Виктор Пелевин
Батман Аполо (18) (Свръхчовек — това звучи супергордо!)

Подвигът

На безкрайната черна палуба всичко си беше както преди. Халдеите със златните значки все така усърдно отвръщаха лица от мен. Но този път не ме посрещаха, а ме изпращаха. Сигурно това беше древен източен ритуал. Трябваше да попитам Аполо да не би той да е владеел Вавилон… Но навярно това би бил неучтив намек за възрастта му.

Без Древното тяло няма да мога да отида в Хартланд, мислех си. Няма да видя Хера. Аз повече… Аз повече никога няма да бъда себе си.

Какво иска от мен този стар пръч или тази стара коза? Да се разбия на дъното на първата пропаст. Или да ме е страх дори да застана на ръба й. Но не бива да се вживявам толкова. Може би той или тя наистина чака от мен подобаващ на вампир подвиг.

Но какъв може да е той?

Погледнах морето. Духаше вятър, вълните леко се надигаха и образуваха бели зайчета и аз няколко секунди се любувах на безкрайния синьо-бял простор, а после по гърба ми преминаха тръпки от ужас. Стори ми се (макар че за момент го видях съвсем ясно), че от всички страни към кораба на Аполо плуват бели лица маски, същите, които плуваха към лодката на Озирис. Старателно пазеха своя грим от водните пръски и по същия начин не можеха даже да се приближат до магьосниците, нарисували лицата им. И покорно се спускаха към дъното. Само че този път ми се стори, че се движат към кораба от всички краища на света, запълвайки целия океан, а някои от тях дори стигаха до брега.

Но аз прогоних лошото. Това трябва да го умее всеки вампир. Този, който не се е научил, не би могъл да изкара дълго.

Чакаше ме същият „Дасо“, на който летях насам. Когато се приближих до люка му, халдей с черен гащеризон се наведе пред мен и криейки очите си, ми подаде жълт плик с голям черен знак:

 

 

Вече бяхме готови за полет — едва седнах в креслото, и самолетът започна да се засилва. Успях да видя през илюминатора стоящия на палубата стар военен самолет с два двигателя под крилата, подобен на този, с който президентът Буш кацна на самолетоносача след падането на Багдад. Но на този нямаше никакви опознавателни знаци.

Тъкмо излетяхме, и самолетът направи вираж. След минута корабът на императора се появи в илюминатора. Опитах се да видя името му на борда и след секунди успях да различа тънките бели букви:

 

 

Името беше променено. Стана ми страшно да гледам към черния кораб. Толкова страшно, че нещо в главата ми щракна и изведнъж спрях да го виждам. Съвсем. Сега от илюминаторите се виждаше само море, покрито с еднообразни вълни. Но от тази трансформация не изпитах никакъв шок, а единствено облекчение.

За щастие, на самолета имаше душ с всичко необходимо. И чисти дрехи — дубликат на костюма, с който пристигнах. Но най-напред си изрязах гадните нокти, затрудняващи всяко мое действие с ръцете. Докато си бръснех брадата, се порязах — никога до този момент не ми се беше случвало да имам работа с толкова дълга четина.

Стюардът в син хитон и лека златна маска вече не криеше очите си, което напълно ме устройваше.

— Колко време бях на кораба? — попитах аз.

— Не знам — отговори той.

Предположих, че това можеше да е съвсем друг стюард.

— Сега лято ли е, или есен?

— Зима — осведоми ме стюардът.

— Коя година?

— Четири хиляди триста деветдесет и шеста.

— Ти какво, шегуваш ли се? — попитах злобно.

— От основаването на Вавилон — обясни той изплашено, прегъвайки се в поклон.

Аз се почувствах неловко. Стюардът беше обучен да прислужва на висшия вампирски елит, което означаваше, че точно това летоброене се считаше официално в средите на undead. Около мен имаше все прекрасно справящи се със своите задължения кадри. Неадекватният бях аз.

— Да, да — казах. — Благодаря, човече. Помниш добре.

Халдеят ми подаде флакон с формата на двуглав прилеп.

— Търсят ви от Москва.

Отворих капачката и излях съдържанието на флакона в устата си. Както винаги, там имаше само една капка.

Стюардът тръгна назад, отвори вратата за персонала с ловък удар със задника си и изчезна в пилотската кабина, сякаш се боеше да не би случайно да чуе за какво ще говоря с нищото.

Пред мен се появи Енлил Маратович в черен спортен костюм. Той висеше в своя хамлет. Не беше ясно вижда ли ме, или не, а аз не исках да го тревожа. Няколко минути беше тихо, после той отвори очи.

— Рама! Как вървят нещата?

— Бели са като сажди — отговорих мрачно аз.

— Да, да! Знаех си, че всичко ще е наред. Извинявай, не те предупредих, че може да има… Пречки и усложнения. Разбираш, нали?

— Разбирам, как да не разбирам. Сега трябва да извърша някакъв подвиг. И какъв? И за какво?

Енлил Маратович разпери ръце.

— Ватманът си има своите странности. Тук никой не може да ти помогне. Сам трябва да го измислиш.

— Вие самият извършихте ли го?

— Направих го, но не питай как.

— Защо?

— Не можеш да повториш същото като мен или като някой друг. Ако ти разкажа за моя опит, само ще ти попреча. Трябва сам да решиш задачата. В теб трябва да се пробуди духът на вампира.

— Но как?

— Мога само да ти намекна — отговори Енлил Маратович. — Взеха ти Древното тяло. Постави се в такива условия, при които то да ти е крайно необходимо. Но в такъв момент не те съветвам да скачаш от покрива. Не е задължително да проработи. Друго е нужно…

— Какво по-точно?

— Направи нещо много искрено. Изрази цялата болка и страст на сърцето си. И още… Трябва да пренебрегнеш опасността и да покажеш силата на духа си. Трябва да е опасно.

— Колко опасно?

— Е, не прекалено. Все пак ние сме вампири, а не камикадзета.

— А по-точно?

Енлил Маратович погледна някъде встрани.

— Не мога да ти кажа — заяви той. — Мисли.

— Смятате, че Аполо слуша?

— Едва ли. Но винаги трябва да се има предвид такава възможност…

Енлил Маратович почувства, че не звучи авторитетно, и се закашля.

— Нищо, дръж се. Всички са минали през това. Имам предвид тези, които се върнаха.

— Имаше ли такива, които не се върнаха?

— Защо „имаше ли“?! — учуди се Енлил Маратович. — И сега има такива. В известен смисъл. Корабът е голям, сам видя… Е, не бой се, Рама. Ще се справиш. Само не го протакай излишно. Нужен си ми долу. Ищар отново ще ни викне двамата на килимчето.

Аз само въздъхнах.

— Добре, стига толкова за това — каза Енлил Маратович. — Дадоха ли ти плик?

— Дадоха ми — отговорих.

— Отвори го.

— Точно сега ли?

Енлил Маратович кимна.

Аз взех жълтия плик, внимателно, за да не повредя съдържанието му, го разкъсах и извадих от него друг по-малък плик. Той беше гъсто покрит с безсмислени черни завъртулки — горе-долу като на банковите карти с пин код.

— И този.

Задържах дъха си, готвейки се за мига, в който бъдещето ще влезе в мозъка ми, разкъсах втория плик и извадих от него сгънат на две лист.

— Отвори го.

Листът беше изписан с клинопис. И ако в тези издължени тесни триъгълници, приличащи на обърнати един към друг краища на стрели, имаше смисъл, за мен той не бе ясен.

— Нищо не разбирам — казах.

— Затова пък аз разбирам — отговори Енлил Маратович.

— На какъв език е това? — попитах.

— На верхнеруски^[1]. На места — на английски. Просто е записано с нашия вътрешен шифър. Да не го разберат случайни хора… Чувал ли си за мултикултурализъм? Ето това е…

Спомних си разказа на Дракула за човека, ранен със стрела. Дракула беше прав — каква ти стрела. По-скоро с цял армейски залп. И ето че сега сам ги нося вкъщи. Цял облак стрели…

— Добре — каза Енлил Маратович. — Изпратили са за пет години наведнъж. Сега вече има някаква яснота…

Съдейки по веселото му изражение, писмото не съдържаше нищо страшно. А дали не е точно обратното, помислих си аз.

— Какво има? — попитах.

— Не всички детайли са ясни… Избори със свиня… Какво искат да кажат? Неприятен сюрприз? Несимпатичен кандидат? Или да взривиш прасето?

— Какво, какво?

— Просто мисля на глас — обясни Енлил Маратович. — Ти сам знаеш, че не е толкова просто. Добре, ще се преборим. В краен случай ще поръчаме спектакъл. Вече имаме опит.

— А като цяло? — попитах. — Какви са прогнозите?

— Най-обнадеждаващи. Вятърът на историята духа в нашите платна, Рама.

— В какъв смисъл?

— В прекия — отговори Енлил Маратович. — Зная какво ти говореше Аполо. За тяхната честотна революция. Че така е по-хуманно и има повече баблос. Не споря, че има повече баблос. Поне засега. А що се отнася до хуманизма… Добре е да знаеш, че нашите партньори все под съпровода на тази песен отдавна разрушават Щита на родината. А при тях какво е хуманното? Човекът живее ли по-добре? Бачка на три места, вечер изчука съседа отзад и ляга да спи. И American Dream. Искат и при нас да стане така. Само че няма да се получи. Няма да могат да разрушат Щита на родината. Ако, разбира се — той продължително ме изгледа, — някой Юда отвътре не им помогне. Така че мисли, Рама, мисли — с кого си и как…

— Сега не ми е до това — казах тихо.

— А за баблоса не се притеснявай — продължи Енлил Маратович, сякаш не ме чуваше. — Тук такъв културен обратен завой се планира, че ще излезем на първо място по добив. Ще изпреварим Китай и Америка. Ще има за всички. Подробности при срещата… Само с подвига няма да се бавиш, нали?

— Да — обещах аз. — А какво става с протеста? Организирахте ли го?

Енлил Маратович видимо стана мрачен.

— Мина отдавна. Сега се борим с корупцията. Халдеите, разбираш ли, прецакаха всички сметки. Всички, които успяха. И досега не мога да повярвам, че това е възможно. В тази страна и края на света ще осерат. Изобщо няма да се учудя. Ти сега в Москва ли си?

— В Москва съм.

— Ако попаднеш в ареста, нищо не им обяснявай. Просто ухапи някой старши боклук. Направо със зъби по шията. Или по нещо друго. Само гледай да не е по-долу от полковник. Това е сега за халдеите вътрешен код за съобщения. Ако арестуват някого от нашите. За да не седи с всички в дранголника.

Почувствах тревога.

— Какво се случва там? Не съм чел новини много отдавна.

— Всичко е нормално — каза Енлил Маратович. — Всичко е под контрол. Кучетата си лайкват, керванът си върви.

Замълчахме за минута. А после, неочаквано и за самия себе си, попитах:

— Кажете ми, кой в крайна сметка е Софи?

Енлил Маратович тъжно се усмихна.

— Това е Аполо, Рама.

Вече бях готов да чуя това. И все пак то ме прониза в сърцето.

— Самият Аполо? Маскиран?

— Може и така да се каже — отговори Енлил Маратович. — Но звучи елементарно.

— Защо?

— Защото Софи — това е спящият Аполо. Тя е неговият сън.

— А каква е разликата?

— Много голяма. Когато Аполо става Софи, той не помни, че е Аполо. Той или тя мисли, че е Софи. Това е като с Ищар. Когато става Хера, тя наистина е Хера.

— А защо никой не ми каза това?

— Това си е ваша работа с батмана, Рама. Никой не смее да се набърква там. Когато става дума за батмана, вампирът отговаря за всяка своя дума и мисъл. На кого са му потрябвали допълнителни проблеми?

— Но ако Аполо е Софи, защо тогава тя се бори за освобождението на човечеството? При това с такава сила и искреност? Защо мрази самия Аполо?

— Трябва мъдрост, за да разбереш това — отговори Енлил Маратович. — Ако в зданието на Empire V има пукнатина, Аполо пръв ще разбере. Той действително е велик император.

— Значи, Софи ме е лъгала от самото начало?

— Не, Рама. Софи е именно такава, за каквато я мислиш. Тя има чисто сърце. Тя иска да освободи хората. Но не може и затова непрекъснато плаче. Това, което успява да открие, е само поредната задънена улица. Така и трябва да бъде. Това значи, че нашият Ампир стои на надеждна и неразклатима основа. Но ако Софи намери пътя към свободата, по който могат да минат не единици, способни да разберат Дракула и Озирис, а милиони, то тя… Тя ще трябва да се събуди. И да си спомни коя е. А след това ще действат съвсем други сили.

— Софи не се досеща, че всъщност тя е Аполо?

— Не. Тя разбира цялото коварство на батмана, но не знае главното — че тя всъщност е батманът. Софи не знае коя е. Но и ние за себе си не знаем това… Това, ако си спомняш, не го знае даже Великият вампир. Това е божествено, Рама. Не се опитвай да го проумееш. Просто го приеми.

— Значи, аз… през цялото време… с батмана?

Енлил Маратович се засмя.

— Зависи от гледната точка. Ето например половината Япония е луда по хентай^[2]. С кого тези хора, така да се каже, съгрешават? С хентая? Или с дебелия гологлав чичко, който рисува този хентай? Или с тези, които рисуват дебелия гологлав чичко и тях самите?

— Ясно — въздъхнах аз.

— Озирис правилно ти е казал — продължи Енлил Маратович. — Ако искаш да бъдеш щастлив в любовта — никога не мисли за това. Може отново да се срещнеш със своята Софи…

— Мога ли да я видя в нашия свят?

Енлил Маратович отрицателно поклати глава.

— Само в лимбо.

— Но нали в замъка на Дракула… Тя беше ли там, или не?

Енлил Маратович само се усмихна.

— А аз… Аз бях ли там?

— Разбира се. Само че без да си излизал от ковчега. Ти какво, още ли си мислиш, че са те носили някъде в черен сандък, а след това са те върнали на място? Ти никъде не си заминавал. Просто ти помогнаха да заспиш по-дълбоко от обикновено. За да станеш undead, трябва да умреш за малко. Затова ти е нужен и ковчег. Ние не сме естети, Рама, ние сме прагматици. Всичките посвещения, свързани с лимбо, са възможни само в лимбо. Този замък е учебен сън, който виждат всички undead.

В очите ми имаше сълзи.

— Софи беше първата, която срещнах там — прошепнах аз.

— Аполо посреща всички нови undead лично. Той е не само владетел, но и страж.

— А кой тогава посрещна телетъбисите?

— Също батманът — каза Енлил Маратович. — Мисля, че те имат същите спомени. Без някои нюанси, разбира се.

— А комара с ДНА на Дракула? Откъде го взех?

— Нали вече Софи ти каза, че този комар е от лимбо. Тя винаги казва истината, Рама. Откъде се взема този комар, никой не знае.

— Но защо на батмана му е необходимо да се преструва на Софи?

Енлил Маратович тъжно се усмихна.

— Вероятно за да има за какво да го обичат.

— А къде съм всъщност? Там или тук?

— Не знам.

— Как не знаете?

— Така, както и ти — заяви Енлил Маратович. — Никой не знае. Мен самия понякога ме хваща шубе. А си мисля, че и батмана. Затова сме undead.

— Но тогава как да живея? Когато не разбирам къде съм. И какво е това всъщност?

— Как, как — усмихна се Енлил Маратович. — Кови желязото, преди да си се събудил. — И неговото лице угасна.

Следващите два часа прекарах в запознаване с натрупалите се за многото изминали месеци новини, в които аз понякога различавах претворените в реалността халдейски чертежи. И това беше толкова смешно, че постепенно на сърцето ми започна да му олеква.

Спомних си думите на Аполо, че сумата от всички новини съобщава за непостоянството на света. Прекрасно казано, но по-скоро тя съобщава, че в света нищо не се променя. Нищо и никога. Просто тази неизменност през цялото време е замаскирана под промените. Дори се замислих как би изглеждала сумарната ежегодна новина.

Да не си мислите, че това не сме го знаели без вашите хаштагове, момчет@. Още преди три хиляди години го знаехме. Ех…

Впрочем в информационния поток имаше и интересни сближавалия, които ме накараха да се замисля как формата на човешката молитва е свързана с отговора, идващ от Божеството. Ето че три момичета с качулки на лицата се бяха обърнали към Дева Мария с нетрадиционна молба — и бяха получили нетрадиционно видение: пълзяща по сцената Мадона с надпис „Pussy Riot“ на гърба… Колко малко влияние върху човешкия свят й е останало на Богородица! Не можа да ги спаси, горките, от затвора.

Но не всичко беше толкова мрачно. Минало е без края на света. Или може би в суетата просто е останал незабелязан.

Изведнъж със страх осъзнах, че дългото време, прекарано в безсъзнание на кораба на Аполо, не е минало без следа. Май че не само бях висял в трюма. Бях научил много нови неща, но самият аз не знаех какво точно знам — така се получава при обучението на вампирите с препарата ДНА.

Например, като се замислих за края на света, аз смътно си спомних, че Апокалипсисът вече се е състоял — някъде при засрещането на Античността и Средните векове, — и го скрива точно този период на тъмнина и неяснота, за който говорят множество историци. Но природата на това събитие е била такава, че то е засягало не само „държавността и културата“ на живеещите на земята народи, но и самата материалност на видимия свят, затова от него не са останали никакви следи и на господарите на обновеното човечество им се е наложило да поставят върху получилата се дупка своеобразна информационна кръпка — фрагмент от историята, подправен по-късно.

Преди не знаех това.

Съвременната история във вида на вчерашните новини породи у мен само злорадство. Спомних си за привържениците на конспиративните теории: тайна група от интриганти с леко докосване на пръстите насочват хода на световната история, историята послушно завива накъдето трябва, а нейните архитекти остават в сянка стотици години… Само ако знаеха…

Извинявам се, но тук са задействани сили, многократно надхвърлящи възможностите на хората. Но хора, при това най-добрите, също са в играта. И ето че една голяма група професионалисти, на които всички без изключение им се подчиняват, се опитват да направят нещо по предварително предначертания план, като при това притежават неограничен ресурс — а нещата все едно не се получават така, както трябва.

Аз бих ги вдигнал тези конспиратолози в пет часа сутринта още топли от кревата и бих ги завел на някоя ръждясала подмосковска автобаза. И бих ги накарал да танцуват танго със самосвал, управляван от дрогиран пиян таджик, позорящ шериата и мюсюлманите с всяко свое вдишване. А след това бих ги изправил пред тухлената стена и бих ги попитал: е, какво, идиоти проклети, разбрахте ли как е да управляваш този свят?

Впрочем затихването халдеите го изчислиха почти точно — неслучайно Енлил Маратович най-напред им възложи това. Аз за пореден път оцених мъдростта на стария вампир. Важно е не това, което ще се случи в кулминацията на процеса. То ще премине, ще изчезне, оставяйки само няколко прашни клипа в ютюб. Важно е само това, което остава, когато всичко се успокои и затихне. Колко висок ще се окаже креватът, когато матракът престане да пружинира. Ако не бъркам, в математиката това се нарича свободни и принудителни трептения. Само че животът не е математика — и за свободното трептение с продължителност пет минути в живота трябва да плащаш с принудително трептение, което трае дълги години.

Ето как, мислех си аз, гледайки океана, постепенно се трупа опит. Но днес само опит не стига. Reinvent yourself or die.^[3] Ако искаш да си вампир — учи диференциални уравнения… Трябва да ухапя някой математик и сериозно да се захвана с тази тема. Някой ден ще танцувам пред Великия прилеп и ще си поръчам главата на Перелман^[4] на тепсия…

Но сега не беше време да мисля за това. Трябваше да се подготвям за подвига и вече почти бях наясно какво да правя. Аз, разбира се, бях закъснял за поклонническото блато, но в мен вече зрееше собствен план — дълбоко интимен и личен. Само той можеше да ми помогне.

Извиках стюарда и го помолих за молив и хартия. Той ги донесе от кабината и замръзна в очакване.

— Можем ли да се приземим някъде?

Той мисли няколко секунди.

— В Барселона.

— Отлично. Тогава виж какво. Нужен ми е татуировчик. Най-добрият специалист. Направо тук, на борда. Не искам да ходя в града. Трябва да се купят и приготвят някои неща, ще ти дам списък. Всичко е просто. Черна тениска два пъти XL. Бял шаблон за гърдите — какво да пише на него, ще ти кажа. Черна маска с рог на челото, това е най-сложното. Английски карфици… Ще ги поръчаме направо от самолета, за да не чакаме после.

 

 

Татуировчикът се оказа черен сух мъж с къдрава брадичка и с плетена розова шапчица в стил Боб Марли. Носеше заоблен алуминиев куфар като тези, в които героите на Холивуд превозват през мозъка на кинозрителя големи пари, а независимите вампири доставят баблос на батман Аполо. Татуировчикът нямаше нито една татуировка. Кожата му беше толкова тъмна, че би трябвало да се татуира с бяло.

Той взе хартийката с моята скица и известно време с недоверие я изучава.

— Трябва да се направят под пъпа — започнах да обяснявам аз на испански. — Два прилепа. При това единият трябва да е женски, а другият — мъжки. Те държат… такава лента… като транспарант. А на транспаранта да има надпис…

— DON’T SUCK MY DICK^[5] — прочете бавно татуировчикът, като че претегляше всяка буква. — Why^[6]?

Досетих се, че испанският му не е по-добър от моя. Предположих, че за вдъхновението му е важно да разбере мотивите на клиента. Но да се впускам в подробни обяснения, не ми се искаше.

— Because „don’t suck my dick“ is much more offensive than „suck my dick“^[7] — отговорих аз.

Обяснението го удовлетвори. Той кимна и отвори куфара си.

След два часа татуировката беше готова — и изглеждаше толкова… Именно offensive^[8], така че да си представиш някого, който няма да се подчини на този дружески съвет, беше изключително трудно. Дори в изображението на прилепите някой можеше да разпознае hate crime^[9] — опит да бъде оскърбен целият вампирски род. Но това би било проява на конспиративно съзнание, за което току-що разсъждавах с такъв сарказъм.

Нещата с втората поръчка не станаха толкова добре. Черната маска със зашития на челото рог не се получи — рога видимо го бяха изработили набързо, а се оказа и лошо закрепен. Когато надянах маската на главата си, той увисна безпомощно… Ние обаче вече бяхме излетели и реших да не връщам самолета.

За сметка на това черната тениска с белия надпис се получи чудесно.

Occupy Pussy^[10]

Ето така. И само така.

Неслучайно толкова години изучавах вампирските изкуства, мислех си. Ето един образцов омоним.

От една страна, максимална концентрация на всичко прогресивно и светло, която може да бъде постигната с лингвистични методи. Колко революция и колко енергия се съдържа в това мото на световния съзидателен протест, колко простор за медиен вой — а са само две думи, стари като света и свежи като пролетен вятър, полъхващ над рибен пазар.

От друга страна, това беше дълбоко личен, съкровен стон, добре прикрит под огледалото на повърхностни, но добре разбираеми за тази епоха значения.

Тениската беше с дълги ръкави. Отначало исках да ги отрежа с ножица, но после ми хрумна, че това е един от онези знаци на съдбата, които потвърждават, че сърцето ти бие в синхрон със сърцето на епохата и едновременно с това показва как по-точно да си свериш ритъма.

Пред кабината на пилотите в салона имаше черна завеса. Тя беше сгъната и аз реших, че никой няма да забележи отсъствието й.

Използвах остатъка от пътя, за да я нарежа на тънки дълги ивици и да закрепя тези ивици към ръкавите с помощта на малките английски карфици, от които бяха донесли цяла кутийка, в което аз също видях пръста на Провидението.

Докато се приземявахме в Москва, аз премерих костюма си и размахах ръце пред вграденото в стената огледало. Честна дума, за миг си помислих, че ръцете ми са се превърнали в черни криле без всякакъв скок в пропастта. Костюмът ставаше за Хелоуин, ако не се брояха надписите на гърдите: за буржоазния дискурс бяха прекалено радикални. И всичко това го направих сам, от подръчни материали, за два часа. Можех да се гордея със себе си.

И все пак, като слизах от самолета, аз се наметнах с черно сако.

Падаше ситен сняг. До стълбичката Григорий ме чакаше с кола. Той изглеждаше по-блед от обикновено и аз си помислих, че отново работи на две места и дава червена течност. Но след това усетих едва забележимия мирис на прегоряло и се успокоих.

— Къде отиваме, кесарю? В апартамента, на вилата?

Поклатих отрицателно глава.

— Закарай ме на Тверския булевард. Ще се разходя пеша.

Бариера, още една. Тънкият бетонен път няколко пъти зави в гората, вля се в снежно-сивата асфалтова река и всички привилегии и класови различия останаха назад.

Ние още не бяхме стигнали до Москва, а вече попаднахме в задръстване; нямаше изход от тази сива бензинова пара с червени стопове.

Григорий се държеше така, сякаш аз никъде не бях заминавал и вчера се бяхме видели. Всъщност всяко друго поведение по отношение към вампира би било оскърбително. Да проявяваш любопитство, е опасно и той добре го разбираше.

Както винаги в голямо задръстване Григорий реши да се потруди върху спасението ми — той знаеше, че това повишава моето настроение и че му давам добър бакшиш. Загледах се през прозореца и пропуснах точния момент, когато той заговори — смисълът на неговите думи достигна съзнанието ми постепенно, вмъквайки се между приглушените звуци, които се носеха зад стъклото. Първо ми се стори, че се чува радио, включено от Григорий независимо от забраната ми. После разбрах, че това е неговият глас.

— И не е вярно, че човечеството не знае за вампирите. Сещат се. Не може да лъжат всички хора през цялото време. Народът не притежава точна информация. Но има прозрение на емоционално ниво. Смътните догадки за невидими безжалостни властелини, които се хранят с човешките души, от много векове са в ума на хората. Спомнете си „Бога, изяждащ хората“ от гностическите евангелия. Много са примерите. Но хората винаги са вярвали, че злото не може да тържествува безкрайно и че реалността на света не е така черна…

Аз се наклоних напред и тихо щракнах със зъби до шията му. Григорий въздъхна покорно. За секунда притворих очи и реших да му обясня всичко — сега и завинаги.

— Виж сега, Гриша. Гърбът те сърби, лявата обувка те стяга, отдясно нещо те боли под ребрата и ти се страхуваш да не е рак на черния дроб. Не ти харесва да развеждаш вампири из Москва. Но в твоята Молдова е толкова зле, особено по отношение на теологията, че нямаш други варианти за работа. А децата ти в Кишинев искат всяко по айпад, за да могат по-бързо да се запознаят с педофили, да изучат производството на наркотици и да ги склонят към самоубийство. Изобщо — гадно ти е.

— Да — съгласи се Григорий. — Това и сам го разбирам.

— Ти друго не разбираш, Гриша. Мислиш си, че само временно ти е гадно. Че е в сила изкривяване на Божия план. А всъщност това е Божият план за теб — да ти бъде гадно.

— Защо?

— Защото Божият план е единственият, по който всичко се случва. И ние, вампирите, в този план сме мелничарските камъни. А вие, хората, сте зърната. Останалото са хорски интерпретации. Още веднъж ми кажи — гадно ли ти е?

— Гадно ми е — кимна Григорий. — Но…

— Ти с твоето „но“ не разбираш най-главното. Че за създаването на това „гадно“ ти си нужен на природата и на космоса. Защото, ако им беше нужен за нещо друго, с теб щеше и нещо друго да се случи. Разбираш ли? Трудно е, Григорий, не само на теб, а на всички хора. Ти нали си си правил на младини в Кишинев сам водка? Ще ти го кажа така, че да разбереш — всички ние сме просто винтчета в планетарния уред за водка. Който превръща всеобщата неудовлетвореност в баблос. А всичките мечти, планове и надежди на хората са закваската, с която го правят. Така е било винаги и така ще бъде.

— Да — прошепна Григорий, — врагът е могъщ.

— Само че на вампирите, ако искаш да знаеш, им е още по-гадно. Защото при нас го няма последния пристан, който го има при всеки човек. Да се скриеш в слънчев идиотизъм. Да отидеш на социален протест. Да повярваш в Господ. Да се занимаваш с йога. Или да пишеш стихотворения за таралежчета в детските сайтове. За нас това е невъзможно технически. Защото там, където във вашата глава има отходен канал, при нас има само хладно и безпощадно разбиране на истината.

— Вие затова висите с главата надолу, за да забравите за възмездието — промърмори Григорий.

— Ти и това ли знаеш?

— Знам — отвърна той. — Озирис ми е показвал. По-скоро не ми е показвал, а не се криеше.

— Той казвал ли ти е, че по този начин се крие от възмездието?

— Не — отговори Григорий. — Това и сам можах да го разбера.

Няколко секунди озадачено мълчах. Такова мрачна интерпретация на ставащото в хамлета не ми беше хрумвала. И ако под възмездие разбираме всекидневния поток от мрачни мисли, преминаващ през всяка вампирска глава, Григорий беше напълно прав. Този поток черни мисли напълно може да се нарече възмездие, напълно…

Григорий и без ухапване разбра, че думите му са попаднали в целта. Той се изкашля.

— На мен обаче не ми е гадно — изрече той с тънък елеен глас, сякаш започваше някъде отдалеч, — че Господ така е решил. Господ… Той на всички ни е определил среща. Но не в клуб „Минет“, а в Духа и в Истината. И ако ние решим да отидем, той ще ни чака. Това е неговият план. Просто в този план ние не сме зъбни колела, а равноправни участници. Можем да отидем, а може и да не отидем. И когато не отиваме, ни е гадно. Защото чувстваме, че сме се заблудили. Знаем, че душата броди не там, където Господ я чака. Аз, кесарю, съм заблуден човек. И ми е гадно не заради Божия план, а заради греховете ми.

— Какви грехове имаш ти, Григорий? — учудих се аз. — Ти си професор по теология. Храниш семейство.

— А как го храня? Шофьор на кръвосмукач. Затова и Господ ми обърна гръб…

— Благодаря — казах аз. — Тоест на теб ти е гадно заради мен, така ли?

— Нали сте вампир — отговори Григорий. — Защо се учудвате?

— Слушай, ако ти заради мен закъсняваш за срещата с Господ, защо тогава работиш за мен?

— Защото е казано: отдайте Божието Богу, а кесаревото — кесарю… И ето, кесарю, аз давам.

Замълчах.

Странно, но разговорът с Григорий не ме развесели както обикновено, а точно обратното, потопи ме в печал — да не кажа завист. Най-простите движения на ума, към които прибягваше този човек, за да се спаси от безнадеждността на своята човешка съдба, поразяваха с абсурдната си ефективност. И защо, пита се, е нужно нещо по-сложно и по-умно? Защо хората са излезли от своя проверен и надежден окоп, благодарение на който векове наред достойно са доживявали края си? За да може възгледите им да съответстват на „истината“? Коя „истина“? Която им втълпяват Самарцев и Калдавашкин по наша заповед?

— Не за това живеем и страдаме, кесарю — за да усъвършенстваме скърцането със зъби и да изработваме тъга — продължи да мърмори Григорий, докато минаваше в съседното платно, — а за това, за да можем в тази съдбовна борба ден след ден да създаваме зрънца ценен духовен опит. Които блестят на духовния небосклон и радват Господ. Като звездите на южното небе…

Впрочем, мислех си, слушайки го с едно ухо, хората не са излизали от своя окоп. Да не са глупаци?! Те са го напълнили догоре с гадости и лайна и той е изчезнал. А и ние им помогнахме по линия на дискурса, няма какво да се лъжем. И вече няма къде да се скриеш. Ето аз например при цялото ми желание вече не мога да се скрия там, където е Григорий. Не защото не искам. Дори не виждам окопа, в който седи. За мене него го няма. Не мога да разбера как в това умствено недоразумение би могъл да се скриеш. А за Григорий скривалище има. За него то е такава реалност, каквато за мене е баблосът, който, между другото, не съм виждал дявол знае откога.

Разликата между нас е в това, че Григорий, поумнявайки и изтрезнявайки, все ще може да излезе от сегашния си приют, където аз съм настръхнал от космически студ. А аз… Аз вече никога няма да мога да се вмъкна в неговото абсурдно убежище. Няма даже да мога да се престоря, че съм там… Същото, струва ми се, е чувствал граф Толстой, чудейки се на тайнствата на обикновената селска вяра. И той не е могъл да се завърне. Успял е само да преведе Евангелието от гръцки, гърчейки се на ледения вятър…

Скоро сработи обичайният ми защитен механизъм — престанах да слушам бърборенето на Григорий. По-скоро престанах да възприемам смисъла на неговите думи, вслушвайки се единствено в звука им — като успокоително хрипливо ручейче, пресъхващо понякога за секунди. Постоянно си спомнях Софи, но умът ми веднага отскачаше от спомените ми с нея като от нажежен ръжен. Но не можех и да не мисля за Софи…

Ех, знаеше ли този стихоплетец какво е истински ад.

Всъщност може ли въобще метафизически да се довериш на жена?

За да се откъсна от черните мисли, аз включих вградения телевизор и си избрах някакъв екшън. Но след скорошната беседа с Аполо не можех да гледам филми — и даже се чудех как по-рано съм правил това.

Чувствах, че филмът просто ме дои, постоянно възобновявайки у мен напрежението, предизвикано от премеждията, случващи се с героя, които не свършваха със смъртта му, а водеха към следваща катастрофа без шанс за спасение и тъй нататък, и тъй нататък. И смисълът на филма беше в това постоянно да поддържа у мен това неизчерпващо се страдание.

От една страна, напълно се получаваше, но от друга — каквато и чудовищна опасност да надвисваше над героя, ясно беше, че с него нищо лошо не би могло да се случи, защото филмът едва беше започнал. Излизаше, че докато част от съзнанието ми страда в адреналинови спазми, другата част уморено се прозява. Накрая последната победи. Аз изключих телевизора и се загледах през прозореца.

Москва си беше все същата — и неуловимо нова. Видях изключително много придошли. Мина ми през ума, че така нареченото „нашествие на варварите“ през V век едва ли се е възприемало от римляните като нещо повече от наплив на множество емигранти на фона на непрекъснато растящата толерантност на властите… А всъщност тук, както се е оплаквал Иван Грозни, не само е третият Рим, а също и вторият Израел. Трудно е да се очаква от зимна Москва да ти разведри настроението.

Когато до Тверския булевард оставаха пет минути път, отново чух гласа на Григорий:

— … и не трябва да се презираш за това. Ако искате да ме ухапете, кажете, не се стеснявайте. Разбирам ги тези неща.

Даже не се ядосах.

Ул беше прав. Човекът прилича на калейдоскоп, чиято картонена тръба доизживява своя кратък период, докато вътре се движат блестящи, самодоволни, остри и смели стъкълца, на чието отражение се любува Великият вампир. Може ли да се ядосваш на калейдоскопа, когато знаеш как той работи? Не. Човека може само да го обичаш. Да го обичаш и съжаляваш. Най-добре — отдалеч.

— Стига, Григорий — помолих го. — Ще повърна.

Той млъкна. Аз си свалих сакото и оправих лентите, които се бяха оплели. След това сложих на главата си черната качулка.

По това, че колата кривна, разбрах, че Григорий внимателно следи в огледалото моите приготовления.

— А казвате „отходен канал“ — каза той. — Излиза, че и вие имате такъв в главата, кесарю.

— За какво говориш?

— За социалния протест.

— Това не е социален протест, Гриша, а дълбоко личен.

— За какво ти е тогава клюнът?

Аз неразбиращо го погледнах в огледалото.

— Нали това е клюн? — попита той.

— Това е рог, глупако. Рог. Ние имаме такъв, когато сме в Древното тяло.

— Да, знам — оправда се Григорий и свали ръка от кормилото, за да се прекръсти, от което колата отново кривна.

— Карай нормално. Иначе отиваш на небето, а аз — не знам къде… По-внимателно.

— Ще помислят, че е клюн — разтревожено каза Григорий, без да обръща внимание на моите думи. — Ще помислят, че сте облечен като черен жерав.

— Нека мислят… Чакай малко, ти сериозно ли говориш?

Григорий кимна.

Такава възможност не ми беше хрумвала. Какво пък, може така да е по-добре… Излишна гънка няма да повреди Черната завеса.

— Спри — заповядах. — Ще сляза при „Армения“^[11]. Не ме чакай. Отивай веднага в гаража.

Колата спря.

— За какво ви е, кесарю? — попита Григорий.

— Ти чел ли си „Подвиг“ на Набоков?

Той отрицателно поклати глава.

— Прочети я. Там сигурно е написано.

Като излязох навън, аз почаках, докато колата изчезна, и настръхнал от студ, тръгнах към пешеходната пътека на булеварда. Искаше ми се да вярвам, че всичко ще свърши много бързо. Пред вратата на един от ресторантите ми изръкопляскаха и в отговор на поздрава им аз им махнах със своето крило.

Впрочем лъжичката катран, с която ме нагости Григорий, обезценяваше погледите, които ми хвърляха хората — без значение дали в тях имаше възхищение, или ненавист. Аз знаех, че хората реагират не на посланието ми — то едва ли беше достъпно за суетните им умове, — а на своите собствени проекции, които във външния свят само те са способни да разберат. Те ръкопляскат само на себе си. Винаги само на себе си. На тях никой друг и не им е нужен. Те даже не знаят какво друго има.

Но не вампирът е този, който трябва да ги съди, мислех си, крачейки по булеварда. Нали ние поискахме всичко да бъде точно така. Хората трябва да се обичат такива, каквито са. И аз трябва да се съсредоточа не върху това, което ни разделя, а върху това, в което сме единни. На хората им е болно да живеят под вечен гнет, макар и да не разбират особено неговата природа. И на мен ми е болно, макар да знам източника на болката си. Хората излизат по площади и улици, за да кажат своето „ууу“, така че защо и аз да не мина през тях като страшна черна сянка?

Вече всички възможни видове белтъчни тела преминаха по улиците на този град, изразявайки протест срещу мъчителните умствени образи, терзаещи възпалените им умове. Трябва да има и някой вампир. Така че нека това да съм аз…

Ecce vampo! Или как е там вампир на латински — lamia? Labia? Защо все в женски род… Но това не е важно. Вижте, хора, сред вас крачи вампир, показващ на света своята болка и беда. Същият като вас. Един от вас. Смъртен временно, както би се изразил Борис Пастернак, ако му поръчат подходящо за случая стихотворение. И макар да живеем на различни социални етажи, сега в тази борба сме заедно. Ръка за ръка, крило до копито… А ако на теб, мой мимолетни братко, не ти е ясен смисълът на моя безумен жест, това не е голяма беда.

И не трябва — шепнеше ми вътрешният глас, — не трябва нищо на никого да обясняваш… Да преминеш неразбран и да изчезнеш… Как беше при Есенин? „По родината ще мина отстрана, както дъжд изкосо превалява.“^[12]

Но да изчезна беше вече късно.

Из мразовития въздух се мяркаха някакви разтревожени хора с камери и с приличащ на космат пъпеш микрофон на стойка. А ето че вече спираше милиционерската кола. Не знам защо си помислех, че всичко това има пряко отношение към самия мен.

И не сгреших.

Закопчаха ме точно срещу МХАТ^[13]. При това толкова професионално, че даже не забелязах как се приближиха към мен.

Думата „закопчаха“ действително е подходяща. Точно си вървях по главната алея, размахвайки черните си криле, и се гордеех, че точно в тази минута вървя по същия този Тверски булевард, където са започвали и свършвали толкова прекрасни човешки истории, и изведнъж моето тяло се оказа закопчано в компактна конструкция — с глава между краката и ръце зад гърба. При това незабележимо, но много болезнено ме ръгнаха с нещо твърдо в ребрата, давайки ми да разбера, че ако не се подчинявам, ще ме заболи още повече.

На мига ме повлякоха, по-точно казано, принудиха ме да се придвижвам в изключително неудобна поза: цялата работа по преместването на собственото си тяло изпълнявах сам. Но изобщо не виждах накъде вървя, защото падналата качулка ми пречеше. Затова пък чувах гласове. Възмутени гласове. Впрочем някой, наопаки, доволно се кискаше. По време на краткото спиране се изхитрих да оправя качулката с коляното си и като си възвърнах зрението, видях съвсем наблизо обектив на камера. „Вече се ориентираха“, помислих си.

— Това младежки протест срещу въвличането на страната в авторитарен режим и клерикална диктатура ли е?

— Не искам да ви разстройвам — изхриптях аз, — но моите претенции към вашия свят отиват много по-далеч… Дори не можете да си представите колко далеч…

Казвах абсолютната истина, но кому беше нужна тя на този панаир на лъжата? За части от секундата снимачната група загуби интерес към мен.

Но милиционерите — не.

Блъснаха ме в гърба и ме накараха да се затичам по водещите към подлеза стъпала.

Повече никой не вървеше след нас. Влачеха ме към уличката, в края на която — може би съвпадение — вече стоеше милиционерска камионетка. Но до нея още беше далеч. А свидетели наоколо не останаха и аз бързо усетих това. Удариха ме по крака с нещо много твърдо. После още веднъж. После още. После още…

Най-подлото беше, че тези удари с нищо не бяха провокирани. Въобще не бяха свързани с поведението ми — като че ме биеха не живи хора, а машина за случайни числа. Целеха ме по прасците, по най-нежното място. „Сега цяла седмица няма да мога да вися в хамлета“, помислих си.

Представих си тъп и злобен омоновец^[14], който немного силно, но точно ме бие при всяка крачка. Просто за развлечение. Представих си безпросветния му вътрешен свят, неговата лишена от страдание и сантименталност душа… И ето че сега той си изливаше върху мен цялата натрупана още от рождението злоба.

Изпълни ме неудържима ярост. Концентрирана ненавист към тези фарсови надзиратели, които могат да бъдат наречени с думата „режим“ само от недостатъчно информирани хора. „Гадове — мислех си, като едва не стенех от злоба, — какви гадове… Те смятат, че аз… Че мен… Че просто могат така…“

А после успях по някакъв начин да се обърна и видях кой всъщност ме биеше по крака.

Беше тежкият метален щит на един от омоновците. Щитът се разклащаше при всяко движение и точно и бездушно ме удряше в прасеца с ъгъла си.

Милиционерът, чийто беше щитът, даже не подозираше за това.

Изведнъж ме прониза до костите.

Или може би по-точно е да се каже — отпусна ме. Защото в тази секунда в душата ми вече ги нямаше нито безкрайната самота, нито метафизичното недоверие към жените, нито безнадеждното разбиране, че изход от моята екзистенциална задънена улица няма, а и не може да има и в природата.

Адът изчезна нанякъде.

Освен това даже не ми беше студено.

Всичко беше отмито от гнева към тези тъпи клоуни в riot gear^[15], решили да издевателстват над мен. Но сега, когато стана ясно, че клоуните нямат нищо общо, настъпи дълга, сякаш замряла в почуда, секунда тишина. Почти както при прием на баблос. Почти като при среща очи в очи с Великия вампир. Тази секунда бе поразителна.

На очите ми се появиха сълзи.

— Щитът на родината — прошепнах аз, — щитът на родината…

Не можеше да се каже, че бях разбрал нещо.

Точно обратното.

Изведнъж спрях да разбирам всичко това, което с такова яростно себеотдаване разбирах през целия ден. И повече не исках да го разбирам. Никога повече.

Не ми трябваше тази безсмислена въртележка в главата, от която току-що случайно се измъкнах на свобода. Сигурно това имаше предвид Софи, когато казваше indigenous mind. Но да се отведе там благодарното човечество бе невъзможно. Свободата беше недостижима. Тя бе прекалено близко, за да може да се направи към нея дори и крачка. Тя беше преди всяка мисъл и всяка крачка.

Уви, свободата свършваше именно там, където започваше човекът. Даже аз, вампирът, не можех да се измъкна за дълго от властта на ум „Б“.

Повлякоха ме към камионетката и аз почувствах, че вълшебното усещане за вътрешна пустота вече изчезва. Но това не ме плашеше. Знаех, че нищо не трябва да се задържа, нищо…

От камионетката се измъкна офицер в мундир и фуражка и съдейки по всичко, нещо като щабен центурион.

— Какво има? — попита той мрачно. — Протестен митинг срещу правителството?

— В подкрепа на правителството — отговори единият от омоновците.

Офицерът съмнително ме изгледа.

— Сигурен ли си, че не е срещу правителството?

— Не — заяви омоновецът. — Реална подкрепа. Има нос на маската и криле. Като жерав. Всички вече забравиха, а той още помни…

Забелязах на пагоните на офицера с фуражката три големи звезди. Полковник. Ето го и билета за вкъщи.

— Какво пък — каза полковникът, все така мрачно изучавайки моя костюм, — ние за подкрепа на правителството не преследваме… Спокойно си се правете на жерави…

Очите спряха върху тениската ми.

— Но за призиви към насилствени действия от сексуален характер… Публични призиви към масови сексуални действия… Това вече е сериозно. Пусни го! Иначе после ще иска да изтъргува синините си.

Държащият ме омоновец разтвори клещите си.

— Вчера един също имаше интересна блуза — продължи полковникът. — „Мутен Судак“.^[16] И уж всичко е наред. Момичетата го гледат като герой. Нагъл един такъв. Мисли си, че е най-умният. А в джоба му двайсет грама трева…

Омоновците весело зацвилиха.

— Господин офицер — казах аз на полковника, — мога ли да ви съобщя нещо важно?

— Важно? Давай.

— Лично, да не чуят вашите подчинени. Това е секретна информация от държавно значение.

Полковникът ме погледна с интерес.

— Добре, давай. Кажи ми на ухо. — И той обърна към мен ухото си — голямо и надеждно, измръзнало червено ухо на руската власт.

Аз се приближих и се изправих на пръсти (той беше по-висок от мен почти с една глава), после тихо казах първото, което ми дойде наум:

— Потърпи, халдей, ще станеш аватар^[17]. — И след това бързо и силно го ухапах по врата през процепа на маската. Не така, както обикновено го правим, а просто със зъби. Грубо и по човешки.

Порази ме тази мускулна енергия, тази, бих казал, бетовеновска сила, която вложих в това движение на челюстите. Като че нещо дълги години се беше събирало в гърдите ми и изскочи най-накрая на свобода като ярка всепобеждаваща песен, която не може да бъде задушена и убита. За секунда изпитах главозамайващо щастие, но след това се ужасих, защото разбрах, че до този момент не съм знаел нищо за себе си.

На врата на полковника се появи кръв. Той побледня, залитна и извади от кобура си пистолет на тънка кожена каишка.

— Стой!

Аз заникъде не бях тръгнал и съобразих, че той крещи не на мен, а на омоновците, които вече бяха вдигнали юмруци.

— Аз сам ще поговоря с този боклук — каза полковникът и посочи с дулото на пистолета вратата в камионетката. — Марш вътре, гад!

Омоновците бяха нервни, че нито веднъж не успяха да ме ударят — беше изписано на лицата им.

— Спокойно, момчета, спокойно — повтори полковникът, изтривайки кръвта от врата си. — Аз сам, лично… Само че ми дай това… — И той взе от разбиращо ухилилия се омоновец гумената палка и ме блъсна в камионетката.

— Не ме безпокойте, преди да съм ви повикал — нареди той.

Едва ключалката на вратичката щракна, и поведението на полковника рязко се измени. Първото, което направи, беше да включи плоския телевизор, висящ от тавана (изглежда, че камионетката возеше не арестанти, а самите милиционери — отвътре тя напомняше на оборудван с любов фургон на строители).

— Това е, за да не се чуват виковете — усмихна се той, обърна ревера си и ми показа малка златна маска — значка.

Аз кимнах.

— Защо рискувате така? — попита той, сочейки омачканите ми черни криле. В гласа му имаше искрена загриженост.

— Исках да се нахраня — отговорих.

— С какво?

— Със слънчевия сок на живота. И освен това смятам, че вампирът трябва да бъде в предните редици на социалния протест. Особено когато вече няма протест.

— Така ли? А срещу кого протестирате?

— Срещу вас.

Полковникът размишляваше известно време над чутото и дори ми се стори, че в определен момент мисловният му процес се разпадна и дори угасна.

— Тъй вярно! — каза той, приближи се към малка масичка, на която имаше електрически чайник, и взе хартиена салфетка, с която попи кръвта от врата си. — Разбира се, вие знаете по-добре — продължи той, мръщейки се. — Но все пак кажете на вашето ръководство, че това е съвършено непригодна система за идентификация. За нас тя е нехуманна. Освен това и за вас е опасна. Случва се да ухапят по-нискостоящите, а те да не са в час. Става сложно. Но защо да става?

— А вие какво предлагате? — попитах.

— Можем да ви издаваме всякакви удостоверения.

— Това не е изход — възразих аз.

— А какво трябва да правим тогава?

— Хайде да се борим срещу тях — призовах аз. — Заедно.

— Срещу кого?

— Ами срещу нас.

Полковникът отново мисли известно време и май че този път мозъчните му изчисления се получиха. Той побледня.

— Извинявайте — каза той. — Разприказвахме се.

— Нищо — отговорих любезно. — Не се вълнувайте. С всеки се случва.

— Моля ви, обръщайте се към мен на „ти“ — помоли полковникът.

— Защо?

— Главата ме заболя. Отначало ме ухапахте, а след това изведнъж — на „ви“. Боя се, че няма да се сдържа. А така всичко е по-естествено.

— Добре — кимнах. — Ще го броим за клетва за братство. А може ли един професионален въпрос?

— Тъй вярно, слушам — рече полковникът.

— Как се нарича този щит? Който го имат вашите момчета?

— Щитът ли? — Полковникът веднага се оживи, като колекционер, с когото започваш да си говориш за марки. — „Витраж“. Само че сега не мога да кажа какъв модел — „Витраж-АТ“ или „Витраж-М“. Макар че… Ако е с дупчици за наблюдение, то тогава е „Витраж-АТ“. А гумената палка, ако ви интересува, се нарича „Аргумент“. Има дълъг и къс аргумент. Логично, нали? А защо се интересувате?

— Не, нищо. Просто така.

Спомних си разказа на Ул за витражите. Ако само знаеше какви цветове имат те в далечната северна страна… Стана ми тъжно, сякаш си спомних частица от дивен, забравен и отшумял живот.

Салфетката в ръката на полковника стана червена и той я замени с чиста.

— Вижте — започна той, — може и да не е работа за моя ум и да се бъркам, където не ми е работата… Но може ли под секрет да ми обясните всичко за ухапванията, а? Нали не ви трябва кръв, всичко това е лъжа.

— Правилно — отвърнах аз. — Не ни трябва.

— Тогава за какво е този код за разпознаване? Защо непременно трябва да ни хапете?

— Не съм го измислил аз — въздъхнах. — Но мога да го обясня. Само че предупреждавам, темата не е лесна.

— Опитайте — каза полковникът и на лицето му се появи страдалческо усилие, както често се случва при немного интелигентните хора, които очакват да чуят нещо умно.

— Този въпрос те мъчи, нали, щом като питаш? Мъчи те. Ето затова и хапем, за да може да те мъчи и занапред. И всички останали проблеми и неясноти са затова. Въпросите в главата ти са не за да има отговори. А за да няма отговори.

— Отново не разбирам. Можеш ли да ми обясниш по-просто?

— Мога. Доят те като последния наивник. През целия ти живот и през цялата ти смърт.

— Кой?

— Те. Всъщност ние. Но това е производствено-битов аспект. Има още и културноантропологически. А в културен план, да знаеш, това е Щитът на родината.

— Какъв щит на родината?

— Подобен на „Витраж“, през който нещата изглеждат по друг начин. Нали го държиш? Държиш го. И той те прикрива.

Полковникът бавно поклати глава, сякаш призна, че истината се е оказала твърде тежка за него.

— Само че не е необходимо да се мисли за това — казах почти нежно аз. — Наистина не е необходимо. Родителите ми колко пъти ми казваха: не го мисли, не се натоварвай излишно, а аз все не вярвах. И ти сега не ми вярваш. Напразно. Смяташ, че ще ти стане по-леко, ако ме разбереш? Ще ти бъде по-тежко. Не трябва да се разбира, а точно обратното.

— И ще продължите да хапете? — попита той.

— Както изглежда, да.

— Тогава какво ще ни посъветвате?

— Да контролирате вампирофобията — отговорих му сухо аз, но в следващия момент през мен премина жалостива вълна към този голям, силен и остарял колкото цял век човек воин, който честно и по мъжки се опитва да се нагоди към отдавна неразбираемия за него живот. — Но не трябва да се отчайваш, братле — заявих вече по-бодро аз. — Нали ти казвам, дай да се борим заедно…

Моята закъсняла сърдечност обаче вече не му трябваше. Полковникът не ме слушаше.

— Оставих ви прозорчето отворено — каза сухо той. — Сега ще изляза при своите. А вие действайте някак си по-бързо. Защото след десетина минути ще отида в медицинския пункт и ще им дам ключа. Те да отговарят по-нататък за вас. Ако ви няма в колата, това вече ще си е техен проблем. А ако сте в нея… Сам разбирате.

Погледнах прозореца. Горната част на стъклото беше леко отворена, но самият прозорец, както и всички прозорци в камионетката бяха покрити с гъста решетка, през която можеше да мине пръст или два.

Прозорчето — става, правил съм го и преди… Но решетката…

— А решетката? — попитах.

Полковникът повдигна рамене.

— Нямаше указания да се сваля решетката — заяви той. — Моите почитания, господин вампир. Желая ви щастлив полет.

Полковникът се обърна, излезе от камионетката и хлопна вратата след себе си. „Обиди се — помислих си. — Ама че глупак. Сам си е виновен. Предлагат му да се бори, а той не иска. Къде да отидеш с такива хора?“

През решетката се виждаше как полковникът, все още притискайки салфетката към врата си, нещо говори на подчинените си. После един от тях погледна в посока към мен и аз, за всеки случай, се дръпнах.

Ще се върне ли при мен Древното тяло?

Да разбера това имаше само един начин — да вляза в него. Решетката не ме вълнуваше особено много — знаех, че след трансформацията физическите закони стават за нас така неосъществими, както Наказателният кодекс. Вълнуваше ме съвсем друго. За трансформацията беше нужно да се изплаша. А не ме беше страх. Изобщо. Чувствах, как да го кажа по-точно, че това е цинизъм. А от него нямаше никаква полза.

В далечния ъгъл на камионетката забелязах милиционерски трофеи: черно-жълто-бяла дъска с надпис „Настояваме да се изравнят правата на руснаците с тези на хомосексуалистите и гостите на столицата!“ и измачкан плакат с девиз „“Femen"^[18]. Вагината мирише!" под емблема, която приличаше или на изправения символ за процент, или на визуална метафора на завист към пениса. Тъжни останки от нечии задушени подвизи…

Погледнах към плоския телевизор. Както се полагаше на милиционерска кола, той беше включен на някакъв прогресивен канал. Вървеше аналитична програма. Говореше яростен млад мъж с костюм в цвят металик:

— Какво показва последният митинг? Да, имаме трийсет хиляди наши хора. Но те все пак имат десет пъти повече!

— Преди година ние също имахме десет пъти повече — отговори събеседникът, дебел брадат мъж с пуловер. — Можехме да забием избирателната комисия.

Само няколко месеца — а колко съм изостанал от живота. Превключих канала и попаднах на весела реклама на електронни джаджи.

— Смартфонът — оръжието на активиста! Ако сте конструктивно недоволен творец, който не е съгласен да потъпче достойнството си, ако сте за весел и шумен натиск с елементи на карнавал, вашият естествен избор е последният iPhone. А ако вече не можете да се спрете, ако сте сериозен и сърдит конспиратор, склонен към полулегални форми на борба — тогава на вас, разбира се, ви е нужен Samsung Galaxy…

Това приличаше на световна вълна, изтласкана от далечния Аполо. При това съвсем не натам, където прегрешаваше конспиративната общност… Аз отново превключих канала.

На екрана изплуваха златни кубета на фона на синьо небе. Също като свещеник, наблягайки на „о“, заговори проникновен и сериозен млад мъж с басов глас:

— Всички нации в света имат своите недосегаеми светини, нещо, което не бива да се докосва и оскърбява безнаказано. Именно около тях се сплотява всяко здраво общество. Само при нас, руснаците, на пръв поглед няма нищо подобно. Освен военни победи, от плодовете на които се възползваха — така се получи — съвсем други народи. Така и се търкаляме от татаро-монголско иго към юдео-саксонско. И не е работата в слабото руско оръжие. Руският войник е непобедим. А в руския хуманист… Там, където на народа му е необходима глава, има само някакъв пън с приличащи на очи гнилости и готова на всичко уста като черна дупка. Нашият духовен елит е длъжен здраво да се замисли за своите, както казват военните, непълни служебни съответствия. Може би той просто не вижда главното, което може да сплоти всички нас независимо от възраст и вяра? Което да стане основа на нашето ново многорелигиозно битие? Да погледнем внимателно нашата история. Да! Ама разбира се! И как може толкова години да не го видят! При нас, приятели, си има наша приватизация! За руската приватизация — и дайте да престанем да се страхуваме от думата „руска“ — е заплатено с не по-малко човешки животи, отколкото за великите исторически драми на другите народи. По своята монументалност това събитие не отстъпва на създаването на САЩ. И това е една от малкото области, в която ние уверено изпреварваме Китай. Затова фактическите резултати от руската приватизация — и миналата, и бъдещата — трябва да бъдат свещени и неприкосновени като резултатите от Холокоста!

Това вече не беше Аполо, бяха нашите. Бяха впрегнали всички дискурси, кой би се усъмнил.

Превключих още веднъж канала и видях младо същество с кръст на гърдите и айпад в ръцете. Гледайки айпада и разтръсквайки кехлибарени къдрици, съществото четеше стихотворение:

                        Аз лайкнах твоите езера,

                Фолловах полетата.

        Ти си и фийчър, ти си и бъг,

Родино моя!

Алхимичното дете на новия век беше доста по-младо от мен и дори само с това ме придвижваше далеч напред в живота — сякаш в дълбините на дълъг, предълъг сандък… Махнах се от телевизора. И изведнъж забелязах на стената три малки иконки — подобни на тези, които слагат отпред на такситата.

И тогава най-накрая се изплаших.

Работата не беше в това, че моята черна душа се разтърси от близостта на светините или че се замислих за клерикализма на обществото, както ме съветваха журналистите от булеварда. Изведнъж си помислих, че полковникът, за зла беда, може и да изтърси на своите бойци, че съм вампир. Нали милиционерите си бяха съвсем реални. Намираха се не в лимбо, а зад вратата… Да не взема да стана жертва на престъпление от религиозна ненавист, което едва ли ще заинтригува СМИ^[19]…

Това, разбира се, беше малко вероятно, но пръсна нужната доза страх в моята уморена душа. Няколко пъти нервно прекосих камионетката по дължина.

Всъщност вече бях ли извършил своя подвиг? Или не?

Изведнъж ми стана трудно да дишам, пространството наоколо започна да вибрира и се разпадна, отпред се мярна преобърнатото лице на Аполо… и в същия този момент, когато дръжката на вратата се раздвижи надолу, върху мен се стовари стената с решетъчните прозорци. А в следващия миг разбрах, че гледам камионетката не отвътре, а отвън.

Двама омоновци точно в този момент влизаха през вратата.

Полковникът вече беше заминал — никъде не се виждаше.

Направих прощален кръг над камионетката, устремих се към кафявата стена на МХАТ, след това към заснежения асфалт, после нагоре и се оказах над зимния булевард.

Никой не ме забелязваше. Просто никой не гледаше към мен. Дори да бях прелетял пред лицата на минувачите, те щяха да намерят повод да погледнат встрани.

Всичко беше наред. Аз успях.

Но какво именно Аполо бе сметнал за мой нравствен подвиг? Ухапването? Или татуировката? Чувствах, че този въпрос щеше да стои дълго време пред мен.

В душата ми стихваше надигналият се от иконите страх. Нима навлизаме в ново Средновековие?

Колко много хора на този свят желаят да бъдат заедно с Великия вампир, мислех си. Колко много са стараещите се да направят верния избор, да останат на правилната страна на барикадата, а не да са заедно с иноверците, безбожниците и разни други неверници…

Тези хора може да бъдат разбрани. Те са много практични, стараят се да вложат спестяванията си в най-надеждната банка с най-високата лихва. Само че сметките им са твърде наивни; единственото, което би могло да спечелят, е наказание за пошлото богохулство — за това, че са помислили Великия вампир за анален деспот от историята на родината.

Предимство за преминаване в „лагера на светлината“ няма да има. Защото в този измъчен свят всеки е заедно с Великия вампир. И този, който го иска, и този, който не го иска. И този, който се моли в храма, и този, който пикае в него. Великият вампир — това е лентата на Мьобиус. Целият свят е откъм неговата страна.

Даже в Древното тяло аз все още чувствах човешка фантомна болка. Болеше ме прасецът, натъртен от Щита на родината. Но на дъното на тази болка имаше и горчива сладост — струваше ми се, че със страданието си аз нещо изкупих. И добре би било, ако наистина е така.

А сега беше време да поема на път към „Рубльовка“.

Булевардът свърши. Не ми се искаше да се мятам между сградите сред кълба от бензинов дим и започнах с широки, бавни кръгове да се вдигам нагоре.

Постепенно в душата ми настана покой, както се случваше винаги при изкачване нависоко, и когато ме погледна моравото око на Великия вампир, аз, вече скрит от потъващите в мрак улици, не се изплаших и не се разтревожих от погледа му.

Бях студен и весел, както се полага на Кавалер на Нощта. Спомних си моята нова татуировка — изненадата за Ищар. Ако, разбира се, това беше Ищар, а не…

С усилие на волята прогоних черните мисли. Беше ясно, че да повтарям това духовно упражнение вече щеше да ми се налага много пъти на ден. Но нали животът е вечна борба!

Революцията продължава!

Отличен лозунг. Трябва да го кажа на халдеите. Макар да ми се струва, че някой вече го е използвал. Дали „Волво“, дали калните бани в Марина рошча^[20], дали това ново риалити шоу от живота на звездите на протеста. Ако, разбира се, сатрапите не са го закрили заради нисък рейтинг.

Спомних си полковника, на когото сигурно вече му правеха инжекции против бяс, и осъзнах, че така и не се опитах да погледна в душата му. Удивително. Преди такова нещо не би могло да се случи. Следователно бях пораснал. Станал бях по-сериозен и по-спокоен. И разбира се, по-мъдър. Много по-мъдър.

Но мъдростта отново се оказа не такава, каквато си я представях. Не задълбочено знание за всички и всичко, а напротив. Умение да ограничиш и да оградиш своя ум.

Със смирение.

Да, със смирение, мислех си аз, и в тази секунда между небето и земята няма същество, по-смирено от мен. Затова и не ми е страшно моравото око, към което летя. Защото в мен няма моя собствена воля, а само твоята, о, Велики вампире. Погледни ме и кажи: нима лъжа? Не, не лъжа. При цялото си желание не бих могъл да излъжа. И дори да тръгна по Тайния черен път, това пак ще е част от Твоя план?

Време бе да се смея… да се смея. Но ако леденият въздух можеше да чувства, щеше да усети на моите черни, покрити с козина бузи, две малки студени ручейчета.

Не, аз съм все така весел. Това просто е вятър.

Велики вампире, защо не мога да те видя отново?

Впрочем не ми отговаряй. Аз знам.

Светлина, ярка бяла светлина прелиства книгата на живота, пълна с мъртви анимограми. За какво е тази книга? За мъката, суетата, страданията и непостоянството, за илюзиите и измамите и най-важното — за това, че няма на кого да се жалваш.

Но не в смисъл, че го няма Този, който би чул моята жалба. Него го има, и още как.

Няма го този, който би могъл да се жалва. Защото в жалбата има толкова думи, колкото са нейните автори. И когато се изчете докрай, никой от тях вече не е сред живите. Дракула е прав. Хиляди пъти е прав.

Кой ще разтърсва Вселената с могъщите си криле, изпълвайки я с вятър? Чие гневно лице ще видя пред себе си, когато и последният сън свърши?

Много глупав въпрос, би казал Дракула. Последният сън всъщност в това и се състои — да ти се струва, че има някой, който спи и може да се събуди. И когато се събуждаш от този последен сън, вече няма нито надежда, нито страх…

Тук думите започват да ме подвеждат. Но те повече не ми трябват.