Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (11)

Един ден малкото момченце се завърна. Качих се в белведера и гледах пристигането на совалката му. Знаех със сигурност, че този път ще прекараме целия следобед в „Придворие“ — другите ми играчки вече бяха маловажни. Предвкусването пораждаше топъл, пърхащ гъдел в стомаха ми. Беше минала почти година, откакто за първи път показах на госта си онзи таен свят, и по време на посещенията си оттогава насам той бе превзел въображенията и на двама ни като нищо друго на света.

Към този момент вече бях научила малко повече за момчето и откъде идва то. Също като моя и неговият род бе забогатял по време на Пожарището, както възрастните бяха нарекли кратката, яростна война, обгърнала Златния час в единадесетата година на новия век. Беше се състояла преди почти тридесет години, но понеже благодарение на инхибиторите на развитието детството ми се бе проточило над три десетилетия, пазех някои спомени от нея. Била съм прекалено малка да разбирам естеството на самото събитие, но си спомнях моменти, когато възрастните говореха необичайно тихо и с напрегнати гласове и когато често можех да ги срещна из коридорите с разказвачки в ръце, да ги прегръщат като черепите на скъпи приятели, изгарящи от нетърпение да чуят последните новини или слухове.

Семейството ми беше специализирано в биологията, със специфичен уклон в тънкостите на човешкото клониране. Клонирането е вид технология, също като производството на хартия: не е трудно, ако човек знае как да го прави, но е извънредно пипкаво да се начене от нулата и е производство, пълно с капани, които могат да бъдат заобиколени само посредством хитроумен арсенал от номера и стратегии, до голяма степен напомнящи шамански ритуали от народната медицина. Изкуството на клонирането е на над хиляда години, но само шепа от практикуващите го са в състояние да го разбират в дълбочина — и семейството ми е сред тях. Преди Пожарището, когато противопоставящите се сили се превъоръжавали, ние сме произвеждали армии от войници, ескадрони от пилоти. Клонингите ни били известни с лоялността си, но се славели също и с тактическата си интелигентност и независимо мислене. Те можели да функционират като самостоятелни единици, в прикритие на ръба на бойната зона, да бъдат активирани според нуждата, без пряк контрол от централната власт. След войната много от оцелелите получили пълни граждански права.

По същото време родът на малкото момче снабдявал армиите и ескадрите на противника не с органични същества, а с машини. Понякога те били контролирани от човешки умове, но достатъчно често получавали достатъчно интелигентност да функционират самостоятелно. Съществували и други големи концерни за създаване на бойни машини, както и други специалисти по клониране. Но ние бяхме най-добрите в своята област, а родът на приятеля ми — най-добрият в производството на военни роботи. Макар че в годините след Пожарището имаше трибунали, разследвания и санкции, и двата рода преминаха през тях относително незасегнати и останаха в бизнеса. Колесатите роботи, които слизаха по рампата след момчето, не бяха просто негови бодигардове — те бяха изработени от неговото собствено семейство. Техните машини сега бяха навсякъде, по-често срещани, отколкото когато и да било преди войната.

Моят род, застанал от другата страна на идеологическата схизма между органичното и механичното, бе запазил здравословно недоверие към машините. Както вече споменах, при все огромната му площ в имението ни имаше малко такива. Повечето присъстващи роботи бяха тук, за да съдействат при постоянното разрастване и преоформяне на базовата архитектура на къщата. Почти всичко останало се вършеше от човешки слуги или клонирани бавачки.

— Знам вече защо се нарича Златен час — споделих с малкото момче, докато си проправяхме път през къщата към стаята за игра и очакващото ни очарование на „Придворие“.

— Всички го знаят!

— Обзалагам се, че ти не си наясно!

Понеже той не каза нищо, приех мълчанието му като разрешение да продължа:

— Името идва от светлината. Нищо не може да се движи по-бързо от нея, включително съобщенията, които изпращаме. Няма нищо лошо в това, ако се намираш на планета или луна. Но след като сме се преместили в Космоса, сме се разселвали все по-далеч и по-далеч. Вече не можело да се водят нормални разговори — отнемало прекалено много време думите да стигнат дотам и да се върнат. Ето защо ние с теб не можем да си говорим спокойно, освен ако не сме заедно, в една и съща къща. Твоят дом в момента е от другата страна на слънцето — ако ти кажа „здрасти“, ще трябва да чакам с часове, преди твоят поздрав да дойде при мен. В крайна сметка хората осъзнали, че не им харесва да са толкова раздалечени един от друг — така се чувствали самотни и дистанцирани. Те искали да живеят в Космоса, понеже това означавало, че могат да си правят каквото пожелаят, но не им се щяло да са толкова разпръснати, че да отнема часове да си говорят един с друг. Затова измислили Златния час, където живеят повечето от нас. Разказвателят твърди, че той представлява тор около слънцето — досущ като поничка. Широк е един час, толкова отнема на светлината да го прекоси. В него са включени планети, както и някои луни, но има и милиони „малки“ планети като тази, на която се намираме. Ако си в рамките на Златния час, най-дългият период, който би ти се наложило да чакаш за отговор, като цяло е два часа, а често е много по-кратък. Разказвателят казва, че на човешката цивилизация са й трябвали близо десет века, за да се разположи в тази конфигурация… — харесваха ми дълги думи, особено онези, на които ме учеше кубът разказвател, — но сега, когато сме я открили, ще ни служи хилядолетия наред, може би дори десетки хилядолетия. Не се ли вълнуваш да си част от подобно нещо? Бихме могли да останем приятели до края на вечността!

— Силно се съмнявам — отвърна момчето пренебрежително. — Татко казва, че няма да изтрае толкова.

— Кое няма да изтрае?

— Златният час, естествено. Татко казва, че е временно явление. Казва, че в крайна сметка ще ни омръзне и ще има нова война или ще намерим начин да се движим по-бързо от светлината. Така или иначе часът ще изгуби значението си.

Бях убедена, че в тази област съм изпреварила приятеля си:

— Няма да го напуснем. Разказвателят казва, че не би имало смисъл. Отвъд Слънчевата система няма нищо, за което вече да не знаем, така че какъв смисъл би имало да ходим там? Вече си имаме планети и луни за живеене и достатъчно малки светове за всички… — стараех се да го кажа искрено, макар че рецитирах доводи, които ми бяха подадени готови, а не бях измислила самостоятелно. — За нас междузвездното пътуване ще е лишено от смисъл, дори ако бяхме способни да го извършим. А ние не можем!

— Правено е — посочи момчето. — Хората вече са ходили до Епсилон Инди и са се върнали.

— Това е било просто пробна експедиция — не е сериозно доказателство. А и хората, които са го направили, са се побъркали след завръщането си. Не са могли да се приспособят към промените, настъпили след заминаването им.

— Значи не са се движили достатъчно бързо. Но ние можем. Рано или късно ще надхвърлим скоростта на светлината. Татко казва, че е въпрос само на време — с всички изследвания, които се правят.

— Много се съмнявам.

— Пробвай да помъчиш разказвателя по тази тема, Абигейл, ставали?

— Не може да надхвърлиш скоростта на светлината — просто е невъзможно.

— Защото ти го казваш, така ли?

Отвърнах намусено:

— Защото кубът го казва, а разказвателят винаги е прав!

— Както беше права за черната дупка под къщата? В крайна сметка провери за нея, нали?

— Няма защо да се плашим от дупката.

— Да бе, ха-ха!

Проблемът беше, че — все едно колко вярвах в правотата си — не можех да предложа довод, с който да подсиля аргументите си. Бях прочела в разказвателния куб, че скоростта на светлината е универсална граница; че за хиляда години експерименти — при все множеството фалшиви пробиви — никой не бе успял да я заобиколи. Това ме бе довело до потиснатост и клаустрофобия — все едно ми бяха забранили да тичам или да се пързалям по дългите, мрачни коридори на къщата, а вместо това ми бяха наредили да вървя с изправен гръб и стиснати зад гърба ръце. Чувствах се предизвикана, сякаш скоростта на светлината бе лично посегателство върху свободата ми. Защо нямах право да се движа колкото бързо си пожелая? Защо не мога да търча и да хвърча? Но не бях в състояние да обясня защо съществува граница, както не можех да обясня защо две и две не прави пет. Просто нещата стояха така и това беше едно от онези правила — като забраната да посещавам определени части от къщата, — което нямаше смисъл да се разчепква.

Но усещах, че това не е довод, с който мога да закова момчето.

— Ще ти кажа защо не може да се пътува по-бързо от светлината — заяви приятелят ми, извличайки злостна наслада от това, че знае по темата повече от мен самата. — Заради каузалността.

Тази дума я нямаше в речника ми. Набелязах си да я проверя по-късно.

— Значи и ти така вярваш — казах с надеждата, че ще се подведе.

— Татко не мисли така. Казва, че каузалността е само временен препъникамък. Тя е причината за затрудненията с пътуването със свръхсветлинна скорост, но не го прави непременно невъзможно. Един ден ще намерим начин да я заобиколим и тогава ще оставим всички да ни дишат праха. Да си задържат Златния час — на нас той няма да ни трябва!

Макар че момчето не се държеше мило и всъщност ми се подиграваше, все пак беше единственият ми приятел и единственият, с когото наистина ми харесваше да си играя. Клонираните компаньони, които домакинството понякога ми пращаше, бяха прекалено кротки, прекалено покорни и изобщо не можеха да се сравняват с истинско момче. Когато печелех срещу тях, винаги знаех, че става така, понеже са се предали. С моя приятел от другата страна на Златния час не беше така — биех ли го, значи съм успяла да се представя по-добре от него.

По принцип колкото повече се приближавахме към стаята за игри, толкова той ставаше по-приятелски настроен към мен и по-малко склонен да спори. Чисто и просто „Придворие“ заемаше все по-голяма част от мислите му. Без моето съгласие нямаше да влезем вътре. Той щеше да ми каже колко съм хубава и че му харесват черните панделки в косите ми.

„Придворие“ обитаваше свое собствено помещение, разположено в по-голямата обща зона на стаята за игри. Беше доставен и инсталиран от техници в зелени гащеризони. От време на време някой от тях идваше да го провери, понякога донасяше кутия, пълна с лъскави, подобни на лабиринт панели, които пъхаше и вадеше от слотове във външната облицовка на „Придворие“. По това време знаех, че не съм единственото момиче на света с такъв подарък, а моят е просто един от ограничен брой прототипове. Бях уведомена, че върху някои проблеми по играта все още се работи, което е причината — въпреки че на мен ми е дадена още преди година — „Придворие“ все още да не е получила право на масово производство.

Беше почти толкова голяма, колкото и стаята, която заемаше. От външната страна представляваше зелен куб, покрит с фрески, изобразяващи дворци и замъци, рицари и принцеси, понита и дракони, и морски змейове. От едната страна имаше вход, водещ през дебелостенния куб към вътрешността му, където имаше друго помещение. Първия път, когато минах през тази врата, ми се зави свят и за един халюцинаторен миг мислите ми се гонеха в епицикли на дежа вю. Втория път не беше толкова зле, а щом за трети път прекосих отвора, не усетих нищо. По-късно научих, че дебелите стени са пълни със сканираща мозъка апаратура, която е преравяла ума ми с невидими пръсти. Момчето усети същото първия път — гледах със садистична наслада как странното усещане нанася удара си, — но той също биваше засегнат все по-слабо и по-слабо с всеки следващ път. Получаваше се така, понеже „Придворие“ пазеше карта на мозъците ни в паметта си и прецизираше сканиращите си пътища съобразно с нея.

Стаята беше празна, но беше също и претъпкана с чудеса и благини. В средата на зеленостенното пространство — изтъкан там чрез директна манипулация на съзнанията ни — се появяваше дворец. Беше кацнал на върха на невъзможно стръмна планина, с опасна пътека, виеща се по планинските склонове, пресичаща пропасти и мостове, криволичеща през тунели, водеща по зловещи скални ръбове, преди накрая да влезе в двореца по бляскав мост, който можеше да се вдига. Този замък стърчеше практически в облаците, бледорозов и светлосин като глазурата на торта за рожден ден, обкичен с бойници и кули, остри върхове и зъбери. Беше разкошен вертикален вариант на собствения ми дом и от мига, в който го видях, копнеех да знам какво има вътре.

„Придворие“ ми даваше тази възможност. Всъщност нямаше начин да я избегнеш. Зад прозорците, по площадките и на стените имаше щъкащи човечета. Всяко едно изглеждаше извънредно пълнокръвно, направо сияеше с ярък, живописен интензитет, сякаш всички те бяха оцветени илюстрации в книга, през чиито страници струи дневна светлина. Бях гледала анимирани картинки в разказвателя, но „Придворие“ превръщаше и най-добрите сред тях в мътни, плоски мъртви изображения. Мъничките хорица в двореца бяха живи; те се движеха така, сякаш имаха животи, които течаха и се развиваха точно в момента.

По време на първото си посещение забелязах принцесата — седеше самичка на най-високата тераса, носеше рокля от син плат, обсипан с жълти звезди, и решеше дългата си златна коса. По-късно — както например днес — я заварвах да се труди с игла и конец над бродерия в скута си. Макар и да не беше по-голяма от нокът на пръст и да се намираше толкова далеч от мен, че ако представляваше илюстрация от книга, то нямаше да мога да различа изражението й, тук виждах всеки детайл от лицето й. Принцесата имаше особено тъжно излъчване, някакъв неизразим копнеж, но при все това не бях в състояние да разбера как е възможно някой да живее в такъв дворец и да не пращи от радост. „Придворие“ сигурно бе доловил това — бе доловил интереса ми към нея, — понеже внезапно открих, че съм се превърнала в самата принцеса. Аз седях на терасата, носех нейната рокля, везех с иглата и конеца, взряна в приказния пейзаж. При това не ставаше дума възприятията ми просто да бъдат пренаписани да съответстват на тези на малката седнала картинка. Аз наистина се намирах вътре в главата на момичето, мислех нейните мисли. За миг, също като в секундата преди да се събудиш, когато успяваме да пресъздадем фабулата на цял един сън, имах достъп до всички спомени от живота на принцесата — чак до мига, когато се беше родила в най-високата, най-светла стая на двореца, в ранен пролетен ден, в който гъските пресичаха небето по пътя си от север. Осъзнавах историята на кралството й, обществото, в което беше родена, трудния път, по който се налагаше да върви след възкачването на престола. Знаех, че баща й, кралят, е бил убит по време на битка със съседна провинция. Макар че не го бях забелязала до момента, сега видях на хоризонта тъмната противоположност на този дворец — отстоящ на много лиги и обгърнат в трептящи еманации на аномална магия.

Бях се превърнала в принцесата, бях се плъзнала в нейния свят, но бях все още и Абигейл Джентиан, надничаща отвън. Носех спомените на момичето, но и моите си бяха налични и точни. Беше въпрос на настройка на умствения фокус да се прехвърлям между двата комплекта и да избирам да бъда принцесата или Абигейл. „Придворие“ несъмнено ми помагаше, понеже скоро да го правя стана лесно досущ като примигване.

На вратата се почука — бронирана ръкавица по тежък дъб. Шиех ъгълчето на бродираната рисунка, безценният ми комплект за бродиране стоеше разтворен в скута ми. Оставих шевицата си и се огледах. Влезе един от дворцовите стражи, тропна с шпорите на петите си по каменния под и отдаде чест.

— Моля за извинение, милейди, но пристигна съобщение. Икономът рече да ви го донеса направо!

— Много добре, Ланиъс — кимнах. — Дай ми го. Ще го прочета на терасата, навън още е светло.

Изпитах необходимост да отговоря, сякаш съм била принудена да изляза на сцената насред пиеса и не ми се ще да подвеждам публиката. Но беше трудно да се каже дали думите, излезли от устата ми, са били измислени от мен самата или оформени от „Придворие“. Знаех със сигурност името на мъжа — дори имах смътна представа, че преди време заедно сме преживели някакво приключение, макар че в момента нямах идея какво точно е било то.

Взех написаната на ръка бележка, разчупих восъчния печат и я отворих широко. Беше от заварения ми брат, херцог Мордакс от Черния замък. Ръцете ми се разтрепериха, когато прочетох съсипващите вести. Разбойнически отряд на Мордакс бе заловил моята придворна дама; той я държеше в плен в Тъмницата на писъците. В замяна на освобождението й желаеше аз да му издам под каква тайна самоличност се крие чичо ми, имперският магьосник Калидрис, който, отказал се преди време от магията, сега живееше като обикновен поданик, прост налбантин в едно от селцата около кралството.

— Той желае да използва магията на Калидрис за собствените си зли планове — заявих. — Тази същата магия, която, макар и използвана от човек с добро сърце, за малко да разкъса кралството на две. Няма да издам прикритието на чичо ми. Или си на мнение, че трябва да спася придворната си дама?

Докато го казвах, затварях сандъчето за шиене. Бях използвала в бродерията си всички игли освен една. В джобчето си бе останала една-единствена, най-малката, обвързаната с кръв.

— Моля за вашето снизхождение, милейди, но оръжейникът помоли за разрешение да излезе тази нощ, за да организира нападение в сърцевината на територията на херцога. Има вероятност на поляна в Гората на сенките да лагерува отряд на принц. С помощта на хората му бихме имали шанс да превземем Черния замък.

— Хората на принц Аранеус надали ще пожелаят да участват в дрязгите ни с херцог Мордакс. Принцът си има собствени неприятности.

— Той помни доброто, което му сторихме при битката за Седемте блата. Ако принцът е забравил, то хората му не са!

— Това ми намирисва на капан, Ланиъс. Или аз единствена смятам така?

— Право е да сме внимателни. Но ако ще действаме, то трябва да е бързо. Оръжейникът смята, че трябва да стигнем до Гората на сенките по залез, иначе хората му ще паднат жертва на Заклинателката при Змийската порта.

— Предполагам, трябва да говоря с Кирлъс.

— Той е при хората си, приготвят се за поход. Да го призова ли, милейди?

— Не, не бива да прекъсвам ненужно подготовката му. Ти ще ме съпроводиш до оръжейната, Ланиъс. Повикай Добентън. По пътя ще поговорим още за херцог Мордакс. Боя се, че няма друг, по-добре подготвен от теб да проумее плановете на доведения ми брат.

Макар да се бях превърнала в принцесата, макар да се чувствах напълно потопена в нейния живот, все още си спомнях коя съм всъщност. Все едно се намирах в жив сън, с допълнението, че можех да се събудя по всяко време, когато поискам. Поради това, макар да изпитвах възбуда и напрежение, всъщност същинско притеснение липсваше. Знаех, че участвам в обикновена игра и че нищо, което се случва в този зелен куб, не може в действителност да ме нарани.

Малкото момче незабавно беше харесало този свят. По времето, когато му показах „Придворие“, бях започнала да се чувствам много удобно в чехличките на принцесата. Можех да се настаня в личността на всеки един от героите в двореца, но оставах вярна на русокосата си сестра.

— Аз съм принцесата — казах, посочвайки фигурките. — Ти може да си избереш всеки друг, но не и нея.

— Че защо бих искал да съм принцесата и бездруго?

— Просто казвам.

— Можеш ли да се смениш с някой друг, щом веднъж си станал някой от тях?

Кимнах.

— Просто трябва здравата да се съсредоточиш, да пожелаеш да се озовеш в главата на другия. Но трябва да сте в една и съща стая. Ако си в тъмницата, не можеш просто да станеш един от пазачите отвън и да ги накараш да отворят вратата…

Бях прескачала от глава в глава, изпробвайки правилата на „Придворие“, докато не се върнах в ума на принцесата.

— А и не можеш да се сменяш постоянно — трябва да останеш в дадения човек, докато играта не реши, че си стоял достатъчно.

— Какъв е онзи другият замък, в далечината?

— Черният замък, където живее херцог Мордакс. Той е доведеният ми брат в Придворие.

— Искам да стана Мордакс!

— Не можеш. Трябва да си герой от Облачния дворец.

— Откъде знаеш?

— Трябва да виждаш този, с когото играеш. Граф Мордакс винаги е прекалено далеч.

Въпреки няколкото опита хората на оръжейника така и не бяха успели да стигнат до Черния замък. В първата нощ от играта онези, които лагеруваха в Гората на сенките, се оказаха войници на херцог Мордакс, облечени в униформи на армията на принц Аранеус. Устроиха засада на нашите войници и избиха мнозина. Оръжейникът Кирлъс отстъпи, нападателният му отряд беше разбит. Макар че направи още два опита да щурмува замъка и да освободи придворната ми дама, той бе отблъснат и двата пъти с цената на големи загуби на хора и коне. Междувременно агенти на херцог Мордакс обхождаха селцата и махалите в търсене на скрития магьосник Калидрис. Скоро на чичо ми щеше да му се наложи да използва магия, за да се прикрие.

— Трябва да има начин да мога да стана херцог Мордакс — запъна се момчето.

— Той е от лошите — заявих озадачена. — Защо би искал да влезеш именно в неговата роля?

— За теб е от лошите. Обзалагам се, че самият той не мисли така за себе си.

— Отвлече моята придворна дама. Не иска да я пусне, докато не открие къде е Калидрис.

Момчето ме попита какво съм предприела, за да освободя придворната си. Разказах му за Калидрис и напразните опити да превзема Черния замък.

— Значи трябва да опиташ нещо различно. Ако аз стана Мордакс, мога да я пусна на свобода, нали?

Опитах се да му обясня как „Придворие“ може да изкриви мисленето му, щом веднъж се озове вътре, да го накара да разсъждава и мисли като Мордакс, но беше трудно да го формулираш. Във всеки случай той с престорено безразличие отхвърли доводите ми:

— Въпреки това искам да вляза в главата му.

— Не можеш — той няма да дойде близо до Облачния дворец, а и няма да допусне никой от нас близо до Черния замък.

— И пратеник ли?

— Ще те убие.

— Ще яздя като шпионин и ще твърдя, че знам къде е магьосникът. Тогава няма да ме убие, поне не и преди да говори с мен. Така ще се видя с него.

— Може да не те приеме лично.

— Е, тогава ще се прехвърля в инквизитора му и ще си проправя постепенно път към него.

— Не знам… — проточих със съмнение.

Поне до момента „Придворие“ беше само мой и ничий друг. Когато играех с него, единственото друго съзнание, което оформяше развитието на действието, беше смътният, но лукав интелект на самата машина, която си проправяше път през безконечни схеми. Ако малкото момче влезеше в играта и се настанеше в личността на херцог Мордакс, пейзажът на въображението ми щеше да се промени. Щеше да има друг човешки мозък, който да влияе на крайния резултат. Едно нещо беше да те надвие машината, но не бях сигурна как щях да приема да ме победи друго дете.

Но пък толкова силно исках приятелят ми да сподели с мен тайния свят!

— Можем да влезем вътре сега — казах, — но в „Придворие“ всичко отнема много дълго време. Няма да ти стигне времето да яздиш до Черния замък, преди да се наложи да си тръгнеш.

— Все пак мога да разгледам — каза малкото момче. — Да планирам разни неща, нали?

— Разбира се — казах. — Крой каквито щеш планове. Но няма да постигнеш никакъв краен резултат.

— И защо?

— Накрая все пак ще спечеля!