Виктор Пелевин
Батман Аполо (10) (Свръхчовек — това звучи супергордо!)

Седем Сатори

Очилата на Салават Кедаев имаха неприятен зеленикав отблясък и затова не виждах очите му. Но това никак не ме разтревожи.

— Харесва ли ви? — попита Кедаев. — За първи път ли сте тук?

— Да — отговорих.

Първоначално ми се стори, че това място е предназначено за хора, навикнали да седят по източен маниер, на рогозки. Но под масата, която бе между нас, имаше вдлъбнатина в пода, където комфортно и незабелязано можеше да си спуснеш краката. На рогозките се търкаляха пъстри възглавници и елегантни конструкции, приличащи на облегалки за столове. На тях можеше да си облегнеш гърба.

Пред терасата, където седяхме, имаше японска каменна градина, за което известяваше спретната малка табелка. Това, което виждах обаче, повече ми напомняше на фрагмент от лунен пейзаж.

Едрият сив пясък (или дребен чакъл с пепеляв оттенък) беше идеално изравнен. На повърхността му се виждаха успоредни бразди, оставени от метлите на метачите. В тази пустиня от ред и симетрия се открояваха само няколко естествени островчета — кръгли петна пръст, обрасли с мъх и трева. От тях стърчаха неравни мъхнати камъни.

— Най-после я носят — каза Кедаев. — При тях времето е изчислено така, че да можем да се полюбуваме на градината и да обменим мнения, без да се разсейваме. А сега — яденето…

Отначало чух тиха музика. После от края на терасата се появиха воини в самурайски одежди. След тях вървяха хора с пъстри кимона и бели превръзки на главите. Носеха през рамо окачени на дълги дръжки табли, наподобяващи огромни черни риби. Следваха ги гейши с флейти и цитри. Те изпълняваха музиката. На края на колоната вървяха метачите. В ръцете си държаха странни плоски метли, приличащи на гребла с множество тънички кукички. Метачите старателно изравняваха пясъка, привеждайки го във вида, преди да се появи процесията.

В ръцете на първия воин имаше флаг, който приличаше на щандарт на римските легиони, попаднал неизвестно как в лапите на японската военщина. Само че вместо орел в металния кръг блестеше риба, а вместо „SPQR“^[1] беше изписано „ССАТ“.

— Какво е това ССАТ? — попитах аз.

— Специално неблагозвучие — обясни Кедаев. — За да усетим своето интелектуално превъзходство и да се посмеем. Сигурно влиза в сметката. Името е „Седем Сатори“. Много се гордеят, че притежават най-скъпия суши ресторант в света. И прибират допълнително пари, особено от нашего брата, олигарха. За да е сигурен, че ресторантът е скъп, ха-ха…

Поставиха таблите върху чакъла пред нашата маса. Гейши и прислужници се втурнаха към тях, извършиха редица заплетени танцувални движения и между мен и Кедаев започна да расте сложна конструкция от лакирани кутийки, чинии, съдове за сос и чаши.

Една от прислужващите гейши се поклони и попита Кедаев:

— Доворен ри поверитер?

— Виждате ли — каза Кедаев, без да погледне към нея, — и акцентът им е японски. Да не си помислите, че са взели казаци.

Гейшата още веднъж се поклони.

— Поверитер не иска да посруша фрейта?

— Не — най-накрая откликна Кедаев. — Повелителят има сериозен разговор, така че по-добре всички да се омитате.

Тези думи мигновено прекъснаха церемониалния танц на японската делегация. След секунди процесията с таблите заплува назад, само че сега метачите се престроиха обратно. И метлите им набързо унищожиха всички следи.

— Така и от нас нищо няма да остане — въздъхна Кедаев. — All we are is dust in the wind…^[2]

— Хайде, хайде — възразих аз. — Без вредни обобщения.

— Простете, аз все забравям. Нали това е само втората ни среща.

Кедаев си свали очилата, изчисти ги и ги сложи отново. Сега зелените бликове блестяха още по-силно.

— Всички формалности, доколкото разбирам, са уредени — започна той. — Извинете, че стана бавно, но да се преведе по-бързо такава сума в наше време е невъзможно.

— Не се занимавам с финансовите въпроси — отвърнах сухо. — Аз отговарям за транспортирането.

— Да. Разбирам. Но за това ми е трудно да говоря. Даже с бъдещия си придружител…

— Не се притеснявайте — казах аз. — Нито сте първият, нито последният. Всичко ще е наред…

— Много се надявам. Но бих искал да разбера как ще стане.

Свих рамене.

— Вече го обсъждахме. Но мога да ви припомня. Прилича на пренавиването на лента. Но тук то е изключително отговорно, защото лентата сте вие. И съдбата на целия рулон зависи от това на кой кадър ще спре тя. Ние я пренавиваме в положение, в което нищо да не я застрашава. След време от нея ще се появят филизите на нов живот.

— Звучи много просто.

— Да, просто е — съгласих се аз.

— Вие ли ще ме пренавивате?

— Не, вие сам ще се развиете. След смъртта всеки сам се развива, но почти всички се късат. За да не се случи това, съм необходим аз. Аз ще обезпечавам сигурността ви и ще ви помагам в критичните ситуации. Ако всичко върви нормално, няма да се намесвам. Понякога дори ще забравяте за мене. Така и трябва да бъде, иначе ще ви е трудно да се развиете сам.

— Как и кога ще ми помагате?

Аз се усмихнах.

— Секунда след секунда. Всичко ще зависи от случващото се. Вашата емоционално заредена памет ще създаде пространство, в което ще бъдем двамата. Това пространство непрекъснато ще се променя. То ще зависи от… еее…

— От кармата? — опита се да подскаже Кедаев.

— В крайна сметка да. Но в практически план — от случайния комплекс от спомени и асоциации, които ще се окажат на повърхността. Ако през цялото време бъда до вас, ще мога да коригирам виденията ви така, че тъканта на субективната ви реалност да не се скъса.

— А накъде ще се движим?

— Към центъра на вашата анимограма — отговорих аз.

— Не разбирам.

— Мислете за това по следния начин. Кълбото има множество точки на повърхността си и ние можем да започнем пътешествието от всяка една. Но центърът на кълбото е само един и колкото сме по-близо до него, толкова по-малко случайности и толкова повече закономерности ще има. Ние ви пренавиваме не към хронологичното начало на вашия живот, а към центъра му.

— А какво ще се случи?

— Не знам — казах аз. — При всеки е различно. Всеки път самият аз се учудвам.

— Какво ще чувствам?

— Зная само какво ще чувствам аз.

— Ще боли ли?

— Ако съдя по предишни клиенти, нищо екстраординерно не се случва. Смятайте го за екзотично преместване от едно място на друго. Е, разбира се, има определен стрес…

— Все пак на какво прилича?

Свих рамене.

— На пътешествие до центъра на Земята. Ако има шорткъти, всичко ще мине бързо. Буквално за два часа. А при обикновените хора става за четирийсет дни. И да знаете, не всеки стига.

— А аз ще стигна ли?

— Както всичко останало във Вселената това е теория на вероятностите. Ако незабавно изпълнявате моите разпореждания, ще сведем риска до минимум. Най-важното — не бягайте от мен. Не създавайте никакви прегради помежду ни.

— Ще се постарая. Как ще започнем? — попита Кедаев.

— Вие няма да помните, че сте умрели — отвърнах аз. — Ще се срещнете с мен. Ще ви припомня с две думи какво става и ще дам знак, че пътешествието е започнало. В този момент е възможна силна страхова реакция. Напрегнете всички сили да се вземете в ръце.

Кедаев кимна.

Това кимване беше странно. По-скоро половин кимване. Брадичката му стигна до възможно най-ниската точка, но в този миг явно нещо му прелетя през ума. Лицето му замръзна, а после бавно тръгна нагоре, като постепенно започна да побелява.

— Повтарям — казах аз. — С всички сили се вземете в ръце. Помнете, че вашите страхове и надежди ще започнат да се материализират. Колкото по-бързо престанете да ги проектирате в нашата съвместна реалност, толкова по-скоро ще сме в безопасност. След като ви дам знака, за който се уговорихме, пътешествието ще започне.

— Какъв знак? — тихо попита Кедаев.

— Две потупвания по лявото рамо — поясних аз.

С тези думи се наведох през масата и два пъти го тупнах по рамото.

— Помня — прошепна Кедаев. — Това вече го обсъждахме. Нали?

— Да — потвърдих аз.

— Значи… Вече всичко е станало?

Кимнах.

Той силно замижа, сякаш искаше да смачка с клепачите си нещо непоносимо.

— Готов ли съм? — попита той.

— Няма никакъв начин да се подготвите за това. Кураж.

Да кажеш „кураж“ е най-добрият начин да изплашиш клиента. Но по-добре е веднага да издоиш всичките му страхове.

Изведнъж Кедаев се сгърчи.

— Струва ми се, някой ме държи за краката…

Аз скочих и преобърнах масата.

Действително две огромни сиви ръце — сякаш от разцепено сухо дърво — държаха Кедаев за краката. А под тях имаше потъващи пясъци. Помислих си — детски филм на ужасите. Но после забелязах часовник на едната ръка. На дясната. Всичко се изясни.

Кедаев жално ме погледна и за няколко секунди потъна в пясъка. Аз скочих в оставената от него сива фуния, пропаднах надолу и се приземих върху твърда повърхност. Затворих очи и после пак ги отворих.

Намирах се в коридора на извънградска къща, подредена с пошъл разкош. Зад прозореца валеше сняг. Кедаев тъкмо влизаше през бялата врата със златни орнаменти. След като ме видя, той облекчено въздъхна. Влязох след него.

В стаята, където попаднахме, беше тъмно. Знаех, че така постъпват при тайни преговори — гасят светлината, за да няма възможност ставащото да се заснеме. Но тук секретността беше доведена до сюрреализъм. Всеки от седящите на кръглата маса бе скрит зад черен платнен екран, наподобяващ огромна фехтовална маска. Екранът се осветяваше от мъничка червена лампа, а човекът зад него бе неразличим. Струваше ми се, че на масата са се събрали някакви овални марсианци.

— А ето и пи-пи-пи — чух нисък мъжки глас, променен от електрониката до пълна неузнаваемост.

Тук истинските гласове не трябваше да бъдат записвани. А имената се заглушаваха както псувните по телевизията. Стана ми интересно с какво са свързани тези предпазни мерки.

— Имам само пет минути — отговори с точно такъв глас Кедаев, вече скрит зад една от маските. — Затова — на работа. Аз не участвам.

— Нали ви разказвах, момчета — чу се друг електронен глас, — в един хотел видях табелка в асансьора. С емблема — нещо като кръгче, а вътре гора. Пишеше: „17 persons, 1160 kg“. И подписано с червено, все едно с кръв: „Schindler“.

— А защо го разказваш? — поинтересува се Кедаев.

— Можеш да не попаднеш в списъка на Шиндлер — отговори електронният глас. — Там ще бъдат тези, които са си платили.

От масата прозвуча неизразителен електронен смях.

— От двайсет години не сме момчета — промърмори Кедаев.

— Отново не си в час. В ложата „Великият изток“ са създали специална степен за нотабилите от Русия. „Шотландски малчуган“. Нещо като „Шотландски майстор“, само че с национална специфика.

На масата отново се закискаха.

Най-накрая разбрах как събеседниците се различават един от друг. Когато някой започнеше да говори, на маската му светваше зелен светодиод. Когато събралите се се смееха, зелените светлинки проблясваха на всички маски.

— Аз не правя неуспешни инвестиции — заяви Кедаев. — Това финансиране е безсмислено.

— Защо? — попита тъмнината.

— Защото днес е невъзможно да нахъсаш руснака за каквато и да било протестна форма. Той инстинктивно усеща — предлаганата му на определен фронт борба няма да промени нито качеството, нито същността на живота му. А може да стане и по-лошо.

— Руският живот е зловещ — каза тъмнината.

— Зловещ — съгласи се Кедаев. — Но дайте да си говорим честно: единственото, което днешните политически активисти могат да предложат на хората, това е ежедневното потребление на произвежданата от тях ментална кайма. И още — може би осъждане. Освен достъп до тези пикантни блюда протестът нищичко няма да им донесе. Дори да допуснем, че страната няма да се разпадне на части, които ще се изпозастрелят в пряко предаване… Е, и какво ще даде победата на опозицията? Не на нас, там е ясно, а на плебса? При комунизма това беше достъпът до западния тип потребление. Те го получиха. А сега?

— Възможност за политическо изразяване — отговори тъмнината.

— А какво ще изразяват? Че нямат пари? Та кой изобщо ще им даде!

— А чувството за собствено достойнство? — не се предаваше тъмнината.

— Какво достойнство, когато нямаш пари? Когато нямаш пари, си озлобен към онези, които имат. Както при някои шотландски момчета…

На масата избухна електронен смях.

— Да вземаш глави на абордаж, днес е безполезно — продължи Кедаев. — Всеки глупак разбира, че и при най-позитивния за организационния комитет изход от борбата редовият пехотинец просто нискобюджетно ще си издъхне в панелната дупка. И това, повтарям, в най-добрия случай. Ако не го заколят на фрийдъм-байрам.

— Ние можем да убедим хората, че всичко ще се промени.

Този път електронно се засмя Кедаев.

— Едва ли. На всички е ясно, че ще се променят само думите, долитащи от екрана. И не самите думи, а и последователността им. И още — списъкът на бенефициентите на сайта „компромат.ру“. Възможно е в него ние да бъдем с няколко реда по-нагоре. Но там няма да има нито един пехотинец. Кого ще убедим да рискува живота и свободата си? Даже самите себе си няма да убедим. Нереално е. Но пасаран! Затова: но финансан. Къде ви е тоалетната?

В тъмнината светна зелена стрелка. Кедаев стана и се запъти в указаната посока. Незабелязано се промъкнах след него. Изглежда, че ме беше забравил.

Кедаев влезе в баровския ватерклозет, отиде по малка нужда, а след това се наведе над мивката — розова раковина. Наплиска лицето си, изми ръцете си и впери поглед в стената. Оттам се подаде огромна сива ръка, същата като в ресторанта. Лицето на Кедаев стана сериозно и виновно. Ръката обаче не го хвана. Тя само го заплаши с пръст и се прибра обратно в стената, като за по-реалистично удари часовника си в плочките.

Кедаев се усмихна и зачовърка с нокът в зъбите си. Изведнъж видях огромния му нокът точно срещу лицето си. Върху нокътя имаше малко парченце червена плът. Разбрах — риба тон. Най-пресният bluefin. А после видях, че по пода тече вода. Не беше ясно откъде се просмукваше, но с всяка секунда ставаше все повече и повече.

Опитах се да отворя вратата, но вече бе късно. Тя се беше преобразила в правоъгълен орнамент на теракотена стена. Единственото, което успях да направя, бе да се покача върху мивката. Подът на тоалетната бързо потъваше и тя се превръщаше в басейн, където се мяташе Кедаев. Басейнът се уголемяваше, като се разтягаше в нещо като канал с брегове, покрити с теракотени плочки. Подскочих и се намерих върху една от тях. Кедаев най-накрая ме забеляза.

— Риба тон! — извика той. — Спасете ме, риба тон!

Видях огромна риба, която се приближаваше до мястото, където плуваше Кедаев. Беше толкова голяма, че не можеше да се побере напълно в канала, и гръбнакът й, покрит с люспи, се издигаше над водата.

Твърде елементарно.

Вдигнах ръка и точно пред рибата падна стоманена решетка. Рибешката муцуна се вряза в нея с чудовищна сила. Решетката се огъна, но издържа на удара. От раните по рибешката муцуна потече гъста черно-кафява течност, а в дупката под изваденото око се виждаше зелен мозък. Замириса остро на уасаби и соев сос.

В крайна сметка изглеждаше смешно.

Кедаев уплашено ме погледна, преобърна се във водата и се отправи към дъното. А това беше сериозно, тъй като имаше опасност да го изгубя. Гмурнах се след него.

Кедаев все още се виждаше, но течението бързо го отнасяше надолу, в дълбините. Там беше доста тъмно, но скоро започна да се различава пясъчно дъно и планина от ръждиво желязо с разперени на различни страни тръби. Някакъв сборен „Титаник“. Какво щастие, че богатите хора имат толкова бедно въображение…

Настигнах Кедаев, когато се приближаваше към облепения с розови корали илюминатор, сред гъсти коси от водорасли. Илюминаторът беше отворен. С неочаквана лекота Кедаев се провря навътре и аз, плувайки, влязох след него. Зад потопената каюта изникна коридор, който вървеше нагоре и в него имаше въздух. Кедаев вече го нямаше в коридора. Но се откри задънено пространство със заключена врата от сейф.

Кедаев започваше да създава проблеми. Но не беше успял да се скрие напълно. На вратата имаше шпионка. Щом се притиснах към нея, видях помпозно обзаведена стая, в която се суетяха две голи мадами. Там беше и Кедаев, вече впрегнат в черен BDSM^[3] хамут. Той явно беше забравил, че се намира под вода, и в момента го полагаха на кревата. Шпионката силно изкривяваше очертанията, но аз забелязах, че стаята има още един изход. Трябваше да побързам. Опитах се да вляза. Чу се електрически писък и весел глас каза:

— Не сте облечен по правилата! Не сте облечен по правилата!

Не понасям да се мотая заедно с клиента си в неговите сексуални проекции, но какво да се прави. Ругаейки, аз се отдръпнах от вратата и се опитах да се приведа в подходящ вид. Наденах кожен хамут и си сложих черна полумаска, шлем с конска опашка и кожен нашийник с шипове и халки. Така приличах повече на гладиатор, отколкото на садомазохист, но нямаше време за търсене на друго решение. Отново дръпнах дръжката на вратата. Този път тя се отвори. Влязох в стаята, но сега пък ме спря дебела желязна решетка от пода до тавана.

Кедаев с дръвце в устата беше привързан към леглото. Отстрани стояха двете момичета. Имаха хубаво телосложение, но… За първи път виждах толкова гъста интимна растителност. Даже не предполагах, че на това място жените са толкова окосмени. Едно от момичетата беше с маска на рис, с дълъг черен камшик в ръката. Другото държеше изящно кожено томче. За миг подвързията му се оказа пред погледа ми и аз прочетох думите, изписани върху нея:

Момичето с книгата декламираше текста. Личеше, че пиесата изобщо не я интересува. Тя монотонно четеше на глас репликите на персонажите заедно с имената им, без да прави паузи между тях:

— Гола дама с трион и небръсната путка. Той нещо иска да каже. Голо момиче с маска на рис, което вдига камшик. Искаш да кажеш нещо, малкият? Вече не се страхуваш от нас? Завързаният с дръвце в устата. Мммм! Мммм! Голата дама с триона и с небръснатата путка. Той иска да му махнем одеялото. Голото момиче с маска на рис. А как тогава ще прави хо-хо-хо? Няма ли да му е неудобно? Или не? Хей, малкият, нямаш ли срам? Искаш ли да те накажем? Голата дама с триона и небръснатата путка. Може би се страхуваш от бурята, малкият? Искаш да се скриеш на меко и на топло? Вързаният с дръвцето между зъбите. Мммм! Мммм! Голото момиче с маска на рис. Или може би искаш да извикаме Света? Вързаният с дръвцето между зъбите. Мммм! Мммм! Голата дама с триона и небръснатата путка. Света! Ау! Света!

Всеки път едновременно с „Мммм!“ второто момиче вдигаше камшика и леко шибваше Кедаев по косматия му корем. Макар наблизо да нямаше трион, Кедаев определено се наслаждаваше на случващото се. Очите му изразяваха сладострастен ужас. Ужас, че всичко това може да свърши…

Аз дръпнах решетката настрани и тя хлътна в стената подобно на асансьорна врата. Момичетата ме видяха и запищяха от страх. Онази, която четеше, се опита да се скрие под леглото, но не можа да се провре и замръзна на пода. Втората седна в ъгъла и вдигна камшика над главата си, готова да се защити от надигащата се буря.

— Какво става? — изкрещях аз и издърпах Кедаев от леглото. — Да не би да съм психоаналитик! Аз съм само придружител! Защо се заключи?

— Срамувам се — прошепна Кедаев.

— Ако още веднъж се заключиш, ще те изоставя. Само че не с тях — кимнах към треперещите момичета, — а с това! — И посочих вратата, откъдето бях влязъл.

Кедаев пребледня.

От коридора към каютата се промъкваше дебела сива змия с отворена беззъба уста. Приличаше на заблуден слонски хобот. Възможно е да беше задната част на Света, но не планирах да се запознавам със самата Света.

— Бегом! — изкрещях аз и помъкнах Кедаев към втората врата.

Тя се оказа отворена. Прекрачихме, аз успях да затръшна вратата, дори я залостих с дебело желязно резе. Света, прости ми.

Кедаев вече не си спомняше за романтичния будоар. Бяхме се озовали в каменен коридор със сводест таван. Кедаев бързаше към далечния изход — към пространство, осветено от слънцето. Виждаха се арки, древна зидария и треперещ от жегата въздух.

Дочух рев на тълпа и звън на метал. Огледах се, опитвайки се да намеря друг път. Но нямаше. Освен това зад гърба ми се появиха двама негри, облечени като мене. Само че вместо кожени BDSM ремъци имаха брони. Аз изпсувах. Явно проблемът бе в чудноватото ми облекло, което бях забравил да подменя. Особено в шлема с конската опашка.

Впрочем предсказуемостта на случващото се ме успокояваше. Отначало „Титаник“, сега — „Гладиатор“. Подсъзнанието на съвременния човек е просмукано от стандартни кинематографични реминисценции и отпечатъци на едни и същи скрийнсейвъри. Да работиш с тях, е скучно, но удобно…

Когато излязохме на пясъчната арена, видях точно това, което очаквах — провинциален колизеум, пълен с гладиатори. Впрочем те не изглеждаха особено страшно. Всичките бяха в черни кожи, със същите маски и шлемове, както и аз, с BDSM нашийници и гривни. Повече напомняха на участници в берлинския гейпарад, отколкото на убийци, но лъвовете на арената бяха истински. Добре че зверовете бяха далеч и дояждаха някакъв активист в черно. Близкостоящите гладиатори бяха заети с други неща — те вяло имитираха бой и според мен нямаха никакво намерение да умират. Най-добре бе да се измитаме от това героическо място, без да влизаме в режим на културен обмен.

Кедаев като омагьосан гледаше лъвовете и гладиаторите. Без да ме забележи, аз смених дрехите си с футболна фланелка и къси гащи (ако и в живота можеше толкова бързо да се преобличаме!), а след това облепих близката стена на арената с набързо скалъпена реклама, в която най-правдоподобно изглеждаше само „Coca-Cola“ и „Michelin“.

За щастие, там имаше истинска врата. След секунда в ръцете ми се появи футболна топка, която с все сила хвърлих по тила на Кедаев. Точно навреме. Един от лъвовете вече проявяваше интерес към него.

Кедаев се обърна и аз веднага го дръпнах за ръката. Рязкото движение помага да преместиш фокуса и да преминеш към нов фрейм.

— Следвай ме!

Той послушно затича след мен към вратата с надпис „Coca-Cola“ и аз го пуснах пред мен, предвидливо мятайки още една топка по него, за да не задава излишни въпроси — като например защо под краката му има пясък.

Както можеше да се очаква, зад вратата всичко стана изключително лесно.

Промушвайки се през тълпата футболисти с раирани фланелки, които излизаха на терена, Кедаев видя хора с телевизионни камери и рефлексът му проработи веднага — той се втурна към страничната врата с надпис „Auth. Pers. Only“^[4], като по пътя бързо навлече костюм и вратовръзка. Зад вратата имаше метална стълба, която водеше надолу към четириъгълна бетонна яма, осветена от халогенни лампи. Не съвсем шорткът, но вече относително близко.

Ние, изглежда, напуснахме цикличната памет. Махнахме се от маршрута на личността, както казват професионалистите.

Този път минахме без бизнес референции. И по-добре, не мога да ги търпя. Ехото на деловата активност, достигащо до лимбо, рядко прилича на филмите за Уолстрийт. Често то изглежда доста неугледно. Някакво блуждаене по смърдящото блато в търсене на светещи изгнили предмети или клизма с много вода на пребит и завързан дебелак, който трябва да се изсере в охраняван от ФСБ^[5] басейн.

Вероятно работата беше в това, че малко преди да умре, Кедаев се бе отдръпнал от предишните си дела и на практика беше престанал да мисли за тях. Сега потъвахме в дълбините на съвестта. Обикновено изглежда като дълго спускане надолу. Най-често по стълба, но има случаи и с по-екзотична символика: заради един халдей слизах по въже от огромна секвоя.

Дълго се спускахме и Кедаев забрави, че аз го следвам. Той пропадаше в своите мисли, а те, ако съдим по това как пространството около стълбата се променяше, бяха мрачни. Отначало се появиха графити от углавно-етнографски тип: кръстосани ножове, скелети, аса от карти за игра и църковни куполи. После светлините на лампите започнаха да угасват, а стълбата да става все по-мръсна. След това се появиха петна от засъхнала кръв. А след няколко прохода стигнахме дъното.

Видях дълъг коридор, тип затворнически, тъмен и мръсен. По него сновяха приличащи на бандити охранители с еднакви униформи. В стената се ръждавееха железни врати с шпионки.

Странно, Кедаев не проявяваше страх, напротив, в походката му се появи някаква наполеоновска решителност. Той сякаш падаше напред, но в последния момент успяваше да овладее тежестта на своето тяло. Охранителите, които го срещаха, не се опитваха да го спрат. Напротив, попадайки в полето на неговото притегляне, те се присъединяваха към нас. За кратко време се образува цяла процесия. Сметнах за необходимо да изостана и да сменя облеклото си със същата тъмна униформа.

Кедаев търсеше изход.

Той пристъпи до една от вратите и кимна. В същия момент един от охранителите от свитата се втурна към нея и дрънчейки с ключовете, я отвори. В килията имаше гинекологичен стол, към който беше завързан мъж с яркозелено двуредно сако, със спуснати до коленете панталони и залепена със скоч уста. Пред него стояха двама души, които приличаха на автомонтьори. В ръцете си единият държеше свредел.

Изход нямаше. Като видя Кедаев, вързаният със залепената уста измуча, сякаш искаше да съобщи нещо много важно, но Кедаев отрицателно поклати глава и продължи нататък. Отмина няколко килии и спря пред следващата врата. Когато я отвориха, видях празна стая. Решетката на прозореца беше прерязана. Прътите й се извиваха навън, в тревожно мигащото звездно небе. Кедаев се обърна към свитата и вдигна пръст. По това как главите им потънаха в раменете, разбрах, че знакът им подейства по-силно от вик. Помислих си, че самият той можеше да се измъкне през прозореца. Но явно не му беше дошло в главата.

Вратата на следващата килия, където Кедаев се спря, дълго не можеха да отворят. И по-добре да не бяха го правили. Когато тя се разтвори, видях провесен с краката нагоре мъж със същата униформа като охранителите. Беше в безсъзнание. Под главата му имаше леген, в който капеше кръв. Беше се насъбрало прилично количество. Наоколо стояха млади хора с палки в ръцете. Като ни видяха, те се стъписаха.

Кедаев отново тръгна нататък.

Разбрах, че е станало нещо неприятно. Походката на Кедаев стана нервна и бърза, а охранителите му възмутено започнаха да разменят думи. Един от тях настигна Кедаев и го блъсна в гърба. Кедаев не се обърна, а само ускори крачка. Вече се виждаше целта: дъбова врата с две крила в края на коридора. Тук тя изглеждаше толкова странно, че беше ясно — това е изходът.

Ние обаче не успявахме.

Отново блъснаха Кедаев в гърба. А после друг охранител метна около шията му примка.

Време беше да се намеся.

Припомних си самураите келнери от ресторанта, където започна нашето спускане, и станах един от тях. Всички се дръпнаха настрани. Щом извадих меча, аз прерязах въжето, на което Кедаев със сетни сили се опитваше да не обръща внимание, като влачеше с достойнство удушвача след себе си. След това няколко пъти боднах с острието обкръжилата ме публика, като се целех главно в меките части.

Свитата се разпиля.

Кедаев махна от главата си примката, оправи костюма си и мина през вратата. Промъкнах се след него, докато тя беше отворена, и бързо я затворих след себе си. Ако вратата, разделяща едната част на спускането от другата, се затвори между теб и клиента, може да го изгубиш от поглед. По-добре е да минавате заедно през вратата.

Озовахме се в кабинка на асансьор. Без съмнение шорткът.

Ето това го обичам най-много. Така става, когато успееш да минеш няколко кръга от кармичното черво. Ако намериш един шорткът, впоследствие те се появяват един след друг. Важното е да стигнеш до първия. А това невинаги е лесно. Ако не бях аз, Салават Авесаломович сега щеше да виси над легена с главата надолу…

Пътувахме надолу. Всичко беше наред. Кедаев се обърна и трепна, като видя самурай редом със себе си. Тупнах го по рамото.

— Аз съм. Храбрец сте, Салават Авесаломович. Не беше необходимо да ви помагам.

Кедаев издаде нещо като ръмжене или като стон. И аз разбрах колко е измъчен от случилото се.

— Още дълго ли? — попита той. — Не мога повече да го контролирам.

— Няма нужда — отговорих аз. — Смисълът е да излезе напрежението и анимограмата да се изглади.

— Кога ще свърши всичко това?

— Когато намерите място, където ще се чувствате в безопасност — казах аз. — Където нищо няма да ви застрашава. И където ще поискате да останете. Обикновено нещо от детството. Ние го наричаме котва… Където я хвърлите, там ще е центърът. За това не бива да се говори в началото на спускането, докато не се пренавият най-грубите привързаност и страхове. Иначе котвата може да се окаже цепнатина в прашните щори или празно място под шкафа, където може да си скриеш главата. Имах такъв случай в моята практика. Но тук работата върви към своя край.

Кедаев се намръщи и хвана с ръка главата си, сякаш искаше нещо да си спомни. Аз използвах паузата, за да се превърна от самурай в незабележим гражданин. Асансьорът спря, ние прекрачихме и се озовахме на слънчева железопътна гара. На перона чакаше електричка, готова да тръгне всеки момент. Ние скочихме в нея, преди вратите й да се затворят. Още един шорткът. Най-вероятно последният.

Вагонът, в който влязохме, беше празен. Кедаев седна на пейката и се впери в прозореца. За да не преча на производствения процес, седнах зад него. Трябваше да се съсредоточа. Предстоеше ми да следя за виденията му и едновременно да наблюдавам околното пространство. Зад стъклото започнаха да се мяркат дървета. После — хълмове и дървени къщички. Дим, мъгла и далечина. Всичко беше с чисти, нежни цветове, ясно, спокойно и тъжно, което показваше, че са тръгнали детските спомени.

Както обикновено в тази фаза на пренавиването в смяната на картините зад прозореца нямаше никаква логика и затова случващото се беше трудно да се опише. Пероните на подмосковските гари се сменяха с гигантски облачен ландшафт. Гърмящият черен тунел изведнъж прекъсваше във войнствена дрипава царевица, сетне дълго се стелеха есенни недружелюбни гори. Мяркаше се оранжев залез над военните руски полета. С древни гусли звънтеше повърхността на китайските езера. Пролет, нощ, вятър. Юношеството при всички е еднакво. Само едно откъсване от прозореца — и лятото вече сменяше зимата. Докато бдително оглеждах вагона, зад прозореца отново настъпваше лято.

В цялата картина нямаше груби шевове и резки сблъсъци, промените бяха естествени, сякаш Кедаев наистина гледаше през прозореца на летящата електричка. Впрочем без мен той щеше да угасне върху ножовете на двама улични бандити, които се опитваха да излязат от преддверието, но така и не успяха.

Когато влакът спря, вече бе тъмно. Зад прозореца, в края на боровата гора, чернееше перонът. Забелязах, че желязната рамка, в която би трябвало да е името на гарата, бе празна. Явно Кедаев не си го спомняше. След като слязохме от вагона, се спуснахме по счупена бетонна стълба и тръгнахме по пътеката в тъмнината. Между боровете тук-там светеха електрически лампи. На два пъти върху Кедаев яростно се нахвърляха съскащи котки и аз трябваше да ги неутрализирам. Между дърветата в тъмнината бързо се снижиха няколко птичи сенки и аз безжалостно ги отпратих в сумрака. Това явно бяха убитите в хулиганското детство зверчета — последните неизплатени дългове. Явен знак, че приближавахме целта.

А после видях самата цел.

Това беше стара селска къща зад дървена ограда. Кедаев влезе в двора, но не тръгна към къщата, а към долепената до нея пристройка. Влизайки вътре, той уверено запали лампата. Не видях нищо необичайно за подобно място — рафтове с разнообразни стари неща, залежали домакински дреболии, които са се пазели в паметта му през всичките тези години…

Учудващо колко точно Кедаев помнеше всичко: от червената ракета на етикета на кибрита, пълен с малки гвоздейчета, до уводната статия в стар съветски вестник, в който беше завита макара с лакирани жици. Не се сдържах и прочетох един абзац. Той се състоеше от многозначителни изречения, които безследно изчезваха след прочитането им. Да подправиш такова нещо, бе невъзможно. Клиентът действително пазеше в паметта си много подробен отпечатък на това място.

В това време Кедаев вече се изкачваше по малка стълбичка на горния рафт, където бяха наредени дъски.

— Къде? — попитах аз.

— Имам тайно местенце — обясни той. — Юношеско скривалище. Не се вижда зад дъските. Там започнах да пуша. Първо цигари, а после и от омайващите. Помня как първия път три часа се страхувах да сляза, ха-ха… там никой не може да ме намери.

— Добре — казах аз. — Ако това е вашата котва, няма проблем. Достойно място. Но трябва да изпълним една формалност.

— Каква?

— Кажете няколко думи на близките си.

— А те как ще ги чуят? — изуми се Кедаев.

Аз се усмихнах.

— Имаме такава възможност.

— Вие, какво, ще ме снимате ли?

— В известен смисъл.

Кедаев слезе на пода, огледа се и седна на табуретка до стената.

— Тук добре ли е?

Кимнах. В ръцете ми се появи фотография в сребърна рамка. На нея бяха заснети две възрастни жени и една по-млада. Приличаха си — помежду си и с Кедаев. Имаше и котка сфинкс с панделка.

— Вашите loved ones^[6] — казах аз. — По-лесно да се съсредоточите.

Кедаев се усмихна.

— Винаги ме е радвал този американски израз — каза той. — Как тогава ще ми наредите да наричам останалите? Hated ones? Indifferent ones?^[7]

— Не се разсейвайте.

— Окей.

Той се впери във фотографията като в камера.

— Людочка, Дина, мамче — каза той. — При мен всичко е наред. Доколкото е възможно. Не беше леко. Но сега сме на сигурно място, бъдете спокойни. Ще остана тук, докато не се… изясни. Тук е спокойно и тихо. Не се тревожете за мен. Живейте — той подсмръкна — в любов и радост. Прощавайте.

Подадох му фотографията и той я сложи на рафта с лице надолу. Чу се звучно ръкопляскане.

— Стоп!

Лицето на Кедаев замръзна и през него се видяха симетрични, малки дупчици на екрана.

— Запалете лампата — нареди Енлил Маратович.

Светна.

В центъра на стаята имаше три стола. Върху тях седяха жени с ЗD-очила, онези, към които току-що се бе обърнал от екрана Кедаев. Само че на снимката те бяха с пъстри и светли дрехи, а в живота с черни, така че можеше да минат и за вампири. Но те не бяха вампири. На вратовете им висяха златни картончета — пропуски с изображения на маски.

Вампирите седяха наоколо.

Ние с Енлил Маратович изглеждахме скромно — просто двама в черно, седнали на столовете до стената. Но тримата медиуми демонстратори, разположени в далечния край на залата в ниски, удобни кресла, правеха силно впечатление. Даже на мен, макар да бях свикнал с техния страшен вид. Бяха в транс. Очите им бяха затворени. Приличаха на трима фантомаси със своите черни пола и бръснати бледи черепи, поръсени със зеленикава пудра трансмитер. На главите им проблясваха еднакви сребърни полусфери с окръглен израстък, който приличаше на оптимизирана хайтек версия на немска каска от времето на Първата световна война. Шлемовете им бяха маркирани с цветни емайлирани кръгове — зелен, син и червен.

Зад гърбовете на медиумите, върху постамент, се намираха три прожекционни апарата с червен, син и зелен обектив. За по-нагледно шлемовете и прожекционните апарати, които съвпадаха по цвят, бяха съединени с проводници, макар системата да работеше и без тях. Пред всеки медиум стоеше миниатюрна епруветка с черна гумена запушалка. В епруветката се намираше моята разредена ДНА, която ми взеха от пръста преди началото на процедурата в присъствието на дамите.

Ритуалът трябваше да убеждава.

Шлемовете на вампомедиумите официално се наричаха „транслационни корони“, но на мене, а и на другите те напомняха на антени от едно анимационно филмче за телетъбиси. Затова им прилягаше този прякор. Те се обиждаха, но той толкова точно, кратко и образно изразяваше тяхната функция, че никакви други думи не бяха нужни.

През тези години Ез, Тет и Тар съвсем естествено бяха се променили. Бяха пораснали. А може би така ми се струваше, понеже се бръснеха гола глава. Но им отиваше.

Енлил Маратович се обърна към дамите.

— Човек не може да види това, което вижда вампирът — каза той. — Освен в онези случаи, когато вампирите искат специално да го покажат. За това имаме особени технологии и специалисти. Те пристигнаха отдалече, за да можете лично да видите за какво вашето семейство е платило толкова много пари. Вече всичко знаете. Разбира се, задължени сте да запазите пълна тайна относно видяното. Имате ли някакви въпроси? Съмнения?

Жените се спогледаха. Най-възрастната каза:

— Не. Нямаме съмнения… Този дом, пристройката… Те не съществуват от трийсет години. Или четирийсет. Не останаха и фотографии. Не е възможно да се изфабрикува дори при най-голямо желание. И онова, което Салик каза… Аз знаех, че там пушеше цигари, но за другото… Щях да го набия…

Тя захлипа.

— Останалите въпроси можете да зададете на Кавалера на Нощта — каза Енлил Маратович. — Той е тук. — И ме посочи.

— Вие ли съпровождахте Салик? — попита другата жена, вероятно сестра на покойника.

Аз кимнах.

— Как се снима?

— Не се снима. Научихме се да превеждаме паметта на вампира водач във видеоизображение, което предават вампирите медиуми. Това не е човешка, а вампирска технология. Тя е човешка само в грубия технически смисъл.

— Същото ли видяхме, което и Салик?

— Вие видяхте това, което видях и аз. — А аз виждах онова, което виждаше той. Като цяло — да, с малки интерпретативни изопачения. Но триизмерното изображение дава само опростена представа за случващото се в лимбо. Отсъства емоцията. А в нея е цялата работа.

— Страшно ли беше?

— Почти не — отвърнах. — Невероятно хубав човек беше… Беше и е Салават Авесаломович. В този свят останаха малко негови кредитори.

— Затова пък ние имаме много кредитори — обади се третата жена, най-младата и по-енергичната. — Сега.

— Аз имам предвид кармични кредитори — свих рамене. — Онези, които идват в бъдещия живот, за да отмъстят. Вие можете да се гордеете със Салават Авесаломович.

— А вие защо го заведохте до това място?

— Ако забелязахте — казах аз, — Салават Авесаломович през цялото време попадаше в ситуации, от които искаше да избяга. Даже от каютата с голите…

— Не продължавайте — помоли майката.

— Ако го бях оставил в някое от тези състояния, неговата анимограма щеше да бъде уязвима. Можеше да се разкъса под въздействието на свободните меми още преди върху нея да падне възраждащият поглед на Великия вампир…

— Рама — каза Енлил Маратович, — не затормозявай дамите.

— Да, извинете. Като цяло — можеше да бъде разкъсан на парчета. Консервацията след смъртта на личността става възможна, когато се стига до устойчивия център на анимограмата. Цялото това пътешествие беше спускане към центъра.

— Център на какво?

— На Салават Авесаломович. Когато отново го погледне Великият вампир, а рано или късно той вижда всичко в лимбо, Салават Авесаломович ще може да издържи погледа му, понеже в тази точка той е в хармония и със себе си, и с Великия вампир. Ярката бяла светлина няма да го изтрие, както би станало без пренавиване, а ще събуди у него семето на нов живот.

— Кой е този Велик вампир?

— Така ние наричаме Бога — обясни Енлил Маратович и очарователно се усмихна.

— Да не сте го пъхнали в нечия матка? — попита най-младата.

— По-скоро — започна обяснението си Енлил Маратович — грижливо го посадихме и го поляхме с вода. Знаете, че не всички семена дават плод, някои падат върху камък и загиват. Повечето. Наричаме го разкъсване на анимограмата. Прераждането прилича на нов филиз, който прораства в подходяща среда. Сега Салават Авесаломович е именно в такава среда. Както ви казахме, погледът на Великия вампир няма да го унищожи, а ще му позволи да се върне към живота в нова форма. Новият живот ще бъде благополучен и щастлив. Ето това е платената от вас реинкарнация.

— Кога ще се случи?

— Всичко зависи от Великия вампир. Не ви съветваме специално да привличате неговото внимание с човешки религиозни ритуали.

— А може ли да се направи така, че той да се роди в нашето семейство?

— По-рано извършвахме подобна дейност срещу определено заплащане. Но вече не го практикуваме.

— Ако не си Ротшилд — промърмори най-младата жена.

Енлил Маратович продължително я изгледа.

— Повярвайте — каза той, — във ваш интерес е. И в интересите на Салават Авесаломович. Имате ли още въпроси?

Изведнъж той стана уморен, строг и недостъпен. Жените разбраха, че аудиенцията е приключила. Станаха и най-младата отново се опита да каже нещо.

— Няма нужда от благодарности — вдигна ръка Енлил Маратович. — Халдеите, които вярно ни служат, могат да разчитат на признателността ми. Вървете си с мир и не скърбете. Няма повод за скръб. Имате повод за огромна радост. И помнете, че сте длъжни да пазите видяното в тайна не само от обикновените хора, но и от другите членове на вашия вътрешен кръг. Даже от близките ви приятели…

Жените една след друга се поклониха вежливо и се отправиха към изхода. Явно бяха впечатлени от видяното. След като вратата след тях се затвори, Енлил Маратович доволно потри ръце.

— Ще си шепнат не по-малко от година. Ще демонстрират достъпа до престижното потребление на смъртта. Браво, Рама, отлично се справи.

— Както винаги — скромно отвърнах аз.

— А сега да видим финала — каза Енлил Маратович. — Докато телетъбисите не бъдат разкрити…

Той щракна с пръсти.

Светлината угасна и аз отново видях Кедаев на екрана. Той сложи фотографията на рафта и се обърна към мен.

— Мога ли да се качвам?

Аз кимнах.

— Сбогуваме ли се?

— Да, да, Салават Авесаломович. Качвайте се. Аз ще тръгвам.

Кедаев още веднъж ме погледна — както ми се стори, с леко подозрение.

— И какво ще стане? — попита той.

— Ще заспите. А после ще се събудите.

— Наистина ли ще се събудя?

Аз се усмихнах.

— Не се съмнявайте.

— Тогава… сбогом — промълви Кедаев. — И разбира се, благодаря за труда. Желая ви всичките блага на света. Впрочем вие ги имате и без мен…

— Вървете си с мир, Салават Авесаломович. Беше ми приятно да работя с вас. Успех.

Кедаев се скри зад дъските. Излязох от пристройката, оттеглих се по-надалеч и облизах с език четинката на некронавигатора. Светът наоколо започна да се разтича, сякаш гледах през очила по време на дъжд. Само пристройката, където беше Кедаев, се виждаше ясно. Направих незабележимо движение с ръка и пристройката бе покрита от саркофаг — огромен каменен куб. Върху него бе изсечен древен барелеф: зъбеста паст, която заемаше цялата плоча, малък нос и две кръгли очи. Говореше се, че това е ягуар, но на мен ми напомняше заек на аяхуаска^[8], който е започнал трипа с това, че по вангогски си е отрязал ушите и сега крещи от неистова болка.

Вдигнах нагоре ръце.

Саркофагът послушно се издигна и увисна в пустотата. Беше толкова голям, че да стоиш под него беше страшно дори в лимбо. В единия ъгъл се появи бронзова халка. От халката висеше тънък жълт шнур с дъсчица на края. Вътре неочаквано се появи цифрата „17“.

Така. Някога хората са ги изгаряли до пепел. А сега — просто до цифра.

Вече се намирах на върха на огромна стъпаловидна пирамида с широки каменни стъпала от всички страни. Пирамидата изглеждаше мрачно. Бях доволен, че никой от клиентите не я вижда loved ones също. И аз не обичах да я гледам, понеже това силно ме изнуряваше. За седемнайсет посещения върху плоския й връх така и не я изучих детайлно. Даже не знаех в какво е смисълът на ритуала със саркофага. Но той бе задължителен.

Край, работата беше завършена.

Обърнах се и заслизах по каменната стълба. Пред мен и наоколо всичко бе черно. Знаех, че ако дълго се взирам в него, ще започна да виждам разноцветните огънчета на свободните меми. Но това упражнение отдавна ми бе доскучало.

Къде се намира пирамидата, не беше ясно и едва ли такъв въпрос имаше смисъл. Единственият източник на светлина бях аз. Докато местех погледа си, с известно закъснение фрагментите на пирамидата започваха да изникват и аз бях убеден, че сам я създавам, като я разглеждам.

До края на стълбата беше далеч. Повече нямах работа в тази тъмница. Силно тропнах с крак и каменните блокове на стъпалата пропаднаха. Под себе си нямах опора. Полетях надолу в гъстата тъмнина. Главата ми се преобърна надолу, а сгънатите ми крака се оказаха нагоре.

На екрана се появи въртяща се спирала и мигащи бели цифри — 5, 4, 3, 2, 1. Светнаха думите „прякото излъчване завърши“. Но още няколко секунди се виждах в същата поза, висящ с главата надолу в своя собствен хамлет. Екранният ми двойник погледна седящите в залата, прозя се така, че се видя нахлузеният на зъба му некронавигатор, и разпери ръце.

Екранът угасна.

Енлил Маратович три пъти плесна с ръце. Медиумите започнаха да идват на себе си, размърдаха се, отвориха очи и един от тях измуча.

— Бързо мина — рече Енлил Маратович. — Ставаш истински професионалист. Искаш нещо да питаш?

— Да. Защо ковчегът е с такава форма? Защо шнурът е жълт? И каква е тази пирамида? Откъде се е взела?

— От твоя вампонавигатор — отвърна Енлил Маратович.

— Благодаря — казах аз. — Вече съм в час. Няма нужда да ме разхождате като халдеите. Интересно ми е тя на какво съответства в действителност?

— В Мексико е имало такава конструкция — опита се да ми обясни Енлил Маратович. — Но е изчезнала. Казват обаче, че отново ще се появи. Не си напрягай ума, Рама. Просто традиция. Колко години ти повтарям — нормалният вампир не се стреми да знае повече, отколкото обстоятелствата го задължават. Той се стреми да знае колкото е възможно по-малко. Всяко ухапване ни натоварва с чуждата болка. Колко си млад…

Той погледна към медиумите, които се бяха разсънили и сваляха блестящите шлемове от бръснатите си глави.

— Хайде, излез с французите. С тях премина посвещаването си, нали?

— Да — отговорих аз.

— Колко години минаха оттогава?

— Пет. А може би седем. Много.