Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (11)

10.

Лайза Лим гледаше мъжа до леглото, който си вдигаше ципа на панталоните и закопчаваше копчетата на ръкавелите. Като първокласна проститутка, обслужваща сингапурския елит, беше свикнала на всякакви клиенти. Дебели и кльощави, стари и млади, порядъчни и извратени, женени и ергени, арогантни и свенливи. Стига да плащаха исканите от нея петстотин долара на час и да използваха презерватив, Лайза Лим ги обслужваше безупречно. Вършеше този занаят за пари, за нищо друго. И все пак бе приятна изненада да обслужи клиент, който не само да й се стори привлекателен, но наистина да хареса. Томас Бауърс отговаряше и на двете й изисквания.

— Готова ли си да се прибереш? — попита я той и пъхна хонорара й, придружен от тлъст бакшиш, в хотелски плик. Бе отседнал в „Мандарин Ориентал“ в ориенталския апартамент и бе забърсал Лайза във фоайето. — Да ти извикам ли такси?

— Няма нужда, благодаря. Имам собствен транспорт. — Тя прибра парите. — Беше ми приятно тази вечер.

— На мен също.

Томас Бауърс я притегли към себе си и я целуна. Ухаеше на скъп одеколон и Лайза почувства с нежната си кожа възхитително мъжествената му набола брада. Целувката му беше като секса. Страстна. Нежна. Самоуверена. Томас Бауърс беше рядко попадение, мъж, който наистина харесва жените.

— Ако искаш да ме видиш пак, докато си в града, ще бъда на твое разположение.

— С голямо удоволствие. Но за жалост утре заминавам. — Бауърс я изпрати до вратата. — Ще хвана „Ориент Експрес“ до Банкок. Чакам пътуването с нетърпение.

— Колко хубаво — усмихна се Лайза. — Чух, че маршрутът през малайската джунгла е смайващо красив. Пътуването по работа ли е, или за удоволствие?

Томас Бауърс се замисли, после широко се усмихна.

— Предполагам, че по малко и от двете. Ще се срещна с един приятел. Но нека кажем, че имам намерение да се позабавлявам.

 

 

Томас Бауърс, всъщност Джеф Стивънс, прие работата в Сингапур по три причини.

Първо, защото обичаше Азия. Храната беше възхитителна, климатът — топъл, а жените нямаха задръжки в леглото. Второ, открай време искаше да опита Е&О, версията на европейския „Ориент Експрес“ от Сингапур до Банкок. Според Джеф имаше някаква романтика в старомодното пътуване с влак, несравнима дори с полета с най-луксозния частен самолет. Трето и най-важно, защото обектът, който беше дошъл да открадне, бе един от най-редките и интересни предмети, до които се беше домогвал, древна шумерска статуя на цар Ентомена в идеално състояние.

Гюнтер Хартог го бе уведомил:

— Понастоящем статуята е собственост на генерал Алан Макфий.

— Американският герой от войната?

— Точно така. Генералът ще бъде в източния „Ориент Експрес“, тръгващ от Сингапур на двайсет и четвърти април в три часа. Планира да я предаде на своя прекупвач на двайсет и осми. Твоята работа е да се погрижиш да не успее.

Джеф пристигна в Сингапур четири дни по-рано, за да си даде време за почивка и да свикне с часовата разлика. Наслаждаваше се на престоя си в града, особено на предната нощ с Лайза. Напоследък спеше само с проститутки. Бяха вещи в занаята си, честни за мотивите си и не очакваха от него друго, освен пари, от които той имаше в изобилие. Трейси вече не му липсваше, не изпитваше непоносимата болка, която го разяждаше през първата година, след като тя го напусна. Но знаеше, че никога няма да обича отново. Не и така силно. Мимолетните връзки, като тази с Лайза, го задоволяваха сексуално и предпазваха емоционално. Тези дни Джеф бе насочил всичките си дълбоки чувства към работата. Специализира се в редки антики и единствените обекти, които крадеше, бяха онези, които истински го възхищаваха.

— Не са ми нужни парите — бе уверил Гюнтер Хартог. — Ако работя, то е от любов към спорта, инак не бих се захванал. Мисли за мен като за естет.

— Но аз те възприемам точно така, момчето ми.

— Трябва ми вдъхновение.

Сингапур беше забавен, но не го вдъхновяваше. Джеф вечеряше стриди в „Люкс“ на Клъб Стрийт и се глезеше с коктейли, наподобяващи ракетно гориво, поднасяни от красиви сервитьорки. Като цяло обаче градът му напомняше на една азиатска Женева: чист, приятен, ала след няколко дни неописуемо скучен.

Томас Бауърс се готвеше да се качи във влака.

Време беше битката да започне.

 

 

Гласът на генерал Алан Макфий прогърмя в тишината на вагон-ресторанта сякаш сценичен актьор рецитира монолога си.

— Разбира се, Ирак е красива страна. Да дам свобода на нейния народ е навярно най-голямата гордост в живота ми. Но не съм сигурен, че отново ще се върна там. Навява ми много болезнени спомени…

Беше втората нощ на борда на „Ориент Експрес“ и генералът държеше същата реч, както и предната вечер. Джеф Стивънс, под името Томас Бауърс, наблюдаваше как останалите пътници слушат с възхищение. Най-вече жените изглеждаха очаровани от военния. Тази вечер на неговата маса седяха четири заедно с двамина мъже. Двете по-възрастни японки със съпрузите си бяха част от голяма група туристи от Япония, качили се във влака на гара Удландс в Сингапур. Към тях се бяха присъединили елегантна французойка, пътуваща сама, и подобна на богиня американка с дълга до кръста червена коса, поразителна фигура и кехлибарени очи, подвизаваща се под името Тифани Джой. Томас Бауърс се бе запознал с госпожица Джой предната вечер. Няколко дискретни запитвания потвърдиха подозренията му, че е любовница на генерала и пътува като негова секретарка в съседното купе.

— Изумително, нали, господин Бауърс, да пътуваме с истински герой.

— Колко сте права.

Джеф се усмихна на вдовицата англичанка, преминала шейсетте, която пътуваше със сестра си. Управлението на влака, в частност Хелмут Кранц, веселият немец, шеф на персонала, поощряваше гостите да общуват по време на хранене. Предната вечер Джеф изтърпя почти кремираната си патица в компанията на ужасно досадната двойка шведи от Малмьо. Тази вечер беше подложен на обстрела на сестрите на госпожица Марпъл. Екипирани с вълнени поли, жилетки и перли, и Марджъри Греъм, и сестра й Одри изглеждаха сякаш са излезли направо от страниците на роман на Агата Кристи.

— Човек чува за знаменитости по време на тези пътувания — подхвана Марджъри Греъм. — Донякъде очаквах някоя ужасна попзвезда. Но генерал Макфий е съвсем различна работа.

— Аз съм повече от съгласен — отговори Джеф. — Повярвайте ми, никой не е по-развълнуван от мен да имаме генерал във влака.

— Искате да кажете, понеже е американец?

— Разбира се. — Той кимна разсеяно. Тифани Джой беше станала от масата, навярно да ползва тоалетната в съседния вагон. Докато минаваше, тя се усмихна на Джеф, който отвърна на усмивката й и закачливо я докосна по ръката. С ъгълчето на окото си забеляза, че генералът ги гледа и ревност загрозява лицето му.

Към края на вечерята поднесеният десерт се оказа ново разочарование — не само че шефът на влака беше германец, но Джеф сериозно подозираше, че са наели и за главен готвач сънародник на Хелмут, което беше непростимо. Затова Джеф се отказа от него и се насочи към пиано бара. Докато минаваше покрай масата на генерала, рязко друсване на влака отново го тласна към прекрасната госпожица Джой.

— Ужасно съжалявам. — Той се ухили като човек, който ни най-малко не се разкайва. — Не са ли безобразни тези теснолинейки?

— Направо са непоносими — изкикоти се червенокосата. — Снощи в леглото се търкалях като монета в буркан. Трябва да видите синините ми.

— Ще ви покажа моите, ако ми покажете вашите — остроумно подхвърли Джеф.

— Не ми се вярва, че се познаваме. — Генерал Макфий изгледа Джеф с топлотата на ядрена зима.

— Със сигурност не. Томас Бауърс. — Джеф протегна ръка.

— Господин Бауърс е експерт по вехториите — поясни Тифани.

— Антиките — поправи я Джеф. — И всъщност не бих твърдял, че съм експерт. Аз съм само търговец.

— Нима? — Изражението на генерала се промени. — В такъв случай, господин Бауърс, по-късно трябва да пийнем по чаша. В купето си имам нещо, за което съм убеден, че силно ще ви заинтересува.

Джеф си позволи очите му да се плъзнат по пищното деколте на Тифани Джой.

— Сигурен съм, генерале.

— Не е за продан — сопна се генералът. — Не че можете да си го позволите, дори и да беше. Безценно е.

— Вярвам ви, господине.

Очите му отново се втренчиха в Тифани, а нейните — в него. Томас Бауърс действително бе смущаващо красив. Тифани знаеше, че не бива да флиртува. Това би разстроило Алан. Женен или не, генерал Макфий бе чудесен човек, благороден, храбър и неустрашим. Именно неговата сила и почтеност бяха привлекли Тифани. И властта му, ако трябваше да е честна. Не можеше да го изостави само защото някакъв хубав чужденец я бе омаял. Тя се изчерви, засрамена от себе си.

— Утре ще ви почерпя едно питие, генерале, ако не възразявате — весело предложи Томас Бауърс. — За нещастие, тази вечер трябва да довърша някои дела. Простете, ако съм ви се натрапил, госпожице Джой.

Той кимна галантно и се отдалечи.

Тифани Джой се изчерви още повече.

— Господин Бауърс.

„Виж ти — помисли си Джеф с широка усмивка, докато крачеше към купето си. — Май лисицата ще влезе в кокошарника. Първата стъпка е направена.“

 

 

Купето на Джеф бе луксозно, но миниатюрно. Трейси веднъж бе извършила дръзка кражба на бижу в „Ориент Експрес“ на път от Лондон до Венеция и бе сравнила собственото си купе с бонбониера.

Неговото бе подобно, с изобилие от червено кадифе и брокат, с един-единствен фотьойл, миниатюрна масичка и сгъваемо легълце, за което Джеф подозираше, че е докарано специално от Гуантанамо, толкова мъчителни бяха опитите да спи на него. Интериорът бе категорично носталгичен и в някаква степен притежаваше блясъка на арт деко. Но ентусиазмът на Джеф по романтиката на пулмановия вагон избледняваше почти толкова бързо, колкото и апетита му. Чакай ни, Банкок.

След опит да вземе душ в кабина, толкова тясна, че и Худини би се поколебал да влезе в нея, Джеф си легна и препрочете шифрованото досие на Гюнтер, отнасящо се до генерал Алан Макфий.

През 2007 година американските военни сили командировали генерала в свещения град Нипур на около сто и шейсет километра югоизточно от Багдад между реките Тигър и Ефрат. От 2003 насам на коалиционните сили било разпоредено да пазят от разграбване богати на археологически находки места като Нипур, съкровищница на предсаргонични, акадски и вавилонски артефакти. Статуя на цар Ентомена, монарх на Месопотамия от около 2400 г. пр.Хр., подобна на откраднатата от Националния музей на Ирак през 2003 и с аналогична стойност, е била открита в гробница в Нипур от френска пехотинска част. Изчезнала от „солиден“ бункер на Коалицията шест седмици по-късно, дни преди предстоящото й транспортиране до Лувъра. Продължителното претърсване не дало резултати, въпреки че изобилие от доказателства сочели местен жител, дребен крадец на име Ахил Хафиз. Последният бил арестуван, но преди да бъде разпитан, бил отвлечен и обесен от разярената тълпа. Той твърдял, че е невинен. Статуята така и не бива намерена.

Надеждни източници сега твърдят, че самият генерал Макфий е заповядал да бъде извършена кражбата. Носителят на многобройни медали генерал фактически от години се занимава с изгоден страничен бизнес, свързан с плячкосване на съкровища и военни трофеи, но нищо толкова поразително като статуята. След като се разплатил с местните си съучастници, генералът мъдро изчакал няколко години, преди да потърси подходящ купувач на статуята на Ентомена. Договорил се да я продаде за два милиона щатски долара на тайландски наркобарон на име Чао-так Чао. Чао е изключително корумпиран и безжалостен индустриалец, отговорен за безброй отвличания, убийства и мъчения. Въпреки че е неграмотен и необразован, той е колекционер на скулптури във всичките им форми.

Генералът пътува по вода и с влак, за да избегне митническите проверки, често срещани по азиатските летища. Чинът му до голяма степен го предпазва както в Съединените щати, така и в чужбина. Той е герой от войната, носител на много ордени заради храбростта си, на когото се възхищават за благотворителните му начинания.

Джеф си помисли: „Всички обичат този човек. Почти толкова, колкото и той обича себе си. Но всъщност е измамник. По-лошо, той е убиец“.

Джеф затвори очи и се опита да си представи ужаса на младия иракчанин, повлечен към импровизирана бесилка от собствените си хора. Завързан за врата и задушен до смърт за престъпление, за което не знае нищо. Генерал Макфий е можел да се застъпи за него и да го спаси. Не му е била нужна изкупителна жертва. Престъплението е могло да остане неразследвано в хаотичните следвоенни дни. Но за да прикрие два пъти следите си, властният виновник бе позволил безсилният невинен да умре от ужасна смърт.

И точно тогава Джеф промени решението си.

Кражбата на статуята не беше достатъчна.

Негодникът заслужаваше да вкуси от собственото си лекарство.

 

 

На Томас Бауърс не му трябваше много време, за да уреди следващата си среща с госпожица Тифани Джой.

Беше забелязал, че генералът винаги отива на закуска преди „секретарката“ си, и то сам. След като излезеше, госпожица Джой се промъкваше в собственото си купе, за да се погрижи и двете легла да изглеждат сякаш някой е спал в тях. Там се преобличаше и се присъединяваше към шефа си след подходяща пауза. Най-лесното на света за Джеф бе да се сблъска с нея при появата й в коридора.

— Госпожице Джой. Както винаги и тази сутрин изглеждате прекрасна. Как са синините ви?

— Господин Бауърс!

Напук на себе си Тифани се изчерви. Искаше й се да не се радва толкова на срещите си с търговеца на антики. Но Томас Бауърс беше толкова млад и красив, докато Алан, господ да го благослови, бе така стар. Самият той истинска антика, ако се замислиш!

— Смешно ли ви е? Когато се усмихнете, сте плашещо красива.

— А вие сте непоправим лъжец.

— Съкрушен съм. Надявах се, че поне в това ме бива.

Тифани се разсмя.

— Говоря истината. Алан… генерал Макфий… снощи не беше особено доволен. Заяви, че нарочно сте се сблъскали с мен.

— Бил е напълно прав. — Джеф се приближи до нея. Коридорът на влака беше толкова тесен, че носът му почти се допря в нейния. — Но не виждам какво му влиза в работата. Няма ли госпожа Макфий? Да поддържа домашното огнище?

— Всъщност има — призна Тифани. — Но не съм сигурна, че поддържа огъня на генерала. Вече не.

— Ами вашият огън, госпожице Джой? — Ръцете на Джеф се плъзнаха около кръста й и се спуснаха към чаровния й, стегнат задник.

— Господин Бауърс!

— Томас.

— Томас. Искам, но… не бива. Той ми е шеф.

— Знаете поговорката: само работа и никакви развлечения…

Скучната двойка шведи излязоха от купето си. Джеф неохотно се отдръпна от секретарката на генерала — фалшивата секретарка — и ги пропусна да минат.

— Снощи шефът ви се хвалеше, че в купето си има нещо безценно — нехайно подхвърли той, след като отново останаха сами. — Имаше предвид само вас, нали?

— Не. Но не мога да ви отговоря — превзето отвърна Тифани.

— Защо не? — Навеждайки се напред, той страстно я целуна по устните.

— Томас!

— Той очевидно искаше да разбера. Хайде, няма да ви издам. Какво е скрил там? Най-голямото шише с виагра на света?

— Не ставайте зъл.

— Перука от нишки чиста платина?

— Престанете! — изкикоти се Тифани. — Ако искате да знаете, става въпрос за някаква статуя. Между нас казано, е доста грозна. Била подарък от признателен иракчанин след освобождението. Явно е много стара и доста рядка.

— Също като ерекцията на Алан — не се удържа да вметне Джеф. — Слушайте. Този следобед има разходка с лодки по река Куай.

— Зная — въздъхна Тифани. — Генералът е експерт по история на Втората световна война. Слушам за нея откакто сме тръгнали от Сингапур. Той е невероятно ерудиран и образован…

— Измъкнете се. Кажете, че не ви е добре.

— Но той знае, че съм…

— Измислете нещо. Хайде, госпожице Джой. Поживейте си! Ще направя така, че шефът ви и аз да сме на различни лодки. След това ще се измъкна и ще погледна безценното съкровище на генерала.

— Предполагам, че имате предвид статуята, господин Бауърс? — Тифани кокетно отметна коси.

— Ще ви покажа какво имам предвид този следобед, госпожице Джой. Приятна закуска.

 

 

По река Куай беше сто градуса^[1] и сто процента влажност. Облечен с къси панталони цвят каки и ленена риза, с малка раничка на гръб, генерал Алан Макфий се потеше като прасе.

— Сигурно сте свикнали на тези условия, генерале. Каква е тайната ви?

Генерал Макфий се намръщи. Не харесваше Томас Бауърс. Този човек бе прекалено красив, спокоен и надут като пуяк. Днес Бауърс беше безупречен както винаги, с бяла риза и шорти, и да усещаше горещината, не го показваше. Копеле.

— Нямам тайна, господин Бауърс. Просто навик.

— Възхитително. Забелязах, че секретарката ви не е с нас. Нима военната история не я интересува?

— Госпожица Джой не се чувства особено добре. Убеден съм, че отдъхва в нейното купе.

Пътниците от влака бяха разделени на две групи и насочени към отделни салове. Азиатците се отправиха към плавателния съд с японски говорещ екскурзовод, а европейците към другия, на който бивш военен щеше да им изнесе лекция.

Джеф се запъти към японския сал. Веднага главният стюард на влака с паникьосан вид му препречи пътя.

— Не, не, господин Бауърс. За екскурзовод с английски трябва да се качите на другата лодка.

— Благодаря, Хелмут, но предпочитам тази.

Джеф продължи напред.

— Моля ви, господин Бауърс, много е важно. Подканяме всички европейци да се качат на другия плавателен съд.

— Убеден съм. — Джеф се усмихна. — Но ще отида на този.

Забелязал незначителната драма, разиграваща се пред очите му, генерал Макфий се намеси:

— Какво става, Бауърс?

Джеф прошепна в ухото на генерала:

— Чух, че предлагат напълно различна версия по време на разходката с японската лодка. Очевидно разказват колко смели и доблестни са били войниците им и колко е преувеличено лошото отношение към пленниците на съюзниците. Любопитен съм да го чуя.

— Това е възмутително! Кой ви каза?

— Едно птиченце. — Джеф сви рамене. — Минами се съгласи да ми преведе японската лекция. — Той кимна към една японка на няколко метра от тях.

— Аз също ще се кача на този съд — гръмко оповести генералът.

— Господине! Длъжен съм да протестирам. — Бедният главен стюард изглеждаше, че всеки момент ще експлодира. — Слушайте, имаме си система…

— Обзалагам се, че имате. — Генералът последва Джеф на сала, оставяйки бедния човечец безпомощен на кея.

Настроението на генерала се влоши, докато се спускаха надолу по реката. Глупостите, които разказваха на японците, нямаха нищо общо с истината. Категорично се готвеше да се оплаче на управата с най-силни думи! Постара се да се съсредоточи върху всичко, което японската преводачка говореше. Но жената бе толкова ниска и говореше толкова тихо, че заради шума от двигателя на моменти бе невъзможно да я чуе. Тъй като напрягаше слух, проточил неудобно врат, и се мъчеше да разпъди комарите с големина на малки прилепи, пътуването беше доста неприятно. Влажността бе толкова потискаща, все едно дишаше гореща супа. След като свали раницата си и разхлаби яката на ризата си, генералът с облекчение видя, че Бауърс е принуден да направи същото.

 

 

След като се върнаха във влака, генерал Макфий тръгна направо към купето си. Веднага щом съблече потните си дрехи, щеше да продиктува нетърпящо възражение оплакване към съответните власти. В коридора обаче го спря Хелмут, чието настроение граничеше с истерия.

— Ужасно съжалявам, генерале. Наистина нямам представа как е станало. Но се боя, че не можете да се върнете в купето си.

— Какви са тези приказки, че не мога да се върна в купето си? Ще постъпя както си поискам.

— Опасявам се, че е извършен обир. — Немецът имаше вид, че всеки момент ще припадне. — Целта е било вашето купе и онова на госпожица Джой. Изглежда, младата дама е била упоена с хлороформ. Полицията е на път.

 

 

Проникването в купетата на генерал Макфий и хубавата му млада секретарка беше тема за разговор до края на пътуването. След шестдневно задържане малайската полиция им разреши да продължат през границата с Тайланд. Явно не бе взето нищо, освен незначителни бижута и някои от личните книжа на генерала. По-късно същата вечер Тифани ядосано заговори Джеф на панорамната платформа.

— Какво, по дяволите, се случи, Томас? Къде бяхте?

— Простете ми. Бях хванат в капан на същия сал като шефа ви. Не можах да се измъкна.

— Е, някой е успял. Който и да е бил, очевидно е търсил глупавата статуя.

— Представям си. Горката вие. Сигурно сте били ужасена. — Джеф я прегърна през раменете. Изненадвайки сама себе си, Тифани се сгуши в него.

— Всъщност не зная нищо. Полицията подозира, че са ме упоили с газ през ключалката. Спомням си само, че когато дойдох на себе си, помещението изглеждаше като взривено от бомба. Както и да е, не са намерили, каквото са търсили.

— И аз чух същото — каза Джеф. — Как ли е успял да я скрие в такова тясно пространство? Ето какво не разбирам.

— Обясних ви — сви рамене Тифани. — Генералът е възхитителен човек. По-умен е, отколкото изглежда.

— Сигурно — съгласи се Джеф.

 

 

След неудобните помещения на източния „Ориент Експрес“ хотел „Пенинсула“ в Банкок бе олицетворение на разкоша. Храната бе изискана, обслужването — безупречно, а леглата — така меки и широки, че генерал Алан Макфий се просълзи от облекчение. Далеч от любопитните очи на спътниците си, генералът реши да пренебрегне предпазливостта и да настани госпожица Тифани Джой в разкошния си апартамент. В края на краищата съпругата му нямаше да пристигне неочаквано и да ги изненада. Тъй като му оставаха само няколко дни от пътуването му до Азия, генералът чакаше с нетърпение да се наслади на великолепното тяло на младата си секретарка далеч от задирянията на вбесяващия го господин Томас Бауърс.

Изтегнала се край живописния плувен басейн на хотела с изглед към пристанището, с оскъдни златисти бикини, оставящи твърде малко на въображението, тази сутрин госпожица Джой изглеждаше особено прелъстителна.

„Жалко, че се налага да я оставя — мислеше си генералът. — От друга страна, до довечера ще бъда с два милиона по-богат. Можем да празнуваме заедно.“

— Трябва да се погрижа за някои дела. — Той се наведе над шезлонга й и я целуна по челото. — Ще се върна преди полунощ.

— Успех — въздъхна Тифани и се претърколи по корем.

Докато гледаше как генералът се отдалечава с характерната си вдървена военна походка, тя се зарадва, че не е спала с Томас Бауърс. Той бе чаровен, разбира се, и секси. Но мъже като него имаше колкото щеш. Алан беше различен. Беше герой от войната, интелигентен и начетен. Малко надут, може би, но добър по сърце.

Бе направила правилния избор.

 

 

Как, по дяволите, хората живеят тук?

Устната на генерал Алан Макфий се сви в отвращение, когато тълпите от потни тайландци го наобиколиха като рояк мравки.

Той се качи на надземния влак до Банг Чак, предпочитайки анонимността на прочутия монорелсов транспорт на Банкок пред таксито. Така избягваше риска шофьорът да го запомни. От там тръгна пеша през пазара, стиснал безценната си раница, докато лъкатушеше покрай сергии, продаващи всичко — от платове и електроника до евтини религиозни икони и отвратителни амулети, изработени от пилешки крака и вонливи треви.

На всеки ъгъл наркомани седяха отпуснати като трупове, в каквито скоро щяха да се превърнат. Клиентите на Чао-так. Генерал Макфий не изпитваше съжаление към тях. Сами бяха виновни за нещастието си.

Генералът бе чувал за ужасните стаи за мъчения на Чао-так и наказанията с кълчене на пръсти, налагани на предполагаеми конкуренти, врагове и нелоялни длъжници. Те не го впечатляваха. Тези наркобарони и водачи на банди се възприемаха като воини. Жалки хорица! Постави ги в истинска военна зона и няма да издържат и ден. Повечето бяха гангстери, изплували като мръсна пяна в буркан, пълен с блатна вода. Генералът изпитваше болка, че трябва да даде прекрасната статуя на Ентомена на такъв простак. Но бизнесът си беше бизнес. Двата милиона долара щяха да стигнат за луксозната пенсия, която генерал Алан Макфий заслужаваше.

Един дребосък изскочи от пресечката и припна покрай генерала като плъх.

— Макфий?

Генералът кимна.

— Оттук.

Офисът на Чао-так бе оскъдно обзаведена стая в неприветлива сграда. Бе изключително порутен, с безполезен климатик, лющеща се боя и килими, които явно не бяха чистени, откакто са били постлани. В Мексико наркобароните живееха като императори. Явно Чао-так използваше парите си за друго.

— Носите ли статуята?

Генерал Макфий внимателно постави раницата си на бюрото.

— У вас ли са парите?

Друг слуга му подаде куфарче за документи.

— Имате ли нещо против да ги преброя?

Чао-так не слушаше. Като нетърпеливо дете на Коледа, той се спусна към раницата на генерала и впи пръсти в пластмасовата опаковка, предпазваща Ентомена.

— Внимавайте! — не можа да се сдържи генералът. — Тази торба съдържа две хиляди години история.

Ниският и дебел тайландец завъртя статуята в ръцете си като маймуна, разглеждаща костелив кокосов орех. Невеж селяк.

Изведнъж нещо се промени. Лицето на Чао-так помръкна. Той силно раздруса статуята, както бебе би постъпило с дрънкалка, след което започна да крещи нещо на тайландски. Двама от хората му се втурнаха напред. Всеки от тях зяпна основата на статуята. След това и тримата кръвнишки изгледаха генерал Макфий.

— Опитваш се да ме измамиш! — изплю Чао-так.

— Не ставайте смешен.

— Смешен ли? Ти си за посмешище. Статуя на две хиляди години, как не! Да не ме имаш за глупак? — Грабвайки Ентомена от доверениците си, Чао-так я подхвърли към генерала, който едва успя да я хване навреме.

— За бога! Какви ги вършите?

— Погледни отдолу. Погледни основата! — изкомандва Чао-так.

Лицето на генерала пребледня.

— Имали са серийни номера преди две хиляди години? Имали са и баркод?

— Аз… не разбирам — заекна генералът. — Има някаква грешка. Някой някак си е подменил статуята.

Досети се за кражбата във влака, но нищо не проумяваше. Не можеше да бъде. Бе взел статуята със себе си по Куай. Изобщо не беше в стаята.

— Вижте, ще оправя тази работа. Ще си задържите парите. — Той затвори куфарчето и го побутна обратно по писалището. — Не зная как е станало, но…

Четири ръце го сграбчиха за раменете изотзад. Преди да успее да реагира, някой го удари с железен лост отзад в коленете. Той изкрещя и се свлече на пода.

— Опита се да ме измамиш.

Американският герой от войната, възпитаник на „Харвард“, погледна в очите неграмотния тайландски наркобарон и видя собственото си безмилостно сърце да се оглежда в тях.

Очите му се напълниха със сълзи. Знаеше, че няма път за бягство.

 

 

Тифани Джой чакаше на масата от четирийсет минути, преди шампанското и бележката да пристигнат.

Тя се усмихна. Крайно време беше.

Изчака сервитьорът да отвори бутилката, да й налее чаша и да си тръгне, и тогава разгъна бележката. Когато я прочете, усмивката на устните й се стопи.

Генералът е мъртъв. Платил съм сметката ви. Изчезвайте от Банкок, или ще убият и вас.

Оставете си багажа. Ваш приятел, Т. Б.

Т. Б.

Томас Бауърс.

Тифани Джой стана от масата и побягна.

 

 

Джеф Стивънс стоеше до изхода, готов да се качи на борда на „Кантас“^[2], полет 22 8419 до Лондон през Дубай, когато един тайландски полицай грубо го дръпна настрани.

— Има ли проблем?

Офицерът не отговори. Грабна ръчната чанта на Джеф, разкопча ципа и измъкна опакован предмет.

Дланите на Джеф се изпотиха.

— Какво е това?

— Статуя — отговори Джеф. — Подарък за мой приятел.

— Нима? — Лицето на пазителя на реда се изкриви в гримаса. Приближиха се трима от колегите му. В допълнение към пистолетите си, всеки държеше кожения повод на злобна немска овчарка. Щом приближиха Джеф, кучетата полудяха, безумно заджавкаха и оголиха зъби.

— Паспортът! — ревна първият офицер.

Джеф му го подаде. Какво ставаше, по дяволите?

— Запознат ли сте със законите за наркотиците в тази страна, господин Бауърс?

— Разбира се — отвърна Джеф. От кучешкия лай едва чуваше гласа си. Чувал бе истории за невинни пътешественици, в чийто багаж са напъхани торбички с хероин, разбира се, но бе толкова внимателен. По очевидни причини и за секунда не изпускаше чантата си от очи. Освен ако някой от охраната…

Полицаят разкъса опаковката и вдигна статуята на Ентомена високо над главата си.

— Да не би подаръкът за вашия приятел да е вътре?

Сърцето на Джеф спря да бие. Щеше да я счупи!

Щеше да унищожи две хиляди години история. Не!

Без да мисли, се хвърли към статуята.

Веднага три пистолета бяха вдигнати и насочени към главата му. Джеф затвори очи и зачака трясъка на строшен камък. Вместо него чу как някакъв мъж крещи в агония. Отвори очи и видя как едно от кучетата е скочило върху човека, стоящ до него, и е впило страховитите си зъби в слабините му. Последва блъсканица, изпълнена с лай, писъци и размахване на огнестрелно оръжие. Миг по-късно от панталоните на човека измъкнаха найлоново пликче с някакъв бял прах.

Първият полицай спокойно върна статуята на Джеф.

— Извинете, господине. Грешката е наша. Надяваме се престоят ви в Тайланд да е бил приятен.

 

 

Двайсет минути по-късно Джеф си отдъхна в търбуха на самолета, с трясък издигнал се по пътя си към небето.

Джеф посегна надолу, пъхна ръка в чантата в краката си и нежно докосна статуята.

Бе се отървал на косъм. На косъм.

Замисли се за Франсин, французойката от „Ориент Експрес“. Именно тя се опита да открадне Ентомена, докато Джеф и генералът плаваха по Куай. Джеф я познаваше от една работа, която той и Трейси се опитваха да свършат в Париж. Бе убеден, че пътува във влака със същото намерение като него. Беше ги изпреварила навремето във Франция — за един прекрасен нидерландски натюрморт, ако правилно си спомняше. Но не и този път. Докато генералът се заплесваше по милата и сладка Минами на японския сал, възмущението му го направи разсеян. Беше смешно лесно да смени раницата му с онази, която бе взел със себе си, съдържаща нищо не струващата фалшива статуя, каквато продаваха в музеите за сувенири из цяла Европа.

Замисли се и за Тифани Джой и се запита послушала ли е съвета му. Надяваше се да е така. Чао-так нямаше навик да оставя работата си недовършена, а госпожица Джой не заслужаваше съдбата на безсърдечния си любовник.

Замисли се и за генерал Алан Макфий, за Ахил Хафиз и за колекционера в Швейцария, нетърпеливо очакващ пристигането на своето съкровище.

Замисли се и за Трейси и как нищо не е забавно без нея.

След което потъна в дълбок сън без сънища.