Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (16)

15.

Лондон

Три месеца по-късно

Едуин Грийвз наблюдаваше струите дъжд, стичащи се по перваза на кухненския прозорец, и се питаше: „Защо отново се върнах тук?“. Големият и удобен апартамент на Едуин Грийвз гледаше към Кадоган Гардънс. Общинският тенис корт бе подгизнал и пуст, обграден от дървета с опадали листа заради проливния дъжд и свирепия есенен вятър.

„Едно време играех тенис. Обаче Чарли винаги ме биеше. Даже като малък. Къде е Чарли?“

Чарли Грийвз, синът на Едуин, обикновено идваше във вторник, за да помогне на баща си за пощата и покупките на храна в „Харъдс“. Едуин Грийвз винаги пазаруваше в „Харъдс“. В края на краищата човек трябва да поддържа определен стандарт, дори когато е минал деветдесетте.

Защо Чарли още го нямаше? Може би не беше вторник? Въпреки че Едуин можеше да се закълне в противното.

— Да ви помогна ли с чая, господин Грийвз? — долетя млад женски глас откъм всекидневната.

„А, точно така. Чай. Правя чай за себе си и за младата дама от аукционната къща «Бонамс».“

— Не, не, скъпа. Настанете се удобно. Готов съм след минутка.

Младата жена топло се усмихна, когато старецът най-после докуцука в стаята. Подносът изтрополя, когато го остави на масата. Той подаде на дамата чай в чаша от старинен порцелан. Беше студена като камък.

— Благодаря. — Тя все пак отпи, преструвайки се, че не забелязва. — Подписах документите и приложих чека. Но навярно трябва да изчакаме сина ви?

— Защо? Картината не е негова.

— Не, но…

— Още не съм умрял. — Едуин Грийвз се засмя. Дробовете му издадоха ужасен хъркащ звук като спукан акордеон. — Въпреки че ако слушате какви ги говори съпругата на Чарли, ще си помислите, че всичко, което притежавам, е вече тяхно. Противни лешояди.

Лицето на стареца изведнъж помръкна. Младата жена беше работила с много богати стари хора. Знаеше колко бързо се променят настроенията им — със скоростта на движещите се по небето облаци.

— Освен това — продължи Едуин — не е оригинален Търнър. Всички знаят, че е фалшификат.

— Вярно е — дружелюбно се съгласи младата жена. — Но все пак е ценна. Грешам Найт бе един от най-изкусните фалшификатори на своето поколение. Ето защо клиентът ми ви направи такова щедро предложение.

— Разрешавате ли? — Възлестите пръсти на Едуин Грийвз посегнаха към чека. Вдигна го към лицето си и провери отново и отново номера му със сълзливите си старчески очи. — Петдесет хиляди лири? — Изумено погледна служителката от „Бонамс“. — Това са много пари! Боже мой! Скъпа, не мога да ги приема.

Тя се засмя.

— Повтарям, че не е Търнър, но това не означава, че не струва нищо. Съветът ми е да я продадете. Но, разбира се, ако предпочитате да изчакате сина си…

— Не, не, не — раздразнено отговори Едуин Грийвз. — Чарли идва във вторник. А и картината не е негова. Ще преглеждаме пощата ми.

Младата жена му подаде химикалка. Едуин Грийвз подписа документите.

— Щяхме да играем тенис, но заваля този противен дъжд.

— Колко жалко. Може ли сега да взема картината?

— Чарли идва във вторник.

Тя пъхна платното в една платнена торба, която бе донесла за целта.

— Оставям чека, господин Грийвз, на масичката за кафе. Ще желаете ли да го приберете на безопасно място?

— Проклетият чай е изстинал. — Смутен, Едуин Грийвз се намръщи и погледна чашата си. — Чарли е ужасно добър на тенис. Винаги ме бие.

Старецът още мърмореше, когато младата жена си тръгна, като затвори входната врата на апартамента зад себе си.

 

 

Елизабет Кенеди се засмя, докато черното такси пореше локвите към центъра.

Стар глупак.

След като разкопча ципа на платнената торба, Елизабет с радост погледна картината — изящно нарисувано маслено платно, изобразяващо пасторална сцена в типичния класически стил на Търнър. Всичко, което бе казала на Едуин Грийвз, беше истина. Картината не беше от Търнър. Беше фалшификат, един от най-добрите на Грешам Найт. И беше ценна. Поне десет пъти по-скъпа от петдесетте хиляди, които Елизабет плати за нея. Чекът, който даде на Едуин, бе съвсем истински, въпреки че по сметката не можеха да я проследят. Грийвз щеше да получи нещо за глупостта си, повече, отколкото заслужаваше. Навярно щеше да стигне да купи на алчния си, жаден за наследство син нова ракета за тенис?

Лондон изглеждаше сив и мрачен в дъжда. Темза се виеше като змия край пътя, пълноводна и мудна. Пътници се спуснаха към станциите на метрото като плъхове в канал, приведени и треперещи под чадърите си, загърнати в шлифери. Но Елизабет се радваше, че си е вкъщи. На топло в таксито, с последната си придобивка в скута, чувстваше как увереността й постепенно се възвръща.

Лос Анджелис беше крах. Месеците „ухажване“ на семейство Брукстейн завършиха с провал и унижение не заради кого да е, а заради проклетата Трейси Уитни. Елизабет я ненавиждаше. Отчасти защото хората в бизнеса все още говореха за нея шепнешком, сякаш е някаква богиня, чийто рекорд като измамница никой не може да бие. По сметките на Елизабет тя я бе надминала във всяко отношение. Бе извършила повече успешни кражби, за повече пари, отколкото Уитни някога бе спечелила дори и в апогея си. Но омразата на Елизабет не се коренеше в професионална завист, а в сексуална ревност.

Джеф Стивънс обичаше Трейси Уитни.

Елизабет не можеше да й прости този факт.

Нито да го разбере.

„По-красива съм от тази кучка и съм несравнимо по-добра в леглото. Защо Джеф предпочете нея, когато можеше да ме има?“

Елизабет нямаше намерение да се влюбва в Джеф. Но наистина, от безбройните й завоевания Джеф Стивънс бе единственият, към когото бе изпитала нещо различно от безусловното желание да правят секс. Навярно заради обстоятелството, че й бе отказал секс, ако не броим една целувка. И все пак между тях съществуваше емоционална близост. Джеф беше провокирал нещо дълбоко у Елизабет, нещо, което никой друг мъж не бе успявал, нито преди, нито след него.

„Той е като мой огледален образ. Мой близнак. Той е част от мен.“

През годините Елизабет изцяло бе проучила живота на Джеф. И колкото повече научаваше, толкова повече прилики намираше между него и себе си. И двамата като малки бяха изоставени от родителите си, и двамата бяха „осиновени“. Още от юноши се бяха научили да използват интелекта си, красотата си и уличната хитрина, за да изиграят алчните и да си проправят път в света. И двамата вършеха дързости колкото за парите, толкова и заради вълнението. И защото бяха най-добрите. Ако се добави и сексуалното им привличане, за Елизабет беше ясно, че тя и Джеф Стивънс са обречени да бъдат заедно.

Имаше само един тъмен облак в ясното небе. Джеф Стивънс мразеше Елизабет Кенеди със страст, граничеща с лудост. През последните десет години един-два пъти пътищата им се пресякоха — все пак имаха еднакъв занаят. Джеф не пропускаше да й обърне гръб.

Последните му думи към нея бяха изречени преди три години в Хонконг. По онова време Елизабет подготвяше един удар, особено дързък обир на диаманти на летището — върховен момент в нейната кариера, както се оказа. Джеф пък преследваше някакви древни китайски каменни плочи за колекционер от Перу. Една нощ се беше върнал в хотела си и намери Елизабет да го чака гола в леглото.

— Вземи ме — измърка тя, разтвори гладките си карамелени бедра и изви в дъга гърба си на танцьорка. — Желаеш ме. Желаеш ме, колкото и аз те желая. Както винаги.

Подутината в панталоните на Джеф потвърди подозренията й. Но погнусата в очите му говореше друго.

— Не бих спал с теб, дори да беше последната жена на земята.

— Точно обратното — възрази Елизабет. — Спомни си колко отчаяно ме искаше в Лондон. Преди жена ти да влезе и да развали всичко.

— Излез.

Той взе дрехите на Елизабет, хвърли ги към нея и отвори вратата.

— Загубих единствената жена, която някога съм обичал, заради теб.

Унижението, че Джеф сексуално я отхвърли, бе избледняло, но все още я болеше от думите му. „Единствената жена, която някога съм обичал…“

Трейси Уитни не беше другар по душа на Джеф Стивънс.

За разлика от Елизабет Кенеди.

Някой ден, някак си щеше да го принуди да си отвори очите.

— Тук сме, приятелче.

Таксито спря. Вече бяха стигнали пристана Канари. Елизабет плати и забърза към своя блок, монолит от стъкло и стомана с панорамен изглед към цял Лондон. Апартаментът й бе зашеметяващ: мезонет с площ от петстотин квадрата, обзаведен с красиви и изключително модерни мебели. След като беше израсла в бедна и пренаселена общинска къща в Улвърхамптън, Елизабет копнееше за простор и простота. Голяма част от мебелировката бе на азиатска тема. Таваните бяха високи, а помещенията — просторни. Бамбуков параван отделяше огромното, изработено по поръчка легло с червени копринени чаршафи от всекидневната, наподобяваща повече художествена галерия, отколкото дом. След като си събу обувките и нежно постави масленото платно на Грешам Найт върху червената лакирана маса за хранене, тя си наля чаша идеално изстудено бяло вино и седна на канапето.

Прекалено развълнувана, за да гледа телевизия, тя включи айпода с пръст с безупречен маникюр и остави музиката на Верди да проникне в сетивата й. Както ставаше много често, мислите й отлетяха към Джеф Стивънс.

„Скъпи Джеф. Питам се, къде си сега?“

Елизабет бе чула слухове, че той планира голям удар в Ню Йорк по Коледа. Още не знаеше какъв е обектът му, но доколкото го познаваше, се досещаше, че е или някакъв рядък средновековен ръкопис, или древна етруска керамика. Елизабет не споделяше интереса му към прашни реликви на отмрели цивилизации. Защо да ограничаваш пазара си, ако не се налага? Елизабет почти никога не приемаше работа по поръчка. Предпочиташе да предлага трофеите си на черния пазар на онзи, който даде най-висока цена.

Прокарвайки пръсти през косата си — тя бе пораснала след чудовищното подстригване в Ел Ей и сега бе кестенява и стигаше до ушите й — Елизабет се замисли да се върне в Щатите. Не беше се отказала от Джеф Стивънс. След Хонконг Ню Йорк бе най-удобната възможност да го съблазни. Този път щеше да опита не толкова пряк подход. Щеше да се постарае да го впечатли професионално, преди да извади тежката артилерия. Ако измислеше нещо ефектно и находчиво, може би щеше да спечели уважението му. Това щеше да е началото.

Всякакви възможности изскачаха сами. Богатите и глупавите се струпваха в Ню Йорк по Коледа. Въпросът беше да избере тлъста, отклонила се от стадото газела. Както и да убеди съучастника си да я пусне.

— Прекалено е скоро — отсече той, когато Елизабет му предложи идеята по телефона. — Поне година не бива да стъпваме в Америка.

— Това е абсурдно.

Провалът с иранските рубини бе наранил самоувереността на Елизабет, но явно бе направил на пух и прах равновесието на съучастника й. След неуспеха с Брукстейн той бе станал нервен и раздразнителен и все се озърташе през рамо.

— ФБР са по петите ни.

— По моите, искаш да кажеш — поправи го Елизабет. — И какво от това? Откога започнахме да бягаме от шайка федерални идиоти? Искам да ударя Ню Йорк.

— Не.

— Има благотворителна вечеря в…

— Казах, не.

Линията прекъсна.

На Елизабет започваше да й писва от съучастника й. Колкото по-дълго работеха заедно, толкова по-смахнат и властен ставаше той. В началото беше доволна да свири втора цигулка, новобранец със своя врял и кипял наставник. Особено след като той бе готов да дели по равно. Но после, след всеки успешен удар тя си задаваше въпроса дали всъщност има нужда от него. Бяха страхотен екип и заедно печелеха феноменални суми. Но рано или късно всяко съучастие стига до своя край.

Кой знае, когато Джеф прогледне, двамата може да започнат да работят заедно. Нищо чудно Ню Йорк да е началото на нова глава.

Елизабет Кенеди отпи от виното и си позволи да помечтае.

 

 

Жан Ризо се прозя в метрото, движещо се с грохот към гара Падингтън. Почти не бе спал предната нощ и умираше за сън, но нямаше никакъв шанс да седне. Вагонът беше претъпкан и мръсен. Ужасната воня на лош дъх и пот се смесваше с конкуриращите се парфюми и одеколони на пътниците, от които му се повдигаше.

„Утре по това време ще пътувам с Евростар^[1] към вкъщи.“

За Жан Ризо това бе цяла вечност. Липсваха му децата, апартаментът, животът му. Чувстваше се празен. Преди две седмици бе пристигнал в Лондон, пълен с надежди и вълнение. Догадката на Трейси за Елизабет Кенеди беше правилна. Елизабет наистина се бе върнала в Лондон след провала в Лос Анджелис, за да се съвземе и планира следващия си ход. След дни старомодна детективска работа Жан я откри и започна изтощително едноседмично следене. Видя как Елизабет се подготвя да измами Едуин Грийвз, мултимилионера филантроп и колекционер на художествени предмети. С бляскав ум на младини, Грийвз бе поразен от болестта на Алцхаймер и бе станал уязвима мишена. Досущ като акула, надушила кръв, Елизабет Кенеди бе научила за заболяването на стареца и му отмъкна картина за милиони.

Тази жена нямаше никакви скрупули. Би продала и собственото си дете, ако цената е приемлива.

Но той не беше тук, за да хване госпожа Кенеди в престъпление, нито да върне картината. Беше тук, за да хване убиец. От лятото насам след Сандра Уитмор нямаше повече убийства. Откакто Елизабет излезе от Кадоган Гардънс с масленото платно, Жан Ризо не я изпускаше от поглед. Но тя не се срещна с никакви съучастници, нито направи нещо необичайно. По-важното беше, че след кражбата не последва убийство. Бяха минали четири дни. Библейският убиец винаги нанасяше удара си до два дни. Следата беше студена, както и стъпалата на Жан в подгизналите му, измокрени от дъжда чорапи.

Трейси се обади от Колорадо.

— Може би тя работи без съучастник. Напълно е допустимо, Жан.

— Може би.

— Или убийствата се случват само след по-големи и по-доходни удари? Нищо чудно те да ги провокират. Ако е така, възможно е измамата с господин Грийвз да не му е направила впечатление.

— Хм.

Трейси бе удържала на думата си и бе оказала на Жан незаменима помощ в разследването. Интуицията й за престъпния начин на мислене бе безценна. И все пак Жан Ризо не можеше да се освободи от чувството, че пропуска нещо, нещо крайно очевидно.

Нищо чудно и напълно да грешеше. Може би в края на краищата Милтън Бък щеше да излезе прав. Може би нямаше връзка. Жан имаше възможност да проследи Елизабет Кенеди до някои от градовете, където бяха извършени убийствата, но не до всички. Да не би да си въобразяваше? Да не би заради това, че откри първо Трейси, а сега и Елизабет, да е станал самодоволен — като краля, възхищаващ се на новите си дрехи, които никой друг не вижда? Дрехи, изтъкани от нишките на собственото му отчаяние?

— Намираме се на гара Падингтън. Следваща спирка — Падингтън. Има връзка с влакове за Оксфорд, Дидкот, Бирмингам Ню Стрийт и Рийдинг.

Тихото съобщение рязко го върна към действителността. Бе решил да посети Гюнтер Хартог, стария учител и съучастник на Трейси Уитни. Не с надеждата или очакването за някакво откритие, а защото не му идваше наум какво да прави. Според Трейси къщата на Хартог в провинцията бе съкровищница на предмети на изкуството, макар повечето крадени или с подозрителен произход.

— Тя е осмото чудо на света — бе казала Трейси на Жан. — А Гюнтер е забележителен. Не бива да си тръгваш от Лондон, без да се запознаеш с него.

 

 

Гюнтер Хартог се бе отпуснал на един шезлонг. Бе наметнал слабото си тяло с кашмирено одеяло като с плащаница. До него на грозна метална тръба висеше резервоар с кислород, който бе съвсем не на място в подобна красива стая. Преувеличението на Трейси се оказа омаловажаване. От секундата, в която таксито на Жан Ризо спря пред имение от седемнайсети век, детективът разбра, че го чака нещо изключително. Както във всеки парк, градините бяха безупречно подкастрени. Ако външната част бе пир за очите, отвътре къщата бе същинска пещера на Аладин. Покрити с дъбова ламперия стени бяха отрупани с произведения на изящното изкуство както жена на милионер — с диаманти. Всеки килим бе древноперсийски, всяка витрина от венецианско стъкло, всеки корниз — оригинален, всяка мебел — открадната от славните европейски имения или азиатските живописни дворци. Гюнтер Хартог притежаваше едновременно огромно богатство и безупречен вкус. Както Жан Ризо знаеше от опит, двете рядко вървяха ръка за ръка.

Гюнтер Хартог умираше. Сивата патина на смъртта замъгляваше хлътналите му очи и изтънелия му скелет като ранна сутрешна мъгла. Крайниците му бяха като вейки, а кожата му бе суха и крехка като стар пергамент. Той освободи медицинската сестра и покани Жан да седне до него.

— Благодаря, че ме приехте — каза детективът.

— Няма за какво. Имал съм конфликтни взаимоотношения с представители на вашата професия, инспекторе, които смея да спомена, че познавате. Но когато споменахте името на милата Трейси… любопитството ме победи. — Гласът на Гюнтер беше слаб, но мисълта му — както винаги ясна. Лукавият блясък в очите му също не бе изчезнал. — Видяхте ли я?

— Да.

— Добре ли е?

— Добре е — предпазливо отговори Жан. — Изпраща ви поздрави.

Гюнтер въздъхна.

— Предполагам, че можете да ми кажете къде е и какво е правила през всичкото време?

Жан поклати глава.

— Въпреки че умирам и ще отнеса тайната в гроба?

— Съжалявам — отвърна Жан.

— Не се извинявайте — изхриптя Гюнтер. — Смея да предположа, че двамата с нея сте стигнали до някакво споразумение. И се осмелявам да добавя, че тя има причини да се държи настрана. Но ми липсва.

Бледите му очи се замъглиха. Жан видя, че той потъва в миналото, назад към славните дни, в които той, Трейси и Джеф отново и отново успяваха да избягат от властите от единия край на земното кълбо до другия. Взаимно си помагаха да забогатеят, но Жан разбираше, че връзката им е значително по-дълбока.

— Значи Трейси ви помага в разследването, така ли? — попита Гюнтер.

— Да.

— И какво подло деяние разследвате, инспекторе?

— Убийство.

Закачливата усмивка върху устните на Гюнтер се стопи.

— Дванайсет убийства, ако трябва да съм точен.

Жан Ризо разказа на Гюнтер Хартог за жертвите на Библейския убиец и за връзката, която е открил между убийствата и поредицата от грабежи. Обясни как е проследил Трейси, подозирайки, че тя може да е липсващото звено, което ще го отведе до убиеца. Трейси му бе помогнала да намери Елизабет Кенеди, но там следата се губеше.

При споменаването на Елизабет старецът се оживи.

— Безчестна жена. Значи още работи, така ли? Май не съм изненадан, въпреки че се надявах да гние в някой перуански затвор.

— Не сте ли неин почитател?

— Не ме разбирайте погрешно, инспекторе. Тя е актьор от класа, много опитна в делата си. Но е типичен представител на по-младото поколение.

— В какъв смисъл?

— Тя е безсърдечна и алчна. Напълно лишена от принципи, да не говорим за романтика.

— Романтика ли? — намръщи се Жан.

— Ами да! — възкликна Гюнтер. — В миналото в нашия занаят имаше много романтика, инспекторе. Трейси и Джеф не бяха крадци, те бяха артисти. Всеки удар бе представление, наречете го балет с безупречна хореография.

Жан си помисли горчиво: „За него е игра. За всички тях. Но никой не е обяснил правилата на Сандра Уитмор, Алиса Арно или някое от другите момичета. Някак си те са били въвлечени в танца и платиха с живота си. Нямаше романтика нито в живота, нито в смъртта им, Господ да ги благослови“.

Гюнтер продължаваше да говори.

— Трейси и Джеф никога не вземаха от злочестите. Никога не крадяха от стари дами. Не като госпожица Кенеди. Нея единствено парите я мотивират и тя не се спира пред нищо, за да се сдобие с тях. Както знаете, провали брака на Трейси и Джеф. Както разбрах навремето, платили са й да го извърши. Някой, таящ злоба към единия или към двамата, е наел Елизабет да опропасти всичко. Представяте ли си подобно нещо? По мое време подобно поведение щеше да се приеме като крайно непристойно.

Той се свлече назад в шезлонга, изтощен от усилието да произнесе такава дълга реч.

След като Гюнтер си пое дъх, Жан попита:

— Някога чували ли сте Елизабет да работи със съучастник? Мъж?

— Да, преди години. Но не съм се интересувал отблизо от кариерата на младата дама. Защо?

Жан сви рамене.

— Библейският убиец е мъж. Търся мъж, свързан с Елизабет Кенеди или Трейси Уитни. Или и с двете. Разбира се, има човек, идеално отговарящ на описанието.

Гюнтер се намръщи.

— Нали нямате предвид Джеф?

— Джеф Стивънс е бил близък и с двете жени. Освен това продължава да е активен, пътува по целия свят и плячкосва антики.

— Каквото и да прави Джеф, то не е плячкосване — възрази Гюнтер.

— Въпросът е, че използва редица псевдоними. Възможно е да е бил във всеки един от въпросните градове в съответното време.

Гюнтер поклати глава.

— Джеф няма нищо общо с тази работа. Залагам живота си.

— Според досието на ФБР той редовно спи с проститутки. Известно ли ви е?

— Не — откровено отговори Гюнтер. — Не знаех. Но зная, че Джеф не би сторил зло и на муха, камо ли на жена.

— Хората се променят — отбеляза Жан. — Възможно е раздялата с Трейси да е размътила съзнанието му. Може да е получил нещо като психологически срив. Случва се — добави той, виждайки скептичното изражение на Гюнтер. — Кога за последно се видяхте с Джеф Стивънс?

— Неотдавна — предпазливо каза Гюнтер. — Не помня точно.

— Преди месеци? Години? — предположи Жан.

— Години. За жалост.

— Имате ли представа къде е сега?

— Не — поклати глава Гюнтер. — Въпреки че и да знаех, нямаше да ви съобщя.

Той дрънна със старомодно месингово звънче, за да повика сестрата. Отношението му към Жан очевидно стана неприязнено.

— Затова ли дойдохте да ме видите, инспекторе? Да се опитате да ме накарате да предам един от най-старите си приятели?

— Ни най-малко. Навестих ви, защото Трейси ми каза, че сте човекът с най-широки връзки в Англия. И че, ако пълзят мълви за Елизабет Кенеди или съучастника й, които биха ми помогнали да разреша случая, вие щяхте да ги чуете.

— Хм. — Гюнтер беше поласкан, но гневът му не се смекчи. — Знае ли Трейси, че подозирате Джеф за тези убийства?

— Не го подозирам — възпротиви се Жан. — Все още не подозирам никого. Най-вече понеже нямам проклетите доказателства. Но и не мога да оневиня Джеф Стивънс, за да пощадя чувствата на Трейси или вашите. Възможно е той да не знае нищо или пък нещо да му е известно. Нямам представа. Убеден съм само, че бих искал да говоря с него. Единственото ми задължение е към убитите жени и към онези, които все още са в опасност. Длъжен съм да хвана този престъпник, господин Хартог. Само това ме интересува.

Сестрата влезе. Беше дребничка филипинка със слаб английски, но компенсираше ръста си с отявлено покровителствено поведение. Веднага доловила враждебността на пациента си към посетителя, тя застана между двамата като булдог, скръсти ръце и изгледа кръвнишки Жан.

— Господин много уморен сега — заяви тя. — Вие тръгвате.

Жан погледна първо нея, после Гюнтер Хартог.

— Ако знаете нещо, каквото и да е, и премълчавате… и още едно момиче умре… ще ви тежи на съвестта. Това вече не е игра, господин Хартог.

Той се обърна да си върви. Когато стигна до вратата, Гюнтер го повика.

— Чувам доста слухове за Ню Йорк. Прекрасен град за крадците. Изобилие от художествени произведения, красиви бижута, несравними музеи и галерии. Особено по Коледа. — Той въздъхна. — Само като си помисля за него, отново се връща младостта ми.

— Ню Йорк ли? — попита Жан.

— Ню Йорк. Сигурен съм, че зимният бал в Ботаническата градина ще бъде вълшебен. Ще присъстват всякакви знаменитости. Можете сам да ги видите, инспекторе.