Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (12)

11.

— Велики боже, това е Заин Малик!

Очите на Никълъс шареха наляво и надясно. Никога не бе ходил в Лос Анджелис или друг голям град, освен Денвър, а и посещението беше само за един ден. Майка му го беше завела в „Чекони“ на Мелроуз на обяд, рай за търсачите на знаменитости.

— Кой е Заин Малик? — попита Трейси.

— Заин Малик? От групата „Една посока“, не знаеш ли?

Трейси доби объркан вид. Никълъс я погледна донякъде със съжаление, донякъде с пренебрежение.

— Няма значение. Може ли още един сладолед?

Беше юли и навън бе трийсет и два градуса. Докато градските жители мъдро се отправяха към плажа или се затваряха в колите или офисите си с климатици, Трейси и Никълъс бяха прекарали сутринта в обикаляне из улиците и тичане от една туристическа атракция към друга. В предишни години Трейси изпращаше сина си в местния летен лагер в Колорадо на име „Бивър Крийк“. Ник прекарваше ваканциите си, като плуваше, ловеше риба, караше каяк и спеше на палатка и винаги оставаше много доволен. Но тази година тя реши той да види повечко свят.

Блейк Картър бе против идеята.

— Не разбирам какво може да му предложи повече Лос Анджелис от Стиймбоут.

Трейси вдигна вежди.

— Разнообразие например?

— Чудаците на Венис Бийч ли имаш предвид?

— Стига, Блейк. Зная, че не си градски човек. Но там е Холивуд и цялата филмова история. Има музеи и лунапаркове. Ще го заведа в студиата на „Универсал“ и може би на мач на „Лейкърс“. Тук е като под похлупак.

— Децата трябва да са под похлупак — изтъкна Блейк. — Може би ако беше юноша, щеше да е друго. Но той е прекалено малък, Трейси. Помни ми думите. Няма да му хареса.

Никълъс се влюби в Ел Ей.

Всичко в града го вълнуваше, от храната и палещата жега до улиците, пълни с ламборгинита, ферарита, бугатита, автомобили „Тесла“ и чудаците на Венис Бийч, които Блейк Картър толкова презираше: покрити със сребро мимове, дресьори на змии, травестити с роклички и гадатели с екзотични татуировки по лицата.

— Това място е страхотно! — възкликваше той вечер след вечер в апартамента им в хотел „Бел Еър“. — Може ли да се преселим тук, мамо? Моля те!

Вторият сладолед пристигна. Той нападна планината от бита сметана и лакта със същия ентусиазъм, с който бе атакувал първия. Трейси отпиваше от кафето си, доволна просто да го гледа, когато влезе група и привлече вниманието й.

Първото, което забеляза, бе огърлицата. Веднъж станеш ли крадец на бижута, то е завинаги. Въпреки че се бе отказала от занаята, трудно можеше да не я забележи: наниз от рубини, всеки с големината на бебешки юмрук, висящ от мършав врат на непривлекателна жена на средна възраст. Бижуто бе най-смайващото, което Трейси бе виждала. А тя бе виждала много.

Дамата бе със съпруга си, нисък, дебел и приличащ на жаба, с изпъкнали очи, когото Трейси бе сигурна, че познава, но не се сещаше откъде. Третият член на групата бе по-млада жена. Изотзад Трейси забеляза, че тя е висока, стройна и елегантна. После непознатата се обърна.

Трейси се задави, горещото кафе опари гърлото й и очите й се насълзиха.

— Добре ли си, мамо?

— Нищо ми няма, миличък. — Трейси попи очи със салфетката си, като едновременно скри лицето си. — Довърши си десерта.

Не можеше да бъде.

Не можеше да бъде!

Но беше истина.

Ребека Мортимър! Момичето от Британския музей. Момичето, което Трейси хвана в спалнята си с Джеф преди толкова години. Момичето, което с един замах унищожи живота й, беше тук, не само в Лос Анджелис, но в същия ресторант, и седеше на по-малко от три метра от нея!

Разбира се, изглеждаше различно. В края на краищата бяха минали почти десет години. Дългата й червеникава коса сега бе платинено руса и почти по момчешки къса. Но във фигурата й нямаше нищо мъжествено, нито във впитата в тялото й къса рокля от „Ерве Леже“. Или в кокетното отмятане на главата, когато се смееше на шегите на дебелия мъж.

„Разбира се, че го познавам — помисли си Трейси. — Естествено. Това е Алан Брукстейн, режисьорът. Което означава, че рубините навярно са ирански.“

Тя не помнеше цялата история. Но в нея бе замесена любовницата на бившия шах на Иран, която измъчвали и удушили заради огърлицата или й причинили нещо също толкова ужасно. „Венити феър“ бе публикувала статия за накита. Лиз Тейлър неуспешно бе опитала да го купи преди смъртта си, след което бижуто отново изчезна. Миналата година Брукстейн купи огърлицата за жена си, вероятно чрез незаконна сделка за пазена в тайна сума. И ето я съвсем материална, полюшваща се около врата на жената по време на съвсем обикновен обяд, сякаш е проста дрънкулка!

Трейси извика главния сервитьор.

— Това са Алан Брукстейн и съпругата му, нали? — дискретно попита тя.

— Да, госпожо. Наши редовни клиенти.

— Чудя се познавате ли младата жена?

Главният сервитьор обикновено не се унижаваше да сплетничи за посетителите. Но красивата госпожа Шмид бе съвсем различна от обикновения турист. Определено си личеше, че е от класа.

— Доколкото ми е известно, името й е Лайза Кънингъм. Виждал съм я тук с Шийла… госпожа Брукстейн. Тя е британка. Актриса.

„Това е почти вярно — помисли Трейси. — Дяволски добра актриса.“

Зае се да наблюдава как „Лайза“ разпределя вниманието си между режисьора и съпругата му, като умело ласкаеше и двамата. В предишното си превъплъщение като „Ребека“, безхитростна студентка по археология, играеше ролята на невинна и непорочна също така добре.

Внезапно Трейси беше поразена като от гръм. „Нито е актриса, нито — студентка. Измамница е като мен! Тя е една от нас.“

Беше толкова очевидно, че Трейси не можеше да си обясни защо не го е разбрала преди. Още в Лондон. Когато имаше значение.

„Тя е измамница и е тук, за да открадне огърлицата.“

— Мамо? Изглеждаш странно. Сигурна ли си, че си добре?

— Напълно, миличък. — Трейси съвсем бе забравила, че Никълъс е с нея. Бузите й бяха зачервени, погледът — оцъклен, пулсът й се ускори, а сърцето й заби в познат, но отдавна забравен ритъм.

Ще я изиграя в собствената й игра.

И този път ще победя.

Когато Трейси плати сметката, вече беше взела решение.

Щеше да открадне рубините на Шийла Брукстейн.

 

 

Трудно е да се каже кой повече се наслаждаваше на последвалото време — Трейси или Никълъс. Докато се забавляваше като майка и развеждаше сина си по всички забележителности на Лос Анджелис, Трейси се подготвяше за работата. Да открадне най-известното рубинено колие на света от жената на известен холивудски режисьор не беше никак лесно. Дългите дни в разходки из града бяха последвани от не по-малко дълги нощи в проучване на всичко, известно за Алан и Шийла Брукстейн и прочутата огърлица.

До два дни тя си бе съставила план.

Бе труден, дързък и нечувано рискован. Още по-зле, за изпълнението му имаше само десет дни.

 

 

Трейси и Никълъс бяха пред табелата за Холивуд. Телефонът на Трейси иззвъня.

— Ало?

— Значи наистина си ти! — Мъжът от другата страна на линията дрезгаво се изсмя. — Да ме вземат дяволите. Мислех те за мъртва.

— Благодаря, Били. Господ да те поживи. — Трейси се усмихна. — Все още ли си в бижутерския бизнес?

— Свещениците още ли чукат малки момченца? Какво имаш за мен, миличка?

— Още нищо. Може ли по-късно да се срещнем в „Бел Еър“?

 

 

Трейси мразеше влакчето на ужасите. Някак си Никълъс я бе убедил да се качат на „Апокалипсис“ и вълшебната планина „Шест знамена“. Сложиха си коланите и тъкмо Трейси се опитваше да задържи обяда в стомаха си, когато получи на телефона си имейл.

Това ли е, за което си мисля?

Трейси написа отговор: Категорично не.

Жалко. Жената, за която мислех, имаше великолепни гърди. Питам се дали още са такива?

Имам нужда от контакт със застрахователната агенция в Бевърли Хилс. Познаваш ли някого?

Може би. Имаш ли скорошна снимка на гърдите си, която да ми изпратиш?

Трейси звучно се изсмя.

— Виждаш ли? — Никълъс се ухили през рамо, докато препускаха напред. — Казах ти. „Апокалипсис“ е забавен.

 

 

Алан и Шийла Брукстейн живееха в много голяма и много грозна къща зад много широки и много грозни врати непосредствено на север от Сънсет Булевард и Бевърли Хилс. Псевдоимението им бе обградено от крещящо ярки цветя в дисхармония едни с други, а от двете страни на алеята за коли се редяха отвратителни керамични джуджета.

— Нали харесвате джуджетата? Съпругата ми ги колекционира. Докарват й ги от цял свят. Япония, Франция, Русия, дори от Ирак. Надали подозирате колко харесват иракчаните градинските статуи. Но нека ви уверя, госпожице Лейн…

— Моля ви, наричайте ме Тереза.

— Тереза. — Алан Брукстейн широко се усмихна. — Живеем в странен стар свят.

Красивата и млада застрахователна агентка се усмихна в съгласие. Алан Брукстейн рядко лично приемаше подобни срещи. „Застраховки на дома“ категорично спадаха към задълженията на личната му асистентка Хелън. Но по случайност вчера той се натъкна на красивата госпожица Тереза Лейн още първия път, когато тя се появи. Един поглед към стройната й фигура, увенчана с привлекателно, интелигентно лице и водопад от кестенява коса, съчетана с прелестни, танцуващи зелени очи, и в програмата на Алан Брукстейн се отвори пролука по-бързо, отколкото се отварят краката на проститутка в стаята на баскетболист.

— Съпругата ви има завиден вкус. Огърлицата й е най-възхитителното бижу, което някога съм виждала.

— Има я благодарение на моя вкус — похвали се Алан Брукстейн. — Аз й я избрах. Искате ли да видите сейфа?

Трейси топло се усмихна.

— Точно затова съм тук.

Никълъс бе на училище по сърф за цял ден в Малибу. Не се налагаше Трейси да го вземе още часове наред, но бе нетърпелива да приключи тук и да изчезне колкото може по-бързо. Беше сънувала кошмари как истински агент от „Кристис“ уговаря с режисьора застраховка по телефона или се появява изневиделица и прави прикритието й на пух и прах. Това няма да се случи, твърдо се уверяваше Трейси. Но излъчващите й адреналин жлези не я слушаха. Залогът беше прекалено висок.

— Оттук, Тереза. Внимавайте къде стъпвате.

Алан Брукстейн я поведе по лабиринт от коридори, всеки постлан с дебел бежов килим като марципанова глазура. Сладникави импресионистични картини, изобилстващи от розови, сини и зелени тонове, висяха по стени с тапети с флорални мотиви, които биха накарали и Либерачи^[1] да потръпне от ужас. Две прислужници с пълни униформи се залепиха до стената, докато Трейси и режисьорът преминат. Трейси забеляза страха по лицата им. Очевидно слуховете, които бе чула, че и двамата съпрузи тормозят персонала си, бяха верни.

Сейфът — по-точно сейфовете — бяха в господарския апартамент, зад един панел в гардеробната на Шийла.

— Нима имате три?

— Четири. — Алан Брукстейн се наду от гордост и заприлича на жаба повече от всякога. — Трите са за примамка. Прибирам по няколко по-малоценни бижута във всеки, та ако дойде крадец, да помисли, че е ударил джакпота. В третия се намира безупречен дубликат на иранското колие. Истински рубини, но изкуствено произведени. С просто око не можеш да ги различиш. Искате ли да погледнете?

След като той отключи сейфа, Трейси видя колието, което беше зърнала в „Чекони“, и го пое в ръце. Камъните бяха тежки и грееха като въглени между пръстите й.

— Това фалшиво ли е?

— Фалшиво е.

— Внушително.

— Благодаря, Тереза. — Гърдите на Трейси като магнит привличаха очите на Алан Брукстейн.

— Съпругата ви него ли носи?

— Понякога. — Брукстейн прибра огърлицата. — Слага си и двете. Фалшивото и истинското. Ако е нещо наистина голямо като галавечерята на Музея на изкуствата в събота вечер, ще носи истинското. Удостоен съм с награда за творчески постижения — не устоя да не се похвали той.

— Поздравления! Съпругата ви сигурно се вълнува от успехите ви.

Алан Брукстейн се намръщи.

— Не зная. Вълнува се от възможността да блести с рубините, да накара всичките си приятелки да се чувстват по-незначителни, разбирате ли какво искам да кажа? — Той се засмя безрадостно. — Истината е, че Шийла не може да направи разликата между тях. Стига да е червено и лъскаво, й харесва. Както й допадат джуджетата.

Трейси последва режисьора до неговата гардеробна. Един фалшив панел в задната й част скриваше четвърти сейф.

— Шифърът се сменя всеки ден.

— На всички сейфове или само на този?

— И на четирите.

— Кой променя шифрите?

— Аз. Само аз. Никой не знае какво ще ми хрумне всеки ден, дори Шийла. Ценя загрижеността на компанията ви, Тереза, но с охраната и алармената система според мен сме много добре защитени.

Трейси кимна.

— Разрешавате ли да понадникна вътре?

— Заповядайте.

След като си събу обувките, Трейси бързо премина от стая в стая. Влизаше в гардероби и се катереше по рафтовете, като тършуваше между костюмите, ризите и роклите на семейство Брукстейн. От грамадната си чанта „Прада“ извади всевъзможно оборудване, голяма част от което приличаше на някакви електронни монитори, издаващи зловещо цъкане, когато ги доближаваше до ръбовете на огледалата.

— Е, добре. — Застанала на върха на дървената стълбичка, откъдето проучваше безопасността на един панел на тавана, Трейси изведнъж се извъртя.

Застанал в долната част на стълбата, Алан Брукстейн, с очи на сантиметри от бельото й, подскочи като заек.

— Какво? Има ли нещо нередно?

— За щастие, не — усмихна се Трейси. — Няма камери или други устройства. Съгласна съм, достатъчно добре сте защитени. Въпреки че бих внимавала кои от слугите допускам в помещението. Имаме случаи на слугини, инсталиращи миниатюрни камери, които заснемат шифрите за заключване и отключване, а техните приятели после атакуват въпросните домове.

— Не и нашата прислуга — засмя се Алан Брукстейн. — Повярвайте ми, тези мексиканки нямат и грам мозък. Една маймуна притежава повече находчивост.

„И все пак — помисли си той, — това е добро наблюдение. Последният тъпак от застрахователната агенция не ми даде полезен съвет като този.“

— Толкова умно момиче сте, Тереза. Както и старателно. Допадат ми тези качества. Ще ми дадете ли и други съвети?

Трейси замълча за миг, после бавно се усмихна.

— Всъщност, Алан, да.

 

 

Елизабет Кенеди нямаше време за глупави, богати жени. За нещастие, в занаята си тя имаше работа с доста от тях. Въпреки това малко бяха така глупави като Шийла Брукстейн.

— Честно, не вярвам да изтърпя още дълго — оплака се Елизабет на съучастника си. — Жената трябва да носи табелка „идиот“.

— Съсредоточи се върху парите — рязко напомни партньорът на Елизабет.

— Старая се.

За Елизабет Кенеди обикновено не бе трудно да се съсредоточи върху среброто — в този случай върху рубините, — дори да е принудена да прекарва много време с богати глупачки като Шийла Брукстейн. Елизабет бе израсла бедна и изобщо нямаше намерение да се връща към детството си. Но ролята на британската актриса Лайза Кънингъм, новата приятелка на Шийла, започваше да й действа на нервите. Все едно да водиш светски разговор със зелка след лоботомия. И то в свободния си ден.

— Коя да бъде, Лайза? „Алайа“ или „Баленсиага“?

„Лайза“ се намираше в гардеробната на Шийла Брукстейн и помагаше на приятелката си да се облече за церемонията тази вечер преди галавечерята на Музея на изкуствата. Даваха някаква награда на Алан Брукстейн, самомнителния съпруг на Шийла.

— Първо изпробвай тази на „Баленсиага“ — препоръча тя и влезе в спалнята.

Докато Шийла увиваше кокалестата си фигура в сложните волани от черна коприна, Елизабет извади фалшивата огърлица, която нейният съучастник бе пъхнал в чантата й. Стигаше й секунда да я замени с истинската, която Алан услужливо бе извадил от сейфа и бе оставил върху нощното шкафче на съпругата си.

— Да ти донеса ли колието?

— Ще бъдеш ли така добра? Ти си ангел, Лайза — изпадна във възторг Шийла.

Елизабет закопча фалшивите рубини около мършавия врат на госпожа Брукстейн. За миг я обзе тревога, когато по-възрастната жена се намръщи срещу огледалото. Дали не е доловила разликата? Но начумерването скоро изчезна, заменено от обичайната безсъдържателна и самодоволна усмивка.

— Как ти изглеждам?

„Като сбръчкана стара пуйка с наниз от нищо неструващи червени камъчета около врата.“

— Пленителна. Алан ще умре от гордост.

— А всички останали режисьорски съпруги ще се задавят от завист. Кучки — изкудкудяка неприятно Шийла.

 

 

Мина почти още един час, преди Шийла да се настани на задната седалка на караното й от шофьор бентли континентал. Дотогава „Лайза“ беше фризирала и напръскала с лак изтъняващата й коса по три различни начина и бе помогнала на гримьорката да я намаже с три пласта фон дьо тен, с които на Шийла й се струваше, че изглежда по-млада, но от които в действителност кожата й заприлича на спечена глина. А през цялото време Шийла не спираше да говори:

— Как ли живеех, преди да те срещна, Лайза?

— Ти си ми като сестра.

— Не е ли невероятно колко си приличаме двете? И двете сме толкова добри слушателки. Алан никога не ме изслушва. Мисли ме за глупава. Кълна се в бога, че този негодник…

Никога повече, помисли Елизабет, бързайки към малкия апартамент в центъра за срещата със своя съучастник, а безценната рубинена огърлица безопасно се гушеше в дамската й чанта. „По това време утре ще плавам с яхта в Карибско море. Сбогом, Шийла! Сбогом, Лайза Кънингъм! И щастливо избавление.“

 

 

— Ти си идиотка. Измамили са те.

Елизабет Кенеди стана червена като рак. И не от срам. А от гняв. Как смее съучастникът й да я нагрубява така? След месеци старания да влезе под кожата на семейство Брукстейн! Безкрайните затъпяващи часове в компанията на Шийла. Флиртуването с противния Алан.

— Работата ми беше да разменя колиетата. Така и направих. А ти с какво допринесе?

— Работата ти беше да се сдобиеш с иранските рубини. Това не са те. — Съучастникът на Елизабет вдигна очи от лупата. — Разменила си един фалшификат за друг.

Мозъкът на Елизабет защрака. Беше невъзможно Шийла нарочно да я беше измамила. Преди всичко нямаше причина. Освен това не й достигаше ум. Сигурно Алан Брукстейн беше разменил огърлиците и бе оставил на нощното шкафче фалшивата, без да уведомява съпругата си. Но защо…?

Ненадейно я осени неприятна мисъл.

— Ами ако той всъщност не е купил истинските рубини? Ами ако него са го измамили?

— Не ставай глупава — отвърна грубо съучастникът й.

— Възможно е.

— Не, не е. Не ти ли идва на ума, че преди месеци съм проверил? За разлика от теб, когато върша работа, я върша докрай. И то прецизно. Колието е у Брукстейн. Най-вероятно все още е в сейфа. Трябва да се върнеш и да го вземеш.

Елизабет се поколеба. Изкушаваше се да посъветва съучастника си да си го завре отзад. Че няма право да й заповядва. Но после се сети за всичкото време и усилия, които беше посветила на тази работа. И за празната къща на Брукстейн…

— Дай ми проклетия шифър.

 

 

Елизабет мислеше бързо, стремителната й мисъл претегли всички възможни рискове и стратегии. Галавечерята щеше да продължи поне още няколко часа, дори по-дълго, затова имаше малка опасност някой от съпрузите Брукстейн да се върне вкъщи. Кончита, тяхната икономка, щеше да си е тръгнала досега, затова къщата щеше да е празна, но алармата щеше да е включена. Това не беше пречка. Елизабет притежаваше ключ и бе запомнила шифъра.

По-опасни бяха двамата охранители Едуардо и Нико, които обикаляха из имота нощем. И двамата познаваха „Лайза“, което й даваше възможност най-нахално да влезе през предната врата и да обясни, че е забравила някаква лична вещ. Неудобството бе, че неминуемо щяха да обвинят Лайза Кънингъм, след като установят кражбата по-рано или по-късно същата нощ. Това означаваше ченгетата и ФБР да тръгнат по петите й, да й направят портрет по описание и да настъпят всякакви дразнещи усложнения, без които Елизабет можеше да мине.

Предвид всичко това тя реши, че е по-лесно да извърши обир на къщата — да се маскира и да се вмъкне през някой прозорец. Ще разполага с четирийсет секунди да изключи алармата, което бе повече от достатъчно. А Едуардо и Нико едва ли бяха от ЦРУ. Тя щеше просто да изчака, докато се разсеят и се заговорят в другия край на имението, и тихо да се промъкне далеч от тях.

Когато Елизабет спря колата на алеята зад имота и изгаси фаровете и двигателя, сърцето й биеше спокойно. Досадно беше, че си тръгна с фалшивата огърлица. Но грешката лесно можеше да се поправи и усилието си заслужаваше.

Закрила лицето си с черна копринена маска (беше ужасно важно да работи спокойно; преданата й маска бе като втора кожа), Елизабет се готвеше да отвори вратата, когато изведнъж замръзна.

Прозорецът на господарската спалня рязко се отвори. Елизабет дочу едва доловимото съскане на хвърлено въже. Секунди по-късно се появи дребна, облечена в черно фигура и се спусна по задната стена на къщата с безшумната грация на паяк, плъзгащ се по собствената си паяжина. Бе красива гледка, досущ като балет. Фигурата стъпи на малък плосък покрив на около четири метра от земята. После поспря, сякаш измерваше разстоянието, след което скочи като котка върху външната стена на имението, на около десет метра от мястото, където Елизабет бе паркирала.

Със закъснение тя започна да се ядосва. Измъкването на крадеца бе така виртуозно изпълнено, че за миг Елизабет бе заслепена от възхищение. Но сега бе обхваната от различно, по-примитивно чувство.

„Не мога да повярвам. След всичките ми усилия някой ме изпързаля. Негодникът ми взе колието!“

В същия този момент фигурата върху стената се извърна и погледна точно към колата на Елизабет. Бръкна в раницата си, извади наниз от рубини и подигравателно го размаха към нея.

Какво, по…

Елизабет включи фаровете. Дори от това разстояние виждаше червеното сияние на камъните, които сякаш й се присмиваха. После облечената в черно фигура свали маската си. Посипа се водопад от кестенява коса. Жена! Лице, което Елизабет Кенеди се надяваше никога да не види отново, се засмя насреща й с изражение на неподправен триумф в зелените очи.

След като се качи в собствената си кола, Трейси Уитни прати въздушна целувка на съперницата си, преди да отлети в нощта.

 

 

Елизабет Кенеди седя в колата си цели пет минути, преди да се обади по телефона.

— Взе ли го?

Гласът на съучастника й бе студен, рязък и настойчив. Елизабет го бе намразила от години.

— Не. — Тя му отговори по същия начин, без намек за извинение. — Беше твърде късно.

— Какво имаш предвид под „твърде късно“? Не е минала и половината от галавечерята.

— Докато стигна там, някой вече бе откраднал огърлицата. Току-що го видях да бяга.

В другия край на линията настъпи дълга тишина.

Елизабет продължи:

— Няма да познаеш кой беше.

Още тишина. Съучастникът на Елизабет не обичаше игри на отгатване. Всъщност никакви, ако ставаше въпрос.

— Трейси Уитни.

Когато съучастникът й заговори отново, Елизабет можеше да се закълне, че долавя намек за чувство.

— Не е възможно. Трейси Уитни вече не работи. Почти със сигурност е мъртва. Никой не я е виждал от…

— … почти десет години. Зная. Бях там, помниш ли? Но те уверявам, че беше Трейси Уитни. Познах я на часа. Напълно съм убедена, че и тя ме позна.

 

 

Трейси плати на детегледачката в хотела и й даде извънредно щедър бакшиш.

— Колко мило от ваша страна. Благодаря. Как беше филмът?

— Вълнуващ. И минута не можех да откъсна очи.

Гувернантката си тръгна. Трейси влезе в стаята на Никълъс и го загледа как спи. Бе поела огромен риск тази вечер, като позволи на онова момиче — Ребека, както Трейси винаги мислеше за нея — да види лицето й. Но си струваше.

Искаше й се да разбере кой я е надхитрил.

На следващия ден Трейси щеше да занесе рубиненото колие на прекупвача си и да си тръгне от Лос Анджелис със седемцифрена сума по-богата, отколкото при пристигането си. Но не парите караха адреналина да препуска из вените й. Не и защото си бе отмъстила — поне не напълно. Изпитваше радостта на виртуозен пианист, сложил пръсти на клавишите след години на изгнание. Изпитваше удовлетворението на хирург, доверил се на ръцете си след тежка злополука. Беше като да оживееш, когато дори не си осъзнал, че си мъртъв.

„Сега съм Трейси Шмид — каза си твърдо Трейси. — Снощи беше изключение.“

Повтори си го толкова пъти и с такава убедителност, че преди да заспи, почти го вярваше.

 

 

В апартамента в центъра съучастникът на Елизабет Кенеди затвори телефона и седна разтреперан на леглото.

Трейси Уитни е жива?

Беше ли наистина възможно след всички тези години? Елизабет му се стори доста сигурна. Въпреки всичката си немарливост надали щеше да допусне грешка за нещо толкова важно. Пък и логиката подсказваше, че заключенията на Елизабет са правилни. За разлика от непостоянните хорски емоции, на логиката можеше да се разчита. Логиката никога не грешеше. Именно Трейси бе откраднала огърлицата. Тях беше надхитрила Трейси, а не празноглавите Брукстейн. Трейси беше талантлива, специалист в своя занаят. Като извърши идеалната измама, тя научи съучастника на Елизабет Кенеди на всичко, което знаеше. Той дори нямаше да бъде в занаята, ако не беше Трейси. Колко ироничен понякога може да бъде животът!

Съучастникът на Елизабет вече не се интересуваше от колието. Накитът нямаше значение. Нищо нямаше по-голямо значение от простия, невероятен и опияняващ факт:

Трейси Уитни се беше върнала.