Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (42)

Реликтус може да беше разочаровал Калидрис, но не разочарова мен. Продължихме да търпим тежки загуби, но в тъмницата си провалилият се чирак най-сетне сглоби частите на контразаклинанието. Поради ограниченията си в изолация можеше да тества само най-простите му части. Умуваше над подробностите в течение на седмици, отказвайки да остави дори най-дребния детайл неизследван докрай.

— В момента, в който произнеса заклинанието си, Калидрис ще узнае за него — обясни Реликтус. — Трябва да съм убеден в успеха му, защото, ако се проваля, няма да ми се отвори възможност за втори опит. Калидрис ще адаптира методите си и това слабо място ще се изплъзне през пръстите ни.

— Прави каквото е нужно!

В крайна сметка той съобщи, че е готов.

Текстът на заклинанието заемаше цяла страница и изглеждаше сложен и труден като нотен лист камерна музика. Щом веднъж Реликтус започнеше да го произнася, нямаше да има връщане назад, а най-малката грешка, най-дребната неточност щяха да направят цялото заклинание неефективно.

— Трябва да бъда развързан — каза чиракът. — Ако не обладавам пълна свобода на движенията, заклинанието ще бъде направено погрешно!

— Задръж ножа на врата му! — наредих на Ланиъс, който се намираше с мен в тъмницата.

Реликтус полека поклати глава.

— Ножът ще затрудни движенията ми.

— Нима трябва да ти се доверя, когато със същата лекота можеш да използваш магията си да избягаш от тъмницата? — попитах.

— Ако го сторя, милейди, моето отсъствие ще си остане най-дребната ви грижа. В крайна сметка херцог Мордакс ще победи, а това ще е толкова лошо за мен, колкото и за вас. В момента нямате друг избор, освен да ми се доверите!

— Махни ножа! — изръмжах.

Реликтус потри с пръсти гърлото си, където ножът бе цепнал кожата и бе протекла тънка струйка кръв. Именно тогава разбрах, че няма да ни предаде. Вече беше имал време да изрече обездвижващо заклинание, но бе сдържал езика си. Вместо това отиде до призрачния войник и развърза въжетата му.

— Защо го освобождаваш? — попитах.

— Като ефективна демонстрация на силата на заклинанието, милейди. Иначе няма да видим особена разлика.

— Сигурен ли си, че е безопасно?

— Напълно. Нима не виждате колко доверчив е станал? — Реликтус примами призрачния войник да пристъпи напред, после вдигна ръка и му посочи къде да спре. — Не разбира нищо от онова, което му казвам. Все още смята, че не му мисля злото. Според мен дори ме харесва, поне донякъде. Бил съм много по-добър с него, отколкото капитанът му, който го пращаше в битка.

— Готов ли си да изпълниш заклинанието?

Затворникът ми се върна на бюрото си, бръсна коса от подивелите си очи и прокара пръст по редовете на заклинанието, формулирани на претрупания символичен език на магьосниците. Пръстът му спря веднъж, върна се един ред нагоре и видях на лицето на чирака на Калидрис да се изписва колебание. След това кимна и възобнови прочита си.

— Няма причина за отлагане. По-готов, отколкото съм сега, няма да стана — заяви Реликтус.

— Стори го тогава!

Той затвори очи веднъж, отвори ги отново, вдъхна дълбоко и започна да говори. Думите не означаваха нищо за мен, жестовете бяха неразгадаеми. Но ефектът им върху призрачния войник беше неоспорим. Той започна да трепери, бронята се гърчеше. Реликтус беше толкова погълнат от правилното изричане на заклинанието, че надали си позволяваше да забележи последиците му. Когато стигна до средата на магията (следях напредъка на пръста му, който местеше от ред на ред), бронята се катурна и призрачният войник се загърчи на пода на тъмницата като обладан от припадък. Движенията му станаха трескави. От вътрешността на бронята се разнесе звук, подобен на вятър, нахлуващ през неуплътнена врата. Гърчовете се ускориха още повече. Шлемът се мяташе насам-натам. Ръцете и краката удряха по земята с такава скорост, че окото се мъчеше да ги проследи. Реликтус продължаваше да рецитира словата си. Три четвърти от заклинанието бяха произнесени, когато гърчовете на призрачния воин достигнаха максималната си сила — бронята се огъваше, а звуците наподобяваха същинска агония — след това всичко започна да утихва, движенията се забавиха, силата им намаляваше. Още преди Реликтус да стигне до последния ред на заклинанието, съществото застина. Вече не се виждаше и червеният дим.

— Свърши се — заяви чиракът на магьосника, попивайки челото си с ръкав и поемайки си поредица от дълбоки, облекчени вдишвания. — Не вярвам да съм направил грешка при изричането. Съдейки по състоянието на призрачния войник, формулировката е била правилна.

— Стори ми се, че изпитва болка — казах, притеснена от видяното по начин, който не бях очаквала. — Агония, неописуема с думи!

Реликтус подаде ръце да му ги вържат отново.

— Да съм казвал някога, че ще бъде безболезнено?

— А останалите?

— Ако заклинанието е било добре съставено, каквото според мен и беше, то това далеч не е единственият паднал в днешния ден призрачен войник! — Реликтус се усмихна и ми стана ясно, че смъртната агония на фалшивата душа за него значи по-малко от смъртта на една муха. — Очаквам сведения от оръжейника, милейди. Вярвам, че новините ще бъдат твърде задоволителни!

Оставих Реликтус в тъмницата му, а пищенето звънтеше в главата ми. Не можах да се отърва от него в течение на дни.

 

 

Десет нощи по-късно зелените агенти се върнаха отново. Занесоха ме в ярко осветената си стая и забиха нови игли в кожата ми. Преди бяха просто настоятелни, а сега потайните им усилия граничеха с отчаянието, сякаш животът зависеше от изхода на тази им операция.

— Чуй ме, Абигейл! — единият се наведе над мен с пръчица, която сипеше червен огън в очите ми. — Ти все още си вътре в „Придворие“. Това не е реалният свят. Реалният свят се намира отвън. Примигни, ако разбираш какво ти казвам!

Примигнах, но само защото исках да ги измамя.

 

 

Разбира се, накрая зелените престилки победиха.

Нахлуванията им в моята реалност зачестиха, станаха по-настоятелни и алтернативната реалност на бялата стая започна да се преборва за превъзходство над двореца, да става по-солидна и по-осезаема с всяка визуализация. Мъжете в зелено бяха доктори и техници, не имперски предатели или агенти на друго кралство. Бавно и болезнено започнах да приемам за истина това, което ми казваха и повтаряха безкрай. Не бях принцеса от магическо кралство; нямах доведен брат на име херцог Мордакс, нямах и достъп до личен магьосник на име Реликтус. Всички тези факти бяха измислици, изтъкани от машина, която бе започнала да се поврежда, всмуквайки ме все по-навътре и по-навътре в съноподобната си приказка.

Аз бях Абигейл Джентиан — дъщеря и наследница на най-уважаваните производители на клонинги в Златния час.

Посещавах разнообразни места.

При все това беше извънредно трудно да изоставя света на принцесата, с цялата му съблазнителна прелест; властта не само да местя насам-натам финансови масиви, но и да командвам магьосници, да пращам затворници на ешафода и да вдъхновявам армии да влизат в бой от мое име.

Продължавах да потъвам обратно в хватката на „Придворие“. Дори когато се намирах извън зелената кутия на играта, тя упражняваше притегателна сила върху мен. Насън се завръщах в двореца, към феодалната простота на онзи свят. Бе настъпило време за празненства и триумф. Победата над призрачните войници беше съсипала армията на Мордакс.

За самия него не се чу нищо повече.

Много по-късно, когато психохирурзите (същите, които се бяха грижили и за майка ми) ме обявиха за оздравяла, научих, че малкият ми приятел не е извадил същия късмет. Неговият екземпляр от „Придворие“ — онзи, чрез който бяхме споделяли общата фантазия, въпреки че ни беше забранено да се срещаме — се беше повредил дори още по-сериозно от моя собствен. Бяха го извадили оттам в състояние на ухилен, лигавещ се зеленчук и всички опити да възстановят нормалните му мисловни функции се бяха провалили. Наложило се беше да го върнат в играта завинаги, включен в нея на неврално ниво. Единствено при това положение що-годе се успокоявал.

Аз бях извадила късмет. Спасили ме точно навреме.

 

 

Или поне винаги съм вярвала, че това се е случило с мен. За някои други неща далеч не съм толкова сигурна. Бях родена в голяма и вечно променяща се къща на ръба на Златния час и през по-голямата част от задържаното си детство имах приятел, който понякога идваше да си играем. Помня совалката му и роботите, които влизаха по рампата, когато се приземяваше. Той беше жестоко малко момче и не помня името му. Може дори да е бил отроче на някой от съперничещите ни родове и да е имало оптимистични планове за сватба помежду ни, десетилетия по-нататък в бъдещето. Онова, в което няма капка съмнение, е, че притежавах копие от „Придворие“, а то накрая се повреди и ме всмука.

Доколкото разбирам, ако потиснеш един спомен, се случват две неща. Той може да си остане потиснат, абсолютно затворен и за съзнателен, и за подсъзнателен достъп. Или — и това със сигурност е по-вероятният изход — споменът намира начин да се прояви другояче. Ще протече в другите ти спомени, ще ги изкриви, ще ги оформи така, че да се съобразят с истинността на онова, което е било потиснато.

Помислих си за смъртта на призрачния войник и агонията на онзи писък, врязващ се през всяко убеждение, което съм имала през зрялото си битие.

Дали бяхме извършили престъпление, изкуплението за което е невъзможно?

Нещо по-важно: бях ли участвала лично аз?

 

 

Последното място, което помня да съм посещавала като Абигейл, макар че не е последното нещо, което ми се е случвало, беше помещението, където отглеждахме дяловеците. Представляваше голяма зала с купол, извезана с бляскави бели балкони и стълби, а цистерните бяха подредени на поредици пръстени. Като изключим бръмченето на захранващите цистерните машини и случайните цъкания и бипкания на следящите показателите уреди, залата беше тиха като крипта. Всичко в нея беше стерилно и студено. Усещаше се повече като място за смърт, отколкото като началото на нещо емблематично за живот и похот. Людмила Марселин беше направила хиляда свои клонинга, но тази зала съдържаше само деветстотин деветдесет и девет джентиански дяловека. Цистерната под номер хиляда в момента беше празна.

Когато Людмила запрати корабите си в бездната, самата тя реши да остане тук. Същинският парадокс на приключението й се криеше в това, че тя беше принудена да остане в Златния час, ако искаше да се къпе в обожанието на обществото, което я бе създало. За нея бе достатъчно да знае, че към звездите са потеглили клонираните й частици заедно с всички спомени, които бе натрупала до момента на финалното си сканиране. Ако всичко минеше добре — а аз не вярвах, че Людмила таи и най-малка сянка на съмнение, що се отнася до тази възможност, — те щяха да носят същността й към непредставимо далечното бъдеще. Един далечен ден те дори биха могли да се съединят в единно човешко същество — личност, която би се смятала отново за Людмила Марселин, но до този момент оригиналната версия на този индивид отдавна щеше да е мъртва и вероятно вече забравена преди много време.

Виждах ясно привлекателните страни на това да си обект на обожание. Но понеже не бях първата и идеята не беше моя, отделената за мен почит никога нямаше да се равнява на популярността, на която се радваше Людмила в момента. Именно заради това избрах да полетя с клонингите, вместо да остана.

След малко, когато спомените ми бъдеха сканирани за последен път, щях по хирургически път да бъда подготвена за поставянето в последната цистерна. Развитието ми щеше да бъде синхронизирано с това на другите дяловеци. Окончателният ми пол щеше да бъде определен на случаен принцип. Никой, дори техниците, които бяха проектирали и надзираваха клониращата програма, нямаше да бъде в състояние да забележи съществената разлика между мен и някой от останалите обитатели на цистерните. Чрез процес на двойното сляпо екраниране истинската ми идентичност щеше да бъде скрита дори от наблюдаващите машини. Те щяха да се отнасят към мен по същия начин, както и към всички дяловеци. Нямаше да се пазят документи, които да идентифицират кой дяловек всъщност е истинската Абигейл. Когато се пробудех, щях да приема ново име.

Най-прекрасното от всичко беше, че дори аз нямаше да знам коя съм. Тъй като сканираните ми спомени щяха да бъдат захранени венозно в главите на всички останали, дяловеците до един щяха да си спомнят посещението в тази зала и съзерцанието на празната цистерна. Те всички щяха да носят приятния спомен и мисълта, че биха могли да са Абигейл. Щяха да имат пълния комплект мои спомени, дотам, докъдето се простират — имението, малкото момче, опасните ни игри в „Придворие“. Процесът от поставянето в цистерната щеше да премахне яркостта им при мен самата, излишната им автентичност — моите нямаше да са по-различни от техните.

Бях влязла в стаята за клониране сама, но сега долових зад себе си нечие приглушено дишане. Обърнах се разтреперана, но новият ми спътник се оказа просто мадам Клейнфелтър. Тя вече беше много стара и използваше подвижен екзоскелет, който беше тих и й позволяваше да се движи из имението подобно на някой от призраците на майка ми. Тъй като все още притежаваше правото да влиза във всяко едно помещение, тя бе успяла да влезе незабелязано в залата.

— Смяташ, че времето е дошло — каза мадам Клейнфелтър с неодобрителен тон. Гледаше празната цистерна, онази, до която стояхме. — Нали така, Абигейл?

— Корабите са готови и изпробвани. Клонингите са близо до съзряване — веднага щом пожелаем, могат да бъдат освободени от цистерните и докарани до пълно съзнание.

— А ти? Ти дали си готова да станеш номер хиляда?

— Сега не е по-лош момент от всеки друг.

— Психохирурзите на къщата не биха се съгласили с готовност.

— На тях им се плаща да не се съгласяват с нищо. Или поне така ми се струва… — взирах се в дълбоко сбръчканото лице на мадам Клейнфелтър, без да си позволя да ме разколебае. — Защо? Какво са ти казали?

— Само че не си имала достатъчно време да се възстановиш от травмата на „Придворие“.

— Мина повече от година. Колко още ще ми трябва според тях?

— Не са готови да правят прибързани прогнози. Може би шест месеца, може би цяла година.

— Или две, или три. Да ти е хрумвало, че те ще имат работа само ако аз съм тук?

— Все още разполагат с майка ти.

Изсумтях при този коментар:

— Отказали са се от нея преди векове!

Древното лице се изкриви от мимолетна емоция — признание, макар и непреднамерено, че съм права.

— Въпреки това би било неразумно да не ги слушаме. Премине ли последното сканиране, личността ти вече не може да бъде променяна. Всичко в теб, правилно и грешно към този момент, ще стане част от дяловеците. И до края на времето те ще носят твоите недостатъци и проблеми. Не им ли дължиш нещо по-добро от сегашното си увредено, полуизлекувано съзнание?

— Нищо не им дължа. Те са мен самата!

— Не, Абигейл. Те не са „ти“, все едно колко ти се иска да бъде така. Те са твои деца. Колкото повече се опитваш да ги насилиш да приличат на теб, толкова повече ще се разбягат в различни посоки като фойерверки със случайни траектории, толкова повече ще те изненадат и разочароват. В името на жертва от шест месеца или година, или колкото време отнеме да се възстановиш напълно от преживяването си… няма ли по-милостивият избор да е да изчакаш, преди личността ти да се окаже в техните глави? Ако планът ти се изпълни както ти се иска, ще разполагаш с цяла вечност, разстлана пред теб. Няма защо да прибързваш сега.

— Всяка допълнителна секунда, прекарана в този дом, е секунда в повече!

— Тази къща те направи такава, каквато си.

— Тогава може би трябва да я разруша, когато си тръгна. О, не се притеснявай, мадам Клейнфелтър — ще се погрижа да получавате адекватни заплати!

— След всичкото време заедно смяташ, че ме е грижа повече за мен самата, отколкото за теб?

Какъвто и отговор да бях приготвила, той заседна в гърлото ми, преди да успея да го изрека. Машините бръмчаха, писукаха и бибипкаха. В цистерните клонингите си поемаха бавно и полека дъх от течен въздух. Очи трепкаха под клепачите, докато данните се въртяха през все още образуващите се нервни връзки в мозъците им.

— Права си — казах накрая. — Аз съм готова. Благодаря за загрижеността, мадам Клейнфелтър. Ти беше добра към мен и в никой случай не отхвърлям с лека ръка съвета ти. Но Людмила вече замина и знам, че е вдъхновила и други да подготвят подобни планове. Няма да оставя никой да ми отнеме второто място. Ще се подложа на последно сканиране на паметта този следобед. След това ще позволя да бъда поставена в празната цистерна.

— И нищо, което кажа или направя, няма да те убеди да отложиш процедурата?

— Нищо — отвърнах. — Твърдо съм решена!

— Тогава ти желая късмет в това начинание!

— Въпреки че смяташ, че правя ужасна грешка.

— Въпреки това.

Студът в залата започваше да прониква през дрехите ми.

— Когато те — когато ние — излезем от цистерните, ще дойдеш ли да ни видиш?

— Не мисля, че е редно, Абигейл. Дяловеците ще ме помнят, но това не означава, че ще имаме какво да си кажем едни на други. А и бездруго ще съм твърде заета на друго място в имението. Все още има много работа за вършене.

— Тогава това вероятно е последният път, когато разговаряме — казах.

— Най-вероятно е така — мадам Клейнфелтър замълча и застина почти неподвижна, а в течение на жестока секунда си помислих, че или е умряла, или екзоскелетът й се е парализирал. Но след това движението се завърна в тялото й и тя заговори отново. — Познавам те от почти четири десетилетия. Много харесвах момиченцето, каквото беше навремето. Денят, когато се наложи да ти премахнем инхибитора на растежа, ужасно ме натъжи. Но не съм сигурна, че чувствам същото спрямо жената, в която се превърна!

— Благодаря много — казах кисело.

— Но всеки може да се промени отново. Ти няма да бъдеш Абигейл, когато излезеш от цистерната си — все едно в кого се превърнеш накрая. Предполагам, че дори няма да има значение точно кой клонинг си ти — те всички имат еднакво право на собственост върху самоличността ти. Но ако си спомняш дори част от този разговор, постарай се да направиш поне едно нещо за мен, Абигейл, през всички векове от прекрасния си нов живот!

— И какво точно да бъде то?

— Опитай се да бъдеш отново добро момиченце поне веднъж!