Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (2)

1.

Десет дни по-рано…

Летище „Шипхол“, Амстердам

Трейси Уитни се отпусна на седалката си в първа класа, номер 4Б, и въздъхна със задоволство. След няколко часа отново щеше да се събере с Джеф. Щяха да се венчаят в Бразилия. Край на лудориите, помисли си Трейси. Но те нямаше да й липсват. Животът щеше да бъде достатъчно вълнуващ, след като стане госпожа Джеф Стивънс.

Последната им измама, кражбата на безценния диамант на Лукул от холандската фабрика за шлифоване на диаманти в Амстердам, бе достойна за тях лебедова песен. Двамата бяха надхитрили и холандската полиция, и Даниел Купър, твърдоглавия застрахователен агент, който ги бе проследил през цяла Европа след авантюристичния и драматичен обир. „Никога няма да постигнем нещо повече — мислеше си Трейси. — И определено нямаме нужда от повече пари.“ Беше отлично време да се оттеглят.

— Извинете.

Подпухнал и отпуснат мъж на средна възраст се бе надвесил над нея. Той посочи седалката до прозореца.

— Там е моето място, миличка. Прекрасен ден за летене, нали? — В гласа му звучеше похот, докато се промъкваше покрай нея.

Трейси се извърна. Нямаше намерение да води разговори, особено с подобно влечуго.

След като седна, мъжът я смушка с лакът.

— След като ще бъдем съседи по места на този полет, млада госпожице, защо не се запознаем? Името ми е Максимилиан Пиърпонт.

Картотеката в ума на Трейси се завъртя, но изражението й изобщо не се промени.

Максимилиан Пиърпонт. Легендарна корпоративна акула. Изкупува компании и ги издоява до капка. Безмилостен. Развеждан три пъти. Собственик на най-ценната колекция от яйца на Фаберже извън Ермитажа в Ленинград.

— Графиня Валентина ди Соренти. — Тя му подаде ръка.

— Графиня, а? Очарован съм. — Максимилиан Пиърпонт притисна устните си до китката на Трейси. Бяха влажни и лигави като жаба. Тя се насили да се усмихне.

Преди много години Трейси за първи път бечула името Максимилиан Пиърпонт на борда на „Конкорд“, когато тя и Джеф пътуваха със същия полет до Лондон. Джеф си бе наумил да ограби известния с безскрупулността си Пиърпонт, но накрая заедно с Трейси измислиха изобретателен ход, чрез който измамиха двама шахмайстори да се състезават един срещу друг в предварително предрешена игра.

По-късно Гюнтер Хартог възложи на Трейси да обере Пиърпонт във влака „Ориент Експрес“ до Виена, но той така и не се появи.

Многообичната майка на Трейси, Дорис Уитни, се бе самоубила, след като местният мафиот от родния й Ню Орлиънс Джо Романо с измама я лиши от семейния й бизнес. Бащата на Трейси бе посветил живота си да изгради компанията за автомобилни части „Уитни“. След неговата смърт Романо окупира фирмата му, уволни всички и остави Дорис без пукнат грош.

Мина дълго време, преди Трейси да си отмъсти на Джо Романо. Но омразата й срещу корпоративните окупатори не я напусна. Според нея имаше специално ъгълче в ада, запазено за такива като Максимилиан Пиърпонт.

„Няма да се измъкнеш този път, негоднико“ — закани се тя.

Полетът беше дълъг. Почти два часа Трейси поддържаше светски разговор с Пиърпонт, преди той да заспи и да захърка шумно като проснал се на плажа морж. Разполагаше с достатъчно време да поразкраси самоличността си. И преди Трейси бе играла ролята на графиня Валентина ди Соренти и добре познаваше историята й. (В края на краищата тя бе написала страницата на графинята в Уикипедия.) Валентина бе вдовица (Бедният Марко! Загина така нелепо и толкова млад. Злополука с джет в Сардиния. Валентина стана свидетел на всичко от горната палуба на яхтата им „Ел Парадисо“) и произхождаше от стар аристократичен род. Наскоро бе загубила баща си и се намекваше, че е собственица на огромно наследство, но без да се уточняват подробности. Дреболиите бяха умело избегнати, докато все още обмисляше измамата. Освен това тя положи всички усилия да демонстрира очарователна женска липса на разбиране по всякакви финансови въпроси, което накара алчните очи на Максимилиан Пиърпонт да заблестят почти толкова ярко, колкото и когато се втренчваха в гърдите й, което той правеше често и без следа от неудобство. В края на разговора графиня Валентина се съгласи на следващата вечер да се срещнат за вечеря в един от най-изтънчените ресторанти на Рио.

Облекчена, че ненавистния й Пиърпонт най-после е заспал, Трейси разтвори едно списание. Първата статия, която прочете, бе за покачващите се цени на плажните имоти в Бразилия. Една от тях хвалеше гигантски басейн с олимпийски размери и строго симетрично подредена градина, съперничеща на парка около двореца Версай. Трейси прокара пръст по фотографията с благоговение. „Джеф и аз ще бъдем щастливи на подобно място. Децата ни ще плуват в басейна. Всички те ще са изумителни плувци. Един ден дъщеря ни ще се омъжи в градината, а редица от шаферки ще покрият моравата с розови листенца като килим…“

Тя се засмя тихичко. Все пак трябваше първо те да се оженят. Всяка фантазия с времето си.

Втората статия бе за околната среда и опустошителния ефект от ерозията в местата на юг от Рио. Трейси прочете за фермери, загубили всичко, за изоставени цели села, погълнати от морето. Прочете за ужасни наводнения, в които жители на бордеите са се удавили, а реки от тиня са заровили живи хора. Какъв ужасен начин да умреш, помисли си Трейси. В Бразилия, повече откъдето и да е другаде по света, имаше една държава за богатите и друга — за бедните.

Едва след като светнаха надписите да закопчаят обезопасителните си колани и самолетът започна да се спуска към Рио, идеята й хрумна. Докато образите един по един преминаваха като филмова лента през съзнанието й — тя и Джеф пред олтара, докато се венчават, огромни басейни, имения и бордеи, заринати от тиня, Максимилиан Пиърпонт, притиснал противните си влажни устни до кожата й, майка й, стиснала очи, насочила револвер към слепоочието си — Трейси ненадейно промълви:

— Да!

— Добре ли сте, млада госпожице?

Пиърпонт, разбуден отново, се наклони към нея. Дъхът му вонеше на застоял лук.

— Съжалявам. Да, добре съм. — Графиня Валентина се овладя. — Обичам да ходя в Бразилия. Всякога се вълнувам, когато се приземяваме.

— И аз, миличка. — Максимилиан Пиърпонт стисна бедрото й и безсрамно й намигна. — Аз също.

 

 

Максимилиан Пиърпонт заведе Трейси в „Четирилистна детелина“, оценен от Мишелин тризвезден ресторант в старомоден и тих квартал, недалеч от Ботаническата градина.

— Извънредно щедро от ваша страна, господин Пиърпонт.

— Моля ви, наричайте ме Макс.

— Макс. — Графиня Валентина ди Соренти се усмихна.

Тази вечер тя изглеждаше особено пленителна с бялата си дантелена блуза от „Шанел“ и дългата до земята черна пола на „Ралф Лорен“, подчертаваща тънката й талия. Диамантите на обеците и огърлицата бяха безупречно шлифовани, достатъчно съвършени, за да говорят за сериозно благосъстояние, и все пак достатъчно малки, за да го бележат като „стари пари“. Макс Пиърпонт бе прост, но презираше хорската простотия, особено при жените. При тази дама обаче нямаше подобна опасност. Веднага щом се приземиха, Макс бе проверил графиня Ди Соренти чрез търсачката „Гугъл“. Родът й бе един от най-старите и благородните в Южна Америка.

Макс се питаше колко време ще му отнеме да я освободи от елегантните й дрехи и да я вкара в леглото си.

— Е, Валентина. Какво ви води в Рио? — Той напълни чашата на Трейси чак до ръба с отбрано вино „Кинта де ла роса“^[1], което бе поръчал.

Лицето на графиня Ди Соренти стана сериозно.

— Бизнес. — Тя вдигна към Пиърпонт тъжни и сантиментални очи. — И трагедия. Както ви казах, баща ми наскоро почина.

Максимилиан Пиърпонт се пресегна през масата и обгърна ръцете й с лепкавата си длан.

— Завеща ми красиво владение. Почти миля земя покрай брега. Бях решила там да построя дома си. Може да стане прекрасен имот. Имам разрешение да строя, а гледката… трябва да я видите, за да повярвате. Но — въздъхна тежко тя — тази мечта няма да се осъществи.

— Защо не? — Като хрътка, надушила миризмата на лисица, търговският инстинкт на Максимилиан Пиърпонт оживя. Цените на крайбрежните имоти в Бразилия стигаха до небето.

— Ще ми навява тъга. Винаги ще мисля за татко. — От гърдите на графиня Ди Соренти се изтръгна прочувствена въздишка.

— Но това е жалко. И какво ще правите с тази земя?

Максимилиан Пиърпонт зададе въпроса предпазливо. Но Трейси зърна нескрита алчност да проблясва в малките му свински очички. Тя отпи от виното си.

— Мислех да я запазя както си е. Но накрая реших, че е истинско прахосничество да я оставя просто така. Редно е друг да се радва на красотата й, щом аз не мога.

— Това е много благородна мисъл. Виждам, че сте истински великодушна жена, Валентина.

— Благодаря, Макс.

Поднесоха вечерята им. С типичната си безочливост Макс бе поръчал и за двамата, въпреки че Трейси нямаше как да не признае, че ястията са възхитителни. Gema caipiri — каша от царевично брашно с яйчен жълтък — бе най-вкусното. Трейси разбра защо хората от ранга на Бил Клинтън и Фидел Кастро предпочитат да вечерят тук, както и бизнес елитът на Рио.

— Навярно можем да си помогнем един на друг, графиньо. — Максимилиан Пиърпонт натъпка устата си с храна, все едно ядяха в „Макдоналдс“.

— Валентина — измърка Трейси.

— Добре, Валентина. По една случайност недвижимата собственост е една от моите страсти. Мога да ви освободя от земята и да построя нещо прекрасно. Ако го продам на изгодна цена, можем да си поделим печалбата. Как ви се струва? Така земята няма да пустее и всички ще спечелят.

— Прекрасна идея. — Трейси отново въздъхна и се облегна на стола си. — Само да ви бях срещнала по-рано, Макс, но се боя, че е твърде късно.

— Какво искате да кажете?

— Вече дадох съгласието си да продам земята на църквата. Става въпрос за двайсет и пет декара, идеален парцел за малък манастир. Монсеньор Кунарди ми показа плановете за параклиса, който иска да издигне там. Много скромен и елегантен. Според мен татко щеше да одобри.

Максимилиан Пиърпонт усети пронизваща болка в гърдите. „Майната му на татко. Кой строи църква на първа линия на брега на Рио?“

— Мога ли да попитам колко ви предложи монсеньорът?

— Пет милиона бразилски реала. Той е много щедър.

Максимилиан Пиърпонт едва не се задави със своето кинта де ла роса. Пет милиона реала бяха по-малко от два милиона долара. Двайсет и пет декара земя на брега с разрешена регулация струваха поне десет пъти повече! Глупавата кучка дори не бе поръчала оценка на имота.

— Цената е изгодна, Валентина. — Той изгледа Трейси с безизразно лице. — А ако дам повече? Да кажем, че ви предложа шест милиона. Като приятел. Мога да построя бленуваното ви имение точно както си го представяте.

— Но това ще бъде великолепно, Макс!

— Прекрасно! — Пиърпонт победоносно се усмихна. Какъв късмет да срещне тази богата и секси празноглавка на полета. Сега щеше да я изчука и да я прецака. И всичко за цената на една мизерна вечеря! — Кога мога да видя имота?

Лицето на Трейси доби тъжен вид.

— Боя се, че е твърде късно.

— В какъв смисъл?

— Утре е сделката с монсеньор Кунарди.

— Утре ли?

— Да. Затова съм тук, за да ръководя прехвърлянето на парите. Ах, защо не се срещнахме по-рано! Както и да е, стига сме говорили за търговия. Сигурно ви отегчавам до смърт! Чувала съм, че десертите тук са убийствени.

Тя съсредоточено запроучва менюто с десертите. Максимилиан Пиърпонт придоби изражение на човек, от чиито пръсти се изплъзват милиони долари.

— Слушайте. Не ми е нужно да видя земята с очите си. Споменахте, че имате нужното разрешително за строеж?

Трейси сериозно кимна.

— Ако е възможно да ми представите копие от него утре сутринта, заедно с нотариалния акт на имота, това ще бъде достатъчно. Мислите ли, че е възможно, Валентина?

— Ами да! — Очите на графиня Ди Соренти грейнаха. — Разбира се. Но със сигурност не бихте искали да платите такава огромна сума, без да видите земята. Убедена съм, че човек трябва да я обходи, за да почувства магията на мястото. Татко все казваше…

— Сигурен съм — прекъсна я Максимилиан Пиърпонт, неспособен да слуша и минутка повече празните й приказки. Наистина искаше да вкара графинята в леглото си. Но по-добре да изчака, докато първо сключат сделката.

— Добре… — Трейси широко се усмихна. — Тогава ще ви изпратя документите сутринта. Длъжна съм да призная, че това е невероятно мило от ваша страна, Макс.

— Ни най-малко, Валентина. Няма да понеса да видя как мечтата ви за тази земя ви се изплъзва. Келнер! — Максимилиан Пиърпонт властно щракна с пръсти. — Донесете ни шампанско. Най-доброто в ресторанта! Графиня Ди Соренти и аз празнуваме.

 

 

Същата нощ Джеф се обади на Трейси по мобилния телефон.

— Опитвам се да стигна бъдещето, госпожо Стивънс.

Само като чу гласа му, сърцето на Трейси подскочи.

— Опасявам се, че сте набрали погрешен номер. Говорите с графиня Валентина ди Соренти.

Никой мъж не й въздействаше както Джеф. Нито дори Чарлс Станхоуп III, за когото тя си въобразяваше, че иска да се омъжи, далеч във Филаделфия, в един друг живот. Чарлс я предаде. Когато изпратиха Трейси в затвора за престъпление, което не бе извършила, Чарлс Станхоуп III не си помръдна влиятелния пръст, за да й помогне.

Джеф Стивънс бе различен. Трейси му бе доверила живота си. И веднъж той действително го спаси. Тогава Трейси за първи път осъзна, че я обича. Всеки ден с Джеф беше приключение. Предизвикателство. Вълнение. Но иронията не остана скрита за нея:

„Единственият мъж на света, комуто безусловно вярвам, е измамник.“

— Останах с впечатление, че сме свършили с лудориите — укори я Джеф.

— Така е. Веднага щом приключа с тази. Та това е Максимилиан Пиърпонт, за бога!

— Колко ще продължи? — Трейси долови недоволството в гласа му.

„Липсвам му. Господи!“

— Седмица. Максимум.

— Не мога да чакам толкова дълго, Трейси.

— Валентина — подразни го младата жена. — Въпреки че може да ме наричаш „графиньо“.

— Искам те в леглото си, а не на другия край на телефонната линия.

Гласът на Джеф бе дрезгав от желание. Трейси стисна телефона, усещайки слабост от копнеж. Само преди седмица бяха заедно в Амстердам, но тялото й жадуваше за него.

— Не бива да ни виждат заедно в Рио. Не и докато не закова Пиърпонт.

— Защо не? Мога да бъда граф Ди Соренти.

— Той умря.

— Негодник. Как?

— Злополука с джет близо до Сардиния.

— Какъв глупак. Пада му се.

— Видях как се случи от нашата яхта.

— Разбира се, графиньо — засмя се Джеф. — Ами ако се върна като негов дух?

— Ще се видим следващата събота в църквата, скъпи. Ще съм неустоима с бялата си рокля.

— Поне ми кажи къде си отседнала.

— Лека нощ, господин Стивънс.

 

 

Кабинетът на адвоката бе тесен и задушен, сбутан в невзрачна уличка близо до Авенида Рио Бранко в търговската част на града.

— Убеден ли сте, че разрешителните са автентични?

— Да, графиньо Ди Соренти.

— И пълни? И нищо друго според закона не ми е нужно, освен нотариалния акт — Трейси му подаде купчинка листа, — за да започнат строителните работи?

— Не, графиньо. — Адвокатът я изгледа още по-неодобрително. Много пъти бе обяснил положението на красивата млада дама, но тя все още като че не можеше да схване. Графиня Ди Соренти може и да беше млада и красива, но явно бе доста глупава. — Разбирате ли, остава само…

— Да, да. Благодаря. — Трейси властно размаха ръка, преди да бръкне в луксозната си дамска чанта „Луи Вюитон“ и да извади златна химикалка „Монблан“. — Колко ви дължа?

„Оправяйте се“, помисли си адвокатът. Беше дал всичко от себе си.

 

 

Пет дни след вечерята му с графиня Ди Соренти в „Четирилистна детелина“ Максимилиан Пиърпонт подкара на юг от Рио по живописното панорамно шосе към последната си придобивка. Вярна на думата си, още на следния ден графинята бе изпратила по куриер копие от нотариалния акт на своя имот заедно с разрешителното за строеж. До един час Пиърпонт бе превел шест милиона реала в швейцарската й сметка и земята бе станала негова. „Върви по дяволите, монсеньор Глупако!“ Но до днес той нямаше възможност да отиде и да го види.

Най-прекрасен парцел от двайсет и пет декара на скалите до самата вода — двайсет и пет декара! — със собствен частен плаж, леснодостъпен и от града, и от Парати, еквивалента на Ийст Хамптън за Рио. Максимилиан Пиърпонт трудно можеше да повярва на късмета си. Най-хубавото беше, че той категорично бе решил да гътне прекрасната графиня довечера, веднага щом се върне в града. Беше го поканила да вечерят в апартамента й, което винаги бе добър знак. Адресът бе на една от най-красивите улици в Леблон, най-изящния квартал в цяла Южна Америка. Очевидно нито „татко“, нито „бедният Марко“ бяха оставили дамата без средства. Перспективата да облекчи очарователната млада наследница от още милиони, докато се възползва от знойното й тяло в леглото, възбуждаше Максимилиан Пиърпонт толкова силно, колкото не му се беше случвало от десетина години.

Той стигна до имота точно преди обяд. Имаше няколко къщи, редящи се от двете страни на тази част на пътя, но нищо особено. Парцелът на Пиърпонт се намираше в прелестно усамотение на самия връх на скалите. Валентина не се шегуваше за изгледа. Беше поразителен. От едната страна океанът се сливаше с небето, симфония в безкрайно синьо. От другата — планини, обрамчени от зелена джунгла, досущ купчина прясно шлифовани изумруди. „Дори е по-красиво, отколкото си представях“, помисли си Максимилиан Пиърпонт и за сетен път се поздрави, че не е пропуснал сделката, както го съветваше скучният му адвокат.

— Знаеш първото правило за недвижимия имот, Макс — предупреждаваше го Ари Стайнбърг. — Не купувай прасе слепешката. Ти си ме учил така, не помниш ли?

— Проблемът е, че тъпият монсеньор вече е хвърлил око на прасето ми. Върти мацката на малкия си пръст, Ари. Трябва да се поразмърдам, преди да го е грабнал.

Адвокатът не отстъпваше.

— Не си виждал земята. Длъжен си първо да я видиш.

— Видях нотариалния акт. Както и разрешителното за строеж. Освен това зная къде се намира. На първа линия на брега, Ари, на най-хубавото място. Говорим за бразилското Малибу.

— Но, Макс…

— Ако говорехме за десет процента печалба или двайсет, или дори петдесет, щях да се съглася с теб. Но аз я вземам за жълти стотинки! Трошица от онова, което действително струва. Прехвърли й парите.

— Категорично настоявам да обмислиш.

— А аз категорично настоявам да изпълниш каквото, по дяволите, ти нареждам, Ари.

Максимилиан Пиърпонт затвори телефона.

Излезе от бентлито си и се пъхна под оранжевата лента, препречваща входа на имота на Ди Соренти. Вече е собственост на Пиърпонт, тържествуващо си помисли той. Екип от земемери обхождаха обекта. Пиърпонт се доближи до шефа им и широко му се усмихна.

— Какво ще кажете? Каква гледка, а? — не успя да се сдържи.

Главният земемер продължително го изгледа.

— Не можете да построите къща тук.

Максимилиан Пиърпонт се разсмя.

— От къде на къде да не мога да построя къща тук? Имам право да постъпя, както си поискам. Земята е моя.

— Не в това е въпросът.

— Разбира се, че е в това. — Пиърпонт престана да се смее. Този нещастник започваше да го дразни. — Имам законно разрешително, твърдо като камък.

— Боя се, че всичко тук е от камък, но се руши — каза земемерът. — Виждате ли земята, върху която стоите? — Той почука с пръчка тревата под краката си. — Догодина по това време няма да я има.

По гърба на Максимилиан Пиърпонт пробягаха тръпки.

— Какво?

— Това е една от най-жестоките ерозии, които някога съм виждал през целия си живот. Истинска екологична трагедия. Всичко, построено тук, ще се срине, преди да са изсъхнали стените. — Земемерът посочи към плажа под тях. До пясъка се стигаше по виещи се дървени стъпала, а самият той сякаш чаровно му се присмиваше.

— Но в този район, на тази брегова линия… цените са астрономически — запелтечи Пиърпонт.

— На половината път до планината, сигурно — отговори земемерът. — Гледката е като картина. Но тук? — Той сви рамене. — Тук вие сте картинката. Никой ли не ви осведоми, когато кандидатствахте за разрешително?

— Не аз съм кандидатствал, а предишният собственик.

Земемерът объркано се намръщи.

— Колко странно. Понеже е само от седмица.

Зад Максимилиан Пиърпонт листата на джунглата тихо шумоляха от бриза и звукът наподобяваше смеха на Ари Стайнбърг.

 

 

Апартаментът в Леблон заемаше целия горен етаж на внушителното викторианско имение. Вратата отвори иконом англичанин в пълна униформа.

— Искам да се видя с графиня Ди Соренти. — Ъгловатото лице на Максимилиан Пиърпонт, по-грозно от всякога, приличаше на муцуната на булдог, сдъвкал оса. „Кучката ще ми върне парите, ако ще да ги избия от ръцете й с бухалка за бейзбол“ — заканваше се мислено той. Все пак се надяваше, че няма да се стигне дотам. Валентина бе толкова глупава, че надали самата тя съзнаваше, че земята не струва и пукната пара. Сигурно щеше да е просто като фасул да я убеди отново да се обърне към монсеньора.

— Не разбрах, сър. Кого търсите?

Максимилиан Пиърпонт кръвнишки изгледа иконома.

— Слушай, Джийвс^[2]. Днес преживях отвратителен ден. Не ми трябват повече ядове. Върви да съобщиш на Валентина, че Максимилиан Пиърпонт е на прага й.

— Сър, този апартамент е собственост на господин и госпожа Мигел Родригес. Семейството живее тук повече от двайсет години. Уверявам ви, че на този адрес не пребивава никаква Валентина.

Максимилиан Пиърпонт отвори уста да заговори, после я затвори като жаба, изпуснала муха.

На този адрес няма Валентина.

Няма Валентина…

Втурнал се към колата си, той се обади на счетоводителя си.

— Става въпрос за сумата, която преведохме във вторник в Швейцария. Обади се, където трябва. Разбери кой е открил сметка и къде са парите сега.

— Господин Пиърпонт, никоя швейцарска банка няма да предостави подобна информация. Тя е конфиденциална и…

— Изпълнявай!

Една вена на челото на Максимилиан Пиърпонт започна да пулсира. Четирийсет минути по-късно продължи да тупти, когато счетоводителят се обади отново.

— Не разполагам с името, господине. Съжалявам. Единствено мога да ви съобщя, че сметката е закрита вчера и всички пари са изтеглени. Просто ги няма.

 

 

Гюнтер Хартог караше сватбената кола, луксозен даймлер от 1957, а Трейси и Джеф седяха прегърнати на задната седалка.

— Е, господин и госпожо Стивънс. Накъде?

— Към Марина де Глория — отвърна Трейси. — Там ни чака малка яхта, за да отплаваме към Бара да Тихка. Опаковала съм малко дрехи — обърна се тя към Джеф.

Той стисна бедрото на съпругата си.

— Не разбирам защо. Поне през следващата седмица няма да са ти нужни никакви.

Трейси се изкикоти.

— Утре сутринта заминаваме с частен самолет за Сао Пауло, а от там — към Тунис на меден месец. Прекалено е опасно да летим директно от Рио. Пиърпонт или неговите главорези може да ни чакат на летището.

Джеф я погледна с нежност.

— Помислила си за всичко, скъпа.

— Старая се.

Трейси се облегна на гърдите му. Опита се да си спомни чувствала ли се е някога толкова щастлива, но нищо не й идваше наум. „Аз съм госпожа Стивънс. Госпожа Джеф Стивънс!“ — повтаряше си отново и отново. Измамата, която спретна на Пиърпонт, мина по вода. Сега тя и Джеф наистина щяха да станат почтени граждани и да изоставят пълния с авантюри живот. Джеф щеше да последва мечтата си и да се отдаде на археологията, която открай време беше негова мечта.

А и Трейси щеше да осъществи бляновете си.

Дете. Собствено дете. Нейно и на Джеф.

Щяха да си създадат простичък семеен уют и да живеят щастливо до края на дните си.

Трейси затвори очи и потъна във фантазиите си.

— Длъжен съм да призная, радвам се, че предпочетохте традиционна венчавка — отбеляза Гюнтер откъм шофьорското място. — Нещо старо, нещо ново, нещо взето назаем и нещо синьо.

— Нима? — Трейси и Джеф се спогледаха озадачено.

— Ами да — усмихна се Гюнтер. — Трейси измами Пиърпонт. Тя получи печелившия билет, но няма как да твърди, че идеята е нейна. Стара е като света.

Джеф се ухили.

— Добре де, разбрах. Продължавай, Гюнтер. Какво е новото?

— Парите! — засмя се Трейси.

— Именно. Парите са нови, поне за вас — съгласи се Гюнтер.

— А самоличността на Трейси беше взета назаем — добави Джеф. — Бива ме в тази игра. Но кое е синьо?

Гюнтер Хартог изискано повдигна вежди.

— Според мен — отговори той — господин Максимилиан Пиърпонт е син. Точно в този момент нашият стар приятел е посинял от яд.