Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (28)

Глава двадесет и трета

Мъзириън подреди двеста петдесет и шестте разреза на Грилс под формата на мозайка на пода, по шестнайсет плочи на ред. За целта използваше сложна схема, привидно случайна, но всъщност много хитроумно измислена. Основният принцип беше, че на пода две съседни плочки не бива да съответстват на два съседни разреза на оригиналното тяло. Получаваше се така, че на една рамка можеше да има пълен телесен разрез, показващ човешки силует в профил, а на съседната — само несвързани островчета. Стъклените плочи бяха осветени изотдолу и през тях все още протичаше бавен, задавен живот. Течностите течаха мъчително като рекички от масло, прихванато между прозрачни плоскости. Дробовете на Грилс се разтваряха и свиваха, ритмичните им движения се отразяваха в синхрон през множество плочи. Между рамките, обхващайки ги в мрежа, беше разположена поредица тесни каменни пътеки. На вид цялата конструкция силно напомняше канонична градина с правоъгълни рибешки езерца със странни, пулсиращи цветя, полегнали в тъмната вода. Когато пристигнахме, Мъзириън крачеше по една от пътеките, размахвайки небрежно енергиен пистолет. Намираше се на средата на поредния разпит на Грилс и преминаваше през един и същ набор от въпроси, които вече му беше задавала дузина пъти.

— Времето ми не е ограничено — казваше в момента. — Твоето, за нещастие, се скъсява с всеки изминал час. Мога да продължа да те кълцам, докато ти остане по-малко нервна система, отколкото имат скаридките… — Тя вдигна енергийния пистолет, нагласи леко циферблата му и го насочи към плоскостта от дясната си страна. — Усещаш ли вече някаква разлика, Грилс? Аз ускорявам ли се? Мислите ти замъгляват ли се? Става ли ти все по-трудно да си спомниш как си се озовал тук, защо се намираш в наши ръце? — засенчвайки очи със свободната си ръка, тя натисна спусъка на енергийния пистолет, насочвайки копие от пурпурна светлина в плочата. Целеше се в главата му. Плочата не се счупи, но оръжието проби спретната дупка през сечението на мозъка на Грилс, а тъканта почерня в зачернен, разширяващ се кръг.

— А сега има ли разлика, Грилс? Няма как да го усетиш, но току-що ти отнех още няколко милиарда мозъчни клетки. Ти имаш още няколкостотин милиарда, но и двамата знаем, че запасът не е безкраен. Плоскостите ще насочват функционалните пътища около щетата, но няма да възстановят спомените, които току-що загуби. За твое нещастие проблемът е, че няма непременно да си спомняш, че си ги загубил. Просто ще се чувстваш по-празен, по-неясен — като стая, от която изнасят мебелите.

Гласът му отекна силно:

— Казах ти всичко, което знам!

— Не ти вярвам.

— Защо си въобразяваш, че биха ми съобщили повече от абсолютния минимум, нужен ми за целите на операцията?

— Не биха — освен ако не си я планирал ти, което е поне теоретично вероятно. Докато не науча повече за структурата и размера на Дома на слънцата, няма да съм в състояние да изключа тази вероятност — Мъзириън прескочи до друга плоча на шест реда от дясната страна. — Във всеки случай все още не съм убедена, че си ми казал всичко, което си научил за операцията, дори ако не си ти главният й ръководител… — тя прицели дулото на енергийния пистолет отново и стреля в стомаха на пленника.

Този път Грилс изпищя. Навсякъде из мозайката разрезите се загърчиха в затворите си от стъкло.

— Да! — възкликна Мъзириън одобрително. — Тлъст нервен възел улучих. Това сигурно наистина болеше. Може би продължава да боли?

Прошепнах на Пърслейн:

— Тя напълно е откачила!

— Това си го знаем.

Огледах оредялата публика в търсене на Акънайт, Валериан и другите дяловеци, от които се очакваше да дърпат юздите на каретата на Мъзириън. Все още в погребалните си одежди, те образуваха групичка в черно. Бетъни седеше само на ред или два зад тях редом с Чарлък.

— Почакай тук — казах.

— Не си ли загазил достатъчно?

— Те ми забраниха да влизам в залата за разследвания. Сега сме на открито!

Проправих си път до Акънайт и останалите, докато Мъзириън продължаваше да измъчва Грилс. Бях пресякъл само половината разстояние, когато чух пукота на поредния енергиен разряд. Този път липсваше писък, което означаваше, че е опекла поредния възел мозъчни клетки.

— Кемпиън — поздрави ме Акънайт и потупа празното място до себе си. — Седни, старче! Тя е в отлична форма, нали?

— Като за луда.

— Демонстрира определена… страст. Не бихме искали по-малко от нея, нали?

— Тя изби трима от пленниците. Ще имате късмет, ако до края на деня от Грилс остане нещо.

— Той е наясно с фактите. Не виждаш ли, че е на ръба да си признае?

— На ръба е да изгуби говорните си центрове.

Валериан се изкашля и отбеляза с глас, тих като шепот:

— Може би Кемпиън е прав. Отпуснахме на Мъзириън твърде дълга каишка. Тя има добри намерения и към Грилс чувстваме същото като нея, но в случая единственото от значение е да измъкнем от него информация. Не можем да допуснем личните чувства да застрашават сигурността на линията.

— Смяташ, че трябва да я озаптим ли? — попита Мълилот, а думите му бяха подчертани от още един енергиен разряд. — Това няма да изглежда добре пред останалите ни гости!

— Това там също не изглежда добре — подчертах. — Поне в моите очи има вид на допуснато от линията мъчение в името на самото мъчение.

— А ти как би подходил към случая, Кемпиън? — попита Бетъни, който бе напуснал мястото си, за да се присъедини към нас. — Сигурен съм, че преливаш от идеи!

— Да започнем с това, че щях да й взема пистолета от ръцете. Може да прекъснеш преноса на данни между отделните плоскости, без да разрушаваш никакви физически връзки. Ако искаш да привлечеш вниманието на жертвата, направи го по този начин. Грилс няма да осъзнае разликата — все така ще усеща как части от него изчезват в небитието. Плюсът на подобен метод обаче е, че винаги можеш да го сглобиш обратно, ако не получиш достатъчно добър резултат.

— Ако не ни снабди с нищо ценно в резултат на това, че сме го свели до едно голо нищо, без значение какъв метод използваме, то надали е особено вероятно да се държи различно при повторение на упражнението — възрази Акънайт.

Свих рамене:

— Ами направете го истинско втория път — или третия. Но поне опитайте по този начин отначало. Изпробвайте Грилс! Вижте колко близо до кокала е готов да допусне ножа. Може да е на ръба на пропиването, но със скоростта, с която го пържи Мъзириън, докато пропее, вече сигурно ще е късно.

— Наистина си твърдо решен да провалиш това разследване — изсъска Бетъни.

Поклатих глава по-скоро изтощен, отколкото ядосан:

— Не. Изцяло подкрепям всякаква дейност, която би могла да извлече достоверни данни от Грилс. Ако вярвах, че насичането на тези стъкла с брадва би свършило работа, щях да съм пръв на опашката. Но стрелбата няма да подейства! — опитах се да надникна дълбоко в очите му, изгарящ от нетърпение да открия разумния, умен човек, за какъвто винаги съм го смятал. Беше амбициозен, но никога не е проявявал глупост. — Бетъни, знаеш, че това е грешно. Слушах те как говориш за Сайфъл снощи!

Той отклони поглед с насмешлива гримаса.

— Знаех си, че ще намериш нещо, за което да се заядеш!

— С нищо не се заяждам. Онова, което каза за нея, беше съвършено! Стоях там и благодарях на звездите, че ти изнасяш речта, не аз. Беше великолепен!

Мълчанието помежду ни се проточи като че ли хиляда години. Останалите дяловеци се оттеглиха, давайки ни възможност да поговорим насаме.

— Смятах, че няма да одобриш — каза Бетъни накрая.

— Беше чудесна реч. Беше вярна и истинска. Ако Сайфъл присъстваше, щеше да ти каже същото!

— Просто исках да кажа онова, което трябваше да бъде изречено. Не познавах Сайфъл добре като теб, но знам, че нямаше да толерира нещо, което не е изцяло вярно и не е строго по темата. Не би искала животът й да бъде украсен или романтизиран.

— Свиреше на правилната струна — въздъхнах, наясно, че стъпвам по тясната граница между отчуждаването на Бетъни завинаги и привличането му на моя страна. — След церемонията осъзнах, че съм грешал за теб! Заради случилото се с Пърслейн ми беше минало през ума — само ми мина, честно, — че може да имаш повече общо със сполетелите ни събития, отколкото някои от нас допускат… — преглътнах мъчително. — После, когато Сайфъл умря…

— Помисли си, че съм замесен?

— Глупава идея. Но все някой от нас трябва да е бил виновен за смъртта й! Съжалявам, че позволих на подозренията си да паднат върху теб дори за миг. Но така се случи… — ставаше ми все по-трудно да говоря, гърдите ми се надигаха и спускаха, сякаш съм изкачил планина. — Ти позволи на Мъзириън да продължи с това разследване. Започнах да се чудя дали пък не искаш да го провали.

— Така че информацията да не излезе на бял свят.

— Сигурен съм, че разбираш защо съм си помислил подобно нещо.

Погледът на Бетъни не издаваше улики какво е мнението му за мен — мисловните му процеси може би се развиваха на светлинни години от онова, което се показваше на лицето му.

— А сега? — попита той достатъчно дружелюбно.

— Речта ти промени всичко.

— Въпреки всичко мога да бъда търсеният от теб убиец. Няколко добре подбрани думи? Лесно се имитират!

— Но ти не ги имитира.

— Не — каза той след продължителна пауза. — Не бяха преструвка. Беше ми трудно да говоря за Сайфъл. И още по-трудно ми ставаше, като знаех, че човекът, който я е убил, навярно стои на няколко крачки от мен.

— Значи сме двама на едно мнение — обърнах се с лице към площада, към Мъзириън и нейното ято блестящи, гърчещи се плочи. — Което е причината това да спре, преди тя да стигне прекалено далеч. Мъзириън не е убийцата, но тя не ни прави услуга. Разбирам омразата й, нуждата й от отмъщение, но сега не му е времето и мястото.

Разнесе се поредният разряд на енергиен пистолет. Грилс отново изпищя.

— Мъзириън — обади се Бетъни, повишавайки глас така, че да се разнесе през откритото пространство. — Би ли имала против да… спреш за момент?

Тя се обърна с кипнал в очите гняв, а пистолетът й почти подскочи към нас. Нямаше предпазител. Освен ако оръжието не беше инструктирано да не стреля по джентиански дяловеци, то едно трепване на пръста й беше достатъчно да изтрие от лицето на света още петима-шестима от нас.

— Проблем ли има, дяловек Бетъни?

— Нищо подобно, Мъзириън! — въпреки положените усилия гласът му все пак трепна. — Просто реших, че моментът е добър за малка пауза… да обобщим, да оценим наученото, преди да продължим.

— Нищо не сме научили!

— При все това… все пак може да е разумно да преоценим подхода си, да видим дали няма начин да го усъвършенстваме още повече!

За мое голямо облекчение, Мъзириън свали пистолета и завъртя циферблата до, както предположих, безопасна настройка. Пусна оръжието и то увисна във въздуха, където го остави. След това тя закрачи към нас.

— Това е неприемливо. Постигах успех.

— Доникъде не стигаше — възразих аз.

Тя стрелна с поглед Бетъни:

— Мислех си, че на Кемпиън му е забранено да присъства на разпитите.

— Тук е различно — казах. — Това е обществено място. Изгони ме и ще трябва да изгониш и имирците!

Тя ме пренебрегна и заговори направо на Бетъни:

— Грилс започва да се пропуква. Усещам го!

— Проблемът е, че не знаем колко време трябва да продължиш да пробиваш дупки в него, преди да започне да говори — каза Бетъни. — Той е краен ресурс. Нямаме друг Грилс, прибран в запас, готов да легне под ножа, когато този свърши.

— Един ми е напълно достатъчен.

— Боя се, че Бетъни е прав — обади се Акънайт, усмихвайки се извинително. — Дотук се справяше прекрасно, за което всички сме ти благодарни, но дойде време да опитаме по-различен метод.

Бетъни ме стрелна с поглед, после се обърна към Мъзириън.

— Грилс чува ли ме в момента? — попита тихо.

— Не. Изключих му звуковия вход, когато ме прекъсна.

— Няма да му се причинява повече физическа вреда — не и докато не използваме всяка друга нефизическа възможност. Нагласи полето на пистолета си достатъчно слабо, така че да не прониква през плоскостите. Ще симулираме щета, като затваряме връзките на данните между разрезите му.

— Той ще забележи разликата, Бетъни. Няма да чувства болка.

— Тогава ще трябва да се справяш без нея. Все така ще се чувства изтриван парче по парче. Това би трябвало да е достатъчно неприятно и без добавената в уравнението болка.

— Ще знае, че процесът е обратим.

— Не, няма откъде да е сигурен. Ще продължи да се съмнява, особено ако все така стреляш с пистолета. В момента има шанс да не си в състояние да го сглобиш отново, да го превърнеш в ходещо, говорещо човешко същество. Продължавай да изтриваш плоскостите и той ще стане като книга, на която са изтръгнали половината страници. Ще се стигне до точка, в която ще сме изгубили твърде много, за да го възстановим — и той го знае.

Мъзириън не изглеждаше убедена, но и нямаше вид, че се кани да спори с Бетъни и останалите. Те й предлагаха начин да запази лице пред публиката си, позволяваха й да остане начело на разследването. Ръцете й щяха да са вързани, но все пак беше по-малко унизително, отколкото да й отнемат изцяло водещата роля. Заяви:

— Това не ми харесва!

— Но въпреки всичко ще го изпълниш — завърши Бетъни вместо нея. — Така трябва да стоят нещата, Миз! Ако грешим, ако този път не ни отведе никъде, тогава пръв ще призная грешката си. Но дотогава ще го правим по моя начин!

Мъзириън се намръщи. Обърна се и закрачи обратно към очакващото я оръжие. Измъкна го от въздуха, все едно сграбчваше стършел. Отново настрои циферблата, след това се обърна към нас с побелели около ръкохватката пръсти.

— Да бъде по вашия начин, момчета и момичета!