Виктор Пелевин
Батман Аполо (9) (Свръхчовек — това звучи супергордо!)

Ацтланският календар

Енлил Маратович даде аудиенция на халдеите в своята нова приемна зала. Срещата беше формална, понеже халдеите я поискаха. Но аз се досещах, че предварително ги бяха помолили да я изпросят. Все пак от доста време бях вампир и разбирах някои неща без обяснения.

Моето присъствие имаше не само церемониален, но и символен смисъл: то трябваше да напомни на халдеите за онова измерение, където биха рискували да отидат, ако намеренията им са недостатъчно черни, или по-скоро — недостатъчно умни. Подозирах обаче, че ритуалът е безполезен. Заради него трябваше да стана цял час по-рано.

Енлил Маратович беше облечен официално — в черен смокинг и черна копринена риза с бледолилаво копче на врата. Отиваше му.

— Ти не си идвал тук — каза той. — Харесва ли ти?

Новата зала за приеми впечатляваше. Беше огромна и потискаше със своята празнота и студенина. Бронзът и тъмният камък, с които бе украсена, създаваха смътно усещане за имперска приемственост, твърда като скала, но недостатъчно разгадана, за да се предявяват конкретни претенции в морален или юридически план.

Не бях стъпвал в старата зала, но се говореше, че тя отдавна не впечатлява халдеите, които трябваше да се чувстват смазани и смирени. Не впечатляваше дори и чистачите. Наричаха я „мътното око“ и „планетариума“ заради ретрофутуристичния й дизайн с космически символи, което вече изглеждаше нелепо. (Строена е през 60-те години на предишния век, когато човечеството е сънувало други сънища.)

Новата зала беше строга, съвременна и устремена към бъдещето.

До най-далечната стена се издигаше подиум с масивен трон от черен базалт. За гръб му служеше древна плоча с барелеф, изобразяващ двуглав прилеп (в първия миг въобще не разбрах, че това е прилеп, бях го взел за двустранна брадва.) Плочата, както обясни Енлил Маратович, била намерена в Ирак и принесена в дар на Русия заради стратегическите алюзии с нейната държавна символика.

Самият трон притежаваше електрическа система за затопляне, понеже да седиш върху базалт, е твърде студено — „ебаваш си бъбреците“, както съвсем по човешки се оплака Енлил Маратович. Не се реших да попитам какво символизира двуглавият прилеп, вероятно трябваше да знам. Не исках за сетен път да показвам пропуските в образованието си.

От двете страни на базалтовия трон бяха поставени две бронзови скулптурни групи, които в празната зала създаваха впечатление за множество — приличаха на жадна тълпа, която симетрично се суети около трона. Скулптурите твърде много се различаваха, но поради сходство в контура това не се забелязваше от пръв поглед.

— Разгледай ги, докато започнем — предложил Енлил Маратович. — Интересно ми е какво ще кажеш.

Първата скулптура се наричаше „Сизиф“.

Приведен рошав пролетарий изтръгваше бронзови павета от невидима настилка, а наоколо в кръг лежаха, стояха, седяха, надвесваха се, даже пълзяха не по-малко от двайсетина журналисти, търсещи различна бронзова перспектива — едни снимаха павето в едър план, а други се опитваха да нагласят такъв кадър, в който да попаднат и павето, и разрошената глава. Не беше ясно върху кого пролетарият искаше да стовари своя гневен снаряд — където и да погледнеш, имаше само видеооператори.

Ако правилно бях запомнил халдейското изкуствознание, това беше образец на така наречения „развит постмодернизъм“. Върху павето беше гравиран надпис. Наведох се и прочетох:

Излъчването на ставащото изобщо

не доказва, че то се случва.

Това бе очевидно, но аз се съмнявах, че надписът ще попадне поне в едно от двайсетте бронзови телевизионни предавания. Нямаше да успее да го метне пролетарият.

Втората скулптура се наричаше „Тантал“.

Това беше Мислителят на Роден, отлят в същия мащаб като човека с павето. Около него също имаше кръг от бронзови наблюдатели, само че в ръцете си те държаха не камери, а джойстикове от „Xbox“ и „Playstation“, чиито жици се точеха към неговите уши, очи, ноздри, уста и дори слабини.

Камъкът, на който седеше Мислителят, приличаше на павето на пролетария, само че уголемено, и също бе украсен с дребен надпис:

Разбирането на случващото се съвсем

не означава, че то има смисъл.

С това трудно можеше да се спори.

Скулптурите радваха окото със симетричността си и в това се четеше някаква неопределена надеждност. Колкото по-дълго се вглеждах в тях, толкова повече интересни детайли откривах. Заради еднаквия размер на хвърляча и на мислителя ми се струваше, че това е един и същ човек, но в различни пози. Или даже в различни фази на едно и също движение — сякаш бронзовият пролетарий е започнал революционния акт, но нещо го е накарало да клекне и да се замисли… По принцип бе ясно, че пролетарият е с панталон и обувки, а мислителят — без.

Забелязах и едва видими контури на огромни люкове в тавана — вероятно при необходимост скулптурите бързо се сменяха с помощта на подемни кранове. В новата зала всичко бе пресметнато до детайли.

— Е, как е? — попита Енлил Маратович.

— Доста добре — казах аз. — Адекватно. Но някак си е твърде човешко.

Енлил Маратович се засмя.

— Ние приличаме на хората, Рама. И то много. Но ми е по-интересно — изрече той басово — какво ще кажат нашите малки приятели, които идват за първи път…

Когато се обърнах, видях, че халдейската делегация вече е тук. Вървяха един след друг, както изискваше обичаят. Изглежда, той идваше още от древността — за да им е по-трудно, ако решат да нападнат вампира. Разбира се, те нямаха намерение да нападат, но аз изобщо не бях забелязал тяхното приближаване, което не ми правеше чест. Пространството, което халдеите трябваше да прекосят, беше твърде голямо и те ми заприличаха на маскирани, преминаващи през замръзнала широка река.

Познавах поканените и без усилие разпознах всички, макар че лицата им бяха скрити зад златни маски.

Отпред ситнеше слаб миниатюрен халдей с хламида, щампирана с метличини. Това беше началникът на дискурса — професор Калдавашкин. Той обичаше да се загръща с обикновена басма на цветчета. Казваха, че е заимствал този маниер от късния съветски халдей Суслов^[1], който станал вампир след четирийсетата си година, макар че това по принцип не се практикува. Изглежда, Калдавашкин деликатно намекваше за награда за ежедневния си неуморен труд.

Вторият халдей носеше зелен копринен халат и ритуална пола от боядисана овча кожа — също зелена, но с друг оттенък, при което се създаваше едва забележим, тънък и необичайно изискан в своята простота контраст, който в първия момент изглеждаше несъвместим и едва по-късно стопляше естетическия рецептор. В косите му имаше няколко щръкнали избелени кичура, събрани в черна точка, а на лицето му блестеше чисто нова златна маска на Гай Фокс, мегапопулярна сред подрастващите халдеи^[2]. Така можеше да изглежда само началникът на гламура Щепкин-Куперник.

Трети в редицата беше здрав рижав мъжага с мръсна нощница. Тъмни петна покриваха маската му — личеше, че никога не я е почиствал. Тази небрежност би изглеждала доста просташки, ако не се знаеше професията на този халдей. Това бе началникът на провокациите Самарцев — и той, естествено, ни провокираше с външния си вид. За разлика от първите двама халдеи той трудно можеше да се нарече „малък приятел“ заради габаритите си. Но аз допуснах, че самият Енлил Маратович го провокира, намеквайки по този начин, че изобщо не ни е приятел.

— Сваляйте маските — нареди Енлил Маратович, — искам да виждам очите ви. Какво мислите? Щепкин, какво ти нашепва твоето гламурно сърце?

— Гламурното ми сърце ми нашепва за вечността — напевно откликна Щепкин-Куперник, оглеждайки статуите. — За нейните скрити господари, на които сме щастливи да служим, и за дребната човешка суета, без начало и без край…

Енлил Маратович направи гримаса, като не можеше да се каже дали бе одобрителна, или не.

— Самарцев?

— Всичко е точно — басово рече Самарцев. — Павето е оръжие на пролетариата, а видеокадрите — оръжие на финансовата буржоазия. Само за джойстиковете не е ясно. Ще мислим.

— Имате думата, другарю дискурс — обърна се Енлил Маратович към Калдавашкин.

Отдавна бях забелязал, че когато общува с халдеите, Енлил прибягва до различни маниери — ту на полуграмотен общински секретар, ту на високопоставен бандит. Явно това беше оптималният модус на поведение, към който трябваше да се придържам и аз. Но не беше толкова просто.

Калдавашкин се приближи до скулптурите и деликатно докосна тила на един от двайсетината бронзови журналисти.

— Препрочетох коментарите към „Спомени и размисли“ на нашия човек — каза той. — Там се прави анализ на една интересна, но спорна мисъл. Ако погледнем към течащата пред нас река на живота, ще видим хората, заети с дела, които смятат за свои. Но ако проследим къде ги отнася реката на живота и какво става с тях след това, ще видим съвсем други хора, заети с други дела, които нямат нищо общо с предишните. Така е от векове. Изглежда, че във всяка секунда от случващото се има смисъл. Но колкото по-голям е периодът, който изследваме, толкова по-трудно можем да кажем какво точно е ставало по това време и с кого… Можем да твърдим само едно — отделило се е голямо количество от агрегат „М5“, за да се превърне… Впрочем скромността изисква да замълча.

— Това е добре. — Енлил Маратович явно беше доволен. — И после?

— Реката на живота — продължи Калдавашкин — през цялото време се опитва да се освободи от самата себе си, но не може. Светът се променя, защото бяга от своята ужасяваща същност и контрабандно се пренася в бъдещето. Реката не може да изтече сама от себе си. Тя може безкрайно да се променя. Макар и да казват, че не можеш два пъти да влезеш в една и съща река, нейната същност остава. Така както първата скулптура е неотличима от втората. И винаги се запазва енергията на ентусиазма, страстният натиск на живия живот, който върти турбините на тайната електроцентрала. Нека говорят, че това е друга река. За тези, които разбират, тя е същата. А на стръмния бряг стои този трон — величествен и прекрасен. Единствената неизменност в изменчивия човешки свят.

— Нормално — кимна Енлил Маратович. — Браво! Чувства се, че е началник на дискурса. Но аз нищичко не разбрах. А за реката на живота може да се обясни и по-просто.

Калдавашкин се сгъна в полупоклон, изразявайки почтително отношение.

— Да ви кажа един виц — започна Енлил Маратович. — Старият равин бил на смъртно легло. Когато цялото паство се събрало около него, го помолили: „Раби, кажи ни някоя мъдрост на прощаване“. Равинът въздъхнал и казал: „Животът е река“. Всички започнали да повтарят: „Животът е река…“. Обаче някакво момченце попитало: „А защо?“. Равинът отново въздъхнал и казал: „Добре де, не е река“.

Халдеите се засмяха учтиво.

Бях слушал този виц поне двайсет пъти. Струва ми се, че Енлил Маратович го разказваше на халдеите на всяка официална среща. И задължително на всяка вечеринка.

— Калдавашкин, запомни! — каза Енлил Маратович. — Дискурсът трябва да бъде максимално прост. Защото хората са все по-глупави. А виж, гламурът трябва да е все по-сложен, понеже колкото са по-глупави те, толкова по-капризни и по-взискателни стават…

Енлил Маратович се обърна с гръб към халдеите, изкачи се до базалтовия трон и седна. И веднага се преобрази в друг човек. На лицето му се появи буреносен облак, като на маршал Жуков^[3] преди битка.

— Обяснявайте — нареди той. — Но бързо и кратко. Знам, че сте умни. Докажете, че от вашия ум има някаква полза. Хайде!

Халдеите се спогледаха, сякаш решаваха кой ще говори. Както очаквах, напред излезе Калдавашкин.

— Не е тайна, че дискурсът в Русия днес е в упадък — започна той. — Същото се отнася и до гламура. В резултат те вече не могат да изпълняват своите надзорно-маскировъчни функции. Дискурсът не изглежда като храм, където живее истината, а като речитатив на престъпна банда. От гламура вече се мръщят. И още по-лошо, майтапят се с него. Упадъкът е толкова дълбок, че все по-сложно става да контролираме човешкото мислене.

— И какъв е проблемът? — попита Енлил Маратович.

— Зле е с принудителния дуализъм.

— Какво? — намръщи се Енлил Маратович.

— Това най-лесно би могло да се обясни по Лакан^[4] — зафъфли Калдавашкин. — Той учи, че управляващата идеология налага базово противоречие, дуална опозиция, в чиито термини хората са задължени да виждат света. Задачата на дискурса е в това да направи невъзможно измъкването от принудителната мобилизация на съзнанието. Да изключи, така да се каже, самата възможност за алтернативно възприятие. Това е абсолютно необходимо за нормалното функциониране на човешкия мозък. А при нас положението с принудителния дуализъм е много лошо. В крайна сметка смисловото измерение, което трябва да е забранено и тайно, се показва от всички дупки. Всеки го вижда, без да прави усилие. Фактически това е катастрофа…

Енлил Маратович жално въздъхна.

— А може ли по-просто?

Калдавашкин за миг се замисли.

— Помните ли професор Преображенски от „Кучешко сърце“^[5]? Молят го да даде половин рубла за децата на Германия, а той казва — няма да дам. Казват му: не съчувствате ли на германските деца? А той отговаря: съчувствам, но все едно — няма да дам. Питат го — защо? А той отговаря — не искам.

Енлил Маратович стана сериозен и се улови за брадичката.

— Продължавай.

— При Булгаков това е дадено като пример за висша номенклатурна свобода, изтръгната от режима. Тогава подобно поведение е било немислимо изключение и изключителна привилегия — затова Булгаков се е опиянявал от него. А за останалите дискурсът е устроен така, че след представянето на определени ключови думи всички да са задължени да се построят по височина и да направят „ку“^[6]. Открай време светът живее така. Особено цивилизованият. А Русия силно изостава от цивилизацията. Защото тук не са останали подобни думи. Тук всеки си въобразява, че е професор Преображенски, и иска да спести своите петдесет копейки. Разбирате ли? Дискурсът вече не е задължителна мозъчна вшивка. У хората се появи огромна вътрешна празнина. В смисъл — луфт. И тягите вътре свободно си се разхождат…

— Въпреки всичко не разбирам — повтори Енлил Маратович. — Можеш ли да ми обясниш по народному?

Калдавашкин отново се замисли за секунди.

— Китайските даоси имат подобна идея. Ще я преразкажа със свои думи. Борейки се за сърцата и умовете, работниците на дискурса постоянно изискват от човека да отговаря с „да“ или „не“. Цялото му мислене трябва да протича между тези два полюса — като електрически ток. Но в живота реалните отговори са винаги три — „да“, „не“ и „върви на майната си“. Когато прекалено много хора го разберат, това значи, че в главите им се е появила празнина. В нашата култура тя е достигнала до критичната точка. Трябва да я намалим.

Енлил Маратович благосклонно се усмихна на Калдавашкин.

— Най-после го формулира. Можеш, когато поискаш… Продължавай.

— В нормалното общество отговор номер три е блокиран твърде надеждно — както третото око. А у нас… Всичко стана незадължително. В резултат ролята на гламура и на дискурса започна лека-полека да се забелязва. Освен това те вече се възприемат като нещо насилствено наложено на човека…

— И какво от това? — попита Енлил Маратович. — В края на краищата си е така. Нека разпространяват слухове.

— Разбира се — поклони се отново Калдавашкин. — Но това положение не може да се задържи дълго. Ако магическата ограда се вижда, тя повече не е магическа. Тоест тя вече не съществува и е безполезно да я правим с метър-два по-висока. Необходимо е да извадим гламура и дискурса от зоната на осмиването…

Енлил Маратович замислено кимна.

— За да може дискурсът и гламурът ефективно да изпълняват своята функция — продължи Калдавашкин, — човекът в никакъв случай не бива да ги гледа критично, още повече да анализира природата им. Обратно, той трябва като от огън да се пази от възможно свое несъответствие спрямо последната вшивка. Той съсредоточено трябва да се усъвършенства и в двете дисциплини, като със сетни сили се старае да не се спъне. Този стремеж трябва да живее в самия център на същността му. Именно от успеха на определеното поприще трябва да зависи самооценката на човека. И неговите социални перспективи.

— Съгласен съм — каза Енлил Маратович. — Внесете необходимите изменения в гламура и в дискурса. Няма аз да ви уча.

— Днес ние не можем да решим този проблем с обикновена корекция. Не можем отвътре да трансформираме гламура и дискурса.

— Защо?

— Заради вече споменатата празнина. Като начало трябва да я премахнем. Да впримчим човешкия мозък. По най-примитивния начин. Да им покажем някаква метла с дръжка и да изискаме да се определят. Жестоко и еднозначно. И никой да не си помисля за трети вариант.

Енлил Маратович помисли известно време.

— Да — съгласи се той. — Това е ключът. Но как да се сдобием с него?

— Необходимо е към гламура и дискурса временно да добавим трета сила. Трета опорна точка.

— Каква е тази трета сила? — подозрително попита Енлил Маратович.

— Протестът — звучно отговори Самарцев.

— Да — повтори Калдавашкин, — протестът.

— Нужна ни е 1968 година^[7] — прошепна Щепкин-Куперник.

— Светлината на 1968-а — добави Самарцев.

Лицето на Енлил Маратович почервеня.

— Вие какво, танкове ли искате да докарам?

— Обратно — вдигна пръст Самарцев. — Студенти.

— Но защо? Смятате да организирате хаос?

— Енлил Маратович — започна да обяснява Самарцев, — ние не излизаме извън рамките на световния опит. Всички идеологии в съвременния свят се стремят да заемат такова място, където няма да ги подлагат на анализ и на осмиване. Съществуват множество методи — оскърбени чувства, предявяване на искания, протест, благотворителност и така нататък. Но в нашата ситуация е целесъобразно да започнем с протест.

Калдавашкин деликатно се изкашля, за да привлече вниманието към себе си.

— Някой беше казал — с присвити очи промълви той, — че моралното негодувание е вид техника, с помощта на която всеки идиот може да се изпълни с чувство за собствено достойнство. Точно към това трябва да се стремим.

— Да, да — откликна Самарцев. — Днес всеки е готов да се посмее над гламура и дискурса. Но никой няма да дръзне да се смее над благородното негодувание срещу несправедливостта и насилието, чиито запаси в нашата страна са неизчерпаеми. Гражданският протест е технология, която позволява да издигнем гламура и дискурса на нравствена висота. Освен това ще ни помогне да изпълним всеки екранен дърдорко с чувство за безкрайна нравствена правота. Това веднага ще обере в черепните кутийки целия луфт. А след това ще пуснем светините за останалите социални слоеве. Навсякъде да гори по едно кандило. Дори няма да се наложи ние да ремонтираме оградата. Публиката ще направи всичко сама. Не само ще я поправи, но и ще я боядиса. И дори ще я изрисува. И даже ще си разбие мутрата…

Енлил Маратович почеса брадичката си.

— Дайте сега по реда. Какво мисли гламурът?

Щепкин-Куперник тропна с краче.

— Напълно съм съгласен с чутото. Трябва да започнем с протеста и постепенно да въвлечем в него цялата интелигенция. Това ще ни позволи да мобилизираме широките слоеве на градската беднота.

— По какъв начин? — попита Енлил Маратович.

Щепкин-Куперник направи крачка напред.

— Участието на всякакви гламурни елементи, на светски хроникьори и попзвезди едновременно с доброжелателното внимание на медиите ще превърне протеста в разновидност на conspicuous consumption^[8]. Протестът е безплатният гламур за бедните. Най-бедните слоеве на населението демократично се срещат с най-богатите за съвместна борба за правото дело. Днес не е необходимо тази среща да е във физическото пространство. Сливането в единен порив с богатите и знаменитите може да стане и в интернет. Контролираната гламурна революция е многообещаващо направление — като ядрения синтез…

— Недей да говориш толкова красиво — каза Енлил Маратович. — Какво значи гламурна революция? Кой я прави, гламурните курви?

— Не. Самата революция се превръща в гламур. И гламурните курви разбират, че ако искат и по-нататък да се къпят в гламур, трябва незабавно да се присъединят към революцията. Иначе за секунда ще станат просто смешни.

— Тук няма нищо радикално ново — басово се обади Самарцев. — Само добре забравеното старо. По време на Първата световна война светските дами ходели в болниците, за да изнасят подлогите на ранените селяни. И се изпълвали с благородно достойнство, шиейки кесии за тютюн за войниците.

— Но в подобна изява тогава не е имало елементи на риалити шоу — уточни Калдавашкин. — А на нас ни е нужно непрестанно риалити шоу, блестящо с всичките светлини на гламура и на дискурса. Но не в студията, а на улицата. Там, където са зрителите. Така ще позволим на всички да участват в риалити шоуто, дори на тези, които презират подобен жанр.

— Това ще бъде истинско риалити шоу — обясни Самарцев, — но никой няма да посмее да го нарича така. Защото то изцяло ще обхване реалността, която ние ще показваме по най-достоверния начин, като използваме зрителя не като краен адресат, а просто като дамска превръзка. И в момента, в който почувства, че не е адресат, а отходен канал, и разбере истинското си място, зрителят ще забрави да мисли, че някой иска да го измами. Особено след като не само започнат да му представят актуалните трендове, но и съвсем реално да го удрят по главата…

— И по топките? — строго попита Енлил Маратович.

— И по топките — потвърди Самарцев. — Задължително.

Халдеите видимо се развеселиха, решавайки, че щом началството се шегува, идеята почти е приета.

Стори ми се, че аз също трябва да се обадя.

— А как да въвлечем гламура в протестите? — попитах.

— Ние нищо не трябва да правим — избоботи Самарцев. — Той сам ще се въвлече. От гледната точка на гламура протестът е новата задължителна гадост, която трябва да носим. Ако не я носим — изпадаме от реалността. Какви омайващи и неотразими словосъчетания. Политически жест… Най-модерният опозиционер… Стилистическо противостоене…

— Но как да държим всичко това под контрол? Току-виж, започне… — Енлил Маратович направи сложно спираловидно движение с ръцете — и лодката се преобърне?

— Не — усмихна се Калдавашкин. — Всяка гламурна революция е безопасна, тя завършва по естествен начин, когато протестът излезе от мода. Когато новата задължителна гадост престане да е модерна, тези, които все още я носят, изпадат от реалността. Освен това ние правим попзвездите революционери. И което е по-важно, превръщаме революционерите в попзвезди. За каква революция говорим?

— Те ще мислят повече за новата си прическа, отколкото за превземането на телеграфа — добави Щепкин-Куперник.

— Не на телеграфа, на туитър — бързо го поправи Самарцев.

— Лесно е да се говори. Колко красиви думи — обади се Енлил Маратович. — А направихте ли разчет на моделите?

— Ама кой ще ни позволи да правим разчети?! — отвърна Самарцев. — Без вашето разрешение? Няма да ни разберат правилно. Ще решат, че не сме го съгласували…

— Така е — съгласи се Енлил Маратович и подозрително впери поглед в Самарцев. — Бунтовете не почват без съгласуване. Не трябва дори да се мисли за нещо подобно. А вие явно сте мислили. При това дълго. Кога за последно те хапах, а, Самарцев?

Самарцев не отговори.

Енлил Маратович стана от трона и се приближи към халдея. Самарцев се стъписа и макар да не виждах лицето му, физически усетих страха му. Бях убеден, че ухапването е неизбежно. Но Енлил Маратович ме изненада. Той примирително вдигна ръце и произнесе:

— Е, какво пък… Не искаш, добре.

Самарцев дойде на себе си.

— Ухапете ме.

— И за какво? — махна с ръка Енлил Маратович. — Вярвам ти. Все едно няма къде да избягаш. Нито навън, нито навътре, ха-ха…

Енлил Маратович бавно се запъти към трона и се отпусна върху черната плоча. Едва сега разбрах какъв е ефектът от сумрака, царящ в залата. Целият в черно, Енлил Маратович се сля с трона. Остана само жълтият кръг на лицето му, което ми се стори невъобразимо древно, равнодушно и мъртво — като луна на нощно небе.

— За кога е планирана първата вълна? — навъсено попита луната.

— През зимата — уточни Калдавашкин. — Скоро е.

— Добре — кимна Енлил Маратович. — Започнете с разчетите. Две седмици ще ви стигнат ли?

— Разбира се, че ще ни стигнат — отвърна Самарцев. — В концептуален план всичко ни е готово. Чакаме само сигнал.

— Работете — нареди Енлил Маратович. — Но правете разчетите до окончателното затихване. До пълното сливане с фона.

— Ще го направим — произнесе с усмивка Самарцев. — И всичко ще ви прожектираме. До последния кадър.

— Няма да гледам всичко подред — намръщи се Енлил Маратович. — Вие какво? Всичко ли искате да изсипете върху мен? Ще ми покажете само последната фаза. Къде ще излезем след осем цикъла и шест разклонения.

Представа си нямах за какво говори, но Калдавашкин видимо го разбра.

— Толкова далеч? — учуди се той.

— Да — потвърди Енлил Маратович. — Работата е отговорна. Трябва да разбираме накъде вървим.

— Но точността е приблизителна при подобни фрактали^[9].

— Запознат съм — отвърна Енлил Маратович. — Но пък се вижда целият диапазон…

Самарцев и Калдавашкин уважително склониха глави. Стори ми се, че уважението не беше фалшиво. Видимо Енлил Маратович бе казал нещо, което те разбираха, при това доста добре.

— Усещам ръката на могъщ стратег — прошепна със сладникав глас Щепкин-Куперник.

Тези думи прозвучаха толкова блудкаво, че всички го погледнаха с недоумение.

— Добре — въздъхна Енлил Маратович, — махайте се, подлизурковци и доносници. Чакам ви след две седмици. Може и по-рано. Ако успеете…

Той вдигна ръка. На черния фон проблесна още един жълтеникав обект — неговият юмрук, сякаш на луната се появи спътник. Енлил Маратович разтвори пръсти и леко ги раздвижи така, сякаш изчистваше трохите от масата.

Халдеите се поклониха, сложиха маските си, строиха се в редица и се запътиха към изхода на залата, пресичайки в обратна посока замръзналата река… Или не точно река, замислих се. А житейски анекдот.

Няколко секунди ми се струваше, че гледам филм отзад напред, който показва появяването им в приемната зала. Когато се разбра, че Енлил Маратович няма повече да ги вика, от церемониална стъпка те преминаха към обикновена и даже се обърнаха с гръб към нас, преди да изчезнат зад вратата.

Енлил Маратович стана от трона и се протегна.

— Така — обърна се той към мен.

— Кажете ми — попитах аз, — те наистина ли сами разсъждават на такива теми? От типа на „да вземем и да направим революция“?

Той се засмя.

— Не, разбира се. Има различни начини да им покажем от коя страна да гребат. При това изключително фино, сякаш е тяхна инициатива.

— Така си и мислех. Но за какво са тези сложнотии? Имам предвид криене, залъгване. Не може ли просто да им се даде команда? Та те са халдеи.

— Основи на мениджмънта, Рама — обясни Енлил Маратович. — Робският труд е непроизводителен. Робът на галерите винаги гребе по-лошо от зомби, който си мисли, че се вози на кану. Трябва да те изпратим в Калифорния на стаж… Ако халдеите са убедени, че това е тяхна идея, ще работят много по-качествено. С плам. Дори с душа, която евентуално може да се появи при осъществяването на проекта…

— Разбирам — казах аз. — Значи, вие сте решили, че ни е нужна революция?

— Не аз — отвърна Енлил Маратович. — Аз не решавам такива въпроси.

— А кой решава?

— Историята.

— Историята? А как разбирате какво иска тя? Как дава своите заповеди?

Енлил Маратович ме изгледа продължително, преценяващо и много сериозно, сякаш се колебаеше дали да ми разкрие тайната.

Той винаги правеше така, преди да каже нещо важно. Незнайно защо все още се съмняваше в мене, макар че свободно можеше да се разхожда из паметта ми така, както и в своята. Особено странно изглеждаше това днес, след като сам обеща да ми разкаже нещо. Изглежда, се правеше на две и половина не единствено пред халдеите.

— Спомняш ли си последната лекция на Ул? — попита той най-накрая. — Когато го попитаха кои са тези гмуркачи гадатели.

Аз кимнах.

— Ул отговори, че не знае — продължи Енлил Маратович. — Малко си кривеше душата. Той знае. Просто не говори за това с всеки.

— За какво по-точно не говори? — попитах.

— От много години вампирите имат достъп до една от главните исторически хроники на далечното бъдеще — започна Енлил Маратович. — Нарича се „Ацтлански календар“. Това е кодекс, който ще бъде съставен докрай примерно седемстотин години след нашето време — на девет езика, включително и на тогавашен руски. В него са отбелязани главните световни събития, като се започне от 1948 година. В най-важните страни по света. От тази дата проблемите със световната история за нас доста се опростиха. Никакви проби или грешки ала „1914-а“ или „1939-а“^[10]. Управлението на света сега се свежда до това да нагласяваме хода на събитията към сведенията, които получаваме от календара. Физиците твърдят, че теоретично при цялото си желание не бихме могли да сътворим нищо друго. Но ще ми повярваш ли, ние нито веднъж не се и опитахме. Обратно, с всички сили се стараем да постигнем това, което трябва да се случи. Невинаги ни се удава. И това всъщност е краят на историята, за която пишат някои осведомени халдеи.

— Но така е скучно — възразих аз. — Как може да се живее, когато има готов сценарий?

— Не всичко е толкова просто — отвърна Енлил Маратович. — Работата е там, че Ацтланският календар е съставен след страшни катаклизми, които са унищожили… тоест ще унищожат по-голямата част от културата на човечеството. В календара има сериозни празноти и неточности, понеже в бъдещето, към което имаме достъп, са останали прекалено малко свидетелства за нашето време. Например: какво би останало от Рим, ако под пепелта са оцелели само два-три помпейски сутерена.

— А вампирите ще останат ли в бъдещето?

Енлил Маратович кимна.

— Всъщност човешката история не представлява особен интерес за вампирите. Историците на бъдещето с мъка са я възстановили по трохите информация, останала след катаклизмите. А половината ацтлански хроники се състоят от догадки. Голяма част от бъдещето е представено толкова неопределено, че трябва да разшифроваме указанията, дадени в хрониките. Често разбираме смисъла им едва след като всички събития вече са се случили. Освен това в Ацтланския календар има и пропуски. Затова нашето управление на света има само общ, фактически ритуален смисъл. Все едно да разгадаваш четиристишията на Нострадамус и да ги претворяваш в живота…

— И какво излиза, че по този календар през 2012 година у нас ще има гламурна революция?

— Не знам — каза Енлил Маратович. — Това е наше предположение. Мога дословно да ти съобщя какво казва за тази година Календарът на ацтланите. — Той извади от джоба си малко тефтерче и го отвори. — Това вече е преведено на съвременен руски… „2012-а. Русия. Основни събития: «бурята на дванайсета година»^[11], известна и като «революция на курвенските кожухчета»^[12], «pussy riot»^[13] и «делото Мохнаткин»^[14] — гламурните вълнения на 2012 година, когато светските дами в знак на протест против азиатщината и деспотизма престанаха да си бръснат интимните части и любовниците им олигарси бяха принудени да въстанат срещу тирана. Вълненията приключили, когато небръснатите интимни части излезли от мода. Отразени са в редица произведения на изкуството. От напълно запазеното произведение на Тургенев «Буря» до упоменатия в хрониките блокбастър «2012», вероятно посветен на същата тема.“ Край на цитата. Това е всичко, което знаем. Много ли е, или малко?

Свих рамене.

— Така е — съгласи се Енлил Маратович. — Не може да се каже, че бъдещето е известно в детайли. Но след като сме поели отговорност за хода на историята, трябва грамотно да я прокараме през тази врата. Това е и просто, и много сложно.

— Но какъв е смисълът да се прави нещо, след като бъдещето все едно ще настъпи? — попитах аз.

— Как не разбираш… — въздъхна Енлил Маратович. — Щом Великият вампир ни е разкрил част от плана си, значи сме отговорни за неговото осъществяване. И бъдещето ще настъпи благодарение и на нашите усилия. Рама, ние сме слуги на Великия вампир и едновременно негови ученици, които се опитват да разгадаят великия замисъл по намерените късчета от чертежи. Това е завладяваща и опасна работа. Днес беше свидетел как влияем върху историята. Внимателно. Почти незабележимо. Но внимателните въздействия са най-могъщите. Ние не контролираме дребното. Ние следим събитията да се насочат в определен коридор, чиито общи параметри са ни известни. Ние почтително помагаме на Великия вампир, който ни е открил част от замисъла си. А за детайлите историята сама ще се погрижи…

— Каква е тази „Буря“ на Тургенев?

— Тургенев вече сме го изучили. Това беше най-лесното.

— Но защо точно Тургенев? А не Островски^[15] например?

— Ходил ли си на училище? „Буря“ на Островски разказва как дъщерята на търговец се е удавила. Там няма нищо за небръснатите интимни части.

— Затова и реших, че е печатна грешка.

— В Ацтланския календар няма печатни грешки — каза Енлил Маратович. — Има празни места. А това не е празно място.

— Защо?

— Защото тази пиеса са я намерили в бъдещето. Нима не разбираш?

Аз неуверено кимнах. А след това попитах:

— А как са я… преработили? Нали Тургенев е умрял.

— Малко ли Тургеневи има? Намерихме живия, в Питер^[16].

Разбира се, не е Иван, а Андрей, но няма значение. Дадохме му пари, поръчахме текст по известните ни параметри. Да има небръснати интимни части и бунт на олигарси. И той го съчини. Бекет, вика, нервно пушейки в ъгъла. Хуйекет. Такова лайно написа, че никой не искаше да го поставя. Но ние не сме задължени да го поставяме. Важното е да попадне в бъдещето. Разпечатахме я в четирийсет екземпляра и я раздадохме на познатите халдеи. На всички, които имат бункери в случай на атомна война. И им заповядахме да я държат в бункерите. Без обяснения. А едно копие бутнахме в специална осемдесетметрова шахта, нещо като капсула на времето. Може би те са я нарекли бомбоубежище. Накратко казано, някакъв екземпляр вече е стигнал до бъдещето. Разбра ли как се работи с календара?

— Разбрах — отвърнах аз. — Значи, олигарсите ще въстанат?

— Това може и да не стане факт — каза Енлил Маратович. — Животът не е пиеса. Разбира се, някакви вълнения ще има. Но трябва всичко сами да направим. Светските свинчета така са се разсъхнали, че дори е противно. От тях можем да измъкнем максимум финансиране.

— Светските свинчета? Кои са те?

Енлил Маратович се намръщи.

— Не се натоварвай предварително.

— Добре — съгласих се аз. — Друго ми е по-интересно. Как можеш да надникнеш в бъдещето?

— Много просто — отвърна Енлил Маратович. — За такива велики представители на класата undead — разбира се, не като теб, а дори не и като Ищар, няма нито минало, нито настояще, нито бъдеще. Те са способни да присъстват едновременно в трите измерения. Тези, които стоят на върха на нашата йерархия, могат да влизат в контакт с тях. Разбира се, ако великите undead поискат. Но това рядко се случва. На тях не им е интересно да разговарят с нас. Те пребивават в съвсем друго измерение, Рама. В друго битие. Затова от цялото бъдеще ние получихме достъп само до календара. При това не безплатно.

— А какво става по-нататък по този Ацтлански календар?

— Не съм наясно. Съобщават ни за една година напред. Понякога и за три. За да не си правим дългосрочни планове. Не знаем какво има по-нататък. Знаем само как ще свърши. Това ни показаха.

— И как?

— Не питай, Рама. Нищо хубаво.

— Кажете, моля ви.

— Казвам ти, не се натоварвай. Като се натовариш, после не можеш да се разтовариш. Никога.

— Краят на света?

— Да беше само един. Та са няколко и различни. Както при твоите телетъбиси — ред, грийн, а после и блу. И сами да го направим. Добре че не е утре или вдругиден… Между другото, къде са телетъбисите? Пристигнаха ли?

— Вчера звъннаха.

— Какво правят?

— Ходят по клубовете.

— Добре — каза Енлил Маратович. — Нека разпуснат преди дешифрирането. Кедаев утре ли е при теб?

— Утре — потвърдих аз.

— Кой по ред е?

— Седемнайсети.

— Трябва да мине нормално. Имаш опит.

— И още как. Всички се отпускат, а аз работя. Ту тук, ту там.

— И аз работя всеки ден — заяви Енлил Маратович. — Кедаев е важен, стегни се. Аз ще дойда на дешифрирането.

Кимнах. А сетне попитах:

— А… за края на света… Задължително ли е? Може би някъде… Ами… да се обърне?

Енлил Маратович тъжно се усмихна.

— И къде ще го обърнеш, Рама? Да не мислиш, че имаме волан? На нас ни разрешават да въртим само педалите. Между нас казано, невинаги…