Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (15)

14.

— Шах.

— Какво? Как така шах? — Трейси погледна дъската, след това сина си. — Да не си ми преместил царицата, докато слагах пицата във фурната?

— Толкова си подозрителна, мамо! Защо така?

— Истина ли е?

Никълъс ококори очи и придоби невинно изражение.

— Знаеш, че първото правило на шаха е да не откъсваш очи от дъската. Не бива да ми задаваш този въпрос.

— Мислил ли си някога да станеш политик? — попита развеселената Трейси. — Ще си за чудо и приказ.

— Благодаря. — Никълъс се ухили. — Ти си на ход.

Трейси премести последния си останал офицер, който Никълъс бързо взе с пешката си. Още четири хода: шах и мат.

„Трябва да му поговоря за лъжата“, помисли си тя, след като момчето изчезна навън, за да намери Блейк Картър. Блейк страшно щеше да се ядоса, ако беше станал свидетел на незабележимото преместване на царицата. Но Ники бе толкова чаровен, поне в нейните очи, че Трейси нямаше сърце да се прави на „лошото ченге“. След завръщането им от Лос Анджелис тя покровителстваше сина си повече от обикновено. Пое безразсъден риск, като открадна огърлицата и се показа на съперницата си. По-късно Трейси се почувства виновна, и то здравата виновна.

Почукване на вратата я откъсна от мислите й точно докато вадеше пицата от фурната. Способността на Блейк Картър да надуши пеперони с тънка коричка през повече от три ниви нямаше равна на себе си. Усмихната, Трейси отвори вратата и се озова лице в лице с красив непознат.

— С какво мога да ви бъда полезна?

Мургав, нисък и набит, със сиви очи и несиметрично лице, мъжът се взираше в нея със странна напрегнатост. След което произнесе три думи, които паднаха като капки олово върху сърцето на Трейси.

— Здравейте, госпожо Уитни.

Минаха няколко секунди, преди Трейси да може да диша отново, независимо от хладнокръвието й. Жан Ризо видя как кръвта се отдръпва от лицето й, след което бузите й отново поруменяват. На живо бе по-красива, отколкото очакваше. По-млада и естествена.

— Съжалявам. Със сигурно ме бъркате с някоя друга.

Трейси понечи да затвори вратата. Жан протегна ръка, за да я спре. Бързо й показа картата си от Интерпол.

— Ще ви кажа какво. Нека се договорим. Не ми губете времето и аз няма да губя вашето. Зная, че вие сте откраднали рубините на Брукстейн.

— Наистина, нямам представа за какво…

— Огърлицата изобщо не ме интересува.

Трейси замълча за частица от секундата, после попита:

— Каква огърлица?

Жан Ризо въздъхна.

— Не искам да ви арестувам, госпожо Уитни. Но ще го направя, ако се налага. Тук съм, защото ми е нужна помощта ви. Може ли да вляза?

Бързият ум на Трейси се втурна напред във времето. Първата й мисъл бе за Никълъс. Той беше навън в конюшните с Блейк, но бе сигурна, че скоро ще се върне.

— Имате десет минути — отвърна тя рязко на Жан.

Инспекторът я последва в голямата селска кухня.

Беше по-скоро топла и уютна, отколкото луксозна. Фигурки за шах и детски списания бяха затрупали масата, а навсякъде бяха окачени детски рисунки в рамки наред с безброй фотографии на сладко тъмнокосо момче в различни възрасти. Момчето му изглеждаше смътно познато.

— Синът ви ли е?

— Какво искате, инспектор Ризо? — Тонът на Трейси далеч не бе дружелюбен.

Жан отговори по същия начин.

— Можете да загубите всичко, госпожо Уитни. Както споменах, зная, че миналата седмица в Лос Анджелис сте откраднали рубиненото колие на Шийла Брукстейн. Веднага мога да ви арестувам, ако предпочитате, и да водим този разговор в полицейския участък.

— Давайте. — Трейси насмешливо протегна китки. — Арестувайте ме.

Когато Жан се поколеба, тя звучно се разсмя.

— Нямате никакво доказателство, инспекторе. Ако можехте да ме арестувате, нямаше да се бавите. Затова предлагам да изоставите тази история и да се махате, по дяволите, от къщата ми.

Жан съблече палтото си и седна на масата.

— Прекалено сте уверена в себе си, госпожо Уитни. Откъде знаете, че нямам доказателства?

Трейси го изгледа отвисоко. В тази игра на шах нямаше намерение да откъсва очи от дъската, дори и за секунда.

— Защото не съм откраднала рубинената огърлица.

Сега дойде ред на Жан да се разсмее. Биваше си я тази жена.

— И между другото, името ми е Трейси Шмид.

— Така ли? А моето е Рип ван Уинкъл^[1].

— Лошо, инспектор Ван Уинкъл. — Очите на Трейси затанцуваха.

— Виновна е майка ми — включи се в играта Жан.

— И защо? Със сигурност така се е казвал баща ви?

— Истина е. Майка ми нямаше да се сети за Рип.

Трейси се засмя.

Жан продължи:

— Ето какво. Нека ви наричам Трейси, а вие ще ми казвате Жан.

Той протегна ръка.

— Дадено, Жан. — Трейси инстинктивно го хареса, но си премълча. Този човек беше ченге. Не беше неин приятел. — Как да ви помогна?

— Разследвам серия от убийства.

Сянка от изненада падна върху лицето й. Жан я осведоми за подробностите около Библейския убиец. Трейси слушаше внимателно. Беше ужасена от престъпленията, за които Жан й разказваше, но и бързаше да го отпрати от къщата, преди да се върне Никълъс.

— Последното момиче беше убито преди седмица в Холивуд. В деня, след като сте от… в деня, след като рубините на Шийла Брукстейн са били откраднати. Името на жертвата е Сандра Уитмор. Има син почти на възрастта на вашия.

— Съжалявам — промълви Трейси. — Наистина. Има всякакви откачалки. Но се боя, че не мога да ви помогна. Не познавам Сандра Уитмор, нито някоя друга от онези жени.

— По-сложно е — продължи Жан. — Имам теория… Нужно е двамата да обсъдим случаите един по един, и то подробно. Ще отнеме време.

Трейси се изправи. Никълъс и Блейк щяха да се върнат всяка минута.

— Извинете ме. Нямам време. Налага се да си тръгвате.

— Ще си отида, щом ми отговорите на няколко въпроса — заяви твърдо Жан.

Стана и погледна през прозореца. Едно момче вървеше към къщата, хванало за ръката по-възрастен мъж.

Управителят на „Бел Еър“ беше прав. Момчето беше много красиво. Жан изведнъж се сети къде го е виждал преди.

— Синът ви е много хубав.

— Благодаря.

— Баща му ли е с него?

Трейси замръзна.

— Не.

Погледна над рамото на Жан. Никълъс и Блейк приближаваха. Тя усети как в гърдите й се надига страх. Ако този мъж кажеше нещо пред тях, пред Ники…

— Моля ви. Трябва да си тръгвате.

— Къде е баща му?

— Баща му почина.

— Интересно — възкликна Жан Ризо. — Защото, както чух, господин Стивънс е повече от жив. Според ФБР напоследък има много интересно странично занимание. В областта на историческите находки.

Трейси впи пръсти в кухненския плот.

Обърна се към Жан, неспособна нито да отговори, нито да прикрие пожара от чувства, който я изгаряше. Откъде знаеше за Джеф? Тя не искаше да слуша за Джеф. Нито сега, нито изобщо. А най-малко от този дребен и настойчив непознат, който някак бе научил коя е и й говореше за убийства, изнасилвания и престъпления, с които тя нямаше нищо общо.

— Помогнете ми да разплета убийствата — помоли я Жан.

— Не мога. Трябва да ми повярвате. Теорията ви куца. Нямам нищо общо с тях!

— Помогнете ми, или ще разкрия истината на момчето ви.

Вратата на кухнята се отвори.

Никълъс погледна към непознатия, застанал до майка му.

— Здравейте.

— Здравейте — усмихна се Жан.

— Кой сте вие?

Момчето изглеждаше изненадано, но не и разстроено да види в кухнята непознат мъж. За разлика от суровия каубой, който гледаше Жан с явно недоверие. Човекът изглеждаше като излязъл от стар филм с Клинт Истуд. Гадже? — запита се Жан.

Трейси бе загубила дар слово. Всичката й предишна самоувереност се бе изпарила. Имаше чувството, че ще припадне. Накрая тя тихо каза:

— Това е… това е…

— Казвам се Жан. Стар приятел съм на майка ви.

— От Европа? — поинтересува се момчето. — Отпреди да се родя?

Жан погледна Трейси. Тя кимна незабележимо.

— Точно така. Надявах се майка ви да е свободна тази вечер да вечеря с мен. Да си припомним старите времена. Отседнал съм в центъра.

— Тази вечер не й е възможно. Имаме планове.

Гласът на Блейк Картър прогърмя твърдо и непоколебимо, сякаш заби камбаната на стара църква.

— Нали, Трейси?

Един поглед към нея бе достатъчен да убеди Блейк, че Жан не е никакъв „стар приятел“. Тя беше уплашена. А Трейси никога не се плашеше.

— Тогава утре? — попита Жан.

Старият каубой покровителствено прегърна Трейси през рамената с бащински или романтичен жест. Жан се замисли каква е връзката между тях и какво знае възрастният човек за миналото на Трейси, ако знаеше изобщо нещо. Или за настоящето й.

— Добре — съгласи се Трейси за неудоволствие на Блейк. — Утре.

Не искаше никога повече да вижда лицето на Жан Ризо. Но какъв избор й оставаше?

Играта на шах бе подновена и Трейси бе на ход.

 

 

„Джани“, уютен италиански ресторант, точно в подножието на ски пистите, бе еднакво популярен сред местни и туристи. Всички служители познаваха Трейси по лице, въпреки че тя рядко се хранеше навън. Всички се чудеха кой е красавецът, вечерящ в ъгловото сепаре с най-богатата вдовица от Стиймбоут. Но никой не питаше.

Жан пристъпи веднага към работата. Подаде на Трейси купчина снимки, главно семейни фотографии на дванайсетте жертви. Исия Морено на дипломирането от гимназията в Мадрид. Алиса Арно, смееща се със сестра си в къмпинг близо до Париж. Сандра Уитмор, гушнала бебето си.

— Всички тези жени са проститутки. Убити са в продължение на девет години в различни градове по целия свят.

— Но сте убеден, че убиецът е един и същ?

— Абсолютно. С изключение на това, малко неща са сигурни в това разследване.

Жан й разказа за пристрастеността на убиеца към чистотата и към стиховете от Библията.

— Познава полицейските процедури, поне начина на събиране на доказателствата, свързани с ДНК. Не само изчиства местопрестъплението, за да се предпази, но прави и нещо повече. Наглася труповете в определени пози. Все едно е театър.

Трейси слушаше, но не отговори нищо. И за двамата поръча спагети с миди, специалитета на заведението, но едва докосна храната си, когато й я поднесоха.

— Не разбирам къде се вмествам аз в картинката.

— Всяко убийство е извършено в интервал от двайсет и четири до четирийсет и осем часа след крупна кражба в същия град. Нито една от кражбите не е била разгадана. Всяка от тях е била сложна, старателно планирана и изпълнена. В повече от половината е участвала и жена. Знаете, че във вашия занаят няма много жени.

— И що за занаят е той, инспекторе?

Жан повдигна вежди.

— Не се правете, че не разбирате, госпожо Уитни.

— Продължавайте да ме наричате Трейси. И намалете децибелите.

— Извинете. Въпросът е, че прекалено малко жени работят на това ниво. Говорим за предмети, струващи седемцифрени суми. Изключително трудни кражби.

Трейси кимна.

— Продължавайте.

— Започнах да разследвам кражбите и да търся заподозрени жени. Първото, което забелязах, че от вас няма ни вест, ни кост, след като сте напуснали Лондон.

— И какво?

— Първата жертва, Карън Грийн, е убита преди девет години. В Лондон. По същото време. В същия град. Вие изчезвате и убийствата започват.

Жан отпи от виното си и я погледна с очакване.

Трейси отвърна на погледа му. Ако този човек не заплашваше да издаде самоличността й и да унищожи живота им с Никълъс, тя бе готова да му се изсмее.

— Така ли? Това ли е връзката? Че ме е нямало девет години в Лондон?

Жан се наежи.

— Все пак има връзка.

— Нищо подобно! Съвпадение! И не съм изчезнала. Тръгнах си. Имах нужда от нов живот и го започнах.

— Съвпадение ли? — възкликна Жан. — Не ми се вярва. Да отидем напред, какво ще кажете? Ню Йорк, три години по-късно. Картина на Писаро е открадната от частна резиденция на Пето авеню посред бял ден от жена, представяща се като служителка на Градската художествена галерия. Не ви ли напомня на някой от вашите подвизи?

— Изглежда дръзко — призна Трейси. — Допада ми яснотата на деня. Но по онова време бях далеч от Ню Йорк.

Жан продължи:

— Добре. Чикаго. Диамантена гривна и два чифта обеци в комплект с нея са откраднати от магазина на Нийл Лейн. Не само че камерите и алармите са били неутрализирани и после включени отново, но и минали три седмици, преди някой да забележи, че бижутата са изчезнали. Фалшификатите, оставени на тяхно място, били майсторска изработка.

— Отново впечатляващо внимание към подробностите.

— Но не ви навява на определени мисли?

Трейси отпи от виното си.

— Категорично не.

— Мумбай, преди две години. Безскрупулен строителен предприемач е измамен да купи парцел с размера на носна кърпичка от красива американка, за която вярва, че е влюбена в него.

— Бил ли е женен?

— Всъщност, да. Защо питате?

Трейси сви рамене.

— Не бихте ли казали, че си е намерил майстора?

— Ето какво. — Жан Ризо се облегна на масата. — Бих казал, че всеки един от тези подвизи носи вашия почерк.

— Освен дребната подробност, че на въпросните дати не съм била нито в Ню Йорк, нито в Чикаго! Колкото до Мумбай, през живота си не съм ходила в Индия. Нито в Хонконг, нито в Лима… — Тя побутна към събеседника си купчината досиета, които бе оставил на масата. — От девет години не съм излизала от Щатите, инспекторе. Попитайте, която и да е майка в училището на Ники, ако не ми вярвате. Не съм мърдала от Стиймбоут Спрингс. Целият град е мое алиби.

Приближи се една сервитьорка и отнесе недокоснатите им спагети. Жан Ризо поръча кафе и чиния с бишкоти. Виното на празен стомах започваше да го хваща.

Трейси продължи:

— Бих искала да ви помогна, инспекторе. От все сърце. Според мен сполетялото онези жени е ужасно и се надявам да хванете изрода, който го е извършил. Но дойдохте да търсите Трейси Уитни, а истината е, че Трейси Уитни е мъртва. Умря преди девет години.

— Хм — изсумтя Жан.

— Дори и да беше жива, нямаше да нарани никого.

— Хм — отново изсумтя Жан.

— Моля? Какво е това хъмкане?

— Мислех си за умрялата, която свърши доста добра работа в Лос Анджелис преди десет дни. Трейси Уитни трябва да е била невероятна дама.

Тя се засмя.

— Сигурна съм.

— Тези рубини сигурно струват… колко? Два, три милиона? Може би повече за един частен колекционер.

— Опасявам се, че нямам представа за какво говорите. — Трейси чаровно се усмихна. — Чудесно, донесоха кафето.

Докато я наблюдаваше как отпива от гъстата черна течност, Жан Ризо разбра защо толкова мъже попадаха под властта на Трейси Уитни. Беше красива, разбира се, но имаше и друго. Беше умна и забавна и действително изпитваше удоволствие да изиграе противниците си и от двете страни на закона. Той реши да промени тактиката си.

— Значи синът ви не знае нищо. Нито за миналото ви, нито за баща си.

Трейси бавно остави чашата си и фиксира Жан със стоманен поглед. Времето за шеги беше свършило.

Бойните линии бяха очертани.

— Не, нито някога ще узнае.

— Знае ли Джеф Стивънс, че има дете?

— Джеф Стивънс няма дете! — гневно изстреля Трейси. — Поне не и от мен. Ники си е мой. Само мой. Аз го отгледах. Аз съм всичко, от което се нуждае.

Осъзнала, че е повишила тон, Трейси потъна в сенките на сепарето. Жан Ризо се замисли за собствените си деца и за това колко му липсваха. Прободе го жалост към Джеф Стивънс.

Сякаш прочела мислите му, Трейси промълви:

— Не разбирате, инспекторе…

— Жан.

— Жан — поправи се тя. — Не познавате Джеф колкото мен.

— Искате да кажете, че не го мразя колкото вас.

— Да го мразя ли? — Трейси го изгледа истински изненадана. — Не мразя Джеф. Просто обичам Ники. Това е съвсем различно. Трябва да ми повярвате, когато ви казвам, че от Джеф би излязъл недодялан баща. О, той е нежен, чаровен и изобщо възхитителен. Но не може да се разчита на него. Накрая Джеф щеше да разбие сърцето на Ники. Точно както разби моето.

— Какво се случи между вас? Ако не възразявате, че питам.

Възразяваше ли? Жан Ризо бе напълно непознат. Още по-лошо, беше ченге. Но някак си Трейси се чу как разказва цялата история. Сподели с него как е загубила първото си дете от Джеф. Каза му как се е борила да привикне към семейния живот и домашната атмосфера. Разказа му как влязла и заварила Джеф и Ребека Мортимър да се целуват в спалнята им на Итън Скуеър, за ужасната и изгаряща болка от изневярата. Накрая му довери как миналия месец като гръм от ясно небе отново видяла Ребека в Лос Анджелис да вечеря с Шийла Брукстейн.

— Отидох в Лос Анджелис на разходка със сина си. Това е истината. Нямах намерение да… — тя затърси подходящата дума, — да прекратя оттеглянето си. Но веднага щом я видях, разбрах, че се стреми към огърлицата. Съзрях възможност донякъде да й отмъстя за онова, което ми причини и се възползвах.

— Разбирам — кимна Жан.

Трейси присви очи.

— Наистина ли?

— Разбира се. Ще ви бъде приятно да узнаете, че според ФБР приятелката ви „Ребека“ е главната заподозряна за кражбата у Брукстейн. Между другото, истинското й име е Елизабет Кенеди. — Жан извади снимката, която му беше дал Милтън Бък, и й я подаде.

Трейси напрегнато се взря в нея.

Елизабет.

Прекалено хубаво име, прекалено невинно. Не й се струваше подходящо.

Трейси дълго остана мълчалива, потънала в мисли. След време Жан Ризо добави:

— Търсят я и за две други престъпления в Щатите. Кражбата на картина на Писаро в Ню Йорк и на диамантите в Чикаго.

Трейси осмисли казаното.

— А останалите кражби? — попита тя. — В Европа и Азия, след които са убити момичетата?

— Федералните не допускат, че има връзка между която и да е кражба и престъпленията на Библейския убиец — горчиво отбеляза Жан. — Освен това знаете как става. Бюрото и пет пари не дава какво се случва извън неговата юрисдикция. Могат да възложат разследването на нас, но не желаят. Дори не си сътрудничат с ЦРУ. Такава е политиката им, което е жалко, а междувременно онези момичета ги убиват. — Той й разказа за безплодната си среща с агент Милтън Бък в Лос Анджелис.

— Добре. Но вие вече знаете за Елизабет — изтъкна Трейси. Името все още й звучеше странно. — Сигурно думата ви се чува в Интерпол. Не ви е нужно ФБР.

Жан отново въздъхна.

Трейси търпеливо зачака той да изрази с думи отговора си. Беше свикнала с полицаи, които първо говорят, а после мислят. Безочливи, импулсивни и небрежни полицаи бяха помогнали на Трейси да спечели своето състояние. Жан Ризо бе различен.

„Харесва ми — помисли си тя. — Трябва да внимавам.“

Когато Жан най-после заговори, поде бавно, като че мислеше на глас. Сякаш сглобяваше парченца от мозайка.

— Лошото е, че не вярвам да е била Елизабет. Според мен сте били вие.

— Допускате, че убивам проститутки?

— Не, не, не. Естествено, че не. Нашият убиец е мъж.

— Хубаво. Радвам се, че изяснихме поне това.

— Но съм убеден, че вие сте връзката между кражбите и убийствата.

— Заради деветте години ли?

— Заради деветте години. Заради Лондон. Защото сте жена. Заради начина ви на действие — умен и прост, грижливо планиран, географски неограничен и винаги насочен към ценни предмети.

Трейси се усмихна.

— Карате ме да изпитвам лека носталгия.

— Защото вие сте извършили кражбата у Брукстейн — продължи той, преброявайки причините на пръсти. — Защото не вярвам в съвпадения. Поне не в дванайсет поред. И понеже не разполагам с друг заподозрян.

— Засега — вметна Трейси.

Жан кимна.

— Засега, предполагам.

— Защо „предполагам“? Сега разполагате с Елизабет Кенеди. Нали така?

— Хм.

— Върнахте се към въздишките.

Жан я погледна.

— И все пак мисля, че вие сте връзката.

Трейси подпря главата си с ръце.

— Помислете — продължи Жан. — Тези кражби са точно като вашите.

— Наглед има известни сходства — призна Трейси. — Но не съм била там, Жан.

— Повече от сходства. Ако вие самата не сте извършили обирите…

— Няма „ако“. Не съм. Мога да го докажа.

— Тогава, който ги е извършил, е имитирал вашите прийоми. Което значи, че ви познава. Отблизо. Знае как работите.

„Никой не знае как работя — помисли си Трейси. — Никой, освен Джеф. И Гюнтер. Но надали Гюнтер ще хукне по света да краде бижута.“

На глас тя попита Жан:

— Да не смятате, че някой се опитва да ме натопи?

— И това е възможно. Известно ли ви е да имате врагове?

Трейси звучно се изсмя.

— Стотици!

— Говоря сериозно.

— Аз също! Нека да помисля. За един тип на име Максимилиан Пиърпонт надали съм първа в списъка за коледните поздравления. Да не говорим за Луис Белами, Грегъри Холстън, Алберто Форнати… — Тя изброи по-известните си жертви. — Мнозина от вложителите в музея Прадо в Мадрид… За щастие, повечето от тях се заблуждават, че съм мъртва. Също както и приятелите ви от ФБР. Ако не ви пречи, бих предпочела да си остане така.

— Разбира се, може изобщо да не търсим враг — каза Жан. — Възможно е да съществуват и други мотиви. Навярно въпросната личност се възхищава от работата ви и иска да следва примера ви.

— Искате да кажете, че имам почитател? Или обожатели? — насмешливо попита Трейси.

— Толкова ли е невероятно?

— Невероятно? От моя гледна точка е направо абсурдно. Слушайте. Единственият ви реален заподозрян за тези обири е Елизабет Кенеди. Тя е жена, предприемчива е и действа на същото ниво. Зная със сигурност, че от месеци обработва Шийла Брукстейн. Но мога да ви уверя, че тази жена не ми е почитател. Тя съблазни съпруга ми, инспекторе. Разруши живота ми. И не за пари. За спорта. — Тонът на Трейси стана студен. — Аз я мразя. И съм напълно сигурна, че чувствата ни са взаимни.

— Да, но не разбирате ли? — прекъсна я Жан. — Все пак вие оставате връзката. Елизабет Кенеди се явява като нов заподозрян, досега напълно непозната за Интерпол… и дори тя е свързана с вас.

— В смисъл?

Жан изпъшка.

— Не зная. Не зная точно как.

Беше загубил нишката, ако изобщо бе имал такава. Беше гладен и изтощен. Да се опитва да проследи собствената си мисъл бе като да плува в желе.

— Забравете ме за момент — предложи Трейси. — Да предположим, че има връзка между грабежите и убийствата. Нека също допуснем, че Елизабет е виновна за кражбите. Все пак знаем, че не съм аз.

Жан кимна.

— Добре.

— Не е ли логично следващият ви ход да бъде да откриете Елизабет? Каквито и да са съмненията ви, по мое мнение тя е единствената, с която разполагате.

— Възможно е да сте права. Но да издиря Елизабет може да се окаже лесно на думи, но трудно на дела. Зная поне за три случая, когато се е измъкнала от ФБР. След кражбата у Брукстейн се е изпарила от Ел Ей по-бързо и от вас.

— И очевидно с по-голям успех — добави Трейси със съжаление. — Та, какво знаете за нея?

— Не много. — Жан я осведоми в основни линии за историята на Елизабет, както му беше предадена от ФБР. Детството й в Англия, досието й като непълнолетна, редицата от престъпления, при които е идентифицирана като „заинтересовано лице“, и някои от известните й псевдоними. — Федералните са убедени, че работи със съучастник. Мъж. Както вие с Джеф Стивънс.

— Съмнявам се.

Жан доби изненадано изражение.

— Защо?

— Защо да делиш парите, ако не се налага? С Джеф бяхме нещо различно. Не просто екип. Само мъж би предположил, че Елизабет има нужда от мъж до себе си, който да дърпа конците.

Жан поиска сметката.

— Благодаря, че излязохте с мен тази вечер, Трейси.

— Не ми оставихте друг избор, нали? — подчерта тя.

— Слушайте. Допадате ми — призна Жан. — Истина е. Виждам, че тук сте си изградили добър живот. Не искам да причиня неприятности на вас или сина ви.

— Тогава недейте. — Напук на самата нея, очите на Трейси се напълниха със сълзи. — Казах ви всичко, което зная. Наистина. Моля ви, сега ни оставете на мира.

— Не мога — възрази Жан. — Още не.

— Какво искате да кажете с това „не мога“? Разбира се, че можете!

Жан поклати глава.

— Чака ме работа, Трейси. Длъжен съм да хвана този негодник, преди да убие отново. Ако ФБР хване Елизабет преди мен, ще я обвинят за кражбите, ще я пратят в затвора и ще изгубим единствената си връзка с този психопат, който и да е той. Правилно ме посъветвахте. Нужно е да открием Елизабет.

— Не съм казала „ние“. Имах предвид вас — изстреля гневно Трейси. — Вие трябва да я намерите, Жан.

— Ние сме длъжни да я открием, да я проследим и да намерим него.

— Ако изобщо има друг.

— Нужна ми е помощта ви, Трейси.

— За бога, не познавам Елизабет — умолително възрази Трейси. — Как е възможно да ви помогна? Уверявам ви, случайно се натъкнах на нея в Лос Анджелис. Преди това не я бях виждала от години. Почти десет! До снощи дори не знаех истинското й име.

— Въпросът е, че тя познава вас — изтъкна Жан. — Тя разсъждава като вас. Действа като вас. Вие сте в главата й, Трейси, независимо дали искате, или не. Трябва да ми помогнете да я открием преди Милтън Бък.

— А ако откажа? — Очите на Трейси блеснаха предизвикателно.

— Ще ви изложа. Ще разкрия истината на сина ви. Съжалявам, Трейси… — въздъхна той, — но нямате избор.

За няколко мига се възцари тишина. След това Трейси попита:

— Намерим ли я, заклевате ли се, че ще ме оставите на мира? И никога няма дори да опитате да се свържете с мен?

— Имате думата ми.

Жан й подаде ръка. Трейси я пое. Ръкостискането му беше здраво, а дланта — топла и суха.

Трейси си помисли: „Вярвам му. Господ да ми е на помощ“.

Жан подписа сметката и двамата излязоха. Прохладният нощен въздух ги освежи, докато вървяха към колата му.

— Да си представим — започна Жан, — че вие сте Елизабет Кенеди. Шест месеца планирате да откраднете рубините на Брукстейн, но в последния момент старият ви враг ви разказва играта. Какъв ще е следващият ви ход?

Трейси се замисли за момент.

— Ще се възстановя. Когато работата не успее, имаш нужда да си събереш силите. Анализираш и се стараеш да се поучиш от грешките си.

— Добре. Къде? Ако бяхте вие, къде щяхте да отидете?

— Ако бях аз? — Трейси помълча, после се усмихна. — У дома. Ако бях аз, щях да си отида вкъщи.