Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (37)

Глава тридесета

Очакването стана почти непоносимо и почти бях решила, че Хесперъс се е провалил, когато бързо движещо се петно даде знак за завръщането му. Той ми кимна отвъд външната врата на шлюза на кивота, а образът му се появи на панела отдясно на вътрешната врата. Посегнах към древния бутон, с който щях да го допусна да влезе вътре.

— Приключих, Пърслейн. Можеш да отвориш отново вратата! — разнесе се гласът му от панела. Отвън имаше вакуум, но той генерираше радиосигнал от вътрешността на тялото си.

— Хесперъс?

— Аз съм.

Овладях се навреме. Нямаше нужда да казва и дума повече, вече бях убедена до мозъка на костите си, че това не е той, а някой от другите двама роботи.

— Мисля, че се споразумяхме за кодова фраза — казах, докато страхът бъркаше с ледената си ръка в плътта ми и прокарваше любовна ласка по гръбначния ми стълб.

— Паметта ми все още не е каквато беше.

— Добре си беше, когато излезе. Добре си беше още откакто се събуди от комата си!

— При все това още изпитвам проблеми. Ще бъдеш ли така любезна да ме пуснеш вътре?

— Кодовата фраза.

— Вече не я помня.

Високият, широкоплещест робот, все още тъмен на цвят заради камуфлажа, завъртя глава да погледне през рамо. Беше движение като на гущер, липсваха му всякакви човешки качества.

— Не мога да съм сигурен, но Каденца или Каскада може да са получили достъп до помещението. Времето вече играе роля, ако все още желаеш моето съдействие!

— Махай се от вратата. Не знам кой от двамата си, но със сигурност не говоря с Хесперъс!

— Грешиш, Пърслейн.

— Не мисля. Държа енергиен пистолет — току-що накарах създателя да ми го направи. Насочен е право към теб и лъчът е нагласен на максимално разсейване… — неестествено тежкото оръжие студенееше в ръката ми и поемаше собственото си тегло със слабото, инсектоподобно жужене на леватори. — Мога да те нараня. Хесперъс ми каза как да убия машинен човек. Не се цели в едно конкретно място, а разсей фокуса наоколо, отнеми колкото се може повече функции. Може да си на холографичен принцип, но не си неразрушим!

— Ако стреляш с енергийно оръжие, ще повредиш шлюза и ще предизвикаш фатална декомпресия.

— Ами тогава е хубаво, че нося и скафандър. Той също излезе от създателя.

Роботът отстъпи назад, скован като рицар в броня. Сигурно в този момент взе решение — анализира гласа ми и заключи, че няма да се поддам на убеждения, — понеже проследих как сменя външния си вид, металната кожа се набръчква и разтяга, пристяга се в кръста, разширява се на бедрата и гърдите, докато пред мен не се изправи елегантната и подобна на балерина форма на Каденца. Кожата й все още беше по-скоро тъмна, отколкото сребърна, но във всяко друго отношение си беше възвърнала нормалния вид.

— Лесно се предаде — казах.

— Вече убих Хесперъс — отвърна тя, използвайки нормалния си глас. — Той повече няма да ти се притече на помощ!

Мозъкът ми мина в свободен полет.

— И къде точно го уби?

— В този трюм.

— Недостатъчен отговор. Искам да знам точно къде.

Каденца наклони глава, отклонявайки поглед от кивота.

— До онзи кораб, зеления, с прибраните стазни намотки.

Беше един от корабите, които казах на Хесперъс да посети, но тя можеше и просто да посочва наслуки или да е видяла движението на противника си на някоя от камерите, които наблюдават трюма.

— Донеси ми тялото и ще поговорим отново.

— Няма останки. Дезинтегрирах го — Каденца вдигна едната си ръка, а бронята на ръкава й се нави по хитроумен начин, като изпод нея навън изскочи зловещо съчленение от дула и тръби. — От момента, в който навлязохме между вас, ние с Каскада винаги ходим въоръжени… — след това роботката отпусна и завъртя ръка по скована дъга, като манекен, прицелвайки комплекта оръжия право към мен. — Отвори вратата, Пърслейн, преди да ми се наложи да използвам сила!

— Че какво те спира?

— Милосърдието. Желание да не нанасям допълнителни щети. Ние сме машини, не колачи. Ние ценим живота, дори натруфеното му подобие, каквото е органичният.

— Въпреки това ще се наложи да ме убиеш, ако искаш да се качиш на борда на кивота.

— Бих предпочела да не го правя. Сега не може ли да говорим? Опитът, който предприехте с Хесперъс, беше смел и умен. Въпреки че сме двама и сме по-умни, не предвидихме, че можете да използвате против нас корабите тук и с тях ще забавите „Сребърни крила“. Той е прекрасен кораб и по случайност — ценен за нас.

— Радвам се, че го харесвате. Планирам да си го върна.

— От самото начало планът беше такъв, нали? — Каденца наклони куклоподобната си глава отново, светлината в трюма се отразяваше върху елегантния гребен на металните й скули и разкошните, подпухнали извивки на стоманените й устни. — Озадачена съм, Пърслейн. Ти имаш оръжие, способно да ме нарани, и твърдиш, че носиш скафандър. Нищо няма да спечелиш от продължаването на съществуването ми, но още не си открила огън!

— Прецених, че първо ще изслушам какво имаш за казване… — свих пръсти около оръжието. Леваторите го задържаха на място с такъв целеустремен контрол, че имах чувството, че държа стабилна опора, същинско колче на парапет. — Бих ти задала същия въпрос!

— Двигателят на кивота работи. Макар че това ще има само минимално въздействие върху шанса ни за успех, все пак бих имала полза от изключването му.

— Ами убий ме и го изключи!

Каденца вдигна ръка и остави оръжията си да се приберат обратно в тайника.

— Ти не вярваш, че съм способна на милост, но аз ще ти го докажа. Деактивирай двигателя и ще стигнем до споразумение, което гарантира оцеляването ти. Ще ти дам време да обмислиш предложението ми!

Сърцето биеше в гърдите ми като пулсар, който след малко ще се саморазвърти на парчета. Долавях, че се намирам на една грешка, на една зле формулирана фраза от незабавната смърт. Дори при желание всъщност не можех просто така да нападна Каденца. Излъгах я право в очите с твърдението, че нося скафандър. Нямаше време създателят да го произведе, стигна му само да изготви оръжието.

Налагаше се да покажа, че аз държа юздите.

— Махни се от кораба! Няма да те застрелям, понеже все още остава Каскада, и изобщо няма да се учудя, ако сте способни да си правите копия. Но по някаква причина ви трябва „Сребърни крила“ и — каквато и да е — несъмнено е важна за вас. Невероятно важна, щом рискувате война с цялата метачовешка цивилизация.

Каденца сигурно ми повярва, понеже отстъпи няколко крачки назад. Заяви:

— Не можеш да ни спреш. Държим управлението.

— Щом така казваш. Работата е там, че не вярвам да ви влиза в плановете да ме държите жива, щом стигнем там, където сте се запътили. Което означава, че след като и бездруго ще умирам — а аз съм достатъчно сигурна, че случаят е такъв, — тогава спокойно мога да избера кога и как да стане, и да постигна нещо със смъртта си.

С твърдост, каквато никога не бях чувала в гласа й преди, Каденца възкликна:

— Не го прави! Няма да е в твой интерес!

— Привлече вниманието ми. Добре!

Останах с впечатлението за напрегнато, трескаво пресмятане — обработка на почти безконечен спектър от вариации. Ако машина можеше да се поти, то Каденца щеше да излее седем кофи пот. Накрая каза:

— Все пак можем да преговаряме. Засега ще те оставя и ще ти дам време да премислиш нещата. Ако изключиш двигателя на кивота, ще може да диктуваш условия за оцеляването си. Ако са приемливи за нас, ще ги изпълним.

Не очаквах подобна отстъпка, но се постарах да го запазя в тайна.

— Какъв тип условия?

— Ще се пазариш с останалите хора от наше име. Ще ги убедиш да престанат да ни следват, при условие че ние пък ще ти позволим да си тръгнеш оттук.

— И очаквате да повярвам, че ще изпълните условието?

Каденца понечи да каже нещо — поредният спокоен отговор с глас, прекрасен и нетрепващ както винаги, — но не успя да завърши изречението. Случилото се в този миг бе твърде бързо, за да го проследи човешки поглед. Едва впоследствие успях да си сглобя приблизителна представа за последователността на събитията от накъсаните фрагменти, които бяха преминали през безнадеждно задръстеното гърло на животинските ми сетива.

Хесперъс беше нападнал Каденца. Поради липсата на оръжия — тъй като не беше имало време да му направим, преди да излезе от кивота — единствената му възможност за успех се крепеше в незабележимостта и изненадата. В тези области той преуспя, тъй като с нищо по реакцията на Каденца не личеше тя да има и най-малка представа, че Хесперъс се промъква зад нея в сенките на товарния трюм. Спомних си как, когато Кемпиън го доведе на мостика на „Дребен флирт“, първото ми впечатление за него беше за хищната котка, която притежавах в „Придворие“ и за статуята на „Давид“ в коридора на семейното имение. Тези впечатления — противоположни, но допълващи се — се върнаха с удвоена сила, когато той се нахвърли върху роботската си противничка и я блъсна в земята. Двата тъмни силуета се сбориха с толкова ускорени движения, че можех да различа само гърчеща се тъмна маса, нещо като метален облак от квантова вероятност. Всичко се случваше в абсолютната тишина на вакуума. Последва светкавица, достатъчно ярка да освети цялата зала за едничка ослепителна секунда, а след това останаха двата робота.

И двамата бяха извънредно неподвижни.

И двамата бяха счупени.

Хесперъс лежеше по гръб на пет-шест метра от Каденца. Право през него зееше пробита черна дупка там, където би се намирало сърцето му, ако беше човек. Кожата му просветна от тъмно в златно, премина от златно в тъмно и после остана, както си беше. Нищо не помръдваше зад стъклените прозорци на черепа му. Каденца лежеше на хълбок, обърната към Хесперъс, и изглеждаше точно така, сякаш просто е решила да се изтегне и да подремне. Оръжейната й ръка бе отрязана в лакътя, изтръгната от тялото й — беше захвърлена на три-четири метра зад Хесперъс. През чукана й се стече гърчеща се маса сребърна машинария, капеща живачни смазки. Хесперъс изглеждаше мъртъв, но в Каденца имаше признаци на видим живот. Неспособна да изляза от кивота, можех само да ги наблюдавам.

— Хесперъс — казах в панела на вратата, — трябва да станеш!

Каденца се размърда, но само за кратко. Светлинки примигнаха в главата й и пръстите на здравата й ръка се свиха. Пръстите на отрязаната ръка, от другата страна на Хесперъс, също мръднаха. Ъгълът на главата й се промени чрез серия сковани потрепвания, така че роботката се обърна към откъснатия си крайник. Изражението й беше ужасяващо невинно.

Сребърните машини се разтекоха навън от чукана й. Образуваха пипало — отделен ярък израстък, който се разтягаше, докато не докосна пода. Пипалото продължи да расте и да напредва встрани от тялото. В началото си помислих, че ще посегне към Хесперъс и ще му стори нещо — ще вкара на робота еквивалент на отровна целувка вероятно, — но след това осъзнах, че пипалото го заобикаля с намерението да стигне до откъснатата ръка.

— Хесперъс! — казах отново. — Събуди се! Моля те!

Исках да крещя, но хладнокръвната част от съзнанието ми подсказваше, че няма смисъл. Ако приятелят ми и бездруго не можеше да ме чуе, повишаването на гласа нямаше да промени ситуацията.

Пипалото завърши пътешествието си. Достигайки ръката, то се нави полека около нея, все едно лоза се намотава около паднал клон на дърво. След това започна да се прибира — бавно, но упорито придърпвайки въоръжената китка след себе си.

— Хесперъс, моля те!

Думите ми достигнаха нещо в него. Светлинките в главата му проблеснаха еднократно. Пипалото вече бе привлякло ръката на четвърт от разстоянието до Каденца.

— Тя е още жива! Каденца е още жива.

Откъм вратата избухна какофония от квичащи, изкривени звуци — все едно сто човека крещят едновременно на сто различни езика. Ако Хесперъс се опитваше да говори с мен, то явно беше повреден много, много сериозно. Но то се виждаше и с просто око.

— Стани! — казах вече по-твърдо. — Няма много време! Или ще станеш сега, или и двамата ще сме мъртви! Чуй ме, роботе!

Той помръдна. Беше като ленива прозявка на цялото му тяло. След това застина отново.

— Каденца се сглобява отново! — казах. — Ако не я спреш…

— Пъ-лен! — каза роботът — или опитвайки се да произнесе името ми, или да опише какво ще ни сполети.

— Мръдни, златно момче! Имам нужда от теб!

Хесперъс пак трепна — движението беше по-координирано този път. С конвулсивен спазъм се претърколи на хълбок. Стори ми се, че гледаше право към другия робот. Китката на Каденца си издраскваше път на средата помежду им, наполовина приключила пътешествието си. Златният ми приятел вдигна ръка, разпери пръсти и положи длан на пода. Бутна и започна да се надига, докато не успя за опора да изтласка другия си лакът под торса. След това краката му се сгърчиха и той мъчително се изправи до положение, в което беше наполовина легнал и наполовина седнал. Усилието сигурно му струваше скъпо, понеже остана неподвижен в течение на няколко секунди. Крайникът на противничката му вече имаше само няколко метра, преди да се съедини с Каденца. Тя вероятно бе изгубила подвижност, но щом си получеше обратно ръката, щеше да разполага с оръжие, с което да се цели и стреля. Още докато обмислях предположението си и си повтарях, че поне е парализирана, роботката трепна отново и започна да сяда. Възстановяваше си подвижността с всяка секунда, точно както бе сторил Хесперъс преди нея. Роботите притежаваха изумителни способности за самовъзстановяване.

— Хесперъс! — изкрещях, вече изтървала края на всякаква логика.

Той се отърси от временното си вцепенение и нестабилно се изправи на крака. Виждах вече пълния размер на повредите — дупката беше достатъчно голяма да пъхнеш юмрук и ръка през нея и минаваше през гърдите му. Стените на раната блестяха със сребърна кръв, кървяха живак и пулсираха с ярка синя светлина. Единият му крак беше по-схванат от другия. Обърна се тромаво и огледа сцената пред себе си: Каденца с откъснатия й крайник, сега само на метър от присъединяването си.

Пристъпи към противничката си, вървейки като човек с един крак в шина. Каденца трепна и вдигна здравата си ръка като щит. Хесперъс настъпи сребърното пипало с лявото си стъпало. Коленичи, все още силно скован, с дясната си ръка докопа оръжейната част и я отдели от пода, а пипалото се разтегна като разтопен кашкавал, докато роботът се изправяше в цял ръст. Роботът стисна юмрук около сребърната плът на отрязаната ръка и я смачка с ужасяваща сила. След това — с едно рязко движение — метна изкривената китка в мрака. Очаквах да я чуя да издрънчава в далечината, но, разбира се, никакъв звук не съпроводи падането й.

— Хесперъс — казах, — чуваш ли ме?

Той не отговори, но пристъпи по-близо до противничката си. Ритна я така, че тя се търколи по гръб, след това спусна левия си крак върху стомаха й. Под него Каденца се гърчеше с нарастваща сила. Хесперъс бавно се приведе, докато не коленичи върху нея. След това посегна и хвана здраво единствената й останала ръка. Раменете му помръднаха с огромно, горилоподобно усилие и откачиха крайника на противничката му. Той го метна встрани, но с почти пренебрежително усилие, така че ръката падна само на няколко метра разстояние. След това Хесперъс се обърна, прехвърли хватката си върху Каденца така, че седеше с лице към задната й половина и откачи и краката й, парче по парче. През цялото време роботката се гърчеше и мяташе, но усилията й не водеха до никакъв резултат.

След малко Хесперъс напълно беше разчленил противничката си, като остави закачена за торса само главата й. Изправи се, притиснал гърчещите се останки на Каденца към гърдите си. Насочи се към вратата на кивота, влачейки все още скования си крак. Отворих му да влезе в шлюза, без да изпускам енергийния пистолет. Сърцето ми препускаше бясно. Във вакуума между вратите нахлу въздух. Вътрешната преграда се отвори и Хесперъс почти падна в коридора, влачейки главата и торса след себе си. Движенията му все още бяха много бавни и некоординирани. Въздухът миришеше на изгорен метал и от отворената му рана се разнасяше съскане и пращене.

— Повреден съм — каза роботът достатъчно ясно.

— Вземи го — отвърнах, предлагайки му енергийния пистолет. — Можеш да я довършиш!

— Не искам да я довършвам. Може да ни бъде полезна — разликата между спокойствието в гласа му и тътрещото се, олюляващо се тяло пред мен беше обезпокоителна. Все едно ми отговаряше труп.

— Ще се оправиш ли?

— Мога да се ремонтирам с течение на времето. Помогни ми да стигна до мостика, там ще сме в по-голяма безопасност.

Двамата с Хесперъс, все още притиснал другия робот и отпускащ на мен такава част от теглото си, каквато бях способна да понеса, се помъкнахме несръчно през кивота, докато не стигнахме утробата на центъра за управление. Всичко си беше така, както сме го оставили при излизането си.

— Трябва да се свържа с Кемпиън!

— Може да почака. Намери ми машинен гел.

— Какъв тип?

— Все едно. Няма значение.

Хесперъс пусна торса да издрънчи в краката му. Каденца все още следеше всеки негов ход като кобра, взираща се за възможност да нанесе удар.

— Той лъже — заяви ми, а собственият й глас също беше непроменен. — Щетите, които е понесъл, не са поправими. В процес на терминално изключване е!

Размахах енергийния пистолет в нейна посока:

— Защо просто не я убием веднага?

— Гелът, моля — Хесперъс протегна трепереща ръка и най-сетне взе от мен оръжието. — Аз ще я следя. Намери и синхромрежа за себе си.

— Защо ми е синхромрежа?

— Просто си потърси!

За първи път долавях раздразнение в гласа му. Явно струните дърпаше човешката му част.

В съседното помещение намерих няколко тубички многопрофилен машинен гел. Вече носех капкомер със синхромрежа. Върнах се в залата за управление и заварих Хесперъс все още да стои на стража над гърчещия се сребърен торс.

— А какво ще правим с парчетата от нея, които останаха отвън?

— Те вече не могат да ни наранят. Ще опитат да се съберат отново, но ако главата и торсът й останат тук, това няма да се случи — роботът ми върна енергийния пистолет и взе тубичките с гел. — Както казах, повреден съм. Но мога да се ремонтирам, стига да има приток на суровини… — той отвори едната тубичка и изцеди доза желиран черен гел в дланта си. Материалът се организира в разнообразни геометрични форми, давайки знак за готовността си.

— Това ще ти… свърши ли работа? — коленичих, опряла гръб на стената и приседнах на пети. Насочих енергийния пистолет към Каденца. — Това е човешка машина. Не смятах, че има нещо общо с машинариите вътре в теб!

— Няма нищо общо — маската на Хесперъс образува изтощена усмивка. — Но може да бъде приспособена. Много е просто наистина…

Той размаза черното желе в раната си, натъпквайки го около сребърната подплата на тунела, който Каскада бе прогорила през него. Докато се занимаваше с това, роботът издаде неволен звук — нещо като синтетичен вой, какъвто се чува от радиото, улавящо твърде много канали наведнъж. Когато звукът премина, ме увери:

— Не изпитвам болка, но има… объркване. Гелът ще ми помогне да се ремонтирам. Но ще отнеме време!

Изстиска нова купчинка на дланта си и я лепна в раната, върху количеството, което вече беше нанесъл. Този път се сгърчи, сякаш го беше пронизала електрическа мълния.

— Хесперъс?

— Следи внимателно Каскада! — Той намаза още черна паста в гърдите си. — Трябва да вляза в състояние на намалена съзнателност по време на осъществяването на саморемонта. Сигурно ще съм некомуникативен за няколко часа, може би и по-дълго.

— Притеснявам се. Тя е робот, Хесперъс — нали видях колко бързо можеш да се движиш!

— Тя вече не може да прави нищо бързо. Ще бъде безопасно да се използва синхромрежа в ниско съотношение.

— Не ми допада.

— И на мен не ми харесва, но съм безполезен и за двама ни, докато не се излекувам!

Роботът набута последната доза машинен гел в раната си — която сега напомняше не толкова тунел, а кратер със стръмни стени — и се свлече безволево по стената. След това светлинките му проблеснаха веднъж и угаснаха напълно. Можех само да се надявам, че някъде в златното тяло все още има искрица живот и тя се ремонтира.

— Давай — каза Каденца сладко. — Използвай синхромрежа. Обещавам да не опитвам никакви фокуси!

Точно тогава кивотът започна да се клати и вибрацията почти ме събори.