Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (18)

Глава петнадесета

В ранния следобед на първия ни пълен ден на Невма от суспендиране бяха освободени другите три дяловека, които докарахме с нас. По времето, когато излязоха на дневна светлина на голямата площадка за кацане, където се бяхме събрали и предишната вечер, те имаха сащисания, притеснен вид на хора, които още не могат да повярват напълно на обрата на съдбата си. Сякаш се бяха събудили от сън и още не можеха да се отърсят от усещането, че се намират в друг, от който също могат да ги вдигнат във всеки момент.

След като се срещнаха с привичните групи дяловеци, гости и местни високопоставени лица — по-малко на брой от предишната вечер, не че Лусърн, Мълилот и Валериан щяха да го узнаят, — те дойдоха да говорят с нас с Пърслейн.

— Акънайт ни осветли как се е развила ситуацията, Кемпиън — обясни ми Мълилот. — Никога не бихме могли да се отплатим за онова, което си сторил за нас!

— И вие щяхте да направите същото! — възразих.

— Ще ми се да се надявам, но няма как да сме сигурни. Важното е, че ти си го сторил, знаейки какви са рисковете. Благодаря ви, Кемпиън и Пърслейн! Карате ме да се гордея, че съм Джентиан!

— Говори се за наказание — казах, поглеждайки през рамо да проверя дали Бетъни все още може да ни чуе. — Ние с Пърслейн имаме нужда от всички приятели, които можем да съберем, ако се стигне до гласуване как следва да бъдем наказани.

— Не може да са го намислили наистина! — възмути се мургавият красавец Валериан.

— Сериозни са, за съжаление — отвърна Пърслейн. — Но ми става по-добре от мисълта, че имаме и приятели.

— О, имате повече приятели, отколкото си представяте! — обади се Лусърн. След това се вгледа остро в другите двама. — Грилс и останалите… какво стана с тях?

— Тук са — казах. — Все още в стаза. Мъзириън е натоварена с измъкването на информация от тях.

— Тя ще се справи със задачата — промърмори Валериан.

— От устата ти прозвуча като нещо лошо.

Мълилот понижи глас:

— Мъзириън беше… старателна, когато разпитваше Грилс.

— И аз самата щях да съм доста старателна — увери я Пърслейн.

— Но не и колкото Мъзириън. Почти се наложи да я вържем. Не искахме някой от затворниците ни да умре, преди да научим нещо от него. А сега тя отговаря за всичките?

— Ще бъде наблюдавана внимателно — заявих.

— Дано да е така — кимна Лусърн. — На никой от нас не му пука какво ще стане с Грилс — ако искат, да го хвърлят на вълците. Но не и преди да ни е казал каквото знае.

Следобедът се оказа много напрегнат. Сайфъл беше уредила график за възстановяване на записа ми от главите на оцелелите дяловеци, което означаваше всеки от нас да мине през деликатен, времепоглъщащ прочит на паметта. Трудното беше не да се подготви оборудването, защото машината лесно се изработваше от стандартните файлове на създателя, а да се организираме всички, за да бъде изпълнена задачата за дни, а не за седмици. Като знак на добра воля и да покажа, че не крия целенасочено нищо, предложих да съм първият й обект.

— Мога да те прескоча, Кемпиън — каза Сайфъл, когато останахме насаме в стаята, отделена за работата й. — Много мило да се пишеш доброволец, но ще има интерференция между записа и собствените ти спомени за същите преживявания. Така и не разбрах защо линията настоява всеки от нас да получава собствените си записи.

— По традиция — отвърнах. — И като защита срещу саботаж. Ако реша да вложа нещо гадничко в главата на всеки друг дяловек, няма начин да го направя, без да заразя и себе си.

— Може да вземеш предпазни мерки, ако това си намислил.

— Да, но ще стане по-сложно и следователно има по-голяма вероятност нещо да се обърка. И все пак предполагам традицията е по-скоро символика, отколкото практически смисъл. Искаш ли все пак да ме сканираш или не?

— Да, в случай че нямаш нищо по-добро за вършене. Не предпочиташ ли вместо това да гледаш как се забавлява Мъзириън?

— Долавям лека нотка на неодобрение.

Сайфъл сбръчка нос, сякаш бе доловила неприятна миризма в стаята.

— Нека да опитаме. Ако пропорциите шум спрямо сигнал са твърде ниски, за да има смисъл, ще те изхвърля от набора.

— Прозвуча ми болезнено.

— Легни ето тук — нареди ми тя с преувеличена строгост.

Сайфъл знаеше, че я харесвам, и във всичките ни разговори имаше приятно напрежение. Мисля, че и тя мъничко ме харесваше.

Легнах на кушетката и издишах, когато сестра ми се захвана за работа. Тя взе нещо като тубичка с боя и изстиска съдържанието му на лявата си ръка и китка чак до лакътя, образувайки дебела паяжина от мазни линии, които стигаха от сгъвката на лакътя до връхчетата на пръстите. Имаше много пръстени на лявата ръка, но нито един на дясната, въпреки това обаче не позволи на мазните линии да изцапат накитите й. За секунди машинният гел се сплете в гъвкава мрежа. Сайфъл поднесе ръка близо до черепа ми, сякаш се топлеше на нагрят камък. Плъзгаше дланта си полека, изпънала пръсти като танцьорка, от време на време поглеждаше встрани към резюмето, което се обновяваше на стената на стаята. Докато сензорите за проникване в черепа ровеха през спомените ми, идентифицирайки онези мотиви, маркирани като част от записа, усещах в съзнанието ми да се зараждат кратки, подпрагови проблясъци на призрачни спомени — като образи, които мъгляво се прожектират на екран. Беше като влизането в „Придворие“ и усещането играта да се рови в мислите ти.

— Успя ли да откриеш нещо в дневниците на полетите?

— Не мърдай. Ще свършим много по-бързо, ако не шаваш и не говориш!

— Съжалявам.

— В отговор на въпроса ти: не съм преглеждала още дневниците. Ще го сторя, след като разполагам с достатъчно прочетени записи, за да започна корелативни сравнения. От дневниците вероятно няма да изскочи нищо полезно, но все пак ще ги преровим. Длъжник си ми, нали осъзнаваш? Спасих ти кожата в трапезарията.

Промърморих в съгласие.

— Сигурна съм, че ще намериш начин да ми се отплатиш. Някой ден и аз може да сторя такава идиотска глупост като да изтрия собствените си записи — кой знае? — със свободната си ръка Сайфъл бръсна кичур от синьо-бялата си коса. — Ти си вбесяващ, Кемпиън! На моменти си мисля, че въплъщаваш най-доброто, което представлява линията, а на моменти смятам, че е трябвало да те екскомуникираме още преди няколко обиколки. Проблемът ти е, че не взимаш нищо достатъчно насериозно. Което понякога е хубаво — не може всички да сме като Фескю или Бетъни, — но друг път… е, няма да се повтарям, убедена съм, че ще чуваш същото доста често и занапред. Поне си имаш Пърслейн да те държи в правия път и да те пази да не кривваш настрани. Може да захранваш империи с търпението на тази жена. Ако бях на нейно място, вече щях да съм ти построила паметник, да знаеш!

С което имаше предвид, че щеше да ме е убила със собствените си ръце.

Сайфъл скоро приключи и ме покани да се преместя от кушетката.

— Чиста екстракция ли се получи?

— Не по-лоша, отколкото очаквах… — тя обели мазните линии на машинния гел от ръката и дланта си, смачка ги на топка и тя изтече обратно в тубичката, откъдето беше дошла. — Материалът още не е годен за обработка, но по времето, когато добавя и всички останали, ще можем да получим резултат. Да си остане между нас двамата — понеже ще излезе на бял свят и бездруго, — нали не се опитваш да скриеш нещо? Така де, не това е причината да изтриеш записа?

— Ако имам нещо за криене, справил съм се толкова добре, че дори аз не знам за него.

— И това може да е вярно. Страхотни номера можем да въртим с паметта си. Но… — Сайфъл замълча за момент. — В крайна сметка аз ти вярвам. Вярно, пълен си с недостатъци, дори ти не можеш да го отречеш, но не смятам, че имаш нещо общо със засадата. Ти си като хлапе, което търси красиви черупки по плажа. Взимаш нещо, което ти е привлякло погледа, домъкваш го вкъщи и го показваш на всички, но дори ти си нямаш представа за истинското му значение… — тя замлъкна многозначително. — Някой обаче го е осъзнал. Някой е видял какво си донесъл у дома и е решил, че трябва всички да умрем заради него. А сега трябва само да намерим тази черупка.

— Радвам се, че си тук, Сайфъл!

— С теб ставаме двама — каза тя.

 

 

Четирите саркофага бяха подредени заедно на повдигнат подиум, обкръжен от гол под. За разпитите на Мъзириън беше отделено голямо помещение. Пред открития участък амфитеатрално бяха разположени пейки, от които интересуващите се зрители можеха да наблюдават развоя на събитията. Зад местата за публиката в стените имаше прозорци като тесни процепи, през които влизаха тънки като моливи лъчи ярка дневна светлина. Имаше предостатъчно място за всички дяловеци, както и за нашите гости и малка групичка местни. След като проследих как совалката на Пърслейн се издига обратно в небесата и транспортьорът ме свали отвън, повечето зрители вече бяха пристигнали. Изгарях от любопитство, отчаяно ми се щеше да чуя какво имат да кажат за участието си в престъплението тези замразени пленници.

Преценката и актьорското майсторство на Мъзириън бяха безупречни. По времето, когато тя се появи, атмосферата бе нажежена и разговорите начаса затихнаха до настръхнала, изпълнена с предочакване тишина.

Мъзириън отиде до подиума и застана пред него, а саркофазите заплашително надвисваха над изящното й, облечено в черно тяло. Завъртя се на пети, за да се обърне към публиката, и каза:

— Благодаря ви, дяловеци и гости! За да стигна до затворниците, ще използвам синхромрежа… — вдигна високо ръка, така че ръкавът й се вдигна и разкри обемистия бял хронометър, защипан около бледата клечка на китката й с часовник, обкичен с перлени циферблати и множество изпъкнали копчета. — Тъй като бяхте известени предварително, предполагам, че повечето от вас си носят собствена мрежа или еквивалентни средства за намаляване на субективното течение на времето. Моля, пригответе се да въведете ниво на забавяне от сто, но само по моя команда!

Тя се обърна и се качи на подиума, като се насочи към най-десния уред. Също като другите три вратите му бяха отворени. Затворникът седеше на трона вътре в червения мехур от забавено време.

— Знаем името само на човека в най-лявата кутия. Затворът на Грилс е в по-добро състояние от тези на другите трима — той има значително по-добри шансове да оцелее при връщане в нормално време. Що се отнася до другите трима, смятам шансовете им за доста по-лоши — голяма е вероятността да се разпаднат. Поради това няма да рискувам да ги изваждам от стаза, докато не се убедя, че съм научила всичко възможно без външна принуда. Но те не го знаят… — Мъзириън отвори контролното табло на най-десния апарат, разкривайки същия тип градуиран циферблат, какъвто бях видял и на саркофага на Грилс, когато ми го показа на борда на „Дребен флирт“. Ръчката също бе завъртяна надясно почти докрай, показател за стаза фактор от близо сто хиляди: приблизително секунда за всеки ден, отминаващ във външната Вселена. През времето, изминало откакто се бях срещнал с другите дяловеци за закуска, затворникът бе имал възможност горе-долу да мигне веднъж. Щеше да са нужни два-три дни от моето време, за да завърши жест или да изкаже просто изречение.

Мъзириън изтегли ръчката наляво, докато стаза факторът не спадна на сто. Затворникът все още ни се струваше неподвижен от секунда до секунда, но в течение на минута повдигането и отпускането на гърдите му можеше да се различи. Той дишаше — беше жив. Мехурът вече беше по-скоро розов, отколкото червен.

— Той ще вижда и чува само мен — Мъзириън погледна през рамо към публиката си. — Между мен и вас има изолиращ екран. По-нататък може да има смисъл да проведем кръстосан разпит на затворниците, но за момента предпочитам да си имат работа само с мен. Разбира се, разполагам с кворумно разрешение да водя това разследване… — тя докосна хронометъра си със заострения нокът на единия си пръст. — Готова съм да се забавя. Предлагам да се настроите на шестчасов период, времето ще ни стигне за няколко минути разговор.

Щом препаратът забави умствените й процеси, Мъзириън застина, изпадайки в псевдопарализа. На практика явлението представляваше само забавяне на телесните функции, не пълното им прекратяване, но нашата сестра щеше да падне от подиума, ако дрехите й не се бяха втвърдили, за да осигурят необходимата опора. Сега скоростта на субективното й съзнание съвпадаше с тази на затворника, а ритъмът на сърцето и дишането й се бяха понижили до съответното ниво. Устата й се отвори много бавно и между устните й се изтръгна звук.

Беше невъзможно да се говори под влиянието на синхромрежа: физиологията на човешките гласни струни просто не позволява звукът да бъде генериран в течение на минути реално време. Но дрехите бяха способни да разчитат намеренията й и сега захранваха симулация на гласа на Мъзириън както в тези на затворника, така и в тонколоните, разположени из цялото помещение. Това, което чухме, звучеше ниско и скръбно като песен на китове, пулсираща с ултразвукови тонове.

Извадих от джоба си черно шишенце и капнах две студени капки синхромрежа върху очните си ябълки. След секунди препаратът порази нервната ми система, засягайки рефлекса ми за мигане. С помощта на хронометъра нагласих шестчасовия период и завъртях циферблата, който щеше да инструктира лекарството колко точно желая да се забавя. Усетих обичайното придърпване и замайване, когато мрежата подейства. След това единственото доказателство, че съм под влиянието на препарата, беше вихреното движение на нормалната минутна стрелка на хронометъра ми, която се въртеше като центрофуга. Повечето присъстващи се бяха забавили по същото време като мен; само неколцина още живееха в нормално време, издавани от техните трескави, потръпващи движения. Гласът на Мъзириън се прехвърли през честотите, докато не започна да звучи нормално и напълно разбираемо.

— … линията Джентиан, Домът на цветята — казваше тя на транс, докато се представяше; бях пропуснал само секунда или две от същинската й реч. — Сега си под наша опека, на свят, чието име и местоположение нямам намерение да разкривам. Не се интересуваме да въздаваме справедливост, а само от хладнокръвно отмъщение.

Затворникът не каза нищо. Но беше в пълно съзнание, изпробваше оковите на трона си и следеше всяко движение на Мъзириън.

— Ние обаче сме склонни да направим отстъпки срещу информация — додаде тя, обръщайки от време на време лице към скритата публика, дрехите й позволяваха да прави „нормални“ движения. — Вие сте общо четирима, а ни е достатъчно да заговори само един. Саркофазите ви са повредени; нямате особено големи шансове да преживеете излизане в нормално време. Ако си готов да ни кажеш онова, което искаме, ще се погрижа да сторя всичко по силите ни да те опазя жив. Но само ако ни съдействаш. Само ако ни кажеш всичко, без увъртане, без двузначност… — Мъзириън подпря длан на бедрото си. — Какво избираш?

Затворникът се усмихна или направи гримаса — беше трудно да се различи кое от двете.

— Видях какво ви сторихме, Джентиан. Видях колцина убихме.

— Имаше оцелели — повече, отколкото осъзнаваш. Имаше и закъснели.

— Разполагам само с честната ти дума.

— Ако искаш да видиш и другите, ще те изведа от стаза. Това ще се усети достатъчно истинско.

— Няма да рискуваш. Ако се провалиш, рискуваш голямата вероятност да ме загубиш.

— Смяташ ли, че няма да поема този риск? Не си толкова ценен за мен!

— Както казах, разполагам само с думата ти по въпроса.

— Знаеш колцина сте били на кораба.

— Да, но не знам колко сме оцелелите. Можеш да ми покажеш другите трима, но не е задължително да ти повярвам, че виждам друго освен прожекция.

— Кой ви прати?

— Сами дойдохме.

— Грешен отговор. Разкажи ми за участието на Марселин в това зверство.

— Ти ми разкажи.

— На линията Марселин беше възложено да се отърват от X-оръдията. Ако го бяха сторили, нямаше да водим този разговор. Сблъсъкът на ниво линии ли е, или Грилс действа независимо от другите дяловеци?

— Кой е Грилс?

— Търпението ми не е безконечно — обяви Мъзириън. — Беше положила длан на ръчката на стаза шкафа. — Мога да я дръпна докрай наляво и да те извадя от стаза. Ще ти хареса ли да го направя?

— Прави каквото ти доставя удоволствие!

— Разкажи ми какво общо има записът на Кемпиън със засадата. Какво толкова важно съдържа?

— Питай Кемпиън. Или сме убили и него?

— Ти член ли си на някоя линия? Марселин ли си?

— Да ти приличам на Марселин?

— Ако ще се обзалагаме, бих казала, че си Меликта. Не бях забелязала приликата, докато не започна да говориш, но всички вие притежавате тази арогантна извивка на челюстта, тази нагла искрица в очите… — Мъзириън го наблюдаваше много настоятелно, нащрек и за най-малкото разкриване на истинските му чувства. Беше разочароващо да не можеш да надникнеш направо в съзнанието му. Но нито един скенер не беше в състояние да пробие стаза мехура.

— Ако смяташ, че работя за Дома на пеперудите, разправяй се с тях.

Мъзириън кимна мъдро.

— Точно от тази линия си. Звездоплъзгач! — И без предупреждение бутна ръчката до предишното й положение, замразявайки дяловека в пълна неподвижност. Дори под влиянието на синхромрежа пленникът изглеждаше замръзнал, тъй като между времевите ни скорости имаше хилядократна пропаст.

— Сега е моментът да науча, ако наистина е Меликта! — заяви Мъзириън.

Зад нея светлината, която проникваше през тесните процепи на стените, видимо бе променила ъгъла си.

Някъде сред публиката се обади Акънайт:

— В съкровищницата трябва да има списък на всички дяловеци от Меликта. Не гарантирам съвпадение — те променят вида си също като нас, но не пречи да проверим.

— Давай! — съгласи се Мъзириън. — И не забравяй да провериш и сред дяловеците, които са потънали в небитието!

Ръката на Акънайт припълзя към хронометъра му. Той се върна обратно в нормално време и се превърна в мъгляв силует, когато се насочи към изхода от стаята за разпит. Вратата се отвори и затвори, разкривайки за миг здрачно небе. Няколко субективни секунди по-късно тя се отвори отново и Акънайт се върна на стола си, настройвайки се към нашия поток на времето.

— Разполагаме с име — каза. — Дяловек от Меликта на име Торн. Отпаднал е от линията си преди десет техни обиколки.

— Също като Грилс, плюс-минус обиколка — кимна Мъзириън. — С него стават двама — два дяловека, смятани за мъртви, които обаче са живи. Може би си струва да огледаме отблизо и другите двама, нищо чудно да открием същото и за тях.

— Имам въпрос, който искам да му задам — обадих се.

Мъзириън ме прикова с поглед. Ако беше благодарна, задето съм я спасил, в момента не се забелязваше и следа от това й чувство.

— Какъв е този въпрос, Кемпиън?

— Ще ми се да знам дали е чувал за Дома на слънцата.

— Няма такава линия — отсече Мъзириън.

— Въпреки всичко искам да знам как ще реагира!

— Защо? Какво си въобразяваш, че ще каже? Грилс никога не е споменавал нищо подобно.

— Просто имам подозрение, че може да е замесена сила на име Дом на слънцата. Хесперъс спомена нещо подобно, макар че паметта му беше твърде увредена, за да ми каже откъде произхожда названието.

— Как може да съществува линия, за която никой да не е чувал? — поинтересува се Чарлък. — Знаем какво представляваме — кои са в Гражданството, кои са прогонени. В историята ни няма място за скрита линия!

— Може в последно време да е възникнала нова — намеси се Валериан. — Твърде нова, че да е включена в съкровищниците.

— Нищо не ни пречи да попитаме — каза Мълилот, навеждайки се напред в стола си. — Съгласна съм с Кемпиън. Всичко сочи към връзка с Бдящите, а знаем и че Хесперъс се е интересувал от тях. Ако разполагахме с хиляди години, бихме могли да пратим някого при Бдящите да ги разпита подробно. Но понеже нямаме толкова време, нека се възползваме от наличните на Невма възможности.

Погледнах към хронометъра си и към бясно въртящата се стрелка. Бяхме прекарали във времевата рамка на Мъзириън близо четири пълни минути субективно време. В реалния свят бяха изминали почти шест часа.

— Попитай го — настоях.

По лицето на сестра ни пробяга гримаса; не й харесваше да й нареждат. Но дръпна ръчката обратно към стократното време.

— Забавляваш ли се? — попита затворникът.

— Ти си Торн, дяловек от линията Меликта — заяви Мъзириън. — Смята се, че си изгубен в небитието. Опитал си да се изстреляш през двойна дегенеративна звезда и си сбъркал изчисленията на притеглянето между звездите. Или поне така твърдят съкровищниците ни.

— Щом така казваш.

— Няма място за съмнение — Мъзириън с недоволство ме стрелна с поглед. — Но кажи ми нещо друго, Торн! Разкажи ми за Дома на слънцата!

— Не съществува такова чудо.

Отговорът му обаче, както всички станахме свидетели, беше твърде прибързан и видимо заучен.