Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (41)

Глава тридесет и четвърта

Синхромрежата влияеше на тялото ми. Освен възприятието за време забавяше и други процеси. Но след над два часа насочване на оръжието към Каденца — над двадесет часа реално време — започнах да долавям нарастваща тежест в стомаха си и предупредително ръмжене, че там действат биологични процеси, които вече не са доволни да ги сдържат. Мислите ми добиха раздърпаното, парцаливо качество на старо въже. Концентрацията ми започна да се размива — неведнъж ми се струваше, че Хесперъс всъщност е накрак и добре и двамата сме успели да победим роботите. Всеки път изплувах от тези периоди с подновена целеустременост да остана нащрек, но усилието ме изцеждаше. Каденца ме наблюдаваше с отровно любопитство, вслушваше се в приливите и отливите на умствените ми процеси. За нея умът ми светеше като оцветен прозорец. Тя дебнеше кога определени фасетки ще угаснат и тогава щеше да започне да действа.

На двайсет и четвъртия час хронометърът ме върна в реално време. Чувствах се точно толкова изцедена и с натежала глава, както и когато бях в плен на синхромрежата, но сега всяка секунда ме удряше с неограничавана сила.

— Сега идва трудното — отбеляза Каденца.

Изправих се — краката ми бяха като две вцепенени колони, които се трансмутираха в изгаряща болка. С усилие се приближих отново до командния пулт, все още насочила енергийния пистолет към роботката. Можеше и да съм го пропуснала, но не мисля, че бе имало повторна атака.

— Кемпиън — казах, навеждайки се към пулта, — тук е Пърслейн. Все още съм тук и се чудя дали вече ме чуваш. Има ли нещо, което трябва да знам?

Тишината се проточи като изкривено пространство-време. Изучавах помещението, оглеждайки двата повредени робота, и се чудех какво спира Кемпиън. Страничен ефект от абстиненцията на синхромрежата е, че обичайното течение на времето може да ти се струва бавно, докато мозъкът привиква към него. Но дори с това наум все още ми се струваше, че минава неразумно много време. Тъкмо се канех да пратя ново съобщение, когато от говорителя се разнесе глас.

— Все още си жива! — каза зарадвано Кемпиън. — Благодаря ти, Боже! Не ни се обади толкова време, че започвахме да си мислим най-лошото. Знаехме, че докато импасът е вдигнат, не можеш да го пробиеш със сигнал, но след като нападението приключи, не можехме да разберем защо мълчиш. Започнах да се притеснявам, ясно? Знаеш за нападението, предполагам. Успяхме да ударим „Сребърни крила“, но не така добре, както се надявахме. Хубавата новина е, че загубихме само кораби, не дяловеци. Чарлък, Орич и Агримъни все още са с нас, на другите ни кораби. Главното е, че не сме се предали. Смятаме също, че знаем накъде отивате. Говори ми, Пърслейн! Кажи ми какво става!

— Преди всичко друго кажи ми коя е целта — настоях.

Отговорът му ме достигна след малко повече от четири минути. Джентианците ни приближаваха, макар и малко по малко.

— Нищо не е сигурно — каза Кемпиън, — но екстраполирахме курса ви и открихме интересен обект. Все още не сме сигурни какво значение има — натрупва се цяла планина несигурности. Но основното в случая е, че ако изчислим максимално добре траекторията и я пресметнем на шейсет и две килосветлика разстояние, накрая има нещо. И не става дума просто за друга слънчева система или границата на средно ниво империя. Има звезден бент, Пърслейн — и то от нашите!

Погледнах към Каденца, за да се убедя, че тя не прави някоя гадост.

— Джентиански звезден бент. Сигурен ли си?

— Няма и грам съмнение. Там си е от три милиона години — половината живот на линията. Поне изглежда като един от нашите — ние сме онези, които се предполага да я наблюдават, да се убеждаваме, че си върши работата.

Сетих се за звездния бент, която Кемпиън беше стабилизирал близо до кентаврянската слънчева система.

— Какво имаш предвид, че прилича на нашите? Или е наш, или не е. Би трябвало в съкровищницата да има ясен запис кога сме го инсталирали, кой е участвал, поръчалата я клиентска цивилизация или цивилизации, що за слънце е затворено вътре, защо задачата не е поверена на Преродителите или Премествачите…

— Определено е джентиански бент — отвърна Кемпиън, — но записът в съкровищницата е много по-оскъден, отколкото може да се очаква. И е трудно да се разчете освен това. Според съкровищницата първоначално с инсталирането е натоварен дяловек на име Орпин^[1] — той е онзи, който е събрал пръстеновите светове и ги е разположил около звездата. Но Орпин е мъртъв — изчезнал е преди повече от дузина обиколки.

С други думи, казах си наум, небитието е погълнало Орпин малко след като би трябвало да е инсталирал бента. Порових в спомените си в опит да си припомня обстоятелствата около смъртта му, но без достъп до съкровищницата си бях безпомощна. Небитието беше погълнало над сто дяловека още преди засадата и дори при най-добри обстоятелства нямаше как да си спомня точните подробности от смъртта на всеки един. В някои случаи нямаше как да се разбере.

— Орпин е изчезнал — продължи Кемпиън. — Не знаем какво е станало с него. Оттогава насам бентът сам се е грижил за себе си — наблюдавали сме го, разбира се, и веднъж на всяка обиколка или някъде там някой от нас е имал за задача да го инспектира при приближаване. Но като изключим това, няма какво толкова да се каже. Въпросната звезда е супергигант тип О, намира се на дузина светлика от две развиващи се култури и двете не са били излезли сред звездите по времето на инсталацията на бента. Ако звездата се е взривяла, това е щяло да раздели озона в атмосферите на родните им светове, водейки до масивни генетични увреждания в човешките популации. И двете са щели да измрат в рамките на година. Намеса на Сеячите би могла да помогне… но контактът е сметнат за рискован, а по това време джентианската линия е имала желание да се утвърди в Гражданството.

— А тези цивилизации? Какво става с тях сега?

— И двете са изчезнали — каза Кемпиън след четири минути, след като бях огледала Хесперъс за наличие на нови признаци на живот. — Едната е разцъфтяла в относително добре развита империя, обхванала около пет хиляди системи. След това се въвлякла в микровойна с филиз на Аленото сдружение и с това петте им минути слава приключили и завършили. Другата цивилизация така и не преминала отвъд химическите ракети и ядрените бомби, преди да реши да спести на галактиката съществуването си… — той замълча, сякаш вглъбен в предоставеното му от съкровищницата четиво. — Като изключим тези сведения, нямаме много данни за настоящото положение. Ако суперновата избухне днес, ще създаде проблеми на няколко граничещи със зоната й цивилизации. Несъмнено ще причини поражения, може би смъртта на десетки милиарди. Но става дума за технологични общества, които имат средствата да организират евакуация и да положат усилия за осигуряването на биосферна защита. Нито едно не се намира толкова близо, че да става дума за всесистемно изтребление.

— Не става дума за избухваща днес супернова — поправих го. — Става дума за преждевременно рухване на звезден бент. Супернова тип две отдава енергията си в течение на месеци, развлачва я с години. Когато падне бент, получаваш всичката тази енергия накуп.

— Знам — положението може да се окаже много лошо. Знаем какво се случи със Споразумението на хилядата свята — единственият път, когато е рухвал наш звезден бент. Но той се срути в средата на империята им, а те нямаха никаква готовност за това.

Нямаше нужда да ми напомня за Угарит-Пант.

— Може ли нещо подобно да се случи сега? Смъртта на цяла цивилизация?

— Не знам. Нито една от тези не изглежда толкова уязвима, колкото Споразумението по онова време. И съществува вероятност да бъдат предупредени предварително. Дори ако „Сребърни крила“ достигне максималната си скорост, все пак ще е по-бавен от светлината с една десетхилядна. Разликата не е голяма, но ако пратим пред нас светлинен сигнал, той ще стигне местните шест години преди теб. С гаранция времето няма да стигне да се евакуират няколко дузини слънчеви системи. Но ще стигне да се въведат защитни мерки — ще има време да се изкопаят бункери, да се премести населението под земята или в бронирани кораби. А и ти бездруго не се движиш толкова бързо. Придържаш се към ускорение нула цяло деветстотин деветдесет и девет — това дава на местните преднина от шестдесет години, не шест. Така че наистина ще разполагат с достатъчно време да преместят хората от система на система.

— Значи номерът е проработил! Хесперъс наистина е успял да задейства двигателите на някои от корабите в трюма… — пак погледнах към робота, но нищо не се беше променило.

— Няма да го бъде — осведоми ме Каденца.

— Това, което не знаем на този етап от мисията, дори ако звездният бент е крайната им цел — продължи Кемпиън, — е дали ако роботите искат да разпалят война, детонацията на бента на средата на галактиката може да бъде смятана за психологически ценен откриващ ход. Но няма да нанесе сериозни щети. Те ще стерилизират Космоса на няколко хиляди светлинни години околовръст, може дори да задействат няколко вторични детонации. В най-лошия случай, дори ако не успеем да предупредим навреме жертвите, ще пострадат не повече от шест-седем цивилизации, никоя от които не е голям играч. Сривът на бента няма да навреди на Гражданството по никакъв значим начин. Другите големи фракции — Преродителите, Сеячите, Премествачите… те също няма да бъдат засегнати. Ако роботите се надяват да избият почвата под краката на метацивилизацията, това не е правилният подход.

Помислих си, че Каденца и Каскада може би просто искаха да ни накажат — да ни наранят така, както ние бяхме наранили по-ранната машинна цивилизация. Не да ни изтрият напълно от лицето на Вселената, но да ни дадат да знаем, че престъплението не е забравено и съвсем сигурно не е простено.

Подобен начин на мислене обаче не ми се струваше особено роботски.

— Има обаче една много по-съществена тема за размисъл, която надминава по важност военната безполезност на подобен ход — добави Кемпиън. — Роботите не могат да отворят бента. Звездните бентове се нуждаят от поддръжка и понякога поддават. Но роботите не могат да накарат някой да се отвори, преди да му е дошло времето, освен ако вече не е започнал да дава дефект.

— А какво ще стане, ако използват „Сребърни крила“ като релативистичен таран и я забият в бента на пълна скорост? Така биха ли постигнали някакъв ефект?

— Никой не знае със сигурност — не е точно нещото, което ще хукнеш да пробваш насам-натам просто за да тестваш теорията. Но е имало случаи на кораби, тараниращи с почти светлинна скорост звездни бентове или пръстенови светове на Предшествениците. Във всички документирани случаи структурите останали непокътнати. Пръстеновите светове се пукали, ако не са правилно поддържани, но те като цяло са силно устойчиви на удари. Вероятно роботите разполагат с данни, които ние нямаме, достатъчни да се чувстват уверени, че могат да разбият бента със „Сребърни крила“. Това поне ще обясни защо им е бил нужен бърз кораб…

— А ако забавят кораба и си поиграят с бента? — попитах.

— Ако успеем да пратим предупредителен сигнал преди пристигането ти, околните цивилизации могат да разположат армада около бента, като допълнение на вече съществуващите защитни системи. По време на космически преход „Сребърни крила“ ще представлява много по-трудна мишена, но ако бъде принуден да забави до системна скорост, не бих оценявал шансовете му като особено високи.

— Аз също — казах по-скоро на себе си, отколкото на Кемпиън.

Все още не му бях разказала за по-ранните Машинни хора и ужасното, непростимо зло, което им бяхме сторили. Познанието тежеше в мен като тъмен камък, който се опитва да изплува на повърхността. Не исках Каскада и Каденца да знаят колко ми е издал Хесперъс, понеже част от тези новини можеха да дойдат само от живота му като Дух на въздуха.

— Но ако роботите разполагат с отварачка — казах, практически преди да огледам думите и да реша дали е разумно да ги изричам на глас, — еднократна, като онази, която линията ти даде, когато те прати при кентавряните… това би им свършило работа, нали?

— Използвах онази само за да настроя бента.

— Но има отварачки, които могат и повече. Имаше разрешение от линията да направиш прости настройки — беше твърде рано да разделяш бента, понеже енергийните нива вътре бяха твърде високи. Но ако те бяха пратили да разглобиш звезден бент, който вече си е изпълнил задачата, така че онези пръстенови светове да могат да бъдат използвани на друго място…

— Тогава щяха да ми дадат еднократна отварачка с пълни права за разглобяване — потвърди Кемпиън, завършвайки изречението вместо мен, четири минути по-късно. — Но тях не ги раздават току-така, освен когато е сто процента сигурно и отварянето става под пълния надзор на линията. Всеки ключ е настроен за даден звезден бент — не може да бъде накаран да отвори преждевременно друг.

— Да, но някъде трябва да съществува ключ за този звезден бент. Ако не ключ, то тогава информация как се прави.

Кемпиън ме поправи:

— Поначало съществува само един-единствен ключ, който позволява да се разглоби конкретен бент. Прави се по същото време, когато и самият бент, а кодът се вгражда на най-дълбоки нива. Нищо друго няма да подейства и никъде не води запис на тези кодове. Идеята е, че е по-добре ключът да се загуби и изобщо да не сме в състояние да отворим бента, отколкото да рискуваме дубликатно копие да попадне в грешните ръце. Което означава, че някои от нашите пръстенови светове са вързани да прикриват звезди, превърнали се вече на въглени, но това е цена, която си струва да платим.

— А ключът за тази дига?

— Разрушен в микровойна, само няколкостотин хиляди години след като бентът е бил инсталиран. Поне според съкровищницата. Но в този момент не съм сигурен, че съм готов да приема наличните сведения като евангелие. Смятахме се за големи хитреци, че излъгахме Угарит-Пант. Но може и самите себе си да сме захранвали с лъжи.

Погледнах отново към Каденца. Внезапно, с озаряващата мощ на дневна светлина, плиснала над тъмен пейзаж, ми стана кристално ясно защо роботите се нуждаят от моя кораб.

„Сребърни крила на утрото“ нямаше нищо общо с техните планове. Полезно им беше, че е бърз, но линията Джентиан разполагаше и с други бързи кораби, а самата скорост не беше най-важната в случая. Каденца и Каскада не бяха изминали целия път до сбирката заради случайния шанс да се сдобият с возило, което да ги откара до звездния бент. Ако бяха имали нужда просто да достигнат тази точка в пространството, можеха да си спестят времето и усилието, като поначало отидат право там. Те дори не бяха взели контрол над кораба на Сейнфойн, докато й бяха гости.

Те бяха дошли заради мен. Не заради моя кораб или заради някой мой спомен, а защото на борда на кораба ми имаше нещо, от което се нуждаеха. Много преди да бъдат уговорени условията на наказанието ми, роботите бяха манипулирали линията към постигането на едничката си цел.

Понеже някъде на борда на „Сребърни крила на утрото“ се намираше еднократната отварачка, настроена за този звезден бент.

Зави ми се свят, сякаш се бях изкачила твърде бързо в разреден въздух. Нямаше никаква нужда да търся потвърждение. Сега, когато идеята се беше намърдала в главата ми, знаех, че съм права. На определено ниво го бях знаела през цялото време. Древните спомени могат да бъдат изстъргани, но не и изтрити напълно.

Винаги съм била събирачка, която не иска да изхвърля нищо.

За което е имало причина.

— Пърслейн — обади се Кемпиън, когато замайването започна да отминава, макар да не премина напълно. — Има нещо, което трябва да знаеш, ако изгубим отново връзка. Галингейл ще се опита отново да осакати „Сребърни крила“. Няма проблем роботите да узнаят намеренията ни — ще са ги отгатнали вече по приближаването на „Среднощна кралица“. Ако има нещо, с което можеш да се защитиш, най-добре го направи!

— Ще се погрижа — обещах. — Но има и нещо, което трябва да знаеш. Най-важното във Вселената сега е да спреш този кораб. Може да не знаем защо роботите искат да отворят звездния бент, но можем да сме сигурни, че не е в наш интерес. Сега, когато знаем целта — аз съм сигурна в нея между другото, — на „Сребърни крила“ не бива да му се позволи да стигне дотам. Не става дума да го осакатите, Кемпиън! Не може да рискувате провал, не и когато е заложено толкова много. Кажи на Галингейл да използва всичко налично. Кажи му да ме свали!