Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (36)

Глава двадесет и девета

Когато вече нямаше място за съмнение, Бетъни заключи:

— Корабът завива!

Бяха минали двадесет минути от първия намек, че „Сребърни крила на утрото“ може би променя курса си. В началото не забелязахме нищо нередно — приехме, че роботите просто правят малка, временна промяна в курса като отговор на трите кораба, които се прицелваха в него. Не виждахме възможните предимства в извършването на подобна дребна промяна, но — след като дори не можехме да започнем да гадаем какво е тактическото мислене на роботите — просто счетохме, че корабът на Пърслейн в крайна сметка ще се върне на оригиналния курс, придобил някаква микроскопична, но съществена преднина спрямо преследвачите си.

Но „Сребърни крила“ продължи да завива. В течение на изминалите двадесет минути беше отклонил траекторията си с дузина градуса и нямаше признаци да намалява ъгъла.

Машинното пространство — ивицата звезди изгнаници, която наричахме пръстена Моносеръс — описваше дъга около основния диск на Млечния път. Ако приемем, че корабът се придържаше към траектория, успоредна на повърхността на този диск, в крайна сметка рано или късно щеше да достигне до Машинния Космос — независимо дали за целта щяха да му трябват не десет или двадесет, а сто хиляди години. Но ако се отклонеше и малко от успоредната линия, с гаранция щеше да пропусне напълно пръстена Моносеръс. Тъй като „Сребърни крила“ продължи промяната на курса си, явно беше, че крайната му цел няма да се намира в рамките на машинния Космос.

Корекцията на курса продължи още час и накрая корабът се върна на права линия. Промяната бе коствала на роботите малко предимство, но те скоро щяха да си го възвърнат, когато осъществяхме същия завой — налагаше се да го изпълним, ако възнамерявахме да продължим преследването.

— Защо чакаха досега? — зачуди се Бетъни. — Сигурно са знаели в коя посока искат да се насочат още когато напуснаха Невма. Всичко сторено досега им костваше време!

— Нашето преследване може би ги е накарало да си променят плановете — предположи Хенбейн.

— Не е задължително — възразих. — Според мен те поначало са знаели къде точно отиват. Искали са да смятаме, че се завръщат в машинния Космос — такъв е курсът, който начертаха при напускане на орбитата. Сигурно са възнамерявали да се прехвърлят към новата цел веднага щом излязат от обхвата на наблюдение, когато се намират на година или две от Невма. Но не са разчитали на толкова бърза реакция от наша страна — веднага изстреляхме кораби след тях и Каденца и Каскада осъзнаха, че няма надежда да извършат този завой, без да ги видим. Така че го изпълниха сега, преди да достигнат висока релативистична скорост. Достатъчно трудно е да обърнеш кораб при шест десети от скоростта на светлината, но е десет пъти по-трудно при девет десети или по-висока.

— Но те не се връщат към машинното пространство… — отбеляза Соръл.

— Вече имаме точно предвиждане за курса им — каза Чарлък, чието имаго се обърна встрани да прочете някакви данни. — Разбира се, възможно е да крият в ръкава и други промени. Но ако приемем, че това е окончателният им курс, ще можем да екстраполираме до хиляда светлика с грешка от само няколко хиляди астрономически единици в другия край.

— Покажи ни! — нареди Бетъни с изражение, все още сковано в маска на пълна концентрация.

На показвателя на „Дребен флирт“ бързо се оформи карта на галактиката. Тя се увеличи да покаже настоящото ни положение в спиралния ръкав Щит-Кръст, а мащабът се увеличи, докато не се появи видима цепнатина между яркото, подобно на съзвездие петно на нашите кораби и сребърния кръг на Невма. Технически погледнато, все още се намирахме в слънчевата й система, но скоро щяхме да пробием през звездната хелиопауза и да излезем в същинското междузвездно пространство, където плават само черните като въглен комети.

— Натам смятаме, че се насочва — каза Чарлък, когато покрай „Сребърни крила на утрото“ се проточи червена линия. Щом векторът докосна ръба на кутията, мащабът се промени да обхване по-голям обем пространство.

— Нищо след десет години — отбеляза събратът ни, — вдигаме на сто. Нямаме попадения засега — не наближава на две години до каталогизирана система…

Мащабът подскочи, докато правоъгълникът обхване хиляда светлика, но червената линия продължаваше напред, без да се докосва до нищо. Започна и да се удебелява с натрупването на видимата кумулативна грешка.

— Имаме близко преминаване до слънце ерген на деветстотин и трийсет години — обади се Чарлък със съмнение. — Може това да е мишената?

— Няма светове, няма камънаци, няма лед — отвърна Бетъни. — Няма причина да спират там!

Слънца ергени наричахме онези, чиито планетарни системи са откъснати в началото на историята им при срещи с други звезди. За всички метацивилизации те си оставаха безполезни, освен като източник на източваем чрез червеева дупка ресурс.

— Увеличавам на десет хиляди години — заяви Чарлък. — Вече напускаме ръкава Щит-Кръст. Радиусът на грешката приближава шест месеца. След седем хиляди години корабът приближава на петнайсет години от периметъра на Хармоничното съотношение, империя от средно ниво със седемстотин заселени системи.

— Дали това може да е мишената? — попита Тънзи. — С допуск за дребни настройки на курса, разбира се.

— Универсалният статистик предсказва само петдесет процента вероятност дотогава Хармоничното съотношение да съществува все още, като оставим настрана единайсетте процента вероятност „Сребърни крила“ наистина да се отбие там — каза Соръл, четейки от собствения си показвател. — Прекалено ниска вероятност на допускане за нещо, което има само едно към девет вероятност да си е на мястото и бездруго.

— Статистикът невинаги е точен — подчерта Тънзи.

— Но е прав по-често, отколкото греши — отвърна Соръл, — а и Хармоничното съотношение показва всички съответстващи признаци от учебника по възникване и падение. Освен ако роботите не възнамеряват да си имат работа със спихналите се останки на бивша империя, не виждам причина това да е целта им.

— И аз не мисля, че са тръгнали натам — съгласи се Бетъни. — Увеличи обема на търсене, Чарлък!

— Вече сме на десет хиляди!

— Значи трябва да разглеждаме по-далеч!

Чарлък сви рамене, макар че изражението му ни подсказваше, че не очаква големи печалби от тази игра.

— Петдесет хиляди — заяви той и обемът на екстраполация се разду още. — Радиусът на грешката е вече две и половина години — достатъчно широк, та да попадаме на системи през цялото време. Тук минаваме през целия център на галактиката. Ще трябва да пресееш няколко хиляди кандидата.

— Изброй системите по ред на прихващането — каза Бетъни. — Ще ги разглеждаме една по една, да видим дали нещо ще ни хване погледа. Междувременно продължавай да разглеждаш вектора на посоката на „Сребърни крила“. Може да успеем да смалим малко радиуса на тази грешка!

— Губим си времето — обади се Хенбейн. — Като нищо може да се окаже, че накрая след два часа ще завият в съвсем друга посока.

— Тогава ще повторим упражнението — заяви Бетъни, напълно безразличен към възражението на събрата ни. — Те са тръгнали към конкретна цел. Ще спя много по-леко, ако знам накъде!

— А може би не — отвърнах.

Представих си, че до мен стои Акънайт. Бях започнал да го харесвам и в момента определено щях да се радвам на компанията му. Бях сам на борда на „Дребен флирт“, временно свободен от другите имаги.

— Хрумна ми нещо — казах, изричайки съобщение, което той нямаше да чуе още часове наред долу на Невма. — Сигурно ще ти прозвучи напълно налудничаво, но не мога да спра да мисля за това и се надявам да повлияе положително на разпита на Мъзириън. Все ми се струва, че нещо в трупа на Сайфъл не беше както трябва!

Представих си как Акънайт се почесва по брадата и ме поглежда скептично. Какво изобщо би могло да е „както трябва“ в труп, паднал от няколко километра височина върху твърда повърхност?

Обясних:

— Тя постоянно се връща при мен. В сънищата ми. Казва ми да си отварям очите на четири. Все едно подсъзнанието ми се е досетило какво не е наред, но още не е успяло да го предаде на съзнателното ми его. Просто се надявам някой от вас на Невма да забележи какво пропускам. Там сте няколко дузини и разполагате с образите, записани от имирците по време на смъртта. Може би има нещо… — спрях се, наясно колко абсурдно може да прозвуча, когато получат предаването ми. Но не можех да пренебрегна Сайфъл и настоятелността, с която ми се караше насън, че не внимавам достатъчно. — Тя е падала много отвисоко, Аки! Ами ако е била жива чак до долу и е знаела кой е убиецът й? Дали би могла да ни предаде съобщение?

Завърших записа си. Минаха още няколко минути, преди да събера достатъчно смелост, че да го изпратя.

 

 

Що се отнася до краткосрочните ни планове, завоят не беше променил нищо. В резултат от по-раншната ни договорка трите кораба без екипаж се движеха по независими успоредни курсове спрямо „Сребърни крила“, така че, когато го догонеха, щяха да бъдат в състояние да насочат изстрелите си към хълбоците му, вместо към по-уязвимия участък на кърмата. На показвателя трите кораба образуваха равностранен триъгълник, разделен на пет секунди разстояние. „Сребърни крила“ се намираше в апекса на тетраедрон, на десет секунди от всеки от преследвачите, но разстоянието помежду им бавно намаляваше. На три секунди корабите щяха да могат да прицелят оръжията си с достатъчна точност, за да обезвредят жертвата, без да я разрушат.

Очевидно беше, макар още да не разбирахме защо, че разстоянието намалява по-бързо, отколкото очаквахме. Нашите кораби не ускоряваха по-бързо от предвиденото, защото двигателите им и така действаха на границата на възможностите си, а и от трюмовете им бяха изхвърлени всички ненужни мегатонове товари. По някаква причина обаче „Сребърни крила“ не вдигаше толкова голямо ускорение, колкото преди да изпълни завоя си. Подробен анализ на движенията й от напускането на Невма дори разкри забавяне — по-точно едва измеримо намаляване на ускорението, — започнало още преди самия завой.

— Те знаят, че сме по петите им — отбеляза Бетъни. — Няма никаква причина да не пришпорват „Крилата“ с максималната възможна скорост. Защо тогава се туткат? Защо не го сритат до пълно ускорение?

— Може да е саботаж? — предположи Орич. — Пърслейн и Хесперъс биха ли могли да проникнат в двигателя?

Кимнах:

— Хесперъс — може би. Но ако е в позиция да го саботира…

Бетъни кимна:

— Защо да спира дотук. Ако е способен на това, ще стигне докрай и ще го изключи изцяло.

— Пърслейн и роботът имат кораби — казах, докато идеята се оформяше в главата ми. — Трюмът е пълен с тях — и повечето все още са в оперативна годност. Вече знаем, че са се добрали до белия кивот. Поне доколкото си спомням, този кораб е бил изкормен и на празното място е поставен параметричен двигател.

Бетъни се изсмя остро:

— Смяташ, че може да са включили мотора на кивота, противопоставяйки го на „Сребърни крила“!

— Идейно е. Пърслейн няма да се даде без бой. Може би не са в състояние да излязат от трюма, но все още могат да задействат няколко от тези двигатели.

— Достатъчно, че да изгладят пространството около „Сребърни крила“ и да го спрат напълно?

— Вероятно не. Може би няма да успеят да намалят ефективността на двигателя му с повече от няколко процента и дори за това ще са принудени да задействат практически всички кораби в товарния трюм — ухилих се, пламнал от внезапна гордост и обожание, защото знаех без сянка от съмнение, че именно това си е наумила любимата ми. — Но именно това се опитват да направят! Пърслейн да ви прозвуча все едно е готова да се свие на кълбо и да умре?

— Не и на мен — каза Агримъни.

— На мен също. А с Хесперъс до себе си…

— Тя така и не ни даде обяснение как така той се е върнал от мъртвите след цялото изминало време — напомни Хенбейн.

— Тя знаеше, че другите машини подслушват. Може би има неща, които предпочита да пази в тайна от тях!

Звучен звън прекъсна дискусията ни — сигнал, че трите кораба скоро ще влязат в обхвата на оръжията. Като един насочихме отново вниманието си към екрана и зачакахме секундите да изтекат.