Виктор Пелевин
Батман Аполо (7) (Свръхчовек — това звучи супергордо!)

Златният парашут

На следващия ден в клас Софи се здрависа с мен нито съвсем нелюбезно, нито твърде любезно и веднага престана да ми обръща внимание. Сядайки на чина до мен, тя се обърна към Ез и започна да разговаря с него на френски. Той разказваше нещо смешно и Софи се смееше толкова щастливо, че аз веднага изпитах ревност.

Тя се държеше така, сякаш през нощта нищо не се беше случило между нас. Сякаш ми се бяха присънили вчерашните трансформации на пола^[1] (изразът отлично би подхождал и за преместването на каменните плочи, и за имперсонацията на Дракула). Ако не беше комарът с прилепналите парченца боя, който щателно огледах, преди да отида на лекция, можех и така да реша. Но комарът бе истински.

Най-накрая Ул пристигна. Софи и Ез замълчаха и на мен ми олекна. Ул написа на дъската:

 

^[2]

 

Като остави тебешира, той тъжно огледа класа.

— Това е последното ни занятие — започна той. — След това ще се разотидете и ще се заловите за работа. Ще изпълнявате много и различни неща. Всяка национална общност поставя пред вампирите гмуркачи своеобразни задачи. Но ако попитате кое е най-важното за нас от практическа гледна точка, ще ви отговоря, без изобщо да се замисля. Разбира се, това е Златният парашут. Именно за него ще говорим днес.

Той се приближи до дъската и нарисува няколко религиозни символа: християнски кръст, полумесец, звездата на Давид, някаква индийска завъртулка и неразбираем за мен китайски йероглиф.

— Замислете се над следното. Всеки човек на земята знае, че все някога ще умре. Поради това — именно поради това и съществуват световните религии. Колкото по-близо е развръзката, толкова по-често човек тича към своя местен храм, където срещу дребно възнаграждение му обещават спасение. Някои особено доверчиви толкова се страхуват от посмъртно изчезване, че по своя воля с шум и трясък напускат живота, залепвайки на челото си съмнителен билет за рая… Кое обаче е любопитното? Подобна религиозна загриженост е характерна само за хората от социалните низини. Ако се издигнем до висшите слоеве на човешката йерархия, ще се натъкнем на нещо странно, дори поразително — безразличие към задгробните въпроси… Така изглежда поне отстрани…

От всеки изрисуван символ Ул издигна по една черта така, че всички се срещнаха в една точка, над която той постави дебел въпросителен знак.

— Само преди няколко столетия господарите на Европа бяха толкова загрижени за душите си, че организираха авантюристични войни за Божи гроб, с други думи, за собственото си спасение. Техните източни контрагенти със същия ентусиазъм се сражаваха за свое място в рая, но представяно според други модели… В наше време обаче номиналните господари на човечеството са равнодушни към подобни въпроси. Те сякаш се сливат с кръжащия над света jet set^[3]… Така изглежда за непосветените. И до днес при по-простите хора се случват религиозни конфликти, но те възникват на социалното дъно, когато една бедна тълпа се емва да избива друга. Нима сте виждали някого от господарите на съвременното човечество да е загрижен за бъдещата си посмъртна съдба?

Въпросът на Ул ни изпълни със самоуважение: от висотата на вечен наблюдател на живота той се обърна към нас като към същества от същата висока порода. Стаята мълчеше. Въпросът бе риторичен.

— Не — продължи Ул. — Не сте виждали. Днес изразът „кръстоносен поход“ е политически некоректна метафора на военна операция, обезпечаваща експлоатацията на ресурсите в интерес на транснационалния капитал. Векове наред човешкият елит се държи така, сякаш въпросите за задгробното възмездие са без никакво значение. Което, честно казано, е много, много странно. Всъщност, ако тези изтощени от многочислени престъпления хора хвърлят такива усилия, за да се докопат до най-високия връх на социалната пирамида, защо тогава ги завладява равнодушие към всичко по-нататъшно? Даже обикновеният човешки страх би трябвало да ги накара да се суетят пред лицето на неизбежната смърт. Те могат и да не вярват в Бог, но напълно да отхвърли надеждата за лично безсмъртие — на това не е способен нито един човешки разсъдък. Би следвало да се очакват завещания, които да оставят несметни състояния на поповете от различните вероизповедания в замяна на молитви за бъдещо преселение. Щяхме да сме свидетели на чудовищни погребални пирамиди, издигнати с помощта на най-новите технологии. Но подобно нещо не се наблюдава. Всичко изглежда така, сякаш елитът на човечеството отдавна тихомълком е решил въпроса за задгробната си съдба… Сред журналистите от жълтата преса е прието да се мисли, че висшата финансова каста в съвременния свят е възприела кабалата като последно утешение. Но всъщност с това учение флиртуват основно вдовиците на новобогаташите, поппевиците, готвачите на елита и неговите треньори по бадминтон. Защо мълчи цялата човешка върхушка? Защо стотици години тя е метафизически пасивна?

— Златният парашут — промърмори Софи, без да вдига очи.

Ул й размаха пръст.

— Кой още знае? — попита той.

Други не се намериха. Ул пристъпи към Софи и я тупна по тила. Изпитах странно чувство: едновременно облекчение, че в тази роля не съм аз, и нещо, което беше подобно на ревност. При това, без да разбирам защо.

— Вярно, момиче! Златният парашут. Този израз отдавна е проникнал в света, но както винаги Черната завеса скрива истината зад информационната клоунада. Хората използват думите „златен парашут“^[4], когато говорят за дребни бонуси и преференции за елита — за някаква депутатска пенсия или придобивка на банков мениджър. Но никой от по-ниските социални етажи не подозира какво означава това.

— А какво е това? — попита Ез.

Ул се обърна към него.

— Миналия път ти попита може ли мъртвец — по-точно анимограма, да се роди отново. В някои случаи може. Понякога това е свързано с процеси извън възможностите ни за контрол. А често и ние самите помагаме. Вампирите притежават собствена технология на прераждането. Именно тя е получила името „Златен парашут“. Този парашут го ползват както вампирите, така и някои особено близки до нас халдеи. Тоест каймакът на човечеството.

— А защо му е на вампира Златен парашут? — попита Тет. — Вампирът е безсмъртен!

Ул се усмихна.

— Съвършено вярно. Но само наполовина. Чували сте сравнението за коня и ездача толкова често, че вече ви е дотегнало. Независимо от това то е вярно по своята същност. Трябва да разберете, че хубавият боен кон не се подготвя лесно. Магическият червей — властелин на света и господар на човеците, не би живял в първия попаднал му мозък, излагайки се на опасност, идваща от непредсказуемия човешки ум. Магическите червеи използват едни и същи носители цели столетия, дори хилядолетия.

Ул направи пауза, сякаш да ни даде възможност да асимилираме чутото. След това продължи:

— Червеят обаче се вълнува не толкова от генетичните особености на човешкото тяло, което ще обитава. По-важни са вродените характеристики на ума, с които той съединява своята тайнствена сила. Затова не само магическият червей е безсмъртен. В определен смисъл неговият носител също не подлежи на разлагане. Всички вие, които сега си седите в тази стая, сте реинкарнирани^[5]. Всеки от вас многократно е умирал със Златния парашут. И отново се е завръщал на служба в новия живот.

Този път мълчанието продължи по-дълго. Аз не издържах и вдигнах ръка.

— Кажи, Рама.

— А как вампирите намират такива преродени?

Ул се усмихна.

— Кармичният механизъм е устроен така, че около вампирите постоянно бродят тълпи от хора, бивши техни носители. Всички те имат необходимите навици от миналия живот. Тези хора са значително повече от магическите червеи, желаещи да сменят тялото. Численото съотношение примерно е както между руските олигарси и красавиците, готови да им дадат най-милото си. Когато бъдещият носител на червея израства, той сам намира своите господари. За него е достатъчно да нарисува на асфалта, по който той ще мине, някакъв знак, руна или пиктограма. Никой от хората няма да обърне внимание на такъв знак. Но в ума на бъдещия вампир мигновено ще възникне алхимическа реакция и той ще се спре, за да намери своите нови приятели.

— Но ако кармичните механизми се сработват автоматично, защо трябва да се грижим за прераждането? — попитах аз.

— Човекът, станал вампир и носещ в своя мозък магически червей, се сдобива с доста мрачна карма — отговори Ул. — Включително и поради това, че цял живот пребивава в разкош, тоест в известен смисъл паразитира върху страданията на други хора. Ето защо без помощта на гмуркачите той е длъжен да пропадне в тъмните пластове на задгробното възмездие, където елементите на неговото съзнание ще погълнат духовете на гнева и на завистта.

— Длъжен да пропадне? На кого е длъжен? — попита Тет.

— Сам на себе си — отвърна Ул. — На онова слънце, което е светило през неговия витраж.

— А за какво му е на слънцето това?

— Попитай него. Ние не сме теолози, а вампири. Златният парашут е технология, която позволява на вампирите да запазят комплекса си от навици, оптимални за носителя на магическия червей дори и след смъртта му. Гмуркачите съпровождат мъртвия вампир през пространството на задгробното възмездие и му помагат да се въплъти в ново тяло при благоприятни обстоятелства.

— Не бих нарекъл обстоятелствата около моето раждане особено благоприятни — казах аз.

Ул размаха ръце.

— Често вампирите принадлежат към висшата човешка аристокрация — отвърна той, — като например нашите френски гости. Но ние не се отнасяме сериозно към тези неща. Това е просто обичай, чиято цел е още от самото раждане на бъдещите носители на Езика да се даде висок социален статус. Истинската аристокрация в света — това сме ние. Нашата общност е своего рода клуб, чиито членове са в него не само за едно хилядолетие. Няма земен крал или кралица, които да получат достъп току-така. Натам води единствено Ухапването. Магическият червей взема решението да се всели в нечие тяло, а не самото тяло. Ако той не пожелае, няма да помогне никаква синя кръв…

— И на халдеите ли се предоставя Златният парашут? — попитах аз.

— Да. Но не от хуманизъм. Това е един от начините да контролираме хората. И още — печалба, нека бъдем искрени. Нашите най-богати и най-предани слуги, които са на прага на смъртта, купуват Златния парашут. Това им струва огромна част от състоянието — дори на най-големите световни финансисти. Така те ще се спасят от адски мъки. Твърдо вярват в това. Като спасяваме грешниците от възмездие, ние, разбира се, нарушаваме всички божествени и човешки морални закони. Което за сетен път показва на халдеите онази степен на влияние, с която обладаваме Вселената.

— А как съпровождаме мъртъвците? — попитах аз.

— С реклама на вергилиите — отговори Ул. — „Вергилий“, между другото, е официалното име на гмуркача придружител. Полезна и почетна работа. Макар и трудна. Изисква добри професионални умения.

— Разбрахме — кимна Тар. — А как помагаме на мъртвите вампири да се родят отново?

— Те се раждат сами. Ние само ги довеждаме до точката, където това е възможно, без да пропадат в долните светове. На технически език се нарича „пренавиване на анимограмата“. Тя се привежда в състояние, в което може да се запази, докато за нейното прераждане настъпят благоприятни условия. Съдбата на халдеите, честно казано, много не ни вълнува. Но ние се стараем да не изгубим нито един от братята си. Към тях се отнасяме по-загрижено, отколкото към тлъстите котараци, с които имаме чисто търговски взаимоотношения… Но за всичко това ще научите, като се завърнете у дома.

— С какво още се занимават гмуркачите? — попита Ез.

— С много неща — обясни Ул. — Включително и неприятни. Преди всичко да извличат различни сведения. Гмуркачите имат достъп дори до това, което е изчезнало от човешкия свят. По-рано често се случвало първо да убият приносителя на важната информация, за да не може никой да се докопа до паметта му, а след това след него се гмуркал вампир… Много от шумните убийства били свързани именно с това.

— А вярно ли е, че първо е задължително да го удушиш с жълта връв? — попита Тет.

— Можеш да го убиеш както си искаш — отвърна Ул. — Но древният ритуален метод действително е бил удушаването. Смятало се е, че само при неповреден мозък се постига надеждна комуникация. Но това просто са предразсъдъци. Сега подобно нещо не се практикува. Само в краен случай. Имам предвид удушаване с жълта връв. В действителност начинът на убийството не е особено важен…

— Чувал съм, че това е най-мръсната работа — каза Тет. — Екстракторите дори били наричани „лайновози“.

Ул го погледна странно.

— Ами да, има нещо такова. Изразите „лайновози“, „лайночистачи“, „чистачи на кенефи“ и тъй нататък са напълно заслужени. Да си екстрактор — това е най-тежката в морално-емоционален план работа. Обаче много необходима. Ако вампирът е предразположен към безрезервно служене, независимо от оскърбително ниския статус в йерархията и постоянните подигравки на безмозъчните глупаци, то тази работа е за него…

Стори ми се, че преди това Ул е работил като екстрактор.

— А защо казват, че това е нечиста работа? — попитах аз.

— Проблемът е в това, че информацията от лимбо може да се извлече само по един начин, като станеш неин носител. При това се налага да се прегледа твърде голямо количество вътрешен човешки материал, тъй като е трудно да отделиш полезната част от паметта от останалата. Това е като да събираш перли, като ги гълташ с черупките. Екстракторът сякаш загребва със своето съзнание чуждото и го издига на повърхността. Оттук и сравненията, свързани със септичните ями.

Припомних си мокрия кичур на Енлил Маратович, прилепнал към челото му, и си дадох дума никога да не бъда екстрактор, дори пред смъртна заплаха.

— А кои са гмуркачите гадатели? — попита Ез.

— По този въпрос не мога да ви просветя — каза Ул. — Понеже не знам много. Просто слухове. Има такава гледна точка, че в лимбо се пази информация не само от миналото, но и от бъдещето. Тъй да се каже, има гмуркачи, които получават достъп до нея. На мен лично този механизъм не ми е известен — за да се случи, е необходима ДНА от бъдещето. Това е на теория. Просто разговори. Ако съществува подобно нещо, то е засекретено. Дори и за мен.

— Но ако информацията за бъдещето попадне в миналото, бихме могли да изменим това бъдеще, нали?

— Не мисля — възрази Ул.

— Защо?

— Просто не отговаря на здравия смисъл. Представете си, че пътувате за някакъв град с влак без прозорци. Но не знаете кой е градът. След време някой ви позволява да надникнете през секретния прозорец и вие виждате приближаването на Айфеловата кула. И какво? Можете ли да направите така, че влакът да не пристигне в Париж, а в Бомбай? Даже ако се втурнете в кабината на машиниста с два пистолета и пачка долари в зъбите, едва ли нещо ще стане. Да не говорим, че никой не разрешава на неспокойните граждани да поглеждат през този секретен прозорец. Склонен съм да предположа, че показват бъдещето на онези, които предварително са съгласни с него.

— Кой го показва?

— Тези, на които то е известно. Затова не бива да се тревожим за него, всички контакти с миналото вече са взети предвид. Тревожете се за настоящето. Други въпроси?

— Кажете — обади се Ез, — а кои са тези „светски свинчета“?

Ул се намръщи.

— Не знам. И те съветвам да не се интересуваш от този въпрос… Нито дума повече. Край… — Той взе от ъгъла своята хартиена торбичка за дървени въглища и я сложи на масата. — Вчера обещах да ви покажа нещо интересно. И ще изпълня това обещание. Сега ще се състои първото ви потапяне в лимбо. То ще се отличава от следващите. Но по традиция именно това възприятие се запомня като първо за всички гмуркачи вече три хилядолетия…

— Какво, учебна дегустация ли ще имаме? — попитах аз.

— В този замък на вас не ви е необходимо да приемате червената течност на мъртвеца. Достатъчно е да чуете специалния резонатор, който е настроен на нужното преживяване.

Като отвори пакета, той извади отвътре архаичен камертон от тъмен метал.

— А чие е това преживяване?

— На един много древен вампир — отвърна Ул. — Казвал се е Аид. По съвместителство е бил бог на подземното царство при древните гърци. Според нашите традиции вие ставате гмуркачи, след като за няколко секунди се превърнете в този Велик мъртвец. Това е най-важната минута във вашия живот и в смъртта ви. Затворете очи и се съсредоточете…

Думите на Ул силно ме впечатлиха. Присвих очи и се опитах да изгоня мислите от главата си. Нищо не се случваше. Това продължи толкова дълго, че тъмнината започна да ми дотяга. Но изведнъж усетих, че чувам тих равен звук със странен тембър. Не забелязах кога е започнал, само осъзнах, че от известно време звучи в ушите ми.

Ефектът от този звук беше потресаващ.

Тъмнината пред очите ми се превърна в безкраен коридор, а след това коридорът се разгъна около мене на триста и шейсет градуса, сякаш бях стрелка на компас. В този размах имаше такава мощ, че ми се зави свят, а тъмнината пред мен се превърна в безкрайно пусто пространство.

Видях слаба светлина.

Под краката ми имаше безкрайно черно огледало — като до прозрачност полиран камък. То се простираше докъдето стигаше погледът. Приличаше на яко вулканично стъкло, нещо като обсидиан. През него прозираха разноцветни огънчета — припламвайки, те рисуваха някаква геометрична фигура или шарка, а после изчезваха.

Горе се чернееше небето. Беше страшно да се гледа. Тъмнината ме засмукваше ту отгоре, ту отдолу и ми се струваше, че над мен няма небе, а бездна, в която вися с главата надолу. Но стигаше само да наведа поглед, и виенето на свят спираше.

Между огледалото долу и тъмнината горе съществуваше пространство, изпълнено със смътни сенки, мъждукащи огънчета и редки припламвалия — всичко това изплуваше, когато се вглеждах в мрака.

Изведнъж на лявата ми ръка се появи плосък диск, който наподобяваше бронзов метал. Изглеждаше така, сякаш на левия ми лакът се е приземило огромно зелено фризби, прикрепено с две здрави примки. Даже не се изплаших.

Дискът изглеждаше точно като древен щит — с релефна щампа, напомняща нещо средно между двустранна брадва и прилеп. Щитът бе удивително лек — изобщо не чувствах тежестта му.

После в дясната ми ръка се появи дълъг прът от същия метал. Той също бе лек, с тънко двузъбо острие. После главата ми се сдоби с шлем — разбрах го, като видях, че гледам света през два бронзови процепа. Превърнах се в тежковъоръжен античен воин пехотинец.

Побягнах в лек тръс, като придържах пръта до хълбока. Понякога, когато огънчетата угасваха и ставаше съвсем тъмно, ми се струваше, че не тичам, а с всяка крачка се спускам все по-дълбоко в черния океан, като безсмислено клатя нозете си. Разбира се, това беше страшно. Но после огънчетата отново се появяваха и страхът бързо изчезваше.

Бягах в тъмнината все по-далеч и по-далеч — или може би все по-дълбоко и по-дълбоко. Понякога огънчетата прелитаха съвсем близко. Бяха с различни цветове и размери. Някои бръмчаха като разгневени оси. Аз леко ги отблъсквах с щита и те без всякакви възражения отлитаха по-нататък. Възможно е да са проверявали древния ми бронзов пропуск…

После започнах да забелязвам неустойчивите конструкции, приличащи на хвърчила с различни форми. Те бавно летяха в една посока, сякаш ги носеше вятърът. Ставаха видими, когато пожелавах да ги уловя с поглед, и ако дълго ги гледах, започваха да светят. Колкото по-дълго ги разглеждах, толкова по-многобройни ставаха те, сякаш интересът ми ги притегляше.

Във фокуса на вниманието ми се оказа една от сенките. Към нея се приближи червено огънче, приличащо на флуоресцентна топка за тенис. Те се сблъскаха и всичко изчезна в радостното избухване, което ме ослепи и оглуши.

— Рама, отвори очички. Вече всички го изгледаха.

Ул огледа притихналия клас.

— От това най-древно преживяване може да се получи усещане, че лимбо е тъмен стадион, където летят светещи насекоми и тичат, облечени с униформи, антични воини вампири. Но реалността е друга. Онова, което видяхте, е безличното равнище на възприятие, очистено от всички съвременни кодове. Така могат да виждат лимбо само най-великите от undead. Вашият опит ще бъде друг. Това, което ще срещнете, ще зависи от особеностите на пренавиването на анимограмата. Но като цяло ще ви напомня ежедневието. Само че то ще се променя, като изпробва различни форми, преди вашият ум да идентифицира нещо познато. Лимбо не е точно пространство. И времето там не е точно време.

— А какво е там в действителност? — попита Тет.

— Въпросът какво е там в действителност е лишен от смисъл, понеже зависи от това кой ще гледа: пчела, прилеп, човек или вампир. Вие сте вампири. С времето ще можете да настроите лимбо така, че да го превърнете в уютно за вас местенце. Важното е да не се залепвате за нищо.

— А какъв е този прът? И щит?

— Такава е традиционната екипировка на гмуркача — обясни Ул. — Тя е на няколко хиляди години и според мнозина професионалисти именно тази униформа е най-подходяща за нашите цели. Жезълът на Аид, Шлемът на Аид и Щитът на Аид винаги ще присъстват в каталога на вашия вампонавигатор. С негова помощ ще сте в състояние да решавате всички практически задачи. Но вие може да се обличате както си искате. Ала помнете, че минимализмът се смята за проява на добър тон в лимбо. Там вие няма да взривявате атомни бомби и да предизвиквате разрушителни наводнения. Ще минавате с минимум средства, необходими за решаване на задачата. Рама, пак ли имаш въпрос?

— Да. Накъде тичаше този Аид?

— Не знам. Към някаква цел. Но по лимбо не се тича. Тичането просто е най-близкият човешки шаблон, който може да бъде наложен върху подобно възприятие. Това е сънувана трансформация на абстрактното усилие, което вампирът полага, за да се доближи до обекта на своя интерес.

— А какви са тези огънчета?

— Наричаме ги „свободни меми“. Вие няма да ги виждате. Ще виждате само своя клиент, тоест пренавиващата се анимограма. При това свободните меми практически са незабележими. Както звездите денем.

— А защо ги наричат „меми“?

— Не знам — сви рамене Ул. — Просто така е прието. Това са елементарни свободни мисли. А ги наричат „свободни“, защото никой не ги мисли. Те мислят сами себе си. Изглежда, сякаш имат своя собствена светлина.

— А нима може да има мисъл, която никой не мисли?

— Разбира се, звучи странно — съгласи се Ул. — Но същото се отнася и за мислите в човешкото подсъзнание. Тях никой не ги мисли. А след време, като съберат енергия, те неочаквано щурмуват главата ви. И както показва криминалната практика, стават не само реалност, а се превръщат и в събитие. Последствията им се усещат години наред. Така че не се съмнявайте. Може.

— А откъде идват свободните меми? — попита Софи.

— Не знам. Възможно е това да е подсъзнанието на Великия вампир, в чийто ум всички се появяваме и изчезваме. Някои смятат, че са отломки от безсмъртни същности, разрушени от неизвестна сила. Нещо древно — като пръстените на Сатурн, но живо и досега. Други вампири предполагат, че мемите се намират в изначалната пустота и са онези елементи, от които възникват човешките и ангелските езици. Трети допускат, че множество слепени меми могат да родят нова същност. И всички тези гледни точки спорят помежду си… Но вие няма защо да го мислите. Мемите нямат никакво отношение към вас. Те са видими само за великите майстори…

Ул извади от торбата друг камертон.

— Реалността, приятели, е по-прозаична. Сега ще ви покажа как за вас ще изглежда лимбо. Гледайте внимателно и се постарайте да запомните всичко, ще ви задавам контролни въпроси. Затворете очи…

Изминаха няколко секунди и аз чух звука на втория камертон. Той беше с друг тембър.

Изведнъж видях кола, която спря на ъгъла на пуста градска улица. Трудно бе да се каже къде се случваше всичко това, но улицата беше напълно реална, с безброй отвратителни детайли, родени от истинския живот.

От колата излезе възрастен мъж с раиран костюм и затвори вратата. Някъде отгоре върху плешивината му падна капка. Той вдигна очи и на челото му падна втора капка. Мъжът недоумяващо се намръщи, докато падаше третата капка. Аз дори чувах звука, с който капките се разбиваха върху кожата му.

В същия миг с раирания господин и обкръжаващия го свят се случи нещо странно. Изчезна улицата, изчезна колата, а ръцете му се оказаха на гърба, завързани с въжета за каменен стълб. На врата му се появи нашийник с шипове, който не му позволяваше да си обърне главата. Изгорялата му плешивина запълни цялото мое полезрение, сякаш бях насочил камерата и бях приближил максимално фокуса.

Върху темето му отново капна вода. Видях в детайли как тя се разбива. Привързаният към стълба извика. Погледнах нагоре. На стълба над главата му висеше старинен меден съд с тънко чучурче, от което набъбваше следващата капка.

В ръката ми се появи прът, почти същия като в миналото съновидение. Ударих с него по стълба и съборих върха заедно с медния съд. След това отново с пръта докоснах железния нашийник и той послушно падна на земята. Със същата лекота развързах въжето, с което бяха завързани ръцете на господина, и той побягна напред.

Пред него се изправи полукръгла дъбова врата с голяма желязна халка. Той хвана халката, дръпна я към себе си и вратата се отвори. В отвора се мярна силуетът на голямо хърбаво куче със стърчащи уши. Господинът прекрачи прага. А след това кучето и раираният господин бяха покрити с вълнички и се превърнаха в облак от разноцветни пръски. Всичко изчезна така внезапно, както се беше и появило.

— Това е фрагмент от реалното пренавиване, което е част от програмата „Златен парашут“ — каза Ул. — На подобни прожекции на уплашени умове ще се нагледате до насита, обещавам ви го. Сега въпросите. Кажете кога изчезнаха улицата и колата, къде се озова мъжът, който излезе от нея?

— До стълба — отговорих аз. — Май това е древно изтезание с вода.

— А къде се намираше стълбът? На улицата? В полето? В някакво помещение?

Замислих се. Колкото и странно да беше, не можех да отговоря на този въпрос. Явно никой друг не можеше. Всички мълчаха.

— Следващият въпрос. Къде се намираше вратата с желязната халка? Рама?

— Зад вратата имаше куче — отбелязах аз.

— Така е — съгласи се Ул. — Но къде висеше самата врата? Вратите са или в домовете, или на оградите, или в стените. Къде се намираше тази врата?

— Не забелязах — признах си аз.

— Някой забеляза ли? — попита Ул.

Отговорът беше пълно мълчание.

— Показах ви този откъс с една-единствена цел — заяви Ул. — За да разберете какво отличава лимбо от реалността. Работата е там, че моите въпроси нямат смисъл. Понеже вампирът, който е пренавивал тази анимограма, не се е интересувал нито от мястото, където се е намирал стълбът на изпитанието, нито къде е стояла вратата, в която е преминал неговият подопечен. Ето защо — стълбът не е стоял никъде. И вратата също. Всичко, което виждате в лимбо, се създава от вниманието, проявено от вас, съзнателно или не. Професионализмът на гмуркача се състои в това да не умножава същностите повече от необходимото, както е казал великият Окам^[6]. Запомнете това, деца мои, и ще си облекчите живота… И то се отнася не само до лимбо. Но и до всичко останало в живота…

Ул сложи камертоните в торбата си и печално погледна зад гърбовете ни — към восъчните повтарачи от последния ред.

— Моят курс завърши. След като прекарахте няколко мига с древния Аид, всеки от вас получава правото да се нарича „Велик мъртвец“. Надявам се, че това ще ви вдъхне оптимизъм, самоуважение и увереност в себе си. Останалото ще научите вкъщи. Но ако някой има въпроси, ще бъда щастлив да му отговоря.

Тар вдигна ръка.

— Миналия път споменахте, че лимбо е пътека към други светове. А после казахте, че то възниква само в съзнанието ни. Как тогава може да води към други светове?

— Именно поради тази причина може! — отвърна Ул. — И само поради нея! Глупостта на човека е в това, че той търси други същества в мъртвия материален космос, определен от неговите пет груби чувства. Това е външният „космос“ — нищожният и безинтересен разрез на реалността. Набързо нацапана панорама, която е само декорация на земното творение.

— Между другото — каза Тар, — за тази панорама вече се знае толкова много, че дори са открили в нея няколко хиляди планети, наподобяващи Земята. На милиони светлинни години една от друга…

Ул махна с ръка.

— Проявявайки интерес към декорацията, човек просто започва да я разкрасява и дорисува.

— А може би тя е нарисувала всички нас?

— В момента говориш като човек — отговори Ул. — А на вампира му е смешно и тъжно да гледа хората. Капки от сгромолясващ се водопад, който мисли: „Това съм аз. А това — светът“. Те са уверени, че космосът около тях през цялото време е един и същ, просто през различните епохи го възприемат различно. Дори са изчислили размерите и възрастта му и са изнамерили предци измежду изкопаните камъни от земята. Но това е сън, който днес се присънва на човечеството. Никой не знае какво то ще сънува утре. В съня може да има огромно количество шизофренни подробности, в чиято достоверност спящият е безусловно уверен. Само че сънищата се сменят през няколко минути. Хората не разбират, че те са просто капки от осъзнаването, от което се състои реалността. А реалността е това, което те осъзнават.

— Нима реалността през цялото време е различна?

— Разбира се. Вярата, че съществува независещ от водопада на съзнанието външен свят със своя постоянна история — това просто е част от съня, който сега се присънва на хората. И този сън постепенно се променя. Водопадът на човешкото незнание през отделните времена е различен, само увереността, че всичко е както трябва и ситуацията е под контрол, е еднаква. Същата увереност, която ни съпровожда във всеки сън. Затова сънищата не ни се струват сънища, когато ги сънуваме.

— Искате да кажете, че хората напразно търсят други светове? — попита Тет.

— Какво значи „напразно“? Човек прави всичко напразно. На първо място живее напразно. Той не разбира, че другите светове се намират не във фиктивното материално измерение, което нарочно е изрисувано така, че най-краткото пътешествие през него да е много по-дълго от неговия живот, а в дълбините на съзнанието. В онези слоеве, където е невъзможно да се гледа през затъмнения човешки калейдоскоп. Лимбо е пространство, където са възможни такива възприятия.

— Ние изпитваме ли ги? — мечтателно попита Тар.

— В никакъв случай — отвърна Ул. — Обратно, вампирът с всички сили се старае да се скрие от тях. Вампирът не търси контакт със странните преживявания и същности, които ще го разкъсат на парчета. Ние не сме луди. В лимбо е немислимото и неизмеримото. Но ние ги използваме преди всичко с практическа цел. Стремим се да видим и разберем по възможност най-малко. Затова вашата практическа работа ще ви се стори твърде приземена. И прозаична. Настройвайте се по-бързо.

Вече не слушах Ул — изведнъж разбрах в какво за себе си ще превърна лимбо, ако някога успея да настроя това пространство. Имаше такъв мултфилм — „Таралежче в мъглата“. За таралеж, който върви нанякъде през гори и поля, през мъгли и страхове. Така ще бъде и с мене. Мъгла, нощ. Борове, дъбове магьосници. А горе — звезди… Ще ходя през мъглата с черно кожено палто. И с фуражка с високо дъно, върху която ще разпери криле сребърен прилеп. А може би не, трябва да помисля.

Ул се обърна към нашия чин.

— Защо тъгуваш, Софи?

Забелязах, че Софи наистина изглеждаше тъжна.

— Толкова интересно беше в началото. Ярка бяла светлина, калейдоскопи, витражи. Безкрайни светове. А сега се изяснява, че ще използваме тази ярка бяла светлина, за да транспортираме дебели котараци покрай ада?

— Може и така да се каже — съгласи се Ул. — Ние не сме ангели, Софи. Ние сме вампири. И това, за което говориш, също е част от ярката бяла светлина. И ние, и даже дебелите котараци. Така че не тъгувай. Ще свикнеш…

Но сякаш някаква тъга се спусна над нас. Ул също изглеждаше тъжно. Той огледа класа.

— Ще се видим на вечеря — каза той. — Щастливо потъване, момичета и момчета. Както се казва, седем фута под ковчега на мъртвеца!

Всички станаха от местата си и обкръжиха Ул, който започна да обяснява нещо за прощалната вечеря. Седях на чина — обзе ме апатия.

„Край — помислих си. — Сега към къщи… Към родните ковчези…“

Тези думи обаче не ме сгряваха. Вече знаех, че родните ковчези имат проблеми с вентилацията. Чудно как ковчезите родно производство все още… Какво трябва да правят ковчезите! Да изгният? Удивително как те още гният…

Щом станах, излязох от аудиторията и се затътрих към стаята си. Исках да спя.