Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (22)

21.

Приютен под свръхмодерния „Метропол Парасол“ на прочутия Пласа де ла Енкарнасион, историческият музей бе лабиринт от римски руини, датиращи от първи век след Христа. Джеф Стивънс се възхищаваше на мозайките с изображения на Бакхус и напълно запазените колони от древните имения, докато се редеше за билети за изложбата „Сабана Санта“, испанския термин за светата плащаница.

Джеф очакваше да се вият опашки до следващата пресечка. В края на краищата за първи път след половин век реликвата напускаше темперирания си дом в катедралата „Свети Йоан Кръстител“ в Торино. Но навярно понеже беше март, непопулярен за туристите сезон, както и средата на седмицата, само шепа посетители бяха дошли да видят ленения плат, носещ образа на човек, който може да е бил самият Христос.

— Желаете ли лекция? — попита момичето на безупречен английски.

— Да, благодаря.

Джеф си сложи слушалките и влезе в първата зала от изложбата. Вече знаеше по-голямата част от историята на плащаницата, бе запознат с научните и религиозните дебати, които я съпътстваха. Но никога не вреди да научиш повече, а слушалките му даваха възможност бавно да обхожда музея, внимателно да оглежда охранителните мерки, алармата и пожарните изходи с око на специалист. Забеляза, че при входа на музея няма извънредни пазачи, само обичайните невъоръжени охранители. Но по време на изложбата на площада имаше постоянно полицейско присъствие. Плюс факта, че музеят бе по принцип крипта и имаше само два пътя към земното ниво — предния вход и пожарния изход, водещ към „Метропол Парасол“. Колкото до самата плащаница, тя бе разположена в края на експозицията, в центъра на огромна спирала от „фалшиви“ стаи — като центъра на мишена или финала на викториански лабиринт. Всеки, който се опиташе да я премести, нямаше друг избор, освен да се върне назад към най-външния кръг и оттам да се отправи към изхода. Понеже всяка стая по пътя му бе наблюдавана от високотехнологични инфрачервени лъчи, без да споменаваме вездесъщите камери, Джеф се успокои, че всякакъв опит за проникване и кражба ще бъде обречен на неуспех.

Докато се движеше от зала в зала, Джеф започна да се съсредоточава по-малко върху заобикалящата го среда и повече върху лекцията. Беше твърде увлекателна.

Образът върху плата, подобен на фотографски негатив, показва мъж, страдащ от болка, причинена от разпъване на кръст и мъчения. Въпреки че въглеродният анализ поставя произхода на плащаницата в средновековния период, между 1260 и 1390, по-късните научни изследвания хвърлят съмнение върху тези твърдения. Химичните изследвания говорят, че части от нея навярно са значително по-стари.

Джеф преминаваше от зала в зала, а в ушите му звучеше лекцията. Невиждани досега снимки на плащаницата, заснети от сложни сателити на НАСА, бяха изложени в съседство с образци на ранно християнско изкуство и скулптури, свързани с култа към плащаницата. Независимо от неоспоримия въглероден анализ и други анализи от седемдесетте и от 1988-а, експертите не можеха да си обяснят естеството на образа и как точно се е отпечатал на плата. Не е била използвана никаква боя. При ДНК тестовете беше открита човешка кръв, но негативният фотографски образ беше необясним. Една страховита, но широко разпространена история разказваше, че през Средновековието някаква нещастна душа е била умишлено измъчвана и разпъната на кръст, за да отпечатат лицето й на фалшива плащаница. Но дори това не обясняваше как безупречният образ е останал на платното за вечни времена.

Когато Джеф влезе в последната зала и застана пред самата плащаница, бе така погълнат от мистерията на нейния произход, че почти забрави защо е дошъл. Но след това установи, че се взира в лице от далечното минало, и го заля поток от чувства, така силни, че едва дишаше.

Какво лице! Така изпълнено с човешко страдание и все пак толкова спокойно в смъртта. Раните по тялото бяха ужасни — от ноктите, през китките до бичуването, строшените кости от побоищата до безбройните рани от нож, удар след удар. „Не става дума за Бог и човека — помисли Джеф. — А за жестокостта и прошката, живота и смъртта. За човечеството, неговата слава и падение, неговата красота и грозота.“

В този момент той осъзна, че с радост би се бил до смърт, за да защити този предмет: тази реликва, това парче плат, това чудо, тази измама.

Ако Купър беше в Севиля… ако съществуваше луд, готов да плати милиони, за да откраднат плащаницата и да я унищожат… той трябваше да бъде спрян.

Джеф Стивънс бе длъжен да го спре.

 

 

Цивилният полицай със зелена канадка наблюдаваше как Джеф Стивънс излиза от музея. Имаше тъмна коса и подобен на орлова човка нос, заради които почти приличаше на римлянин. Момичето на бюрото на входа го забеляза едва когато той размаха пред очите й картата си и помисли: „Мястото му е точно тук, сред развалините“. Почти очакваше от него да заговори на латински или поне на италиански.

Но той я попита на безупречен испански:

— Мъжът, който току-що излезе, в брой ли плати за билета си, или с кредитна карта?

— В брой.

— Направи ли нещо необичайно, след като влезе?

— Не. Не и доколкото забелязах. Усмихваше се. Изглеждаше спокоен.

Човекът със зеленото яке се обърна и излезе.

 

 

Хотел „Алфонсо“ бе най-импозантният в града, забележителност от 1929-а, построен в андалуски стил с разкошни мавритански орнаменти. Фоайето и баровете красяха мраморни колони и покрити с мозайки подове, гравирани с орнаменти тавани и стени, натежали от еклектично изкуство, и осветени от хиляди златни лампи като просторна пещера на Аладин. Притежаваше сто петдесет и една стаи за гости, до които се стигаше със старомодни асансьори с позлатени решетки от 1930 година или по широки величествени стълбища, виещи се около вътрешния двор, обсипан с цветя.

В стаята на Джеф имаше старинно орехово легло с четири колони и баня, достатъчно голяма да приюти петчленно семейство. Бе решил, че щом ще изоставя удобствата на фермата на професор Доминго Муньос, ще я замени с нещо грандиозно. Хотел „Алфонсо“ бе точно това.

Единственият недостатък бе, че бе пълен с американски туристи, както Джеф откри, когато слезе в бара.

— Не можем ли да се срещнем някъде насаме? — Човекът, с когото Джеф имаше среща, крадешком огледа облицованата с дърво зала. Седяха на ъглова маса и пиеха грапа. — Чувствам се като маймуна в зоопарк.

— Не виждам защо — отбеляза сухо Джеф. — Никой не ни гледа. Всички са на почивка и се напиват.

Като по сигнал група американски бизнесмени на бара шумно се разсмяха и потупаха един от компанията по гърба като част от някаква тяхна си шега.

— Какво сте ми приготвили?

Човекът извади няколко снимки от джоба на палтото си и ги плъзна по масата. Първите две изобразяваха мъж с римски нос и къдрава тъмна коса, потънал в разговор с традиционно облечен арабин. Очевидно бяха във фоайето на хотел. Обаче не тук, помисли Джеф. На заден план имаше прекалено много араби, така че фотографията не бе направена тук, в Севиля. Хотелът изглеждаше величествен и разкошен. Може би в Дубай?

Познатият на Джеф попита:

— Познавате ли ги?

— Не. Но предполагам, че мъжът с робата е иранецът, когото Доминго спомена.

— Шариф Абрахам Рахбар. Шестият по богатство в света. Обича самотата. Безмилостен. Няма много забавления. Пиене, секс и лична свобода са забранени за този пич. Освен това не е особен почитател на правата на жените.

— Женомразец? — изненада се Джеф.

— Не бих казал. Има поне единайсет наложници в харема си в Катар. Но всъщност ви интересува другият, нали така?

— Така мислех — каза Джеф. — Но вече не съм сигурен. — Той разгледа човека на снимката. — Този не е Даниел Купър. Информаторите на Доминго сигурно са допуснали грешка.

— Възможно е. Но ще ви кажа нещо. Който и да е, той се интересува от плащаницата. Интересува се и от вас, приятелю.

Джеф разгледа и останалите фотографии. Те изобразяваха същия човек, но този път в Севиля. На някои от тях той влизаше в музея, където бе изложена плащаницата. На други се разхождаше наоколо, правеше снимки или говореше по телефона. Повечето време бе облечен със зелена канадка.

— През последните пет дни е посетил музея четиринайсет пъти. Представя се под името Луис Коломар, детектив от Cuerpo Nacional de Policia.

Джеф кимна. Испанската национална полиция.

— Проблемът е, че никой не е чувал за него. Нито в Севиля, нито в Мадрид, никъде, доколкото зная. Сигурно е от тайните служби.

— CNI (Centro Nacional de Inteligencia)?

— Възможно е. Или дори от ЦРУ. Испанският му е безупречен, но много американци говорят добър испански. Или е тук, за да открадне плащаницата за Рахбар. Може би работи с този Купър.

— Съмнявам се — възрази Джеф. — Купър не си пада по играта в екип. Но от друга страна, нямам представа как ще се опита да извърши подобен удар без чужда помощ. Пък и наистина обича да се крие в сенките. Може би този Коломар е негов човек?

— Нищо чудно. Днес беше на експозицията и ви преследваше. Зададе доста въпроси, след като си тръгнахте. Навярно е убеден, че вие сте тук, за да откраднете плащаницата.

Джеф поклати глава.

— И защо ще мисли така?

— Защото очевидно някой се опитва да я открадне. Вие сте измамник. Джеф, при това най-добрият, и сте специалист по антиките. И ето ви в града и се мотаете из изложбата. Ако този човек работи в разузнавателна организация — той посочи фотографиите с дебелия си показалец, — по-добре си пазете гърба.

— Не е в никаква разузнавателна организация — каза Джеф, внимателно разглеждайки снимките, една след друга. — Той е крадец. Усещам го. Работи за този Шариф Рахбар. Навярно с помощта на Даниел Купър.

— И аз подозирам същото. Сега какво?

Джеф обмисли въпроса.

— Ако разполага с парите на Рахбар и опита на Купър, значи е опасен. Може и да успеят. Може наистина да откраднат и унищожат плащаницата.

Джеф извади пачка и я подаде на събеседника си, който бързо я пъхна в джоба.

— Благодаря, Карлос. Оказа ми незаменима помощ.

— Какво ще предприемете? — попита мъжът.

— Мисля да наруша навика, който имам цял живот. Ще се обадя в полицията.

 

 

Комисарио Алесандро Дмитри седеше в кабинета си в новото полицейско управление на Авенида Емилио Лемос, когато телефонът му иззвъня. Известен като „гърка“ заради фамилното си име и необичайно дългия си нос, комисарио Дмитри бе безочлив паун със самочувствие, на което би завидяла и рап звезда.

— Si — излая той в слушалката.

— Готви се обир. Ще откраднат светата плащаница.

Комисарио Дмитри се изсмя.

— Вярно ли?

— Да. Определено. Ще го извършат през следващите няколко дни, ако не го предотвратите.

Гласът на другия край на линията беше мъжки, американски и крайно самоуверен. Комисарио Алесандро Дмитри на часа намрази неговия собственик.

— Кой се обажда?

— Името ми е без значение. Водете си бележки. Единият от замесените е нисък, около метър и шейсет, с тъмна къдрава коса и гърбав нос.

— Никой няма да открадне плащаницата.

— Често носи зелена канадка и е познат на служителите в музея като полицейски офицер.

Алесандро Дмитри започна да губи търпение.

— Нямам време за губене. Ако не ми съобщите името си…

— Освен това трябва да проследите господин Даниел Купър. Със същия ръст е, с кафяви очи, малка уста и донякъде изглежда женствен. Купър е опасен и умен. Длъжен сте да увеличите охраната, комисарио.

— Кой, по дяволите, ви свърза с кабинета ми? — разгневи се Дмитри. — Аз съм зает човек. Нямам време за теории на конспирацията. Сигурността на експозицията е превъзходна.

— Не, не е. Обичайната е, но нищо, което би спряло Купър. По дяволите, че и аз бих я пробил.

— Искрено ви съветвам да не се опитвате — каза студено Дмитри. — Всеки глупак, който се опита да открадне плащаницата, веднага ще бъде арестуван. Очакват ви двайсет години в испански затвор, господин…?

— Моля ви. Просто ме изслушайте…

Дмитри затвори.

 

 

— Сеньора Прието?

— Да?

Магдалена Прието отговори на английски. Дългата й кариера като музеен уредник я бе научила да разпознава акцентите. Веднага разбра, че обаждащият се е американец, и премина от испански дори без да мисли.

— Някой се готви да открадне торинската плащаница.

Прекрасно. Още един луд. Само това й липсваше.

Директорката на най-престижната експозиция в Севиля прекара дълъг и уморителен ден. Светът на изящното изкуство и античните артефакти в Испания почти изключително се управляваше от мъже, а сеньора Прието всекидневно се бореше със сексизма и тесногръдието. Доста носове се увесиха, когато Магдалена получи мечтаната работа като уредник на първата изложба на плащаницата извън Италия. Всеки ден беше борба.

— Може би е замесен човек, представящ се за полицай — продължи обаждащият се. — Използва името Луис Коломар и вече е познат на служителите ви. Друг мъж, Даниел Купър, навярно работи с него. Купър е бивш застрахователен следовател. Той е невероятно умен и…

— Сеньор, ако сериозно подозирате, че някой се готви да открадне Сабана, предлагам да се обадите на полицията.

— Вече го направих. Не ме приеха на сериозно.

— Не разбирам защо — сухо отбеляза Магдалена Прието. — Нека ви уверя, че сигурността тук е на най-високо ниво.

— Познавам охранителните ви системи — някак разсеяно отвърна събеседникът й. — Добри са. Но Даниел Купър е по-добър. Моля ви, посъветвайте персонала си да си отварят очите на четири.

— Служителите ми са винаги бдителни. Разполагате ли с някакви доказателства за предполагаемия обир?

Обаждащият се поколеба.

— Нищо конкретно.

— Тогава предлагам да престанете да ми губите времето, сеньор.

За втори път през изминалия час Джеф Стивънс чу как телефонът се затваря и линията онемя.

По дяволите!

 

 

— Изобщо не е изненадващо.

Професор Доминго Муньос седеше срещу Джеф на вечеря в „Алфонсо“.

— Не си им съобщил името си, обадил си се с нечувани обвинения, без да представиш доказателства. Защо да те послушат?

— Дмитри е надут пуяк — недоволно изсумтя Джеф. — Класическата голяма риба в малкото езерце. Не допускам, че след 1967-а е чул някого за каквото и да е. Арогантен никаквец.

— Предполагам, че сеньора Прието си я бива. Акуратна и твърда. Разбери положението й — тя е жена, и то в Испания.

— Не е чак толкова старателна. Не зная за другия, но Купър е като машина. Няма да разбереш колко е усърден, докато не го видиш в действие.

— Ти го надхитряваше, нали? Ти и Трейси? Години поред. Надали е толкова умен.

Джеф се облегна на стола си. Лицето му доби замислено изражение. Доминго Муньос виждаше как мозъкът му работи.

— Какво? — попита притеснено той. — За какво мислиш, Джеф?

— Ако полицията и управлението на музея не успеят да спасят плащаницата от Даниел Купър, тогава може би се нуждаем от втори план. Както спомена, и преди съм надхитрял Купър.

Доминго се намръщи.

— Да не се готвиш ти самият да я откраднеш?

Джеф го погледна и се усмихна.

 

 

— Сеньора Прието, слава богу, че сте тук. Трябва да видите това.

Магдалена Прието току-що бе дошла на работа. Наполовина изпитото й кафе бе още в ръката й, а тъмната й коса бе още влажна от пролетния дъжд, който валеше цяла сутрин. Изражението на лицето на заместника й говореше, че онова, което „трябва да види“, не е за добро.

— Какво има, Мигел?

— Има пробив в охранителната система.

Кръвта на Магдалена Прието се вледени. На мига се сети за мистериозното телефонно обаждане отпреди два дни. „Някой се готви да открадне плащаницата.“

„Защо не го приех сериозно?“ — укори се тя.

Ако нещо се случеше с плащаницата, докато тя беше уредник, край с кариерата й, а от репутацията й щяха да останат само отломки. Докато тичаше след заместника си към централната зала, където бе изложена плащаницата, гласът на американеца по телефона отново подигравателно зазвуча в ушите й.

Познавам охранителните ви системи…

Добри са, но Даниел Купър е по-добър.

Магдалена усети, че й прилошава. Като зави зад ъгъла, коленете й буквално омекнаха от облекчение. Там си беше. Слава богу!

Плащаницата бе изложена в укрепена, бронирана стъклена витрина, разположена хоризонтално върху алуминиева подпора, наподобяваща условията, при които я съхраняваха в Торино. Пазеха я инфрачервени лъчи, отвътре и отвън. Витрината можеше да бъде отворена след въвеждане на сложна поредица от шифри. Под стъклото температурата бе грижливо контролирана, за да се запази нежната и безценна материя. Магдалена провери измервателните уреди на контролния панел. Всичко изглеждаше нормално. Не беше задействана никаква аларма. Температурата и влажността бяха на подходящите нива, както и аргонът и кислородът (съответно при 99,5 и 0,5 процента) Ако някой разбиеше витрината, показанията рязко щяха да се променят.

Магдалена Прието се обърна към заместника си:

— Не разбирам. Какъв е проблемът?

Човекът посочи. Там, върху алуминиевата подпора, небрежно закрепен като донесена на ръка коледна картичка, стоеше бял плик. Беше адресиран просто: „Сеньора Прието“.

Гласът на Магдалена прозвуча като шепот.

— Обади се на полицията.

 

 

— Това е катастрофа.

Филипе Агосто, кметът на Севиля, ходеше мелодраматично из стаята.

— Ако Севиля загуби плащаницата или допусне някак да бъде увредена, целият град ще потъне в срам. Дори цяла Испания!

— Да, но плащаницата не е изгубена, нито увредена — възрази Магдалена Прието със спокойствие, което не чувстваше. Заедно с кмет Агосто и комисарио Дмитри се бяха събрали в кабинета на полицейския началник, за да обсъдят нарушаването на сигурността на изложената Сабана Санта. — Това писмо е предупреждение. Приятелско предупреждение. Не твърдя, че трябва да се отнесем сериозно, но…

— Няма нищо „приятелско“ в незаконно влизане и застрашаване на безценна реликва, сеньора — грубо я прекъсна комисарио Дмитри. — Който го е извършил, чисто и просто е престъпник. Трябва да бъде хванат и жестоко наказан.

Дмитри говореше твърдо, за да прикрие собствените си притеснения. Сеньора Прието призна, че преди два дни е получила предупредително обаждане по телефона за плащаницата, но самият той отрече да знае каквото и да е за мистериозния американец.

— Странна работа — бе коментарът на Прието. — Той ме увери, че вече е звънял в полицията, но никой не се вслушал в думите му.

— Няма нищо странно в лъжите на един престъпник, сеньора.

Кметът Агосто предложи:

— Нека отново да видим бележката.

В плика имаше един-единствен лист хартия, сгънат на две. Просто пишеше: „Щом аз мога, може и Даниел Купър“.

— Убедени ли сме, че този Даниел Купър изобщо съществува?

— Вероятно не — презрително отвърна Дмитри. — Повече ме тревожи истинският взлом, отколкото някакъв въображаем крадец, уж спотайващ се в града. Този човек вероятно иска да ни прати по погрешна следа.

Магдалена Прието възрази:

— Съмнявам се. Определено служителите ми са видели другия човек, когото споменава, онзи, който се представя за ченге. Поне да проверим този Купър. Свързахте ли се с Интерпол, комисарио?

Алесандро Дмитри погледна директорката на музея с изпепеляващо презрение. Последното, което искаше, бяха международни интриганти в собствената си юрисдикция. „Проклета жена. Как изобщо стана директорка на музея? Трябваше да си стои у дома и да готви, а не да създава главоболия и да учи професионалисти като мен как да си вършат работата.“

— Нямам нужда от помощта на Интерпол, сеньора. Ако господин Купър съществува и е в Севиля, хората ми и аз ще го открием. Свързахте ли се с властите в Торино, за да ги уведомите какво става в музея, за който отговаряте?

Магдалена пребледня.

— Не. Както споменах, нищо не е повредено или откраднато. Няма за какво да съобщавам.

— Добре, очаквам и двамата да продължите в този дух. — Кметът посочи обвинително с пръст шефа на полицията и директорката на музея. — Засега всичко остава между тези четири стени. Но настоявам полицейското присъствие в музея и околния район да се удвои и искам денонощна охрана на експозицията. Ясно ли е?

— Ясно — потвърди Магдалена Прието.

— Ясно — повтори комисарио Дмитри. — Стига кметството да е готово да плати.

 

 

Дните минаваха, но нищо не се случваше.

Джеф Стивънс започна да става все по-притеснен.

Вероятно в края на краищата Даниел Купър не беше в Севиля? Никой от познатите на Джеф не успя да го открие, както и полицията. Нищо чудно приличащият на римлянин мъж, който се представяше за ченге, да не беше съучастник на Купър, а да действаше сам, командван от призрачния ирански шейх? След малкия трик на Джеф с писмото (просто отвинти основния бушон и извади от строя алармата, като остави температурата и контролите непокътнати) полицията се тълпеше на Пласа де ла Енкарнасион като мухи на лайно. Може би римлянинът бе размислил и напуснал града? Джеф се надяваше да е така, но не беше убеден.

Беше прекалено опасно самият той да се върне в музея. Можеха да го разпознаят като електротехника по „подръжката“, дошъл в деня, когато алармата отказа. Наистина трябваше да напусне Севиля, но докато не се убеди, че плащаницата е в безопасност, не можеше да си го позволи. Затова остана в луксозния си апартамент в „Алфонсо“, разглеждаше забележителности, пазаруваше и се опитваше — без успех — да се успокои.

Изминаха шест дни от номера с писмото, когато самият Джеф получи писмо. Достави му го на закуска в „Алфонсо“ един сервитьор. Когато го отвори, той едва не се задави с кроасана си.

— Откъде го взехте? Кой ви го даде?

Възрастният сервитьор бе шокиран от паниката в гласа на Джеф.

— Един господин го остави на рецепцията.

— Кога?

— Преди няколко минути. С нищо не показа, че е спешно, въпреки че…

Джеф вече тичаше. Изхвърча от внушителната входна врата и се втурна по стъпалата на покритата с калдъръм Кайе Сан Фернандо. Улиците бяха относително празни, но от Даниел Купър нямаше и следа.

Пет минути по-късно, останал без дъх, Джеф се върна на масата за закуска, а сърцето му щеше да се пръсне, докато препрочиташе писмото.

Драги господин Стивънс,

Бях впечатлен от уменията Ви в историческия музей миналата седмица. Виждам, че сте наясно с някои от плановете ми относно определен обект, макар да се боя, че сте в дълбоко заблуждение във връзка с намеренията ми.

С удоволствие ще Ви осветля и вероятно дори ще работя с Вас в това начинание. Сумата, предлагана за успешното придобиване на този обект, е значителна. Готов съм да разделя заплащането по равно, стига да ме удостоите с честта да бъдете мой партньор.

„Значи ме смята за алчен — помисли си Джеф. — Заблуждава се, че ще открадна плащаницата за пари. Предполагам, че в крайна сметка не е чак такъв познавач на човешкия характер.“

Но последният абзац от писмото действително развълнува Джеф.

Предлагам да се срещнем. Има малка църква от другия бряг на реката — „Сан Буенавентура“. Вярвам, че няма да уведомите полицията, а ще се срещнете с мен насаме и ще ме изслушате. Няма да съжалявате. Ще бъда там в единайсет в сряда през нощта. Естествено, ако се опитате да се свържете с властите, няма да дойда на срещата и няма повече да чуете за мен.

С уважение, Д. К.

Мисълта на Джеф препусна в галоп. Беше заинтригуван от твърдението на Купър, че погрешно е разбрал намеренията му. Да не би иранецът да не е замесен? Мамеше ли го Купър, или някак се съревноваваше с него? И в двата случая беше трудно да си представи, че някой може да е воден от благороден подтик, за да открадне плащаницата от Торино. Да я открадне за пари бе по-приемливо, отколкото да я изгори, но все пак бе възмутително и като цяло грешно.

Беше невъзможно да говори с полицията. Джеф не се съмняваше, че Купър ще разбере, ако опита. Познаваше го твърде добре, за да си мисли друго. Пък и уведомяването на тъпия Дмитри или на умната, но безучастна сеньора Прието досега не бе довело до нищо добро.

Ако се срещне с Купър, може би ще успее да го разубеди? Или да го заблуди, като се престори, че го интересуват парите, и да осуети плана му?

Да отиде или да не отиде.

Джеф бе изправен пред този избор.