Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (21)

20.

Професор Доминико Муньос завъртя византийската монета в ръка. Златото блесна, сякаш бе изковано вчера. Майсторството на гравьора бе изключително.

— Красота. — Доминго се усмихна на Джеф Стивънс. — Истинска красота. Нямам думи да ти се отблагодаря.

— Моля. Сторих го с любов. Тези монети са там, където им е мястото. — Джеф вдигна чашата си с отлежало темпранийо^[1] в чест на стария професор. — Не че получавам половин милион долара всеки ден.

— Е, заслужи ги, момчето ми.

Беше март, бяха минали цели три месеца, откакто Джеф напусна Ню Йорк с монетите на династията на Ираклий, грижливо опаковани в багажа му. Прекара месец в Англия, за да организира делата си, и поостана при Гюнтер Хартог, който беше на прага на смъртта. Трудно бе да гледаш как тялото на Гюнтер го предава, но залезът на някога острия му като бръснач ум бе най-тъжната гледка. Говореше непрестанно за Трейси. По-точно за абсурдната си фантазия, че Трейси живее някъде в планините и работи за ФБР. Джеф се смееше, кимаше и се усмихваше на подходящите места.

— Трябва да я намериш — мънкаше Гюнтер, когато му просветнеше. — Тя открай време те обича.

Всяка дума се забиваше като кинжал в сърцето на Джеф. Сменяше темата колкото често бе възможно.

Гюнтер обичаше да слуша за неговите удари и геройства. Очароваха го разказите за Ню Йорк и за кражбата на безценната колекция от монети на руския олигарх, докато зимният бал беше в разгара си.

— Разкажи ми как си легна с отвратителната Светлана. Колко дълго устоя тя на чара на Ранди Брукмейър? Знаеш, че винаги съм си падал по тексасеца. Една от най-пленителните ти самоличности, ако не възразяваш.

През очите на Гюнтер всичко изглеждаше забавно, като една голяма игра, в която всички участваха. Джеф си мислеше: „Едно време и за мен беше така. Но вече не“.

Реши да разкаже на Гюнтер за случайната си среща с Елизабет Кенеди. Това отново стана повод старецът да се върне към Трейси, а за Джеф бе непоносимо.

Странно, но Елизабет бе открила Джеф в града и бе дошла да го види в хотела му, навярно за да зарови томахавката след толкова години. Всъщност имаше брилянтен план за кражба на бижута и искаше да въвлече и него. Беше странно да я срещне отново. Джеф очакваше да го завладее старият му гняв към нея, но всъщност остана безразличен, не почувства нищо. Елизабет флиртуваше, кокетираше, но Джеф не почувства нищо. Усещаше едновременно разочарование и облекчение, а това нямаше смисъл. Разделиха се като приятели. Едва когато Джеф замина от Ню Йорк, научи за арестуването на Елизабет заради неуспешния обир на Бианка Бъркли. „Слава богу, че не я послушах да участвам и аз.“

Джеф се чувстваше гузен, но изпита облекчение, когато остави Гюнтер и замина за Испания.

Професор Доминго Муньос бе клиент на Джеф. Именно той поръча кражбата на византийските монети. Но беше и приятел, и още един любител на античния свят. Доминго го бе поканил да гостува в неговата „каса“, идилична селска къща, сгушена в Ла Кампина, плодородна долина, през която течеше река Гуадалкивир. На около двайсет мили от Севиля, фермата бе известна с невероятните гледки към Сиера Морена — красиви обли хълмове с гъсти дъбрави, ниви, засети с пшеница, и маслинови гори. Джеф нямаше сили да устои на съчетанието от гостоприемството на Доминго, идиличната атмосфера, историята и архитектурата под един покрив.

Една слугиня донесе на масата нова чиния с паеля. Вечеряха навън, под навес, с издигащо се над него лаврово дърво, и наблюдаваха кървавочервеното слънце, спускащо се към хоризонта.

Джеф подхвана:

— Скоро трябва да си тръгвам и да те оставя на мира.

— Глупости. Остани колкото искаш. Испания окриля душата.

— Но не е полезна за талията. — Джеф потупа корема си. — Още няколко такива вечери, и ще трябва да си намеря друг занаят. Може би да стана оперен певец. Никой няма да иска да наеме дебелак за крадец на котки.

— Не си крадец на котки — поправи го Доминго и отново напълни чашата му. — Ти си артист.

— И крадец.

— Крадец, но джентълмен. Както каза, монетите са на подходящото място. Надали можеше да ги оставиш в ръцете на онази проста жена, нали?

Джеф беше съгласен.

— Какво предстои? — попита го Доминго, а кокалестите му пръсти се обвиха около чашата му като змия, задушаваща плячката си. — Не че искам да се отърва от теб.

— Нямам представа. — Джеф се облегна на стола си. — За първи път не съм замислил нов удар. Смятам да се отдам на почивка. Да попътувам из Европа, отново да посетя любимите си музеи.

— Предполагам, виждал си плащаницата в Севиля?

Светата плащаница от Торино бе изложена за две седмици в историческия музей в Севиля, разположен в древна римска крипта. За първи път реликвата бе изнесена от Италия, затова привлече интерес по целия свят. Понеже много католици вярваха, че наистина е саванът, в който тялото на Исус е било увито след разпятието — макар че според доста историци тя бе сръчно изработен средновековен фалшификат, — светата плащаница бе най-прочутата и почитана реликва на света. За мнозина, включително и за Джеф Стивънс, красотата и спокойствието на човешкото лице, така идеално отпечатано върху избелелия плат, означаваше повече от фантастичните конспиративни теории, свързани с нейния произход. За Джеф нямаше значение дали беше лицето на Исус. Плащаницата беше невероятно красиво творение, едно вълшебство, запечатало човешкото страдание и доброта, надхвърляща религията, науката, и дори времето. Мисълта да я види, и то отблизо, го накара да настръхне от вълнение, все едно беше дете, влязло за първи път в работилницата на Дядо Коледа.

— Още не — отговори той на Доминго. — Пазя си я за десерт.

— Не чакай прекалено дълго. — Професорът допи чашата си и си наля нова. — Говори се, че нещо се мъти. Ще се опитат да я откраднат.

Джеф звучно се изсмя.

— Това е абсурдно.

— Нима? Защо?

— Защото е невъзможно. Пък и няма смисъл. Повярвай ми, щях да зная. Защо някой би искал да открадне плащаницата от Торино? Няма как да я продаде. Тя е най-забележителният артефакт в познатия ни свят. Все едно да предложиш на пазара „Мона Лиза“!

Доминго сви рамене.

— Само ти предавам информацията. Но я чух от различни източници. Преди сам ми казваше, че нищо не е невъзможно — добави той с лукава усмивка на тънките си устни.

— Имаш право. Говорех от личен опит — засмя се Джеф, но не му беше весело. — Какви източници?

Доминго му хвърли поглед, който ясно говореше: „Знаеш, че не мога да отговоря на въпроса ти“.

— Какво точно чу?

— Нищо „точно“. Само слухове, някои си противоречат. Според общото мнение има някакъв ирански фундаменталист, невъобразимо богат. Иска плащаницата, за да може да я унищожи. „Изгори символите на еретиците“, нещо такова. Сигурен съм, че клишето ти е известно.

Джеф сви рамене. От казаното му прилошаваше.

Доминго продължи:

— Както и да е, предполага се, че бъдещият аятолах е наел някакъв американец да измисли план да задигне плащаницата от Севиля. Дочувам, че му е предложил нечувана сума.

— Колко нечувана?

— Говори се за десет милиона евро. Защо? Да не си решил да се състезаваш с него? — насмешливо попита Доминго.

— Не бих откраднал плащаницата от Торино и за сто милиона — разпалено заяви Джеф. — Още по-малко за човек, който иска да я изгори. Отвратително! Престъпно е и нечовешко и всеки, извършил подобно нещо, заслужава да бъде разстрелян.

— За бога, успокой се. Само се шегувах.

— Властите уведомени ли са?

— Дали са се обадили на полицията? Разбира се, че не. Това са само слухове, Джеф, нищо повече. Знаеш как хората от подземния свят обичат да клюкарстват. Най-вероятно е вятър и мъгла. В крайна сметка самият ти заяви, че е невъзможно да се открадне плащаницата.

— Така е.

— Добре. Налей си още едно питие.

Джеф се отзова на поканата му. Но образът на някакъв брадат, облечен в роба иранец, горящ светата плащаница с бензин, отказваше да напусне съзнанието му. Най-после той попита Доминго:

— Чу ли някакво име? От прословутите ти източници. Знае ли някой кой е „гениалният американец“?

— Всъщност да — отговори Доминго. — Не че означава нещо за мен. — Погледна Джеф право в очите и невинно попита: — Чувал ли си някога за Даниел Купър?

 

 

— Чувала ли си някога за Даниел Купър?

Този път говореше Джеф. На друга маса за хранене, също в Испания, четиринайсет години по-рано. Наистина ли бе минало толкова време?

Мадрид. И Джеф, и Трейси бяха в града, за да откраднат „Пуерто“ на Гоя от Прадо, въпреки че никой от двамата не би го признал пред другия. Джеф бе резервирал маса в „Жокей“, елегантен ресторант на Амадор де лос Риос. Трейси се съгласи да вечеря с него. И сега я виждаше, седнала отсреща, лъчезарна както винаги. Джеф не помнеше как беше облечена, но не бе забравил предизвикателството, блеснало в зелените й очи. Конкурираха се един с друг. Танцът беше започнал.

Джеф си помисли: „Обичам я. Ще я победя за тази картина. И след това ще се оженя за нея“.

— Кой? — попита Трейси.

— Даниел Купър. Следовател в застрахователна компания, много умен.

— И какво за него?

— Внимавай. Опасен е. Не искам нищо да ти се случи.

— Не се безпокой.

Джеф обгърна с длан ръката й.

— Но се тревожа. Ти си ми скъпа. Животът е много по-интересен, когато си с мен, моя любов.

Мадрид беше началото на всичко. Джеф и Трейси се влюбиха там. Но през цялото време Даниел Купър бе надвиснал като сянка. При екскурзията им до Сеговия Купър ги проследи с рено. Същата нощ Джеф заведе Трейси в една кръчма, където гледаха танцьори на фламенко, чиито почти ритуални движения напомняха собствените им вече несъмнени желания.

Купър също бе там. Безмълвен. Чакащ.

Джеф наистина изпревари Трейси за „Пуерто“ и я открадна под носа й, след като тя свърши всичката работа, горкото момиче. Минаха години, преди да му прости.

Но Трейси не бе единствената надхитрена. След Мадрид Даниел Купър следваше Трейси и Джеф из цяла Европа, винаги на половин стъпка зад гърба им. Джеф все повече се страхуваше от него, но Трейси не го възприемаше сериозно.

„От самото начало Купър беше третият човек в нашата връзка. Беше като сянка на Трейси“ — помисли си Джеф.

 

 

— Джеф? — Гласът на Доминго Муньос върна Джеф в настоящето. — Добре ли си?

— Моля? А, да. Нищо ми няма.

— Сякаш за миг не беше тук. Да разбирам ли, че познаваш Даниел Купър?

— Донякъде — отговори Джеф. — Въпреки че когато го познавах, не беше престъпник. Всъщност точно обратното. Тук ли е, в Севиля?

— Така чух.

Джеф се намръщи.

Доминго каза:

— Изглеждаш ми обезпокоен. Допускаш ли, че Купър ще опита нещо?

— Не зная какво би опитал — откровено призна Джеф.

— Допускаш ли, че може да успее?

За миг Джеф се замисли.

— Не. Невъзможно е. Даниел Купър е много умен. Но никой не може да открадне плащаницата.

Същата нощ в леглото Джеф взе решение.

Ще замине за Севиля още утре. Ще остане няколко дни и сам ще провери музея.

Всъщност не вярваше на „слуховете“ на Доминго. Бяха прекалено преувеличени. Но ако откраднеха и унищожаха плащаницата от Торино и той не предприемеше нищо, за да го предотврати, Джеф Стивънс никога нямаше да си прости.