Жан Ризо се замисли: „Губя ли си времето? Да приемем, че Даниел Купър наистина е Библейският убиец и аз го открия, спра го и го накажа. Ще има ли значение за бъдещето? Няма ли след него да се появи друг сериен убиец, после втори и трети? Не е ли по природа човечеството безнадеждно жестоко?“

Но после отговори на собствения си въпрос.

„Не. Светът е изпълнен с доброта. Само изродите, ненормалните като Купър изнасилват и убиват жени. Фактът, че е имало откачени и в средните векове, че са обичали да измъчват и убиват, за да имитират сцена от Библията, не означава…“

Той спря внезапно. Една мисъл, една теория започна да се оформя в главата му.

Даниел Купър.

Мъчител и убиец.

Библията.

Плащаницата от Торино не бе само свещена реликва. Тя бе свидетелство на престъпление. На убийство. Убийство, забулено в мистерия.

Жан Ризо изтича обратно към хотела си. Прескачайки по две стъпала наведнъж, той отвори лаптопа си и затропа нетърпеливо с крака, докато пощата му се отвори.

„Хайде. Бъди там, бъди там, бъди там.“

И той беше. Последният му имейл. Магдалена Прието сигурно го е изпратила веднага след като той е излязъл от музея. Жан отвори приложението и уголеми образа на човешко лице. Изпъкнало чело. Закривен римски нос. Тъмни къдри, изригващи от скалпа като пружини на скъсан матрак.

Увеличи го още повече.

И още.

Едва на третия път се видяха шевовете на перуката. И малките издутини в латекса, където изкуственият нос бе залепен за бузите. Дори с обиграното си око и мощния компютър Жан трябваше да погледне съвсем отблизо. Чак докато очите му почти се кръстосаха. Но след като видя, вече знаеше.

Нямаше съучастник.

 

 

Мъжът със зеленото яке се върна в хотела си. „Касас де ла Худерия“ беше странен миш-маш от стаи и вътрешни дворове, свързани с подземни тунели, и се намираше в стария еврейски квартал на Севиля. Притиснат между две църкви и гледащ към красива, но тъмна калдъръмена улица, от двете страни на която се редяха кафенета и килнати средновековни къщи, хотелът връщаше към една отминала, до голяма степен изгубена Испания. Вътрешността беше мрачна и плесенясала с преобладаване на тъмнокафяви тапети, постоянно дръпнати завеси на прозорците и тежки махагонови мебели. Миризмата на политура от пчелен восък се смесваше с мириса на изгоряло дърво и тамян от съседната църква. Обстановката бе проста, а стаите — малки. Нямаше телевизори или други придобивки на модерния свят зад красиво гравираните дървени врати на входа на хотела. В дворовете, защитени от студа, старци пушеха лули, отпиваха кафе и четяха романи от Игнасио Алдекоа. Вдовица, забрадена с тъмен шал, замръзнала във времето, шептеше молитви до незапалената камина в салона.

След като се върна в стаята си, човекът със зелената канадка заключи вратата. После съблече палтото си, събу чорапите и обувките и седна на ръба на леглото. Постара се да не мисли за безбройните поколения евреи, спали в тази стая преди него. Мъжът не харесваше евреите. Именно те бяха разпънали Бог на кръста.

Беше избрал този хотел, понеже бе в центъра, бе усамотен и цените бяха поносими. Но иронията, че спи в бивше еврейско гето, не му убягваше. Чувстваше се мръсен и пълен с грях, затова се съблече напълно и напълни ваната с гореща вода. Да свали фалшивия нос и латекса, от който челото му изглеждаше по-изпъкнало, изискваше време и бе болезнено, но той се справи, без да се оплаква. Заслужаваше болката. Дори й се наслаждаваше.

Влезе в тясната вана. Водата опари кожата му, а когато седна, изгори слабините му.

Даниел Купър въздъхна от удоволствие.

 

 

Даниел Джеймс Купър извърши първото си убийство на дванайсетгодишна възраст.

Жертвата бе собствената му майка.

Бе наръгал Елинор Купър до смърт в пристъп на ярост заради връзката й със съсед на име Фред Зимър. Зимър беше обвинен за престъплението и впоследствие екзекутиран, до голяма степен заради трогателните свидетелски показания на младия Даниел, предизвикващи сълзи в очите на не един съдебен заседател. Даниел бе поверен на грижите на някаква леля, която често чуваше писъците на момчето, преди нощем да заспи. Даниел Купър обичаше майка си.

Но майката на Даниел Купър бе курва.

Даниел вярваше в ада. Знаеше, че единствената му надежда за спасение бе да изкупи миналите си грехове за смъртта на майка си и на Зимър. Бе прекарал по-голямата част от живота си като възрастен в стремеж към изкупление.

Сега, тук в Севиля, най-после всичко си идваше на мястото.

Сега Трейси щеше да дойде при него. С Джеф Стивънс като примамка, тя щеше да бъде привлечена както огънят привлича пеперуда. Вдъхновен от светата плащаница, както множество пилигрими преди него, Даниел Купър щеше най-после да довърши делото на живота си, покаянието, което Господ изискваше от него. С това последно жертвоприношение щеше да изкупи майчината си смърт. След това щеше да спаси душата на Трейси чрез светостта на брака.

Любимата майка на Даниел Купър бе намерила смъртта си във вана.

Пъхайки ръка под водата, Даниел започна да мастурбира.

Скоро щеше да настъпи времето да тръгне.

 

 

Църквата „Сан Буенавентура“ бе скрито съкровище. Закътана в уединена уличка, тя криеше великолепие зад простите си, незначителни наглед дървени врати.

Беше късно през нощта и църквата, и уличката бяха безлюдни, но над олтара постоянно гореше малък светилник, проблясващ златен съд, който би бил на място и в дворец на римски император. Навярно имаше изкуство за милиони долари в мъничката църква, само един от храмовете, пръснати из целия град. Орнаменти, издялани от слонова кост, излъскани позлатени статуи и поразителни средновековни фрески пленяваха богомолците — въпреки че целта им, разбира се, бе да славят Бога.

Джеф си помисли, че би могъл да бъде вярващ на подобно място. Вдъхна аромата на тамян, восък от свещи и лак за дърво и си припомни строгите презвитериански параклиси от детството си в Марион, Охайо, с белосани стени, прости кръстове и захабени оранжеви килими. Нищо чудно, че беше атеист.

— Ехо?

Гласът му проехтя в празната църква. Въздухът бе толкова студен, че едва дишаше.

— Купър? — извика той отново. — Сам съм.

Никакъв отговор. Джеф погледна часовника си. Бяха минали само няколко минути след единайсет. Даниел Купър, когото Джеф помнеше, бе маниакално стриктен. Надали вече си е тръгнал. Не. Нямаше смисъл. Именно Купър настоя да се срещнат. Купър искаше да разговарят, той се стремеше към някаква сделка.

Джеф седна на задния ред и се загледа в тавана, опивайки се от красотата и величествеността на мястото. По пътя насам се чувстваше притеснен, боеше се да срещне Даниел Купър след всичките тези години. Но сега, докато стоеше сам, се изпълни с дълбоко чувство на спокойствие.

Бе се обърнал, за да се възхити на статуя на свети Петър, когато ударът дойде. Бе толкова внезапен и така неочакван, че Джеф не усети болка. Студеният метал удари тила му с ясно доловимо пукане като от счупено яйце. Джеф залитна напред, съзнаващ, че нещо топло и лепкаво се стича по врата му.

След което настъпи мрак.

 

 

Когато Жан Ризо се опитваше да издири Трейси Уитни в Лос Анджелис след кражбата у Брукстейн, буквално обикаляше от хотел на хотел. Сега нямаше време. Затова в мига, когато разпозна човека от снимките в музея като Даниел Купър, започна да изпраща по имейл и факс дегизираното му лице из цяла Севиля.

Имаше над сто хотела в града и безброй странноприемници. Жан знаеше от Елизабет Кенеди, че Купър е едновременно практичен и стиснат. Което означаваше, че е предпочел да отседне някъде в близост до музея, на евтино място. „Алфонсо“ бе изключен, както и странноприемниците в предградията. С търсачката „Гугъл“ и туристическа карта на градския център Жан стесни търсенето си до десет хотела.

„Първо ще проверя тях. След това ще търся нататък, улица по улица и миля по миля.“

Трябваше да го открие.

Длъжен беше.

Обаче не очакваше толкова скоро да удари джакпота. Още на първото обаждане в скромен хотел в еврейския квартал момичето на рецепцията отговори услужливо:

— О, да! Разбира се, че го познавам. Това е сеньор Ернандес. Той е при нас вече почти месец.

Месец!

— Още ли е в хотела?

— Така предполагам. Нека проверя на компютъра.

Чакането бе мъчително. Жан Ризо едва издържаше на напрежението.

Най-после момичето се върна на телефона.

— Да, още е тук. Искате ли да се кача в стаята му, за да видя дали в момента е тук?

— Не! — почти извика Жан. — Искам да кажа, благодаря, няма нужда.

„Касас де ла Худерия“ бе съвсем наблизо, от другата страна на парка.

— Въпросът е доста деликатен — обясни той. — Ще дойда сам. Ще бъда при вас след пет минути.

 

 

Докато вървеше по подземния коридор, водещ към стая шейсет и шест, Жан Ризо бе обзет от странно чувство на спокойствие. Утешителната тежест на пистолета му, притиснат до гръдния кош под синьото яке, бе определено един от факторите. Както и фактът, че без значение дали ще спечели, или ще загуби, дали ще живее, или ще умре, сагата скоро щеше да свърши.

Тринайсет жени.

Единайсет града.

Девет години.

И свършваше тук, тази нощ.

Наемателят на стая шейсет и шест — Хуан Ернандес или детектив Луис Коломар, или Даниел Купър — нямаше накъде да бяга. След няколко секунди или щеше да бъде хванат, или убит. Ризо се обади на комисарио Дмитри, когато пристигна в „Касас де ла Худерия“, заяви му, че предстои да атакува Купър, и после затвори телефона. Ако Купър успееше някак да застреля Жан и да избяга, Дмитри и хората му щяха да го чакат. Щеше да бъде дразнещо да остави противните испански полицаи да арестуват Библейския убиец, мислеше Жан, докато приближаваше стая шейсет и шест, прекосявайки двор, заобиколен от висока каменна ограда. Положителната страна на сценария бе, че Жан щеше да бъде убит и следователно забравен. Всеки облак имаше сребърно очертание.

На отсрещния край на двора четири стъпала към друг коридор накараха Жан да застине. Беше стигнал до края, дървената врата на стая шейсет и шест бе точно пред очите му.

Той извади пистолета си и силно почука два пъти.

— Сеньор Ернандес?

Никакъв отговор.

— Сеньор Ернандес, вътре ли сте? Нося ви важно съобщение.

Нищо.

Беше взел ключа от момичето на рецепцията и понечи да го пъхне в ключалката. Със скърцане вратата сама се отвори. Жан се втурна в стаята с насочен пистолет.

— Даниел Купър, аз съм от Интерпол. Арестуван сте!

По дяволите.

Леглото беше оправено. Куфари нямаше. Всичко беше безупречно, чисто и блестящо. Отстрани на леглото беше отворена Библия на Евангелие на Йоан, глава деветнайсет, 17–18.

Подчертаният цитат гласеше: „И носейки кръста Си, Той излезе на мястото, наречено Лобно, по еврейски Голгота; там го разпнаха“.

Жан Ризо усети, че му прилошава. Значи е бил прав! Даниел Купър беше Библейският убиец. Вече нямаше съмнение. Стая шейсет и шест беше друго местопрестъпление с една важна разлика.

Нямаше труп. Все още.

Едва тогава Жан Ризо забеляза плика, чист и бял като онзи, който сеньора Прието бе открила до витрината с плащаницата. Беше облегнат на възглавниците и адресиран с обработен почерк:

До Трейси Уитни и инспектор Жан Ризо.

Жан го отвори и започна да чете…