Виктор Пелевин
Батман Аполо (5) (Свръхчовек — това звучи супергордо!)

Лимбо

На следващата сутрин Ул написа на дъската:

 

^[1]

 

— Вчера — започна той, обръщайки се към класа — ме попитахте какво отношение има уводната ни беседа към задгробния свят. Имам към вас един контравъпрос. Какво означава задгробен свят? Какво представлява изобщо този свят? Нека някой да каже. Ти…

Ул посочи Ез, който сви рамене.

— Измерението, в което живеят мъртвите.

Ул се намръщи, все едно в устата му беше попаднало нещо кисело.

— На теб самия харесва ли ти как звучи това „живеят мъртвите“? Защо тогава са умирали, след като живеят и досега? И защо в такъв случай са мъртви?

Той се обърна към Тет, който се замисли за кратко.

— Ами… Навярно под някаква форма животът продължава и след смъртта?

— Твоят телефон звъни ли? — попита Ул.

— Да.

— А ако го разглобим и извадим батерията, той ще продължи ли да звъни?

— Не мисля.

— Може би той просто ще продължи да звъни с друга мелодия? Тихо-тихо?

— Надали.

— А мъртвият човек продължава да живее, така ли? Включете си мозъците. „Човек“ е философско понятие. Живо или мъртво е само тялото.

— Какво намеквате? — попита Тар. — Че няма никакъв задгробен свят?

— Именно! — кимна Ул.

— Тоест ние дойдохме да учим как да се гмуркаме, но няма къде да се гмуркаме?

— Абсолютно вярно.

— Но гмуркачите все пак се гмуркат някъде — каза Софи. — Къде тогава?

— За да узнаем „къде“ се гмуркаме — отвърна Ул, — първо трябва да разберем „откъде“. Казах, че няма никакъв задгробен свят и мога да го повторя. Но няма и догробен свят. Има поток от преживявания, от който се натрупва нашият опит. Докато сте живи, вие ежесекундно получавате впечатления чрез органите на тялото си. Сумирането на впечатленията — това е вашата реалност. Мъртвият човек е мъртъв, защото повече не черпи никакъв опит. Неговата реалност по нищо не се отличава от сън без сънища. Някой спомня ли си своя последен сън без сънища?

Ул огледа класа. Стори ми се, че манекените на задните редове са по-подготвени за този разговор, но поради своите материални черупки не могат да се включат в него. Класът отговори с мълчание.

— Виждаме ги всяка нощ — продължи Ул. — Но никой не притежава този опит, тъй като по време на съня без сънища този, който може да го получи, изчезва напълно. Същото се отнася и за състоянието след смъртта. Няма никой, който може да го изпита. Най-опитните мистици казват, че това е същността на първоначалната ни природа, но вампирите са безразлични към безсмислената игра на думи. Ние гледаме на всичко практически…

Ул закрачи пред чиновете, подпирайки брадичката си с ръка. Дойде ми на ума, че прилича на възрастен Хамлет, който вече не може да съобразява достатъчно и е забравил къде му е черепът.

— Няма никакъв живот след смъртта! Няма и задгробен свят! Човешкото същество се състои от два елемента — светлина и витраж. Разделя ги смъртта. „Живот след смъртта“ е оксиморон. Но ако ярката бяла светлина, за която говорихме, съдържа в себе си всичко, в нея трябва да присъстват както портретите на всички живи, така и на всички мъртви. Само трябва да умеем да я погледнем през стъкло с нужния цвят. Ако имаме достъп до червената течност на мъртвите, тоест, простете, до тяхната ДНА, можем да получим достъп до библиотеката на тъмните витражи, които някога са били живи същества. На този принцип е основан уникалният достъп на вампирите в задгробния свят…

— Вие сам казахте, че няма задгробен свят — казах аз.

— Правилно — съгласи се Ул. — Съществува само това, което светлината на битието осветява в определена минута. Няма задгробен свят, защото той е тъмен. Докато върху него не падне лъч съзнание, той не може да съществува. Затова го наричат небитие… Няма да кажеш, че има небитие, нали? Но от друга страна, можеш да отидеш в него.

— Как може да се отиде в небитието? — попита Тет. — Не разбирам.

— Не се притеснявай — отвърна Ул. — Умът, който не разбира това, няма никакъв шанс да попадне там. Двукраките същества, лишени от пера, просто умират. Да отидеш в небитието, не е лесна работа…

Тези думи прозвучаха някак си замечтано. Ул скръсти ръце и се спря, загледан в един от витражите.

— Тайната на възкресението на мъртвите е съвсем проста — обясни той. — Състои се в това, че съединява мъртвия витраж със светлината на съзнанието. Лимбо — това е тъмната стая, където се съхраняват голямо количество негативи… Моля, разберете, и то веднага — не съществува пространство, където се съхраняват тъмните витражи. Витражи, негативи — това са просто сравнения. А в действителност — много сложни информационни кодове, даващи указания на светлината каква да стане и как да се променя. Наричаме ги анимограми. Именно това са задгробните души. Мъртви души. Тоест подробни отпечатъци на бившите живи души. Чертежи, по които те може да бъдат пресъздадени. Съхраняват се в паметта на Великия вампир. Лимбо всъщност е паметта на Великия вампир. Или както понякога казват, Вечната памет. Именно там се потапяме. Съхраняващите се там анимограми могат да се връщат към живота по волята на външния наблюдател.

— А те кога оживяват за външния наблюдател? — попитах аз. — И наистина ли оживяват?

— Ето. Пак същото. Ще кажа „да“ или „не“ и ние отново ще попаднем в капана на думите. Не трябва да създаваме hard problem на равен терен. Животът е кинопрожекция. А лимбо е киноархив. Вампирите гмуркачи съживяват мъртвите, пропускайки през тях отразения лъч на своето собствено съзнание. Тази подземна кинопрожекция субективно се преживява като пътешествие в задгробния свят. Всичко, което виждаме, е толкова реално, колкото реални сме ние самите, защото е направено от нас. Но извън лъчите на нашето внимание не съществува никакъв „свят на мъртвите“, така както няма филм до свързването на лентата с прожекционния апарат. Мъртвите оживяват само тогава, когато попаднат в зоната на вашия интерес. И тогава са толкова реални, колкото сте и вие самите. Чрез вас те като че ли преживяват допълнителен отрязък от време.

— Те помнят ли себе си?

— А отпечатъкът на крака в пясъка помни ли себе си? Какво е това „себе си“? Всичко на този свят помни само своята форма. Ние съществуваме като спомен за предишните си състояния. Единственото, което отличава мъртвия от живия, е, че в мъртвия няма лъч, способен да освети тази форма. Ако искате да ги видите, ще ви се наложи да се превърнете в тяхно лично слънце. Или по-точно — да накарате осветяващото ви слънце да освети и тях.

— А защо слънцето не ги осветява?

Ул вдигна рамене.

— Защото вече са му безинтересни. Казано с други думи, те са умрели.

— Кажете — прояви интерес Ез, — такава фотография може ли да се роди отново?

— Може — отговори Ул. — Просто е. И вие ще вземете участие в този бизнес. Но това не означава, че новият живот го живее същият този човек, който е живял и преди. Ако старата анимограма повторно попадне пред погледа на Великия вампир, тя започва да се променя. Като че ли светва отново. Новият живот — това е нова серия на филма. Има дълги сериали. Има и едносерийни филми. Всичко има.

Вдъхновен от тази забележка, Ез отново попита:

— А в лимбо наистина ли живеят дяволи?

Ул се ухили.

— Да кажем така: ние не сме единствените гмуркачи в лимбо. Има особени тъмни същества, подобни на растения и насекоми, обитаващи само това пространство, нещо като флора и фауна. Те разрушават нестабилните анимограми чрез своята вътрешна светлина, което прилича на изяждането на труповете от подземните червеи. Същества от другите слоеве на съзнанието също поглеждат в нашето измерение през тъмната дупка на лимбо. В края на краищата всичко е свързано с действието на светлината. В лимбо най-често прониква не ясната светлина на съзнанието, а неговите неясни отражения. С времето вие подробно ще научите всичко това.

— А възможно ли е мъртъвците да нападат вампир?

— Възможно е — потвърди Ул. — Но на тяхно място аз не бих сторил това.

— А вампирът може ли да общува с няколко мъртъвци едновременно?

— Може.

— А мъртъвците виждат ли се един друг?

Ул се усмихна.

— Мъртъвците дори вас не виждат. Но всъщност изглежда така, сякаш ви виждат. И вас, и един друг. Всяка анимограма има свое независимо пространство.

— Ако всяка анимограма има свое пространство — включих се аз, — как тогава тези пространства са свързани помежду си? И защо тогава казваме, че анимограмите се намират в едно лимбо?

Ул се замисли.

— Добър въпрос. Не може да се каже, че тези анимограми се намират на едно място. Защото никъде няма такова място. Там не можеш да се добереш нито с ракета, нито с подводница. Това са просто състояния на нашето собствено съзнание — в действителност ние самите сме в друга фаза. Но по време на опита наистина ни се струва, че сме се пренесли на друго място. Така че в известен смисъл нещата стоят така.

— А пространството на анимограмата голямо ли е? — попита Тет.

— Цялата Вселена.

— Колко дълго може да се общува с покойника?

— Дълго. Но не безкрайно. Това са просто прелистени анимограми, към които Великият вампир е загубил интерес. Като износени стари вещи. Може да се скъсат всяка минута. Затова в лимбо не бива да се губи време.

— А ние оставяме ли следи на анимограмите?

— Понякога. Но вампирът гмуркач трябва да се старае да не оставя следи. Ако не друго, това е мярка за нашата професионална подготовка.

— А ако едновременно се показваме на няколко различни покойници — започнах аз — и те започнат да се виждат един друг, къде тогава се случва всичко това? В кое тяхно индивидуално пространство?

Ул се засмя.

— Рама, приличаш на първолак, който пита учителя за интегралното смятане. Не се бутай, преди да му е дошло времето.

— На мен също ми е интересно — обади се Софи. — Какво ще вижда вампирът, ако има много покойници? В коя именно анимограма ще се случва всичко?

— Бихте могли да си представите как изглежда такова пространство, ако сте виждали късните картини на Салвадор Дали. Той беше вампир гмуркач. И се занимаваше с този спорт за вдъхновение, като събираше за своите потапяния сложни коктейли. Тези платна, така да се каже, изобразяват парадната страна на тъмната реалност. А ние с вас сме работни кобили и не се стремим към подобни възприятия. Обратно, стремим се да видим в лимбо колкото се може по-малко — само толкова, колкото е нужно, за да свършим работата си…

— Чуйте — каза Ез, — през цялото време говорим за това как изглежда задгробният свят за живите. А как изглежда той за мъртвите?

Ул учудено се втренчи в него.

— Вече обясних. Никак.

— Не — уточни Ез, — как изглежда смъртта за този, който умира?

— Зависи за кого. За мнозина тя прилича на сън по време на грип. От който не се събуждаш.

— А ярката светлина, тунелът?

— Ефектите на тунела са свързани с настъпването на кислородния глад в главния мозък. Те не са продължителни и са получили популярност само защото са последната граница, за която някои си спомнят след реанимацията. Следващия опит — със смъртта, вече няма кой да си го спомни. Всичко останало знаем само ние, вампирите гмуркачи. Така… Кой сега ще ми зададе правилния въпрос?

Ул погледна към мен и аз разбрах какъв въпрос чака той. Но тук отново се намеси Ез:

— А какво е това вампир боготърсач^[2]?

Ул се намръщи.

— Къде си чувал за тях?

Ез вдигна рамене.

— Въпросът е неправилен — каза Ул. — Но аз ще отговоря. Това е една от нашите архаични секти и, за щастие, е отмряла. Вампирите боготърсачи са били мистици, които са отивали в лимбо, за да намерят Великия вампир и да се опитат да го убият. Древните вярвали, че това е възможно. Сред тях е имало и такива, на които им се е удало. Даже по няколко пъти. Затова сектата постепенно западнала — сектантите разбрали, че това е някаква глупост… Имаше и друга разновидност на вампири боготърсачи, не толкова древна: те вярваха, че който види Великия вампир, става безсмъртен. Казват, че все още някъде има такива вампири. Но не съм наясно какво правят те… Рама?

— Как вампирът се гмурка в лимбо?

— Ето това е правилният въпрос. Вампирът — и най-вече съвременният вампир, се гмурка в лимбо с помощта на специално устройство, което наричаме „некронавигатор“.

Той се наведе над своята книжна чанта, бръкна в нея и показа на класа няколко извити сребърни пластинки с триъгълна форма.

— Ето това нещо е превозното средство, с което вие, приятели, ще се движите през лимбо. Разбира се, работата не е в устройството. Ние просто използваме своите способности по необичаен начин. Освен некронавигатор на вас ви трябва образец на червената течност на починалия. Благодарение на това вампирът може да възприема пространството на смъртта. Макар че, както вече обясних, такова пространство не съществува освен в неговото собствено съзнание.

Той раздаде пластинките. Една от тях веднага попадна при мен. На пръв поглед представляваше зъбна протеза или мост, с помощта на който се изправя неправилна захапка. Това нещо, изглежда, се слагаше на горните зъби и с кръглата си изпъкналост опираше в небцето. На нея имаше нещо като нежни плоски смукала.

— Върху кучешките зъби ли се поставя? — попитах аз.

Ул обърна към мен почервенялото си лице.

— Изчезвай оттук! — разкрещя се той.

Аз дори не успях да се изплаша.

— Защо?

— Той е от Русия — застъпи се за мен Софи. — Те и досега така си говорят. Никого не искаше да обиди, това просто е друга култура.

Ул бързо дойде на себе си. Пое си дъх и червенината изчезна от лицето му. Като че ли самият той се почувства неловко заради реакцията си.

— Запомни, Рама — каза Ул. — Цивилизованите вампири от Запад никога не биха нарекли тези зъби така. За изисканото общество това е обидно и неприемливо. Ние казваме „трети горен десен“ и „трети горен ляв“.

— Но те се поставят на… на…

— На третия десен и третия ляв — повтори Ул. — И то със специални винтове. Можеш да опиташ да си го сложиш — не е зареден.

Не ми се искаше да слагам това желязо в устата си — чантата на Ул не ми вдъхваше доверие.

На повърхността на пластинката забелязах заоблени и вдлъбнати бутони и нещо като тракпад — подвижна изпъкнала топчица. Няколко пъти завъртях топчицата с пръст, а тя се движеше доста леко. След това едва я натиснах и изведнъж на металната повърхност се отвори малко прозорче, зад което се виждаха тънички влакънца, подобни на четинка — сякаш там беше скрита тайна четка за зъби. Изобщо — доста странна вещ.

Образецът, който въртеше в ръцете си Софи, се различаваше от моя — беше по-дебел и имаше две топчета тракпади. Отворът със скритата четка също бе по-голям.

— Ей — попитах аз, — защо при теб има толкова дупки?

— Какви дупки! Това са пристанища.

— Знаеш ли какво е това?

— Разбира се.

Ул, който слушаше нашия разговор, се усмихна. Явно му беше неловко заради скорошното му избухване.

— Ние, старците, се уморяваме — каза той. — Аз също мога да изрека някоя глупост. По мое време всички казваха „червена течност“. А сега се обиждат от тези думи. Някои дори настояват некронавигаторът да се нарича „вампонавигатор“. Но това не са само реверанси към политическата коректност. Има определен смисъл. През последните двайсет години тези предмети се сдобиха с много нови функции. Например в тях има вградени речници и енциклопедии, които позволяват мигновено да си обновиш знанията по всеки предмет. Затова мнозина носят вампонавигатора дори и през деня. По време на преговори той силно впечатлява нашите човешки партньори.

— Не пречи ли, когато се говори? — попитах аз.

— Пречи — съгласи се Ул. — С всяка година те стават все по-дебели. Но нашите човешки партньори са свикнали с факта, че висшето ни ръководство малко фъфли. По този въпрос винаги можем да разчитаме на тяхното уважително разбиране, ха-ха… Не е необходимо да буташ копчетата, Рама… Уредът работи правилно само във влажна среда. Разгледахте ли ги? Сега нека да ги върнем обратно, докато не сме ги строшили. Все пак още много випуски ще работят с тях…

Докато изчакваше всички сребърни пластини да бъдат върнати в торбата, Ул седна на стола до дъската и каза:

— В съвременния си вид механичният некронавигатор е изработен в Германия през 40-те години. От онези малки симпатични хора, които монтираха ампули с цианкалий в зъбите на босовете от Третия райх. Затова може да отхвърлим от това устройство допълнителната му мрачна сянка, ха-ха…

— Вампирите на нацистите ли са сътрудничили? — попита Тет.

Веждите на Ул се качиха на челото.

— Сътрудничили? Ние не сътрудничим с никого. Ние разрешаваме на халдеите да ни служат, но не отдаваме никакво предпочитание на техните клики. Некронавигаторът е направен в Германия не защото вампирите са имали някакви връзки с нацистите. За нас те са клоуни, които не са по-интересни от останалите. Именно тогава и именно там човешката технология успя да ни предложи нещо полезно… Макар че вампирите се гмуркат в лимбо още от дълбока древност. И това е отразено в множество митове. Най-простите некронавигатори съществуват много преди появата на човешките технологии. Тези уреди не са на по-малко от 10 000 години. В древността са наричани просто „тежести“.

Той стана, направи крачка към дъската и нарисува нещо подобно на гръцката буква „гама“, с кръгове по ръбовете.

— Ето, погледнете тази археологическа находка… Само че от моята ръка… Доста стара и ценна вещ.

Върху дланта на Ул се появи голяма триъгълна жълта брошка. Без дадените обяснения щях да я взема за катарама, открита в някоя могила.

— А как това нещо е било зареждано с червена течност? — попита Ез. — Не виждам никаква четинка.

Ул посочи дългите вдлъбнатини от двете страни на златната плочка.

— Ето тук дървените чипове са се захващали с власинките. Някои консерватори и досега ползват древните устройства. Особено боготърсачите — според поверието те са се нуждаели от червена течност на трима светци, а най-вече от Граал. Затова и всички халдеи толкова години го търсят… Хайде да не се отвличаме.

Ул скри златната играчка в торбата.

— Най-простият некронавигатор представлява парче метал, което съединява вашия горен трети десен с горния трети ляв, като в същото време създава налягане в горното небце на това място, където се намира магическият червей. Ако това налягане е избрано правилно, вампирът изпада в състояние, което прави потапянето много леко… В съвременните пружинни модели налягането се поддава на по-точно регулиране, което е доста по-удобно. Но тези нюанси зависят от конструкцията на уреда… макар че всички вампонавигатори — и простите, и сложните, в крайна сметка действат еднакво. Когато уредът се постави на определените зъби и той окаже натиск върху небцето, вампирът изпада в състояние, което ние наричаме „малко небитие“.

— Чувала съм и lucid death^[3] — каза Софи.

Ул кимна.

— И така го наричат, но рядко. Всички тези думи означават едно и също нещо. Потапянето е подобно на осъзнат сън. Съдържанието на съня се определя от съдържащите се в некронавигатора препарати. Ако той е зареден с червена течност от мъртъв човек, то тогава вампирът от категорията undead може да се срещне с него в лимбо. Това се случва не само поради особеното физиологично въздействие на некронавигатора, но и защото малкото небитие усилва нашата чувствителност към препаратите.

— А какво означава „осъзнат сън“? — попитах аз.

— Това означава, че ти помниш защо си попаднал в него. Но степента на осъзнатост зависи от гмуркача. Понякога губим контрол над случващото се и забравяме къде сме и какво става. Тогава виждаме ярък хаотичен кошмар и понякога е доста страшно. Но тук не съществува особена опасност — в края на краищата ние идваме на себе си в хамлета.

— А защо се случва всичко това? — попита Софи.

Ул разпери ръце.

— Има много обяснения. Традиционалистите цитират старите стихове. Желязната примка върху „рогата на Победоносеца“ и така нататък… „О, ночь, о, мгла, о, древний дом вампира, сокрытый в вихре дольней суеты…“^[4] Много думи, но малко смисъл. Още по-малък е той в научните интерпретации. Съединявайки полюсите на психичната антена, ние като че ли затваряме командата на Великия прилеп в безкраен коридор между две огледала… Според учението на една мисловна школа въпросните зъби въобще тук нямат отношение, а работата е в натиска на небцето, който кара магическия червей да търси покой в един особен сън — сънят прилича на бягство от света, в който той завлича след себе си човешкия аспект на вампира… Аз лично съм привърженик на последната версия.

Ул се приближи до дъската и нарисува схематичен разрез на обърната глава с отворена уста. След това взе тебешир с друг цвят и дорисува в устата нещо, приличащо на поставена между зъбите лъжичка, опираща в небцето.

— По време на потапянето вампирът, разбира се, виси с главата надолу. Най-често в собствения си хамлет. Некронавигаторът се държи на въпросните горни зъби даже без специално закрепване, а по време на сеанса горните зъби стават долни. По-рано необходимото налягане на небцето се създаваше от силата на тежестта — затова и старите некронавигатори бяха доста масивни. Съвременните са по-леки…

Ул извади от торбата една от сребърните пластинки, най-старата и най-потъмнялата, и я погледна с такава нежност, както навярно бижутер гледа шлифован от него гигантски брилянт.

— Интересно е, че от времената на Третия райх механиката на некронавигатора практически не се е променила — само многократно се е увеличил броят на влакънцата с червена течност, което им дава доста по-големи задгробни възможности. Вампонавигаторите се привеждат в действие чрез същото тройно натискане с езика — както райхсфюрерът от СС някога поставяше пломби с отрова на бойния взвод. Вампирите са консерватори и обичат изпитаната германска техника. Макар че прогресът настъпва и тук. Затова допълнителните задгробни възможности, които вампонавигаторът дава, се усъвършенстват с всеки изминал век… Тоест, простете, с всяка година.

— Какви допълнителни задгробни възможности дава вампонавигаторът? — попита Ез.

— Всякакви. Днес практически всякакви — при това на всеки младенец с жълто около устата още от самото начало на неговата кариера. Преди хиляди години отиваше много повече време за подготовката на един гмуркач.

— Какви възможности дава? — попита Ез.

— Всички вие знаете какво е това „бонбон на смъртта“^[5] — каза Ул. — Когато пощурял негодяй трябва да бъде поставен на мястото си, достатъчно е да пъхнете бонбона в устата си. Вашето тяло като че ли си припомня навиците от бойните изкуства, които никога не е притежавало. Ключът към тях се съдържа в червената течност на боеца донор. Вампонавигаторът — това са няколкостотин „бонбона на смъртта“, даже няколко хиляди. В тях се съдържа пречистен препарат от червена течност на най-опитните древни гмуркачи, които десетилетия са се учили да визуализират едно или друго смущаващо или омайващо проявление в своя контролиран сън. Това позволява на вампира да действа по свръхестествен начин. Разбира се, не във физическия свят. Дори подобни препарати да са съществували в миналото, сега те са забранени с различни конвенции. Вие можете да извършвате чудеса само в лимбо. Там можете всичко…

Прииска ми се да кажа нещо горчиво-скептично.

— Защо да вършим чудеса в съня си? — попитах аз. — Не е ли по-добре…

— Не — прекъсна ме Ул. — Не е по-добре. Тези способности са необходими, за да можете да работите свободно с анимограмите и със заобикалящата ги реалност. Без спецнавиците, които дава вампонавигаторът, ще ви се наложи половин живот да учите това изкуство. Както беше преди.

— Какво е това пренавиване на анимограмата? — попита Тар.

— Ние пренавиваме анимограмите по определен начин, намесвайки се в структурите им. Но за това ще поговорим утре. Други въпроси?

— Как може вампонавигаторът да бъде управляван в съня? — попита Ез.

— Вампирът винаги има малък остатъчен контрол над мускулите на устата и на езика. Достатъчно, за да може да се възползва от уреда.

— А защо нищо не казахте за вампотеката? — попита Софи.

— Защото не мога да търпя този електронен разврат. Шегувам се, шегувам се. Точно се канех да ви разкажа. Предишните некронавигатори бяха чисто механични, а днес в тях добавят блок с… Как да го… Нанопровод… Дори не знам как работи този нов елемент. Шуми много тихо. Всичко се свежда до тази вампотека, която по-рано я нямаше. Заедно с нея наричат некронавигатора вампонавигатор.

— Какво е това? — попитах аз.

— Това е своеобразна енциклопедия на препаратите с червена течност. Малък цилиндър с множество тънички четинести наноспринцовки, изработени по специална технология. Вампотеката има отделна схема за управление. Това е най-ненадеждната част, тъй като съдържа миниатюрни детайли и електроника. Опитният гмуркач никога не разчита на нея. Честотата на отказите на този възел е правопропорционална на обема на съхраняваната информация. Направихме го, защото вампотеката не е критичен възел. Тя съдържа само справочна информация, прочистена предварително от вампири чистачи. Нещо като препаратите, по които сте се учили. Своеобразна сума на дискурсите и знанията, които може да потрябват за успешното хипнотизиране на анимограмите. Информацията във вампотеката е подбрана така, че да изпреварва с половин крачка стандартното човешко разбиране. По този начин временно възкръсналият или даже живият човек да може с неголямо умствено усилие да разбира вампира. И да осъзнае със завист колко вампирът е по-висш от него. Това е основното значение на вампотеката.

— Не разбирам — възрази Тет — какъв е смисълът в цифровата епоха да записваме информацията в препарати с червена течност.

Ул го погледна със съжаление.

— Смисълът е пределно прост. Ако искаш да се възползваш от информацията, с която са задръстени човешките цифрови носители, ще ти се наложи да я качиш при себе си чрез човешкия интерфейс — две глупави очи и мозък, който бавно анализира буквите. Отнема две секунди да качиш филм или книга, може да ги съхраняваш под ноктите си. Но да изтеглиш цялата съдържаща се там информация ще ти отнеме цяла седмица. А препаратът с червена течност е най-високоскоростният канал. Ти не само получаваш достъп до информацията. Тя мигновено се оказва и в твоята оперативна памет — и там вече е готова за използване. Това е огромното предимство на вампира пред човека.

Ул беше напълно прав.

— Сложно ли е да се управлява вампонавигатор? — попитах аз.

— Толкова е просто, че дори няма да го обсъждаме. Веднага ще се научите… По време на малкото небитие движенията на вашия език управляват не само мозъка, а мозъка в симбиоза с магическия червей. Затова тук се достига точността, с каквато роботът премества микросхемата под лазерните лъчи. Никаква блъсканица не се получава.

— А как запомняме къде какъв препарат има във вампонавигатора? — зададох не съвсем разбираем и за мене въпрос.

Ул се засмя и ме потупа по главата. Бях толкова зает с мислите си, че забравих как се канех да реагирам на жеста му, а когато се сетих, вече бе късно.

— Въпросът на Рама показва пълно неразбиране на предмета. Въпреки това ще отговаря. При активирането на устройството първото микроубождане на езика съобщава на вампира цялата необходима техническа информация. В миналия век беше разпространена друга методика — преди да изпадне в транс, вампирът няколко секунди наблюдаваше схемата на вампонавигатора, за да й даде възможност да се запечата в мозъка му. Човешкото съзнание помни малко, но висшият ум на вампира фокусира всичко с фотографска точност. Рама, не се вълнувай. Дори и ти няма да имаш проблем с вампонавигатора…

Вместо да ме изпълни с бодра конструктивна обида, на което видимо разчиташе преподавателят, думите му ме хвърлиха в апатия.

— Край на занятията! — обяви Ул. — Утре е последният урок. Ще разглеждаме практически въпроси. Не закъснявайте…

Реших да изчакам, докато всички излязат от клас, и закрих лицето си с ръце. Шумът и гласовете скоро утихнаха. Последното, което чух, беше долетелият от коридора вик на Ул, който раздразнено отговаряше на закъснял въпрос:

— Не! Лимбо не е нито рай, нито ад! А ние не сме енорийско училище!