Виктор Пелевин
Батман Аполо (16) (Свръхчовек — това звучи супергордо!)

OMEN

Когато дойдох на себе си, както и преди, висях с главата надолу.

Отначало реших, че все още съм в хамлета на Енлил Маратович — просто по-възрастните вампири не са издържали нахалството ми и навреме са ме изключили, за да се посъветват на спокойствие за по-нататъшната ми съдба.

Но изведнъж се залюлях и ми стана ясно, че съм на друго място. След това отново се олюлях и от внезапното изчезване на гравитацията се досетих, че летя в самолет, който е попаднал във въздушна яма.

Като осъзнах това, на мига чух приглушеното бучене на двигателите.

Краката ми бяха завързани към еластични халки, наподобяващи гимнастическите. Знаех, че някои вампири устройват такива хамлети в своите самолети — свободното висене по време на полета е доста удобно.

Очите ми бяха завързани, а ръцете — стегнати с нещо, подобно на скоч. Значи, бях арестуван…

Леко напънах ръцете си и скочът се скъса. Махнах превръзката от очите си. Тя се оказа мека кадифена полумаска, която се слага, за да не ни пречи светлината да спим. От китките ми висяха тънки ивици скъсана самозалепваща се хартия — по всичко личеше, че са били необходими не за ограничаване на свободата, а за да бъдат ръцете ми в по-удобна позиция.

Ситуацията не изглеждаше толкова страшно.

Висях в малко и уютно багажно отделение на бизнес джет. След като изчаках да премине изтръпването на краката ми, се спуснах на пода, отворих вратата и надникнах в салона.

Познавах този самолет, даже съм летят няколко пъти с него. Но никога не съм бил в багажното отделение.

„Дасо“ на Енлил Маратович бе оборудван доста аскетично — може би като укор към потъналите в разкош халдеи. Макар че не бях убеден, че той пуска халдеите в своя летящ кабинет. А и за какво му е? Заедно да наблюдават нощните светлини на мегаполисите? Енлил Маратович обичаше да сравнява човешките градове с кравеферми, но нямаше склонност към подобни поетични инспекции. Имаше си твърде много реални проблеми.

В салона се открояваше огромно черно кресло-трон с обърнати към него четири по-малки кресла, на които явно седяха придружаващите го лица. Аз седнах на черния трон, който, както се полага на седалището на върховната власт, се оказа студен, твърд и неудобен. Пред мен се появи стюард халдей в син хитон и с ефирна златна маска и ми подаде бутилка във формата на двуглав прилеп. Няколко секунди гадах кой ми е насрочил тази далечна среща — Ищар или Енлил Маратович. А след това реших да не се измъчвам с предположения, извадих двойната тапа и докоснах студеното гърло с езика си.

На съседното кресло се появи Енлил Маратович. Бе по халат и от него излизаше пара. Явно го бях хванал по време на водните му процедури.

— Как върви полетът? — попита той.

— Трябваше ли да ме изпращате като труп?

— Извинявай — усмихна се Енлил Маратович. — Строгостта трябва да съществува поне външно. Колкото по-зле се отнасям към теб, толкова по-малко Мардук и Ваал ще те ненавиждат.

— Не стига, че смучат моя баблос, а отгоре на всичко ме и ненавиждат!

Енлил Маратович се засмя.

— Защо твоя? След като го пият, значи това е техният баблос.

Трудно бе да се възрази на това.

— Закъде пътувам? — попитах аз.

— Отиваме при батмана — на съд.

— А какво е това батман? Толкова пъти съм го чувал, а никой не може да ми обясни.

— За него не се говори излишно, Рама. Но ти трябва да разбереш, че ако вампирите имат империя, то тогава трябва да има и император. Батманът — това е нашият висш арбитър. Добрият и мъдър пастир, който по съвместителство осъществява и върховния контрол над света… Ти направи сериозен пропуск. Толкова сериозен, че лично той ще те съди. Но мисля, че ще ти се размине. По-скоро той ще те изпита формално, и толкоз.

— Какво изпитание?

— Наричат го „подвига на Аполо“.

— Защо Аполо, а не Херкулес например?

— Аполо. Батманът се казва Аполо, а не Херкулес.

— А какъв е подвигът?

— Това е един вид изкупителна процедура. И на мен ми се случи същото в младостта. Батманът й придава голямо значение. Но аз не бих я нарекъл сложна.

— И в какво се състои тя?

— Не изпреварвай събитията, Рама. Ако батманът те кара да извършиш подвиг, то това означава, че той вече фактически ти е простил. Но трябва още хляб да ядеш, за да стигнеш дотам.

— Той управлява ли ни?

— Руските вампири са за многополюсен свят. Но батманът, за съжаление, не се вълнува от това. При нас… как да кажа… съществува деликатен баланс на интересите. Не му даваме много да си вре носа в нашите работи. Но и в никакъв случай не искаме да изостряме отношенията си. Затова трябва да се напълниш с малко културна информация…

Помислих си, че би било по-добре да отместя Енлил Маратович от погледа си, и започнах да гледам през прозореца. Зад крилата на самолета се виждаха далечни облаци, които приличаха на небесна крепост. Над тях се простираха жълтеникавооранжеви, които напомняха експлозия на зенитни оръдия.

Беше красиво. Но на фона на страшното великолепие на небето изведнъж се появи лицето на Енлил Маратович, който не само не смяташе да изчезва, а се показа в най-грубата си светлина.

— Слушай внимателно и запомняй — нареди той. — При тях има пълна промяна на ритуалите и на политическата коректност. Но най-важният ритуал е ритуалът изобщо да не бъде забелязан и общуването да изглежда просто и без напрежение. Затова по време на визитата ще ти се наложи да се напрегнеш и да доведеш лицемерието си до такава степен, че то диалектически да не се отличава от абсолютната искреност. Разбра ли?

Кимнах към облаците през прозореца.

— „Батман“ — това е официалната титла на императора. Съвсем проста и много дълбока. От една страна, това е просто човекоприлеп, в какъвто се превръща всеки вампир, преминавайки в Древното тяло. От друга страна, е най-висшият ранг на Земята… Подмазвачите дори разшифроваха думата като „Big Atman“. Но това, разбира се, е прекалено…

— Затова ли въртят филми за батман? — попитах аз.

— Черната завеса at its best. Ако при хората проникне информация, че батманът управлява света, никой няма да се учуди. И без това всички го знаят…

— Разбрах — кимнах аз.

Прозрачните очи на Енлил Маратович подигравателно ме погледнаха през прозореца.

— Сега ще ти кажа някои нови неща. Знаеш ли по какво северноамериканският Велик прилеп се отличава от нашия?

— По какво?

— Той има мъжка глава. Именно тази глава е батман.

Аз се опулих.

— Това да не би да е Великият прилеп?

— Не — уточни Енлил Маратович. — Тялото на Ищар винаги е женско.

— А защо са му поставили мъжка глава?

Енлил Маратович вдигна рамене.

— Смята се, че този тип психика притежава божествена стабилност. Но аз не бих казал това. Тъкмо обратното — там такова нещо се случва с хормоните, че ми е трудно дори да си го представя. Покойната Ищар Борисовна мислеше, че при тях това просто е изместване на джендър шовинизма и недоверието към жените. Не искат да дават прекалено голяма власт на женския мозък. Но това не е наша работа.

Аз кимнах.

— Това означава, че световният император е хермафродит — продължи Енлил Маратович. — Реален полубог. Затова може да бъде наричан „батуоман“. А ако от контекста не е ясно — може и „майти бат“. Само не казвай „майти маус“, че нашите често го бъркат.

— Добре.

— Когато лично общуваш с батмана, трябва да се обръщаш към него в трето лице, назовавайки го „He or She“. Оттук се получава цялата тази обърквация сред народа… — И Енлил Маратович тихо се подсмихна.

— Той просто Аполо ли е, или…?

— Аполо Тринайсети.

— Откога управлява?

— От най-дълбока древност. Едва ли не от времето на Атлантида. По-лесно е да се вярва, че той е вечен.

— Как е възможно това?

— Решили са проблема със застаряващия врат. Затова главата може да живее толкова, колкото и Великият прилеп. Но те държат в тайна своя метод. Така че реалната власт постоянно да се обновява навсякъде — освен у тях.

— А къде той или тя живее? — попитах аз. — В Америка?

— Не. В морето.

— А защо тя е тринайсети, ако главата е вечна?

— Защото Аполо вече е имал дванайсет плаващи резиденции. Тази е тринайсетата. Домът на батман Аполо и на северноамериканския Велик прилеп представлява яхта самолетоносач. Тринайсетата поред императорска ладия, на която живее същият този Аполо, така както и на първата. Ти летиш точно към нея.

Спомних си видението, което получих по време на Червената церемония.

— Това не е ли голям черен кораб?

Енлил Маратович кимна.

— А как се казва?

— Зависи от теб — каза Енлил Маратович.

— В какъв смисъл?

— Всеки вижда своето наименование, Рама! Имената се променят. Батман Аполо притежава непостижима власт.

— А защо живее на кораб?

— За да не знае никой къде се намира императорът.

— Много по-лесно е да откриеш и да потопиш яхта.

— Нея никой няма да я види. Великите вампири умеят да поглъщат всякакво количество внимание. За нас не остава памет. Това го умееш дори и ти. Спомни си как летеше в Хартланд…

— Помня — потвърдих аз. — Но нали там могат да плават и други кораби…

— Ти не разбираш какво е това световен император. Да кажем така — в океана винаги има голямо пусто място, където хората нямат работа. Където никой не гледа. И където нищо не се случва.

— Но на кого е нужно всичко това?

— На никого. Случва се само по себе си. Причинно-следствените връзки в света са такива, че хората имат много поводи да гледат на другата страна. Хората дори не виждат собствените си вратове, Рама. Как да видят императора? Те стоят с гръб към оста, около която се върти светът. А ти летиш към точката, през която преминава тази ос. Ако е по-ясно — това е полюсът на световната каузалност.

— Този полюс може ли да се премества заедно с кораба? — попитах аз.

— Скритият полюс може да се движи произволно. Но по собствена инициатива никой от хората не може да го намери. Просто защото човешкият живот представлява въртене около този полюс. Ако си жив, ти не си на полюса. А ако си мъртъв, не може да попаднеш там.

— Добре де — не се предавах аз, — а как нашият пилот ще долети дотам?

— С уредите — усмихна се Енлил Маратович. — Нима мислиш, че вампирите не могат да решават такива прости въпроси? На яхтата на императора е пълно с халдеи. Но без покана там никой не може да се окаже. Не разбираш докрай принципа, за който говоря. Погледни надолу.

Забелязах, че значително сме се снишили. Бялата пяна на вълните вече се различаваше.

— Какво виждаш?

— Море. Вълни. А отгоре облаци.

— А сега погледни внимателно. Яхтата е там. Ти вече пристигна.

И в този момент с мен нещо се случи.

Разбрах, че част от мен от дълго време изпитва страх — това е толкова неприятно усещане, че цялата област, засегната от него, се оказа като че ли изключена от съзнанието — като отсечен крак или монотонен звук.

И изведнъж тази зона отново стана достъпна.

През прозореца видях кораб. Огромен и черен, с много проста форма — подобен на един от старите японски самолетоносачи с покриваща целия корпус плоска палуба. В горната част на кораба нямаше никакви издатини, антени, тръби — само черна плоскост, маркирана с жълти отличителни знаци, указващи къде да се приземиш. На нея бяха кацнали няколко малки разноцветни бизнес джетове като този, на който летях аз.

След като най-накрая си позволих да видя кораба, в главата нещо ме блъсна, като че ли избухнаха фойерверки, и в този момент отвращението и страхът ме напуснаха. В този миг разбрах, че бих могъл да изживея целия си живот с тази огромна черна ладия, постоянно обгръщайки я с поглед, без обаче нито веднъж да я забележа. Нещо съвсем подобно се случва в ежедневната реалност с всички хора без изключение…

А след това видях на носа на кораба тънка бяла дума.

— Виждам името — казах аз. — Това е…

— Не казвай никога на никого — прекъсна ме Енлил Маратович. — Това се отнася само за теб. Не въвличай в съдбата си други.

Кимнах.

— И още нещо — продължи Енлил Маратович. — Стюардът ще ти даде куфарче. Лично ще го предадеш от мое име на батмана. Настроението му малко ще се пооправи.

Исках да попитам какво има в куфарчето, но вместо това от мен се отрони съвсем друг въпрос:

— А Софи? Тя също ли е там?

Енлил Маратович се намръщи.

— Това са си ваши работи. Въобще не искам да ги знам, така ми е по-спокойно. Но мисля, че тя е на яхтата. Горе главата!

С тези думи Енлил Маратович изчезна от полезрението ми. Стори ми се, че той не изчезна, а просто се потопи в пелената, която до този момент скриваше кораба от мен и може би продължава да закрива голяма част от Вселената.

Корабът отново изчезна. Но този път той просто се скри зад края на прозореца — самолетът се готвеше да кацне. След като колелата се удариха в палубата, спряхме подозрително бързо — а на мен ми се стори, че външната светлина ни забавя. Спомних си, че при кацането върху самолетоносач самолетът обикновено много бързо се захваща за изтегленото над палубата въже със специална кука. Видимо „Дасо“ на Енлил Маратович бе оборудван за подобни полети.

Най-удобният начин да се избавиш от неудобна личност е като я поканиш да лети на самолет и я спуснеш по въжето. Ще пожужи на палубата, ще падне в морето и няма да има нужда да душиш никого с жълт шнур… Навярно не съм първият, на когото по време на полет му е минавала тази мисъл.

Халдей стюард, облечен в син хитон, отново се появи от кабината на пилота. Подаде ми тумбесто алуминиево куфарче, след това отвори вратата, застана до стълбата и присядайки на едно коляно, церемониално се извърна от отвора в стената, страхувайки се да види това, което има зад нея.

Погледнах навън и веднага разбрах, че да се приземиш на тази черна писта може и без всякакви гумени хитрости. Самолетите, които се виждаха отвисоко, бяха много далеч и почти не се различаваха. Корабът беше огромен. Толкова огромен, че въобще не усещах люлеене — струваше ми се, че стоя на идеално плосък остров.

Посрещнаха ме двама халдеи с черни комбинезони. Нямаха маски, но аз разбрах, че това са халдеи, по значките, които носеха на гърдите си — малки златни маски над снопчета бяла вълна. Това бе функционално, особено за техническия персонал.

Когато се пуснах от въжето, те ми се поклониха ниско и отвърнаха лицата си от мен, така както бе постъпил и стюардът. В друга подобна ситуация такова поведение би изглеждало нагло, но в този случай бе израз на дълбоко уважение — халдеите даже не смееха да ме погледнат. Това за пореден път доказваше, че грубостта и вежливостта са като ин и ян и при сгъстяване преминават една в друга.

Халдеите тръгнаха, като, отдалечавайки се от самолета, от време на време спираха, за да ме приканят да вървя след тях. Те, както и преди, се извръщаха и това ми изглеждаше ужасно.

На предната част на палубата имаше жълта черта. Халдеите застанаха пред нея на колене и закриха с длани лицата си, отказвайки да гледат нататък. Черният люк на пода се отмести и се откри стълба, която отвеждаше надолу.

Чаках, но нищо не се случваше. Халдеите мълчаливо стояха на колене, като продължаваха да крият лицата си. След няколко мига на колебание се реших и преминах жълтата линия. Когато се спуснах по стълбата на нивото на ръста си, люкът над главата ми се затвори. Стълбата отвеждаше към черен тесен куб с размерите на асансьор. Пространството бе осветено с ярки светещи точки — малки електрически лампи, разпръснати по стената, пода и стъпалата в приятна асиметрия.

След като се озовах в асансьора, изходът бе затворен с черен панел със същите светещи точки. По леката вибрация разбрах, че се движим. Но накъде — нагоре или настрани — не беше ясно. Въздухът беше студен и остро свеж, като че ли го бяха смесили с някакъв стимулатор — или кокаин, или райски газ. Когато спряхме, страха ми вече го нямаше. Беше ми весело и тревожно. Панелът пред лицето ми се вдигна нагоре. Стана много светло. Вече се чуваше музика.

Стоях на прага на голяма стая.

Това като че ли бе гостна — с няколко прозореца, през които проникваше жаркото слънце (в този момент не се замислих откъде се взе това слънце, след като го нямаше на палубата). Явно не беше разрешено да влизам в стаята. Или по-скоро можеше, но само две-три крачки навътре: останалото пространство бе оградено с червен шнур, преминаващ през стоманени колчета — като в музейна зала, която може да бъде разгледана почти само от вратата.

Гостната беше пуста. Но се усещаше, че някой е бил тук съвсем наскоро. В центъра на стаята имаше възвишение — правоъгълна платформа, покрита с рогозки и килими. Върху нея — смачкана възглавница, до която бяха поставени прибори за чай и стъклено наргиле: все едно някой, който е разпускал, е излязъл преди минута. Ухаеше на благовония — съвсем прости и евтини.

Музиката беше нещо индийско, приятно и непретенциозно и дори смътно познато: едни такива отпускащи шиваитски мантри в изпълнение на англоезични хора, омаяни търсачи на истината от втората половина на миналия век. Простият звук от евтиния синтезатор от докомпютърната ера пораждаше доверие и симпатия към разногласния хор и в същото време към мястото, откъдето долиташе музиката.

На стените в гостната висяха портрети на индийски богове, ликове на Буда, няколко кичозни християнски икони (в тях също се чувстваше индуският подход към небесното) и (това пък защо ли) голям портрет на писателката Айн Ранд^[1] в стил садо-мазо.

Впрочем Айн Ранд напълно се вписваше в божествения порядък, тъй като беше изобразена в залеза на живота си и със своите черни чорапи и гумен корсаж изглеждаше като алегория на смъртта (или минимум на чумата). В едната ръка държеше камшик, а в другата — книгата на W. S. Maugham „Of Human Bondage“^[2]. Дори и в този образ да имаше някакъв тънък културен смисъл, той ми се изплъзна.

На стените висяха и няколко разпечатки със зелен надпис на арабски на черен фон — явно за мултикултурен баланс. И всичко това изглеждаше като купено след дълго пазарене по сергиите, намиращи се около двузвездни хотели в различни краища на Земята. Всъщност въобще не се учудих, като разбрах, че на това място може да се поръча вегетариански дюнер и да се купи трева.

Изведнъж усетих леко убождане във врата. Ръката ми инстинктивно се дръпна, когато разбрах, че алуминиевия куфар вече го няма. Кога и как е изчезнал — нямах представа. Побиха ме тръпки по гърба. Но не заради загубата на куфара, а заради усещането, че заедно с мен се движи нещо масивно и бързо. Все едно покрай мен безшумно е минал камион, чийто шофьор се е изхитрил незабелязано да отмъкне портмонето от джоба ми и да ми вземе кръв.

Впрочем вече знаех кой е този шофьор и се досещах на какво е способен. Обърнах се да видя дали куфарчето не е в асансьора, но естествено, там го нямаше. А когато пак се обърнах към ярко осветената стая, върху платформата седеше хазяинът. Беше слаб, плешив човек със сива брада. Именно човек, а не стърчаща от ниша глава, каквато очаквах да видя. Имаше обикновено мъжко тяло, слабо и костеливо, облечено в нещо като лилав копринен халат. Лицето му беше предразполагащо. Така можеше да изглежда някой норвежки арткритик, старши програмист от Купертино или готвач от мелбърнски гурме-ресторант. Той седеше на подиума, свил краката пред себе си по бирмански маниер, тоест без да ги кръстосва. А до него лежеше моето алуминиево куфарче.

Той не ме гледаше. Нагласи кода за отключване, отвори куфара и върху червената му кадифена облицовка видях три металически контейнера, приличащи на блестящи стоманени термоси. Той кимна удовлетворено, затвори куфара, постави го на пода до себе си и куфарът заплава, като че ли бе поставен върху невидима гумена лента, а след това просто премина през стената и изчезна.

Даже не се учудих.

— Здравей, Рама — поздрави човекът, вдигайки към мен тъжните си кафяви очи. — Казвам се Аполо. Приятелите ме наричат просто Айп. Или Нечестният Айп, ха-ха… Може би за да намекнат, че приличам на стара опърпана маймуна, която се опитва да преметне всички. И ти ли мислиш така?

— Засега не знам, He or She — промърморих аз, без да съобразявам особено какво говоря.

— Добър отговор — каза Аполо. — Тоест още имам шанс, а? Ти също може да ме наричаш Айп. И не употребявай това идиотско „He or She“, дори не знам как да отуча другите от това. Заразиха половината човечество… Знаеш ли какво донесе, Рама?

От предпазливост предпочетох да кажа:

— He, He or… Айп.

Аполо се намръщи.

— Не лъжи. Никога не ме лъжи. Веднага виждам, мило мое момче.

— Не лъжа — оправдах се аз. — Наистина не знам. Но се досещам, че е баблос. И догадката ми е по-близо до увереността.

Аполо се усмихна.

— Ето сега казваш истината. Ние, съществата от категория undead, не бива да се лъжем взаимно. Безполезно е и само повишава общия ръст на ентропията. Ти знаеш ли какво е това?

Кимнах неуверено.

— Какво е? — повтори той.

— Ами… — поколебах се — ами това е общото количество на цялата космическа неистина.

— О! Колко точно казано! Въпреки че… — Аполо се почеса по тила — има и такава гледна точка, че това е абсолютната космическа истина. Впрочем с думите винаги е така…

Той погледна над главата ми.

— Разполагай се удобно, чака ни дълъг разговор. Както казват в Русия — няма истина в краката… Може да помислим, че тя е в ръцете, ха-ха…

Отначало помислих, че ме кани да мина зад червения шнур, но след това нещо леко ме удари по рамото и аз видях специална поставка за крака, която се появи от асансьора на голяма телескопична платформа.

Никога не ми се получаваше елегантно да си обърна надолу главата, както това правеха вампирите, свикнали със светското висене: да спуснеш поставката на пода, да приседнеш, небрежно да прехвърлиш краката си през нея, да дадеш възможност на механизма да те издигне нагоре — и да направиш всичко това, без да откъсваш очи от събеседника, замислено клатейки глава в отговор на репликите му…

Само за няколко секунди отместих поглед от императора и когато го погледнах отново, той вече висеше точно от такава греда. Ловкостта му бе изумителна.

Светлината в стаята загасна, като в същото време утихна и музиката. Освен това изчезна и приятният аромат. После отново светна, но светлината беше съвсем слаба и без ясен източник. Вече не виждах никаква стая, а само императора.

Вече се намирахме точно един срещу друг. Стори ми се, че все едно летим в облаците, преди да се е развиделило. Така вероятно е изглеждала безформената тъмнина, откъдето Великият вампир е ръководил създаването на света.

Аполо ми подхвърли малък предмет. Предметът полетя по странна траектория — първо се спусна надолу, после, летейки към мен, пак се вдигна, но аз се изхитрих и по чудо го хванах. Беше малък флакон с форма на птица с кафеникаво тяло и с истински дълги червени пера. Много красив флакон. Трябваше да се подчиня. Мълчаливо свалих главата на птицата и доближих гърлото до езика си. Нищо не стана. Пуснах флакона и той падна.

— Изпратиха те при мен да те съдя — започна Аполо. — Началниците ти се страхуват от станалото, когато си съпровождал Озирис. Това надхвърля разбиранията им. Но за разлика от тях аз отлично знам какво е Таен черен път. Озирис беше мой приятел до момента, когато нашите пътища се разминаха. Не смятам, че е извършил престъпление… Грешка — може би.

Олекна ми на сърцето. След като не е имало престъпление, не е имало и съучастие.

— Няма да те съдя, мое момче. Няма нужда от никакви показания. Дракула и Озирис не са нито престъпници, нито предатели. Те са слабаци. Вместо да се постараят да направят този свят по-добър, те избраха бягството. Не мога да ти забраня да ги последваш. Но желанието ми е да станеш един от нас. Знаеш ли защо Тайният черен път се нарича „черен“?

И през ум не ми беше минало да задавам подобен въпрос — смятах, че думата „черен“ автоматично приляга на всичко, свързано с вампири.

— Не — казах аз.

— Наричат го така, защото през по-голямата част от времето посветеният виси в хамлета с главата надолу. И пред себе си вижда само чернилка. И Дракула, и Озирис са те учили да си затваряш очите. А аз искам да ти покажа как да ги отвориш.

Изпитах поредния пристъп на страх. Изведнъж ми се стори, че спя и че виждам странен и много дълбок сън, макар че очите ми са затворени. С всички сили се опитах да ги отворя. Но не се получи, тъй като те просто си бяха отворени. В желанието си да се убедя, че всичко е наред, мигнах няколко пъти. Аполо явно разбра какво се случва с мен и тихичко се засмя.

— Ти се изкачи много високо в йерархията, Рама. Стана undead. Тоест един от висшия кръг. Традицията е такава, че лично батманът става учител на всички undead. Дори и за кратко време. Сега ще ти разкажа някои неща, за които предишните ти учители не са ти говорили. Само не си мисли, че това ще бъдат някакви мрачни тайни. Ние не сме в Русия. Разказът ми дори може да ти се стори скучен. Но правилното управление на този свят е изключително скучна работа. Струва си да я направим по-интересна. И тогава историята ще те нарече злодей… Разбираш ли смисъла на думата „undead“?

Свих рамене.

— Във всички случаи не напълно.

— Така наричат тези, които са преминали в трансценденталното пространство още докато са били живи. Всъщност не преминаваме никъде, а просто осъзнаваме факта, че винаги сме се намирали тук. От самото начало. Всички останали просто не разбират това. Те смятат, че наистина живеят сами за себе си…

— А не е ли така? — попитах.

— Ние не се смятаме за живи. Но не се смятаме и за мъртви. Ние сме възли от разгръщаща се анимограма, причината за съществуването на които се намира извън нас. Ние не сме подобри от всичко останало. Но поради неизвестна причина всичко останало се управлява чрез нас. Ние сме слуги на Великия вампир, нещо като негови пръсти… Не, това звучи нескромно — може би като косъмчетата на пръстите му.

Аз кимнах.

— Височината, на която стоим… Или ако повече ти харесва, дълбочината, в която висим — ни натоварва с огромен ангажимент пред Великия вампир. Ние, като същност, сме отговорни за въплъщението на неговия смисъл. Затова ми се иска да разсея мрачната картина на света, която ти бе нарисувана първо от Дракула, а после и от Озирис. Не искам да кажа, че те са лъгали, не. Те са мъдри и велики вампири. То, така или иначе, те изкривиха реалността. Рама, част от замисъла на Великия вампир е състраданието към нашите по-малки братя. Имам предвид хората. Кажи честно, ти хареса ли Дракула?

— Да.

— Обичам го като брат — каза Аполо. — С него бяхме близки приятели. И той е прав за много неща. Практически за всичко, за което ти е говорил… Не е прав единствено за това, че клевети цялата Вселена. Разказал ти е за същността на страданието и за неизбежността му. И е прав — животът на човека не е лек. Но, Рама, от нас зависи да го направим ако не напълно щастлив, то поне по-малко трагичен. Знаеш ли какво е Leaking Hearts?

— Това последователи на Дракула ли са?

— Не съвсем. Така са се нарекли вампирите, които отдавна са чувствали вина и са осъзнали отговорността си за човешката болка. Подобно на Дракула те се ужасяваха от човешкото страдание. Но не всички Leaking Hearts вдигнаха ръце и се скриха в мрака. Сред тях имаше и такива, които се заклеха да променят човешкия живот към по-добро…

— А кога са живели? — попитах.

— Те живеят и сега — усмихна се Аполо. — Един от тях беше твоят познат Озирис — дотогава, докато не застана на Тайния черен път. Първите Leaking Hearts се появиха сред нас преди хиляди години. Тогава обаче те не се наричаха с това име. Но още в онези времена полагаха усилия да облекчат човешката съдба…

Изведнъж забелязах, че не летим в тъмнината, а бродим през някаква мъгла преди зазоряване. Под краката ни имаше мраморни плочи и можех да се закълна, че ходя по тях сам, макар че не можех с точност да си спомня момента, в който започна това. Аполо вървеше встрани, като ме поглеждаше от време на време. Говорейки, той умерено и красиво жестикулираше.

Не бях виждал друг, който да излъчва такова естествено достойнство. Аполо приличаше на древен философ, който се разхожда със събеседника си в имение си. Само лилавата дреха (която вече не ми изглеждаше като лилав халат) издаваше ранга му.

— Най-първите опити да се облекчи човешката болка, разбира се, бяха наивни. Някои вампири сериозно мислеха, че могат да решат проблема, хранейки се със страданието на животните. Това беше силно представление — именно под неговото въздействие всички древни религии започнаха да практикуват жертвоприношението. Но подходът не даде резултат.

— Защо? — попитах.

— Работата е в това — каза Аполо, — че количеството на болката в този случай трябваше да бъде огромно. Защото да се получава агрегат „М5“ от животните е като да се прави бензин от пухчетата на тополите. Технически е възможно, но е нерентабилно. Животните почти не страдат. Те познават само физическата болка, която древните вампири се опитваха да прагматизират. Но болката не се крие в храната. На нас ни е нужно страдание — а животните практически не го изпитват…

През сумрака започнаха да изпъкват детайлите от обкръжаващия ни свят — кипарисите покрай пътеката и смътните контури на многобройните статуи. Съмваше се. Околният свят беше абсолютно реален. Както винаги в трансценденталното пространство.

— А каква е разликата между болката и страданието? — попитах аз.

— Болката е просто болка — отвърна Аполо. — А страданието е болка заради болката. Физическата болка не може да бъде толкова силна — при нея има твърди биологични ограничения. Докато страданието, идващо от човешкия ум, може да бъде безкрайно. За производството на агрегат „М5“ е важна не самата болка, а нейното безкрайно умножаване в огледалния коридор на саморефлексията… Страданието е уникален продукт на мислещия човешки ум и животните не са в състояние да го произвеждат в нужните количества. Затова жертвоприношенията на животни във всички древни култури бързо се смениха с човешки и вампирите, опитвайки се да облекчат съдбата на хората, нищо не можеха да направят… Стана ясно, че човекът винаги ще бъде наша храна.

— А не беше ли обратното? — внимателно попитах аз. — Според мен е прието да се смята, че отначало са били човешките жертвоприношения, а след това хората постепенно са ги заменили с животни и всякакви символични фигурки…

Аполо се намръщи и махна с ръка, давайки да се разбере, че историческите възгледи на хората не са му особено интересни.

— Leaking Hearts — продължи той — решиха внимателно да изучат различните начини за изработване на агрегат „М5“, така че да направят този процес максимално хуманен. Възможностите се оказаха малко. Най-жестокият способ за извличане на страдание беше човешкото жертвоприношение — война или друга форма на ритуално масово убийство. Най-хуманният — прагматизиране на страданието, произвеждано от естественото човешко стареене и от болестите. Но от древни времена най-голямо количество агрегат „М5“ е давала технологията, която условно може да бъде наречена рефлексия относно личната стойност. Именно този конвейер е основното работно място на човечеството.

— Знам, учиха ме.

Аполо се усмихна и аз почувствах, че той не изпитва особено доверие към образованието ми.

Стигнахме края на пътечката. Вероятно зад стената ограда се простираше градина — виждаха се тъмните контури на дърветата. На стената имаше мраморни статуи на някакви древни спортисти. Реших така, защото в ръката на единия имаше диск, а на другия — странна гира.

На небето червенееха първите искри на зората.

Аполо се обърна и сложи ръка на рамото ми. Дланта му беше почти безтегловна, но на мен ми се стори, че на рамото ми седи малък хищен звяр. Бавно поехме в обратната страна.

— Подобни методи за събиране на жизнени сили — продължи Аполо — са известни от десетки хиляди години. През цялото това време съвестта измъчваше най-добрите вампири. Те се опитваха да облекчат страданията на човечеството. Най-лошите от нас, както сигурно се досещаш, мислеха само как да извлекат повече баблос от хората. Цялата видима човешка история е резултат от сблъсъка на тези борещи се помежду си усилия. Имаше както победи, така и поражения. Светът ставаше все по-хуманен, поне външно…

— Смятам, че за вампирите на първо място винаги ще бъде баблосът, а не хуманните идеали — казах аз.

— Така е — кимна Аполо. — И всеки император на вампирите ще бъде император дотогава, докато възприема този подход. Въпросът е кои методи извличат по-голямо количество баблос и кои по-малко. Leaking Hearts не призоваваха да се отказваме от агрегат „М5“, защото никой нямаше да ги чуе. Техният основен message беше, че може да се добива по-голямо количество баблос от хората, като едновременно се подобрява животът на човечеството…

— Но нима това е осъществимо?

— Разбира се. Именно в това е същността на прогреса. Тук имаше много и различни експерименти, включително и социални. През миналия век за производството на по-голямо количество страдание пробваха да създадат непоносими за живеене тоталитарни общества. Но по същото време бяха направени научни открития, благодарение на които стана възможна Великата честотна революция.

Никога не бях чувал подобен израз.

— Какво е това? — попитах аз.

— The Great Frequency Revolution — най-радикалният проект на вампирите за последните хилядолетия.

— Каква честота се има предвид? Честота на какво?

Аполо се усмихна и ме потупа по врата.

— Как го е казал руският поет Блок? „Сердцу закон непреложный — радость-страданье одно…“^[3] Всеки такъв цикъл произвежда определено количество агрегат „М5“. За да се увеличи общото количество.

— За да се увеличи честотата? — опитах се да продължа аз.

— Умен си! — каза Аполо. — Именно. Човешкият мозък е способен да преживява много бързо циклите на радост и на страдание. Човек е в състояние да поема вълните на фрустрацията не един и два пъти дневно, а по няколко пъти в минута. Вампирите знаеха отдавна това. Но не им беше ясно как да се справят с този проблем. Социалната реалност не съдържа скриптове, позволяващи на ум „Б“ да достигне максимални обороти.

— Защо? — попитах аз.

— Колкото и да ни се иска, не можем да организираме войни на всеки половин час. Даже вътрешният диалог има определени ограничения. Например трудно е да накараш човек на всеки пет секунди да си припомня, че е лузър и няма пари — макар че над това работят най-добрите умове на човечеството. Това се случва максимум няколко пъти през деня…

— При нас е по-често.

Аполо кимна.

— Възможно е — вие имате богата култура. Но все пак честотата не може да е чак толкова голяма… Така че в един момент вампирите се замислиха: не е ли по-добре да създадат за човека особен изкуствен свят, така че съзнанието му да преминава колкото се може по-често през циклите на радост и страдание?

— И какво измислихме? — попитах. Аполо вдигна вежди.

— Още ли не си разбирал?

— Не — честно отговорих аз.

— Рама, use your head^[4]. Ако вампирите са изобретили и внедрили нещо, ти си длъжен да знаеш за него. И не като вампир, а като човек. Това трябва да бъде нещо, което ти е добре познато… Нещо, което е възникнало съвсем наскоро според историческите стандарти. С какво си ангажиран емоционално… Какво обичаш…

— Видеоигри?

— Bingo! Но защо само видеоигри?

Реших да изброя всичко, което ми идваше наум.

— Кино? Интернет? Новини?

След всяка дума Аполо любезно кимаше с глава.

— Абсолютно правилно. По своята същност всяка от тези реалности прилича на сън, в който радостта и страданието могат да се редуват с каквато си искат скорост. Филмовият или компютърният герой, с когото зрителят се отъждествява, не яде, не спи и не решава битови въпроси. Не му трябва да живее дълго, за да отдели агрегат „М5“ в точката на смъртта. Той може да изпитва предсмъртна фрустрация много пъти в рамките на един час. И да умира всяка минута. Практически той може постоянно да излъчва страдание…

— Но в игрите страданието не е основното, а напротив — възразих аз. — Те се играят за забавление!

Аполо се засмя.

— Така, така. Трикът е в това. Човекът дори не осъзнава, че основното съдържание на видеоигрите е фрустрацията. Разбира се, ние това не го афишираме. Халдейските психолози учат, че играчът изпитва наслада от своята неуязвимост, виждайки опасността, която грози нарисувания герой в неговия изкуствен свят…

— Но хората щяха ли да играят на игри, ако това е страдание?

— Разбира се. Страданието е създадено именно за човека. Рано или късно той свежда до това всяко свое действие.

— Но нали в играта всичко е за удоволствие! В това е и същността й!

— Мозъкът не е в състояние да работи за удоволствие. Човек разбира на съзнателно ниво, че играе с компютърни стрелци, но всеки път, когато джойстикът потръпва в ръцете му, а на екрана се появяват петна от виртуална кръв, някаква част от неговото същество, при това доста значителна, се кани наистина да умре. Ти обичаш ли да играеш?

Кимнах.

— Спомни си някоя играна наскоро игра. В детайли. Можеш ли?

Спомних си някакъв стрелец. Аполо затвори очи.

— Героят се изкачва нагоре по стената на замъка — започна той. — Ти се радваш, че всеки момент ще изпълзиш от този мрак и ад, но в същия миг корнизът, за който си се хванал, се отчупва. Ти падаш, но не се разбиваш, а се закрепваш за някаква друга издатина и повтаряш изкачването по друг маршрут, но този път сред огнени пламъци…

Учудващото не беше, че той може да наднича в паметта ми — вече бях свикнал с това. Учудващото беше, че преразказваше спомените ми точно в момента, в който те се появяваха — като безпилотен самолет, който кръжи над мрачните проходи на мозъка ми.

— Когато най-накрая си се изкачил на върха — продължи Аполо, — става ясно, че те чака среща с гигантски паяк, и колкото по-навътре влизаш в гората, толкова паякът става по-голям. Няма победа в този свят. Победата над един паяк води след себе си среща с друг. Освен това бъговете в играта не ти дават възможност напълно да се потопиш в настоящето, причинявайки ти мъка с постоянното напомняне, че ти не се сражаваш с паяци, а просто си губиш времето пред екрана…

— Това е така — отговорих аз. — Но аз не страдам, когато играя на стрелци. През по-голямата част от времето изпитвам удоволствие. Разбира се, има скучни моменти, но…

— Всяка игра е смазано и замаскирано страдание — каза Аполо. — Страдание, което е скрито под тънък слой захар. Неприятните емоции са тези необходими елементи на всяка игра, каквото е изкачването със ски в планината. Удовлетворението, което изпитва всеки играч, е свързано с тяхното преодоляване… Как мислиш, защо Великата честотна революция стана възможна?

Замислих се.

— Защото Leaking Hearts издигнаха останалите вампири до собствената си морална висота?

— Не — усмихна се Аполо. — Защото вампирите получават по-голямо количество от агрегат „М5“, държейки човека един месец с джойстика пред „Call of Duty“^[5], отколкото да го отпратят на битката при Курската дъга. Вместо да го отправим на истински бой, където той сто процента ще умре, ние го прекарваме през стотици фалшиви боеве, като във всеки от_тях неговият ум „Б“ умира условно, да кажем, два процента. Do the math!^[6] Количеството на отделеното страдание се увеличава точно два пъти.

— Но защо тогава аз изпитвам удоволствие от това?

— Ти не изпитваш удоволствие, когато си зает с него. Изпитваш неудовлетворение и тревога и в най-добрия случай равнодушие. Но ти остава фалшивата памет за изпитаното удоволствие. По същия начин като със секса. Ние всички го обичаме, макар че в него няма нито една секунда, която си заслужава да се харесва, когато става въпрос…

И той пак ме потупа по врата. Ръката върху рамото ми ме нервираше. Но не посмях да я отместя.

— Виждам, че не ми вярваш докрай — каза Аполо. — Добре, кажи ми, защо при повечето компютърни игри няма възможност да се спасиш веднага?

— Защо?

— Защото заставяме играещия много пъти да повтори един и същ маршрут към контролната точка. Това се прави за максимално отделяне на агрегат „М5“.

Кимнах. Звучеше убедително.

— А защо според теб — продължи Аполо — ограничават времето на мисията? Карат те да я изпълниш за пет минути и нито секунда повече?

— Същото ли е? — попитах аз.

— Същото е. С помощта на една страничка с кодове можеш да изтощиш играча не един, а двайсет пъти подред. Изкуството да създаваш игри се състои в това количеството отделено страдание да бъде максимално, а човекът колкото се може по-дълго да не изхвърля джойстика. Това е цяла наука…

— Да — прошепнах аз, — така е…

— А добрият слуга винаги ще стигне до ниво hard на играта.

Изведнъж разбрах, че наоколо е съвсем светло — просто забравих за света около мен, слушайки императора. Сега този свят отново нахлу в съзнанието ми. Слънцето вече изгря над него. Вървяхме по мраморната крайбрежна алея към увитата с цветя беседка над бездната. Зад оградата на беседката имаше бледопепелява скала с най-нежни оттенъци, врязана отвесно в морето. Нещо ми подсказваше, че съм виждал тази скала и по-рано… Този незабравим цвят… От дясната ни страна към небето се извисяваха червено-кафявите колонади и арките на древен дворец. Покривът му бе покрит със статуи на богове и герои. Златните орли грееха ослепително на утринното слънце. Отляво синееха далечното море и островите, все още обвити в сутрешния мрак. Бяхме високо над морето. При нас вече бе утро, а там нощта тъкмо свършваше. Оказа се, че гледаме от върха на античния Олимп на наскоро сътворения и все още млад свят…

— Какво ще кажеш? — попита Аполо.

Известно време опитвах да се сетя за какво говорихме току-що. Най-накрая успях.

— Никога не играя на ниво hard — казах аз. — Само в най-лекия режим.

— Правилно — отзова се Аполо. — Ти си вампир, а не идиот. Ако си разбрал как са устроени игрите, си разгадал целия инфофураж.

— Инфофураж? — повторих аз. — Какво е това?

— Informational fodder — обясни Аполо. — Или просто infodder. Нов тип хранителна среда, в която спускаме човека с раждането му. Това са всички видове сензорни стимулации, в резултат на които човешкият ум насилствено произвежда агрегат „М5“.

— А защо го разбрах целия?

— Защото няма никаква разлика между неговите съставни части — игри, кино, телевизори, интернет и т.н. Изобщо никаква. На всяко ниво те чакат едни и същи модели за стимулиране… Не разбираш ли?

Само въздъхнах.

— Честно да ти кажа, не ми е ясно какво може да не се разбира — каза Аполо. — Питай тогава.

— Инфофураж — това същото като гламуро-дискурс ли е?

— Вампоикономиката днес говори на друг език, Рама. Вашите идеолози останаха в миналия век със своя гламур и дискурс. Донесоха от Париж чужди мръсни гащи, издигнаха ги на мачтата като флаг и решиха, че предвождат цялата планета… Французите вече не говорят така… Те казват „инфураж“. Между другото, опитвахме се да ви спуснем тази дума, като си мислехме, че руското ухо ще чуе нещо хусарско, изконно… Което е, между нас казано, като същите тези мръсни френски гащи, само че много старо… Но не се получи. Забихме на този гламуро-дискурс и това си е.

Вече бях свикнал с механичната русофобия на близките ни култури, но въпреки това ми бе неприятно, че Аполо говореше така пренебрежително за вампирите от отечеството ми.

— А какво още влиза в инфофуража? — попитах аз.

— Всичко — отговори Аполо. — Всяка информация, която се произвежда за хората. Всички аспекти на Черния шум.

— А тогава защо казвате, че е едно и също? Киното например просто го гледаш. А играта… Нея я играеш…

— Интерактивността на повечето игри е лъжлива. Конзолната игра е просто рисувано кино, разделено на части. За да започнеш новата част, просто трябва да натиснеш нужната комбинация от клавиши с определена скорост и това е всичко. Главното е да се отъждествяваш с героя, от който тече сок от червени боровинки, докато се бори с паяка. Това отъждествяване е еднакво и във филмите, и в игрите.

— А психологическите драми?

— Ако филмът е психологическа драма, там ще има психологически паяци.

— Но в киното не се увличаш така, както в играта — казах аз.

— Да — съгласи се Аполо. — Мъченията на кинозрителя не са така интензивни. Но мъката, която носи на умния зрител разбирането, че всичко, което се случва във филма, е резултат от калкулация, не може да се сравни с нищо.

— В какъв смисъл?

— Сюжетът се изгражда около това, че героят трябва да преодолява трудности. Така е написано във всички учебници за писане на сценарии… Героят не се бори, защото има проблеми — той има проблеми, защото е длъжен да се бори. Когато умният човек разбере, че филмът, който гледа, е механична стимулация на неговите емоции чрез светлинни електрически доилки, той изпитва голямо страдание заради нечовешкия свят. Изглежда дреболия, но дава огромно количество агрегат „М5“. Нашата култура изстисква умните по-силно.

— А новините? — попитах аз.

— Няма никаква разлика. Примерно ти си се изморил от филма и си превключил телевизора на новините. И виждаш, че валутният курс се е променил фатално, миньори са затрупани в шахта, техните деца са малтретирани от педофили, а в същото време икономическата реформа е окрала бъдещето на всички изброени граждани… Изобщо няма добри новини. Някога замислял ли си се каква информация предават световните масмедии?

— Не е толкова просто да се формулира.

— Всъщност е просто — подчерта Аполо. — Те съобщават за нестабилност и за страдание. Светът е нестабилен, иначе няма да има нужда от никакви новини. А нестабилност и страдание практически са едно и също. Едното неизбежно води до другото. Дори когато страданието е маскирано като удоволствие, че днес на някого му е зле…

— А интернет?

— Интернет е нашето най-перспективно направление. Ти много време ли прекарваш в мрежата?

— Като цяло да — казах аз. — Макар че сега повече време прекарвам в хамлета… Но се случва.

— Тогава сам знаеш. Човек влиза в мрежата с предчувствието, че от океана информация ще улови нещо ценно, интересно и нужно. И какво се случва след три-четири часа? Той става от монитора с усещането, че през душата му е преминало стадо прасета. При това, бих казал, евангелски прасета, в които са се вселили всички близкоизточни зли духове. Човек се кълне, че повече няма да си губи времето с тази помия. А на другия ден същото се повтаря.

— Вярно е — съгласих се аз. — Но защо е така?

Аполо вдигна рамене.

— А как би могло да бъде другояче? Интернет е космос от игри, филми и новини. Като черно небе, осеяно с кинескопи. Човек може да се мести от една звезда на друга и всеки път се устремява към тази, която му обещава максимално удоволствие. В това се състои и цялата психология на интернет сърфирането. Човекът е машина, която постоянно се движи към точката на най-голямото наслаждение. Но тя изработва не наслада, а страдание. Занимаващият се с електронна мастурбация човек много скоро започва да бяга в кръг в собствения си космос. Прилича на плъх, който през цялото време се надява да получи стимулиращ импулс, но доста по-често се гърчи от токов удар, спомняйки си, че няма нито пари, нито перспективи, нито дори време от това сърфиране. Целият интернет е гъсто осеян с маркери, които напомнят за това. Заведението винаги печели. Идеалният информационен фураж, Рама, не е само абсолютно хомогенен, но е и безупречно фрактален…

Дори не попитах какво означава това. Само прошепнах:

— Това е нечовешко.

— Защо да е нечовешко, след като нито един човек не забелязва въпросната безчовечност? Никой не възразява, Рама. Напротив, хората си купуват малки преносими доилници, за да не прекъснат връзката си с нас нито за секунда. И затова плащат прилични пари. Те послушно копират измислените от маркетинговите специалисти модели на поведение, за да има какво да свалят на своите гаджета. Хората са почти щастливи… Те се смятат свободни, защото сами могат да изберат маршрута от точка А до точка Б. Макар че всъщност няма никаква точка Б.

Стигнахме до беседката, която стоеше над бездната, и се обърнахме назад. Сега морето с далечните острови беше отдясно, а извисеният над света дворец — отляво.

Изведнъж разбрах къде сме.

Това беше домът на Тиберий на остров Капри — Villa Jovis. Бях виждал реконструкцията в някакъв исторически албум и дворецът приличаше на нея. Стените в албума обаче бяха снежнобели, а тук — тъмночервени.

Вървяхме по същата пътека, по която някога се е разхождал императорът. Впрочем защо „някога“. Той се разхождаше по нея и сега. Птичките вече пееха. Духаше лек морски бриз… Само не ми харесваха тези голи мраморни момчета между кипарисите. Може би нямаше да им обърна внимание, но в съчетание с ръката на императора, която галеше врата ми, това малко ме тревожеше.

— Рама, това, което обсъдихме, е само нищожна част от новите тенденции — продължи Аполо. — Ние сме на прага на нова хуманна ера. Великата честотна революция унищожава страданието в неговите най-груби форми. Тя ще сведе войните до минимум. Ще свали от вампирите вековната отговорност за човешката болка и ще направи болката почти незабележима зад музиката, усмивчиците и смеха. Не можем да извадим човека от тъмницата и да го пуснем на свобода, както мечтаят някои утописти. Но можем да спуснем на човечеството златен сън, изпълнен с еротика и ентъртейнмънт — с лека, почти незабележима и плавно разпределена фрустрация. При това, Рама, ще имаме толкова много баблос, както никога досега в историята. А хората ще се приближат до щастието дотолкова, доколкото позволяват проектните характеристики на ум „Б“. Нима това не е велика цел?

Уморих се и разбрах, че трябва да се съглася, поне от вежливост. Кимнах. Аполо втренчи в мен поглед, в който, както ми се стори, проблесна съмнение.

— Вероятно ти е сложно да си представиш всичко, за което говоря — каза утешително той. — Нищо. Разбирането ще дойде постепенно. Каня те, Рама Втори, да заемеш своето място до мен в този велик проект. Бъди един от нас. Ти вече стана undead. Сега трябва да се включиш в Leaking Hearts.

— А това какво означава на практика?

— Ти дойде от дива северна страна, която е управлявана така, все едно през последните три години прогресът е бил спрян. Вие и досега събирате агрегат „М5“ в пиковите нива на човешкото страдание. Това е варварство. Космосът стене от вашата болка. Ние не се намесваме в делата на суверена, освен ако не е крайно необходимо… Как се нарича на руски… batdoms. Но не можем и да търпим твърде дълго подобни неща. Дори и хората имат някои права. Като виждам какво става в Русия, самият аз започвам да произвеждам агрегат „М5“…

Досетих се, че императорът иска да ме ободри с шега.

— Имам нужда от помощници, Рама. Нуждая се от някого, който да координира Великата честотна революция в Русия…

Усетих, че сърцето ми започна да бие по-силно. Никак не ми харесваше обратът на разговора.

— Разбирам пред каква дилема си изправено, мое момче — продължи Аполо, наблюдавайки ме внимателно. — Но аз не те призовавам да променяш отечеството си. Напротив, искам да му помогнеш да стане по-хубаво. Постепенно. Балансирано. Обмислено.

— А какво трябва да се направи?

— Трябва да коригираме структурата на вашия ум „Б“. Трябва да приведем параметрите му в съответствие със стандартите на цивилизования свят. С една дума — от принудителните трептения трябва да преминем към свободни, като променим състава на ум „Б“ така, че да направим честотата и амплитудата на трептенията максимално възможни. Ще премахнем всички модели с ниска производителност и ще оставим в съзнанието само стандартизирани процеси, които обезпечават максималния изход на агрегат „М5“. Това е главната цел на Великата честотна революция — така да се каже, нашият Call of Duty. Ако не го направим сами, невидимата ръка на Великия вампир ще ни стисне за топките. This is vampoeconomics, my boy.^[7] Прогресът не може да бъде спрян…

Имаше някаква скрита фройдистка причина в това, че Аполо толкова често споменаваше топките.

— Когато се съгласиш — продължи Аполо, — ще ти обясня какво и как трябва да се прави.

Обърнах внимание на това „когато“. „Когато“, а не „ако“.

— Но когато аз… Ако се съглася — прошепнах, — веднага ще се разбере. У нас…

— Никой няма да разбере, че си говорил с батмана — увери ме Аполо, галейки врата ми. — Нито Енлил, нито дори вашата Ищар. Ако, разбира се, сам не разкажеш. При цялото си желание те не могат да видят нищо… Това е твърде висока топка за тях.

Аполо хвърли поглед към статуята на голото момче с флейтата, а на мен ми се стори, че ръката му започна да се нагрява като електрически чайник. През ума ми за миг преминаха стотици противоречиви мисли и в резултат ме обзе сковаващ сив страх. Не знаех какво да отговоря на императора. Не знаех и какво да правя. Съвсем не знаех. А да продължавам да мълча беше не само неучтиво, но граничеше с оскърбление на величеството. Не намерих нищо по-добро, освен внимателно да го хвана под ръка. Аполо се намръщи, все едно го заболя зъб.

Това беше много, много неловка секунда. Но Вселената ми се притече на помощ.

Чух звънене. Не беше ясно откъде идва, но разбрах, че е някъде наблизо. Това беше звън на телефон или на радиостанция, двойно „би-би“ с нисък тон. Звукът произведе невероятно въздействие върху императора и върху цялата Вселена.

Императорската крайбрежна алея, по която вървяхме преди малко, загуби яркостта си и се сви, при това аз дори не разбрах къде и как — като че ли за част от секундата изминаха две хиляди години. Изчезнаха златните орли, изчезнаха и перверзните мраморни деца. Аполо също изчезна. А след това видях обърнатото му лице, висящо във въздуха срещу мен. То беше замислено и сериозно.

— Извинявай, Рама — каза лицето. — Важни дела, налага се да се разделим. Ние с теб още не сме приключили. Окей? Поговори със Софи, тя те чакаше… Само не слушай какви ще ги плещи за мен…

Металната тръба, на която висях през цялото време, се прибра в асансьора, а след това пред лицето ми се спусна входният панел, който ме отряза от залата на императора.

Въздухът в черната кутия беше разкошно свеж. Искаше ми се едновременно да спя и да се смея. Помислих си, че приличам на черно сако, което виси в шкафа, и тази мисъл ме разсмя до сълзи. Това едва ли би било възможно без разтворената във въздуха химия.

Не ми се искаше да слизам от щангата. Но това бе неизбежно — асансьорът спря и вратата тръгна нагоре.