Виктор Пелевин
Батман Аполо (12) (Свръхчовек — това звучи супергордо!)

Dionysus the Oracular

Стари съветски табуретки, груби и здрави, от средата на миналия век. Идеално запазени — без нито една драскотина върху кафявата им боя. Струваше ми се, че са пропити с космическа болка и с космическа мечта — всъщност отражение на същата тази болка, мираж, на обратната страна на огледалото…

Табуретките се оказаха сензация в Хартланд. Поради някакви си технологични причини преди много десетилетия ги занесли в една от мемориалните камери, а след това ги забравили. А сега ги пазеха до стаята на Великия прилеп и ние с Енлил Маратович редовно седяхме върху уникалните артефакти по време на мъмренето. В подобни случаи избягвах да вдигам очи към Ищар и изучавах крачетата на табуретките до най-малки подробности. Неизвестният пандизчия, който ги е направил, едва ли е предполагал, че обикновеният му продукт ще падне толкова ниско. Иначе би работил по-лошо.

Днес не ми се искаше да вдигам очи. Но не бях в състояние да се справя със себе си и от време на време поглеждах мъждукащия екран върху стената на тронната камера.

На екрана се виждаше библиотеката на клуб „Haute SOS“. А по-точно голите ми крака, пълзящи по празния диван. Добре че камерата беше сложена така, че не попадах целият в кадър. Иначе би изглеждало изключително срамно.

Най-отвратителното беше това, че на съседната табуретка седеше Енлил Маратович. Ищар обичаше да ни иска обяснение заедно.

— Добре — не издържа Енлил Маратович. — Стига. Възмутително. Рама Втори, трябва да имаш мярка в разврата!

Погледът ми се беше забил в краката на табуретката, сякаш се опитваше да открие някаква дупка, където да скрия душата си.

— Мили мой — нежно прошепна Ищар, — в твоите изневери има нещо много трогателно… Толкова е свежо…

— Сам не знае какво прави — обади се Енлил Маратович.

— Наясно съм — отвърна Ищар. — Рама, защо си криеш очите? Защо се оплакваш, че съм те изсмукала целия? А ходиш насам-натам? Значи, все още имаш сили.

— Не се оплаквам — измърморих аз.

— Наистина не се оплаква — потвърди Енлил Маратович. — Момчето се държи мъжки. Аз не бих могъл. Нека да му простим за… За кой път?

— Около петдесети — уточни Ищар. — Добре де, ще му простим. Друго ми е по-интересно. За какво им е на нашите партньори комар от лимбо?

— Не знам — отговори Енлил Маратович. — Навярно за обща информация. Но те вече имаха комари от Дракула. И то много.

— А ние нямахме — допълни Ищар.

— Да — съгласи се Енлил Маратович. — Браво, Рама. Ненапразно му дадохме такава престижна награда.

— Истина ли е, че ги изпраща самият Дракула? — попита Ищар.

Енлил Маратович кимна.

— Това е покана. Обикновено я получават потенциалните отцепници. Тези, които могат да се хванат на въдицата му. Персонажи като Озирис. Който се хвана.

— И какво точно се случва?

— Обикновено Дракула чете на своите посетители дълга и отегчителна лекция за мистичните си открития. Нормалният вампир заспива след три минути.

— Искам да знам на какво ги учи — настоя Ищар.

— На нищо интересно, наистина — отвърна Енлил Маратович. — Обикновено лузърско бъбрене.

Главата на Ищар отначало се метна нагоре, а после рязко се килна надолу. Заради дългата шия амплитудата на движението можеше да означава какво ли не, от пълно съгласие до абсолютно неприемане.

— Тогава защо толкова се интересуват партньорите ни?

Енлил Маратович не отговори.

— Така си и мислех — каза Ищар. — Никой нищо не знае. Ще трябва сама да изясня нещата.

Тя поклати глава. Изглеждаше, сякаш изтръсква капки вода от шията си, но аз знаех, че дава заповеди чрез своя хидроскопичен нашийник.

Само след няколко секунди вратата се отвори. В стаята влезе една от прислужниците й, която приличаше на вдовица заради черния креп, покриващ лицето й. В ръцете си държеше голяма чиния, върху която лежеше служебният ми вампонавигатор, запечатан със старомодна оловна пломба. До него се виждаше флакон с формата на златна шахматна пешка (още едно мило напомняне за моето място в йерархията), а до нея белееше тънкият и прозрачен кръгъл пръстен на навития контролен маркуч.

— Комарът вече е преработен в препарат — обясни Ищар. — Взехме решение да се срещнем с Дракула лично.

— Нищо няма да излезе — възрази Енлил Маратович. — Дракула няма да говори с Великия прилеп.

— Ще отида при него инкогнито — каза Ищар. — В качеството си на Хера, придружавана от Кавалера на Нощта. Едновременно с това ще въведем в тъмнината нашата нова прическа…

Всеки път Великият прилеп лично измисляше нов свеж дизайн за своята анимограма. Разработваше го грижливо и задълбочено и аз никога не знаех в какво облекло ще ми се появи. Това беше известно само на моя вампонавигатор, на който прислужницата току-що сряза пломбата. Никой не трябваше да се намесва в труда на чистачите медиуми, които въплъщаваха художествените фантазии на Ищар в препарата. (Не разбирах напълно въпросната технология, но не се и стремях да я разбера.)

— Това е възможно — заяви Енлил Маратович. — Но тогава богинята нищо няма да помни.

— Ще си спомни впоследствие — отвърна Ищар. — А за безопасността на пътешествието ще се погрижи Кавалерът на Нощта.

— Аз не бих…

— А аз бих — каза Ищар. — Рама, на гредата!

— Богинята веднага ли желае да тръгне? — попитах.

Тя даже не ме и погледна, ограничи се само с кимане. В маниера й имаше толкова пренебрежение, толкова… Беше ясно, че за нея не съм нищо повече от папагал.

Впрочем трябваше да се радвам. Ако тя се отнасяше сериозно към мен, едва ли щях да преживея първата си измяна. А от домашен любимец какво да очакваш?

Енлил Маратович стана, поклони се и излезе в коридора. По време на интимното изпращане на Великия прилеп се полагаше да присъстват само прислужниците й. Погледнах нагоре. От тавана се спускаше позлатена греда. Ненапразно си помислих за онова сравнение с папагала.

След минута вече висях срещу Великия прилеп с главата надолу. Прислужницата й (нито една не знаех по име) с пъргавината на опитна медицинска сестра заби в ръката ми иглата на маркуча. Подобна процедура се извършваше рядко, само в особено отговорни случаи, когато трябваше да се поддържа висока надеждност на контакта. След това тя надяна вампонавигатора върху моите горни (а сега долни) зъби. И преди да ми затвори устата, направи най-неприятното. От златния флакон пешка с Големия червен печат ми капна няколко капки препарат от ДНА на Великия прилеп. Твърде силен препарат. Почти чиста червена течност със зашеметяващо действие.

Винаги съм мразел форсираното потапяне. Приличаше не на спускане в лимбо, а на поглъщане на цианкалий. Казвам го не във фигуративен смисъл. По повод един от колекционерските препарати в библиотеката на Брама знаех, че цианидът предизвиква космическо гадене, бързо нарастващо отвращение към околния свят, което завършва с пълното му откъсване. Действието на Червения печат на практика беше същото, с изключение на това, че след закриването на един свят се отваряше друг.

По-нататък всичко зависеше от настроението на Ищар. Често губех контрол и се оказвах в нещо подобно на сън, където тя се криеше зад някаква маска. Понеже не разбирах нищо от случващото се, не можех да изясня зад коя точно. Дори не знаех, че около мен има маски, и вярвах чистосърдечно във всичко, както в живота. Толкова по-неприятно обаче беше пробуждането.

Но днес й бях необходим в качеството си на придружител. Ищар спеше и сънуваше, че е Хера. А аз запазвах яснотата на своя ум и знаех кой е пред мен. Разбира се, това знаене не бе окончателно: не се и опитвах да установя къде свършва Хера и къде започва Великият прилеп. Енлил Маратович беше прав. Подобно нещо не си струва да се прави с обикновена бодърстваща жена, а още по-малко със спяща богиня.

Когато шокът от удара на Големия червен печат отмина, аз видях, че лежим на леглото в познатата спалня на Дракула. В същото онова легло.

Събудихме се едновременно. И двамата съвършено голи. Дрехите ни в безпорядък се въргаляха на пода. Явно Хера не се стягаше веднага за Дракула. Косите й бяха боядисани в цвят на изгоряло сено и стегнати със смешни разноцветни фиби в няколко несиметрични опашки, наподобяващи пълзящи по главата й гъсеници. Мило и напълно в неин стил, но не твърде оригинално.

Хера се огледа, обърна се към мен и смутено ми се усмихна.

— Къде сме? — попита тя. — Нищо не помня. Пихме ли? С какво се напушихме?

— Изненада! — бодро отвърнах аз и извадих иззад гърба си букет.

Букетът не беше много голям, основно от полски цветя. Сякаш го беше набрало момиченце от Подмосковието. Същото щях да си помисля и аз, ако не знаех, че са го правили двама японски специалисти по икебана.

Тя се усмихна и взе цветята.

— Къде ги криеш всеки път? Никога не забелязвам, че си с букет.

— Никога не се стремете да проникнете в тайните на вълшебството — казах аз. — Опакото на много фокуси може да развали полученото от тях удоволствие.

Тя вдигна букета и лицето й потъна в него.

— Не миришат.

— А на какво трябва да миришат? — попитах.

— На опакото на фокуса. Благодаря ти, скъпи. Колко пъти ти казах да не ми носиш букети. После през целия ден трябва да ги мъкна.

— Ами тогава не го мъкни — отвърнах аз. — Хвърли го на земята. Ще ти подаря нов.

— Няма ли да се обидиш?

— Ни най-малко.

Хера хвърли букета на земята. Погледнах часовника. Бяха изминали три минути от началото на сеанса. Можеше да се каже, че бяхме излетели.

— Ела насам — прикани ме тя и щастливо ми се усмихна.

Жените не са особено любопитни същества, помислих си аз, изпълнявайки нейното разпореждане. Ето Хера — попита къде сме, получи букет и всичко забрави. За тях не е важно как е устроен космосът. Важно им е да знаят, че пещерата е достатъчно безопасна, за да създадат потомство. Така е от древността.

Знаех, че да мисля по този начин е твърде рисковано, понеже, ако желае, Ищар може да види всичко каквото става в главата ми и тогава ще си получа заслуженото за всяка джендър небалансирана мисъл. След като й отрязаха тялото, феминистичното начало у нея стана особено силно. Но въпреки това не можех да вървя срещу себе си.

Впрочем Хера беше красиво момиче и случващото се не ми се струваше изпитание. Напротив. Както винаги забравих всичките си опасения и страхове, а също и изневерите си. Исках да вярвам, че това се случва наистина. И то действително започваше да се случва. За известно време…

Хера сложи ръце върху главата ми и леко я придърпа към корема си. Подчиних се. И отново без всякаква вътрешна съпротива — макар и да предполагах, че пристрастието на Хера към този вид процедура е нещо като реакция на неосъзната фантомна болка. Впрочем задгробната психоанализа никога не е била моята сила. В главата ми нахлуха повече мисли, отколкото би трябвало. А една от тях така ме разсмя, че трябваше да прекъснем упражнението.

— Какво? — вяло въздъхна Хера. — Защо се смееш?

— Спомних си как един московски сексолог отговаряше на църковната критика по повод на кунилингуса.

— Как?

— „Облизвайки външните полови органи на самката, самецът иска да покаже, че ще се грижи за яйцата, които тя ще снесе. Тази традиция съществува от милиони, дори милиарди години и не мракобесниците в расо…“

— Фу — погнуси се Хера. — Глупак. Всичко развали. А за сексолога лъжеш. Току-що си го измисли сам. Винаги правиш така. Винаги.

— Затова ме обичаш, нали?

— Не. Затова не те обичам — отвърна Хера, стана от леглото и започна да се облича.

За щастие, тя се прехласна от себе си в огледалото и забрави обидата.

Днес тя бе облечена в протрито сиво, нещо като силно избеляло черно. Даже трикотажната й блузка приличаше на многократно изпирана заедно с павета.

Моето облекло беше стандартно за подобни срещи — лек черен костюм и черна риза с червено копче на врата. Възможно е под леглото да се намереше и вратовръзка, но аз не се наведох да я търся.

Загледах се в стената на спалнята — дали не се е появила картината с червеното цвете. Но я нямаше. Този път неизбежното мина без свидетели.

Излязохме в коридора.

Едва си спомнях накъде трябва да вървим, но бях убеден, че всичко ще се изясни от само себе си.

В коридора беше светло от познатите витражи с конниците. Всичко беше такова, каквото си го спомнях, само цветята в нишите не бяха същите, както и вазите. Може би ги сменяха едновременно.

Минахме малахитовата арка с бронзовите сатири и се озовахме на стълбищната площадка с разноцветните ромбове. Вратичката със знак за опасност от пожар беше изчезнала. Сякаш бяха правили ремонт и я бяха замазали. Обаче масивната врата, зад която се спускаше стълбата, беше открехната.

— Какво има там? — попита Хера.

— Голяма зала за приеми — отвърнах аз. — Но не съм стъпвал в нея.

Наистина зад вратата имаше голяма тъмна зала. Гореше самотна свещ върху тънък висок свещник, но жълтото огънче успяваше да освети само няколко плочки на пода. Залата беше толкова голяма, че не виждахме границите й, само смътно ги усещахме.

Доближихме се до свещта. Огънчето потрепери, сякаш се отвори врата, и в отдалечения ъгъл на залата видях второ светлинно петно.

В него стоеше необикновено същество.

Беше висок и слаб юноша с пропорции на жерав. Върху главата му блестеше странна шапка, нещо средно между златна митра и висок шлем. В ръката си държеше тънък златен жезъл. Върху китките на ръцете и на лактите му блещукаха тънки гривни с разноцветни камъни, а на гърдите му висеше гирлянд от жълти цветя. Имаше само оранжева препаска около бедрата. Но най-странен беше цветът на кожата му.

Небесносин.

Външният му вид нямаше нищо общо с брадатия господин, когото бях видял на портретите.

— Харе Кришна — прошепна Хера.

Тя беше права. Дракула, ако наистина беше той, повече приличаше на Кришна от кориците на онези книжки, които адептите на „Бхагавад гита“ раздават по подлезите. Помислих си, че Балдер и Локи всичко са объркали, когато са зареждали вампонавигатора ми, или просто са откраднали комара ми, като са го заменили с нещо друго. Но синият непознат ни кимна приветливо и тръгна към нас, като спираше от време на време, за да пали със златния си жезъл невидими за нас свещи. Той просто докосваше някаква точка в тъмнината и там се появяваше светлина. После се очертаваше свещник и сред мрака се открояваше малък сегмент осветено пространство.

С всяка запалена свещ наоколо ставаше все по-светло. Но в това имаше някакъв фокус. Дракула докосваше невидимите свещи с такава прецизност, че ми се стори, сякаш ги създава на празно място, а жълто-сините огънчета не осветяват скритото в тъмнината, те като малки прожектори го рисуват сами. Спомних си за светлината на съзнанието, което съживяваше анимограмата. Теоретично аз бях източникът на този опит, а всичко останало бяха моите сенки.

Но граф Дракула беше необикновен вампир. Дори не беше ясно покойник ли е, или не. Не можех със сигурност да кажа кой тук е анимограма и кой — гмуркач. Трябваше да съм нащрек.

В залата стана светло. Вече виждах дълбоки кожени кресла, камина, две масивни писмени маси, килими на пода, дивани и библиотеки покрай стените — обстановката на типична английска manor house. Събраните тук вещи бяха разделени с такива пространства, че залата изглеждаше почти празна. И поради тази причина — разкошна. За преуспелите в наши дни свидетелстват не толкова събраните материални обекти в човешкото жилище, колкото разстоянията между тях. Даже в обикновените бетонни гета празното място струва много по-скъпо от това, с което го мебелират, като се прибавят и хората…

Вълнението ми обаче не ми позволи да продължа мисълта си. Графът се приближи. Отблизо изглеждаше твърде млад. Нямаше даже мустаци. Стори ми се, че тялото му е моделирано от синя глина. Когато застана пред нас, той разтвори ръката си, в която държеше жезъла. Вместо да падне на земята, жезълът се надипли във въздуха и се превърна в синкаво огнено езиче, което блесна пред него и мигновено изчезна.

Дракула отпусна ръце и каза:

— Здравейте, господа. Вероятно ме познавате, след като пожелахте да ме видите. Вашите имена?

— Рама Втори — отвърнах аз.

— Хера Осма — произнесе Хера.

Дракула хвърли бегъл поглед към мен и впери очите си в Хера.

— Струва ми се, че не сте просто Хера Осма…

— Аз отговарям нейното пътешествие да е безопасно — намесих се прибързано в разговора. — Осмелихме се да ви се натрапим, знаейки за вашето великодушие и гостоприемство…

— Вие ли сте Кавалерът на Нощта? — попита той.

— Да, Ваше сиятелство.

Стори ми се, че в очите му проблесна разбиране и тъга. Той се усмихна.

— Не ме наричайте „сиятелство“. Това беше много отдавна. Сега не съм граф, а бог.

— Как да ви наричам тогава?

— Саду — каза той.

— Саду? — попита Хера. — Това не е ли обръщение към индийски аскет?

— И най-подходящото обръщение към боговете, повярвайте ми. — Дракула посочи двете кресла до себе си. — Седнете, моля.

Двамата с Хера се отпуснахме в креслата. Дракула седна на близката маса и скръсти краката си в безупречна поза лотос.

— Саду, вие в какъв смисъл сте бог? — попитах аз. — Вампирите също се смятат за богове.

— Вампирите носят имената на богове — обясни Дракула. — Но това са измислени от хората имена. Истинските богове са други. Аз станах един от тях. Поради съвсем непредвидена причина.

— Ще бъде ли нахално да попитам каква? — попитах аз. — Естествено, ако сме в състояние да разберем.

— Ще разберете — усмихна се Дракула. — Имаш ли навик да висиш в хамлета?

— Разбира се.

— И по колко изкарваш там всеки ден?

— Прилично — отговорих аз. — Около два часа. Понякога и повече, ако нямам работа. Как да се изразя… когато вися прекалено дълго в хамлета, вашите думи, саду, ме освестяват. Това ми остана от предишния господар. Толкова пъти съм ги слушал, че ги знам наизуст… „За нищо толкова не съжалявам в последните си дни, колкото за дългите години на бездарно и безсмислено висене с главата надолу в мрака на безсмислието. Часовете и минутите еднакво изчезват в това сиво нищо; на глупците им се струва, че постигат хармонията, но те само приближават смъртта… Граф Дракула. Спомени и размисли…“

— Грешен цитат — каза Дракула. — Никога не съм съжалявал и за една минута, прекарана в хамлета. Но вампирите не афишират истинската ми история. Понеже не съвпада с техния интерес.

— А защо изопачават историята ви? — попита Хера.

— Защото не съответства на мита за Дракула. А той се състои от безкрайни цитати, в които е изложена идеологията на вампиризма. Някои от изразите действително ми принадлежат, но голяма част са просто измислени. Това е мит, най-важната опора на вампирския начин на съществуване, фундамент на вампоидентичността. За вампирите Дракула е същото, което е Джеймс Бонд за англосаксонците. Вампир победител, събрал в себе си най-хубавите национални черти, символ на шампион, безупречен образ. Истината никому не е нужна.

— А какво от вашия живот трябва да се крие?

— Проблемът не е в събитията от живота ми — отвърна Дракула. — Проблемът е в онези изводи, до които съм стигнал. В онова, което съм разбрал за природата на хората и на вампирите.

— И какво е то?

— Вампирът изобщо не е тайният господар на планетата и бенефициент на съществуващите хранителни вериги. Вампирът е жалко същество, изцяло потопено в страданието. И се отличава от хората с още по-голямо и по-дълбоко страдание. Хората и вампирите не се отнасят помежду си както добичето и неговия господар. Те са братя по нещастие. Гребци роби и надзиратели роби на една и съща галера.

— Как стигнахте до това заключение? — попита Хера.

— Постепенно — отвърна Дракула. — Разбира се, всичко започна с висенето в хамлета. Всички сме грешни, но аз висях там не просто по няколко часа. Там можех да прекарвам със седмици, дори месец… Странното безсмислие, където напълно изчезват времето, тялото и собственото усещане, беше най-прекрасното нещо в живота ми. Поради това невинаги намирах време да съгрешавам с жените. И се замислих: Какво всъщност се случва в хамлета? Започнах да изследвам този въпрос.

— По какъв начин?

— Първо се опитах да разбера с какво е свързано състоянието на безсмислие, което вампирът достига. Реших да изясня дали преживяването е вампирско, или е човешко.

— Разбира се, че е вампирско — потвърди Хера. — Човекът може да виси с главата надолу колкото си поиска, но освен главоболие нищо друго няма да получи.

— Така е — съгласи се Дракула. — Затова се и опитах да вляза в това състояние не като вампир, а като човек. Тоест да не вися от гредата с главата надолу, а да седя на земята. И след многогодишни опити с медитативни практики от различни религии това най-накрая ми се удаде. На хората от хиляди години им е известно състоянието, в което вампирът изпада в хамлета. Нарича се „джана“^[1].

Не бях готов да поддържам разговора на буква „Д“.

— Джана? — попита Хера. — Никога не съм го чувала.

— Това е състояние на крайно съсредоточаване, или погълнатост, до което стига съзерцателят. Практикувал го е историческият Буда преди своето просветление и след това — едно от малкото неща, които са ни известни за него. Вие много добре знаете за това. Ставащото с нас в хамлета е нещо средно между трета и четвърта джана. Но вампирите и хората влизат по различен начин в това състояние на съсредоточаване. За нас е достатъчно да увиснем с главата надолу и магическият червей, контролиращ нашия мозък, сам ни докарва в състояние на абсорбция. Ние преставаме да усещаме тялото си минути след като увиснем на гредата. А на човека му е необходима дълга, многогодишна тренировка, за да се научи да се концентрира. При това изобщо не е сигурно дали ще постигне джана. Равносметката обаче е една и съща — и човекът, и вампирът достигат състояние на велико блаженство, защото личността ведно с кълбото от мисли и проблеми изчезва нанякъде…

Всичко приличаше на истина.

— Освен това — продължи Дракула — разбрах, че и по време на нашето второ тайнство — Червената церемония — се случва същото. Когато вампирът преживява действието на баблоса, той напълно изчезва. Всичко остава, а вас ви няма в него, и това е прекрасно… Онова, което мислим, че сме, и което мислим, че са другите, е само леко надипленият океан на битието, който ни е създал…

Думите на Дракула идеално описваха собствения ми опит.

— От изброеното дотук следва един странен извод. Излиза, че висша радост за вампира не е скритата власт над хората и техния свят, а възможността да изчезне за известно време. Да се освободи от себе си. Същото важи и за хората. Не само за изпадналите в джана медитатори, но и за обикновените еснафи, които кротко си лягат вечер…

Той отново беше прав. На мен също ми идваха подобни мисли. Да висиш на гредата в хамлета, е толкова приятно, колкото и лягането в кревата след тежък ден. Радва и отпуска предусещането, че ето сега, след минута-две, ще изчезнат всички проблеми и нови няма да има…

— Това ме порази — започна отново Дракула. — Зададох си въпроса какво всъщност е моят Аз, след като избавлението от него, дори и за кратко, води до такова блаженство? И открих отговора. Но в търсенето му отиде целият ми живот. И ми беше много, много трудно…

— Защо? — попита Хера.

— Проблемът е в това, че вампирите имат измамно чувство за всемогъщество, тоест достатъчно е да цъкнеш с език и всяко човешко преживяване ще бъде твое.

— А нима не е така?

— Не, не е така — каза убедено Дракула. — Засяга само онези преживявания, които регистрираме като нещо ново, остро и интересно. А най-дълбоките човешки преживявания са свързани с отказ от преследване на стимулацията на чувствата. За нас те практически са невидими.

— Споменахте, че сте изяснили всичко за своя Аз — върнах го към темата аз. — Какво по-точно?

— Аз знам — обади се Хера. — И няма нужда от обяснение. Азът е това, което чувствам в момента…

Дракула я погледна с интерес.

— Ако си мислите, че съм глупачка, грешите — продължи Хера. — Саду, вие чели ли сте Раман Махариши? Съществува истински Аз и лъжовен Аз. Лъжовният Аз — това е егото. А истинският Аз — съзнанието. То е вечно.

Дракула затвори очи и изведнъж ми се стори, че ни гледа с друг чифт очи, изпъкнали и сини, без зеници. Този поглед бе страшничък.

— Момиче, запомни, че никакво „съзнание“ не съществува. Във всеки случай само по себе си. Има регистрация на различни феномени на нервната система. Това е процес, в който всеки път участват множество елементи. Нещо като огън, за който са необходими въздух и дърва. Огънят гори определено време и след това загасва. От една главня може да се запали друга. Но няма никаква „огнена стихия“ и никакви „елементи на огъня“. Има конкретни, както би се изразил пожарникарят, случаи на временно запалване. И това се отнася както за Вечния огън у вас на Червения площад, така и за абстрактната идея за огън в главата ти. Всичко има причина, начало и край. Ясно ли е?

Хера направи странно движение с рамене. Не беше ясно дали се съгласяваше, или просто се изтръскваше от думите на Дракула.

— Второ, онзи Аз, който ти сега чувстваш, възниква само в мига, който наричаш „точно сега“. Но за краткото си съществуване този Аз е убеден, че е бил и ще бъде. След това обаче изчезва незабелязано и за самия себе си. И след неговото изчезване не остава никой, който би могъл да забележи случилото се.

— Азът не изчезва никъде — заяви Хера. — Винаги го има.

— В по-голямата част от времето Азът въобще не съществува — отвърна Дракула. — Няма го нито в съня ви, нито когато карате колата по магистралата, нито когато се занимавате с размножаване. Той възниква в отговор на специфичното запитване на ум „Б“: Какво мисля Аз по този повод? Как Аз се отнасям по този въпрос? Как Аз трябва да постъпя? И всеки нов Аз, възникващ по този начин за част от секундата, е уверен, че именно той винаги е бил и винаги ще бъде. След това тихичко изчезва. При следващото запитване изниква друг Аз и така… до безкрай. Всичко, което се случва с нас в живота, в действителност не става с нас, а с времето в настоящия момент. Нашите Азове са просто негови фотографии.

— Но ние помним себе си — не се предаваше Хера. — Тази памет е нашият Аз. Помним какви сме били.

— Невъзможно е да кажем какви са били предишните ни Азове — каза Дракула. — Паметта за тях е редактирана. Човекът се явява само със своя мигновен Аз; по време на цялото му съществуване има големи интервали, когато този негов Аз просто отсъства, понеже не е необходим за оцеляването на физическото му тяло. Тези паузи с нищо не се отличават от смъртта. Именно затова поетите казват, че смърт няма. Когато човек си мисли „аз свършвам“, „аз умирам“, свършва единствено тази мисъл. После ще има втора, след това трета. Или няма да има. Това е.

— Защо тогава никой не го разбира? — попитах аз.

— Понеже няма кой да го разбере. Възможно ли е мигновеният Аз да разбере своята колебливост, след като всеки път се разпорежда с една и съща телесна памет? Той решава, че запечатаните там събития са ставали с него. На пръв поглед това е логично. Ако той помни, означава, че е бил винаги. Но в действителност…

Дракула се замисли.

— Какво? — попитах аз.

— Това е все едно големът^[2], създаден за посещение в библиотеката, да реши, че е участвал в похода на Александър Македонски само защото са му дали за половин час книгата на Ариан „Походът на Александър“. С този голем няма смисъл да се спори, понеже спорът ще е по-дълъг в сравнение с целия му живот. При множеството хаотично възникващи Азове съществува само една обща черта — всеки от тях е уверен в своята продължителност, в своята фундаменталност. Всяко моментно същество е убедено, че именно то е било вчера и ще бъде утре, макар че не е било преди секунда и че след секунда няма да бъде.

— Искате да кажете, че нашите Азове не са свързани помежду си?

— Може да се каже, че тези Азове се наследяват един друг. Все едно бащата прехвърля своя дом на сина си. А понякога на случаен минувач. Но на всеки собственик му се струва, че той винаги е живял в този дом, защото наистина е живял там в краткото свое „винаги“. И такива Иван Денисовичи, Рама, във всеки твой ден са повече, отколкото са дните в годината…

Фразата за Иван Денисович^[3] май беше цитат от Чехов. Но нямаше особен смисъл. Дракула даде пример от нашата локална култура просто от галантна вежливост.

— Но нали всички хора имат повтарящи се състояния? — казах аз. — Това, което наричаме „маршрут на личността“! Знае го всеки вампир, който е надниквал в чужда душа.

— Така е — съгласи се Дракула. — Многото хора, които се появяват в един и същ дом, минават по един и същ маршрут просто по силата на неговата архитектура. Всички коли, които преминават по Оксфорд Стрийт, минават по Оксфорд Стрийт, а не по улица „Тверская“. И наблюдавани през прозорците, те имат един и същ вид и не променят пейзажа. Но това са различни коли, Рама. Макар да си прав, че разликата не е голяма. Нашите Азове са циклични и са зависими от пейзажа. И имат твърде малка разлика помежду си — както поколенията амазонски индианци или тамбовските селяни. Масовите убийци рядко се раждат в човешките умове. Но тях дълго ги помнят. Въпреки че полицаите хващат и дават на съд съвсем други хора.

— Значи, ние се самозалъгваме? — попита Хера. — И хората, и вампирите?

— Не бих го нарекъл самозалъгване, понеже тук няма излъган. Но на този механизъм са основани повечето човешки заблуди относно „себе си“ и „света“. Именно опитът да бъдем събудени от това състояние е същността на древните духовни практики. Но да се осъществи трайно пробуждане, е сложно по доста комични причини. Няма кой да разбере, че в човека липсва истински Аз. Всеки Аз, който разбира това, след миг се сменя с друг, който вече не си спомня предишния. Или още по-смешно. Той е уверен, че помни, и се смята за просветлен Аз, който вече може да преподава в курсовете „Познай себе си“.

— И така, може ли да се събудиш, или не? — попитах аз.

— Няма кой да се събуди. И това е единственото, което разбираш при пробуждането си.

— А след това? — попита Хера.

— Като правило заспиваш отново. В светския живот съществува само зомбически транс, безкрайна поредица от лъжливо самоотъждествяване и смърт…

Хера тъжно мълчеше.

Отдавна бях забелязал, че жените не си падат по дърдоренето за нереалността на човека. Може би поради своите биологични функции. Нали раждат деца, а това болезнено занимание би изглеждало глупаво, ако всичко наоколо е само илюзия. По-рано обаче не знаех, че тази женска черта се запазва даже в лимбо.

Почувствах, че трябва да се намеся в разговора.

— Споменахте, че сте решили да изследвате природата и предназначението на Аза — припомних аз. — С природата, да допуснем, е ясно. А в какво тогава е предназначението?

Дракула се обърна към мен.

— Зададох си същия въпрос; защо възникват всички тези безчислени мигновени Азове; с какво са заети?

— И какво си изяснихте?

Дракула въздъхна.

— Рама, заети са с това да страдат, като изпитват някаква форма на неудовлетвореност. И да се стремят да ликвидират тази неудовлетвореност. Азът никога не се намира в покой. Той винаги се бори за своето щастие. Именно заради тази борба се появява всеки път в света.

— Вярно е — съгласи се Хера. — Всички класици хуманисти са твърдели, че в природата на човека е заложено постоянното търсене на щастие.

— Съществува обаче законът на Гаутама^[4], открит преди двайсет и пет века — каза Дракула. — Когато не е имало дори и идея за някакви си класици хуманисти. Той гласи: „Всяко движение на ума, заето с търсене на щастие, е страдание или негова причина“.

— Това не е истина — възрази Хера. — Радостта на живота е именно в движението към щастие. От лошото към хубавото. Ако ние не искахме хубавото, просто нямаше да го има в живота. А то съществува. Нима не е така?

Дракула се усмихна.

— Хубаво, лошо. Кой нарича едни неща лоши, а други хубави?

— Ум „Б“ — отговорих аз.

— Именно. А според вас защо го прави?

Вдигнах рамене.

— Обяснете ни.

— Ще обясня — съгласи се Дракула. — Фигуративно казано, ние можем да използваме своя ум по два начина. В качеството на чук и в качеството на компас.

— В качеството на чук? — учудих се аз. — Искате да кажете да забиваме гвоздеи с глава?

— Защо с глава? Ако човек иска да забие гвоздей в стената, той първо си представя действието в ума, а след това го осъществява на практика. При това използва ума си като работен инструмент, примерно като чук…

Дракула премести погледа си върху Хера.

— Ако човекът „търси щастие“ — продължи той, — ще използва ума си като компас. Неговите стрелки ще показват „лошо“ и „хубаво“, „щастие“ и „нещастие“. Именно в това е причината на всички проблеми. Слушате ли Боб Дилън? Формулирал го е гениално: „Every man’s conscience is vile and depraved — you cannot depend on it to be your guide, when it’s you who must keep it satisfied“^[5]. Разбирате ли? Това е смахнатият компас, който постоянно трябва да подхранвате със своята кръв. Умът така е устроен, че страданието неизбежно се появява в него.

При думата „кръв“ Хера се намръщи.

— Защо? — попита тя.

— Защото той е зает с търсенето на щастие. А умът, преследващ щастието, може да се движи само по пътя на създадения от самия него мираж, който постоянно се променя. Няма никакво „щастие“ във външния свят. Там има само материални обекти. Страданието е сблъсък с невъзможността да хванеш с ръце създадения от въображението фантом. Каквото и да показва този компас, в действителност той сочи само към себе си. А тъй като поради самото си устройство компасът не може да сочи себе си, стрелката му ще се върти като самолетно витло. Колебливите образи на щастието са създадени от ума. А ум, който преследва собствената си сянка, задължително изпитва болка от неспособността да хване онова, което го няма… И даже ако се изхитри да хване своето отражение, след секунда то няма да му е нужно.

— Ние някак скачаме от едно нещо на друго — казах аз. — Кажете, Аз и ум едно и също ли е?

— Да, разбира се — отвърна Дракула. — Азът възниква в ума. А може да се каже, че умът става този Аз. Ум „Б“, както ти правилно забеляза. Ум, който се опира на езика и който създава смисъла на човешките цели.

— Но ако няма Аз, излиза, че няма ум?

За мое учудване Дракула кимна.

— Именно. Никакъв ум, отделен от преследването на щастието, не съществува. Умът е самото преследване. Нещо, което се появява за миг само за да гони своята сянка, да изпита страдание от невъзможността да я стигне, а сетне незабелязано да изчезне. Следващият ум ще преследва друга сянка и ще страда по друг начин. Но ще изчезне също така незабелязано — както хилядите умове преди него.

— В действителност излиза, че няма нищо, но всички неизразимо страдат — наруши мълчанието Хера.

— Така е — съгласи се Дракула с безметежна усмивка. — Чудесно казано.

— Никой от вампирите няма да се съгласи с това — заяви Хера. — Даже хората, които са постигнали нещо, няма да се съгласят. Ще кажат, че са си добре и че така са напълно щастливи.

— Кой каквото иска да казва — махна с ръка Дракула. — Вампирите са толкова комплексирани, че от векове не си позволяват да мислят свободно. А хората никога не са го умеели. Освен това съвременният търговски етикет изисква от продавача постоянно да се усмихва заради заплахата от уволнение. Хората не разбират, че постоянно крещят от болка. А даже и да разберат, не смеят да си признаят своето дълбоко лузърство.

— Как така хората не разбират, че крещят от болка?

— А как могат да разберат? Те не помнят какво им се е случвало минута след минута, защото нямат навика да се наблюдават. И всяка нова личност не си спомня за предишната, която е страдала на същото място само преди три минути. Хората толкова са потънали в страданието, че са се научили да смятат за „щастие“ онова ниво, на което все още са способни от приличие да разтегнат на лицето си някоя и друга усмивка. Човекът е принуден да разиграва този идиотски спектакъл даже когато е сам, понеже във вътрешното му измерение няма нищо освен контролиращите мислите и емоциите му социални импланти, които още в детството е приел в себе си…

Почувствах, че Дракула не на шега започва да дразни Хера, сякаш постоянно оскърбяваше най-съкровения слой на съзнанието й, не женския, а по-дълбокия, на Великия прилеп. Трябваше да насоча разговора в по-спокойна посока.

— Някои религии приемат, че у хората има нещо дълбоко и неизменно — подхванах аз. — Душа. Която преживява разни настроения и състояния, но като цяло е предназначена за вечността.

Дракула кимна.

— Аха. Ето например, имаме устройство, което наричаме „въздушен балон“. Предполагаме, че неговата задача е да лети в небето. Но вместо това година след година той изрядно подстригва моравата. И друго не му се удава. В такъв случай е основателно да предположим, че имаме косачка за трева, нали?

— Добре — съгласих се аз. — Но защо съществува тази косачка? Кому е необходима тази илюзия, от която непрекъснато се процежда болка в центъра на човешкото битие?

Както ми се стори, Дракула ме погледна с някакво недоверие.

— Не си ли разбрал още? — попита той.

Аз отрицателно поклатих глава.

— Знам накъде клони — обади се Хера. — Иска да каже…

— Страданието, капещо от илюзиите, е храната ни — каза Дракула. — По-точно — вече ваша храна. Вампирите не се хранят с нещо абстрактно като „агрегат М5“, както вие политически коректно го назовавате. Те се хранят с болката. По своята природа агрегат „М5“ е страданието, с което завършва всеки мисловен акт на ум „Б“.

— Но нас ни учат, че агрегат „М5“ е същото нещо като парите — казах смутено аз.

— Вярно е — съгласи се Дракула. — Парите са същото нещо — болка. Те имат една и съща природа. Хората цял живот се превиват от болка в преследване на парите. Но понякога, не за дълго, те могат да се откупят от страданието с помощта на парите. Какво още?

— Не мога да повярвам… — започна Хера.

Дракула вдигна ръка, сякаш молейки я да не се напъва.

— Вампирите никога не са обичали да говорят за това, че се хранят с човешкото страдание. Но в наши дни са стигнали дотам, че си забраняват даже да го разбират. Те уверяват сами себе си, че се хранят с някакъв специфичен продукт на ум „Б“, който наричат ту агрегат „М5“, ту „баблос“. Но нима съдържанието на кутията зависи от етикета? Баблосът е концентрирано човешко страдание. Цялата гламуро-дискурсна вампоикономика, на която учат младите вампири, съществува само за да не наричат лопатата лопата. Това е просто смокинов лист, прикриващ грозната истина.

— Звучи почти като blood libel — каза Хера. — Ако не знаех, че пред мен е самият Дракула…

— Назовавам нещата с истинските им имена — отвърна Дракула. — И разказвам за своята духовна еволюция така, както тя се е случила. Ако не ви е интересно, мога и да замълча.

— Интересно ни е. Продължавайте, моля ви — настоях аз.

— Когато разбрах, че човекът е просто фабрика за болка, се замислих дали някой преди мен не е стигал до същия извод. И си изясних, че такъв човек, а не вампир, вече е живял на земята. Това е Сидхарта Гаутама, известен като Буда. Реших да изследвам неговото учение и се обърнах към древните текстове. Обаче ме очакваше голямо разочарование. Думите на Буда за първи път са били записани петстотин години след тяхното произнасяне. Дотогава са се предавали устно. Много трудно беше да отделя истинското учение от последвалите го наслоения. Обаче забелязах странно нещо. Буда никога не е отговарял на въпроса защо съществува свят, пропит от страдание, макар че такъв въпрос са му задавали неведнъж. Казвал е, че за ранения от стрела не е важно кой е стрелецът, а кой ще я извади. Това ме порази. Извинете, но тук е нарушена елементарната логика. Как да не е важно? Докато вадим едната стрела, той може да пусне друга… Веднага си помислих, че Буда е имал някакъв договор с вампирите от древността. И скоро намерих доказателства. Но разбира се, не в човешките документи, а в запазените препарати от старите вампотеки.

— А къде се съхраняват? — попитах аз.

— Вече нищо не е останало — отговори Дракула.

— Вампирите умеят да замитат следи. Но аз открих в Шри Ланка следи от древна ДНА, които ми позволиха да надникна в историята на Буда. И разбрах какво е станало преди две хиляди и петстотин години…

Дракула замълча, сякаш размишляваше дали да продължи.

— Моля ви, продължавайте — отново настоях аз.

— Буда е мислил почти като мен, само че от човешки позиции. Той отрано е проумял, че животът е пълен със страдания. Едновременно с това е прозрял, че единственият източник на страданието е човешкият ум. Логиката на Буда е много проста. Ако умът е органът, произвеждащ страдание, той е трябвало да установи кои умствени движения го предизвикват. Буда е изследвал този въпрос и е стигнал до извода, че страданието — това са всички движения на ум „Б“ без изключения.

— А удоволствието? — попита Хера.

— Редките моменти на удоволствие са просто фази на страданието. Удоволствието е като червей върху рибарската въдица. Служи, за да въвлече ума по-надълбоко в болката… Това е бил много смел извод за онова хедонистично време. Смел и дързък. Този извод не е имал разумно обяснение, понеже Буда не е знаел за съществуването на вампирите, които са създали ум „Б“ за своите цели. Затова се решил на нещо, което никой човек до този момент не бил правил. Спрял всички процеси, възникващи в ум „Б“. Не просто ги затиснал, а се отвърнал от всички емоционални и мисловни потоци, които протичали през него. Излязъл, както биха казали днес, в пълен офлайн. Вампирите се опитали да го спрат, но не успели.

— А как са разбрали, че се занимава с подобно нещо?

— В онези времена вампирите не са били като днешните гламурни червеи. Притежавали са реални магически способности. Наш координатор в Индия е бил вампир на име Мара. Владеел всички магически умения, които придобил с помощта на хамлет-йога.

— Какво е това? — попитах аз.

— Променяйки позата, в която висиш с главата надолу, можеш да развиваш качества като ясновидство, способност да проникваш в чужд ум на различни разстояния и така нататък.

— Само не го моли да ти показва, Рама — обади се Хера точно в момента, когато исках да го помоля за това.

— Продължавайте, саду.

— Мнозина не разбират как древноиндийски аскет е могъл да победи вампир, който е притежавал магическа сила. Работата е там, че всеки маг е способен да действа върху чуждото съзнание само чрез проявяващите се там интенции и мисли. Мара е можел да победи всеки съперник, стига той да се появи. А Буда изобщо не се е опитвал да контролира ума. Той е излязъл напълно от терена на ум „Б“. И Мара не е имал възможност да покаже магическите си сили, понеже вампирите имат власт само над ум „Б“.

— Какво е станало по-нататък? — попитах аз.

— След като ум „Б“ напълно спрял, Буда видял онова, което е зад пределите му, и разбрал намиращото се извън думите… — Дракула погледна в далечината и едва забележимо се усмихна. — За съжаление, нямам възможност да разкажа какво е това…

— Нещо им нямам вяра, когато говорят за онова извън думите — каза Хера. — Струва ми се, че ме вземат за глупачка.

— Не е така — отвърна Дракула. — Много неща са неизразими, защото не са свързани с работата на ум „Б“. Не може да се опишат, тъй като не са представени във втората сигнална система, където се делят на „Аз“ и „Не-аз“. Ако се вгледаме по-дълбоко, ще видим, че нашите преживявания стават неописуеми от онзи момент, когато не успяваме да ги изразим с думи. А Буда е отишъл по-далеч. Видял е безкрайното поле на невербалната реалност, скрита зад водопада от мисли. Видял е онова, което е преди съзнанието и след него. Видял е онези, които са създали хората, тоест вампирите. Видял е онзи, който е създал вампирите. И много други неща. А вампирите са видели него…

— Кой е създал вампирите? — попита Хера.

Дракула разтвори ръце.

— Както знаете, вампирите обикновено използват израза „Велик вампир“. Но тези думи дезориентират.

— А може ли да се види?

Дракула кимна.

— Но няма да е това, което очакваш. И е безполезно да говорим за него.

— Какво е станало по-нататък? — попитах аз.

— Буда сключил таен договор с вампирите. Обещал им да не разгласява истината за съществуването на човека и неговите истински господари. А вампирите от своя страна обещали да не възпрепятстват онези хора, които искат да последват Буда.

— Искате да кажете, че вампирите са пуснали всички желаещи на свобода?

— Не е възможно да пуснеш човека на свобода — поясни Дракула. — Трябваше да ви го обяснят по време на обучението. „Свобода“ — това е просто една от примамките на ум „Б“. Вампирите са си направили елементарна сметка. Разбрали са, че малцина ще последват Буда, понеже предлаганият от него път противоречи на фундаменталната човешка природа. Решили са да оставят тази врата отворена, така че светът, управляван от тях, формално да не се смята за космически концлагер… В крайна сметка във Вселената съществуват безброй внимателни очи, които следят какво се случва във времето и пространството.

— И как е свършило всичко?

— Буда изпълнил своята част от договора. Никога не отговарял на въпросите защо съществува светът и кой е създал човека. Господарите на човечеството обаче се оказали не толкова честни. Работата е там, че предложените от Буда практики с ум „Б“ били толкова ефективни, че следвайки своя учител, хиляди хора получили просветление. Някои обаче го постигнали само с една проповед от Буда. Затова след смъртта му учението му било изопачено, а ум „Б“ бил модифициран така, че да направи освобождаването по-сложно…

— И какво са направили с ум „Б“? — попитах аз.

— Вампирите въвели нещо като „ремъци за безопасност“ — психосоматачни механизми, здраво пристягащи съзнанието, насочено към вътрешния диалог. По принцип пътят на Буда и днес може да се повтори, макар и с големи усилия. Но от хоризонтален път той се е превърнал в отвесна стена, така че сега е по-близко до алпинизма. Формално уговорката действа и досега, но да се стигне до освобождаване, в наше време е много по-сложно.

— А в какво се състои освобождаването? — попита Хера. — Вие току-що казахте, че няма кой да го достигне.

— Същността на освобождаването е проста — каза Дракула — и абсолютно неприемлива за вампирите. Човекът трябва да престане да изработва агрегат „М5“, или както казвал Буда, дукха. За целта той трябва постепенно да заглушава генератора на страданието, който е той самият. Затихвайки, ум „Б“ става прозрачен и през него се вижда онзи строителен материал, от който е построена фабриката на болката. Този изходен материал е безкрайният покой, блаженството и абсолютната свобода, която не се нуждае от никакви действия.

— Рай? — попитах аз.

Дракула отрицателно поклати глава.

— Схоластикът би могъл да каже, че това е раят, от който човекът е бил изгонен някога. Но има смислова измама в така зададения въпрос, понеже човекът не може да бъде изгонен от рая или вкаран там. По своята природа човекът е процес. И този процес е именно постоянното гонене от рая. Самото изгонване е съществуването на човека. Съществуването на човека е тъкмо в изгонването. При това няма никаква същност, която преди това е живяла в рая и е станала човек. Човекът се появява в резултат на обръщането на рая откъм хастара, на депортирането му от самия себе си. Хората приличат на безлични изречения, в които няма подлог, а само сказуеми от различни форми на глагола „страдам“…

— А какво е рай? — попитах аз.

— „Раят“ е блаженство, свобода и покой — отвърна Дракула. — Но в сравнение с обикновеното човешко състояние — непрестанното страдание.

— И в крайна сметка какво е? — мрачно се заинтересува Хера. — Небитие?

— Зависи какъв смисъл влагаш в тази дума. Небитието е най-светлият проблясък в човешкия живот. Какво става с човека, когато се събужда нощем и уплашено мисли, че е време за работа, а после поглежда часовника и вижда, че утрото е далеч? Той изпитва щастие. Може да спи цели три часа! Защо с облекчение се поваля върху възглавницата? Защото има възможност да изчезне още няколко часа. Да не е последователността от тези процеждащи болка Азове. Но даже сънят без съновидения не е свобода. Това е навиване на пружината преди новия работен ден във фабриката на страданията.

— Ами вие — попита Хера — успяхте ли да се събудите в края на краищата?

Дракула или не забеляза иронията в думите й, или се направи, че не я е забелязал.

— Много пъти съм преживявал така нареченото пробуждане, тоест разбирането, че никакъв реален субект не стои зад психосоматичния процес, известен като вътрешен човешки живот. Много пъти забравях за това и го постигах отново. В края на краищата повторих онова, което са постигали много от учениците на Буда в древността. Достигнах точката, където това разбиране става постоянно.

— Но кой тогава разбира? — попита Хера.

— Там е работата — усмихна се Дракула. — Постоянното разбиране е точка, където не се появява никакъв Аз.

— А как се доближихте до тази точка? — попитах.

— Като изследвах фабриката на болката. Посветих му много време и усвоих метода за избавление от Аза в онзи му вид, в който е преподаван в древността.

— Да не би да са били няколко?

— Били са твърде много, но аз основно използвах два. По времето на Буда те са се наричали „стягане“ и „скъсване“. И досега в планините се намират писания, в които е погребано неговото учение, но за тази цел трябва да си добър археолог.

— И какво е това? — попитах аз.

— Техника за борба с възникването на нови Азове. Нещо като контрацепция или дезинфекция. Както и всичко останало в света, Азът — това е процес. Много бърз, но процес. Прилича на мигновено зачатие и раждане. Независимо от това за Аза винаги е необходим интервал от време, в който да пусне корени. Аз съществува само в този интервал. Ако умът се стегне в точката, където няма време, Аз не би могъл да се появи. Това е „стягане“.

— А какво е „скъсване“? — попитах аз.

Дракула направи движение, сякаш късаше въже.

— Процесът, при който се заражда Азът, се състои от няколко фази, възникващи една след друга. Те се виждат при снимане на ума на каданс. Това го умеят някои аскети. Буда наброил дванайсет последователни стъпала. Това е своего рода верижна реакция. От практична гледна точка не е важно как се наричат тези етапи и колко продължават. Достатъчно е да отделиш една фаза от образуването на Аза и да не му позволиш да се развива. Например онази, в която стрелката на вашия компас се опитва да покаже „хубаво“ и „лошо“, „приятно“ и „неприятно“. Всеки път спирате процеса на зараждане на Аза в тази точка и цялата верига се къса. Но това не е теория, а практическа процедура, навик. Между другото, и досега я изучават в някои азиатски манастири.

— И какво остава? — попита Хера.

— Нищо — каза Дракула. — И в това е блаженството.

— Значи, сега вие блаженствате?

Дракула разтвори ръце.

— Не успях да отида толкова далеч, колкото Буда и учениците му. Видях само проблясъци на изначален покой. Отчасти поради това, че за съвременния ум този път е станал много по-сложен. А отчасти заради това, че не ми стигна животът. Но успях да разработя учение, което е най-подходящото за вампири — за да не повтарят моите грешки и да се движат направо към целта. Нарича се „Тайният Черен път“. Някой от моите ученици може и да се срещне с вас.

— И какво се случи после?

— После умрях — отвърна Дракула.

— Не ви ли предоставиха Златен парашут?

— Не ми беше нужен. Нямаше къде да падам. По това време за мене вече не съществуваше горе и долу.

— А после? — попита Хера.

Дракула сви рамене.

— Понеже практиката ми не беше достатъчно дълга, аз се родих отново. Но вече като вампир.

Хера се засмя и смехът й беше хладен и зъл.

— Как така? — попита тя. — Цял час ни обяснявахте, че няма никакъв Аз. А сетне ни казвате, че сте се родили отново. Кой тогава се е родил?

— Хера, нали си учила физика в училище. Когато вълната се разпространява в пространството, всяка нейна точка се превръща в източник на нова вълна. В самата вълна нищо не е постоянно. Това са просто колебания на частиците вода, които са различни всяка секунда. Но когато вълната стигне преградата, тя се отразява и тръгва в друга посока. Смъртта е границата на живота. Вълната не се разбива в нея. Вълната се отразява и продължава нататък. Няма никой, който да се преражда в ада или в рая. Просто ъгълът на падането е равен на ъгъла на отразяването.

— Повечето анимограми не се движат наникъде — поясних аз. — За да се раздвижат, е необходим наблюдател.

— Анимограмите — това са костюмите, захвърлени от отлетелия свят — уточни Дракула. — Гилзите на мъртвите оси. Годни са само за да ровим в миналото или да баламосваме хората. И нямат отношение към нещото, което е носело този костюм… Задгробният свят е светът на тъмнината. Но това не означава, че светът, чиито отпечатъци изследваш, е мъртъв. Той носи друго облекло и нищо не иска да знае за онова, което е бил преди. Защото това не се е случило с него. Той няма Аз. Вампирите нямат власт над него. И това е най-прекрасното нещо на света. Разбра ли?

Аз неуверено кимнах.

— Значи, вие сте станали бог? — попита Хера.

— При вас така се нарича — уточни Дракула. — Нищо хубаво няма в това. Обикновена съдба на онези, които са претърпели провал в духовната практика.

— Мнозина цял живот се молят за подобен провал — казах аз.

— Да станеш бог, не е толкова сложно — откликна Дракула. — За тази цел човекът просто трябва да престане да храни вампирите със себе си. Включително и най-главния. Това е тайната, която вампирите пазят от хората. Някой от моите ученици ще ти разкаже останалото, Рама… При първа възможност.

Изведнъж Хера се хвана за главата, сякаш имаше пристъп на нетърпима мигрена. Аз пристъпих към нея и я прегърнах. Цялото й тяло трепереше и с всяка секунда треперенето ставаше все по-силно.

— Скъпа, не се вълнувай — опитах се да я успокоя аз. — Просто…

Тя ме отблъсна с такава сила, че аз излетях на няколко метра и се ударих в едно от креслата.

— Ей сега всичко ще разбера — каза тя. — Ще разбера и ще си спомня и тогава за вас ще стане лошо… Много лошо…

Застиналата на лицето й болка постепенно се превръщаше в яростна гримаса. Тя разпери ръце, сякаш хвърляше нещо към Дракула. После още веднъж. Беше красиво движение. Като че искаше да доплува до него в стил „бътерфлай“. Забелязах обаче, че ръцете й започват да се променят. Отначало станаха сиви. После надебеляха, а уродливо удължаващите се пръсти, съединени с тъмни ципи, се превръщаха в огромни мъхнати криле, чийто замах образуваше вятър, който бързо достигна силата на ураган. Мебелите в залата се задвижиха, килимите полетяха, креслата и диваните летяха по пода. Само масата, на която седеше Дракула, оставаше неподвижна.

На мястото на Хера се появи нещо неопределимо — огромно сиво животно, което махаше все по-силно и все по-бързо с криле. Масата на Дракула се разклати и тогава той вдигна ръка. В нея избухна златистосин огън. Той се удължи и се превърна в тънка златна тояга, с която Дракула удари по пода. Светна ослепително и за няколко секунди престанах да виждам…

Когато зрението ми се възвърна, масата с Дракула изчезна. На неговото място се появи огромно цвете с червени листенца, издигащо се от пода. В центъра му стоеше тънка синя фигурка на Дракула, който правеше странни движения с ръце. Те бяха празни, но по необясним начин той ги местеше в пространството, където те оставяха своя отпечатък или сянка. Всяка от тези сенчести ръце държеше предмет. Единият приличаше на камбана, другият на тризъбец, а третият на ветрило. Останалите три предмета не приличаха на нищо познато. Всичко започваше да избледнява и да мержелее, но ръцете на Дракула пак се появяваха на същите места и техните въздушни отпечатъци отново ставаха плътни и материални. После ръцете му се задвижиха с такава скорост, че престанаха да се различават. И тогава много ясно видях същество с шест ръце, всяка от които стискаше атрибут на неземното могъщество.

— Предател! — пресипнало извика Хера.

Това вече не беше Хера, а Ищар, която с всяка секунда се уголемяваше. Тя махаше все по-яростно с криле и всичко, което попадаше във фокуса на нейния вятър, се откъсваше от мястото си, търкаляше се по пода и се чупеше в отдалечената стена на залата. После рухна и самата стена, зад която се появи черно нощно небе.

Тогава Дракула, който се намираше в огромното цвете, размаха едновременно и шестте си ръце и между него и Ищар се появи синкава прозрачна стена, която приличаше на заледено стъкло. Крилете на Ищар няколко пъти се удариха в преградата, без да й причинят някаква болка, а след това едно от крилете се уголеми дотолкова, че ме закачи и ме хвърли върху прозрачната стена.

Дойдох на себе си, след като някой плисна студена вода в лицето ми. Както ми се стори, дори беше с ледчета. Едно от тях болезнено ме удари по затворените клепачи. Отворих очи. Пред мен стоеше една от прислужниците на Ищар. В ръцете си държеше сребърна кофичка за шампанско.

В първия миг ми се стори, че прислужницата виси от тавана. Но после разбрах, че тя стои на земята, а аз висях на златен прът. Като видя, че дойдох на себе си, прислужницата веднага изчезна зад вратата.

Хванах извития копринен шнур, дръпнах го и конструкцията, която приличаше на огромно гравирано стреме, ме спусна на пода. Като избягвах да гледам главата на Хера в седефената черупка, слязох от пръта, стъпих на краката си и се хванах за главата.

Краката ми бяха отекли, което никога не бе ми се случвало в собствения хамлет. Главата така ме болеше, сякаш наистина се бях ударил в стената. Изведнъж чух тихия глас на Хера и потреперих. Тя пееше:

        Затлачено е от кафява тиня езерото уморено.

Ах, бях като Буратино млада някога и аз…

Това не го очаквах.

Вдигнах поглед. Хера гледаше към ъгъла. В очите й блестяха сълзи. Забелязах тънка вертикална бръчица между веждите. По-рано я нямаше. Току-що мислех за различни неща и основното чувство беше страхът. Но всичко изчезна и остана само съжалението. Приближих се, прегърнах главата й и започнах да я милвам по косата, като мърморех някакво лъжливо утешение:

— Миличка, не бива… Всичко ще се оправи…

Но Хера плачеше все по-силно, така че върху ризата ми се образува голямо мокро петно. После ме погледна в очите и тихо попита:

— Рама, кажи ми честно. Поне малко обичаш ли ме?

— Не знам, мишленце — отговорих. — Да, малко. Просто лошо ме хапеш, когато съм депресиран.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Дори и да лъжеш. А сега ела при мен… Не, по-близо. Още по-близо… Не се бой. Няма да те глътна.