Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (35)

От шест години Реликтус беше затворен в най-дълбоката ни тъмница, макар и не в привичните за повечето ни затворници условия. Бяха му дадени две стаи — една, в която да спи, и друга, в която да се храни и да продължава изследванията си. Бяха му предоставени огън да се топли, свещи, хартия, пера и мастило, малка библиотека според собствените му изисквания. Носеха му вино и храна, каквато обикновено сервираха на войниците с най-висок ранг. От време на време му позволяваха дори посещения на куртизанки. Единственото, което не му се разрешаваше, беше правото да твори магия. Когато не се хранеше и не пиеше, Реликтус носеше тежка маска, която приглушаваше гласа му достатъчно да не може да изрече заклинание. Когато се налагаше маската да се сваля — например за да го нахранят, ръцете му биваха връзвани. Стражите го хранеха с лъжичка в устата и го пояха с вино, отнасяха се към него с угодническо уважение, каквото им беше наредено да му оказват. Но през цялото време втори стражник следеше събитията от няколко крачки разстояние, нащрек и за най-дребния номер. Този войник носеше и нож, готов да пререже гърлото на Реликтус.

Посетих затворника в тъмницата, защото се смяташе за твърде опасно да се мести без разумна причина. За посещението ми беше както маскиран, така и вързан и го бяха настанили с лице към мен в черен стол, на свой ред завинтен за пода. Стражник стоеше зад Реликтус, притиснал нож към гърлото му. Виждах само очите на затворника си да шават зад облите дупки в покриващите лицето му кожа и метал. Това бяха очите на млад мъж, почти момче.

— Имам проблем, Реликтус. Надявам се, че съм ти показала добротата си. Вярно е, че никога не си бил точно затворник, но когато естеството на таланта ти ни стана ясно, получих съвет, че най-безопасният вариант ще е да ти отрежа езика, да ти отсека ръцете и да ти изгоря очите. Не сторих нищо подобно, понеже съм жена с добро сърце. Нямах друг избор, освен да те окова, но се постарах да сторя всичко по силите си да облекча теглото на затворничеството ти. Не мога да ти позволя да правиш магии, но ти дадох удобства, забранени на всеки друг затворник. Не смятам, че можеш да спориш дали съм се отнесла към теб нечестно, предвид алтернативите.

Реликтус кимна. Не знаех дали това означава съгласие или че би оспорил гледната ми точка, или пък че приема истинността на онова, което казвах.

— Както споменах, възникна проблем. Надали ти е убягнало, че Калидрис — бившият ти учител — сега е затворник на херцог Мордакс. За мое съжаление, но не и моя изненада, той се е обърнал срещу нас. Използва магия, за да създаде армия от призрачни войници — армия, която расте на брой ден след ден, а нашата съответно намалява и отслабва.

Младежът кимна отново, след това извърна маската си към хартията и мастилото на бюрото си. Това беше сигнал, че иска да пише. Развързаха едната му ръка. Притиснаха още по-силно ножа към гърлото му там, където кожата се подаваше под маската.

Реликтус написа:

Разкажи ми за тези войници.

— Представляват цели брони, които са празни. Яздят коне, които са или мъртви, или на прага на смъртта, но се движат с изумителна скорост и пъргавина.

Залавяли ли сте такъв?

— Само бронята, счупена и на парчета. Изглежда, че какъвто дух или явление да задвижва тези черупки избягва, когато бронята е пробита или разделена. Свидетелите споменават за червен дим, който се изплъзва през цепките.

Донесете ми една, която да е още цяла.

— Не знам дали е възможно.

Насочете всички ресурси за изпълнението на целта. Няма нищо по-важно!

— Това ще ни помогне ли, Реликтус?

Иззад маската се разнесе стържещ звук. Според мен беше смях.

 

 

Тази нощ или може би на следващата нашественици в зелено ме изведоха от леглото. Явно в резултат от отслабналото ни внимание агенти на херцог Мордакс бяха успели да проникнат незабелязани в Облачния дворец и да си проправят път чак до покоите ми.

От двореца нашествениците ме отведоха в ярко осветена бяла стая, където ме измъчваха и разпитваха. Забиваха в мен игли и надничаха в очите ми с бляскави устройства. Наричаха ме „Абигейл“ и продължаваха да ми повтарят, че съм се загубила, че скитам в един зелен лабиринт, който назоваваха „Придворие“, обясняваха ми, че съм била спасена точно навреме.

За щастие избягах от нашествениците. Мотаех се по ярките коридори, докато — по някаква прищявка на магия или измама — се озовах отново в покоите си в Облачния дворец.

Облекчението ми беше неописуемо. Обезопасих прозорците си и поисках от този миг насетне винаги на пост да има двойна смяна стражници. При все това на сутринта Добентън не беше склонен да обсъжда случилото се, а аз започнах да се съмнявам дали наистина го е имало. Във всеки случай достатъчно други проблеми отнемаха вниманието ми. Призрачните войници нарастваха на брой, нахлуваха в Кралството на безшумни батальони, а пъргавите им, бледи коне смърдяха на разложение. Имаха нужда да ги води жив капитан, но във всяко друго отношение се биеха като демони. За всеки от нашите паднали Калидрис правеше двамина призрака за херцог Мордакс. Проклинах деня, в който бях докоснала обвързаната с кръв игла до пръста си, навличайки тази беда върху нас.

Но изпълних поръчението на Реликтус. Въпреки волята на Добентън и Кирлъс поръчах хората и ресурсите ни да бъдат насочвани към едничката цел да заловим призрачен войник с невредима броня. Беше, предполагам, предизвикана от нуждата лудост. Губехме села и градове, а армиите си отклонявахме от защитните им постове. Хората знаеха, че аз давам тези заповеди и името ми се превърна в проклятие за онези, които губеха домовете си, собствеността и обичните си. Но аз останах непоколебима.

И най-сетне настъпи денят, когато заловихме призрачен войник.

Той беше паднал от коня си върху подложка от сено — бронята бе останала цяла. Войниците ми го обградиха. Тварта продължи да се сражава известно време, но с намаляваща целеустременост — колкото повече се отдалечаваше капитанът с отряда, толкова повече се кротваше съществото, докато накрая ни се подчини. Хората ми го натъпкаха в чувал и с каруца го докараха в Облачния дворец. След това го оковаха към дървен плот и го занесоха на Реликтус.

В течение на много дни той изучаваше пленника си с голямо внимание. Междувременно призрачните войници продължаваха нападенията си, подкопавайки упорито границите на Кралството. Зелените хора ме изведоха от спалнята ми още веднъж, но отново избягах от злостните им мъчения и се върнах в покоите си. Повиках още стражи. Не споменах нищо на Добентън, защото — с моите странни загуби и проблясъци на памет — вече му бях дала повече от достатъчно причини да се съмнява в здравия ми разум. Освен това бях започнала да подозирам, че нашествениците в зелено са хора от собственото ми имение, а бялата им стая е тайна зала някъде в Облачния дворец. Как иначе да си обясня лекотата, с която ме отвличаха, и онази, с която се връщах в покоите си? Не бях и напълно убедена, че Добентън няма пръст в тази работа.

Дванайсет дни след като призрачният войник бе отведен в тъмницата, Реликтус прати да ме повикат. Съпроводена от стражата, слязох по спираловидното стълбище до покоите му.

Призрачният войник все още беше окован за плота, но когато влязох, бронираната му глава се завъртя да ме проследи. Реликтус носеше маска, но ръцете му бяха развързани. Беше надянал бяла престилка, изцапана със смазка. Хлабави къдрици висяха над очните отвори на маската му. Мърмореше си нещо иззад нея, подавайки ръце към един от стражите.

— Вържи го — казах. — Той иска да говори на глас.

— Но има риск, милейди! — предупреди Кирлъс.

— А аз дадох заповед. Вържи го и му махни маската!

В лице Реликтус все още бе младеж, но се давеше в амбиция и жажда за власт. Един страж стоеше зад него с нож, с притиснато към адамовата му ябълка острие.

— Някакъв напредък? — попитах.

— Така ми се струва, милейди.

— Разкажи ми!

— Магията несъмнено е дело на Калидрис — бих я познал навсякъде. Вътре в бронята се намира същество, наречено фалшива душа. Често сме обсъждали заклинанията, нужни да се призовават такива същества и изпращането им по света. Това е изящна, пипкава работа — надхвърля възможностите на повечето адепти. Дори за Калидрис призоваването на фалшива душа е болезнено и продължително упражнение. Той ми показа веднъж как се прави, като демонстрация на собствените му сили — постави фалшива душа в един пясъчен часовник и я гледахме как мести пясъка. След това се закле никога повече да не опитва подобно нещо и ме накара да се закълна и аз да не пробвам това заклинание. Фалшивата душа е нещо като жива магия, която, веднъж задвижена, води съществуване независимо от това на твореца си. Поради това е по-опасна от заклинание, което се изплита за постигане на конкретен резултат и след това спира да има въздействие.

— Но сега Калидрис прави фалшиви души. Това възможно ли е?

— Ако призрачните войници са истински, значи сама виждате своя отговор. Мога само да гадая дали Калидрис е упражнил уменията си за намиране на начин да прави по Десет или сто фалшиви души наведнъж със същата лекота, с която се създава една. Понякога споменаваше методи, чрез които едно заклинание може да се умножи посредством съоръжение с ръчки и говорещи тръби… — Реликтус погледна към окованата твар, която ни гледаше и двамата през заострената метална човка на визьора си. Както вече ми беше съобщено, очните цепки се изработваха от стъкло. Огледът на бронята на призрачния войник бе показал неочаквано майсторство в изработката на съчлененията и спойките, чрез които червеният дим се задържаше вътре.

— Може ли да го освободим от дъската? — попита Реликтус. — Смятам, че ще го намерите за много интересен. Няма да ви причини вреда — доста е послушен.

— Послушен ли? — повторих, понеже не точно това очаквах, предвид яростта, с която призрачните воини намаляваха числеността на нашите поделения.

— Давам гаранция!

Кимнах на стражите. Отново поставиха маската на Реликтус. Без да отдръпват ножа от шията му, освободиха ръцете му, за да може на свой ред да развърже бронирания пленник. Когато стражата се приготви отново да го ограничи, чиракът на магьосника потупа маската и замърмори.

— Оставете го, както е — казах, — той иска да използва ръцете си, не да говори. Призрачните воини не реагират на словесни команди!

Реликтус подмами чудовището да слезе от мястото си. Металните ботуши изтропаха по пода, когато призрачният войник направи няколко несигурни крачки. Магьосникът вдигна ръка. Тварта повтори движението му. Последва по-сложен жест и магическото същество сковано се доближи до масата и вдигна перото за писане. Реликтус го накара да изпълни няколко други прости задачи, след това му нареди да се върне на мястото си и там го окова отново.

Стражите вързаха ръцете на чирака магьосник и свалиха маската му.

— Послушен е — признах.

— Ще стори каквото поискаме от него. Сега, след като привикна да съм му господар, мога дори да го пратя в бой срещу призрачните войници. Ще се бие срещу тях доброволно.

— Освен като доказателство би било без значение. Защо е толкова лесно да се управлява, Реликтус?

— Подобна податливост е в естеството на фалшивите души, милейди. Калидрис не би могъл да стори нищо по въпроса. Те са като цяло невинни същества, които ще правят каквото им се нареди, стига да действаш с достатъчно авторитет. Мислете за тях като за послушни деца. Могат да са отлични бойци, но не изпитват омраза, нито кроят зло. Злото се таи в онези, които са ги сътворили или ги пращат да палят селата!

— В такъв случай не си научил нищо полезно за мен — казах, готова да се извърна отвратена. — Безбройни животи бяха погубени, за да ти доставят този образец, Реликтус! Села изгоряха в името на задоволяването на любопитството ти. Очаквах да намериш слабо място, буквална цепнатина в бронята.

— Но аз намерих! — отвърна чиракът магьосник, сякаш едва сега се сещаше и за този аспект на разговора ни. — Вече мога да убивам хиляди от тях наведнъж, ако ви е угодно.

Попитах го как е възможно подобно нещо.

— Призрачните войници би трябвало да са копия на една и съща душа или на малък брой отделни души. Това е единственият начин Калидрис да е способен да ги прави в такива количества. Всичко се свежда до начина, по който заклинанието може да бъде умножено.

— Да…

— Представете си апарат за повтаряне на жестовете му — точното движение на ръцете и всяко помръдване на пръстите. Манекен, който може да бъде обвързан да следва жестовете му. Или пък това се прави с жици и противотежести, свързани с подобие на броня, която Калидрис прикрепя към себе си. Манекенът може да бъде омагьосан да повтаря точно словата му или пък собственият му глас да бъде пренасян до друга уста чрез серия от тръби. Така или иначе резултатът е сходен. Едно изречено заклинание получава ефекта на две. Или три, ако апаратът е по-сложен. Или на десет. От практическа гледна точка няма ограничение, особено ако е впрегната магия.

— Значи Калидрис поражда хиляди фалшиви души с едничко заклинание. Все още не раз…

— Душите са еднакви. Съживява ги един и същ вътрешен огън. Което означава, че те са… — Реликтус се намръщи, понеже му липсваха думи, а се мъчеше да обясни загадките на изкуството си на глупачка като мен. — Милейди, когато призовахте Калидрис, сторихте го с тъй наречената обвързана с кръв игла.

— Най-голямата ми грешка!

— При все това тя ще послужи за илюстрация в обяснението ми. В този момент вашата болка става негова болка, а вашата кръв — негова. Заклинанието ви обединява. Нещо аналогично се случва и с фалшивите души. Всяка е обединена с роднините си, понеже те са изковани в същия миг със същото заклинание. В това е тяхната сила, понеже дава на Мордакс армия с неограничен размер. Но е и тяхната слабост, понеже са уязвими на едно и също контразаклинание.

— Което ти е известно?

— Заклинание, което съм уверен, че мога да изведа, стига да разполагам с още малко време. С всеки ден научавам повече за работата на Калидрис. Съвсем скоро ще знам достатъчно да формулирам контразаклинание.

Погледнах към бронираното създание, припомняйки си какво бе казал Реликтус — че е невинно като дете. Празният визьор гледаше към мен, струваше ми се, че съзирам отсянка от червения дим, надничащ през стъклените цепки на очите му. Долавях смътно любопитство, донякъде като на обикновено животно или роб, но ни най-малък признак на злоба. Не би трябвало да оставам насаме с призрачен воин, но вярвах на Реликтус, когато той каза, че чудовището е лишено от злоба или омраза.

— А после какво ще стане?

— То ще умре заедно с всяка друга фалшива душа, създадена със същото заклинание. Може да се окаже, че става дума само за един полк призрачни войници или пък ще погубим цялата им армия. Така или иначе загубите могат да са решаващи!

— В такъв случай трябва да го направиш — казах, — при това възможно най-скоро. Бъдещата сигурност на човешкия род зависи от теб!