Виктор Пелевин
Батман Аполо (14) (Свръхчовек — това звучи супергордо!)

Великият вампир

Стаята на Озирис беше запусната и полутъмна поради плътните спуснати щори. Никой от познатите ми вампири, а и от хората, не живееше в овехтялата комуналка.

В действителност това беше собственият му дом, който с помощта на най-добрите историци и декоратори беше превърнат в копие на типично жилище от средата на миналия век, тук-там облагородено с евроремонт.

Това беше своеобразно естетическо предизвикателство към режима. Озирис бе толстоист и се славеше със скандални опрощаващи практики. Отказваше да приема баблос и пиеше от червената течност на живеещите при него гастарбайтери. Вървяха слухове, че боледувал от хепатит C, с който се заразил чрез кръвта, но дали това беше истина, или не, никой не знаеше. Подозирах, че тези слухове се разпространяваха от вампирската върхушка, за да няма Озирис последователи.

Един от бившите му гастарбайтери, кишиневският професор по теология Григорий, сега работеше при мен като шофьор.

Езикът на Озирис вече се беше преселил в приемника, който малко по малко влизаше в крак и се готвеше за обучение. С една дума, повтаряше неотдавнашната моя съдба. В строго научен смисъл от вампира Озирис беше останало само мъртвото му човешко тяло, замразено и очакващо кремация.

Но в лимбо всичко си беше както преди.

Намерих Озирис в стаята му, на неговото любимо място — в дълбоката ниша за спалнята, която много наподобяваше тази в дома на Дракула. Той лежеше върху матрак, покрит с ватирано одеяло. Главата му, както винаги, приличаше на лошо избръснат кактус. Даже позата му беше като предишната — лежеше на една страна, неудобно сложил крак връз крак, както правят йогите, които се стараят да използват всяка минута за тренировки.

— Сядай… — подкани ме той и ми показа стоящото до него кресло.

Спомних си как при първата ми визита внимателно огледах пода под креслото, страхувайки се от измама. Сега повторих абсолютно същата процедура. Както и очаквах, Озирис се засмя.

— Малко съм объркан — признах си, сядайки, аз. — Едно е да съпровождаш халдеи, а друго… В сравнение с вас аз съм новичък за лимбо. Не знам с какво бих могъл да бъда полезен. И мога ли въобще…

— Можеш — каза Озирис. — Не се съмнявай. Но първо няколко думи. Виновен съм пред теб, Рама.

— Виновен? — изумих се аз. — За какво?

— Когато се запознахме, никой не те приемаше на сериозно. Всички мислеха, че ще те пуснат за… Как да го кажа, за мистериални резервни части. Затова никой не се отнасяше сериозно към образованието ти. Включително и аз. И когато дойде при мен с глупавите си въпроси за Бог и за смисъла на живота, аз ти отговарях формално и безсърдечно.

— Нищо подобно — възразих аз разгорещено. — Вие много ми помогнахте.

Озирис ме спря с жест.

— Не бях честен с теб. Не исках да развивам твоя ум, а да икономисам собственото си време. За щастие, грешката може да се поправи. Все още мога да отговоря на твоите въпроси. Днес е последната възможност да го направя. Ще ти покажа нещо преди началото на разходката ни. Готов ли си?

Преглътнах и кимнах. Всичко беше почти като наяве.

— Да тръгваме.

Пред леглото на Озирис стоеше малка масичка с прерязани по средата крачета. (Вероятно преди на нея се е обядвало.) Беше затрупана с технически и битови вехтории от съветско и досъветско време, толкова любопитни и рядко срещани, че можеха да се дадат на някой музей. Под вехториите стърчаха краищата на мушама, също древна, почти довоенна, с избелели виолетови цветове.

Озирис хвана с два пръста края на мушамата и силно я дръпна.

Очаквах какво ли не. Например, че мушамата ще се освободи по някакъв начин от вехториите. Но не и това, което се случи.

Оказа се, че мушамата и подът, върху който беше креслото ми, са едно и също. Сякаш за секунда се озовахме в картина на Ешер, където оптичните ефекти се превръщат в реалност. И тази секунда беше достатъчна, за да разруши света. Подът изчезна и аз разбрах, че падам в пустотата. А сетне падането спря. Бях замразен като муха в кубче лед.

Аз обаче не се уплаших.

Всъщност целият вампирски живот е история на пропаданията. Вече бях свикнал да ме низвергват в различни пропасти, като при това едва се сдържах да не се прозея. За нас рухването в бездната е така естествено, както за московския чиновник да отиде до офиса си с метрото. С възрастта започваш да проумяваш, че няма особена разлика между отделните пътешествия — всички социални преференции, с които се утешава съзнанието, приковано към тялото, се свеждат до избора на място за торбата с нечистотии… Но няма да се отвличам с очевидното.

Бях се смразил в пустотата заедно с креслото. Срещу мен висеше матракът със замръзналия Озирис. Той се държеше за нещо като дръжка от куфар, която се намираше отстрани на матрака. Пръстите на другата му ръка все още държаха крайчето на мушамата. Масата и разсипаният на пода боклук обаче не се виждаха.

Беше изчезнал не само подът. Беше изчезнала цялата стая.

Намирахме се в широка шахта със сиво-жълти стени, но те бяха твърде далеч и не можах да разгледам подробностите. А и самата шахта би могло да се окаже просто оптичен ефект в мъглата, която ни обкръжаваше.

А после усетих нещо невъобразимо.

Забелязах центъра на тежестта на Вселената. Онази точка, падането към която започна от фокуса на Озирис.

Трудно е да се опише точно как я почувствах. Приличаше на начина, по който прилепът възприема физическия свят, когато множество размазани, мимолетни и противоречиви ехо версии на реалността се наслагват една върху друга, създавайки еднозначна картина в точката на пресичането си.

Но тук всичко беше обратно. Еднозначността бе затворена именно в точката, където сякаш цялата реалност се събираше в широки спирали. А останалото, включително аз и Озирис, представляваше мимолетни и противоречиви версии на битието, които нищо не значеха и бяха възникнали в един незначителен миг.

Първо разбрах, че съм размазан по множеството траектории, които започваха и свършваха в този център на всичко. Моето „битие“ означаваше, че аз постоянно извършвам огромно количество скоростни пътешествия, в резултат на които възниквам. Затова можех да съществувам само във времето. С други думи, нямаше нито един конкретен момент, в който аз действително съществувах. Появявах се като спомен за отрязък от време, което вече е свършило.

А после разбрах нещо ужасно, най-ужасното.

Този спомен не беше мой. Обратно, аз самият бях този спомен. Просто счетоводен отчет, който през цялото време прочистваха и подправяха. А мен ме нямаше. Никой не четеше отчета, а и нямаше намерение. Той никъде не съществуваше като цяло. Но във всеки момент, при запитване от външния свят, от него можеше да се получи извлечение.

И това е.

Нито един от съставящите ме процеси не беше мой. Нито един от тях не ми беше нужен.

Прекратяването на някой от тях не значеше нищо за мен. Но всички те се съединяваха в мен. Бяха необходими сами на себе си и се страхуваха от смъртта, макар че тя се случваше постоянно, секунда след секунда, докато прочистваха и подправяха отчета. Беше непостижимо. Не защото не можеше да се разбере, а защото нямаше кой да го разбере.

Никога не съм бил самият себе си. Даже не знаех кой прожектира този филм и на кого. И целият ми живот премина в епицентъра на тази грандиозна лъжа. Още от първата минута.

Но лъжа за кого?

Изведнъж разбрах, че този въпрос е неизмерим, безграничен, че той е онази пропаст, където падаме по безкрайната спирала и където се сгромолясваме през целия си живот. Въпросът бе и началото, и краят. Всичко беше опит за отговор.

Но кой отговаряше?

Стори ми се, че точно сега ще разбера нещо изключително важно, най-важното, но вместо това осъзнах, че това е същият въпрос, но уловен в друга фаза.

Ала кой го задаваше?

И на кого?

Отдръпнах се от открилия ми се водовъртеж, от главозамайващата безкрайност, догонваща сама себе си, и се засмях. Защото нищо друго не трябваше да правя. И защото наистина беше смешно.

И моят смях откъсна спрялата секунда от спирачките.

Чух звън на счупено стъкло и разбрах, че всъщност не падаме никъде. Както по-рано седяхме в стаята на Озирис. Даже не бяхме мръднали от местата си. По пода се търкаляха някакви железца от вехториите, захвърлени на земята задно с мушамата. Счупи се шишето на стара газена лампа с две огледала, с която Озирис някога ми обясняваше работата на ум „Б“.

— Какво беше това? — попитах.

— Ти току-що видя Великия вампир — отговори Озирис.

— Водовъртеж? Чудовищен безкраен водовъртеж?

— Може и така да се каже. Но ако се вгледаш внимателно, ще видиш, че центърът му е абсолютно статичен.

— Не успях — казах аз. — А защо хората не виждат това?

— Виждат. Просто филтрират.

— В какъв смисъл?

— В прекия. Човекът прилича на телевизор, където всички програми са маркирани като „live“, но вървят на запис. След кратко задържане. Феномените го осъзнават по-късно. Седящите в монтажа имат достатъчно време да изрежат каквото си искат. И да вмъкнат каквото си поискат.

— А кой седи до човека в монтажа?

— Ние — усмихна се Озирис. — Кой друг?

— Но как нещо може да се изреже по време на монтажа, ако няма нищо?

— Веднага си проличава, Рама, че никога не си работил в средствата за масова информация.

— А защо го крият от хората? — попитах аз. — Ако можеше да виждат всичко сами, нямаше да имат нито един въпрос.

— Именно затова е и скрито — обясни Озирис. — За да има въпроси. Да са много. И човекът постоянно да произвежда от тях агрегат „М5“. Истината е скрита не само от хората, Рама. Тя е скрита и от вампирите. Даже от повечето undead. Някога, отдавна, undead са били ученици на Великия вампир. Потъвали са в тайнствените му глъбини в търсене на мъдрост и са изплували оттам с ужас и благоговение. А после ги превръщали в задгробни мошеници, помагащи на господарите на баблоса да контролират халдеите.

— А защо мошеници?

— Скоро ще разбереш — въздъхна Озирис.

— А животните? — попитах аз. — Те виждат ли всичко това?

— Нито едно животно никога не е губило връзката си с Бога. Всяко животно е Бог. Само човекът не може да каже за себе си същото. Човекът — това е ум „Б“. Абсолют, скрит зад язовирна стена от думи. И тази електроцентрала стои във всяка човешка глава. И е много интересно организирана, Рама. Даже когато хората се досещат, че са просто батерийки на матрица, единственото, което могат да сторят с тази мисъл, е да я натикат в себе си под формата на блокбастър… — И Озирис тихичко се засмя.

— Но това е жестоко — възразих аз. — Да скрият главното от човека…

— Не е чак толкова жестоко, колкото ти се струва — отвърна Озирис. — Хората се убеждават едни други, че са щастливи. Някои даже вярват в това. Знаеш ли, на дъното на океана живеят страшни слепи риби, които никой никога не е виждал и които сами не се виждат. Ние сме точно такива. Единственото лице на Великия вампир, обърнато към нас, е направено от думи.

— Да, разбрах. Но защо тогава аз успях да го видя?

— Не го видя ти. Видях го аз, докато бях мъртъв. Ти само присъства. Ти, така да се каже, просто си свидетел на неизбежното, ха-ха.

Озирис не ме учуди със своята информираност. Но мрачното напомняне за какво седя в тази стая ми подейства отрезвяващо.

— Благодаря — казах аз. — Много поучителен опит. Не разбирам защо ви трябва придружител. Особено такъв като мене. Не можете ли сам?

— Сам? Как така сам?

Спомних си току-що преживяното и въздъхнах.

— Ами да… Искам да кажа, че вие сам можете да съпроводите когото си пожелаете.

— Не е така — отговори Озирис. — Сега съм сянка. И се нуждая от помощ като всички останали.

— От каква помощ?

— Да вървим — прикани ме Озирис. — Ще ти разкажа по пътя.

Станахме. Забелязах, че Озирис някак си странно е облечен.

Приличаше на възрастен ретроплейбой. Беше с тесни джинси и с дълъг бял плетен пуловер с голяма качулка. Стори ми се, че преди беше облечен другояче.

— Как бяхте облечен, когато дойдох? — попитах аз.

— Не си ли спомняш?

Аз поклатих глава отрицателно.

— Значи, никак не съм бил облечен. Въпросът няма смисъл. Онова, което виждаш в лимбо, е само ехо от твоето любопитство. Както казват прилепите, отражение на твоя вик в локатора. Ако не е зададен въпросът, тогава откъде ще се вземе отговорът? Това не сте ли го учили?

— Да… учихме го — промърморих аз. — Сигурно така е и в живота?

— Не съвсем — отговори Озирис. — В живота винаги се натъкваме на отговори на зададени от някого другиго въпроси. Животът е колективно мероприятие. А в лимбо сме сами… По-точно ти си сам.

— Но тук аз изобщо не съм сам — откликнах аз. — Тук просто няма никого. Никого и нищо.

— Точно така — каза Озирис и пое към вратата. — Но това не е повод да се отпускаш…

— По правило аз трябва да отварям вратата — уточних аз. — Какво има там?

— Гробище на вампири — отвърна той и намигна. — Готов ли си?

Аз кимнах, макар да не бях уверен в това.

Озирис дръпна вратата към себе си.

Духна ни вятър и ние се озовахме в мъглата, през която преди малко падахме. През нея прозираха стените на нещо като огромна шахта. Озирис тръгна напред и аз трябваше да ускоря крачка след него.

Мъглата стана толкова гъста, че вече не виждах къде се намираме. Впрочем нямах време да гледам встрани, понеже през цялото време следвах Озирис. Само да изостанех на няколко крачки, и го губех от погледа си. А ако го приближех, рискувах да връхлетя върху него.

Вървяхме дълго, може би четвърт час или повече. Ставаше все по-светло, сякаш някъде в далечината през мъглата пробиваше слънце. Но къде беше то, не можех да кажа — мъглата бе все така гъста, даже не виждах къде стъпвам. После краката ми зашляпаха в невидими локви и ми стана още по-трудно да следвам Озирис. Той вървеше все по-бързо и по-бързо и на практика се наложи да тичам слепешката.

— Може ли малко по-бавно? — помолих аз.

— Не — отвърна Озирис. — Напротив, трябва по-бързо.

— Не мога.

— Подвий си краката.

Изведнъж разбрах, че вече не чувам стъпки, а виждам пред себе си само глава и рамене, които сякаш плуват напред. Подвих си краката и се оказа, че не е било необходимо да крача по земята. Сега плувах в позата на ембрион. Не разбирах на какво се опира тялото ми, докато не усетих под себе си пейка. Спуснах краката си и те докоснаха дъските на под. Подът беше толкова видим, че можех да различавам детайлите.

Беше дъно на лодка. Тъмносива и вехта. Озирис седеше през две пейки и гледаше напред. На дъното на лодката забелязах две олющени весла.

— Накъде плаваме? — попитах аз. — Няма ли да гребем?

— Тук е безполезно да гребем — обясни Озирис. — Само ако решиш да се стоплиш.

— Колко време ще плаваме?

— Докато кармата не излезе.

— А това дълго ли е?

— Надявам се да не е. Гледай наоколо…

Сега около лодката се виждаше голям кръг вода. По-нататък се стелеше мъгла. Сякаш плувахме в центъра на лъча на огромен сценичен прожектор.

— Колко свинчета ти дадоха? — попита Озирис.

— Едно — казах аз.

Озирис се обърна към мен и аз забелязах на лицето му изумление.

— Шегуваш ли се?

— Не. Казаха, че сте водили живот на светец. Затова не ви било нужно нито едно.

— Да бе — отвърна Озирис. — Какво ли знаят за мен? Свят живот… Негодници, а? Даже тук те обират. Всичко за себе си, всичко…

Гласът на Озирис звучеше толкова жално, че аз се изплаших.

— Проблем ли има?

Озирис кимна.

— Едно свинче — това е нереално. Да имаше поне две-три…

— А какви са тези свинчета? — попитах аз. — Никой не ми обясни.

— Нищо чудно. За това говорят само в лимбо. Когато младият гмуркач съпровожда стария. Смята се, че само така може да се запази тайната от халдеите.

— Телетъбисите знаеха още в началото. Разпитваха Ул за тия неща.

— Да, всички знаят — усмихна се Озирис. — Освен самите гмуркачи. Такива са ни традициите…

— Ако искате да имате полза от мен, сега му е времето да ми обясните.

— Така е — потвърди Озирис, вглеждайки се в мъглата. — Кажи ми, според теб защо е възможен „Златният парашут“?

Свих рамене.

— През цялото си обучение задавах този въпрос — каза Озирис. — А никой от моите ученици не ме попита дори веднъж. Накъде върви светът… По мое време младите вампири непрекъснато се интересуваха. Какво става със задгробната справедливост? Кои сме ние, за да спасяваме грешниците от наказание? Нима висшите световни сили позволяват подобни неща?

— И аз исках да попитам за това — промълвих аз. — Но се стеснявах. В света съществуват странни неща. Нали казват: както долу, така и горе… Вероятно може да се купи пропуск за висшите светове.

— От кого?

— От висшите сили.

— Висши сили, низши сили — това са различни аспекти на Великия вампир, Рама. Ние — и вампирите, и хората, и всички останали — съществуваме в един и същ божествен ум. Ние просто сме неговите мисли.

— Аха — кимнах аз.

— Всяка мисъл има своя съдба. Ако мисълта е била лоша, е завършвала лошо. Ако е била хубава, хубаво е завършвала. А ако е била много хубава, то Великият вампир може да си я припомня и след като е свършила. Отново и отново. Разбра ли?

— Да — отвърнах аз.

— Но мислите — продължи Озирис, — които се обръщат към мен, сами по себе си не са добри или лоши. Те се превръщат в такива само когато се сравняват една с друга. И вампирите се научиха да щамповат… как да го кажа… такива мисли, които дразнят Великия вампир. Така го дразнят, че когато се окажем близо до него, му се струваме хубави мисли. В резултат на това той забравя за нас и ние тихичко преминаваме в неговото блажено подсъзнание. След това той си спомня за нас като за нещо сравнително приемливо. И ние отново се раждаме, за да станем вампири.

— Тоест ние лъжем Великия вампир?

— Кои „ние“? Току-що сам видя всичко. Невъзможно е Великият вампир да бъде излъган — освен него няма никого другиго. Ако нещо се случва, то е единствено защото той сам го иска…

Изведнъж от водата, зад гърба на Озирис, се появи нещо тъмно. Беше шия, която приличаше на колона, завършваща с почти човешка глава с яростни очи, като две черни точки. Тя отвори устата си, сякаш нарисувана с червило, и започна да се извръща към нас.

Не успях да предупредя Озирис, но той явно бе забелязал уплахата в очите ми. Бързо се обърна, грабна веслото от дъното на лодката и замахна. А по-нататък се случи нещо странно.

Шията се издигна от водата далеч от нас. Беше огромна, дълга няколко метра. А веслото в ръката на Озирис бе късичко. Шията нито се удължаваше, нито се разширяваше. Независимо от това Озирис по някакъв начин успя да я удари с веслото и да откъсне главата й, сякаш беше топчесто плодче на репей.

Разбира се, аз също бих могъл да се справя с главата, но в арсенала ми нямаше толкова изискани трикове. При това Озирис не притежаваше вампонавигатор. Нямаше върху какво да го сложи.

— Как го направи? — въздъхнах аз.

— Постига се с много упражнения. Докъде бяхме стигнали?

— До това, че всичко става по волята на Великия вампир.

— Да — каза Озирис. — Но какво значи по неговата воля? Даже в човешкия ум съществуват борещи се една с друга мисли. Този ум в началото е на ничия страна. Той гледа коя от мислите е по-силна и по-красива и цялата реалност се накланя на нейна страна. В божествения ум действат прости и ясни закони, които са ни известни. Но тези закони могат да се използват по най-хитрия начин…

Озирис се изправи в лодката и отново замахна с веслото. Видях още една шия, която изчезваше далеч във водата зад нас. Беше като първата, но с повече разклонения и завършваше със същата отвратителна глава. За част от секундата мярнах черно-червеното дърво, с което Озирис успя да удари по всички глави едновременно.

— Великият вампир никому не мъсти, никого не наказва. В действителност няма никакви демони на възмездието, просто има антитела, които поддържат хигиената на Единния ум^[1]. Но за нас е по-лесно да ги наричаме силите на тъмнината, за които грешното съзнание е нещо като храна.

Озирис още веднъж размаха веслото. Нещо огромно се пльосна във водата зад гърба ми. Но този път даже не се обърнах.

— И така — продължи Озирис, — вампирите са сключили договор със силите на тъмнината. Не е чудно, понеже в известен смисъл ние сме от тях. Същността на договора е в това, че духовете на възмездието не възпрепятстват носителите на магическия червей да се прераждат при благоприятни условия. А в замяна на това вампирите им плащат данък. Единствената валута, която те приемат.

— Жертви ли им принасяме? — попитах аз.

— Не е точно така — каза Озирис. — Ние никого не убиваме сами. Ние… Ние, така да го кажем, култивираме определена форма за ядене. Обитателите на тъмния ад най-много обичат да разкъсват на части изнеженото и изтънчено съзнание на богатите грешници. Те умеят да превръщат тази процедура в безкрайна, като обновяват процеса, докато не им доскучае. А ние създаваме тези богати грешници. Ние им помагаме да забогатяват, за да ги поднесем като дар на силите на ада. Кандидатите се избират в ранна възраст — от онези, които имат склонност към хедонизъм. Превръщаме живота им в приказка, от един успех към друг, и често те не разбират откъде им е паднало щастието. По пътя към успеха те смазват много чужди съдби и кармата им е страшна.

— А ако те просто са получили наследство?

— Няма никаква разлика. Парите — това е алхимизираното човешко страдание. Ако го притежаваш в голямо количество, значи цял живот ще седиш върху огромната планина на човешката болка. По-добре да си свиня, отгледана за папуаско пиршество…

— Разбрах. А кои са тези светски свинчета? Виждал ли съм ги?

— Много пъти, Рама — отговори Озирис. — Те купиха от нас „Златния парашут“.

Вампирската логика при този отговор беше безупречно проста.

— А какво ги превръща в светски свинчета? — попитах аз. — Греховете? Размерът на личното богатство?

— Не. Те просто купуват от нас „Златния парашут“.

Най-после ми стана ясно. В главата ми сякаш щракна лампичка, която освети всичко.

— Светското свинче — продължи обяснението си Озирис, — това е специално опакованият грешен ум. „Златният парашут“ не е просто фалшив филм за заблуда на роднините. Това е особена задгробна обвивка. Да продължавам ли?

— Не, няма нужда.

Всички загадки изчезнаха и се подредиха в ясна и строга картина на реалността. И както често се случваше с мен, изпитах досада, че не можах да стигна до тези изводи сам. Всичко бе очевидно. Прозрачно от самото начало…

— Ние не сме вергилии, Рама — отбеляза тъжно Озирис. — Ние…

— Мошеници — допълних мрачно. — Правилно се изразихте. Мошеници.

— Я вземи веслото…

Изведнъж видях, че недалеч от нас плува още една лодка. В нея седяха две хубавички голи момичета и ни гледаха. Когато забелязаха, че ги наблюдавам, те ми махнаха с ръка.

Момичетата бяха очарователни. На възраст не повече от двайсет години. По лицата им се четеше леко смущение от факта, че са съблечени, но те го криеха зад показно дръзко предизвикателство, преувеличено жестикулиране и смях.

— Сега ти пробвай — глухо каза Озирис. — Може да прихванеш от мен този навик.

— Но защо да ги… — прошепнах аз — такива котета?

Озирис недоверчиво поклати глава.

— Как защо? Не си ли гледал „Соларис“^[2]? Бий ги, докато не са те разкъсали.

Не бях гледал „Соларис“ и не бях го чел. За мен бяха неразбираеми всички тези културни изхвърляния от шейсетте години. Съдейки по контекста, това явно бе някаква ужасия, маскирана с невинни маргаритки. Озирис може би беше прав. Забелязах, че лодката на момичетата по неизвестни причини се приближава към нашата, макар че те не гребяха, а се прикриваха и се кикотеха. Беше странно.

— Как да удрям? — попитах.

— Не мога да ти обясня — отговори Озирис. — Пробвай.

Вдигнах веслото. И десет пъти по-дълго да беше, пак нямаше да достигна най-близката лодка. Но Озирис току-що бе направил пред очите ми този фокус. Значи, беше възможно. Предположих, че трябва да ударя там, където виждах лодката, така че веслото и лодката да са на правата на моето възприятие. Опитах се, но едва не паднах във водата. Момичетата весело ме освиркаха.

— Не пресмятай — нареди Озирис. — Просто бий.

Най-накрая разбрах какво има предвид. Нямаше нужда да решавам никаква геометрична задача. Просто трябваше да ги потопя. Замахнах с веслото и ударих лодката. Изобщо не мислех за това, че веслото е късо и че нищо няма да се получи дори и по някакво чудо да я достигна — просто ударих, и толкова.

Писъкът на момичетата ми проглуши ушите, но за щастие, не беше за дълго. Лодката потегли към дъното.

— Какъв си такъв Хамлет! — каза Озирис недоволно. — Да бъдеш или да не бъдеш. Не ги жали. Те никога не ни съжаляват…

Той, разбира се, беше прав. Независимо от това какво точно имаше предвид.

В следващия час към нас се опитаха да се приближат още няколко лодки с приветливи гражданки. Но аз вече бях отработил трансценденталния удар с веслото. А после се появи розова лодка с плоско дъно, пълна с неприлични момчета с пръти в ръце. Зачервеният Озирис лично я направи на пух и прах.

— Как забравих — промърмори той.

— За кое?

— Чистих, чистих, ама не мога всичко да помня…

Озирис сложи ръка на челото си като козирка и напрегнато впери поглед в мъглата.

— Готви се. Започва вампокармата.

Видях хора, които плуваха към нашата лодка.

Бяха много. И изглеждаха страшно. Не защото по тях имаше рани, кръв и други спецефекти, с които в киното гримират масовка от зомбита. Обратно. Лицата им — и мъжките, и женските, изглеждаха много добре. При това издържани в един и същ стил. Върху всяко лице за основа имаше бяла глина, а върху нея с щрихи и чертички бе нарисувано най-обикновено анимационно лице — щастливо, наивно и непоносимо младо. За възрастта на приближаващите се плуващи можеше да се съди само по някои случайни детайли сбръчкана кожа на шията или старчески петна.

После чух нещо, подобно на плач. Мнозина от тях виеха, но без сълзи, само гърлено. И плуваха някак странно…

Разбрах какъв е проблемът. Те се стараеха водата да не попадне върху лицата им, за да не измие грима. Но да се избегне това, бе практически невъзможно. Всеки път, когато вълната обливаше някое младо лице, измиваше част от него и оголваше бръчките. Плувецът издаваше стон, изпълнен с болка. После изчезваше под водата.

— Какво да ги правя, когато доплуват до нас? — попитах аз.

— Няма да доплуват — отговори Озирис.

Така и стана. Независимо че плувците бяха много, те потъваха, преди да стигнат до нас. Даже най-бързите и най-решителните изчезваха под водата на няколко метра от лодката.

Това продължи твърде дълго. Бях започнал да забелязвам, че маските са различни, като разликата се състоеше в израза на нарисуваните лица. Бяха замислени, мечтателни, весели. Но всички еднакво потъваха.

— Кои са тези? — попитах аз.

— Жертви на ум „Б“ — отвърна Озирис. — Тъй като сме вампири, те плуват към нас като към своя източник. Ние ги накарахме да си сложат маски. А сега те искат да разберат защо. Това е древна мистерия, Рама.

— Значи, сме виновни пред тях?

— Разбира се — потвърди Озирис. — Затова са ни нужни свинчета.

— Но нали те не могат да доплуват?!

— Отдавна съм престанал да пия баблос. Нормалният вампир на третото свинче би отпътувал… Сега ще има surge^[3]. А след това спад…

Озирис явно знаеше в каква последователност се случват събитията. Всичко стана както той каза: отначало белите лица наоколо бяха толкова много, че водната повърхност не се виждаше, сякаш пред нас се бе ширнало обрасло със зеле поле. Но главите потъваха, без да докоснат лодката ни. Появяваха се все по-рядко и по-рядко и накрая остана само чиста вода.

— Какво предстои? — попитах аз.

— Червен грях — отвърна Озирис. — Mea culpa^[4]. Но то става бързо.

Чух жужене. Отначало си помислих, че насреща ни идва моторна лодка. Но от мъглата излетя огромен комар, набъбнал от тъмна кръв. Когато се приближи, видях, че това е лицето на моя шофьор Григорий — синьо и недоволно, със затворени очи. Той започна да кръжи около нашата лодка, ту отдалечавайки се, ту приближавайки.

— Хайде — подкани ме Озирис, — какво чакаш…

Ударих комара с веслото и той се пръсна, като се превърна в червен облак. Едва след това съобразих, че между нас имаше не по-малко от двайсет метра.

Настъпи тишина. Наоколо нямаше нито лодки, нито глави, нито летящи професори по теология. Струваше ми се, че плаваме по реката през утринна мъгла.

— Научи се — каза Озирис. — Браво.

— Кажете ми, защо пихте от червената течност на Григорий? — попитах аз.

— Най-накрая ме докопа — въздъхна Озирис. — Дълго ми досаждаше. Може би искате моята кръв? Не се стеснявайте, само кажете… Отначало си помислих, че е латентен педераст. Исках да го уволня. Но реших да го ухапя, за да не го обидя. Работата се оказа друга.

— Каква?

— Разбираш ли, Гриша е много добър човек. Чист. Добър. Но не е съвсем нормален. В името на семейството и децата си решил да даде цялата си червена течност. Но как да го направи? Има златно сърце, ама истинска професия няма. Не може да си намери работа. А трябва да си храни децата. И намерил изход. Вие, казва, нали сте вампир? Смучете моята кръв и ми давайте пари, за да храня семейството си. Беше ми неловко да откажа поради интелигентността ми. Такъв натиск ми оказа — молдованин!

— Знам. Убеждавам се всеки ден.

— Казвам му — продължи Озирис, — как така, Гриша? Та това е blood libel! Ние с тебе под един покрив живеем. Как е възможно да си помислиш такова нещо… Искаш ли да ти дам пари? А той се опъна. На мене, казва, милостиня не ми е нужна, работа ми е нужна. И наложи се… Разбира се, противно ми беше. Добре че го взе за шофьор.

— Ама вие какво, наистина ли не сте пили червена течност?

— Наистина — отвърна Озирис. — Но тръгнаха слухове.

— Защо?

— Ако ти сериозно се занимаваш с духовна практика, най-добре е другите да не знаят. Тогава ще те безпокоят по-малко. Така е по-удобно… Докато не изплува някакъв си Григорий… — И Озирис отново въздъхна тежко. Явно споменът не беше приятен.

— А защо у вас живееха гастарбайтери? И самият Григорий?

— Отчасти за маскировка — обясни Озирис. — Всички да мислят, че пия червена течност. А отчасти… Бяха необходими за моята практика.

— Каква?

— Аз съм ученик на Дракула. И цял живот съм вървял по пътя, начертан от него.

Той нави ръкава на своята фланела и аз видях над лакътя му позната татуировка — червено сърце с черна звезда по средата.

— И вие ли? — попитах изумен.

Озирис кимна.

— Дракула е оставил след себе си различни учения. Едно от тях, най-странното и най-революционното, е как да станем щастливи с помощта на самия корен на човешкото страдание — ум „Б“.

— А нима това е възможно?

— Теоретически е невъзможно. Но Дракула е намерил изход. Нарекъл е този метод „позитивен вампиризъм“.

— Какво е това?

Озирис се загледа в мъглата, натам, накъдето течението бавно отнасяше нашата лодка.

— Това е толкова просто, Рама, че ти, страхувам се, няма да го разбереш. Ти си дете на нашето време. Може би ще решиш, че съм полудял.

— Все пак опитайте — настоях аз.

— Добре. Както знаеш, проблемите на човека са свързани с това, че той постоянно иска да е щастлив, без да разбира, че у него няма никакъв субект, никакъв Аз, който може да бъде ощастливен. Както е казал Дракула, това е като компас, който се старае да покаже сам себе си и се върти като витло.

— Помня.

— Обаче този проблем се решава, като вместо да правиш себе си щастлив, се опиташ другите да направиш щастливи. Без да си задаваш въпроса дали у другия има някакъв Аз, който ще е щастлив. Това е възможно, понеже другият винаги ще остане за тебе външен обект. Променя се само твоето отношение към него. Но компасът знае накъде да сочи. Разбираш ли?

— Да допуснем — отговорих аз.

— Нататък е просто. Ти се отъждествяваш не със себе си, а с него. За вампира е лесно — достатъчно е едно ухапване. И разбираш, че на другия му е по-зле, отколкото на тебе. Всичко лошо в твоя живот го има й в неговия. Обаче с хубавото не е така. И ти се стараеш поне за една минута да е щастлив. Понякога това се получава, Рама, понеже голяма част от хората се измъчват от проблеми, които ние лесно можем да разрешим.

— И после какво става?

— После ти става хубаво.

— Но защо?

— Защото се отъждествяваш не със себе си, а с него. Другият човек, какъвто и да е, е къде-къде по-дълготрайна илюзия от всички твои вътрешни фантоми. Затова и щастието ти ще продължава по-дълго.

— Но…

— Звучи грубо и неправдоподобно — прекъсна ме Озирис. — Знам. Но работи, Рама. Дракула го е нарекъл „позитивен вампиризъм“, понеже ние се храним с чуждото щастие, като го правим свое. Както знаеш, за повечето вампири това е неприемливо.

— Защо?

— Защото е път към щастието, който е встрани от баблоса и от всичко свързано с него. Почти светотатство.

— И какво излиза — че всеки човек може да стане обект на такъв вампиризъм?

— На практика да.

— А каква е технологията?

— Вече ти казах. Гледаш човека и разбираш, че той се сражава с живота със сетни сили и скоро няма да го има. Това засяга както десетгодишния, така и седемдесетгодишния. Ти му идваш на помощ и правиш така, че животът му да стане по-хубав, макар и за кратко… Това е. Представяш ли си, ако всички живееха по този начин?

Сянката на невъзможния свят за секунда застана пред взора ми, засия като печален залез и изчезна.

— Звучи красиво — казах аз. — Но не ми се вярва, че може да стане…

— Трябва да го усетиш — отвърна Озирис. — Иначе няма да го разбереш. Но има едно важно правило.

— Какво правило?

— Не бива да се отвръщаш. Да даваш заден ход. Този е добър, ще му помогна, а този е лош, нека умира. Ако помагаш само на тези, които ти харесват, ти просто ще чешеш своето его. Когато компасът ти започне да се върти като луд, ти не трябва да му обръщаш внимание. Защото не го правиш себе си. Разбираш ли?

Аз кимнах.

— В идеалния вариант трябва да помагаш на първия срещнат. Ето защо, за да са ми подръка, наех бригада молдовци, без да гледам какви са и кои са. И ги настаних в квартирата си… А за да не си помислят вампирите нещо хубаво, пуснах слух, че пия червена течност на корем… И молдовците научих да лъжат. Не можеш да си представиш, Рама, колко малко им трябва, за да са щастливи. Да изпратят пари на семейството си, да поиграят на карти. И, разбира се, телевизор. Да поговорят за политика… Толкова бях щастлив с тях…

— И Григорий ли беше в тази бригада? — попитах аз.

— Моето последно изкушение — отвърна Озирис. — Страхувах се, че няма да издържа, че ще отблъсна човека. Но издържах.

— Да… Ето че сега мене ме изкушава.

— За тебе ще е голям товар, Рама. Григорий не ми се даде лесно. Гледай да не те насади за червената течност. Той е в състояние. Молдовец. У тях в Трансилвания това е обичайно. Отначало и аз не вярвах… А после…

— Не, не — възразих аз, — нали сега е шофьор. Печели прилично. Няма нужда да търгува с червена течност, може да изпраща пари вкъщи.

— Добре… щом е така…

Замълчахме. На лицето на Озирис се изписаха умиление и тъга. Стори ми се, че ей сега ще заплаче. Реших да сменя темата, тъй като от няколко минути на езика ми се въртеше друг въпрос.

— Бях чувал, че който е видял Великия вампир, се сдобива с безсмъртие. Това истина ли е? Вече безсмъртен ли съм?

Озирис се усмихна.

— Безсмъртието означава, че в теб няма никого, никой не живее в теб. Затова и няма кой да умира. Когато говорих за това с Дракула, той си припомни Боб Дилън: „People don’t live or die, people just float…“^[5]. Дали си безсмъртен, Рама, не знам. Попитай сам себе си…