Виктор Пелевин
Батман Аполо (8) (Свръхчовек — това звучи супергордо!)

Неизбежното

Събуди ме почукване по вратата.

Думата „събуди“ в случая е неуместна, но друга не можах да подбера. Проблемът бе в това, че сънувах дълго мрачен сън, който забравих, когато се събудих. Помнех само, че трите кратки удара по вратата бяха важна част от него. Изобщо не разбрах как преминаха в реалността. И още… знаех, че зад вратата е Софи и че да се срещам с нея по някаква причина е опасно.

Секунда-две се колебах, а после взех решение да не се лишавам от радостите на живота заради безсмислените електрически флуктуации на презареждащия ми се мозък.

— Влез — извиках аз.

Вратата се отвори. На прага наистина стоеше Софи. Беше в дълга черна рокля с пайети. Истински вечерен тоалет.

— Тука ми я дадоха — усмихна ми се тя, когато забеляза учудения ми поглед. — Като на единствената жена.

— Да не би да е от интимната колекция на Дракула? И да се е обличал с нея, когато е посрещал младия Оскар Уайлд?

— Нямам такава информация — отвърна тя. — Виж, не искаш ли да си побъбрим в ковчега ми? Днес е последният възможен ден…

— Искам — казах аз.

— Тогава да вървим. Веднага — след малко е прощалната вечеря.

Харесваше ми, че за втори път тя сама идваше при мен. От малък смятах, че в отношенията между мъжа и жената липсва онова лекомислие и доверие, съществуващо между приятели, решили заедно да изпият по едно. В крайна сметка става дума за кратко удоволствие без никакви последствия… Щеше да е хубаво, мислех си тогава, да се договаряш с жената за любовния акт с безгрижието на студенти, замислящи гуляй.

По-късно стигнах до извода, че това е труднопостижимо заради биологическото разделение на труда. Мъжът дарява живот, заражда го, а жената го износва, като играе не по-малко важна роля, дори ключова. Детеродната й функция е мъчителна и е свързана с дълъг период на безпомощност, затова е естествено животинският инстинкт да я принуждава да избира партньора внимателно. Комичното е в това, че този инстинкт действа с пълна сила дори и тогава, когато става дума не за зараждане на нов живот, а за съботна вечер.

Жената трябва да притежава необикновен интелект и изключителна воля, за да се научи да потиска тази древна плътска хипноза, която деформира характера й и я лишава от конкурентоспособност на пазара на биологичните услуги.

В онази минута Софи ми се струваше съвършена и бързайки след нея по коридора, си мислех, че за света Америка още дълго ще си остане светещото cutting edge^[1] не само в полето на технологиите, но и в областта на поведенческите модели.

Ах, ако жените знаеха как подобна сърдечна простота ги издига в очите ни! Но инертната пещерна памет на самката помни, че на ловеца тя е интересна само минути преди съвкуплението, и затова прави всичко възможно да удължи времето с часове, с дни, със седмици и да изтъргува колкото се може повече кожи и накити…

Минута, след като влязохме в стаята, ние вече лежахме в нейния просторен ковчег, трогателно миришещ на някакъв наивен парфюм. Тя сама си съблече роклята, което облекчи живота ми, понеже не бях сигурен, че бързо ще се справя със закопчалките й. В ковчега обаче изобщо не беше удобно, както би ми се искало. Но в неудобството имаше и очарование: пречейки на удоволствието, теснотията сякаш разгръщаше негова непозната и свежа страна…

Аз обаче не успях да стигна твърде далеч.

Попречи ми една дреболия — едва забележимо убождане по врата. Веднага разбрах какво означава това и със сетни сили се опитах да не му обръщам внимание. Оказа се невъзможно. За няколко секунди възбудата ми се смени с тъга и със злоба.

— Ти ли ме ухапа?

Тя виновно премигна.

— Аз… просто… Вече сгреших в живота си. И повече не искам да се повтаря.

„Винаги казват това — помислих си аз. — Винаги.“

— Извинявай — прошепна Софи. — Но вече знам.

— Какво знаеш?

— За теб. За теб и вашия Велик прилеп.

— За Хера?

Софи кимна.

— И виждам, че нищо не си разбрал. Бедното ми момченце. Ти и не би могъл да разбереш. Не са ти обяснили, а самичък не вдяваш.

— Какво не вдавам? — попитах аз.

— Не знаеш защо са те изпратили тук. Защо те обучават да се гмуркаш.

— Излиза, че ти знаеш?

— Вашият главен вампир, Енлил. Той също е гмуркач. Сам си се убедил в това. Не си ли си задавал въпроса той защо се е научил?

— Не. Навярно, за да осъществява максимален контрол.

Тя поклати глава отрицателно.

— Това е много трогателна история. Вашата Ищар… Когато е била млада, е приличала на твоята Хера. А Енлил — на теб. Скоро след като и двамата са станали вампири, са имали смешна полудетска история — както вие с Хера. Която по същия начин не успяла да завърши. Понеже на Великия прилеп спешно му потрябвала нова глава.

— Не може да бъде — възразих аз.

— Може — отвърна Софи. — Покойната Ищар ти е говорила за това. Намеквала е пределно ясно. Само че ти нищо не си разбрал.

Напрегнах паметта си.

— Почакай… Когато се спусках в Хартланд за втори път… тя каза, че Енлил имал приятелка, която приличала много на Хера. Но така и не стигнали до леглото. А после духовито разказа за черната мамба — има такава адски отровна змия. Демек, ако не я помолиш да те ухапе, дълги години можеш да се наслаждаваш на нейната топлина… Мислех, че просто ме съветва да бъда по-внимателен с Хера… Искаш да кажеш, че тя е била приятелката на Енлил?

Софи кимна.

— Това е истинска вампирска love story — каза тя. — Невероятно красива. Но не я афишират. Мисля, напразно…

— Каква е историята? — попитах аз.

— Когато Ищар се превърнала във Велик прилеп, си помислила, че завинаги е загубила Енлил. Или поне като любовник. Понеже вече нямала тяло.

— Логично — потвърдих аз, за да не мълча.

— Но после тя ухапала тогавашния вампирски старшина Кронос и научила много нови неща. Разбрала за undead. За обикновените и за великите.

— А какво ги различава?

— Обикновените undead получават достъп до света на сенките, оставайки живи. Те могат да влизат в контакт с анимограмите. А вампиресата, която става Велик прилеп, вече е велика undead.

— Защо?

— В определен смисъл тя действително умира, когато се лишава от своето тяло. След това се отпечатва в лимбо в онази възраст и състояние на духа, в които е била, когато са й отделили главата. Но едновременно с това продължава да живее сред нас в качеството си на Велик прилеп. Затова едновременно съществува като живо същество и като анимограма в лимбо. Прилепът е способен да поддържа контакт със своята анимограма. Може да се чувства като обикновена жена, ако спускащият се в лимбо гмуркач оживи тази анимограма с лъча на вниманието си. Освен това Великият прилеп по тайнствен начин може да въздейства на самите гмуркачи. Сега разбираш ли?

— Не съвсем.

— Когато предишната Ищар станала Велик прилеп, тя изцедила цялата червена течност от своето мъртво тяло. И я превърнала в препарати. За да им стигне с Енлил за цял живот. А Енлил, от любов към нея, станал гмуркач. И бил в лимбо дни и нощи с нейната анимограма. По-точно с нея, тъй като Великият прилеп е невъзможно да раздели анимограмата от живата същност.

Обзе ме мрачно предчувствие.

— Но в действителност Великият прилеп не е в лимбо, така ли? — попитах. — Нали тя е в реалния свят? Нали е жива?

— Нищо определено не може да се каже за Великия прилеп. Нея могат да я съдят само великите от undead. Казват, че човешката й глава преживявала всичко, което се случва с анимограмата. Денем Ищар управлявала света в качеството си на Велик прилеп, а когато заспивала, отново се превръщала в онова момиче, което Енлил обичал. И двамата се срещали на цъфналата поляна на своята младост…

— Провървяло му е на човека.

— Провървяло му е — съгласи се Софи, без да забележи моя сарказъм. — До дълбока старост е имал млада възлюбена. Защото анимограмите не остаряват. И двамата превърнали най-зловещото пространство в дом за срещи. Рама, понякога на вампирите им е свойствено истинското величие…

Почувствах се зле. Вече не предчувствия, а пределно ясни изводи и железобетонна определеност следваха от нейните думи — а аз все се мъчех да не ги пускам в съзнанието си. Но беше невъзможно повече да се съпротивлявам.

— Искаш да кажеш, че Хера… Тоест Ищар именно затова ме е изпратила да се уча за гмуркач?

Софи се засмя.

— Припомни си сам. Тя ухапа Енлил, за да поеме делата. И сама след минута ти заповяда да заминеш да учиш за гмуркач. Способен ли си да проследиш най-простите причинно-следствени връзки?

Опитах се отново да я прегърна, но тя хвана ръката ми и я отблъсна встрани — деликатно, но твърдо.

— Способен съм — въздъхнах аз. — Какво, вече не ти ли харесвам?

— Имаш момиче — обясни тя. — И това момиче те чака.

— Това не е момиче, а анимограма — отвърнах аз. — Истински ужас.

Софи сви рамене.

— Ти си вампир. С голямата власт идва и тежестта на товара. Всеки от нас носи своя ковчег.

— Нещо не ми харесва тази версия на личния ми живот — казах аз. — Сякаш трябва да се гмурна във водовъртежа, на чието дъно плува календар с откъсващи се листа с една и съща мъртва майка. И ми предстои да го прелиствам ден след ден.

— Това не е календар — възрази Софи. — Тя ще живее толкова, колкото ще живееш и ти. Най-интересното…

Софи се замисли.

— Какво? — попитах.

— Не е задължително да помни, че е умряла и се намира в лимбо. За Великия прилеп това е възможност да бъде онова момиче, чиято глава носи. Мисля, че й харесва. По-интересно е от това да те доят от сутрин до вечер… И още. Казват, че когато гмуркачът общува с могъщо същество от типа undead, неговият опит твърде много се отличава от работата му с обикновена анимограма. Всичко действа на съзнанието толкова непредсказуемо, че не разбираш в случая кой е календарът. Започват да те прелистват като анимограма. Великият прилеп умее не само да забравя, че е в лимбо. Ще те накара и ти да забравиш.

— Откъде знаеш всичко това? — попитах я с подозрение.

— Отдавна взех решение да стана гмуркач — каза Софи. — Събирах цялата достъпна информация.

Тя сложи ръка под главата си и впери поглед в тавана. Сърцето на рамото й се обърна и се превърна в две червени задни части. Дали бе разучавала този номер пред огледалото, не можех да знам, но символът беше пределно ясен. Аз обаче реших да предприема още един опит и се опитах да я прегърна. Тя ме удари през пръстите.

Стори ми се, че не й се иска да се съпротивлява, но я задължава загадъчният аспект я на женската, я на вампирската етика.

Изведнъж разбрах какво трябва да кажа.

— А ти можеш ли да проявиш великодушие?

— Как? — с интерес попита тя.

— Можеш ли за известно време да забравиш за всичко?

Тя се замисли.

— Е, може би ще мога… Но самият ти ще можеш ли?

— Аз?

— Какво, ще предадеш своя Велик прилеп? Заради една американка?

— Да, с удоволствие… — Стана ми криво. Но повторих: — С лекота…

Тя ме погледна с някакво странно изражение.

— Великия прилеп — добре. Но нима можеш да предадеш Хера?

Почувствах раздразнение.

— Не ми трябва да я предавам. Тя сама ме предаде. В смисъл — физически. Знаеш ли колко съм изморен от…

Нямах сили да продължа и вместо това прекарах пръст по устните й. Тя не се възпротиви.

— Клетницата, сигурно ще я заболи, ако разбере — каза Софи. — Много ще я заболи.

— Нищо — отвърнах аз. — И мен понякога ме боли.

— Тогава кажи на глас: „Отричам се от Хера. Отричам се заради теб“.

— Отричам се — произнесох аз. — С голямо удоволствие.

— Ето — кротко и печално се отзова Софи, — това беше твоят свободен избор.

Разбрах, че съм успял да подбера нужния шифър към катинара — и тя повече няма да се съпротивлява.

Колко много кукички и закопчалки имат жените по себе си — дори напълно голите жени… И всяка трябва да бъде разкопчана внимателно и грижливо, иначе нищо няма да стане… Но това също е биология, мислех си, докато ръцете ми се плъзгаха по нейното тяло, нали жената трябва да е убедена, че самецът е готов на всякакви несгоди заради нея. Всичко е излято от мъртъв гранит, който някога е бил рядка магма — тези схеми са на повече години, отколкото континентите. Колко е наивен човекът, като мисли, че може да измами природата…

Ковчегът, макар и двуместен, превръщаше познатите операции с чуждото тяло в нетрадиционна инженерна задача и затова преживяването бе особено странно. Никога, никога преди не бях получавал такава наслада от любовния акт. Даже се изплаших от стенанието си в сублимния миг. Софи се засмя.

— Колко е хубаво! — прошепнах аз, след като се отпуснах.

— Хубаво ли ти е? — Софи се изсмя високо и в смеха й прозвучаха тревожни, студени нотки — като ледчета в чаша шампанско. — Аха.

По-добре да не беше го казвала. С този тон.

— Какво има? — попитах.

— Как какво? Ти току-що ме изчука.

— Защо така го…

Тя отново се изсмя — вече съвсем ледено и язвително.

— Рама, знам какво мислиш за жените. Глупако недни…

— Да хапеш без разрешение е подло. Предполагах, че с мен ти е хубаво…

— Хубаво? Ти знаеш ли изобщо какво чувства жената при тази процедура? Знаеш ли?

Не разбрах дали го казва сериозно, или на шега.

— Защо да не зная — отговорих аз. — Някога хапех… Само че вече съм забравил.

Изведнъж тя стисна раменете ми със страхотна сила.

— Аз ще ти припомня…

Обзе ме страх.

Случваше се нещо странно. Някаква част от мен го разбираше и не искаше да участва. Но разбирането бе скрито твърде дълбоко. Разумът ми не стигаше до него.

Като борец, победоносно притискащ съперника си към тепиха, с цялата си тежест Софи се стовари върху мен. Натискът бе ужасяващ. Момиче с нейната физика не можеше да е толкова тежко.

— Ето така — каза тя. — А после пак така…

Както бе върху мен, тя протегна ръце настрани и започна да удря по краищата на ковчега като птица с криле. Ударите й ставаха все по-силни, както и ужасът ми. Случваше се нещо невероятно — по законите на физиката ръцете й би трябвало да са счупени и да са в кръв, но вместо това стените на ковчега започнаха да трещят и да се наклоняват, след което се счупиха.

А после страхът ми изчезна.

Изведнъж се промени цялата перспектива на полезрението ми, даже силата на тежестта сега теглеше в друга посока. Софи вече не лежеше върху мен, а някак висеше насреща и с всички сили ме отблъскваше с разперените си ръце. И разбира се, това вече не бяха ръце, а две огромни черни криле, които се издигаха и спускаха в пустотата. Отхвърляха ме не ударите им, а вятърът, който те образуваха. Знаех, че ако вятърът ме откъсне от Софи (в това време тя се превърна в нещо огромно — като стена, обрасла с черна животинска козина, за която се хванах), това ще е краят. Но лицето й все още беше пред мен и аз можех да я помоля да не ме убива.

— Софи! Моля те!

Тя отмъстително се засмя. И тогава разбрах, или по-скоро си спомних, че това не е Софи.

Това беше Хера.

Пръстите ми се разтвориха и поредният размах на черните криле ме изхвърлиха в пространството. Но вече не се страхувах. Знаех какво ще се случи. Постепенно паметта ми започна да се връща.

Няколко секунди ми се струваше, че хаотично се търкалям в пустотата. А след това започнах да усещам истинското си тяло. Висях на напречна греда с главата надолу, с кръстосани крака — като в хамлет. Но тава не беше хамлет. Това беше…

Всичко си спомних секунда преди да отворя очи. И през тази дълга, дълга секунда изпитах невъобразим срам, осъзнавайки, че рано или късно ще отворя очи.

Сега не беше средата на първото десетилетие на двайсет и първи век, когато ходих да уча за гмуркач. Намирахме се във второто му десетилетие.

Беше поредната ми служебна среща с Хера.

Поредната.

На която отново й бях изневерил.

Разбира се, със самата нея.

Аз й изневерявах на всяка наша среща. Понякога със Софи, която не бях виждал от няколко години. Понякога с други фантоми. Хера умееше да намира в моята памет различни маски. Но срещата ми със Софи в замъка на граф Дракула беше любимата й атракция.

Почти винаги изискваше от мен да се отричам от нея — и аз го правех ту на шега, ту сериозно. И след този миг следваше пробуждане. Също и необходимост да си отворя очите. Както сега.

Отворих ги.

Висях в будоара на Великия прилеп — върху сребърна напречна греда, която приличаше на огромно стреме. Точно пред мен, на метър, беше лицето на Хера — то се люлееше в центъра на седефена раковина върху тънко краче, обвито с козина. Очите й бяха затворени, а на устните й беше застинала замечтана усмивка. От ъгълчето на устните й към моята лакътна свивка се бе проточила тънка като конец сребриста тръбичка.

Извадих най-тънката игла от ръката си.

— Хера — прошепнах дрезгаво. — Не искам всеки път…

С едва забележимо движение на главата тя ми заповяда да замълча.

— Благодаря ти, мили. Беше чудесно. Всеки път се зареждам с бодрост за цяла седмица. Без теб никога не бих разбрала колко дълбока може да бъде подлостта…

— Защо постоянно го повтаряш? — попитах аз. — Добре, накажи ме. Накажи ме най-строго. Но само веднъж.

— Да те накажа? Интересно, как точно да те накажа? — Тя се замисли. — Има вариант. Искаш ли да те тикнем в затвора?

— В какъв смисъл? — попитах.

— В истинския.

— За какво?

— За стиховете.

— Кои?

— Които изрових от кратуната ти, Рам. Например…

Тя разтегна устата си до ушите, опули очи, опитвайки се да ме имитира, и с пискливо гласче на кастрат задекламира:

                        — А щастието — ето това е: какво ли повече да се желае?

                С меко психотропно вещество

        В прост ковчег с любимо същество

Да лежа, да мълча и нищичко да не очаквам…

Исках само едно — да потъна вдън земя. Но едва ли беше възможно — намирах се под нея твърде надълбоко.

— Така си се раздрънкал — продължи Хера. — Първо, пропагандираш наркотиците. Второ — самоубийството. Ако напомним на прокурора, че любимото ти същество е undead, тогава заедно с обвинението в некрофилия ще те закопчаят за десет години… Нали си руснак — няма да ти обяснявам какво ще се случи със задника ти.

— Това е непочтено — възразих тихо. — Да надничаш в чуждите записки. А под психотропно вещество имам предвид баблос. Не съм го виждал от година. Другите наркотици не ме интересуват.

— Това го кажи на прокурора… Хайде, не се бой, негодник такъв. Майтапя се. Чакам те следващия път след… — Тя погледна към един от панелите от течен кристал, с които бяха покрити стените, там, където блещукаха цифрите на календара заедно с разноцветни бележки. — След седмица, в петък. Тогава ще имам свободно време. Тъкмо ще съм се затъжила за черното ти лъжливо сърце. А сега изчезвай.

Не биваше нищо да отговарям. Като се стараех да запазя достойнството си, слязох от напречната греда на пода.

— А, да — каза тя, — за малко щях да забравя. Стиховете ти изобщо не струват.

Поклоних се и излязох.

Зад вратата стояха висшите вампири — Енлил Маратович, Мардук Семьонович и Ваал Петрович. Често ги срещах в това задънено място до седефената врата. Те винаги се стараеха да бъдат на аудиенция с Великия прилеп след срещата с мен — с надеждата за благоприятен хормонално-невротрансмитерен фон, който аз трябваше да осигуря.

— Е? — попита Мардук Семьонович. — Как е нашата тъмничарка?

— Днес е добричка.

— Колко пъти се изплю?

— Нито веднъж.

Мардук Семьонович и Ваал Петрович се спогледаха.

— Нито веднъж?

Поклатих отрицателно глава.

— Казах ви, добричка е. Наистина е добра.

— Каза ли „мили“?

— Да.

— Енлил — в гласа на Мардук Семьонович се четеше загриженост, — нека да мина първи. Че ти пак ще я натовариш. Имам…

— Знам — отвърна Енлил. — Върви.

Мардук Семьонович смирено наведе рижата си глава и изчезна зад седефената врата.

Помъкнах се по коридора. След няколко крачки ме настигна Енлил Маратович.

— Рама, само две думи.

Мрачно кимнах.

Влязохме в следващата стая олтар, която беше нещо като приемна. Още помнех дните, когато тук бяха покоите на Ищар, а сега ме гледаше нейната незряща глава. Старицата изглеждаше както на погребението си, само косите й бяха сплетени над главата й като издигнат сребърен полумесец.

Колко е неустойчив и непостоянен светът…

Прекалено вежливо Енлил Маратович ме пропусна пред себе си, а аз не се учудих, понеже усетих леко пробождане във врата. Отдавна не беше ме хапал. Което бе странно, като се има предвид отговорността, която лежеше върху мене.

Седнахме в креслата до стената.

— И така… — започна Енлил Маратович. — Добре се представяш…

— Кое е добре? — възразих мрачно. — Един и същ сън. Вече половин година.

— Значи, на господарката й харесва — констатира Енлил Маратович. — Трябва да си щастлив.

— Никога не разбирам, че това е Ищар. И тя всеки път настоява да се отричам от нея. А аз… — Тъжно махнах с ръка. — Има пълното право да ме нарича подлец.

Енлил Маратович тихичко се засмя, а след това погледна изсъхналата глава на Ищар зад загражденията от кадифени шнурове (бяха й оставили само един квадратен метър площ, останалото място бе заето от креслата за чакащите аудиенция).

— Ех, младежи. Колко сте романтични. Чисти, смешни. Затова ви обичаме. Какво си мислиш, че при нас с Борисовна е било друго? — Той заговорнически намигна на мумифицираната глава. — Харесваше ми една нейна прислужница. А Борисовна, като разбра, започна да се превръща в нея. Дори отровата приготвяше заедно с мен. Все едно за главата на Ищар, а всъщност за себе си. За да й я вливам в ухото, като при бащата на Хамлет. А после двамата обсъждахме как ще отровим тази плесенясала твар, ще подменим главата й и ще си живеем живота. И така десет години, всеки път преди интимния момент… Можеш ли да си представиш какво ми беше да се събуждам точно на това място?

— Но защо е всичко това? Нима не може да се случва по нормалния начин? Защо не може просто да си бъде Хера?

— Ти не разбираш — каза Енлил Маратович. — Не разбираш какво е Великият прилеп.

— И какво по-точно не разбирам?

— Великият прилеп има твърде специфична роля по отношение на хората. Не съвсем алтруистична, така да го кажем.

— И какво от това?

— Ами това, че й е необходимо непрекъснато да се убеждава колко подли и безсърдечни са хората. Тогава нейната… ммм функция по отношение на тях се оказва морално оправдана. Забелязал ли си, че Ищар, принуждавайки те да извършваш изневяра или подлост, винаги се обръща към твоя… Как да го кажа… човешки аспект?

Това не го очаквах. Но той може би беше прав.

— Ето и отговора — продължи той. — Ти знаеш какво правим с хората. По-точно какво хората правят със себе си по наша заповед. Те изгарят като дървета, убедени, че сами са избрали своя живот и съдбата си. Великият прилеп е нашата невидима доменна пещ. Именно там приключва цялата безсмислена суета на човеците. Тя е черната дупка, където изчезва животът им. Едно от нейните имена е Вечната нощ. А ти си нейният любовник. Кавалер на Нощта. Може да се каже принцът консорт. И си й нужен като вероломен човек. Сега разбираш ли?

— Така тя се сдобива с повод да отмъщава на хората?

Енлил Маратович се намръщи, сякаш казах нещо неприлично.

— Не бих го формулирал така. Просто всеки път във вашето общуване тя намира ново потвърждение на това, че хората не заслужават друга съдба. На нея постоянно й е необходима свежа обида към човечеството, нещо като своеобразен психически витамин. Засега ти се справяш отлично. Така че не го вземай навътре.

— И какво, така ли ще я предавам всеки път?

Енлил Маратович кимна.

— Някога се опитах да спра да го правя — каза той. — Мислех, че ще се науча да контролирам потапянето. Но Ищар е по-силна. Лимбо е нейният дом. Колкото и да се стараеш, ще виждаш само това, което тя пожелае.

— А кой в нея го иска? — попитах аз. — Хера или Ищар?

Енлил Маратович ме погледна с любопитство.

— Никой не може да каже къде започва Хера и къде завършва Ищар — отговори той. — Но като професионалист на професионалист ще ти кажа, че Ищар няма особени желания. Или по-точно те са като вятър, който духа винаги в една и съща посока. Сам знаеш в коя.

Не бях сигурен в коя, но за всеки случай си замълчах.

— Хера все още има човешки желания и мисли — продължи той, — но не може да върши лудории. Когато човешките й желания достигнат определена интензивност, в нея се пробужда Великият прилеп. Така че да ги разделяме една от друга, не е продуктивно.

— Разбрах. Благодаря за съвета.

Енлил Маратович се усмихна.

— Моля.

— Отивам да си отспя. Утре целия ден ще спя.

— Страхувам се, че няма да стане — въздъхна Енлил Маратович. — Имаме съвещание с халдеите. От сутринта.

— Какво съвещание? За какво?

— Приемаме календарния цикъл. Ти като принц консорт и Кавалер на Нощта си задължен да присъстваш. Време ти е да влезеш в час. Да се включиш в обсъждането на важните въпроси.

— А какво е календарен цикъл?

— Утре ще разбереш.