Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (19)

18.

— Според разпита на двайсет и първи декември в четири и петнайсет сутринта, госпожице Кенеди, госпожа Бъркли е направила изявление, че сте се представили като агент на ФБР. Вярно ли е?

Елизабет Кенеди хвърли изпепеляващо презрителен поглед на Милтън Бък, но не отговори нищо. По същия начин не отвърна на нито един въпрос на Бък през следващите пет часа.

— Излъгали сте госпожа Бъркли, че смарагдите на огърлицата, която носеше, са облъчени с радиация. След това сте я убедили, че животът й е в опасност, понеже се излага на облъчените скъпоценни камъни, измама, осъществена с няколко прости средства, например това.

Милтън Бък постави на масата овално парче пластмаса. Досущ като бебефоните, то се зареждаше от батерия и светваше в червено, ако натиснеш един бутон отзад.

Елизабет самодоволно се усмихна.

— Така ли стана, госпожице Кенеди?

Мълчание.

— Намерихме устройството у вас, заедно със смарагденото колие. Можете ли да дадете друго обяснение за тези предмети, открити в чантата ви, госпожице Кенеди?

Елизабет се прозя и погледна настрани.

Накрая Милтън Бък си изпусна нервите и стовари юмрук върху масата.

— Изглежда, не разбирате в каква огромна беда сте, госпожице Кенеди. Днешното углавно престъпление води след себе си повече от десетгодишна присъда. Известно ли ви е?

Мълчание.

— Освен това сте извършили и други нарушения: влизане в Съединените щати с фалшив паспорт; незаконно използване на кредитни карти; лъжливо представяне като федерален агент. Това са двайсет години, още преди да говорим за ударите, които сте осъществили със съучастника си в Чикаго, Лос Анджелис и Атланта. — Очите на Бък бясно засвяткаха. — Помогнете ми, Елизабет, и аз ще ви помогна. Но продължавате ли да си мълчите, лично ще се погрижа да гниете в затвора до живот. Разбирате ли?

Елизабет критично огледа френския си маникюр. Милтън Бък преброи до десет.

— Знаем, че сте замесена поне в три сериозни обира на територията на Съединените щати. Известно ни е също, че действате със съучастник.

— Явно знаете ужасно много, агент Бък.

Това бяха първите думи, които тя изрече. Милтън Бък изглеждаше крайно изненадан.

— Колко сте умен! Изненадана съм, че ви е нужно да ми задавате каквито и да е въпроси.

Тонът й бе присмехулен и ироничен.

— Искам името на съучастника ви, госпожице Кенеди.

— Какъв съучастник, агент Бък?

— Не е ли Джеф Стивънс?

Елизабет отметна глава и избухна в силен смях. Милтън Бък почувства, че гневът му се завръща.

— О, боже. — Елизабет изтри сълзите си от веселие. — Това ли е най-доброто ви предположение? Мисля, че мога да се позова на правото си да мълча. Стига да сте съгласен.

Милтън Бък се изправи, разтреперан от бяс.

— Разпитът се прекратява.

И изхвърча навън.

 

 

Навън в коридора на Милтън му трябваха няколко секунди да дойде на себе си.

Не вървеше по план. Нощта за празнуване на най-значителния триумф в кариерата му се бе превърнала във фиаско.

Милтън Бък обвиняваше за това Жан Ризо.

Вбесяващият, лицемерен, дребничък канадец стана трън в очите на Милтън след появата му в Ел Ей миналото лято, когато сипеше абсурдните си теории за проститутки, убийства и проклетата Трейси Уитни. Сега, след месеци усилия да проследи Елизабет Кенеди, Ризо цъфна като прословутия черен гологан, превърна в посмешище ареста на Елизабет и категорично отказа да признае и липсата си на юрисдикция, и авторитета на Милтън Бък. Още по-неудобно беше, че двамата спориха за това в таксито пред заподозряната, като Ризо настояваше, че има право да разпита Елизабет, и отказа да си тръгне, преди Бък да му разреши достъп.

— Не се чувствай като у дома си — сопна му се Милтън Бък, когато Жан си взе кафе от машината на импровизирания офис на ФБР на двайсет и третия етаж на Федерал Плаза двайсет и шест. — Ще говориш с нея, когато аз свърша. Нито минута по-рано.

— И колко ще продължите?

— Колкото се налага. Навярно дни. Междувременно можеш да се прибереш и да поспиш.

— Не отивам никъде.

Жан Ризо си държеше на думата. Милтън Бък погледна през стъклото на чакалнята и видя как Жан похапва пица с групичка по-възрастни агенти. Тук никой не поръчваше пица, ако нямаше да се задържи задълго.

— Как я караш, Бък? Не изглеждаш в добро настроение.

Началникът на импровизирания офис, специален агент Бари Солтан, се материализира до Милтън. Солтан бе само с няколко години по-възрастен от него. Милтън негодуваше заради по-високия му чин от все сърце.

— Тя не иска да разговаря, сър.

— Виждам, че колегата от Интерпол е още тук.

— Ризо. Да, сър. Подканих го да си тръгне, но…

— Елате и двамата в кабинета ми.

— Няма нужда, сър. Интерпол няма юрисдикция тук. И няма време да го каним да…

— Агент Бък — прекъсна го Бари Солтан. — Току-що ми съобщихте, че свидетелката ви отказва да говори. Бих желал да поспя довечера, дори и на вас да не ви се спи. Нека да чуем какво има да ни каже инспектор Ризо.

 

 

Жан Ризо имаше много за казване за огромно раздразнение на агент Бък. Специален агент Бари Солтан слушаше, след това им предостави двайсет минути да се опитат да пречупят Елизабет.

— Ако разбирам правилно, и двамата искате едно и също. Младата дама да ви даде името на съучастника си. Нали така?

Агент Бък намръщено кимна.

— В такъв случай не разбирам какво ще навреди, ако се пробва инспектор Ризо.

Френският детектив отговори:

— Ако тя не проговори, съществува сериозна опасност онзи луд да заколи друга млада жена. Той винаги убива до два дни, след като Елизабет извърши удар.

— Само че този път не успя — напомни му специален агент Солтан. — Хванаха я.

— Доколкото знаем, това може да го направи още по-безразсъден.

— Доколкото знаем, може изобщо да няма връзка между двата случая! — Агент Бък не успя да прикрие раздразнението си. — С всичкото ми уважение, сър, инспектор Ризо ни губи времето.

— Достатъчно, агент Бък. — Специален агент Солтан уморено вдигна ръка. — Да влиза.

 

 

Милтън Бък нямаше нужда да се тревожи.

Жан Ризо не постигна по-голям успех с усилията си да накара Елизабет Кенеди да проговори от него самия. След половин час специален агент Солтан покани няколко старши агенти да се присъединят към Бък, Жан и него на съвещание.

— Имам идея — обърна се Жан Ризо към групата. — Нека доведем Трейси Уитни. Тя може да накара Елизабет да си отвори устата.

Милтън Бък вдигна ръце от възмущение.

— Боже мой. Трейси Уитни? Още ли държите на нея?

— Последния път, като разговаряхме, агент Бък, ме уверихте, че госпожица Уитни е или мъртва, или непроследима. Познайте! Не само че е напълно жива, но и я открих четирийсет и осем часа след разговора ни.

Милтън Бък недоволно изсумтя.

— И какво от това? Тя все още няма връзка със случая.

Жан го сърбеше езикът да съобщи на самоуверения Бък, че именно Трейси е откраднала рубините на Брукстейн. Не само беше свързана със случая, но и беше негов случай. Но си задържа езика зад зъбите заради Трейси и заради себе си. Нека Бък да продължи да си гони опашката.

Специален агент Солтан вдигна ръка.

— Почакайте секунда. Да не говорите за онази Трейси Уитни? Дамата, която ограби Джо Орсати?

— Както се твърди — добави Жан.

— Измамницата?

— През последните десет години живее тихо и скромно в Колорадо. Съгласи се да помогне за моето разследване, а аз й обещах имунитет срещу съдебни гонения.

Милтън Бък избухна.

— Боже мой! Какво нахалство! В коя алтернативна вселена е възможно служител на Интерпол да обещае имунитет на американски гражданин на американска територия?

— Успокой се, Бък. Помогна ли ви госпожа Уитни при разследването, инспектор Ризо?

— Като консултант беше безценна. Тя разбира начина на мислене на професионалния крадец на ценности. Но има и лична връзка с Елизабет, започнала преди години. И двете са били влюбени в Джеф Стивънс.

— Не е ли той един от заподозрените ни? — обърна се Солтан към Милтън Бък, чието лице вече посиняваше от гняв или срам, или от двете.

Жан Ризо отговори вместо него.

— Моето разследване, както и това на агент Бък, се интересува от Стивънс. Трейси Уитни е убедена, че той няма нищо общо с убийствата. Но сега той е в Ню Йорк и през изминалите двайсет и четири часа се е срещал с Елизабет Кенеди.

Настъпи неловка тишина.

— Все още ли е така невероятно красива? — попита един от по-възрастните агенти Жан Ризо. — Говоря за Трейси Уитни.

— Привлекателна е — призна Жан.

— Неомъжена ли е?

Бари Солтан се намръщи.

— Слушай, Франк. Тук не е бюро за запознанства. — После се обърна към Жан. — Къде е госпожица Уитни в този момент?

— Тук. В Ню Йорк.

— Къде точно? — настоя Милтън Бък.

— На сигурно място.

— Можете ли да я убедите да дойде? — попита Солтан.

— Ще опитам. Но ще се наложи да гарантирате, че няма да я арестувате.

— Не гарантираме нищо! — сопна се Милтън Бък.

— Разбира се, че гарантираме. Засега — възрази като по-старши по чин специален агент Солтан. — Важното е да накараме госпожица Кенеди да говори. Доведете я, инспектор Ризо.

 

 

Сърцето на Трейси заби по-бързо, когато наближи стаята за разпити. Преди да излезе от хотела, старателно се облече с черно кашмирено поло и зелени кадифени панталони, прибрани в ботушите й. Надяваше се видът й да вдъхва обикновена увереност, но нескритите похотливи погледи на агентите на ФБР, когато тя влезе в сградата, породиха у нея съмнения.

„Защо, по дяволите, се притеснявам? Тя ще отиде в затвора, не аз. Държа всичките козове.“

Последният път, когато Трейси срещна Елизабет лице в лице, беше в Лос Анджелис на алеята зад имението на Брукстейн. Беше миг на триумф. Днешният би трябвало да е същият. Тогава защо дланите й се потяха?

Разбира се, навярно бе свързано със сградата. Управлението на ФБР в Ню Йорк надали можеше да се определи като едно от любимите места на Трейси.

— В пълна безопасност си — увери я Жан Ризо. — Аз съм от другата страна на стъклото заедно с агентите Бък, Солтан и Дилейни.

— Заобиколена от ФБР. Колко успокоително — остроумно подхвърли Трейси. — Имам ли нужда от адвоката си, Жан?

— Не. Не се безпокой.

Специален агент Солтан кимна в потвърждение.

— Ценим помощта ви, госпожо Уитни. Кажете какво ви е нужно, за да накарате Кенеди да говори. Имате пълен имунитет, няма да бъдете обвинена в престъпление.

Трейси се загледа в ниския, приятен на вид агент до Жан. Изглеждаше като че току-що е глътнал шепа люти чушки.

Жан Ризо я потупа по рамото.

— Успех.

 

 

Елизабет вдигна очи, когато вратата се отвори, и на лицето й се изписа неописуема скука. После видя влизащия и широко се усмихна.

— Трейси! — Тя се облегна на стола си. И да беше неспокойна, отлично го криеше. — Сега си от другата страна на бариерата, така ли? Трябва да призная, че съм изненадана. Особено след последния ни удар. Питам от любопитство, колко получи за рубините на Шийла Брукстейн?

— Един милион и седемстотин — спокойно отвърна Трейси. — Колко мило от твоя страна, че се интересуваш.

От другата страна на огледалното стъкло ченето на Милтън Бък увисна.

— Трейси Уитни е извършила обира у Брукстейн?

— Тихо — презрително махна с ръка Жан Ризо, приковал очи в двете жени.

— Дарих парите за благотворителност — добави Трейси.

— Не се и съмнявам. — Елизабет сви устни. — Открай време си светица.

— Не бях се замисляла — усмихна се Трейси. — Но всичко е относително.

Милтън Бък просъска в ухото на Жан Ризо:

— Знаели сте! Знаели сте, че Уитни е извършила кражбата у Брукстейн! Защо, по дяволите, не казахте нищо?

— И да компрометирам информатора си? Защо? — попита Жан. — Не си счупихте краката да тичате да ми помогнете в разследването ми. Помните ли?

— Я млъкнете и двамата — сгълча ги специален агент Солтан.

Трейси беше седнала срещу Елизабет.

— Май не ти върви тази година? — насмешливо подхвана тя. — Първо се провали в удара у Брукстейн, а сега се остави да те арестуват не един, а двама агенти в една и съща нощ. Много впечатляващо. Особено като се има предвид, че и маймуна ще надхитри Бианка Бъркли.

— Бианка не само лапна стръвта, но захапа и въдицата — изстреля в отговор Елизабет. — Свърших работата безупречно.

— Хм. Сигурно затова си тук.

Увереността на Трейси се възвръщаше. Тя започваше да се забавлява. Елизабет излъчваше същата студена красота, която Трейси помнеше. Чертите й бяха съвършени, но отвътре бе студена като мраморна статуя. Докато оглеждаше от горе до долу стройната й фигура, Трейси продължи:

— Ще те харесат в затвора. Повярвай ми. Била съм там.

Елизабет я изгледа с любопитство.

— Защо го приемаш толкова лично?

— Навярно защото съм човек. Не машина като теб.

— Машина ли? — усмихна се Елизабет, отново възвърнала самообладанието си. — Хайде, нека сме честни. Еднакви сме, Трейси, ти и аз.

Трейси присви очи.

— Еднакви ли? Не мисля.

— Защо не? Ти си крадец. И аз съм крадец.

— Крада само от алчните, от онези, които го заслужават.

— Заслужават според кого? Според теб? — Елизабет подигравателно изсумтя. — Кой ти даде правото да съдиш?

Отвън Милтън Бък изломоти под мустак:

— Именно. — Не разбираше как Ризо и останалите слушат този абсурден разговор.

— А ти ограбваш старите и слабите — обвини я Трейси.

Елизабет сви рамене.

— Понякога. Знаеш, че старите и слабите могат да бъдат и алчни.

— Интересуват те само парите.

— Отново не е вярно. Интересува ме Джеф. Ето още нещо, общо и за двете ни.

Трейси скочи от стола си сякаш я удари ток. Атмосферата в стаята изведнъж се наелектризира.

— Това ли е чувството ти за сестринство, Трейси? — подразни я Елизабет. — Признавам, че в началото беше само бизнес. Съблазних Джеф като част от работата ми. Но сексуалното привличане между нас се оказа толкова непреодолимо, че скоро стана нещо повече. И за двама ни — добави тя като скорпион, жилещ за пореден път.

Под масата Трейси впи нокти в дланите си така силно, че прокървиха.

„Не плачи. Не показвай чувствата си. Не и пред нея.“

— И каква беше тази работа? — Гласът й беше спокоен и премерен. — Любопитна съм.

— Наеха ме да ви разделя.

— Кой? Кой те нае?

Елизабет се усмихна.

— Дълга история. Да речем, че не всички са убедени в светостта ти като теб. За някои си престъпна малка кучка, която заслужава наказание. И ти си го получи, Трейси! — Тя жестоко се изсмя.

Трейси остана спокойна.

— Колко ти платиха?

— Двеста и петдесет хиляди — отговори Елизабет. — Разбира се, за толкова днес не бих си дала труд да стана от леглото. Но беше преди десет години. И единствено се искаше да си легна, да си легна с Джеф. Което не представляваше трудност.

Жан Ризо трепна. Знаеше как този разговор наранява Трейси, но се молеше тя да издържи. Елизабет ставаше емоционална и издаваше повече, отколкото имаше намерение. Ако Трейси натисне подходящия бутон, помисли той, Елизабет ще се пречупи.

— Смятат, че Джеф е замесен.

— О, зная — засмя се Елизабет. — Изглежда, агент Бък вярва, че Джеф ме е напътствал през цялата ми кариера, а смахнатият дребен канадец мисли, че целта в живота му е да убива проститутки. Или пък аз, не съм съвсем сигурна. Показа ми няколко ужасни снимки. Не много джентълменско от негова страна.

— Значи не работиш с Джеф — настоя Трейси.

„Браво, момиче“, помисли Жан Ризо.

— Не! Нито зная нещо за каквито и да е убийства. Повръща ми се само като си представя.

— Ако не работиш с Джеф, какво си правила миналата седмица в хотела му? Видели са ви да се срещате в парка, после заедно да се връщате в „Грамърси“.

— Е, и? — Елизабет се усмихна самодоволно.

— Какво правехте? — повтори Трейси.

— Какво предполагаш, че сме правили? Играли сме скрабъл? Милата ми, бедна Трейси. Толкова ли време е минало? — засмя се Елизабет. — Не съм монахиня, а и Джеф определено не е монах. Забавлявахме се. Преди много години ти ни прекъсна в Лондон. Да кажем, че сме си наваксали за изгубеното време. Не работя с Джеф. Отношенията ни се основават на чистото удоволствие.

Болка прониза Трейси като кинжал. Не беше само за Джеф, въпреки че Бог знаеше как мисълта, че той е с тази студена, пресметлива и ужасна жена, жестоко я нараняваше. Чувстваше се неловко. Засрамена. Истина е, че беше много отдавна. След изневярата на Джеф празнината в сърцето на Трейси бе запълнена от Никълъс. А нейната сексуалност, романтичният, страстен живот, който някога означаваше толкова много за нея? Всичко това бе изчезнало завинаги. Елизабет Кенеди й го бе отнела. Това Трейси не можеше да й прости. Това превръщаше Елизабет в победител, а не нея. Елизабет навярно щеше да отиде в затвора. Но именно Трейси излежаваше присъда без право на помилване.

С огромно усилие на волята си тя успя да се овладее.

— Твърдиш, че те интересува Джеф. Ако е истина, ще искаш да изчистиш името му.

Елизабет се намръщи.

— Не разбирам.

— Всички знаят, че действаш със съучастник.

— Кои са тези всички?

— Говориш с мен — напомни й Трейси. — Поне три от ударите не би могла да извършиш сама. Зная го със сигурност.

— И кои са тези три? Хипотетично, разбира се. Приятелите ти от другата страна на това стъкло нямат нищо срещу мен, освен онова, което видяха снощи. — Елизабет насмешливо помаха към огледалото. — Нека взаимно не обиждаме интелекта си, като се преструваме, че е другояче.

Трейси безучастно изброи:

— Хонконг, Чикаго и Лима.

Елизабет кимна, но не отговори нищо.

— Ами ако Ризо е прав и съучастникът ти е убиецът на онези момичета?

— Греши.

— Сигурна ли си? Защото някой ги е убивал, Елизабет. След всеки твой удар. Може в момента да набелязва следващата си мишена.

Елизабет потъна в мисли. Настъпи дълга пауза. Жан Ризо затаи дъх.

Накрая Елизабет проговори.

— Да предположим, че имам съучастник. Да предположим, че ти съобщя името му. Какво ще получа в замяна?

— Няма да получиш нищо — отсече Трейси. — Освен че ще свалиш съмненията от Джеф и вероятно ще спасиш живота на друга жена.

Елизабет поклати глава.

— Не съм съгласна. Искам адвокатът ми да сключи сделка. За снощния грабеж ще излежа не повече от година. Грешка. Опит за кражба. — Тя драматично се поклони на публиката отвъд огледалото. — Никакви други обвинения не могат да повдигнат срещу мен.

Трейси избухна в смях.

— Ти си полудяла. Никога няма да се съгласят.

— Тогава няма да научат името му.

Вратата се отвори. Жан Ризо помоли Трейси да излезе.

В преддверието Трейси каза на събралите се агенти:

— Чухте я. Без сделка тя няма да говори. Поне засега.

Милтън Бък погледна шефа си:

— Предлагам ви да сключите сделка с нея.

Очите на Трейси се разшириха.

— Какво? Не! Луди ли сте? Ще я оставите да си тръгне просто така?

— Тя е дребна риба. Търсим акулата.

— Съгласен съм. — Гласът на Жан Ризо бе тих, но твърд. — Съжалявам, Трейси, но Бък е прав. Елизабет Кенеди не е убила никого. Нужен ни е съучастникът й.

В отчаянието си Трейси се обърна към специален агент Солтан.

— Можете да имате и двамата. Тя ще ви даде името, ако продължите да я притискате. Или да сключите сделка за по-кратка присъда… Но една година? И да свалите всички обвинения? Излагате се. Тя ви разиграва! Просто ни трябва малко време.

— Нямаме време — намеси се Жан. — Ами ако точно сега той е в Ню Йорк? Може да убие до часове.

Специален агент Солтан нареди:

— Извикайте адвоката й.

 

 

След това всичко се случи толкова бързо, че Трейси имаше чувството, че е сън. Адвокатът на Елизабет пристигна за по-малко от петнайсет минути. Сделката бе сключена и подписана за по-малко време от нужното за младите агенти да сварят прясно кафе.

— Искам името — заяви агент Бък.

Той седеше срещу Елизабет и адвоката й в стаята за разпити и се правеше на голям шеф. Жан Ризо стоеше в отсрещния край на помещението на метър от Трейси. Лицето на Трейси бе неподвижно като камък.

„Той ми обеща, че Елизабет ще отиде в затвора. Обеща ми, че ако му помогна да я открие, ще я махне от пътя ми. Повярвах му, а той ме излъга.“

Милтън Бък продължи:

— Искам цялата информация, която знаете за него. Искам дати, часове, детайли. За всеки удар. Искам да зная къде се намира точно сега.

— Ще ви съобщя името и подробностите. Но не зная къде е точно сега.

Агент Бък замръзна на мястото си.

— Истината ли говорите?

— Не съм го виждала лице в лице почти от три години.

— Вие сте лъжкиня!

Елизабет сви рамене.

— Когато сме принудени, всички лъжем, агент Бък. Но по една случайност това е истината. Свързваме се чрез имейл и понякога по телефона. Само по работа. Не сме приятели. Ако бяхме, нямаше да разговарям с вас. Способна съм на лоялност, каквото и да си мисли непорочната госпожа Уитни.

Трейси погледна настрани.

— Така или иначе това е предложението ми. Приемете го или го отхвърлете.

Жан Ризо започваше да става нетърпелив.

— За бога, Бък. Нямаме време за това.

— Чудесно — излая Милтън Бък. — Дайте ни името.

Елизабет хвърли поглед към адвоката си, който кимна.

— Съучастникът ми всъщност е стар познайник на Трейси. Странно, колко малък е светът.

Колкото и да не искаше, Трейси я погледна.

— Името — Елизабет замълча за по-силен драматизъм — е Даниел Купър.