Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (46)

Глава тридесет и осма

Хесперъс се отдалечи от счупената, лишена от крайници металноока кукла, представлявала някога Каденца. Беше я проверил за признаци на живот и се убеди, че не се е вкарала просто в дълбока, маскировъчна кома, докато някаква потайна, прикрита част от съзнанието й чертае следващия й контраход.

— Отклони очи — каза, преди да я полее с енергийния пистолет. До ноздрите ми достигна мирис на изгоряло. Когато отново се огледах, Каденца представляваше просто димяща черна купчина с черни въглени, проблясващи от нейните рани. Хесперъс обясни:

— Няма да ни притеснява повече!

— Не ти беше приятно да се налага да го правиш.

— Тя беше една от нас. Рискува собственото си съществуване за цел, в която вярваше.

— Геноцид.

— Не точно. Тя беше искрено убедена, че органичните никога няма да толерират съществуването на машинния интелект. В нейното убеждение нямаше омраза, само усещане за крайна наложителност. А аз посегнах в съзнанието й и задуших нещо, което преди е било ярко и живо… — роботът ми подаде енергийния пистолет. — Не, не ми хареса. Но се налагаше да бъде сторено.

— Благодарна съм за всичко, което си направил за нас, Хесперъс!

— Сигурно се чудиш защо не гледам на нещата по начина, по който ги вижда Каденца?

От въпроса му настръхнах цялата.

— Хрумна ми и тази идея.

— В определен смисъл и аз ги виждам по същия начин. Имайки предвид доказателствата пред нас, само глупак би вложил вяра в предположението, че органичните и машините могат да живеят хармонично до края на времето. Каденца беше права да се бои за бъдещото съществуване на Машинните хора.

— И права да пусне Първите машини от звездния бент?

— Не. Загрижеността й беше легитимна, но действията й са грешка, макар и да са основани на логични причини. Въпреки всичко ще сторя каквото мога да се убедя, че Каскада няма да завърши мисията си.

— Включително и ако се наложи разрушаване на кивота?

— Това би било последният ни вариант, когато всичко друго се провали… — Хесперъс поспря за момент и добави: — А сега трябва да влезеш в суспендиране, докато нападението на Галингейл не премине!

— Бях будна по време на предишната атака.

— Тази според мен ще бъде различна. Нападението и отговорът ще бъдат по-яростни. Смятам, че вероятно ще има несмекчени удари със сила, която може да счетеш за неприятна за теб.

— Каденца и Каскада не се опитваха да ме запазят жива предишния път, нали?

Хесперъс отвърна така, сякаш разкриваше огромна, травматизираща истина пред дете:

— Не. Оцеляването ти е инцидентно спрямо основната им цел. Те се интересуват само от отварачката. Следват подадени им сведения, но познанията им по темата са непълни. Спомените на Каденца предполагат, че вече са намерили и използвали една отварачка, но са сбъркали звездния бент, който са отворили. Не е бил търсеният от тях, макар че не са го разбрали, преди да използват отварачката.

Поклатих глава в замаяно неверие.

— Угарит-Пант и Споразумението. Искаш да ми кажеш, че те двамата са виновниците за случилото се?

— Било е грешка. Отворили са погрешната врата.

— И са изтребили цяла цивилизация.

— Грешката не е била от значение за тях — просто крачка назад. Роботите са анализирали наново данните си и всичко, което са научили от линията, и според тях всички доказателства сочат, че отварачката се намира на борда на „Сребърни крила на утрото“. Но без да знаят къде точно да я намерят, не могат да рискуват щети да сполетят който и да било кораб в този трюм… — той погледна отново към Каденца, сякаш да се убеди, че овъглените останки не биха могли да подслушват разговора. — Къде е тя всъщност?

— В това е проблемът. Нямам представа.

— Тогава ще трябва да я потърсим и да се опитаме да я саботираме. Но и това ще трябва да почака, докато преживеем нападението на Галингейл.

Най-близкият саркофаг за суспендиране се намираше съвсем недалеч от командната зала. Ставаше дума за четири контейнера, подредени до стената, всички с еднакъв заоблен правоъгълен бял дизайн, като оквадратнени яйца.

— Не обичам стазата.

— При все това тя ще те предпази по-добре от замразяването. Ще се намеся да асистирам връщането ти в реално време, ако възникнат трудности! — Хесперъс отвори белите врати на най-близкия контейнер, разкривайки бялото съдържимо на бялата вътрешност: машините за стаза, трона, контролните и задържащите системи, натъпкани плътно като черва. Столът се изнесе напред, приканвайки ме да отпусна телеса в тестената му прегръдка. Контролното табло се намести под пръстите ми.

— Каква скорост и времеви период да набера?

— Аз ще се оправя с настройките. Не искам да изплуваш, преди да сме сигурни, че Галингейл повече не представлява опасност!

Клаустрофобията плъзна кокалестите си ледени пръсти около гърлото ми.

— Ами ако не изплувам?

— Аз съм тук, за да се убедя, че ще изплуваш. Искаш ли да кажеш нещо на Кемпиън, преди да те пратя в дълбините?

Наместих се на трона, поставих длани и стъпала в самозатягащите се ограничителни клупове.

— Не е ли малко късно вече?

— Забравяш, че съм записващ апарат с висока точност. Кажи каквото желаеш и ще го предам на Кемпиън веднага щом комуникациите отново станат възможни.

— Кажи му, че го обичам и съм благодарна, че е стигнал дотук!

— Не, кажи го на мен. Все едно аз съм Кемпиън.

Поех си дъх. Струваше ми се неестествено да гледам в златното лице на робота и да се опитвам да си представя, че на неговото място стои моят любовник и приятел.

— Обичам те, дяловек! Благодаря ти за стореното! Направи всичко по силите си да спреш „Сребърни крила“, но се грижи и за себе си, чу ли? Искам да те видя отново! Искам с по чаша хубаво вино да гледаме как залязва слънцето и да говорим за всичко това, сякаш се е случило преди много време, и сме имали много други приключения и хубави мигове!

— Ще имате — обеща Хесперъс.

Седалката се прибра в саркофага за стаза, а ограничителите се затегнаха да ме приковат на място. Роботът затвори вратите — виждах го през еднопосочния прозорец. Около врата ми се спусна и нашийник и ме издърпа назад към облегалката — достатъчно здраво, за да бъде неудобно, но не толкова, че да ме задуши. Съобщение ме извести, че ще вляза в стаза при съотношение на времева компресия едно към милион и следва да активирам незабавно аварийния прекъсвач, ако не желая полето да се затвори около мен.

— Последно предупреждение — повтори гласът. — Стазата се инициира след три… две… едно.

Хесперъс изчезна, отпадна от битието. Външният свят проблесна в синьо и после се върна полека обратно към илюзията за нормалност. В секундата, която ми отне да помисля, че съм била в контейнера твърде дълго, в реалното време на борда на моя кораб минаха десет дни.

Хесперъс или беше мъртъв, или ме бе измамил. Пръстите ми помръднаха над тактилните копчета. Завъртях циферблата обратно назад, усещайки го как щрака през деленията на съотношението. Един милион. Сто хиляди. Десет хиляди.

Гласът се обади:

— Моля, имайте предвид, че ръчното настройване на саркофага не е възможно. Приема се единствено външно управление!

Минаха десетки секунди. Сто дни.

„Сребърни крила на утрото“ вече пътуваше толкова близо до скоростта на светлината, че времето на борда му течеше повече от двайсет пъти по-бавно от планетарното. И продължаваше да ускорява. Сто дни корабно време бяха две хиляди дни в стационарната Вселена. Аз бях затаила дъх, откакто саркофагът за стаза се беше включил, но междувременно с кораба вече бяхме пресекли шест години пространство. И още шест, откакто бях започнала да мисля за разстоянието, което съм изминала.

Дванадесет години. По-скоро осемнадесет към момента. Или двадесет. За кратко време „Сребърни крила на утрото“ щеше да е сложил повече от век полетно време между себе си и Невма.

За едва прекаран в контейнера ден щяхме да сме стигнали до звездния бент.

— Хесперъс — промърморих, — ти, лъжливо копеле!