Виктор Пелевин
Батман Аполо (2) (Свръхчовек — това звучи супергордо!)

„Позови меня с собой“^[1]

 

Бяха едни от онези пленителни руски вечери, когато ти се струва, че всички страшни страници от историята на отечеството вече са прелистени и ни очакват само светли, безоблачни и радостни дни. Именно в такива мигове хората зачеват деца, защото са убедени, че ги очаква слънчево щастие.

Само че, кой знае защо, тези деца се раждат през февруари…

Мъртвата глава на Ищар лежеше (искаше ми се да кажа „беше се възкачила“, ако идеше реч за голяма жаба) върху огромна златна чиния. В гънките на старческите тлъстини подпухналото й лице изглеждаше сбръчкано въпреки наслоения погребален грим. Навярно японецът гримьор бе нарисувал около затворените й очи огромни мастилени петна, които като тъмни ручеи се стичаха по нейните изкуствено бели бузи. Вероятно в Япония това би се възприело като проява на стил и би напомняло за света на духовете. Но в Русия предизвиква асоциация със смърт след дълъг запой, увенчан с безобразен побой.

Главата кръжеше над пропастта Хартланд.

В действителност тя, разбира се, не кръжеше — подносът бе закрепен на щанга, замаскирана с цветя. Но всичко изглеждаше така, сякаш главата висеше над черната бездна, приемайки последния салют от плахо приближаващия се край.

Главата изглеждаше величествено дори и с черните размазани струи по бузите. Косите, под които приживе покойната свенливо криеше своите козметични белези, сега бяха събрани нагоре в една от натруфените причудливи прически, които тя обичаше в трезвените си дни. Зад тила й блестеше масивна златна арфа, а рижите кичури бяха завързани към струните й така, сякаш мъртва медуза дава прощален концерт на вкаменелите си слушатели. Така беше, наистина.

Само че пееше не мъртвата глава, а естраден певец със завързани очи. Той стоеше на края на пропастта редом с двама страховити пазачи. Певецът изглеждаше творчески настроен, но странен. Беше със сърмено сако с изкуствени скъпоценни камъни и звезди. Сложно подстриганата му брада имаше непоносимо изкуствен цвят. Коремчето изпъкваше под сакото, а краката — прекалено тънки за такова голямо тяло, бяха обути с шорти: вероятно за да предизвика съжаление и да избегне убийството в края на корпоративното мероприятие. Но в такъв случай трябваше да си обръсне брадата.

                        Позови меня с собой,

                Я приду сквозь злые ночи,

        Я отправлюсь завтра в бой,

Чтобы Путин не порочил…^[2]

Слушателите не бяха много — малка група в края на бездната. С тържествени и тъжни лица. Бяха облечени изцяло в черно — просто, изискано, скъпо. Прекалено скъпо, за да може някакъв журналист от жълтата преса да ги оскърби със собствените си разбирания за обстоятелствата. Цветовото еднообразие на тоалетите се нарушаваше единствено от едва проблясващите копчета за ръкавели, розети на петлиците и игли на вратовръзките. Всички бяха на почтена възраст освен един, на първия ред.

Беше млад човек на около двайсет години. Макар че също бе в черно, външно той се отличаваше от останалите. Трудно е да се каже с какво бе облечен — със странен комбинезон с качулка или с прилепнали по тялото панталони и яке. При по-внимателно вглеждане можеше да се забележи малък брилянт на ухото му. Кожата му беше толкова бледа, че приличаше на намазана с бяла боя. А поради контраста изправената му с гел коса създаваше усещане, че е още по-тъмна, като че ли я бяха боядисали във възможно най-черния цвят. По-скоро приличаше на нова модификация на емо-хипстър, прекалено нова, за да е успяла да се появи като отделен бранд в културата. Но нещо в очите му предизвикваше потръпване и даваше да се разбере, че това е само прикритие.

Изобщо, както вече сигурно сте разбрали, това бях аз.

Мъжът с шортите продължаваше да пее и част от думите му достигаха до съзнанието ми чрез менталните блокове. Ако разбирах правилно, песента беше израз на протест. Но не бях убеден, че схващам всички тревожни смисли в информационния лъч, излизащ от него — впрочем с човешкото изкуство това ми се случваше все по-често.

— Ама че завещание е спретнала — въздъхна стоящият до мен Мардук Семьонович. — Трети прилеп изпращам, но такова чудо виждам за първи път… Добре че поне им завързват очите…

Енлил Маратович погледна в програмката.

— Май е последният — каза той. — Автор на пародии ли е бил?

Мардук Семьонович кимна.

— Значи, е последният. Уф, слава тебе…

Както винаги в такива случаи той не довърши. Вампирите от този ранг следят твърде внимателно думите си.

Аз отново не издържах и погледнах натам, накъдето не трябваше. Под главата на Ищар имаше ковчег, покрит с цветя, в който бе положено тялото на млада девойка. Бе удивително красиво и съвършено, но с едно уточнение: нямаше глава. Затова пък Ищар, извисена високо над пропастта и ковчега, нямаше тяло — и двете заедно представляваха някакво противоестествено зловещо единство. Тялото на момичето се оказа жертва на тази ненаситна глава, която, макар и мъртва, все още настървено ядеше живите…

С мъка отместих погледа си и пак се зарекох да не гледам на онази страна. Познавах момичето още когато беше с глава. И с нея ми харесваше много повече.

Поляната около пропастта отдавна (а може би никога) не бе виждала такова нашествие. Обикновено тук можеше да бъде срещнат вампир, който бърза надолу. А да го срещне, можеше само друг вампир: от три страни пропастта бе заобиколена от рубльовските имоти, принадлежащи на членове на нашата общност, така че случаен посетител тук не можеше да попадне. Но днес всичко бе по-различно. Ако не знаех къде се намирам, надали щях да позная това място: изглеждаше сякаш вампирите са загубили войната с хората и са се предали.

Пропастта, водеща към дома на Великия прилеп, беше изцяло открита — за първи път откакто я помня. Сиво-зеленият рулон, в който бе навита маскировъчна мрежа, придаваше на случващото се някаква предвоенна тревожност — като че ли виждах пред себе си отворена за последен старт ракетна шахта. Освен това част от оградата беше премахната, за да бъде открит път към пропадането.

Но най-зловещото в цялото това зрелище бе не главата, висяща над бездната, а синият автобус, преминал през дупката, направена в оградата, и спрял само на няколко метра от пропастта. В него седяха мъже и жени с перуки, жилетки, вечерни рокли, черни фракове и сценично трико, чийто грим се беше разтекъл от жегата. Всички те бяха с плътно завързани очи. Изкарваха ги един по един, за да покажат номера си на ръба на пропастта. След това им помагаха да се върнат в автобуса.

Според мен това беше най-изгодното фирмено парти в живота им — те надали знаеха пред кого пеят, декламират, танцуват. Вероятно смятаха, че е някакво съвместно мероприятие на престъпници, ФСБ^[3] и Междубанковия комитет, чиито участници не искат да бъдат виждани заедно. Ако назоваваме нещата със собствените им имена, това беше точно така. Затова, мислех си с известна тъга аз, нещата нямат свои собствени имена — приемат тези, които им се дават от хитрите и пресметливи халдеи.

                                Где разбитые мечты

Обретают снова силу высоты.^[4]

Мъжът с шортите най-накрая изпълни номера си. Раздадоха се сдържани аплодисменти, аз също изръкоплясках два пъти. Певецът се поклони в неизвестното, а охраната го поведе обратно към автобуса, следейки да не се спъне.

— Намъчихме се — промърмори Енлил Маратович, когато помогнаха на певеца да се качи в автобуса. — Като че ли всичко се размина.

В момента, в който изрече това, аз разбрах, че ще се случи нещо зловещо. Така става, когато гледаш филми на ужасите — тъкмо изпиташ облекчение в края на някаква напрегната ситуация, и веднага разбираш, че неслучайно са ти дали време да си поемеш дъх.

Разбира се, не сгреших.

Около мен се чу обща въздишка на ужас. Страшното в действителност бе, че колективният стон не беше произведен от някакви си незначителни хорица, а от закоравели стари вампири, които трупно може да бъдат уплашени. Поради това аз съвсем навреме се стегнах и наблюдавайки силното изтръпване във вампирските ни редици, изпитах по-скоро облекчение, отколкото нов прилив на страх.

Главата на Ищар отвори очи.

Нямаше нищо толкова ужасно в това. В центъра на двата протекли черни кръга се появиха две мътни блестящи петънца. Всеки от вампирите, стоящи до пропастта, беше ги виждал и преди. Нямаше от какво да се страхуваме — още повече че устата на Ищар стоеше затворена: никой не планираше да я включи към въздушната помпа. Проблемът беше в това, че Ищар не гледаше нас. Тя гледаше към шофьора на автобуса, откъдето тъкмо изкараха последния клоун. Аз не виждах лицето на шофьора. Виждах гърди в черна униформена риза и побелели ръце на кормилото. Шофьорът се тресеше на мястото си, все едно едновременно бе загубил контрол и над собственото си тяло, и над машината. Изглеждаше така, сякаш автобусът бе управляван от някаква зла сила. Той бавно се движеше към пропастта.

Седящите със завързани очи в автобуса актьори нищо не подозираха до мига, в който шофьорът не започна да вика. Но и тогава не проявиха особено безпокойство — явно преди изявата им са им били заповядали да запазят спокойствие при каквото и да е развитие на събитията. Едва когато накрая автобусът се наклони, няколко души махнаха превръзките от очите си и също започнаха да крещят. Но вече бе късно да се направи каквото и да било. Задните колела се вдигнаха над скалата и автобусът изчезна в пропастта.

Всички притихнаха.

Първо се чуваше затихващият многогласен писък. После стана тихо. А след това — след непоносимо дълъг промеждутък от време — се долови глух плясък. Той беше толкова тих, че можеше и да не го уловим, ако не се бяхме вслушали внимателно в него.

Първи дойде на себе си Енлил Маратович. Отиде в края на пропастта и погледна надолу. След това отправи очи към небето.

— Искам да знам какво се случи — каза той. — Къде е Озирис?

— Озирис е болен — отвърна вампир на име Локи. — Черният дроб.

— А кой го замества? Кой е гмуркачът?

Локи повдигна рамене.

— Друг няма — каза той. — Освен теб. Много добре го знаеш, Енлил.

Енлил Маратович огледа присъстващите. Лицето му изглеждаше спокойно, само едното му око го издаде.

— Вие напълно сериозно ли ми говорите, че нямаме щатен гмуркач? И че ако искам да знам какво се е случило, ще трябва сам да скачам надолу?

Отговорът беше мълчание.

Енлил Маратович още веднъж ни обходи с очи.

— Добре — промълви той спокойно и самодоволно дори. — Ще го направя. Ще изясня всичко сам. А после ще обсъдя ситуацията с Хера. Тоест с Ищар Владимировна. Добре, че е наблизо…

Той се запъти към пропастта.

— Енлил — обърна се към него Мардук Семьонович. — Защо ти е да се занимаваш с това? Дай по-добре… Искаш ли аз да скоча? Някога можех…

Енлил Маратович не го удостои с отговор. Като стигна до края на дупката, се обърна към мен.

— Рама — каза той, — ти ела с мен. Ищар Владимировна пожела да те види.

Почувствах върху себе си няколко завистливи и пълни с ненавист погледа. Впрочем напоследък бях започнал да свиквам с тях.

— Да се въведе ред — настоя Енлил Маратович. — След час всичко трябва да е както обикновено. Мардук, разбери се с халдеите да търсят тия артисти на друго място… Нека да са потънали някъде в Турция.

Той разпери ръце встрани, сякаш да пробва дали сакото му не го стяга, и стремително се спусна в пропастта. Аз преброих до пет, затичах се към стръмната скала и го последвах.

Падането в Хартланд е нещо, с което никой вампир не може да свикне докрай. Първите няколко секунди надолу лети човешкото тяло и е нужно в душата да се породи и след това да нарасне всепоглъщащ те страх, благодарение на който трансформацията става възможна. Отначало за този опит е нужен специален препарат от червената течност на Великия прилеп. След това се учим да се справяме и без него.

Колкото по-опитен е един вампир, толкова по-малко той се страхува, поради което чисто теоретически е възможно заради недостатъчно страх да не може да се превърне в прилеп и да се разбие на дъното. Само че колкото по-реална е тази опасност, толкова по-голям е страхът, който поражда, затова в крайна сметка всички преминаваме в Древното тяло. Някои по-рано, други по-късно. Чувството е все едно пръстите са успели да се хванат за въздуха, през който летят. А това значи, че ръцете са се превърнали в ципести криле и падането в черната дупка се сменя с кръгово висене в бездната.

Вече споменах за въпросите, които тази процедура поражда у трезвия човешки разсъдък (а него го притежава всеки нормален вампир). Какво всъщност е трансформацията? Случва ли се всичко наистина, или изпадаме в нещо подобно на сън, изкривяващ реалността? Или пък се събуждаме от такъв сън? Мъдростта на вампира е в това, че той не търси отговори на подобни въпроси. Дотогава, докогато животът не го принуди да го направи. Знаех, че именно такъв ще бъде отговорът на всичките ми стари другари. Но да го изрека сам на себе, разбира се, е невъзможно, затова и въпросите продължават да се таят в светлите ъгълчета на душата.

Най-интересната, но и най-мрачната версия на отговора, която съм срещал, се съдържаше във фантастичния разказ на един вамполитератор от XIX век. Него, съвсем разбираемо, никога не са го печатали, поне за хората. Това беше историята на млад вампир бунтар (тогава пишеха такива неща без ирония), който получил възможността да извърши цялото спускане в Хартланд в човешко тяло, но вместо в скрития в бездната коридор, отвеждащ към пещерата на Великия прилеп, се оказал на дъното на немного дълбока стара шахта, на чиито надрискани греди висели прилепи. На отделно място, в една вдлъбнатина, изрисувана с цинизми, висял един много стар и дебел прилеп, покрит с паяжина ли, с плесен ли, не помня… И това е всичко.

Разказът беше написан едновременно с „Кройцерова соната“^[5] и отразяваше язвителното критично отношение към традиционните обществени институции. Смяташе се, че тези институции трябва да бъдат разрушени колкото се може по-бързо, за да се даде път на прогреса. В онези години хората планирали да попаднат по този начин в светлото бъдеще и написали много подобни материали. Този разказ ме накара дълбоко да се замисля къде всъщност се спускам всеки път…

В Хартланд имаше електричество. Там работеха машини, направени от хора. Но всичко това се случваше само по волята на вампирите. Изобщо не си представях какво ще стане със случайно — и самостоятелно — падналия в Хартланд автобус. Но когато се спуснах до повърхността на водата, стана ясно, че ще остана без отговор. Удряйки се с юмруците си в каменния бряг на подземния водоем, аз пак се превърнах в човек и видях Енлил Маратович. Той беше приклекнал на края на черното езеро. Заради измамната светлина, която падаше върху него откъм пещерата, той имаше вид на стар рибар. Не се виждаше никакъв автобус, само над водата се извиваше някакъв необичаен зеленикав дим.

— Върви — каза той. — Тя те чака.

— А вие…

Той се намръщи страдалчески.

— За какво ти е да знаеш, момче? Остани млад, докогато можеш. Сериозно ти говоря. Отивай.

Аз кимнах и влязох в пещерата.

На входа на подземната зала се огледах. Енлил Маратович продължаваше да седи на брега. Стори ми се, че иска да се потопи във водата, но не и в мое присъствие. От деликатност тръгнах по-бързо, стараейки се да вървя по металната платформа, така че по кънтящите ми стъпки Енлил Маратович да се увери, че се отдалечавам.

Тялото на Великия прилеп, висящо под високия подземен свод, изглеждаше като вкаменелост — триизмерен отпечатък на невъзможната древност. Но тази вкаменелост дишаше, а покритите със сива плесен ципести криле обхващаха огромното, приличащо на бъчва тяло по-иначе, отколкото преди няколко дни.

Говореше се, че Великият прилеп понякога разперва криле и че това зрелище не е за същества с чувствителни нерви. И още — всеки път ме поразяваше дебелината на обвиващите тялото му маркучи, които му придаваха вид на ракета на стартова площадка. Разбира се, тези гофрирани тръби са предназначени за въздух, вода и така нататък, а не за баблос. Но баблос той също дава немалко. Пита се къде отива баблосът? Знаех, че този въпрос вълнува не само мен, но и много други.

На входа на галерията към олтара имаше две мраморни чаши, където се съхраняваше какво ли не, натрупано през вековете от старите олтари — при смяната на главата винаги се извършваше обща чистка. В чашите се виждаха невероятни предмети — всъщност странни бяха не те, а съжителството им. Тук имаше кремъчни накрайници за стрели, голям нож от тъмен метал с пръстен на дръжката, кристален череп, сребърен пепелник с формата на цървул, бял телефон с герба на СССР на диска, но нямах време да разглеждам колекцията. Знаех, че Хера вече ме вижда. Или по-точно — чувства ме.

Както винаги в галерията духаше вятър, пронизан от електрическа свежест. На пода нямаше прах. При моята поява няколко прислужници със закрити лица тихо се оттеглиха в полутъмното. С тях не бе разрешено да се разговаря. Аз дори не знаех кои са — вампирки или някакви специално подготвени халдейски жени. Последното, между другото, беше по-малко възможно.

Древните глави в каменните ниши бяха покрити с бели траурни кърпи с анимограма „МВ“. Никак не съжалявах, че тези изсушени беловласи тикви днес са скрити от погледа ми — дори най-краткият път към стаята с живата глава успяваше да настрои посетителя на мрачна тоналност, още веднъж напомняйки му, че човек е смъртен не само внезапно, но и масово.

Във втората съветска стая се случи важно събитие — от реставрация се върна главата на Ищар Зурабовна (тя беше на процедури около трийсет години). Аз дори потреперих. Ето кой трябваше да бъде покрит с кърпа, но защо ли не са го направили? Може би е трябвало да подиша, за да се изветрят балсамиращите соли от нея. Проблемът обаче не беше в тази гърбоноса женска глава със сиви климактериални мустачки — нищо чак толкова зловещо не намирах в нея. С приближаването на актуалната глава на Великия прилеп аз ставах все по-нервен. Но това беше в реда на нещата.

Вратата към покойната Ищар Борисовна вече бе махната — нейната бивша стая сега бе превърната в още една зала в галерията. Виждаше се избутаната до стената мебел, както и траурният венец, закриващ мястото, където е живяла главата. Оттам миришеше на бинт и на смърт. Помислих си, че когато главата на Ищар бъде изсушена изцяло и я върнат на мястото й, всеки път ще ми се налага да преминавам през днешния ужас. Може би ще й оставят очите отворени — това е напълно реално при съвременните технологии в балсамирането…

Галерията завършваше с току-що изсечен в камъка апендикс. В него имаше висока перлена врата с тежка дръжка от бяло злато. Всичко изглеждаше сдържано — Хера обичаше дискретния шик.

— Влизай, Рама — каза невидимият интерком.

Вратата се отвори и аз влязох.

Тази стая беше по-голяма от другите. Или може би така ми се струваше, защото стените й бяха изцяло покрити с панели от течен кристал. Те показваха разпростиращо се от всички страни пшенично поле. Над полето духаше вятър, пшеницата се вълнуваше, а на небето се събираха сиви буреносни облаци… Сред полето стоеше зелено дърво, толкова голямо и толкова самотно, че беше учудващо как мълниите не са го разцепили. Красив, вграден в стената, сейф. Метафоричен.

Аз бавно вдигнах очи.

На една от стените бе монтирана огромна перлена раковина от най-нежен седеф. Главата на Хера беше там, но аз се стараех да не гледам към нея. Не харесвах особено тази раковина. Възможно е дизайнерите да правеха алюзия с „Раждането на Венера“ на Ботичели, но се беше получило нещо подобно на писоар в покоите на арабски шейх. С всички сили прогоних тази мисъл, но бях сигурен, че Хера ще я улови при следващото ухапване. Впрочем имах известен шанс: да се опитам да избягна ухапването, а след това да забравя завинаги оскърбителното сравнение.

— Здравейте, Ищар Владимировна — казах аз.

— Каква Владимировна! Рама, какво ти е? За теб аз съм просто Хера. И защо не ме поглеждаш?

Погледнах я.

В центъра на раковината имаше дупка, от която излизаше дълъг жив крак, наподобяващ огромна гъба или хобот на мамут албинос. Оттам ми се усмихваше главата на Хера. Синините под очите вече бяха й минали. Изглеждаше добре. Но аз не гледах нея, а дългата й рунтава шия.

Казваха, че с годините тя изсъхва и потъмнява — колкото по-млада е главата на Великия прилеп, толкова по-дълъг и по-светъл е кракът, а главата умира, когато целият крак изведнъж се дръпне назад. И през един страшен ден това се случва. По тази скала Хера бе много млада, дори неприлично млада. Но защо ли през цялото време си представях какво ще стане, когато отреденият й срок свърши и бузите й опрат до седефа. Тогава главата наистина ще прилича на перла в раковина. Може би дизайнерът точно това е имал предвид. Както бях чувал, на него му разказали всичко.

С изключение на това какво ще му се случи накрая.

— Знаеш ли какво стана горе? — попитах аз.

— Знам.

Тя странно и някак си тежко поклати глава.

Разбрах, че жестът бе отправен не към мен, а към панелите от течен кристал: на врата й имаше нашийник с програмирани жироскопи, на които тя даваше команди на скритата в стените техника и на седящата в съседната стая своя свита. А при предишната Ищар имаше огромен лаптоп със специален тракпад. Как бързо се променят епохите.

Стените показаха повърхността на земята на входа на Хартланд. У мен просветна главозамайващо чувство, че за секунда политам назад — към самия край на рубльовската бездна. Видях синия автобус с актьорите, който се приближава към пропастта. На записа се виждаше как шофьорът с всички сили върти волана, опитвайки се да се отмести от дупката, но не му се получава, сякаш Ищар бе хипнотизирала не него, а автобуса (автобусът имаше прилична физиономия с големи очи, което теоретично правеше възможно това).

— Какъв ужас — казах аз. — Как се случи това?

— Омагьосах ги — отговори Хера.

— Да. Помислих си за Медуза Горгона.

— Стига. Енлил сега ще го изясни и всичко ще ни разкаже.

— Добре. Ти как си?

— Трябва да поема работата от Енлил — въздъхна тя. — Днес или утре. Всички срокове вече изтекоха и се страхувам.

— Как ще стане това?

Тя ме погледна с присвити очи.

— Като че ли не знаеш. Хапеш — и това е.

— И повече никакви формалности? Никакви ритуали?

— Не.

— От какво се страхуваш тогава?

— Казват, че това е необратимо. Енлил вече никой не го хапе. Той знае твърде много. А после с това трудно се живее. Защо хамлетът му е над пропастта? За да се оттича… Добре, Рам, това са мои проблеми, какво съм седнала да те занимавам. Ти как си?

— По същия начин нашите ме ненавиждат. Мислят си, че по цели дни с теб пия баблос.

Хера се намръщи.

— Не ме занимавай с баблоса. Знаеш ли какво е, когато той идва? Като месечен цикъл, но десет пъти по-гадно. Все едно, няма да разбереш. Жалко, че не бива да ме хапеш, иначе щях да ти покажа.

— Слушай, а къде отива целият баблос? Никой не може да разбере това. Защо е толкова малко?

— Мардук и Ваал се занимават с това. Те контролират. Аз нищо не решавам. Борисовна, между другото, също никога не е получавала баблос.

— А на теб дават ли ти?

— За какво ми е? Така или иначе — не ми действа. Сега той е в метаболизма ми.

— Предупредиха ли те?

Хера поклати глава отрицателно. Движението бе къде-къде по-изразително, отколкото би се получило при човек с обикновена шия.

— Дори и не споменаха. Казаха само, че успехът в живота се заплаща. И колкото по-голям е успехът, толкова цената е по-голяма. Ако станеш кралица, то и заплащането ще трябва да е кралско…

— Това Енлил ли го изфабрикува?

— Не — отвърна Хера. — Ищар Борисовна. Тя ме избра. Каза ми: колкото и да си красива, след трийсетте няма вече да си нужна на никой мъж. А иначе мъжете ще ти се умилкват докрай. Докато си жива. И освен това кралицата може да направи със себе си каквото си иска. Да си измисли какъвто образ си пожелае и да управлява света. Ако иска — певица, ако иска — топмодел. Ще се гледаш по телевизията, а останалите ще ти вярват. А ако приложиш и доза въображение, постепенно ще си повярваш и ти… Това е… Избърши ми сълзите…

Извадих от джоба си кърпа — напоследък винаги носех със себе си няколко — и я приближих до лицето й. Но сълзите й течаха все по-силно.

— Тя направо ми бе като майка. А аз никога не съм имала майка… Представяш ли си, казват ти: „Дъще, искаш ли да станеш кралица? Аз ще те науча… Само дано се справиш“. А аз се запитах: ще се справя ли, или не? И реших — ще се справя.

— И как е?

Тя се засмя не особено весело.

— Наскоро гледах филм за Елизабет Втора и разбрах едно нещо. Знаеш ли кое те прави кралица? Количеството лайна, които можеш да преглътнеш с царствена усмивка. Нормалният човек ще ги изплюе и ще се обеси, а ти трябва да се усмихваш и да ядеш, да се усмихваш и да ядеш. И когато ги изядеш, всички около теб ще висят посинели и мъртви. А ти ще си тяхната кралица…

— Ще се разплача — казах аз.

— Не бива. Ела тук, дай да те целуна.

Аз послушно се приближих и прегърнах насочената към мен рунтава шия — през последните дни вече бях свикнал с това. Ако затвориш очи, ще ти се стори, че прегръщаш камила или жираф. Устните на Хера бяха като преди, но в този момент ми се стори, че излъчват някаква особена топлина, като че ли имаше грипна треска.

После главата й се плъзна надолу.

Вече бях свикнал с това. Тя разтваряше ципа със зъби и не й харесваше, когато аз й помагах. Но този път нещо не й се получи и се наложи да го направя сам. Галех косите й и гледах автобуса, който отново и отново падаше в черната пропаст. Струваше ми се, че аз също се превръщам в такъв автобус, който все пада и пада, но не може да падне окончателно… А когато все пак това се отдаде на автобуса, главата на Хера се вдигна към лицето ми. В очите й имаше сълзи.

— Вече не ме обичаш — каза тя. — Никак.

— Не ме хапи по това място. По-добре по шията.

— Каква е разликата? Ти… Ти и без това не получаваш никакво удоволствие, когато ти правя това.

— А ти какво искаш — отвърнах аз, закопчавайки панталоните си. — Всеки ден по четири пъти. Всички ми казват: Рама, станал си блед като вампир. Издевателстват.

— Тези пет минути се чувствам жива — прошепна тя жално. — Като предишната.

— Видях те като предишната — казах аз. — Горе.

Веднага съжалих, че тези думи се изпуснаха от езика ми. Но вече бе невъзможно да ги върна назад. Хера заплака още по-силно.

— На вас, момчета, освен путката на жените нищо друго не ви трябва — прошепна тя. — Горе не бях аз. Беше моето бивше тяло. Разбираш ли разликата?

— Да — казах мрачно аз. — Разбирам. Извинявай.

По коридора се чуха приближаващи стъпки.

— Избърши ми сълзите — заповяда Хера.

Бързо приведох в порядък бузите й. Стори ми се, че очите й сами си изсъхнаха — станаха зли и изцъклени. В стаята влезе Енлил Маратович.

Костюмът му бе съвършено мокър, целият в зеленикавокафява тиня и петна от масло. А кичур коса грозно бе прилепнал на високото му плешиво чело. В първия момент ми се стори, че нарочно се е превърнал в това жалко, убого и нищожно същество — за да избегне наказанието. Почувствах леко убождащо ме презрение, но после видях очите му и разбрах, че греша.

И още как!

В зениците му догаряха светлините на неземния залез, който той току-що бе видял. Залезът беше страшен и пурпурен. Аз неволно отстъпих назад. Даже главата на Хера се облегна на нейния космат крак. Енлил Маратович осъзна мрачното впечатление, което е произвел, и се опита да се усмихне. Стана ми още по-страшно. Тогава той закри за секунди очите си с длани. И отново се появи предишното му мръсно и изморено лице.

— Кралице моя — каза той, приклякайки в елегантно-ироничен поклон, — изясних всичко.

— Защо тя оживя? — попита Хера.

— Не е оживяла — отвърна Енлил Маратович. — Всичко е било предварително нагласено. Мисля, че Ищар Борисовна е обмисляла завещанието си отдавна.

— Разказвай — заповяда Хера.

— През последните години около Ищар Борисовна беше се образувал кръг от приближени. Всякакви актьори и фокусници, които я развличаха по видеовръзката. Нещо като котило от болонки. Даже имаха специална зала за видеоконференции. Под въздействието на коняка тя се забавляваше с тях по десет часа на ден — налагаше им се да работят по три смени. А те, естествено, за нея не знаеха нищо. Беше им казано, че е нечия си жена, изпратена в манастир. Оттук и тази секретност. Плащаха им много. В крайна сметка те свикнаха един с друг и видимо Ищар Борисовна е решила да си ги вземе за спомен. Тя е подготвяла дълго това. Няколко години. Беше си написала сама програмата за концерта. Тя… Не знам какво си е мислела тя. Но знам какво си е мислел нейният съучастник.

— Кой?

— Последният, който пя. Онзи с шортите. В джоба му имаше някаква джаджа — като ключодържателя за колите. Наредили му да натисне копчето, когато свърши да пее. Разбира се, срещу голяма сума пари. Ищар му казала под секрет, че това ще бъде нейното погребение и че желанието й е да изплаши всички — очите й да се отворят със специални пружини. Даже му показала макета на главата с пружините. Заедно репетирали по видеовръзката. И тя плачела всеки път. Затова той й вярвал и не се страхувал. Дори малко я съжалявал. Не знаел какво ще се случи с автобуса. Макар че, когато започнал да пее „позови меня с собой“, нещо почувствал…

Хера погледна на екрана, където се завъртя сцената с катастрофата — автобусът за пореден път се обърна в пропастта.

— Няма зло без добро — каза тя. — Затова изплашиха халдеите. Стори ми се, че лицето й наистина излъчваше нещо царствено.

— Старицата направи добре — продължи тя. — Отвори очи и… Как беше там? „Позови меня с собой“. Значи, на пружини? Трябва да се запомни…

За кратко тя ме изгледа високомерно.

— На мен също ще ми е нужен кръг от приближени. Мой собствен двор. Така че аз да виждам всички на екрана, а те мене… Да кажем — на кревата. Ще направим едно виртуално мое тяло лукс. Но това после. Браво, Енлил. Не остаряваш. Бързо го разкри. Но защо сам? Нямаше ли кого да изпратиш?

Енлил Маратович виновно повдигна рамене.

— Озирис е с единия си крак в гроба — каза той. — А нямаме нов гмуркач. Никой не иска.

— Защо? — начумери се Хера.

Енлил Маратович поклати глава.

— Дълго е за разказване.

— Нищо не трябва да ми разказваш. Ела тук. Тъкмо трябва да поема делата ти…

Енлил Маратович ме погледна и от тревогата в очите му аз разбрах, че не си е представял така този момент. Но той не можеше да откаже.

— Ела, ела — каза Хера.

Енлил Маратович решително се отправи към нея и приклекна край седефената раковина на едно коляно. Главата на Хера се приплъзна покрай врата му, почти неволно се отдръпна и се повдигна. След това Хера затвори очи. Изведнъж лицето й се покри с мрежа от бръчки — като че ли бе направено от стъкло, разбито от камък. Около минута сякаш се бореше със себе си да не извика.

И победи.

— Ох, колко сложно е всичко — заяви тя, без да отваря очи. — Невероятно.

— Да — тъжно каза Енлил Маратович. — Така е.

Замълчаха. Главата на Хера със затворени очи се олюляваше на протегнатия й крак, а Енлил Маратович стоеше пред нея — на колене. Приличаше на пиратски предводител, дошъл при кралицата, за да замени златото срещу рицарско звание.

Помислих си, че при хората монархът се смята за висш арбитър по въпросите на благородството и честта и затова може да произведе в рицар както пирата, така и банкера. Но по време на тази процедура действа ли законът за съхранение на импулса? Царственият дом не се ли превръща в малко пиратски и леко лихварски? И продължават ли след това да сияят на небосклона на доблестта имитираните рицарски титли? Надали, наистина надали. А за ордена с по-нисък ранг няма изобщо какво да говорим. Неговото име е почетен легион…

Изведнъж ми хрумна, че моят ум преживява една от най-древните земни мисли, безброй пъти изложена в отровни памфлети, от които не е останал даже и прах, и че само общият упадък на търсенето на кралски услуги ме кара да видя нещо ново в нея.

Докато бях зает с тези си размисли, изминаха няколко минути в тишина.

А след това Хера отвори очи.

Лицето й се бе състарило с десет години. Това изобщо не беше нейното лице. Бе лицето на човек, който знае много страшни неща. Твърде много, за да се придава значение на нещо друго — каквото и да било.

— Не бива повече да се гмуркаш така — каза тя на Енлил. — Ако нещо се случи, на кого ще оставиш всичко? Трябва ни някой млад…

Тя ме погледна.

— Дай да назначим него.

— Слушам, Ищар Владимировна — каза Енлил Маратович, вдигайки към мене очи. — Само че Озирис не бива да го учи. Той…

— Знам — отговори Хера. — Ще изпратим нашия Рама… — Тя заговорнически намигна на Енлил Маратович. — Ще го изпратим… В чужбина. Нека си почине от нас, след като тука му е задушно. Кога е следващото посвещаване в undead?

Енлил Маратович помисли малко и каза:

— След пет дни.

— Да, ще го изпратим. На нас ни е нужен добър гмуркач. Кой ще отиде да съобщи на Озирис?

— Ох, да — въздъхна Енлил.

— Рама, ще отидеш да се учиш — поясни Хера. — А сега върви. Приготви си чантата. Имаме много работа.

В гласа й нямаше нито раздразнение, нито обида. Нищо лично. Тя просто имаше много работа. При това твърде тежка дори и за новата й шия. Разбрах, че ми е мъчно за нея. Но не трябваше да я съжалявам. Тя беше кралица. Усмихваше ми се и чакаше кога ще си тръгна.

Покланяйки се неловко, аз се обърнах и тръгнах. На излизане от подземната галерия забелязах в чашите на един от олтарите малък тенекиен син автобус. Беше детска играчка от миналия век, голяма колкото цигарена кутия, направена от пластмаса и тенекия. Автобусът беше стар и изцапан, като че ли няколко поколения деца от детската градина си бяха играли с него на пясъчника. Но аз бях готов да се закълна, че преди час автобуса го нямаше тука.

Нещо повече, под него бе протекла малка локва вода.