Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (30)

Милейди — Добентън се приведе на влизане в покоите ми, — нося ви лоши новини!

Бяха минали две седмици откакто допрях обвързаната с кръв игла до пръста си. Бях очаквала Калидрис да потропа на портите на Облачния дворец в рамките на два-три дни, нека са четири или пет, като имаме предвид затруднените пътувания на открито заради вездесъщите шпиони на Мордакс. След седмица започнах да се притеснявам. В края на втората — да се подготвям за неприятната възможност Калидрис да е вече мъртъв. В крайна сметка беше минало много време, откакто за последен път ми прати вест. Но когато ми връчи обвързаната с кръв игла, той ми каза, че магията й ще подейства само ако е още жив. Не бях усетила болка, когато потече кръв; ако Калидрис не беше вече на този свят, трябваше да почувствам поне пробождането.

— Кажи ми новината, Добентън. Калидрис е мъртъв. Бил е заловен по пътя си към Облачния дворец.

— Ако може да се вярва на агентите ни, Калидрис е жив. Милейди, извършили сме ужасна грешка!

Оставих огледалцето и четката си. Бях се занимавала с косата си, седнала до прозорец с цветно стъкло, украсен с красиви шарки.

— Не те разбрах.

— Боя се, излиза, че по времето, когато го призовахте, Калидрис вече е бил затворник на Мордакс. Бил е заловен при едно от нападенията на херцога — част от по-голяма група, в която е имало ковачи и разнообразни занаятчии. Затова и не са ги пратили направо на ешафода. Мордакс би предпочел да пороби такива хора и да ги кара да обличат армиите му. Калидрис се е предрешил добре и е използвал блокиращи заклинания да маскира собствените си магически умения. Трудно и опасно начинание — но е свършило работа. Заблудило е дори личните магьосници на Мордакс. Разбира се, Калидрис не би могъл да поддържа измамата до безкрай — коствало му е много усилия, но е щял да успее да се защити, докато е бил под пряко наблюдение. После, когато групата бъдела пратена на работа върху армията на Мордакс, е щял да организира и бягството си.

— Моля те, кажи ми какво друго са научили шпионите!

— Калидрис е бил забелязан от един от тези хора в момента, когато иглата се е забила. Той е разпознал присъствието на магия — кръв се е появила на пръста на жертвата без причина и болката на Калидрис е била непропорционална на раната му. В същия миг е изгубил контрол върху блокиращите заклинания: те изисквали постоянни, мъчителни усилия. Шпионинът се уплашил. Повикал стражата и им казал какво е станало. Калидрис бил отделен от обикновените ковачи и изправен през херцог Мордакс. По това време и придворните магьосници на Мордакс усетили присъствието на силен чужд ум в Черния замък. Калидрис бил разкрит. Бил окован и със запушена уста, преди да успее да вдигне магия срещу мъчителите си.

Погледнах към Добентън с привичния си скептицизъм.

— Това са ти съобщили шпионите ни? Ако имаме такива хора, защо вече не сме завзели Черния замък?

— Разполагаме също и с това — каза Добентън, избягвайки да отговори на въпроса ми.

Подаде ми писмо. Потреперих при вида на печата с черната решетка. Поредната връзка с доведения ми брат. Разпечатах го трескаво и прочетох високомерните хвалби на Мордакс как е заловил Калидрис.

— Мислиш си, че не мога да го обърна в своя вяра — прочетох, — но грешиш. Всеки може да бъде променен. „Придворие“ ме промени. Мислех, че съм по-силен от играта, че мога да стана Мордакс, без да наследя мантията на личността му и неговото минало. Грешах по този въпрос, както и ти ще сгрешиш за Калидрис. Ще му кажа, че си го предала, за да си върнеш придворната дама; че съм те помолил да ме снабдиш с доказателство за самоличността му. Той няма да ми повярва в началото, но съм виждал как се пречупват хората. Времето ще подкопае старата му лоялност и ще го обърне във вярата на Черния замък. А след това върху Кралството ще бъде стоварена магия, по-мощна от всичко, което можеш да си представиш!

Погледнах Добентън с циркулиращ във вените лед.

— Провалихме се. Краят настъпи!

Клепачите му тежаха като оловни заради недостига на сън. В последно време камердинерът Добентън, оръжейникът Кирлъс, войниците му и най-високопоставените ми министри не мислеха за друго освен за Калидрис и Черния замък.

— Може би Калидрис ще има силата на волята да не се обърне против нас!

— Никой простосмъртен не е способен да устои. Нали видя какво пише в писмото си херцог Мордакс, Добентън — не се преструвай, че не си го отворил и презапечатал, преди да стигне до ръцете ми. „Придворие“ го е променил. Знам какъв беше, преди да влезе вътре!

— „Придворие“, милейди?

За миг се усетих на ръба на променящо ме познание, тайна, която би предложила друга, по-малко притеснителна гледна точка към всичките ни проблеми. Все едно бяхме актьори на сцена, дотам привикнали с ролите, които изпълняват, че бяхме забравили, че цялата тази работа е просто представление. Натоварени с тежестта на проблемите на героите, бяхме имали миг на просветление — осъзнаване, че това е само пиеса, само костюм, от който можем да излезем когато си пожелаем. Напоследък имах доста такива мигове — усещане, че се намирам в театър, че никое от действията ми няма особени последици отвъд облицованите в зелено стени на залата. Понякога се случваше някоя дума или фраза — „Придворие“, космически кораб, планетоид — да ми прозвучи като знаменателен ключ, който ей сега ще отвори вратата към велики и вълнуващи загадки. За щастие — защото те лесно можеха да отвлекат вниманието от проблемите тук и сега — тези мигове винаги отминаваха и оставяха само бледо усещане за безпокойство и вълнение.

— Няма нищо, Добентън. Просто исках да посоча, че не можем да доверим Кралството на вярата, че Калидрис ще се окаже по-силен от всеки раждал се някога човек — поколебах се, прокарвайки нокти по острия ръб на писмото. — Винаги е имало към кого друг да се обърнем. Когато тази възможност бе повдигната за първи път, я отхвърлих, както и бях права да сторя предвид състоянието на делата ни по онова време. Сега ситуацията взе много зловещ обрат и трябва да я преосмислим. Ако магията на Калидрис бъде използвана срещу нас — а аз се боя, че така ще стане, — трябва да разполагаме с равен нему съюзник.

— За Реликтус ли става дума, за провалилия се ученик? — ужасът изтегли цвета от и бездруго пребледнялото лице на Добентън. — Не съм съгласен с Кирлъс, милейди. Реликтус трябва да си остане където е, докато изгние!

 

 

Бях права за магията на Калидрис, макар че щяха да минат месеци преди да узнаем истината за поражението му. Мигът на осъзнаването настъпи, когато призрачните войници започнаха да нападат нашите села.

Единствената слабост на херцог Мордакс винаги е бил размерът на армията му — добре екипирана и добре обучена, безмилостна в изпълнението на заповедите му, но разхвърляна по изпълнението на твърде много кампании, с твърде много точки за нападение по границите на Кралството. Нашата армия беше по-многобройна, но (не може да се отрече) по-малко ефективна и само това нелеко равновесие сдържаше напредъка на противника. Ако беше неминуемо по-силен, той нямаше да има причини да взима заложници, нито би имал за какво да използва Калидрис. Мордакс беше човек на приложните изкуства, обучен в кръвопролитното изкуство на войната и хранеше инстинктивно недоверие към магията. Въпреки това никога не се бях лъгала, че ще се сдържи да не използва по предназначение новата си награда, ако обстоятелствата му дадат възможност.

В началото всичко, което знаехме за Призрачните отряди, идваше от доклади на уплашени и не особено достоверни свидетели. Нападатели бяха изгорили едно село. Войниците размахвали факли и пики, били обичайната групичка, издокарана да прилича на бандити. Но докато опожарявали селото, извън него останали яздещите с тях ескорт бронирани войници на тънки като скелети коне, жилави и бързи като хрътки. Само един от тях бил яхнал тежковоз и бил и единственият с вдигнат челник. Другите носели сложно скачени брони, всеки инч от телата им бил защитен от метал. Мъжът с вдигнатия челник бил издокаран в кожена броня със зашити по нея метални плочи. Изглежда, предвождал другите войници — онези със затворените шлемове, но така и не им дал нито една словесна команда.

Един от селяните, изваден от кожата си заради горящата си къща, открил бронираните ездачи и стрелял по тях с краден лък. Пуснал шест стрели по отряда, но те или отскочили от броните им, или се забили в сглобките между частите, без да нанесат очевидна вреда на ездачите. Щом бандитите напуснали селото, бронираните препуснали да се присъединят към тях. В този момент селянинът пуснал седма стрела и по късмет улучил в хълбока един от конете. Конят подрипнал и хвърлил ездача си. Той се стоварил на земята, без да издаде нито звук освен трясъка на метала. От другите ездачи единствено онзи на тежкия кон се обърнал. След това махнал с ръка и останалите препуснали след него, без да обръщат внимание на падналия си другар.

Селянинът изоставил прикритието си, за да огледа падналия ездач. Онова, което открил, го притеснило безмерно. Бронята била пукната, а едната ръка се била откачила от торса. Но нямало следа от ранена плът, а когато огледал останките, открил само празен метал — костюм от броня без човек в него. Тогава разбрал и защо конете на рицарите били толкова тънки и бързи. От тях се искало да носят само тежестта на метала, не и човек вътре в бронята.

Ето така научихме за първи път за Призрачните отряди. В течение на следващите седмици доклади за тях запристигаха отвсякъде из Кралството. Придвижваха се толкова бързо и с такава пъргавина, че можеха да пресичат границите ни по начин, какъвто никой друг не бе използвал. Действаха нощем, все едно беше дневно време. Конете им миришеха на смърт и разложение, сякаш самите те бяха оседлани трупове, върнати към живот с една-едничка цел. Никога не ги бяха виждали да пасат или да пият вода, а и в най-студените нощи нито следа от дъх не напускаше дробовете им.

А и пристигаха в безмерни бройки. Каквато и магия да използваше срещу нас Калидрис, тя изискваше само производството на нови брони. Дори нашите ковачи да можеха да работят също тъй усърдно, ние пак нямаше да им насмогнем — нямаше откъде да вземем достатъчно войници, способни да запълнят всичкия този метал. Мордакс можеше да вдигне колкото си иска на брой.

Тогава осъзнах, че имаме нужда от Реликтус — че не мога повече да се вслушвам в скрупулите си.