Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (23)

Глава деветнадесета

Разпитите на Мъзириън продължиха в течение на целия ден. Пърслейн ме остави да ги наблюдавам сам, докато разговаряше с имирския учен за преживяванията ни в окото на Духа.

Макар че нямаше публично наказание, останах с впечатление, че на Мъзириън са се скарали за причиненото на Торн, дяловека от Дома на пеперудите. Може и да не беше възнамерявала да го убие, но несъмнено бе наясно, че вероятността да преживее аварийното изключване не е била голяма. И макар че Мъзириън се бе самоубедила, че той е изпял всичко, което е възнамерявал да й каже, подозирах, че Акънайт и останалите не бяха чак толкова сигурни. Така че този път я следяха много по-изкъсо. Мъзириън все така ръководеше разпита, но Акънайт, Лусърн, Мълилот и Валериан седяха на отделен собствен ред между публиката и подиума. Не казваха нищо, но Мъзириън им обръщаше почти толкова внимание, колкото и на затворниците. Всеки неин жест беше под наблюдение и тя не предприемаше нищо, без да се обърне към четиримата си събратя оцеленци, търсейки изричното им одобрение да продължи. В същото време в поведението й прозираше непокорна, прекалено самоуверена нотка. Може да я бяха плеснали през пръстите, да й бяха казали да не пресича отново границата, но тя не беше слязла от трона. Противното щеше да е признание, че Бетъни и останалите са направили грешка като бяха връчили това назначение на Мъзириън, а тя никога нямаше да го допусне. Мъзириън изглеждаше още по-смела, не притеснена.

Саркофазите — трите заети и единият празен — бяха подредени в арка, така че от всеки да се виждат останалите. Мъзириън беше намалила и тримата затворници до сто, а ние всички бяхме дозирани със синхромрежа до съответния фактор. Дванайсетчасовите сесии за разпит би трябвало да продължат субективен интервал, равен на седем и половина минути — време, достатъчно едва колкото да се разменят любезности в нормален разговор. Но разговорът бе далеч от нормалното. Мъзириън кипеше от праведен гняв и забиваше всеки пореден въпрос практически преди затворниците да са имали шанса да отговорят на последния. Когато тя стигнеше до проблем, се ускоряваше до нормално време и се консултираше с четиримата си наблюдатели. Денят въпреки това летеше.

В края му тя беше постигнала забележително малък напредък. Сравненията на лицевите конструкции бяха установили, че двамата неизвестни затворници са „мъртви“ дяловеци от линиите Ектобус и Джуртина — съвпадение, което предизвика немалко притеснения, предвид факта, че бяхме домакини на гости от тези две линии. Но Мъзириън не беше в състояние да накара затворниците да разкрият самоличностите си. Нито пък успяха да хвърлят допълнителна светлина върху Дома на слънцата, който си остана също тъй загадъчен, както когато Хесперъс го беше споменал за първи път. Единствен от тримата Грилс бе показал намек за разпознаване, но дори и това може да беше плод на въображението ми.

— Смятам, че вече се познаваме доста добре — каза Мъзириън на Грилс.

Спомних си намека на Мълилот, че тя страстно изкопчвала истината, когато оцелелите още се криели в руините на системата за сбирки.

— Ами вземи решение — каза Грилс. — Или ме намалявай, или ми вдигай ръчката! — Гласът му беше груб и стържещ, сякаш гласните му струни са били опънати да се сушат на слънце.

— Сега вече сте трима. Торн умря.

— Кой е Торн?

— Дяловекът от Меликта, твоят съучастник. Другите двама са Ектобиус и Джуртина. И четиримата сте дяловеци, които уж са „потънали в небитието“ и са отпаднали от линиите си.

— Казваш го така, сякаш вече знаеш всички отговори, Мъзириън!

— Понаучила съм едно-друго — тя се отпусна на пети и протегна гръб като прозяваща се котка. — Попитах Торн за Дома на слънцата. Сега питам и теб!

— Не знам за какво говориш.

— Очевидно това е линия. Не е трудно да се досетим, че Домът на слънцата явно е съставен от дяловеци, които са принадлежали към други линии. Вероятно се налага да привличат нови участници от време на време. Предполагам, инфилтрират се в познатите ни линии, като заменят легитимни членове с идеални копия. Ако случаят е такъв, тогава истинският Грилс може да е умрял преди милиони години. Ако си заел мястото му по време на някоя обиколка, след това се е появил на сбирка с тялото и лицето му, с гените му и комплект от спомените му — то вероятно ние не бихме открили разликата. Защо ни причинявате такова нещо, Грилс? Какво сме сторили, за да заслужим подобно чудо?

— Съществувате. Това е достатъчно!

— Докато бяхме още в системата със засадата, ти спомена Кемпиън. Вие ни се подигравахте, смятахте, че никога няма да се доберем до него или до съкровищницата му. Това ви беше грешката, Грилс! Кемпиън оцеля, нали разбираш. Той успя. А това означава, че имаме отлична възможност да разгадаем заедно причината за престъплението ви.

— Не ви спирам по никакъв начин.

— Виж сега, Грилс. Ще ти покажа точно колко съм сериозна! — Мъзириън пристъпи към втория шкаф и положи длан на контролната ръчка. Затворникът — онзи, когото смятахме за Ектобиус — се размърда на мястото си, уплашен от мисълта какво ще му стори мъчителката. Понечи да каже нещо, но Мъзириън сигурно беше изключила микрофона, който усилваше думите му.

— Твърде късно е вече — заяви тя. — Беше ти дадена възможност. Сега можеш да си ни много по-полезен, като покажеш на Грилс, че съм делово настроена!

Гърлото ме сви и имах желание да кажа нещо. Мъзириън стрелна с поглед Акънайт и останалите, помежду им нямаше звуков обмен. Сестра ни стисна зъби, кимна веднъж и после дръпна ръчката докрай наляво.

Когато стазният мехур на саркофага колабира, издаде същата приглушена кашлица, съпроводила съдбата на Торн, но аварията протече по по-различен начин. Когато импасорите освободиха товара си върху черупката с форма на човек, отвън се посипа само прах. Образува спретната сива пирамида в краката на Мъзириън. Тя приклекна, загреба малко в шепи и след това процеди между пръстите си на сиви струи.

Накрая се изправи и заби токчета в пепелта.

— Схвана ли, Грилс? — попита, пристъпвайки към следващия саркофаг, онзи, в който се намираше дяловекът, предполагаемо от линията Джуртина. — Същото може да се случи и с теб след няколко минути. Готова съм да го сторя — не просто съм готова, а имам желание!

— Подготвихме ви безболезнено нападение — обади се Грилс. — В него нямаше злонамереност, не сме се опитали да ви стряскаме предварително. Операцията беше бърза и проведена с хирургическа точност. Не сме чудовища!

— Наричаш мен чудовище?

— Само се погледни в огледалото!

— Кажи ми защо ни нападнахте!

— Какво те кара да мислиш, че знаем?

— Ти спомена Кемпиън, когато не смяташе, че ще си платиш за това.

— Беше ми казано, че има нещо общо със записа на Кемпиън. Това беше всичко, което ни беше дадено да знаем. И вече беше прекалено много.

— Кой ти го каза?

Видях как страхът пропълзява под кожата на Грилс. Дали това беше първият път, когато пленникът намекваше, че служи на някой друг, на по-висша сила? Ако беше така, то надали можеше да допусне недискретност в по-лош за себе си момент. Мъзириън нямаше да позволи да му се размине.

— Знаеш ли какво, Мъзириън? И всички вие? — той ни изгледа мрачно от вътрешността на саркофага си. — Знам, че там навън имам публика — мога да ги усетя. Продължавам да смятам, че има начин да спечелим. Да избием и останалите от вас. Защо не ви оставим да се изтрепете един друг като бесни вълци в търсене на предател в редиците си? Може би повече от един?

— Сред нас няма предатели — заяви Мъзириън с автоматична увереност.

— Смяташ ли, че щеше да знаеш, ако има? — усмивката на Грилс или беше налудничава, или гримаса на човек, който знае, че няма какво да губи. — Има един, Мъзириън! Можеш да ми вярваш за това. Нищо чудно и сега той или тя — няма да кажа какъв пол е — да седи сред зрителите. И знае точно какво е станало и защо. Нямам нищо против да се обзаложа, че вече се кроят планове как да довършат и останалите от вас, без значение какво ще ви издам.

— Ти ми издай едно име — предложи Мъзириън.

— Това пък е последното, което ще направя. Сами си го намерете. Поразпитайте още малко!

Тя хвана в ръка контролната ръчка на саркофага на пленника от линията Джуртина.

— Името!

— Ами ако заявя, че ти си предателката? Дали ще позволиш да бъдеш подложена на разпит?

— Не го прави! — помоли дяловекът Джуртина.

Мъзириън го погледна с уморен скептицизъм:

— Понеже ти ще ми кажеш всичко ли?

— Аз нищо не знам — само това, че трябваше да ви убием.

— Откъде дойдоха X-оръдията?

— От специален тайник, известен на Марселин. Повечето оръжия са били обезвредени след хомункулусните войни, но няколко са били запазени, в случай че отново потрябват.

Вниманието на сестра ни отново се съсредоточи върху Грилс:

— Вярно ли е?

— Имаше тайник. Но останалите от линията не знаеха за него. Не бяха посветени.

— Нека оставим Гражданството да се произнесе по въпроса — Мъзириън се обърна към Джуртина. — Все още не си ми казал нищо, за което да не съм се сетила сама. Освен ако не пазиш някаква информация, не си от допълнителна полза за това разследване, освен като средство да демонстрираш решимостта ми.

— Не — каза Джуртина.

Мъзириън започна да дърпа ръчката наляво, този път бавно. Затворникът започна да се ускорява от наша перспектива, гърчейки се и шавайки все по-бързо.

Нещо в мен се взриви.

— Чакай! — извиках, преди тя да дръпне ръчката докрай. — Трябва да има по-добър начин от този!

Мъзириън ме погледна с ледено презрение:

— Нещо полезно, Кемпиън? Досега беше забележително тих!

— Ускори се! — казах, наясно за бясно въртящата се стрелка на хронометъра си. — Можем да го обсъдим в реално време.

— И така мога да го обсъждам.

Акънайт се изправи и се обърна към мен с успокоително вдигнати длани.

— Остави ни да се оправяме, старче! Всичко е под контрол!

— Не, не е. Мъзириън си прогаря път през затворниците, все едно хвърля въглища в пожар. Останали са двама. Не можем да си позволим да изгубим още един!

— Един ми е достатъчен да пее — отвърна Мъзириън и започна да дърпа ръчката към ограничителя.

Ускорих се. Бях сам в стая, пълна със свръхчовешки точни восъчни статуи. Скочих от мястото си сред публиката през електрическото гъделичкане на екрана, който блокираше видимостта към зрителите и върху подиума на Мъзириън. Тя все още гледаше към мястото, където бях седнал, но изражението й започваше да се променя — беше като да гледаш началото на много бавно свлачище. Главата и започна да се обръща, следвайки бесния порив, който вероятно извършвах от нейна перспектива. Издърпах скованите й пръсти от ръчката на пленника Джуртина и я бутнах обратно към високо ниво на стаза. Зад мен настъпи внезапно раздвижване, щом и други дяловеци взеха да изникват от синхромрежата. Дясната ръка на Мъзириън запълзя към собствения й хронометър.

Някой ме сграбчи. Акънайт ме завъртя яростно, лицето му — маска на неразбиращо разочарование.

— Не трябваше да го правиш, старче! Дължим ти всичко, но си има някакви граници.

Той ме беше притиснал към стената на саркофага на Джуртина. Може би щях да успея да се отскубна от Акънайт, но Валериан ме хвана за другата ръка — нежно, но здраво.

— Тя е извън контрол! — казах.

Мъзириън изникна в реално време.

— Махай се оттук!

— Оставяш се омразата да победи здравия ти разум!

— Те ни мразят. Защо да не им върнем малка доза от същото?

— Защото сме Джентиан. Защото шест милиона години добродетелност казват, че не сме такива!

— Ти си мислиш така. Не и аз! — тя кимна на Акънайт и Валериан. — Той е добронамерен, но не може да му се позволи да прекъсва разпита. Изведете го навън. По-късно Бетъни може да реши какво да правим с него.

Бетъни, който дотогава не беше казал нищо, се надигна сред зрителите.

— Съжалявам, Кемпиън, но просто не може да толерираме подобно прекъсване. Излез или ще те изведем насила. Не бих искал да го правя, но ако настояваш да си навлечеш подобно внимание… — той махна с ръка като че се предава, сякаш действията ми бяха озадачаващ пъзел.

— Може би има нещо вярно в думите на Джуртина — отвърнах. — Ако тук има предател, то тогава за затворниците няма нищо по-добро, освен да умрат. Няма да съществува опасност някой от тях да разкрие самоличността му.

— Върви! — нареди ми Бетъни. — Преди да кажеш още нещо, за което после да съжаляваме. Разочарован съм от теб, Кемпиън! Мислех си, че ще имаш присъствие на духа да се издигнеш над наказанието на Пърслейн и да не го превръщаш в проблем между вас и останалите. Очевидно съм сбъркал.

— Преживяхме разочароваща атака — казах. — Беше брутална и дойде без предупреждение. Бяхме прави да търсим справедливост и прави да тръгнем след онези, които са ни сторили зло. Но това не означава, че трябва да захвърлим всички морални принципи, на които винаги сме се подчинявали!

— Времената сега са други — възрази Мъзириън. — Те ги промениха, не ние!

В този момент вратата на залата се отвори, разкривайки розовото небе и имирския залез. Разстроен, осъзнах, че сме били вътре през целия ден. На вратата заедно с маскиран и крилат местен стоеше Бърдок^[1], един от дяловеците от групата, която досега изпълняваше патрулно дежурство.

— В момента заседаваме — изръмжа Бетъни.

— Заседанието ще почака — отвърна Бърдок. — Имирците ме откриха веднага щом се спуснах от кораба си… — той влезе в стаята, съпроводен от имиреца, и затвори вратата след себе си. — За Сайфъл става дума.

— Какво за Сайфъл?

— Мъртва е! — Бърдок направи пауза, беше му трудно да изрече думите. — Сигурно е паднала от една от високите тераси. Намерили са я на склона на постройка на Благородията, под най-долните нива на Имир.

 

 

Флаерът се рееше на най-близката площадка за кацане, а крилата му вибрираха в спускащия се здрач. Бетъни първи се качи на борда, следван от Бърдок, Акънайт и Мълилот. Галингейл и Барлък се качиха след тях, после дойде ред на нас с Лусърн. Излетяхме практически веднага след като кракът ми се отдели от площадката. Отдолу зейна притеснителна пропаст и побързах да се вмъкна в тапицираната кабина. Потреперих от мисълта какво ли й е било на Сайфъл да пада и да знае, че няма сила във Вселената, която да я спре. Бях стоял на ръба на високи десет километра скали, далеч от съдействието на всякаква машина пазител, наясно, че и едно трепване на мускулите ми стига и ще полетя през ръба. Но до срещата си с Духа никога не бях падал, не ме бяха бутали. Дори тогава бързо ме бяха измъквали от опасността — за разлика от Сайфъл. Фактът да знаеш, че собствената ти смърт не само предстои, но е и математически сигурна, навява специален вид ужас. Надявах се и се молех Сайфъл да е била мъртва или в безсъзнание, преди да падне, но имах чувството, че може и никога да не узнаем със сигурност.

— Ако беше паднала от друга кула или от някой от мостовете, могла е да полети надолу през пръстите — обади се Чарлък. — Щяла е да има шанс, ако е тупнела в пясъка, нали?

Лимакс, имирецът, се обърна през рамо:

— Боя се, че не. Дори ако ударът не я убие незабавно, вероятно е щяла да предизвика лавина и да се задуши под пясъка, ако той не я погребе и не й строши костите. Също не е приятен начин за умиране, уверявам ви!

— Това не означава, че така е извадила късмет — казах.

Лимакс сведе мрачно поглед:

— Не, дяловек. Не означава. Но казвам, че можеше и да е по-зле!

Осъзнах в прилив на просветление колко зле ще се отрази случката на имирците. Бяхме изгубили още един от линията си, което щеше да е достатъчно лошо и когато бяхме хиляда, но беше неизмеримо по-неприятно сега, когато бяхме сведени до една двадесета от първоначалната си сила. Но процесът беше започнал със засадата; каквито и да се окажеха подробностите около падането на Сайфъл, смъртта й се явяваше просто част от разгръщането на този дълъг смъртоносен процес. За имирците, от друга страна, ние бяхме гости, пътници, които се бяха оставили на техните грижи. Те ни бяха позволили да живеем в града им, бяха ни дали пълна свобода на придвижване между Имир и другите селища, а в отговор ние се бяхме съгласили да се подчиняваме на техните изисквания. Ние с Пърслейн бихме могли да посетим Духа на въздуха и без разрешението на магистрата или нацупеното съдействие на мистър Джинкс, но бяхме показали на имирците, че имаме желание да приемем „не“ за отговор; че не бихме използвали насилие, за да постигнем онова, което ни трябва. Бяхме оставили корабите си в Космоса заедно с роботските си слуги и оръжия и бяхме слезли на повърхността снабдени само с минимални удобства. Ако се намирахме на някоя от планетите си за сбирки, то цялата постройка — дори целият град — щеше да представлява машина, която ни защитава от злополуки. Никой не би могъл да падне и да умре. Щяха да са нужни много усилия, дори да си удариш лакътя.

Най-долното обитаемо ниво на кулата се намираше на сто метра над нас; основите, на които бе закотвена върху наклонения пръст на постройката на Висшите благородия, бяха лишени от прозорци и обветрени като крепостна стена на замък. Трупът на Сайфъл лежеше на около петдесет метра встрани от основата, заклещен на плиткия ръб, образуван от гравираните елементи в абаносовата повърхност на пръстта. Нещастната ни сестра или беше отскочила след първоначалния удар, или е била бутната странично по време на падането си.

Имирският флаер спря на около десет метра надолу по склона от мястото, където беше паднала Сайфъл. Слязохме внимателно, приведени срещу пълния с прах вятър и предприемайки с щателно внимание всяка една крачка. Намирахме се на безопасно разстояние от ръба, но не оценявах високо шансовете да оцелея при подхлъзване, ако изгубя опора на наклонената, гладка като мрамор повърхност. Към смазаното тяло на нашата сестра дяловек изпълзяхме подобно на отряд мравки, изкачващи се по килнатия ствол на паднало дърво.

Гледката се оказа по-лоша, отколкото очаквах, макар че Бърдок ме беше предупредил, че няма да я намеря за приятна. Падането беше смазало тялото и беше изкривило крайниците. Единият крак бе подвит под Сайфъл, извит наопаки под гърба й, а другият стърчеше встрани под неестествен ъгъл. Ръцете й бяха счупени на няколко места; там, където дрехите бяха разкъсани, се виждаше окървавена и надрана кожа, а от лакътя и бедрото стърчаха кости — осъзнах, че навярно при падането тялото се беше удряло или в стената на сградата, или в основата на постройката на Благородията. От главата не беше останало достатъчно за разпознаване. Лицето на Сайфъл представляваше червена кайма, почти твърде абстрактно, за да предизвика отвращение. Но косата й все още беше разпознаваема, поне там, където вятърът не я беше залепил в кървавото месиво от кожа и кост. Не можах да се сдържа да не посегна и да не погаля един кичур, бял и чист като лунна светлина на фона на кожата ми. Това беше Сайфъл, не някой друг с подобна коса, потвърждаваха го и множеството пръстени по ръката й. Дланта бе останала невредима, с разтворени и подканващи пръсти, сякаш имаше нужда просто някой да я утеши.

— Сайфъл! — казах, когато най-сетне започнах да осъзнавам пълната истина за случилото й се. Усещах в мен да зейва ужасна тъга — бездна, в която виеха ветровете от края на Вселената.

Приклекналият до мен Галингейл положи длан на рамото ми.

— Който и да е сторил това — каза, достатъчно тихо единствено аз да го чуя, — ще го намерим! Няма да се провалим пред Сайфъл — ще отмъстим за смъртта й!

Чарлък беше изстискал машинен гел в ръката си и го размаза в черна татуировка. С лице, изкривено от концентрация и от усилието да коленичи срещу вятъра, той сведе длан и я разтвори над останките от главата на Сайфъл.

— Нищо не долавям — каза след няколко секунди. — Знаех си, че вероятно ще е безполезно, но ако не бях опитал…

— Прав беше да пробваш — увери го Лусърн.

Бетъни се обади:

— Ще трябва да огледаме мозъка й за груби структури — спомени, които още не са вписани в съкровищницата, мисли, застинали в мига на изключването. Може да получим нещо!

— Не бих разчитал на това — обадих се. Точните следи в мозъка са доста трудна материя дори когато човекът е току-що умрял, да не говорим, след като е преминал през яростна, увреждаща смърт преди няколко часа. Внезапно ме порази мисълта колко цялостно, патетично неефективни сме всъщност. Можехме да местим светове, да увиваме звездите с пръстени, да се носим през времето и пространството като камъчета по водата. Но за Сайфъл всички тези постижения нямаше да са от полза. В смазания й череп само преди няколко часа бе имало човешка душа, а сега на никаква стихия във Вселената не бе по силите да я върне обратно. Приличахме на насядали около току-що угасналия огън маймуни, които се питат защо са изчезнали топлината и светлината.

— Не трябва да прибързваме със заключенията — заяви Бетъни, когато се изправих, все още с няколко косъма от косите на Сайфъл между пръстите си. — Тя може да е паднала и по случайност, без да я бутнат!

— Наистина ли вярваш в тази версия? — попита Акънайт.

— Не ми се струва по-трудно да повярвам в това, отколкото, че някой я е убил.

— Тогава започни да го приемаш — казах. — Винаги сме подозирали намесата на джентианци, от самия момент на засадата. Това просто го потвърждава.

— Тя беше една от нас. Дали си в състояние да ме убиеш, предвид онова, което знаеш за мен? Като имаш наум това кой съм аз, какво съм видял и направил, колко дълго съм живял? — Бетъни ме гледаше с изражение, което забраняваше положителен отговор. — Ние сме хора, които са преживели почти всичко от съществено значение. Няколкото хиляди години писана история, минали преди нас, са били просто пролог, нищо повече. Истинската история е започнала, когато Абигейл е поела първия си дъх.

— Ние сме книжни червеи, които си прояждат път през страниците на историята — възразих, спомняйки си как ни беше описал пред мен кураторът от Бдящите. — Не е съвсем същото.

— Но ние се знаем какво представляваме. Знаем колко ценни сме. Аз не бих могъл да те убия, Кемпиън. Може да не одобрявам нещата, които вършиш, и начина, по който захвърляш традициите на линията, но въпреки това не бих могъл и косъм от главата ти да отскубна. Ще е все едно да разрушиш паметник, да отровиш крехка екология… акт на вандализъм, не просто убийство! Не мога да не си мисля, че и ти чувстваш същото към мен.

— Разбира се! — отвърнах гневно. — Но е така, понеже не съм убиец. Нито ти, ако чувствата ти са наистина подобни. Обаче нечии очевидно не са. Някой е гледал на Сайфъл като на препятствие, което може да премахне също така лесно, както ние с теб бихме захвърлили отпадък в слота на разградителя.

— Няма как да е някой от нашите. Дори да прилича външно на нас, по сърце не може да е Джентиан!

— Ще ми се да споделях убеждението ти.

Бетъни погледна през рамо. Проследих погледа му и видях към нас да се спуска джентиански флаер — същият открит модел, с какъвто ние с Пърслейн ходихме при Духа.

— Ще я преместим — каза Бетъни. — Ще я върнем обратно в орбита. Мога да я сканирам на борда на „Синият Адонис“.

— Тя си е отишла — казах.

— Трябва да опитаме, Кемпиън!

Той го изрече с такава ярост, че започнах да се питам дали не е на път да рухне психически. Спомних си колко щастлив беше, когато му съобщих новината за оцелелите, които бяхме спасили с Пърслейн. Смъртта на Сайфъл ме беше ударила особено силно, но беше тежка за всички ни, включително Бетъни. С нея линията Джентиан се оказваше сведена до петдесет и един живи дяловека — и нищо чудно поне един от тези оцелели да се опитваше да убие останалите.

Флаерът кацна. С присвити очи оглеждах Сайфъл и си припомнях как бе изглеждала на закуска. Вече имах чувството, че се е случило преди цяла вечност, когато Вселената е била по-просто място, пълно с ярки първични цветове.

Вятърът се усили и замери лицето ми с прахоляк.