Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (14)

13.

Срещата се провеждаше на булевард „Уилшър“ 11000, кабинет 1700, в управлението на ФБР в Лос Анджелис. Кабинетът беше на заместник-директор Джон Марсдън, но за случая отговаряше агент Милтън Бък. Агент Бък бе трийсетинагодишен и бе по момчешки чаровен. Щеше да бъде привлекателен, ако не бяха два недостатъка: нахалният му, безочлив характер и ръстът му. Със своите метър и седемдесет той определено бе най-ниският мъж в стаята. Останалите присъстващи бяха заместник-директор Марсдън, агентите от ФБР Сюзан Грийн и Томас Бъртън, и инспектор Жан Ризо от Интерпол.

— Няма връзка — каза агент Бък. — Съжалявам, но просто няма.

Жан Ризо преглътна раздразнението си. В Интерпол бе срещал стотици като Милтън Бък, амбициозни и самомнителни дребни мегаломани, без никаква мисъл в празните си глави, освен напредъка в собствената им кариера. Тягостното беше, че те винаги се издигаха до върха. Като мръсна пяна.

— Дори не сте прочели досиетата.

— Не ми е нужно. С всичкото ми уважение, господин Ризо…

— Инспектор Ризо — поправи го Жан. Защо всички тези хора започваха най-обидните си изречения с фразата „с всичкото ми уважение“?

— Екипът ми и аз разследваме поредица от сложни и професионално извършени кражби на бижута и предмети на изкуството, струващи милиони долари. А вие разполагате единствено с няколко мъртви проститутки наркоманки.

— Дванайсет. Дванайсет жертви. Ако бяхте прочели досиетата, щяхте…

— Не ми трябва да чета досиетата ви, за да разбера, че няма възможна връзка между съответните случаи.

— Грешите. — Жан извади купчина фотографии от куфарчето си за документи и ги раздаде на всеки от присъстващите в стаята. — Има връзка. В момента я гледате. Името й е Трейси Уитни.

— Трейси Уитни ли? — За първи път заместник-директор Джон Марсдън наостри уши. Двайсет години по-възрастен от Милтън Бък, поне според Жан Ризо, Марсдън бе значително по-внушителен. Разсъдлив и логичен. А не някакъв хапльо. — Откъде ми е познато това име?

Жан Ризо отвори уста да отговори, но агент Бък го изпревари.

— Случаят е студен. Мразовит като полярния лед. Вкочанен като труповете в моргата. Уитни почти със сигурност е мъртва. Излежа присъдата си в Луизиана за въоръжен грабеж.

— Тя не е извършила това престъпление — намеси се Жан. — По-късни доказателства сочат…

— Освободиха я предсрочно — прекъсна го Милтън Бък. — След това свързаха името й с международни кражби и измами. Известно време Интерпол я разследваше, но нищо не се доказа. Преди осем или девет години тя напълно изчезна от радара.

— И откъде знаете? — попита заместник-директор Марсдън.

— Наблюдавахме я след кражбата на Писаро от Макменеми, както и след грабежа на диамантите на Нийл Лейн в Чикаго. Никаква връзка. — Бък погледна многозначително Жан Ризо. — Трейси Уитни е прочетен вестник.

Сюзан Грийн, безлична млада жена, част от екипа на Бък, се обърна към инспектора.

— Очевидно сте убеден, че има връзка между госпожица Уитни и смъртта на онази млада жена. Бихте ли повторили името й?

Агент Грийн вдигна снимка на гротескно осакатен труп, която Ризо им бе показал по-рано.

— Името й е Сандра Уитмор.

— Проститутка наркоманка — злобно добави Милтън Бък.

Жан му хвърли изпепеляващ поглед.

— Сандра е била чиста почти четири месеца. Била е самотна майка и денем е работила в „Костко“^[1].

— А всички знаем къде е работила нощем — подсмя се Бък.

— Била е убита по-малко от четирийсет и осем часа след като са откраднали иранските рубини на Шийла Брукстейн. Направил го е същият престъпник, отнел живота и на останалите момичета. Във всеки един от тези случаи убийствата са извършени непосредствено след „сложна и професионално извършена кражба“ в същия град. — Ризо наблегна на всяка дума, използвайки собствената фраза на агент Бък срещу него. — При много от тези кражби местната полиция има причини да смята, че основният заподозрян е жена. Всички знаете, няма много заподозрени жени с досиета, извършвали подобни дръзки престъпления.

Заместник-директор Марсдън попита:

— Трейси Уитни ли ограби Прадо? Не открадна ли тя картината на Гоя?

Жан Ризо се усмихна.

— „Пуерто“. Точно така. Имате отлична памет.

— Имала е съучастник. Мъж.

— Джеф Стивънс — кимна Ризо.

Милтън Бък се ядоса.

— Вижте. Нищо не е доказано срещу Трейси Уитни. Или срещу Стивънс, ако става въпрос. А „Пуерто“ не беше открадната. Музеят я продаде на частен колекционер.

— След като Уитни ги убеди, че е фалшива. От тази измама спечели цяло състояние.

— Важното е, че каквото и да се е случило, принадлежи на историята. Трейси Уитни не е заподозряна за кражбата у Брукстейн.

— Имате ли заподозрян? — безцеремонно попита Жан Ризо.

— Всъщност, да.

— Жена ли е?

Милтън Бък се поколеба. Езикът го сърбеше да каже на дразнещия канадец от Интерпол да си завре смахнатите теории, където слънцето не грее, но кой знае защо заместник-директорът като че го харесваше. Бък неохотно изпрати един от по-младите агенти да донесе досието на Брукстейн.

Няколко минути по-късно той подаде фотографията на Жан.

— Името й е Елизабет Кенеди. Поне това е едно от тях. Известна е също като Лайза Кънингам, Ребека Мортимър и други. Тя е измамница, и то доста опитна. Имаме причини да смятаме, че е познавала Шийла Брукстейн. Тя е заподозряна и за обира в Чикаго.

Жан внимателно разгледа снимката на красивата млада жена със светлоруса коса, широка чувствена уста и високи скули като на кукла. Трудно му бе да проумее каква е възможната й връзка със Сандра Уитмор или друго от убитите и осакатени момичета. От друга страна, същото важеше и за Трейси Уитни.

Предимството на госпожа Кенеди пред госпожа Уитни бе, че първата бе определено жива. По правило Жан предпочиташе живите заподозрени пред мъртвите. Въпреки това още не бе готов да се откаже от връзката с Уитни.

— Знаете ли къде се намира? Тази Кенеди?

За първи път Бък се почувства неловко.

— В момента, не. Работим по въпроса. Както споменах, тя използва всевъзможни псевдоними.

— Може ли да задържа тази фотография?

Милтън Бък въздъхна тежко.

— Щом искате. Но тя няма да ви помогне. Слушайте, Ризо, знаете не по-зле от мен: по целия свят в големите градове убиват проститутки, и то всеки ден. Няма никаква връзка между убитото момиче и рубините на Брукстейн. Хващате се за сламка. А сега ме извинете, чака ме работа.

 

 

Обратно в хотелската си стая в „Стандард“ в Холивуд, Жан се опита да разпусне. Беше едва обяд, но безуспешната среща с ФБР го бе изтощила физически и емоционално. Мразеше Ел Ей. Повече от всеки друг град по света той го караше да изпитва носталгия. Имаше нещо така самотно и неутешимо под цялото му великолепие и блясък. Всички полагаха неимоверни усилия. Трудно се дишаше заради миризмата на изпепелени надежди, носеща се из въздуха.

Жан телефонира на децата си във Франция, изведнъж отчаяно нуждаещ се да чуе гласовете им. Клеманс беше отишла да спи при някаква приятелка. Люк гледаше „Мечо Пух“ и не искаше да се откъсне от телевизора.

— Не го приемай лично — любезно го утеши Силви. — Уморен е, това е всичко.

— Зная. Липсва ми. Всички ми липсвате.

Настъпи пауза.

— Недей, Жан. Аз също съм уморена.

Разводът беше нещо отвратително.

След като затвори, Жан извади снимките с трупа на Сандра Уитмор и ги пръсна по леглото. Знаеше, че работата бе най-добрият лек за разбитото сърце, и затова се обърна към нея, както бе правил много пъти досега.

Стаята, в която бе наръгана Сандра, бе безупречно чиста, както и всички останали. Библията си бе на мястото с подчертани абзаци. Ноктите на Сандра бяха отрязани, а косата й — обръсната. Беше оставена да лежи с широко разтворени крака. Жан затвори очи и си представи как убиецът организира сцената, как нагласява трупа на жертвата си, сякаш е манекен на витрина. Заля го вълна от омраза, толкова силна, че му се доповръща.

Защо ФБР не искаше да му помогне?

Защо Милтън Бък дори не искаше да допусне, че или Трейси Уитни, или неговото момиче, Елизабет Кенеди, може да са замесени? Че навярно имаше връзка между измамничките и проститутките? Днес заместник-директор Марсдън бе споменал съучастника на Уитни, Джеф Стивънс. Освен името му Жан не знаеше много за него. Може би сега беше времето да направи собствено разследване?

Едно по едно. Нека първо издири Трейси Уитни.

На Жан му оставаха три дни в Лос Анджелис, преди да отлети за Лион. Полицията в града нямаше свободни хора, а ФБР очевидно не възнамеряваше да му помогне. Каквото и разследване да желаеше да предприеме, налагаше се да се справи сам.

Той вдигна телефона.

 

 

Разположен встрани от Тихоокеанската магистрала, с живописен изглед към океана, ресторантът бе любимо място за вечеря на холивудския елит. Дори играч като Алан Брукстейн трябваше да моли за благоволение, за да получи мечтаната маса навън, на терасата. Седнал между Уил и Джейда Смит от едната страна и милиардер интернет предприемач от другата, Алан Брукстейн се надяваше днешната вечеря да помогне на Шийла да победи страховете си. Досега без резултат. Откакто й откраднаха рубините, Шийла беше забавна колкото вадене на зъб без упойка.

Като я гледаше сега, намръщена над своето суши, с малката си уста, свита като котешко дупе, Алан Брукстейн си помисли, че не само не я обича, но дори не я харесва. А най-вече му се искаше никога да не й беше купувал проклетата огърлица.

— Извинете, господин Брукстейн, госпожо Брукстейн? Имате ли нещо против да седна?

Въпросът очевидно беше риторичен. Ниският и набит човечец с канадски акцент вече бе издърпал един стол и се настаняваше между режисьора и съпругата му.

— Няма да ви отнема много време. Разследвам убийство тук, в Лос Анджелис. Млада жена е била убита миналата неделя през нощта след обира във вашето имение. — Жан Ризо извади картата си от Интерпол и я сложи на масата.

— Убита? Колко ужасно! — жизнерадостно възкликна Шийла. Полицаят беше особено красив. Разследването на убийство поне щеше да й даде тема за клюки с нейните приятелки. — Познаваме ли младата жена?

— Съмнявам се — отвърна Жан. — Работила е като проститутка.

Веселото изражение на Шийла се стопи и се замени с обвинителен поглед, насочен към съпруга й.

— За бога. Не ме гледай. Не познавам никакви проститутки!

— Питах се, господине, дали сте виждали тази жена?

Жан извади снимката на Трейси Уитни.

— Тя ли е проститутката? — Шийла все още гледаше убийствено мъжа си, който внимателно изучаваше изображението.

— Не — отговори Жан. — Но може би е свързана със случая. Господин Брукстейн, разпознавате ли жената от фотографията?

— Не зная. Може би.

— Какво искаш да кажеш с „може би“? — От пронизителния глас на Шийла човек настръхваше като от драскане с нокти по черна дъска. — Или я познаваш, или не.

— Велики боже, Шийла, защо не млъкнеш за няколко секунди? — Алан Брукстейн отново погледна снимката. — Косата й е различна. И е по-възрастна, отколкото на фотографията. Но според мен това е мацката от застрахователната компания.

— Значи сте виждали тази жена? — Жан се постара да прикрие въодушевлението си.

— Да.

— Наскоро ли?

— Преди седмица дойде у дома. Предупреди ме за онези скрити камери — оказа се, че точно тях са използвали крадците, за да разбият шифъра на сейфа ми. Като че ли трябваше да я приема по-сериозно.

— Благодаря, господин Брукстейн. Оказахте ми огромна помощ.

— Тази жена има ли нещо общо с кражбата? Ами колието ми? — поиска да знае Шийла Брукстейн.

Но Жан Ризо вече беше излязъл през вратата.

 

 

На следващата сутрин Жан Ризо беше в колата си в шест часа. В разцвета на дните си Трейси Уитни отсядаше само в най-луксозните хотели. Въоръжен със снимката, Жан пое към центъра на града и се отправи на запад, насочил се към най-луксозните хотели в Лос Анджелис. До десет бе ударил на камък в пет от седемте хотела от списъка: „Риц Карлтън“, „Четирите сезона“, „Пенинсула“, „Рузвелт“ и СЛС. Започна да се съмнява. Да не би да е наела имение? Или е отседнала у приятел или любовник? Може би е загубила всичките си пари и се е покрила в някой мотел? А може Алан Брукстейн да е допуснал грешка и тя изобщо да не е в Ел Ей? Жан Ризо не беше първият, който гонеше сенки, щом Трейси Уитни бе замесена.

Управителят на „Шатър он да Бийч“ в Санта Моника бе учтив, но твърд.

— Познавам всички гости, инспекторе. Абсолютно съм сигурен, че тази млада дама не е отседнала при нас.

Оставаше само хотел „Бел Еър“. С повече надежда, отколкото очакване на положителен отговор, Жан показа на управителя фотографията на Трейси.

— А, да. Госпожа Шмид. Шесто бунгало. Напусна преди четири дни.

— Така ли? — Жан толкова се зарадва, че не можа да преглътне информацията. — Остави ли адрес?

— Да видим… — Управителят заудря по клавишите на своя компютър. — Не. Опасявам се, че не. Но на кредитната й карта е посочен адрес. Той ще ви свърши ли работа?

Жан ентусиазирано кимна.

— Мила жена — добави управителят, докато разпечатваше данните. — Да бяха всички наши гости така любезни и съвестни. Остави много щедър бакшиш и бе самата вежливост.

— Хмм — промърмори Жан, изобщо не слушаше.

— Синът й също бе чаровен.

Управителят му подаде адреса.

— Синът й ли?

— Никълъс. Очарователно момче. Много хубав, въпреки че не е изненадващо с гени като неговите. — Управителят се усмихна, после изведнъж се намръщи, сякаш му хрумна нещо. — Тя нали не е в беда?

— Не, не — успокои го Жан. — Нищо подобно.

Пред колата той прочете адреса, който управителят му беше дал.

Стиймбоут Спрингс, Колорадо.

Жан Ризо не беше сигурен дали може да си представи живота на Трейси Уитни. Но установи, че най-малко е очаквал измамницата на всички времена да живее тихо като скромна майка високо в планините. За миг се замисли дали да се обади на Милтън Бък и да му съобщи какво е открил. Щеше да е забавно да изтрие самодоволната усмивка от лицето на агента на ФБР. Но бързо се отказа. Бък се интересуваше единствено от разрешаването на случаите на грабежи и от откриването на изчезналите бижута и произведения на изкуството. А Жан Ризо трябваше да хване убиец. Освен това информацията беше негова. От ФБР не му помогнаха. Защо той да им помага?

Полетът му към Франция можеше да почака.

Време беше да посети госпожа Трейси Шмид.