Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (10)

9.

— Седнете моля, госпожо Шмид, госпожо Карсън.

Директорът на основното училище в Стиймбоут Спрингс Бари Джоунс погледна двете майки, седнали срещу него, и синовете им. Трейси Шмид беше поразителна. Със стройната си фигура, блестяща кестенява коса и изумителни зелени очи изглеждаше значително по-млада от своите трийсет и седем години. Всички знаеха, че госпожа Шмид е вдовица, при това богата, но само толкова им бе известно. Живееше сам-самичка в онова ранчо със стария Блейк Картър, откакто преди десет години се бе заселила в града. Естествено, заради красотата й пълзяха слухове. Някои твърдяха, че Трейси и Блейк имали връзка. Според директор Джоунс това бе трудно за вярване.

Синът й Никълъс седеше до нея. Беше малко по-мургав, но по красота не й отстъпваше. За нещастие и него в трети клас го топяха във вряла вода по-често и от повторно използвана торбичка чай.

От другата страна на писалището на директора с тлъсти скръстени ръце, досущ бели кренвирши, седяха Емелин Карсън и синът й Раян. Раян Карсън бе обещаващ хокеист, популярен в класа и хулиган. Имаше четвъртита глава и приближени очи, които го правеха да изглежда по-глупав, отколкото в действителност е. Прякорът на Раян беше Скалата и той всячески му подхождаше. Освен това приличаше на майка си. Лицето на Емелин Карсън бе необикновено плоско, а челото й грозно изпъкваше над него. Все едно парен влак е започнал да гази лицето, после е размислил и е дал на заден.

Директор Джоунс искаше да е тук, за да порицае Карсън, а не Никълъс Шмид! Знаеше чия майка би желал да е по-доволна.

— Ще го изритате ли този път? — подхвана госпожа Карсън с обичайното си очарование. — Моят Раян знае какво е видял. Момчето е измамник.

— Не е вярно, мамо — Никълъс открито погледна Трейси. — Сигурен съм, че Скалата — Раян — наистина си мисли, че ме е видял. Но със сигурност греши.

Толкова е красив, помисли си с обич Трейси. И така умело лъже.

Тя се обърна към директор Джоунс с най-сладката си усмивка.

— Навярно вие ще ми кажете какво се е случило?

— Опасявам се, че няколко деца са станали свидетели на случката. Раян е бил най-отпред, но е имало и други. Станало е през междучасието. Хванали са Никълъс до катедрата на госпожа Уакловски да заснема с телефона си отговорите на утрешния тест. Всъщност е предложил да продаде информацията на съучениците си, включително на Раян.

— Точно така — намеси се Раян. — Искаше ми десет кинта. Сякаш съм готов да ги дам за някакви тъпи отговори по математика!

— Пък и за какво са ти. Толкова си умен, Скала, че и без тях щеше да решиш теста. Нали така?

— Именно. — Очите на хулигана се присвиха. Подозираше, че му се присмиват, но не схващаше защо. — Както и да е, истината е, че той мами.

— Както ви споменах, госпожо Шмид, в случая не е думата на едно момче срещу думата на друго. Половината от трети клас подкрепят историята на Раян.

Трейси разбиращо кимна. Погледна към сина си, без да знае как да му помогне, и забеляза, че в очите на Никълъс просветва светлина.

— Проверете телефона ми.

— Моля? — не разбра директор Джоунс.

Момчето посегна към джоба си. Секунди по-късно плъзна предложения апарат по писалището на директора.

— Проверете има ли снимки.

— Вижда ми се разумно — подкрепи го Трейси.

— Много добре.

Директорът включи апарата и непохватно се запипка с копчетата.

— Как… къде да разбера има ли снимки?

— Ще ви покажа — безгрижно предложи Никълъс.

— Не. Аз ще ви насоча. — Едрата ръка на госпожа Карсън се стрелна през бюрото и грабна телефона. — Нищо чудно да ги е изтрил. Ето на. — Тя победоносно отвори файла, но самодоволното й изражение бързо избледня. — Хей, какво е това?

— Може ли да погледна снимките? — приветливо попита Трейси. — Доколкото виждам, няма тест по математика. — Тя подаде обратно телефона на директор Джоунс.

— Вече ги е изтрил. Истински лъжец! — Госпожа Карсън вече викаше. — Половината клас е видял снимките.

— Всички изтрити преди половин час файлове ще бъдат в кошчето. Убеден съм, че господин Фарли с радост ще провери — услужливо предложи Никълъс. Крис Фарли бе декан на училищния департамент по софтуер. — Но няма да намери никакви снимки, защото не съм правил такива. Истина е. Играех на „Ядосани птици“. Предполагам, че понеже бях близо до учителската катедра, Скалата е предположил…

„Виж как му трепкат миглите“, помисли Трейси и се изправи от стола си.

— Това ли е всичко, господин Джоунс?

„Каква фигура!“ — възхити се директор Джоунс.

— Като че това е всичко, госпожо Шмид. Очевидно нещо не съм разбрал. Благодаря за посещението.

 

 

Навън в коридора Никълъс целуна майка си за довиждане.

— Ще се видим след училище. Радвам се, че разрешихме тази глупост.

— Да — съгласи се Трейси. — Ще се видим след училище. Ники?

— Да?

— Не забравяй да пъхнеш другия чип в раницата си.

— Какъв друг чип?

Трейси се засмя.

— Онзи със снимките от теста, миличък.

Никълъс Шмид загледа как майка му върви към двойните врати. Тя се стараеше да се овладее, но той забеляза, че раменете й потръпват от смях.

Толкова я обичаше в този момент, че му идеше да се пръсне.

 

 

Докато караше към вкъщи по познатите улици на Стиймбоут Спрингс, Трейси дълго се смя.

Ники може и да приличаше на нея, но по характер бе досущ като баща си. Очарователен, красив, забавен и понякога лъжлив, на осем години във всяко отношение Никълъс Шмид бе един мъничък Джеф Стивънс. Трейси положи всички усилия да го порицае. Тя бе негова майка и истинската причина да се пресели в Колорадо бе, за да води синът й различен живот от нейния и на Джеф. По-добър, по-щастлив и по-честен. Никълъс никога нямаше да научи истината за неговото минало или за нейното. И все пак Трейси не можеше да се удържи да не обича дяволития характер на сина си.

Трябваше да го насочва. Да използва способностите му за добро.

Когато бе на три, взе парите за обяд на момиченце от детската градина и не му ги върна цели пет дни. До петък родителите й подразбраха (тя се връщаше прегладняла всеки следобед) и цялата история излезе наяве.

— Как я накара да ти даде парите си? — кротко го попита Трейси.

— Излъгах я, че ще й купя плюшено мече. И то красавец. Такова, каквото само аз мога да й намеря.

— Ясно — кимна Трейси. — И защо го направи, миличък?

Никълъс хвърли поглед на майка си, който говореше: „Въпросът подвеждащ ли е?“.

— Защо си измамил Нора, че ще й купиш нещо, а не е било истина? — настоя Трейси.

— За да й взема парите — отговори момчето.

Майка му не е в настроение днес, прецени Никълъс. Може би имаше нужда от повече сън?

— Но това е непочтено, миличък — обясни търпеливо Трейси. — Да й вземеш парите. Те са били на Нора.

— Вече не! — жизнерадостно се засмя Никълъс. — Освен това тя е гадна.

— Така ли?

— Наистина е непоносима. Нарича Джулс „дебел“ и твърди, че обядът му вони на лайно. Той наистина смърди така — замислено добави той. — Но Джулс плака заради нея. Дадох му половината пари.

Виж ти, заключи Трейси. Това хвърляше друга светлина по въпроса.

За жалост директорът на детската градина в Стиймбоут Спрингс виждаше нещата по различен начин. Никълъс прекара следващите дни у дома, рисувайки с пръсти. Не всичките му лудории бяха толкова алтруистични.

В първи клас беше извадил мишките Ванилия и Шоколад от клетката им в класната стая и ги бе пуснал в чантата на учителката, „за да види какво ще стане“. (Стана това, че горката госпожица Родрик едва не катастрофира с джипа си, а писъците й се чуха чак до Болдър.)

Или миналата година, когато само на седем избяга от училище, за да отиде сам на хокеен мач. Забелязал многобройно семейство с поне шест деца на стадиона, Никълъс успешно минал през охраната. Чак в края на мача охранител забелязал, че е сам, и повикал организаторите.

— Знаеш ли колко бяха разтревожени всички? — скара му се обезумялата Трейси след това. — Училището повика полицията. Мислеха, че са те отвлекли. Аз също!

— Защото съм отишъл на хокеен мач? Малко е прекалено, не мислиш ли?

— Редно беше да си на училище! — викна Трейси.

— Хокеят е възпитателен.

— Доколко е възпитателен, Ник?

— Част е от учебната програма.

— Да го играеш, а не да го гледаш. Бягаш от училище, а не играеш хокей. — Трейси започваше да губи търпение. — Но не това е от значение. Важното е, че си излязъл в града напълно сам. Та ти си само на седем години!

— Зная. — Никълъс чаровно се усмихна. — Знаеш ли каква е думата ни за тази седмица? „Инициативен“. Според теб имам ли достатъчно инициатива за възрастта си?

Да отглежда Ники бе работа на пълен работен ден. Колкото повече растеше, толкова повече контрол тя трябваше да упражнява, а момчето бе само на осем. Господ да й е на помощ! Но синът на Трейси сега бе целият й живот и тя не би заменила тази работа за никоя друга. Никълъс бе нейният свят, центърът на живота й, нейната луна, звезди и слънце. И знаеше, че тя е същото за него.

По странна ирония на съдбата собственото й дете бе направило всичко, което преди много години в Лондон Джеф твърдеше, че би сторил. Ник бе запълнил празнината, останала в предишния живот на Трейси. И й бе помогнал да забрави Джеф. Раните от брака им и изневярата на Джеф Стивънс никога нямаше напълно да зараснат. Но с времето избледняваха като безброй други рани — смъртта на майка й, неволите в затвора и всички стари приятели, които беше изгубила.

Хубав е животът сега, помисли си тя, поемайки по лъкатушещия планински път, водещ към нейното ранчо. Беше април и въпреки че тук-там още имаше сняг, той бързо се топеше. Скоро „калният сезон“, както наричаха пролетта по тези места, щеше да настъпи. На Трейси й бе все едно. Тя обичаше планината във всичките й одежди.

Бе щастлива като госпожа Трейси Шмид. Вече не го възприемаше като роля. Бе го превърнала в своя същност.

Именно Гюнтер Хартог я бе научил на това: за да успееш като измамник, трябва да се потопиш в самоличността, която си възприел за съответната работа.

— Не е достатъчно да се престориш на графиня от Небивала земя или каквото там си измислиш. Трябва да повярваш, че това си точно ти. Нужно е да се превъплътиш във въпросната личност. Малцина успяват, Трейси. Но ти си една от тях.

Милият Гюнтер. Толкова й липсваше.

Майка й също й казваше нещо подобно, когато Трейси бе още момиче, въпреки че причините бяха коренно различни.

— Да ти кажа честно, миличка — имаше навик да възкликва Дорис Уитни, — понякога не мога да те позная. В теб са се събрали всички цветове на дъгата.

Да си хамелеон беше едновременно благословия и проклятие. Но днес Трейси бе благодарна за тази си способност. Без нея никога нямаше да успее тук, в Стиймбоут, да живее щастлива и спокойна с любимия си син.

Най-после Трейси си бе у дома.

 

 

Късно същата вечер Трейси миеше чиниите от вечеря, когато Блейк Картър почука на вратата.

— Блейк, какво правиш тук? Почти единайсет е.

— Доста дървета паднаха днес следобед. Обхождах стопанството, за да проверя дали момчетата са си свършили работата.

— На лунна светлина?

— Когато започнах, луната не беше изгряла — отговори Блейк. — Пък и си имам фенерче. — Той потупа джоба си.

— По-добре се прибери и си легни — посъветва го Трейси, докато си бършеше ръцете. — Или може би искаш нещо?

Блейк ненадейно се смути.

— Всъщност не. Дочух, че Никълъс отново е бил в беда в училище, нищо повече.

Трейси се намръщи.

— Новините тук се разпространяват като прериен пожар.

Тя не се ядосваше на Блейк Картър. През годините той се бе сближил с Никълъс. Момчето имаше нужда от истински мъж до себе си, а Трейси не можеше и да мечтае за по-добър от управителя на ранчото и неин приятел. Но един от недостатъците на малкия град са клюките.

— Какво се е случило? — настоя Блейк.

Трейси му разказа.

— Да беше видял лицето на другата майка! — засмя се тя. — Цена нямаше. Знаеше, че е права, но не знаеше как да ми натрие носа. Те не са добро семейство — добави тя, разчупи едно шоколадче и предложи парченце на Блейк.

— И пред какво последствие е изправен Ники?

— Последствие ли? — обърка се Трейси.

— Опитал се е да преписва на теста, а след това те е излъгал — строго каза Блейк. — Не мислиш ли, че трябва да го накажеш?

— Аз… ами… всъщност не… говорихме за това — заекна Трейси.

Вдигнатите вежди на Блейк Картър говореха повече от хиляда думи.

— О, я стига — махна с ръка Трейси. — В крайна сметка никой не е пострадал. А този Скалата е отвратителен.

— Не е в това въпросът — възрази Блейк — и ти го знаеш. Прекалено го глезиш, Трейси. Ако продължаваш в този дух, на тринайсет напълно ще му изпуснеш юздите.

 

 

След като Блейк си тръгна, Трейси се промъкна в спалнята на Никълъс.

Дълбоко заспал, с тъмни къдрици, разпилени по възглавницата, той приличаше на истинско ангелче.

Трейси си каза: „Блейк е прав. Прекалено го глезя. Но как да бъде иначе? Той е толкова… идеален“.

Опита се да не мисли за Джеф Стивънс, но това беше друг импулс, който не можеше да овладее. И Джеф ли спеше някъде сега? Беше ли добре и щастлив? Женен за друга? Беше ли изобщо жив?

Ако си поставеше за цел. Трейси вероятно щеше да намери отговорите на тези въпроси. Но през годините се бе научила да ги избягва. Джеф Стивънс съществуваше само в сърцето и спомените й. Установи, че мисълта й се връща към последната работа, която бяха свършили заедно. Беше кражбата на диаманта в Холандия, преди да се оженят. Мерна й се образът на Даниъл Купър, чудноватия, дребен застрахователен агент, който упорито ги преследваше из цяла Европа, но така и не успя да им припише престъплението. Наблюдаваше ги в деня, когато Трейси напускаше Амстердам. Тя наистина го зърна и забеляза отчаяното разочарование на лицето му.

Къде ли е сега?

Къде ли са героите от онези отдавна отминали дни?

За Трейси и Джеф обирите и измамите се бяха превърнали в игра. Но за Даниъл Купър бяха нещо повече. „Тогава наранихме ли някого с деянията си?“ — запита се Трейси. Тя никога не съжаляваше за стария си живот, а навярно трябваше? Докато се взираше с обич в заспалия си син, й се стори, че моралният й компас не сочи правилните посоки. Определено Блейк Картър олицетворяваше доброта, приличие и честност, на които тя се възхищаваше, но сама не притежаваше. Нито Ники.

„Трябва да съм по-добра. Трябва да съм по-добра майка заради Ники.“

Трейси целуна сина си за лека нощ и си легна.