Нелсън Демил
Сияен ангел (10)

10.

С Тес бързо се върнахме в кухнята, отидох направо до телефона и набрах номера на Стив. На второто позвъняване космата ръка се пресегна над рамото ми и прекъсна връзката.

Погледнах назад към едрия руснак и обясних:

— Трябват ми още гъби.

— Никакви обаждания.

„Ебис в жопу“.

Добре, двамата с Тес си намерихме някаква работа в кухнята. Минута по-късно намерих Дийн.

— Трябва да се отделим.

Той кимна и каза:

— Отнесете щайгите с мръсни кърпи в микробуса.

Грабнахме по една щайга и тръгнахме към сервизния изход.

Двамата охранители ни хвърлиха бърз поглед и отново насочиха вниманието си към телевизора.

В гаража се освободихме от покривките и обмислихме следващия си ход. Нямаше как да минем през портала, така че се налагаше да прескочим оградата на съседния имот.

Свалихме униформените си рубашки, метнахме ги в единия микробус и бързо се изнесохме от гаража.

Имотът на Таморов се делеше от съседния от гъст храсталак, зад който различих висока ограда. Погледнах към алеята и видях двамата охранители, на стотина метра от нас, да седят на столове под стълбовете за осветление при портала. Доберманите бяха при тях.

— Тръгвай — каза Тес.

Изтичах през алеята в храсталака, следван плътно от Тес. Доберманите, които бяха по-умни и по-бдителни от водачите си, се разлаяха.

Проврях се през гъсталака и стигнах до дъсчената сграда, която беше висока два метра и половина. С Тес започнахме да се катерим точно когато доберманите стигнаха храстите. Прииска ми се да се бях сетил да взема метър-два колбас от кухнята.

Както и да е, прескочихме и кучетата останаха да душат следата ни и да лаят неуверено след нас.

Съседното имение, което Мат беше използвал за наблюдение, изглеждаше тъмно, но изведнъж се включиха някакви охранителни светлини, може би задействани със сензори за движение.

Кучетата се разлаяха отново от другата страна на оградата. Чуха се гласове на руски.

— Няколко къщи по-нататък има свободен достъп от Джин Лейн до плажа — каза Тес.

Втурнахме се с всички сили към океана, изкачихме една дюна и се озовахме на плажа. Погледнах към водата, но не видях светлините на амфибията. Обърнах се назад към къщата на Таморов, която бе на стотина метра от нас, и различих хората, движещи се по осветената от факли тераса.

Не забелязах никой да приближава към нас. Плажът също пустееше. Продължихме на изток, като се движехме в тръс, сякаш си правим джогинг на лунна светлина.

— След следващата къща можем да излезем на Джин Лейн — каза Тес. — Районът ми е познат.

Номерата на измъкването също й бяха познати, сякаш ги беше учила — или може би ги беше овладяла покрай брака си с Грант.

Стигнахме алеята, която минаваше между две имения нагоре към Джин Лейн. Видях колите ни паркирани на мястото, където ги бяхме оставили, и поехме обратно към къщата на Таморов.

Стив и Мат изскочиха от микробуса с извадени пистолети, но после ни познаха.

— Какво става?

— Петров се качи на лодка.

— Мамка му!

— Гонят ли ви? — попита Стив.

— Не. Дай ми телефона си.

Той прибра глока и ми даде некстела си. Влязох в указателя и затърсих номера на Скот Калиш, капитан от Морския отдел на полицията в Съфолк, който ми беше човек за свръзка, докато бях във ФАТС.

— Нямаш телефона на Скот Калиш.

— Аз го имам — каза Мат, набра номера и ми даде телефона си.

— Трябва да се обадиш на ръководещия агент или на дежурния — каза Тес.

— Не. Трябва по-скоро да открия лодката.

Скот Калиш вдигна.

— Скот, Джон Кори съм.

— Здрасти, Джон. Какво става?

— Трябва ми малко помощ.

— Тук сме, за да служим и закриляме, нали знаеш.

— Добре. Виж, сега съм към ГНД…

— Кой?

— Групата за наблюдение на дипломати.

— Без майтап?

— Намирам се в Саутхамптън, на Джин Лейн, и следя един руски дипло…

— Аз пък съм си вкъщи и гледам повторението на „Закон и ред“.

— Страхотно. И въпросният дипломат току-що ми се измъкна.

— Гадост.

— Именно. — Разказах му накратко за дългия си ден. — Амфибията се насочи на юг от къщата на Таморов. Бял корпус, без отличителни знаци, двучленен екипаж, дълга около седем метра, закрита кабина, открита палуба, бордов двигател, развива десетина възела.

— Вече може да е на няколко километра от брега.

— Именно. Затова искам да вдигнеш по спешност няколко екипа от Морското бюро и авиация.

— Добре… и кой е на борда?

— Полковник Василий Петров, официален резидент на СВР, както и двама негови хора, Павел Фрадков и един неизвестен.

— Това го разбрах. Не спомена ли десетина млади дами по бикини?

Завъртях очи.

— Да.

— Чудесно. Включвам се в издирването.

— Скот…

— Добре де, заемам се. Какво е положението?

— Просто поеми наблюдението. Целта има дипломатически имунитет…

— Знам. Да е извършил или да е заподозрян в някакво престъпление?

— Ами… може би дрога — излъгах. — Няколко момичета може да са непълнолетни. Освен това тримата руснаци са извън позволения им радиус без разрешение.

Освен това Петров ми показа среден пръст, но това не беше лично. Добре де… всяко наблюдение става лично.

— Значи искаш просто да го открием и да го следим.

— Да. Без арести.

— Добре. Ще се обадя и на пристанищните власти в района.

— Добре, но не мисля, че лодката е тръгнала към някое пристанище, Скот. Подозирам, че се е насочила към някой голям кораб.

— Откъде знаеш?

— Когато потегли, не се движеше успоредно на брега.

— Понякога на лодките им е нужно да се отдалечат от прибоя и плитчините.

— Да, но…

— Джон, от думите ти излиза, че тези руснаци отиват от един купон на друг. С дванайсет мацки на борда — напомни ми той.

— Да. Но купонът може да е на кораб.

— Възможно е — съгласи се той. — Доста богаташи излизат извън разрешената зона от пет километра. Дрога, хазарт, проститутки. Открит купон в открито море.

— Да. Така че да намерим лодката…

— Но тя е амфибия, така че може да излезе където си поиска на сушата.

— Знам, Скот, точно затова се нарича амфибия. Но си мисля…

— Долавям някакво напрежение в гласа ти, Джон. Какъв е проблемът?

— Просто изпуснах шибания тип, когото трябваше да следя.

— Да. Случва се.

— Не и на мен.

— Добре… значи не става въпрос за националната сигурност.

Това беше нещото, което Скот Калиш, човекът на ФАТС, искаше да знае със сигурност. Нямах желание да го баламосвам, затова отговорих донякъде правдиво.

— Нямам преки сведения за подобно нещо. Но Петров е от СВР.

— Каза го вече. Добре, ще дам на случая приоритет и ще кажа, че може би СВР са измислили нещо и трябва да мобилизираме всичките си ресурси. Но в общи линии оставам с впечатлението, че просто ти помагам в напечен момент.

— Да. Задължен съм ти.

— Вече си го отбелязах. Какво става, когато изпуснеш целта си? — поинтересува се той.

— Професионално нищо особено. От лична гледна точка, изпадам в дълбока депресия.

Калиш се разсмя.

— Ако амфибията му излезе някъде на сушата, на яхтклуб, частен кей или дори направо на плажа, все едно прави десант, ще я намерим.

— Знам, че ще я намериш. Но наистина си мисля, че отива на среща с някакъв кораб. Ако Петров отиваше на парти на сушата, щеше да използва колата и шофьора си — обясних логично. — Няма да му трябва амфибия, Скот.

— Трябва му амфибия, за да закара толкова мадами. Може пък партито да е на някой остров.

— Мисля, че е на кораб.

— Трябва да е доста голям кораб, за да има седемметрова лодка на борда.

— В такъв случай търси голям кораб.

— Може пък амфибията просто да откарва хората на по-малък кораб.

— Тогава търси малък кораб.

— Добре. Ще искаш ли твоите хора да се обадят на Брегова охрана?

— Нека си остане вътрешна работа.

— Ясно. По-добре горе да не знаят. Ще поемем нещата — увери ме той.

— Добре. — Дадох му номерата на Мат и Стив и обясних защо аз нямам телефон. — Телефонът на Мат ще е у мен.

— Върни се при Таморов и го стисни за топките — посъветва ме Скот. — Мога да ти пратя няколко детективи уж по подозрение за незаконни занимания.

Помислих си, но се съмнявах, че Георгий Таморов знае къде отива Петров. Подобно на ЦРУ, онези от СВР не дават информация, а само дезинформация. Дмитрий също нямаше да знае накъде е тръгнал шефът му. Можеха обаче да знаят нещо.

— После ще поговорим по този въпрос.

— Добре. И благодаря за доверието ти към полицията на Съфолк и за това, че ми прецака неделната вечер.

— За теб винаги.

— И, Джон…?

— Да?

— Не бави много обаждането до шефа си. Така си навличаме повече неприятности, отколкото имаме.

Не отговорих и той затвори. Благодаря за съвета, Скот.

Е, не ми се случваше за първи път да се нагърбвам с няколко неща наведнъж — да покрия задника си, докато покривам проблема. Но можеше да е за последно. Тих край, как ли пък не.