Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (10)

Глава девета

— Не е добре — казах, след като бях прекарал всички възможни варианти през курсопрограматора на „Дребен флирт“.

— Колко е зле? — поинтересува се Пърслейн, облегната на един от реещите се пултове, подпъхнала единия си крак под другия.

— Петдесет и пет години. С толкова ще закъснеем. Дори ако натиснеш педала на „Сребърни крила“ докрай и ме оставиш сам да се придвижвам дотам, пак няма да свалиш повече от година от тази цифра.

— Петдесет и пет години не звучи чак толкова зле, ако вече са минали двеста хиляди години от последната ви сбирка — обади се Хесперъс, втренчен в огромната карта на галактиката, начертана на показвателя ми, белязана с криволичеща червена линия, която показваше придвижването ни към момента. Подробностите от тази финална част на обиколката ни — нашето спиране на света на кентавряните, отбиването ни при Атешга и сега последния спринт към сбирката ни — стояха увеличени под основния образ, тъй като няколко светлика се явяваха просто щрих на фона на огромната територия, която вече бяхме прекосили. — Или греша?

— Не, не грешиш — отвърнах. — При всяко друго положение нямаше да си загубим съня за петдесет години или дори за сто. Но не се предполага да се закъснява толкова за сбирка. Никой никога не пристига точно в уговореното време, но повечето от членовете на линията ще дойдат в рамките на година-две. Ще има няколко мотльовци, които пристигнат през първите пет години, и един-двама, които ще се довлекат след десет, но ще ги изгледат лошо. Всеки, който се появи по-късно, или ще трябва предварително да е предупредил, че ще закъснее, или е по-добре да има желязно извинение.

— С каквото не разполагаме — уточни Пърслейн.

— Надали сте могли да очаквате предателството на Атешга — предположи Хесперъс.

— Не, но Атешга не ни костваше чак толкова много време. Грешката беше, че вложихме прекалено много вяра в кентавряните — Пърслейн ме изгледа мрачно, докато го казваше.

Вдигнах ръце в преструвка, че се предавам.

— Признавам го, ясно? Кончетата бяха лоша идея. Но не сме тук да се заяждаме за грешките ми, а да видим как да извлечем най-доброто от лошата ситуация. Първо ще се отърва от проблема с доктор Менинкс: нека Фескю и останалите да отхапят своето парче плът. След това ще изкарам на сцената Хесперъс да им покажа какъв добър, изобретателен член на Джентиан съм бил.

— Ами аз? — попита Пърслейн. — Аз получавам ли своя дял от твоята слава?

— Само ако си готова да признаеш, че сме се сдушили. Иначе нещата стават доста сложни.

— Когато и двамата изникнем толкова късно, другите ще се сетят, че сме се сприятелили. Няма смисъл дори да си помисляме да го прикриваме.

— Предполагам, че си права!

Пърслейн скръсти ръце.

— Права съм. Така че двамата си делим точките за Хесперъс.

— От моя страна — обади се роботът — аз ще кажа добра дума за вас и за всичко, което сте сторили за мен!

— Добрата ти дума няма да има грам значение, понеже от тях няма да е останало нищо по времето, когато ще съм свършил с излагането на основните си недоволства — заяви доктор Менинкс.

— Разполагаш само с хиляда дни и нощи — казах, — така че на твое място ще гледам да започна по-раничко.

Ако съдим по изражението, аватарът побесня от злоба:

— Ще сториш добре да не ми се подиграваш, дяловек!

— Не съм си и помислял да се подигравам, докторе! — плеснах весело с ръце. — А сега да се заемем с практическата част на нещата. Ние с Пърслейн ще влезем в суспендиране веднага щом завършим с редакцията на записите си, което няма да изисква повече от ден или два. Доктор Менинкс, предполагам, че ти ще потънеш в сън, докато стигнем системата за сбирката?

— Какво правя в цистерната си е изцяло моя работа.

— Това, което исках да попитам, е дали имаш желание Хесперъс да наглежда нещо, докато ние всички сме в безсъзнание?

— Да наглежда ли? — попита аватарът, незабавно преизпълнен с подозрения.

— Аз няма да влизам в суспендиране — съобщи му нашият златен гост. — Вече заявих готовност да съдействам на Кемпиън в наглеждането на другите спящи, като следя да не им се случва нищо необичайно. Ще бъде удоволствие да проявя същата любезност и към теб, доктор Менинкс!

— Нищо подобно няма да правиш! — аватарът погледна Кемпиън със смес от възмущение и истински страх. — Той не трябва да се приближава до оборудването ми, дяловек! Има планове за него!

— Нямам планове за теб или оборудването ти! — възрази Хесперъс. — Ако ти желаех зло, доктор Менинкс, вече щеше да знаеш за това. Просто ти предложих любезност!

Вдигнах успокоително ръка:

— Полека, Хесперъс! Знам, че му мислиш добро, но от гледната точка на доктора вероятно е по-разумно да не му се месиш.

— Както желаеш.

— Държиш се много глупаво! — каза Пърслейн на аватара.

— Глупостта ми се състои в това, че се отдадох в ръцете на линията Джентиан. Всички ме уверяваха, че ще съм по-добре при Марселин.

Хесперъс внезапно доби заинтересуван вид:

— Какво всъщност си търсил при Бдящите?

— Много и различни неща, никое от които не те интересува ни най-малко!

— Няма причина да не ни кажеш! — намесих се.

— Никога преди не си ме питал — защо сега?

— Не знам. Защото Хесперъс прояви любопитство. Защото преди не ми е хрумнало да те питам. Наситих се на Бдящите през миналата обиколка — исках само да те метна там и да се махна от онези гиганти колкото се може по-бързо.

— Не трябва да притискаме доктор Менинкс — намеси се Пърслейн. — Той е учен и има право на уединение и тайни!

Тя използваше реверсивна психология, наясно, че нашият интелектуално суетен гост няма да успее да устои на примамката.

— Е, ако настоявате да знаете — обади се аватарът, изчаквайки секунда, за да се убеди, че разполага с цялото ни внимание, — принципният фокус на проучванията ми са Предшествениците от Андромеда. И аз — също като Бдящите — смятам, че Липсата е резултат от организираната дейност на извънземен разум. Съзнателно или не, те са предизвикали случването на нещо в тяхната галактика. Като разумно същество, обитател на сходна спирална галактика, естествено имам поне преходен интерес, касаещ въпросното събитие. Ако Предшествениците от Андромеда са сторили нещо глупаво, то тогава е в наш интерес да не повтаряме тази грешка. Мое твърдо убеждение е, че Бдящите са се увлекли твърде много по събиране и каталогизиране на данни и че не са в състояние да направят крачка назад и да видят какво в действителност разкриват тези данни. Самотен учен, посветен на работата си, би могъл да съзре общото — взаимодействията, които убягват на Бдящите. Такава надежда тая. И все още я имам, при все намаляващата вероятност някога да стигна до целта си.

— Споделям загрижеността ти — каза Хесперъс.

— Наистина ли? — попита аватарът незаинтересувано.

— Наистина. Не мога да отрека, че усетих искрица на съпричастие от мига, когато се спомена за първи път за Бдящите. Убеждението ми само нарастваше оттогава насам. Дали не е възможно да съм пратен в този сектор със задача, сходна на твоята?

— Да събираш информация за Предшествениците? — попита Пърслейн.

— Може би. Или да науча нещо друго от Бдящите — Хесперъс замълча. — Може ли да попитам нещо, доктор Менинкс, като един изгубен учен към друг?

— Питай — отвърна безразлично аватарът.

— Дали фразата „Домът на слънцата“ ти говори нещо?

Нещо премина по хартиеното лице, бързо като сянка на облак през слънчев ден.

— И ако ми говори? — попита фигурката.

— Тогава бих попитал какво точно означават тези думи за теб.

— Те не означават нищо. А ако имаха значение, щях да съм ги чувал.

— Къде си чувал за Дома на слънцата? — попита Пърслейн. — Звучи ми като име на линия, също като Дома на цветята или Дома на пеперудите. Но не съществува подобна линия като Дом на слънцата.

Златното лице се извърна, за да й заговори.

— Вероятно е значело нещо за мен навремето, но сега нямам представа. Сигурен съм само, че тази фраза по някакъв начин е свързана с Бдящите: двете отекват в съзвучие, сякаш навремето са споделяли очевидна взаимовръзка.

— А какво казва съкровищницата? — попитах.

— Нищо. Което идва да каже, че фразата се среща много пъти в най-различни общества, но никой от случаите не е онзи, който търся. Според мен щях да го позная, щях да имам усещането за повторно откритие.

— Фразата не означава нищо! — натърти доктор Менинкс.

— Просто защото не си я чувал? — попита Пърслейн.

— Не е съществена. Бдящите и бездруго не биха допуснали един робот. Те никога не биха приели да работят с машини, които носят машинните си зарази: свойствените си инфекции и паразити, които се инфилтрират и развалят архивите целенасочено или не. Ето защо Машинните хора винаги са били принудени да използват човешки проксита при взаимоотношенията си с Бдящите. Не е ли така, Хесперъс?

— Именно, доктор Менинкс.

— Така че надали има смисъл да посочвам колко безсмислено е пътуването ти. Те никога не биха допуснали такъв като теб в светилищата си за данни. Щеше да е най-добре да си беше стоял в пръстена Моносеръс!

— Освен ако това възражение не е било вече предочаквано — каза Хесперъс, сякаш мисълта му се оформя точно докато я изрича.

— Дали не е възможно, докторе, Машинните хора да са искали да получат директен достъп до Бдящите, без посредничеството на човеци? Дали не е възможно мисията ми да е била толкова специална, че само аз да съм способен да разгледам архивите?

— Въпреки това си щял да бъдеш отпратен — или разглобен.

— Може би не… — Хесперъс вдигна лявата си ръка и свали златната броня, разголвайки органичната си китка, която вече бе причинила на Менинкс толкова притеснения. — Може да се окаже, че именно ти разгада загадката, докторе! Когато съм напуснал пръстена Моносеръс, основната ми цел може да не ми е била известна — както и ти да не си знаел точно какво ще правиш, когато в началото си напуснал своя роден свят. По-късно обаче е станало ясно, че се налага да се консултирам с Бдящите. Тогава съм започнал да се маскирам, да приемам формата на биологичен човек. Сигурно съм поставил началото с този крайник като упражнение за доказателство — начин да се убедя, че тази задача може да бъде изпълнена задоволително, преди да продължа с пълната трансформация.

— Убедително предположение — каза доктор Менинкс, но не прозвуча напълно уверен.

— На мен също ми се стори смислено — съгласих се. — Хесперъс е направил едната ръка, после е бил заварден от Атешга, преди да успее да промени остатъка от себе си. Не се е маскирал, за да може да се слее с остатъка от човечеството, а просто за да го пропуснат Бдящите и да стигне до архивите им. Смяташ ли, че е щяло да проработи, Хесперъс?

— Предполагам, че съм бил убеден в успеха си.

— Но е трябвало да скриеш толкова голяма част от себе си! — възкликна Пърслейн. — Налагало се е да изглеждаш точно като човек, но не виждам как си щял да можеш да минеш през щателен преглед.

Хесперъс отново постави бронята на ръката си.

— Мога само да си представям, че вече съм бил обмислил този проблем. Очевидно повечето от съществуващия ми когнитивен обем е щял да бъде прехвърлен в биологични компоненти — мускули и сухожилия, което изисква да компресирам или отхвърля определени способности за времетраенето на операцията. Скелетът ми е щял да бъде механичен и гъсто натоварен с процесори, но същевременно е могло да бъде и щампован с различни устройства, способни да подмамят сканиращите системи да смятат, че виждат кости и костен мозък. Вярно е, че в това състояние съм щял да бъда извънредно уязвим както на нараняване, така и на разкриване. Рискът не би могъл да бъде поет, освен ако не е било извънредно важно да получа тази информация.

— Ако те бяха разкрили — каза Пърслейн, — то тогава Бдящите никога повече не биха приели да си взаимодействат с Машините, дори и с човешко посредничество. Сигурно си го знаел, но въпреки това си решил, че си струва риска!

— Трябва да е ставало дума за нещо много, много важно — каза Хесперъс и прозвуча едновременно изумен и изпълнен със съмнение, сякаш не вярваше напълно, че изобщо би тръгнал на толкова опасна мисия.

— Танцувате му по свирката — възмути се доктор Менинкс. — Не виждате ли? Той се е хванал за Бдящите, понеже те му позволяват да обясни наличието на ръката — няма друга причина.

— Ако нямах интерес към Бдящите — отвърна търпеливо Хесперъс, — тогава какво правя в този регион от ръкава Щит-Кръст?

— Това е добър довод — съгласих се.

— Чух достатъчно — заяви аватарът и се врътна на пети с хартиено шумолене. — Дяловеци, манипулират ви — и при това ви лъжат! Най-разумното нещо, което може да сторите в момента, е да върнете този предмет в клетката му. Дайте на Хесперъс право да се разхожда свободно из кораба и много се съмнявам, че който и да е от нас някога ще се събуди след суспендиране. Аз поне определено не оценявам високо шансовете си.

Когато аватарът се оттегли, Хесперъс каза:

— Съжалявам, че съм причина за толкова дисхармония. Може би докторът е прав: извънредно много неща ще се опростят, ако се върна в клетката!

— Няма да сториш нищо подобно — заявих.

— Абсолютно не — съгласи се Пърслейн. — Менинкс да изгние в цистерната си, ако ще — не ме е грижа. Започва да ми се ще, когато докторът отиде да поплува, кентавряните да бяха изтървали няколко хищника да се пропъхнат през бариерата си.

Два дни по-късно ние с Пърслейн правихме любов, а после се разделихме. Тя се прехвърли обратно на „Сребърни крила на утрото“, стрелна се през Космоса за един удар на сърцето. Влезе в криофага си, а аз се прибрах в стаза контейнера си, настроих циферблата на времевата компресия и капнах две очни капки синхромрежа. Моята другарка щеше да сънува, докато машината охлажда тялото й до ръба на смъртта, аз — да прескоча през годините за няколко мига субективна мисъл.

Съзнанието ми беше изумително спокойно. Бяхме фалшифицирали записите си, създавайки две последователни повествования. Щяхме да закъснеем с по петдесет и пет години, но бяхме оцелели още една обиколка и имахме гост, с който щяхме да уредим всичките си проблеми.

Мислех си за притиснатата към мен Пърслейн и си мечтаех да е все още до мен. Правенето на любов беше игра на ехота. Бяхме споделяли спомени толкова пъти, че когато я любех, знаех точно какво е усещането да бъдеш Пърслейн. Можех да вкуся и усетя другите й любовници и тя можеше да вкуси и усети моите, и всяко преживяване се простираше назад като отражение в коридор с огледала, връщаше се във времето като пищно фоново излъчване, море от чувствени изживявания. Навремето съм бил момиченце, а после хиляда мъже и жени и всички техни любовници.

Стаза полето се включи. Синхромрежата подейства. Бях запратен към собственото си бъдеще, докато корабът ми поглъщаше пространството и времето.