Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (39)

Глава тридесет и втора

Протегнах ръка да се подпра, докато с другата сграбчих стабилната дръжка на енергийния пистолет с удвоена сила. Оръжието трепна и отново се центрира върху Каденца. Последва нова вибрация, този път по-силна и по-рязка. От белия контролен център започнаха да се разнасят напеви, по повърхността му в загадъчен червен текст се плъзнаха аварийни съобщения.

— Какво става? — попитах.

— Сама се досети!

— Струва ми се, че сме под нападение. Може би Каскада се опитва да проникне в кивота, но се съмнявам това да е причината — ако той се опита да използва сила срещу нас, щеше вече да го е направил.

Каденца ме погледна безизразно, но не коментира.

— Сигурно целият кораб е нападнат — самият „Сребърни крила“. Това са или оръдейни попадения, поемани от импаса, или изстрели от собствените му оръжия. Или и двете.

Каденца наклони леко глава.

— Има нападение в развитие — информира ме тя с равен глас.

— Колко кораба?

— Три от преследващите те — давам ти тази информация доброволно, понеже е лишена от стойност.

Надигнах се от пода, все още насочила енергийния пистолет към нея, и се придвижих до контролния център. Припомняйки си поредицата команди, която Хесперъс ми беше показал вече, активирах предавателя на кивота.

— Говори Пърслейн. Още съм тук. Някой ще ми каже ли какво става?

Почаках нужните пет или шест минути, но не получих отговор.

— Вече не могат да те чуят — съобщи ми Каденца. — Когато импасът е вдигнат до бойна мощност, само „Сребърни крила“ може да прекара кохерентен сигнал през него. Кивотът не притежава способността да достигне до приятелите ти, нито чувствителност да засече ответното им предаване.

— Да, обаче не можеш да караш на бойна мощност през цялото време. Губиш преднина винаги когато не подаваш тяга. Това означава, че смятате трите кораба за поне съществена заплаха.

— Те имат оръжия. Могат да ни разрушат, ако не вземем мерки. Това надали е поразително признание.

Последва нова вибрация, продължила трийсет или четирийсет секунди. Въпреки множеството пластове омекотители, намиращи се между кивота и външните граници на импаса на „Сребърни крила“, все пак го усетих като малко земетресение. Усещах обръщащи стомаха вълни, когато двигателят дърпаше и грабваше, опитвайки се да запази преднината в миговете, когато импасът се презареждаше.

— Справяте се много добре с поддържането ми жива — отбелязах. — Ако аз бях двойка роботи, каращи кораб, не бих си давала целия този труд да неутрализирам ускорението, особено по време на битка. Просто щях да се грижа за непосредственото си оцеляване!

— Ти си наш заложник. Ако продължаващото ти съществуване ни позволи да преговаряме с преследвачите си, тогава ти си ни от полза.

— Тогава те представляват проблем. Или имате някаква друга причина да ме държите жива.

— Те ни причиняват неудобство. Те ни дразнят. Нищо повече!

Без да вярвам нито дума на Каденца, прецених, че си струва да опитам да сигнализирам отново на Кемпиън. Отново нямаше признаци, че съобщението ми е получено. Вниманието ми се отклони за момент, съсредоточено върху непознатата технология. Когато го върнах върху роботката, Каденца бе започнала да избутва блестящо хромово пипало от едно от гнездата на краката си. Стрелях в него.

— Мръсница!

Енергийният разряд стопи остатъка от крака й от чукана, превръщайки го от хром в черна буца. Каденца като че ли не забеляза щетата, която й бях причинила току-що. Безмилостно спокойна, както винаги, каза:

— Трябва да разбереш, че ще сторя всичко, което е необходимо.

— Значи ставаме две!

— Каскада ме информира, че вече са премахнати два от трите кораба. Третият е повреден, но все още се опитва да напада. Може би прицелът им е лош или пък просто са се отказали да те спасяват… — в гласа на Каденца се усетиха покровителствени нотки. — Естествено е да се чувстваш предадена. Имаш пълно право. Как иначе би очаквала да се чувстваш, след като са те хвърлили на вълците?

Не казах нищо. Разговорите с това неумолимо сребърно лице започваха да ме отегчават.

Вибрациите нарастваха по сила през следващите десет-дванадесет минути, достигнаха пика си и после затихнаха без предупреждение. Чаках ги да се завърнат, но с течение на времето започна да ми се струва, че нападението е приключило.

— И последният кораб е унищожен — осведоми ме Каденца. — Три от събратята ти дяловеци са мъртви — и то без да постигнат нищо. Ако не се лъжа, въпросните кораби бяха „Стоманен бриз“, „Жълтият шут“ и „Загадъчен вятър“. Без съмнение може да ми кажеш кой е бил на борда им.

— Корабите ни не се нуждаят от нас да ги управляваме.

— Да, вярвай в тази възможност… — след малко роботката додаде: — Това, за което си говорехме, преди да ни прекъснат — предложението още важи, Пърслейн! Преговаряй с приятелите си. Кажи им да се откажат от преследването и въпреки всичко ще те оставим да си тръгнеш.

— А Хесперъс?

— Вземи го, ако искаш. Без значение какво ти е казал, повреден е отвъд границите на ефективния ремонт.

— И ти самата не изглеждаш добре. Не си ли разстроена, че Каскада не е слязъл тук да се опита да те спаси?

— Той знае, че не представлявам риск за успеха на мисията. Не мога да бъда принудена или манипулирана. Не мога да бъда измъчвана или измамена. Ако си представя, че има и най-малка опасност да научиш нещо от тактическо значение, ще се самоунищожа. Ако Каскада си помисли такова нещо, може да се пресегне в мен и да ме убие.

— Накъде се насочваме?

— Ще откриеш, като пристигнем!

— Хесперъс вече надникна във вас, когато беше повреден и се опитвахте да проверите какво знае. Не представлява ли това проблем?

— Видял е много малко. Сега той е още по-слаб, а и ние сме модифицирали протоколите си, за да блокираме онзи канал, който се оказа способен да отвори. Беше недоглеждане, неприемливо наистина, но не са нанесени големи щети. Все още притежаваме кораба, което поначало е било нашата цел.

— Моят кораб.

— Добре си се отнасяла с него. Много е бърз.

— Това ли е всъщност Каденца? Това ли е цялата истина?

Тя наклони глава:

— Че какво друго да бъде? Скоростта е от особено значение. Твоят кораб е без съмнение бърз.

— И толкова.

— Да.

— Струва ми се, че сте изминали много, много дълъг път просто за да си намерите много бърз кораб. Ние с Хесперъс не сме на мнение, че сте научили кой знае какво по време на престоя си на Невма… — наместих се по-удобно, примирена с факта, че ни предстои много дълго чакане. Откакто светлинките бяха угаснали, в Хесперъс не се забелязваха промени — нищо не подсказваше, че той изобщо ще се върне към живота. Попитах: — Ти ли уби Сайфъл? Вече можеш да ми кажеш. Няма да има никакво значение за отношенията ни.

— Тогава защо питаш?

— От старомодно любопитство.

— Тогава да, ние убихме Сайфъл.

— Като я хвърлихте от тераса? Съжалявам, но подобен ход не ми се струва типичен за вашия стил. Виждала съм ви колко бързо се движите, как можете да променяте формата и цвета си при нужда. Не мога да не предположа, че бихте предпочели да я убиете по друг, не толкова тромав начин.

— Щеше да бъде грешка да я убием по начин, който да ни идентифицира като виновниците.

— Не, не сте довършили Сайфъл. Бил е някой друг. Смъртта й ви е устройвала, може да ни е отклонила от пряката следа от разгадаването на загадката със засадата, но не сте били вие. Но ти не искаш да го знам, нали?

Нещо проблесна в очите на Каденца — тревога или любопитство, нямаше как да отгатна със сигурност.

— Не ме интересува какво знаеш и какво не знаеш.

— Знам защо сме били завардени. Било е, за да се предотврати появата на информация, вредна за Гражданството. Ако шепа от нас не бяха закъснели, това щеше да е краят на линията Джентиан. Тайната, която сме се канели да разкрием пред галактиката, щеше да си остане тайна. Но никой не е очаквал вас.

— Тогава нападателите са действали в интерес на човечеството — каза Каденца, все още с развеселен тон. — От твоя гледна точка ние правим правилното и редно нещо. Вместо да ги мразите и да търсите да ги изправите пред стената, би трябвало да аплодирате усилията им. Ако ви е грижа за вида ви, би трябвало да напрегнете всички сили да довършите труда на нападателите си. Кажи на приятелите си да обърнат корабите си, да се върнат на Невма и да насочат оръжията си срещу останалите дяловеци Джентиан. След това да стрелят по себе си, докато не остане ни един. Като знак на милост може да си последната, която ще се самоубие — последната, която ще отнесе тайната в гроба. Нима това няма да е разумен курс на действие, Пърслейн? Нима няма да е достойно дело?

— Би могло, стига вие вече да не знаехте за засадата и за причините за нея.

— Е, и това го има.

Капнах синхромрежа в очите си — по една студена, чиста капка във всяко.

— Не сте дошли да потиснете появата на това познание. Нещо друго ви е довело на Невма и не смятам, че това е бил моят кораб.

— А какво друго?

— Точно това ми се ще да знам. И смятам да го открия по един или друг начин.

— И после?

— Ще ви спра. Има милион начини за това.

— Почти всички от които включват и смъртта ти.

— Но, както ти каза — това ще е правилната постъпка. Няма да се откажа от величествения жест, ако според мен ще послужи на по-висшето добро. Просто в дадения случай може да не е твоето по-висше добро.

Навих ръкава си и нагласих циферблата на хронометъра си.