Виктор Пелевин
Батман Аполо (6) (Свръхчовек — това звучи супергордо!)

Свидетели на Неизбежното

След като стана тихо, за всеки случай преброих до сто и чак след това отворих очи.

И потреперих.

Софи не беше си тръгнала заедно с останалите. Седеше до мен и внимателно ме наблюдаваше в очакване кога ще се върна към живота.

— Изплаши ме — казах аз.

— Ти винаги се страхуваш — отвърна дълбокомислено тя, — защото си израснал в полицейска държава.

Тези разсъждения ме вбесиха. Реших да мина на английски.

— I always marvel at how an average American combines carrying all that crap inside his or her head with being brainwashed all the way down to her or his ass…^[1]

Изказът ми беше тежък и недодялан — за мен не бе обичайно да се изразявам на английски.

— What?

Вдигнах рамене. Софи нервно се засмя.

— Първо, не е задължително да казваш „his or her“, може да кажеш просто „her“. Навсякъде използвай женски род и никой няма да те обвини в сексуален шовинизъм. А второ… ти какво?

— Ей това. Не понасям да обиждат родината ми.

— Смешен си. Вие, руснаците, въобще сте смешни. Защото всичко приемате за собствена сметка. А на сметката ви трябва да се трупат само пари, останалото е спам. Ти си вампир. А за вампира полицейската държава не е най-страшното на света.

— Знам — казах мрачно. — Най-страшното на света — това съм аз.

— Страдаш от мания за величие, Рама. Но ако искаш да видиш нещо наистина страшно, днес ще имаш тази възможност.

— Имаш предвид душата ти? — попитах. — Която още веднъж ще ми покажеш в хамлета?

Софи отново се засмя, но аз почувствах, че бях успял да я засегна.

— Колко си мил, baby. А аз реших, че вчера наистина се сближихме…

Изведнъж се засрамих. Помислих си, че се държа като жена. А тя като мъж. Трябваше да бъда изискано подигравателен. И пикантно сугестивен.

— Разбира се, че се сближихме, baby. Просто се пошегувах. Извинявай, baby… Относно полицейската държава. Не ти ли е хрумвало, че педофилията сред англосаксонците не е отклонение, а зле прикрита ориентация на мълчаливото мнозинство?

— Не — отговори тя, — защо?

— А откъде според теб е дошло това обръщение към сексуалния партньор — „дете“? Какво е това „baby“, освен фройдистко приплъзване, което толкова често се повтаря, че вече се е превърнало в постоянен израз, гърмящ в милиони спални? Или даже не приплъзване, а навик, останал от норвежкия секс…

— А това пък какво е?

— Това е като с децата, преди да са проговорили. Те не могат да се оплачат. Оттук и тази самоизяждаща се истерия. Този яростен denial^[2] с трансатлантически мащаби…

Тя неочаквано ме млясна по бузата и се засмя, когато трепнах. Но аз бях уверен, че няма да ме ухапе.

— Точно така, baby — каза тя. — Исках да поговоря с теб за спалните и сексуалните партньори.

Изчервих се. Трудно се разговаря с целеустремен събеседник, който знае какво иска. Не помага нито лошото настроение, нито язвителността. Нито поставената от ръководството задача да отстояваш националния дискурс.

— Искаш ли да помогнеш на близко същество? — попита тя.

— Зависи колко близко е това същество — отвърнах. — И колко дълго ще трае.

Софи загадъчно се усмихна.

— Ще ти хареса, baby. Обещавам ти.

— Какво трябва да направя?

— Заедно с мен да посетиш спалнята на Дракула.

— Защо? — попитах.

— Някога в този замък се е пазел архивът на Дракула. И неговите лични вещи. Смята се, че архивът е бил унищожен, когато са взривили Кръглата стая. Всички колби се пръснали и препаратите изчезнали в земята. Вече ти казах, че това е лъжа. Архивът на Дракула съзнателно е заличен.

— А какво са искали да скрият?

— Следи и свидетелства за онези мисли, до които е стигнал в края на своя живот. Всички негови записки, дневници, даже лични вещи са били скрити или изгорени. Без един-единствен обект.

— Какъв?

— Картина. Нарисувана от самия Дракула.

— И ти искаш да я видиш?

Софи кимна.

— А защо ти е нужно това?

— Виж, спалнята на Дракула е забранено място. В нея има капани, разработени от самия граф. Възможно е да бъдат избегнати само ако сме двамата.

— Там има ли видеонаблюдение?

— Точно това няма. Никой не би се осмелил. А и не би могъл.

Не ми беше ясно откъде Софи се е сдобила с такива подробни сведения. Явно се е подготвила за пътешествието.

— Капани има, а наблюдение няма?! — учудих се аз.

— Няма, защото има капани — уточни тя. — Ако имаше наблюдение, наблюдателят би трябвало да спасява тези, които са се хванали в капаните. Или някак да реагира. С една дума, да е отговорен. А като няма картинка, и събитие няма.

Логиката беше напълно вампирска.

— И какви са капаните?

— Ами те не са точно капани… Нещо като капани. Самият Дракула се е хващал в тях всяка нощ. И то не самичък. Рама, мисля, че точно това ти се иска…

Преглътнах.

— Ще дойдеш ли? — попита тя.

— Кога?

— Довечера.

— Ще дойда — решително казах аз.

— Отлично — усмихна се тя. — Ще дойда в полунощ. Не заспивай.

Какво глупаво и доверчиво животно е мъжът. Постоянно попада в един и същ капан, заложен от враждебно същество с хладна рибешка кръв, при това, без да се крие. И не стига, че пада в него, ами и сам си го търси. Много често за големи пари.

Все пак заспах.

Софи трябваше да почука няколко пъти, за да се вдигна от ковчега. Но като отворих вратата и я видях, прехапах устни — беше толкова хубава. В черния си спортен костюм приличаше на нинджа или на стилна затворничка някъде от Скандинавия. Придърпа ме в коридора.

— Няма ли да влезеш? — попитах аз.

— Няма за кога. Разполагаме с максимум три часа. Да тръгваме по-бързо.

— Закъде?

Със знак Софи ми заповяда да мълча и да я последвам.

Бързо стигнахме до мястото, където персоналният ми коридор се съединяваше с останалите в замъка. Както и очаквах, Софи се насочи към главното стълбище.

Когато се изкачихме до площадката с под на разноцветни ромбове, тя ме отведе до тясна вратичка, на която имаше знак за опасност от пожар, или поне така ми се стори. Бяха нарисувани огнени езици и висящ над тях шлем. Наистина приличаше по-скоро на шлем на римски легионер, отколкото на пожарникарска каска, но си помислих, че във вампирската автономия такова изображение би могло да се пази още от времето на Античността и че в този момент виждам подобие на помпейски културен балон. Поразително е колко много исторически хипотези може да се родят за кратко време от превъзбуда и страх.

Зад вратичката обаче нямаше нищо противопожарно. Видях само тухлена зидария, от която стърчаха железни скоби. Нямаше нито под, нито таван. Бе авариен изход. Някъде далеч, долу, толкова далеч, че вероятно би ми се завил свят, ако не бях вампир, светеше малка червена точка — като цигарена светлинка.

Софи се провря през вратичката и изчезна нагоре. Последвах я, но тя сложи крак на главата ми, като едва не ме блъсна в шахтата.

— Затвори люка — прошепна тя.

С една ръка беше сложно да го направя, но се справих и наоколо стана съвсем тъмно.

Запълзяхме нагоре.

Дупката постепенно се разширяваше. От време на време Софи светваше с фенерчето, за да огледа наоколо. После продължаваше да пълзи нагоре в тъмнината. Изведнъж тя откри нещо. Притискайки се към тухлите, удари с крак по стената. Посипа ме прахоляк. Тя удари още веднъж и наоколо просветля. В стената се отвори вратичка — същата като тази, през която се промъкнахме в шахтата.

— Излизаме — каза тя.

Оказахме се на друга стълбищна площадка с под на разноцветни ромбове.

— А не можеше ли по стълбите? — попитах аз.

— Няма изход.

Видях, че стълбата, водеща надолу, опира до масивна врата, заключена с няколко огромни катинара. На стъпалата пред вратата имаше дебел слой прах, сякаш специално посипан от декоратори. Личеше, че отдавна не беше отваряна.

— Накъде води тази врата? — попитах аз.

— Към голямата зала — отговори Софи. — Там Дракула е приемал гостите си.

— Може ли да се влезе?

— Вече не.

Минахме под малахитова арка, в двата края на която се издигаха две позеленели от времето статуи, изобразяващи сатири с кози крака с неописуемо щастливи лица и неприлично вдигнати бронзови членове. Никога не бях виждал нещо толкова откровено. Навярно всички подобни антики, оказали се в ръцете на хората, векове наред са били претопявани за камбани и за разпятия. Подобно нещо е можело да се запази единствено у вампирите.

— Графът е бил принуден да поддържа имидж на либертарианец — обясни Софи. — Даже е дружал с младия Оскар Уайлд, който е научил много от него. По онова време в Англия от вампирите са очаквали точно това.

— Педал ли е бил? В смисъл — гей?

— Не мисля. Но той винаги се е старал пред халдеите да прави двусмислено впечатление…

Коридорът, по който вървяхме, бе облицован с дъбова ламперия. Светлината проникваше през стъклени витражи с изображения на средновековни кавалери и дами, яздещи в обкръжението на птици и зверове недалеч от високите градски стени. Между витражите висяха картини, наподобяващи илюстрации от рицарските романи. Забелязах вази с живи цветя, разположени в нишите на стената.

— Кой живее тук? — попитах.

— Никой. Но всичко се поддържа във вида, в който е било при графа.

Софи се спря пред дъбова врата с изкусна резба, изобразяваща птици в короната на голямо дърво.

— Тук са покоите на графа — каза тя. — А сега слушай. След като преминем през тази врата, шегите свършват. Ако искаш да се върнеш обратно, прави точно това, което ти кажа. Веднага, без да се замисляш. Разбра ли?

Изпитах тревога.

— Нали ми каза, че ще ми хареса — възразих аз.

Тя се усмихна.

— Ще ти хареса. Но не и фактът, че ще останеш жив.

След тези думи би трябвало да се върна веднага, стига да бях уверен, че ще намеря пътя. Но аз не бях. Можех да се промъкна в шахтата със скобите. Ала едва ли в дълбоката тъмнина щях да открия вратата, която толкова непредвидливо затворих.

— Чакай, чакай — спрях се аз. — Така няма да стане. Първо ми обясни какво има там. И защо трябва да те слушам?

— Там има много неща — отвърна Софи. — А трябва да ме слушаш, понеже ще ти се наложи да се превъплътиш в графа.

— На мене? Пред кого?

— Пред неговата машина за съблазняване.

Явно изражението на лицето ми не й направи добро впечатление. Тя се намръщи.

— Не — отсече Софи. — Няма да можеш да се превъплътиш в графа. Аз ще го играя.

— Ами аз?

— Ти ще… — тя подбираше думите си — ти ще влезеш в ролята на девойка от бедно, но почтено семейство, която е вечеряла с графа, но той незабелязано я е ухапал по шията и след това я е довел у дома си, понеже клетницата не е имало къде да нощува.

— А защо всичко е толкова заплетено? — попитах.

— Based on the true story^[3] — обясни тя и сложи длан на дръжката на вратата. — Ще разиграем реална сцена от личния живот на графа, който ми е познат в детайли…

— Откъде?

— От ДНА на една от неговите любовници, която му е гостувала. Знам в най-малки подробности какво е видяла и чула. Освен това помня наизуст всичко казано й от Дракула — целия, така да се каже, ритуал. Ще се опитаме да го повторим. Ако не се отклоним от сюжета, всичко трябва да съвпадне. За да се постигне времеви синхрон, ще говоря така, както е говорил графът.

— А аз какво трябва да отговарям?

— Каквото искаш.

— И за какво ни е да го правим?

— Накрая — продължи Софи — се надявам да получа подарък. Съвсем необикновен. И много необходим. А ти… Ти също можеш да получиш своя подарък.

Това прозвуча някак обнадеждаващо.

— Окей — казах аз.

— Тогава се съсредоточи, започваме. Готов ли си?

Кимнах. Тя отвори вратата. Беше тъмно.

— Първо дамите — обяви Софи с не съвсем мъжки глас.

Прекрачих в тъмнината. За секунда нищо не се случи. После през лицето ми мина въздушна вълна — сякаш някой махна с крило или разтвори ветрило. Впрочем би могло да е просто течение.

Изведнъж светна и аз се озовах в голяма, изискана и старомодно наредена стая. До стената имаше легло с балдахин, изобразяващо (доста правдоподобно) разтворена крокодилска паст. Но за спалня беше прекалено objets d’art^[4]. На стените висяха картини, а от двете страни на леглото се възправяха скъпи рицарски доспехи със златна инкрустация. Единият железен воин държеше меч, а другият — копие. Край стената имаше масичка с чаен поднос. В съседство бяха поставени две кресла. Само каменният под, разделен от дълбоки черни цепнатини, правеше угнетяващо впечатление.

— Искате ли чай? — басово попита Софи.

Аз потреперих. Тя се засмя.

— Не се плаши. Когато се превъплъщавам в Дракула, говоря с мъжки глас.

Поиска ми се да изляза от стаята обратно в коридора. Хванах дръжката, но вратата се оказа заключена.

— Вече е късно — прошепна Софи.

Не разбрах от чие име го каза — от свое или от името на Дракула.

Тя се приближи до масичката, драсна клечка кибрит и запали плосък спиртник, върху който имаше чайник с вид на стъклена колба. Над спиртника се появи кръгъл син пламък.

— Чайникът е твърде съвременен — отбелязах аз. — Нима е имало такива по негово време?

— Не знам — отговори Софи.

— А кога е живял Дракула?

— Смята се, че винаги е живял. За великите трансцендентални същества не важат понятия като дати. Те винаги са обградени от анахронизми и от абсурдни хронологически несъответствия. В различни времена Дракула се е появявал сред хората с различни лица и е разтягал физическото си битие с помощта на особени практики. Виждала съм изречения на Дракула, в които той говори за компютърни програми и вируси. Но това, разбира се, е прекалено…

Софи погледна часовника.

— Уви, мило мое дете — произнесе тя басово, — когато казах, че върху мен и върху това място тегне проклятие, не се шегувах.

— Плашиш ме — казах аз.

Софи се усмихна доволно.

— Аз нямам власт над това, което тук ще се случи — продължи тя със същия меланхоличен глас. — Ако искаш да си идеш, иди си! Да, да, върви, защо да пропадаш заедно с мен? Да, настоявам, но не заради себе си, а заради теб, заради чистия цвят на твоята младост… О, не, само не това! Не се отваря? Значи, вече е късно… Ето го проклятието, за което говорех…

Думите на Софи предполагаха някакъв драматизъм, но тя ги произнасяше твърде безизразно, като засичаше времето по часовник и правеше големи паузи помежду им. После седна на масичката и ме покани да седна редом с нея.

— Да пием чай — предложи тя с истинския си глас и действително се зае да вари чай в блестящите от чистота стъклени съдинки върху подноса.

Настаних се в креслото срещу нея.

— Кажи ми, какво става?

— Виж — каза тя, — граф Дракула е бил не само донжуан, но и женомразец, което си е съвсем нормално словосъчетание. Той е знаел кои струни на женското сърце да натисне, за да получи бързо желаното. Но толкова пъти е повтарял ритуала на съблазняването, че е започнал да изпитва смъртна тъга. В края на краищата решил да го механизира в пълно съответствие с модата от по-миналия век.

— Как е възможно да се механизира съблазняване?

Софи погледна часовника и направи гримаса, която би трябвало да изобрази сериозно мъжко лице.

— Сигурно искаш да знаеш — заговори тя басово — кой ме е проклел. Не питай. Тъмните тайни на вампирите няма да те направят щастлива, мое дете. Твоят чист и светъл ум няма да разбере ужаса на тази ледена нощ… Не, ти не трябва да знаеш…

Никой не озвучаваше репликите на съблазняваното създание, но те и без това бяха пределно ясни.

Чух тихо скърцане. А след това забелязах, че подът се раздвижи. Започна да се спуска надолу, а и ние заедно с него. Леглото обаче остана на мястото си.

Софи, както се полага на съблазнител, беше спокойна и се усмихваше.

— Не се бой, дете — басово произнесе тя. — Още не сме на дъното на ада… Засега…

— Той наистина ли така е говорел? — попитах аз.

— Аха. Изверг, естествено.

Шахтата, в която потъвахме под скрибуцащите звуци на невидими зъбчати колела, ставаше все по-дълбока. Онова, което по-рано беше каменен под, се оказа четириъгълни колони с плоски върхове. Леглото крокодил сега висеше над нас. Изглеждаше като огромна паст на древен рептил. Подовите плочи образуваха нещо като стълба, водеща нагоре — по нея все още можеше да се качим до кадифените зъби.

Софи погледна часовника.

— Пропаст… — произнесе басово тя. — О, ако можех навеки да потъна в забвение в тази бездна… Но ми е предопределено друго…

Минаха няколко секунди, после нещо забълбука и на най-долната плоча се образува тъмна локва. Течността започна бързо да се издига и скоро потопи няколко плочи. Беше червена. Тъмночервена.

— За какво му е било да измисля всичко това? — попитах неразбиращо аз.

— Дракула казва, че го унижава необходимостта от прекоитална лъжа. И се е старал да сведе до минимум, както се изразява самият той, лицемерните мелодрами.

— Но по този начин не възникват ли прекалено много проблеми? — попитах аз, кимайки към червената локва, постепенно напираща към краката ни.

— В рамките на един случай, да. Но при него всичко е било на конвейер. Експлоатирал е създадения от него романтичен ореол цели десетилетия. Дори векове. Неговите италиански и гръцки приключения вдъхновиха Джон Полидори^[5] да създаде първия значим образ на сексуално активен вампир аристократ. Днес мнозина разбират това като алегория на британския колониализъм, но реалността е много по-проста…

Припомних си стиховете, учени в училище. Беше от редките случаи, когато със сигурност знаех кой е написал строфите.

— „Но музата с британски притчи тревожи младото момиче и става й сега кумир или самотният Вампир, или…“^[6] Който и да е — казах аз. — Пушкин.

— Ето на, дотъркаляли са се дори до вашите преспи. Дракула се е старал да не се отдалечава от образа си, ако не е крайно необходимо. Наметалото с червената подплата, добавените, извинявам се за израза, кучешки зъби — той е въвел тази мода. Цинично, естествено. Обаче е действало безотказно в сравнение с днешните методи на пикапа^[7].

Спомних си как моят учител Локи определяше какво е „пикап“: „съвкупност от подли хватки и цинични хитрости, използвани от мошениците, които или не са в състояние, или не желаят да се разплатят честно за секса с жена“. Но, разбира се, не го казах на глас. Вместо това попитах:

— Защо жените се хващат на всичко това?

— Женското сърце само търси възможности да бъде измамено — въздъхна Софи. — Затова не е трудно да бъде излъгано.

Междувременно червената боя се издигаше все по-близо и по-близо до краката ни. Наистина изглеждаше ужасяващо.

— Според мен — казах аз — ти е време да проговориш басово. Тя погледна часовника.

— Тъмното море на възмездието всеки момент ще се затвори над главата ми — започна басово тя. — Моята гибел е заслужена и аз не роптая… Колко жалко, мило дете, че ще споделиш съдбата ми…

Аз мълчах.

— Тук ти се полага да зададеш въпрос — продължи с нормален глас тя. — Относно това може ли да се спре проклятието.

— Ще сметнем, че съм го задал.

— Само любовта би могла да ме спаси — басово отвърна тя, — възпламенена в сърцето на младо и чисто същество… Но нима това е възможно?

— Някакъв кентървилски призрак? — намръщих се аз.

Софи кимна.

— Вече знаеш откъде младият Уайлд е взел сюжета.

— И той ли е седял тук?

Софи някак неопределено сви рамене.

— Нима този примитив е работел?

— Работи само простото — заяви Софи. — И в простото, и в сложното… Представи си, че ти си момичето на Дракула, което вижда как червената течност всеки момент ще изцапа любимата й рокля, и търси цивилизован изход от неприятната ситуация. Ти какво би казал?

— Любов? — попитах аз с тънък гласец. — Не знам, моето сърце е отдадено на друг, но лъчът на състраданието в него е толкова ярък, така силно свети… Той ще съумее да те изтръгне от мрака, мили Дракула… Ето ръката ми…

— Отлично — насърчи го Софи. — Практически дума по дума. А къде е ръката?

Станах и й подадох ръката си. Тя ме хвана за пръстите и ме поведе по тясна и стръмна каменна стълба. Най-накрая се изкачихме и се проснахме на леглото. Това беше единственото високо и безопасно място в спалнята. Не бе възможно да се излезе от стаята — под входната врата имаше пропаст, на чието дъно тъмнееше червената течност. Чайната масичка ми се струваше като Атлантида, която отплуваше в безкрайния океан на възмездието. Методиката на Дракула започваше да ми харесва.

— Трябва да отида до банята — казах аз.

— Точно както е в текста — засмя се Софи. — Натам.

Видях, че не всички плочи на пода около леглото бяха потънали — покрай стената бе останала пътечка към незабележима врата, скрита зад огледалото. Пътечката бе почти като горска — да влезеш в банята можеше само ако се притиснеш до един от рицарите, а след това към стената. Никога не бях виждал викториански санитарен възел. Имах усещането, че извършвам светотатство в олтара на незнаен бог. Когато излязох от храма на фаянса и медта, Софи лежеше по гръб, сложила възглавница под главата си, и внимателно гледаше стената с картините. След като внимателно извървях обратния път по пътечката, деликатно легнах до нея и казах:

— Струва ми се, че започвам да разбирам етичния смисъл на ритуала.

— Така ли? И в какво се изразява той?

— Много пъти съм забелязвал, че жената… Как да го кажа… Не точно изпитва страх от съвкуплението… Да кажем така, тя не поема отговорност за него. Отговорността винаги трябва да е или на партньора, или на непреодолимо стечение на обстоятелствата. Дракула явно не е искал да поема отговорност и е решил да използва непреодолимото стечение на обстоятелствата, като го механизира. За да опрости максимално предварителната мелодрама… Мисля си, че той не е очаквал неговата спътница да повярва в реалността на случващото се — все пак жените не са толкова глупави. Само й е давал възможност да се престори, че вярва. За да може тя да съхрани образа си в цялата тази нечовешка озъбеност. Съвсем по английски. Истински джентълмен…

— Нищо не разбираш — произнесе Софи почти нежно.

— Така ли?

Тя кимна, погледна часовника и басово проговори:

— Мой паднал ангел… Казвам „паднал“, понеже ти, заедно с мен, почти си се сгромолясала на дъното на греха… Но светлият лъч на любовта в твоето сърце ще ни спаси и двамата, знам това… Стига думи…

Тя се обърна към мен и устните й покриха моите. Беше ясно, че в това време Дракула е преминавал към действие и че намеренията на Софи са сериозни. В отговор я целунах, а после ръцете й преминаха по моето тяло и аз разбрах, че тя не само е настроена сериозно, а безусловно сериозно…

Ще пропусна следващия половин час. Това е най-сладкият и нежен спомен в моя живот. Да споделям, засега не съм готов. А и няма с кого. След половин час лежахме един до друг и безспирно разговаряхме:

— Дракула, разбира се, е бил гений на пикапа. Да спасиш вампир, е много яко. Но в днешно време вече не се котира. Днес трябва да пробуташ на приятелката си нещо екологично. Например: като отстъпва пред мръснишките домогвания, намалява целокупното човешко carbon footprint^[8]. Или спасява бездомните животни… Нещо като: „Ако се отдадеш на шеметния вихър на страстта — тези десет кученца ще оживеят…“. И слагаш фотографията на масата. Ето така може да се шантажира. Или още по-добре — нещо за старите циркови коне: няма да ги направят на салам, а ще ги пуснат волно да си доживеят някъде на юг във Франция… Не, с Южна Франция не става, женката ще я обхване бурна завист. Как не съм се сетил досега да взема на въоръжение пикапа. На жената винаги й е нужна висша морална причина, за да си разтвори краката. Според мен това си е биология… Слушай, следващия път дай да го направим в ковчега, а?

— А в леглото не ти ли хареса?

— Хареса ми, но в ковчега е по-интересно.

— В ковчега ще ми е много по-трудно да си разтворя краката. Дори при наличието на висша морална причина.

Тя лежеше до мен съвършено гола — сякаш забравила за това. Забелязах татуировката на рамото й — червено сърце с черна звезда по средата. Вече бях виждал този символ на екрана на монитора в ковчега й. Звездата бе с неравни очертания и приличаше на дупка от куршум. В нея бяха изписани две малки бели букви — LH. С нещо ми напомняха на добре поддържани остри зъби…

— Непременно ще пробваме в ковчега — настоях аз. — За мен това е вече фикс идея… Но в какво така внимателно се вглеждаш?

— В целта.

— Тоест?

— Погледни картините. Нищо ли не забелязваш?

Втренчих се в стената. Ако не беше споменала за картините, едва ли щях да им обърна някакво внимание. Но в момента ми се стори, че помежду им се е появила нова. Голямо червено цвете, изрисувано с маслени бои. Подчертаната небрежност на рисунъка му придаваше вид на йероглиф, изписан от бързащ калиграф с груба четка за рисуване. Не си спомнях яркото петно на това място. Но да се приближиш до него, беше невъзможно — под картината зееше триметрова пропаст.

— Нова картина? — попитах аз.

Софи кимна.

— Появява се, когато подът се спуска надолу. Но това не е достатъчно. Леглото трябва да бъде подложено… как да се изразя, на определен тип натоварване. Невъзможно е да се имитира. Вчера опитвах не по-малко от час. А сега се получи веднага…

Тя се наклони към мен и звучно ме целуна по устата.

— Благодаря ти, мили. А сега трябва да се проявиш като мъж.

— В какъв смисъл? — напрегнато попитах аз.

— Нужна ми е физическата ти помощ. Ако все още имаш сили. Трябва да стигна до тази картина. Ти ще застанеш долу, а аз ще се кача на раменете ти.

— Искаш да я откраднеш?

— Не. Искам да сваля няколко парченца от грунда. Никой няма да забележи… Давай по-бързо, че нямаме време… После ще се облечеш.

Докато удържах на раменете си тежестта й (през цялото време тя я местеше от единия на другия си крак), размишлявах за същността на това приключение — дали бе предизвикано от внезапния изблик на страст от нейна страна, или бе добре премислен експеримент за постигане на единствено правилната амплитуда и честота на вибрациите на леглото… Нейното „вчера опитвах не по-малко от час“ не ми излизаше от главата.

— Готово — каза тя най-накрая и скочи на стъпалото на нивото на моето.

В ръката й имаше миниатюрна пинсета и две прозрачни найлонови пликчета — като онези, в които слагат таблетки и наркотици.

— Какво изчегърта? — попитах.

Тя се опита да скрие зад гърба си своята плячка, но аз й хванах ръката и след кратка, но сериозна борба най-накрая взех едно от пакетчетата. Вътре имаше нещо като мъничко парченце боя, щипната от платното. Като че ли беше казала истината. Но от боята стърчаха някакви косъмчета… Изкачих се по каменните стъпала и седнах на леглото — там, където имаше светло петно. Сега можех по-добре да разгледам находката.

— Ама това е комар! — възкликнах аз.

— Именно — отвърна Софи.

— Ние какво, катерихме се заради някакви си комари?

— Това са комари с ДНА на Дракула — каза тя, настанявайки се до мен. — Когато Дракула се е занимавал с рисуване на открито, е улавял комарите, които са го хапели, и ги е лепял на картината. По този начин е оставил тайния ключ за бъдещите вампири, които пожелаят да се свържат с него.

— А за какво ни е да се свързваме с Дракула? — попитах.

— На тебе не ти е нужно. Но аз имам към него няколко въпроса.

Усетих смътна обида.

— А защо на мен да не ми е нужно?

— Тебе не те вълнува особено освобождаването на човечеството.

— Говориш така, понеже съм вампир от Русия?

Софи се намръщи, преди да отговори, но в този момент се раздаде далечно скърцане от някакъв механизъм. Забелязах, че плочите на пода започнаха да се движат. Софи погледна часовника.

— Мило дете — каза тя басово, — скоро ще съмне. Непристойно е хората да те видят как излизаш сутрин от дома на вампир… Време ти е за път.

Погледнах Софи, после картината на стената. Но картината вече я нямаше. На мястото й тъмнееше обикновена дъбова дъска.

— А как се казваше картината? — попитах аз.

— „Свидетели на Неизбежното“ — отговори Софи.

— Дракула е имал предвид комарите?

Тя ме погледна, сякаш до нея седеше идиот.

— Той е имал предвид тези, които биха искали да го срещнат. И да дойдат тук, за да вземат ключа.

— А какво е „неизбежното“?

— Нима не е ясно? Любовта. Която едновременно е вход към тайната. Дракула ясно е дал това да се разбере, като по този начин е достъп до картината…

Изведнъж ми се стори, че ме гледат безброй стъклени очи, скрити в стените.

— Но ако комарите не са свидетели на любовта, то тогава кой? — попитах, оглеждайки стаята.

— Как кой, Рама? — каза нежно Софи. — Ние с теб.

Изведнъж се почувствах като идиот. При това неизлечим.

— А сега да се махаме оттука — настоя Софи. — Време е да се омитаме.