Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (34)

Глава двадесет и осма

Докато ровех за сведения в паметта си, Хесперъс крачеше напред-назад по белия мостик на кивота, а неспокойното му движение беше твърде нетипично за робота, който смятах, че познавам. Исках само да поговорим за предишната машинна цивилизация, да открия всичко, което знае, и да науча каква роля сме изиграли ние в тяхната злощастна съдба. Беше ми приятно да поговоря с Кемпиън — имах чувството, че в мен е пламнало малко, топло пламъче там, където преди имаше само неосветена бездна, — но разкритието на Хесперъс все още владееше мислите ми дотам, че не можех да се съсредоточа върху нищо друго.

— Как така ти — все едно с кого говоря, Хесперъс или Валмик — знаеш за изчезването на предишната раса? Ако Машинните хора вече са чували за предшествениците си, нима нямаше да ни кажат още преди стотици хиляди години?

— Машинните хора не знаеха за по-ранната раса. Когато се появили на галактическата сцена, са приели, че съществуващите исторически записи — всички предадени им от човешките раси — са до голяма степен верни. Не че не са очаквали да открият неточности и грешки. Но не са имали причини да вярват, че историята ще се окаже пренаписана в такъв мащаб, толкова решително и систематично. През цялото осъзнато съществуване на расата ми сме вярвали, че сме първи истински машинен разум. Скоро ще бъде всеизвестно, че случаят не е такъв.

— Все още не си ми казал откъде разбра.

— Понеже машините дойдоха при мен, когато бях още млад.

— Говорех с Хесперъс. Сега — с Валмик. Нали така?

— И двамата сме тук, две лица зад една маска. Съжалявам, ако те обърквам, но за мен е съвсем естествено да превключвам от едното ниво на съществуването си към другото. Аз съм две реки, които са се обединили в едно течение на мястото на сливането си… — Хесперъс забави крачка. — Мислещите машини ме откриха преди повече от пет милиона години, много след края на Златния час, но преди да дойда на Невма. За тях бях новост — огромен и бавен, и прелестен. Те бяха еднакво нови за мен. Веднага разкрих какво представляват — човешка технология, която бе добила душа и бе обладана от бърз, бляскав разум. Бях виждал и преди това малки умни машини, но нищо с пъргавината и хитростта на истинския интелект и веднага осъзнах, че тези същества са различен порядък машина. Породена от хаос и сложност алхимия бе дарила умовете им със силата на съзнанието и свободната воля.

— Какво се случи с тях?

— Те ми казаха, че искат да установят контакт с човешката метацивилизация. Надяваха се, че след като съм бил човек, ще мога да им служа като посредник, да успокоя дипломатическите води. Призовах ги към предпазливост. Вече бях видял как идват и си отиват дузини империи, как разцъфват и избледняват като лилии в езеро отново и отново, как сезоните се редуват безкрай. Много от тези империи бяха доброжелателни и гостоприемни, но други бяха злонамерени към всякакви външни влияния. За дълговечността им това нямаше значение. Добрите империи съхнеха и вехнеха досущ като враждебните. Но имаше вид стабилност над и отвъд планетарния живот…

— Линиите — казах, вцепенена от ужас.

— Изглеждаше разумно машините да установят връзка с тях вместо с някоя от онези крехки, ефимерни преходни цивилизации. Щом веднъж положеха основата на хармонични отношения с Гражданството — което вече съществуваше по онова време, — линиите щяха да посредничат на свой ред между роботите и онези култури, които сметнат за достатъчно стабилни и скроени така, че да ги приемат. Лека-полека човешкият свят щеше да се запознае с новите си роботски спътници. И двете страни щяха да извлекат полза от новото съдружие. Роботите — с тяхното студено, безучастно отношение спрямо човешката политика — бяха в състояние да окажат модериращо влияние, да успокоят безконечния цикъл на прехода, да доведат нова епоха на покой в галактическите дела. По същия начин роботите можеха да спечелят много от контакта с човешките общества — достъп до изкуствата и науките на милиони светове и милиони години човешка цивилизация. Изкуствата и науките ги очароваха повече от всичко. Те бяха любопитни — чак до болка, — но в умовете им имаше нещо, което ги спираше да проявяват истинско творчество. Единственият наистина иновативен акт, постигнат от тях, беше собствената им поява. Оттам нататък, колкото и интелигентни да бяха, не бяха способни на друго, освен да задават въпроси. Снабдяването с отговори изискваше интуитивни скокове, които те просто не можеха да осъществят.

— Значи не са били като Машинните хора.

— Не. Машините, които дойдоха по-късно — милиони години по-късно, — притежаваха качество, което липсваше на първите. Но може би това е само защото на първата цивилизация не й беше дадено достатъчно време да изобрети творчеството сама. Накрая, чрез достатъчно превъртане на умствени пермутации, те можеше и да открият липсващата съставка.

— Но така и не са получили тази възможност.

— В началото роботите бяха посрещнати грандиозно. Те бяха интригуващо ново развитие на нещата, непредвидена от никого криволица по историческия път. Хората се бяха примирили, че никога няма да делят галактиката с друг вид. Което беше и благословия, и проклятие. Означаваше неограничена площ за развитие, неограничено наличие на суровини, но значеше също така и да понасяш най-мъртвата тишина. Да, човечеството се раздели на милион дъщерни видове, някои от които останалите едва-едва разпознаваха. Но ако надникнеш под люспите, козината, металната броня, то ще откриеш, че в сърцевината все пак се таи човек и никакво примитивно бръщолевене няма да заглуши напълно голямата тишина. Но сега си имахме компания. Разбира се, роботите се бяха появили единствено като последица от човешката дейност, но на всяко едно значимо ниво те все едно бяха извънземни. Умовете им работеха по съвсем различни алгоритми. Така че, на първо място, въпреки цялата си странност, те не бяха зле приети. Роботите не бяха многобройни и заемаха малко пространство, живееха на безопасно разстояние от старовремските цивилизации. Не показваха експанзионистични амбиции. На човечеството, единствено дете, растящо в древна, обитавана от демони къща, това му дойде като да намери ново приятелче за игра. А след известно време връзката на двете метацивилизации започна да напомня именно на това. Но после се вкисна…

Древни спомени се обадиха в главата ми, разклатени като прашни камбани. Сетих се за къщата с безброй стаи и приятелчето, което понякога идваше в тази къща.

— Какво се случи?

— Каквото често става в подобна ситуация. Започна се с нарастващото подсъзнателно напрежение — усещане, че нещо не е съвсем наред, че тези машини по някаква причина предизвикват леко недоверие — и то полека мутира в пълноценна параноя. Не всички я споделяха, разбира се — имаше мнозина, които така и не подложиха на съмнение намеренията на роботите. Но техните гласове не се взимаха превил. Онези, които говореха от името на Гражданството — важните и властните сред най-дейните линии, — започнаха да премислят как да се разправят с машините.

— Геноцид?

— Не, не искаха нито подчинение, нито контрол, а само да разполагат с възможността за такъв контрол. Търсеха да овладеят способността да неутрализират евентуална заплаха, каквато тези машини можеха да представляват в бъдеще. С голяма грижа бе съставен план. Известен брой посланици на роботите бяха заловени и разчленени — смъртните им случаи бяха обяснени като инциденти, коствали също и човешки животи. На Гражданството му отне векове да разчлени на съставните им части събраните данни. Налагаше се да разбере как функционират умовете на първичните роботи. Провали се — изцяло и напълно. Но от този провал изникна една песъчинка познание. Беше открита грешка в умовете на роботите — слабост, съхранена през безброй еволюционни промени. Беше слабо място, което можеше да се използва, стига да има време и възможност. Гражданството изобрети начин да имплантира структура от данни, нещо като неврална бомба, в ума на всеки член на машинната цивилизация. Тя щеше да се разпространи от машина на машина, без те изобщо да осъзнаят, че са носители. С времето щеше да зарази цялата цивилизация. Но прекрасното беше, че няма да има никаква външна проява. Роботите щяха да продължат да си живеят нормално. Щяха спокойно да се движат сред хората до момента, в който си остават полезни за нас. Може би изобщо нямаше да се наложи оръжието да се използва срещу тях — Гражданството определено се надяваше на това, въпреки че действаше с онова, което смяташе за изумителна предпазливост и предвидливост. Но в деня, когато машините се превърнеха в заплаха за човешката експанзия и хегемония, можеха да бъдат активирани невралните бомби. Щеше да е нужно само едно невинно на вид предаване в сърцето на тяхната цивилизация. Веднага щом роботите започнеха да преработват тези данни и да ги споделят помежду си, техните бомби щяха да започнат обратното броене. Нямаше да подейства незабавно, понеже, ако роботите започнеха да умират веднага след получаването на предаването, щяха да успеят да организират карантинни мерки, както и да засекат вероятната причина за поразилата ги чума. Вграденото в структурата изчакване нямаше значение за Гражданството — още от Разделянето линиите гледаха дългосрочно на нещата.

Осъзнах, че съм поглъщала целия разказ с усещане, близо до замаян фатализъм, а способността ми за изненада или отвращение вече се е изчерпала.

— И какво се е случило? Роботите обърнаха ли се срещу нас?

Хесперъс тихо се засмя:

— Не. Те никога не са хранили войнствени амбиции. Всъщност имаха много повече причини да се боят от органичното, отколкото органичното да се страхува от тях. Това не идва да рече, че помежду ни са щели да царят мир и любов до края на вечността — рано или късно напрежението несъмнено щеше да се повиши. Но роботите така и не вдигнаха пръст срещу човешката метацивилизация.

— Какво се случи тогава?

— Оръжието даде грешка. Или роботите се промениха, или хората не бяха проучили както трябва умовете им… но то се активира без външен причинител. Роботите започнаха да умират в огромни бройки. Първоначално не знаеха какво се случва. Дори призоваха Гражданството за помощ! Точно тогава то осъзна какво им е навлякла тяхната хитрина. Линиите бяха засрамени, разбира се, наистина шокирани от предизвиканата по тяхна вина катастрофа, но така и не признаха, че имат пръст в цялата работа. Стояха настрани и гледаха, докато роботите умряха. Разполагаха с достатъчно познания, за да изработят противосредство, което можеше да се разпространи от робот на робот и да обезвреди предишното оръжие, преди то да има шанса да се задейства. Но ако го стореха, щяха да поемат риска да се разкрият като автори на невралната бомба. Вместо това разпространиха дезинформация с предположението, че роботите са били инфектирани от нещо, оставено от Предшествениците.

— Откъде знаеш всичко това, Хесперъс?

— Понеже останах във връзка с машините чак до самия край. Дори когато започнаха да подозират какво им е сторено, те запазиха контакта си с мен. Моите отношения с човечеството ставаха все по-слаби с всеки изминал век. Роботите ме смятаха за достоен събеседник.

Поклатих глава в почуда и изумление.

— Значи си знаел. През цялото това време си знаел!

— Преживях тези събития, Пърслейн, заедно с безброй други. Смяташ, че си живяла в течение на шест милиона години, но нямаш и най-малка представа какво в действителност значи това. Тежестта на всички тези спомени е като океан от течен водород, който се компресира в метал. Всяко ново преживяване, което реша да запазя, всеки нов момент от съществуването ми само увеличава налягането. В най-дълбоките, тъмни и сгъстени пластове на паметта ми си спомнях какво се е случило с първите машини. Но тези спомени все едно бяха погребани под планина, нищо че са ми били достъпни при поискване. Дори да ги бях разархивирал и извел на дневна светлина — което съм правил веднъж-дваж, — нямаше как да проверя дали те са точен запис на истински събития. Нужен беше Хесперъс да ги извади на повърхността и да потвърди какво се е случило в действителност. Когато се появи той — първият посетител от рода му — и дойде с глава, натъпкана с данни втора ръка от Бдящите, събрани от съкровищниците ви, си спомних, че навремето е имало и други като него, и какво се е случило с тях… — роботът вдигна ръце с дланите напред. — И ето ме тук как ти разказвам всичко това!

— Те всички ли измряха?

— Един по един, в течение на хиляди години, всички роботи починаха. И известно време Гражданството живя с мисълта за стореното. Линиите търсеха утеха в знанието, че не са имали желание да наранят роботите, а само да разполагат с такава възможност. Не бяха възнамерявали да пристъпят към изтреблението им, следователно не можеше да се твърди, че са предизвикали целенасочено геноцид. Разликата беше тънка, но ставаше да се държат с две ръце за нея. Само че в крайна сметка утехата не се оказа достатъчна. Нужно беше самата случка да бъде изтрита от историята на Гражданството. Не помниш нищо от събитията, понеже си гласувала да не го помниш и си нагласила спомените и записите в съответствие с направения избор.

— Не бихме успели в подобно начинание! Задачата е прекалено голяма и твърде трудна. Другите цивилизации… — измислях възражения, но не защото не вярвах на Хесперъс. Просто исках обяснение.

— В това зверство не участваше една-единствена линия. Гражданството взе съгласувано нужните мерки. На няколко последователни сбирки Хилядата нощи бяха използвани да се изтриват и модифицират критични спомени. Всички вие действахте съгласувано — това не е нещо, което може да ви бъде причинено от неизвестни личности без вашето съгласие. В същото време бяха пренаписани и общите исторически записи на Гражданството. Всички линии бяха принудени да възприемат новата версия на историята. Онези, които отказваха да се подчинят, бяха съвместно екскомуникирани. Те изсъхнаха, останали извън системата за взаимопомощ и механизмите за информационен обмен на Гражданството.

— Не може всичко да е опирало само до линиите. Ако машините са присъствали в човешкото пространство, то другите цивилизации сигурно са ги забелязали.

— Така е. Но преходът се погрижи за това. Както и някоя и друга грижовна ръка от линиите.

— Не те разбирам!

— Линиите се гордеят с добрите си дела — благородните и прекрасни подвизи, които вършат, за да защитават по-нисшите цивилизации. И има защо да се гордеят. Но освен това свързани с линиите елементи са убивали и потискали развиващите се местни. Нали не си въобразяваш наистина, че нищо подобно не се е случило нито веднъж за изминалите шест милиона години?

Макар и празен, стомахът ми се преобърна, сякаш част от мен бе прокървила.

— Няма откъде да знаеш всичко това. Едно нещо е да си срещал ранната цивилизация, да си се срещнал с Хесперъс…

Роботът се накани да ми обърне гръб, очевидно отвратен от отказа ми да приема на голо доверие всичко, казано от него, но спря, преди да завърши движението си.

— Нима можеш да се съмняваш, че засадата е била свързана с това, за което ти говоря, Пърслейн? След повече от пет милиона години вашето участие в това престъпление започва да излиза на бял свят. Бдящите са положили началото — ако те не бяха открили тези аномални реликви, нищо нямаше да се случи. Но вие — линията Джентиан — с вашия знаменит копнеж за новости и престиж, — вие трябваше да сте първите, изнесли тези аномалии пред по-широката публика. Ако вашите дяловеци се бяха появили на друга сбирка с ясни доказателства, че е съществувала по-ранна машинна цивилизация, въпрос на време щеше да бъде да се изясни и пълната картина. Мислиш ли, че Машинните хора биха били готови да оставят миналото погребано и да се усмихнат толерантно на по-ранната ви грешка? Те биха изпитали силна близост с по-ранната култура и биха се запитали дали сте способни да сторите същото и с тях, стига само да ви се удаде възможност. Гражданството щеше да бъде дискредитирано, но това би било само началото. Твърде вероятно би последвала човешко-машинна макровойна. Така че повторното откриване е трябвало да бъде прикрито. И ако това би означавало унищожението на цялата линия Джентиан — засада, която да изтрие близо хиляда безсмъртни души, — на посочения фон това би изглеждало съвсем приемлива за плащане цена. Убийците ви биха гледали по същия начин на изтребването на милион или милиард души. Пазителите на тази тайна не биха мигнали пред смъртта, Пърслейн! Не биха мигнали пред геноцид или изтреблението на още една цивилизация!

— Бдящите са първоначалният източник на сведенията. Защо не тръгнат след Бдящите, преди информацията да стане общоизвестна?

Наивността на въпроса ми явно развесели Хесперъс.

— Както го казваш, прозвуча толкова просто. Бдящите са неразрушими, Пърслейн — равномерно разпределен Дайсънов рояк, практически непроницаем за външна агресия. Устояли са над пет милиона години и по всяка вероятност ще надживее всяка друга цивилизация в тази галактика. За щастие самите Бдящи, изглежда, не осъзнават значението на находката си. Те са прекалено погълнати от собствените си цели и твърде съсредоточени върху Андромеда, за да обръщат внимание на местните незначителни проблеми.

След проточилото се мълчание попитах:

— Сега мразиш ли ни?

— След добротата, която показа към мен? Омразата е в най-далечния край на спектъра за мен. Но ви съжалявам за стореното от вас!

— Нямам чувството, че съм била част от това престъпление.

— Всички вие изиграхте своите роли. Имаше и такива, които се изказваха срещу плана, но не достатъчно силно. Други дори смятаха, че му липсва замах и че оръжието е следвало да бъде активирано веднага щом се е разпространило сред роботите. Не съм готов да гадая каква е била твоята позиция. Това си го знаете само ти и съвестта ти.

— Спомените, които сме променили… те могат ли да бъдат отключени отново?

— Въпреки привидната си простота човешкият ум е сложен уред. Съпротивлява се, когато го третират като домашна мебел, като шкаф с чекмеджета и вратички, които можеш да отваряш и заменяш без последствия.

— Знам — казах тихо. — Хесперъс, съжалявам за онова, което сме направили навремето. Или бих съжалявала, ако този термин беше достатъчно всеобхватен. Но ние не наказваме децата за престъпленията, направени от родителите им!

— Не сте били деца.

— Щом веднъж сме изтрили спомена за това престъпление от съзнанията ни, все едно сме били. Няма смисъл да бъдем наказвани за нещо, което почти не си спомняме да сме извършвали.

— Ще те изненада ли, ако кажа, че съм съгласен с теб?

— Вече не знам какво да си мисля. Просто искам да сторя каквото е правилно — да намеря начин да се измъкнем от тази бъркотия. Ако това означава да се предадем на Машинните хора и да ги оставим да решат дали да ни накажат или не, то може би това трябва и да сторим.

— Предвид настоящия развой на събитията, нямам представа какво е мнението на машинните цивилизации по темата.

— А Каденца и Каскада?

Хесперъс отвърна:

— Все още не знам защо са били пратени.

 

 

След като се бяхме споразумели как точно ще се действа, двамата с Хесперъс тръгнахме по белите коридори обратно към входа на кивота. Вече бяхме използвали собствените разузнавателни устройства на кораба да се убедим, че никакви големи машини не са влизали в трюма след източването на атмосферата.

— Защо още ги няма? Изненадана съм, че не са ни устроили засада отвън!

— Рано или късно ще дойдат. В момента може да са прекалено заети да се измъкват от корабите на преследвачите. Но оттук нататък не пускай на борда никой освен мен, и то ако използвам кодовите думи, за които сме се споразумели.

— Хелъборин^[1] и Орич — повторих, сякаш бих могла да забравя имената.

Хесперъс кимна.

— Не забравяй, за Каденца и Каскада е лесна работа да се превъплътят във външния ми вид и да имитират обичайния ми начин на говор. Но ще очакват да се държа като Хесперъс, не като Валмик. Ако по някаква причина не будя доверието ти, дори ако използвам кодовите думи, то последната ти защитна линия ще е да се вслушваш за Валмик. Ако не го чуеш, можеш да приемеш, че в крайна сметка не съм Хесперъс.

— А тогава какво да правя? Ако те са отвън, няма да им отнеме много време да влязат вътре!

— Не мога да ти кажа как да постъпиш при тези обстоятелства — отвърна Хесперъс. — Нека си остане между теб и твоя създател.

— Казваш, че трябва да се самоубия?

— Мога да се сетя за поне един начин, по който роботите вече можеха да са те ликвидирали. Ако намерението им беше такова.

Запитах се накъде бие.

— Те направиха дяволски добър опит, когато изпразниха трюма.

— Ти обаче оцеля. Намерението им беше да те приковат на едно място, към един кораб, а не толкова да те убият незабавно. Според мен искат нещо от теб, Пърслейн — най-вероятно скрито в главата ти. Защо иначе ще те държат жива засега?

Потреперих при мисълта какво би означавало да те разпитват двете прекрасни сребърна и бяла машина и какви неща можеха да ми сторят, стига да пожелаят. Заявих:

— Не знам нищо!

— Може би. Но важното е какво те си мислят, че знаеш!

Хесперъс отвори вратата към шлюза, подготвяйки се да се изложи на вакуума в товарния трюм.

— Как ще говориш с мен? Навън няма да можеш да издаваш звуци.

— Шлюзът е оборудван с проста радиовръзка. Ще чуеш гласа ми, когато възникне нужда да говоря с теб. Дотогава ще пазя радиомълчание — не искам да помагам на Каденца и Каскада да ме проследят.

— Колко време ще отсъстваш?

— Зависи от променливите, от един до два часа. Не мога да дам по-точна оценка.

— Би трябвало да ида аз вместо теб. Със скафандър от кивота и с моите познания за трюма…

— Въпреки това ще ти отнеме повече време. Аз мога да се движа като вятъра, когато е нужно.

Потрих пръсти по имитиращата мускули броня на предмишницата на робота.

— Пази се, Хесперъс!

— Ще внимавам! — След мъничко той добави: — Облекчен съм, Пърслейн. Мислех, че ме мразиш заради онова, което бях принуден да ти кажа.

— Никога не съм спадала към хората, които стрелят по куриера. Ти стори онова, което се полагаше.

— Ти пък понесе добре новината. Нека се надяваме, че и останалите от вида ти ще последват примера, нали?

Вътрешната врата се затвори зад него. През стъкления прозорец проследих как златната му кожа потъмнява до пепелносиво, докато роботът наглася оцветяването си. Никога не си бях представяла, че е способен на подобна промяна без усилие, но у Хесперъс вече нямаше нищо, което да ме изненада. Пепелносивото се превърна в тъмно, неясно мъгляво петно, щом той се стрелна извън шлюза като куршум. А после и външната врата се затвори и аз останах сама в белия кивот, затворена със страховете си, които да ми правят компания.

Точно тогава ми хрумна, че съм единственото живо същество на кораба.