Виктор Пелевин
Батман Аполо (4) (Свръхчовек — това звучи супергордо!)

The Hard Problem

Събудиха ме звуци на орган.

В началото бяха тихи, постепенно станаха по-силни, а накрая ми се стори, че ковчегът ми лежи сред свирещи клаксони. Махнах капака и музиката веднага спря.

Вече не бях в гробницата.

Намирах се в стая, подобна на килия в средновековен манастир. Имаше островръх прозорец с висок витраж вместо стъкло. Стъклописът приличаше на миниатюра от старинен ръкопис и изобразяваше коленичил млад човек в синя роба. Над него кръжеше черен прилеп, от който излизаше жълто сияние. Всичко това беше в неправилна перспектива, както е присъщо на църковното изкуство.

През стъклописа в стаята влизаха жълти, сини и червени лъчи. Зад прозорците, изглежда, бе слънчев ден, но аз вече знаех, че слънцето е фалшиво.

Обзавеждането на стаята беше спартанско. До стената под витража имаше маса с големи блюда, покрити с конусовидни капаци — точно както ги поднасят в хотелите. В близост до тях се виждаше набор от алхимически прибори, които не бяха предназначени нито за хранене, нито за търсене на философския камък или пък, помислих си аз с тъга, за търсене на философския камък в храната.

До стената имаше библиотека, където тъмнееха томове със златни букви на гръбчето на кориците (май бяха някакви стари медицински книги на латински). Те бяха така подравнени, че библиотеката и кориците изглеждаха като изработени от едно и също парче дърво (интересно е, че за цялото време, прекарано там, така и не се опитах да проверя това).

Моят ковчег се намираше в малка ниша. В стаята нямаше никакво друго легло. Явно на вампира се полагаше да спи именно там. Но аз спах добре, така че тази перспектива не ме плашеше. Излязох от ковчега и отидох в банята. Там открих ново бельо и пълен набор от обувки и дрехи — черни кожени спортни маратонки, широки сини панталони и роба, наподобяваща тази, в която беше облечен юношата от витража. Само дето на гърба и на гърдите на моята имаше огромен надпис:

В банята имаше всичко необходимо — сапун и шампоан, четка за зъби и дребни вещи за лична хигиена, опаковани в кутия с надпис „Vanity Kit“^[1]. Все клечки за уши, както е казал Еклесиаст. Няколко минути отидоха за душ и други неща. Докато се приготвях, пробвах да облека синята роба. Тя се оказа моят размер, макар че на мен много не ми харесваше старомодната й кройка. Реших, че вече е време за хапване, и отидох до масата, за да видя дали под похлупака не ме чака закуска. Когато го вдигнах, видях квадратно листче хартия. На него ръкописно бяха изписани с лилаво следните редове:

Погледнах часовника. Вече беше десет и четвърт.

В коридора срещу моята врата наистина висяха два знака със стрелки и пиктограми. На единия бяха изрисувани вилица и лъжица, кръстосани върху чиния и украсени с емотикон — широка усмивка. Този символ изглеждаше адски зловещо — по някаква причина наподобяваше череп и кости, от което би се възмутила не само смъртта, но и политическата коректност.

Втората пиктограма изобразяваше прилеп с блестящ ореол. Добре че видях подобна картина на стъклописа, защото иначе щях да реша, че това е шахид^[3] в момент на самовзривяване. Под пиктограмите имаше стрелки, сочещи надясно. От тях всъщност нямаше нужда, тъй като вляво коридорът свършваше с вратата на моята стая.

Коридорът беше с овално напречно сечение, дълъг, заплетен и приличаше на дупка, измазана в различни нюанси към тавана. Скоро с него се съединиха три подобни коридора и той стана прав и широк. На пода се появиха каменни плочи, а на стената — щампи с хералдически знаци.

Най-накрая се добрах до голямата врата, зад която се чуваха гласове. На нея висеше вече познатото ми изображение на ухилената чиния. Дръпнах вратата към себе си. В първия момент ми се стори, че малката трапезария е пълна с хора. Събралите се бяха облечени по същия начин, както и аз. Всички маси бяха заети, а пред прозорчето, откъдето подаваха храната, имаше опашка. Но нещо не беше наред.

Накрая разбрах какво е.

Фигурите в сините роби бяха съвсем неподвижни — манекени или восъчни фигури (лицата и ръцете им изглеждаха доста реалистично). Невнятната глъчка на множество гласове, която чух в коридора, всъщност беше на запис. След това видях една ръка със син ръкав, която се вдигна от най-отдалечената маса. Беше Софи. Освен с униформената роба тя беше с бродирана шапка, сложен модел.

— Рама! Вземай закуската си и идвай.

На нейната маса седяха двама манекени и имаше само едно свободно място.

Отидох към прозорчето, откъдето подаваха храната. То беше ниско и тясно — като бойница за стрелба. През него се виждаха маса с чинии и няколко ръце — червени, подпухнали и съвсем не восъчни. Взех празна табла и я пъхнах в прозорчето. Червените ръце сложиха на нея чаша чай, вилица, лъжица, нож и три чинии — с пържени яйца, салата и мюсли с мляко. Опашката не възрази.

— Сядай — каза Софи. — Само се поздрави с французите.

— А те къде са?

Софи кимна към далечния ъгъл на залата. Видях трима млади мъже галски тип, които седяха на дълга маса в компанията на манекени. Те внимателно и, струва ми се, напрегнато ме наблюдаваха.

Отправих се към тяхната маса и те се изправиха, за да ме посрещнат.

— Ез — каза първият.

— Тар — каза вторият.

— Тет — каза третият.

— Рама — представих се аз, ръкувайки се.

Тримата много си приличаха, даже еднакво бяха подстригани — като таралежи, малко по-дълго от Софи. Ез беше по-нисък от другите или просто по-свит. Тар имаше голяма бенка на брадичката си, а Тет ми се стори възпълничък. Очаквах, че ще разменим няколко думи, но те веднага седнаха и отново се вторачиха в чиниите си. Върнах се при Софи и седнах на масата.

— За пръв път чувам такива интересни имена.

— Това са галски богове — отвърна Софи. Пълните им имена са Езус, Таранис и Тевтат. Обясниха ми, че на първия се принася жертва чрез обесване на дърво, на втория — чрез изгаряне в плетена кошница, а на третия — чрез удавяне в бъчва с вода.

— Ако реша да им принеса жертва, ще знам — казах аз. — Колко са необщителни!

— С мен говориха повече. Навярно решиха, че съм от тяхната компания, но съм по-голяма.

— Защо?

— Телетъбисите се бръснат до голо. Това е професионално.

— Защо?

— Контактът с електрода е по-добър.

Не попитах за електрода. Не ми се искаше непрекъснато да демонстрирам неосведомеността си.

— Но те като че ли не са съвсем без коса — отбелязах аз.

— Още не са се научили. После ще се обръснат.

— А ти също ли се подстригваш, за да установиш контакт с електрода? — попитах аз.

— Не. Само за красота. Не ти ли харесва?

Тъкмо се канех да й отговоря, че ми харесва, когато над главата ми пак гръмна орган и Софи каза:

— Бързо си дояждай. Време е да учим.

Учебната аудитория се оказа просторна и светла зала. Пред виолетовата дъска бе поставена маса. На двете странични стени имаше високи островърхи прозорци със сложни витражи, като на всяка страна, ако се вярва на играта на светлината, висеше по едно слънце. Поради тази причина получих световъртеж, който всъщност ми мина, когато обърнах погледа си към дъската.

Останалото пространство бе заето от грубо изрисувани чинове, на които седяха восъчни ученици в сини роби — същите като в трапезарията. Всеки от тях държеше в ръката си перо, а на чина лежеше цветна ученическа тетрадка. Някои манекени носеха старинни перуки с плитчици, бях виждал такива на старинните портрети.

В класа бяха останали малко свободни места. Два дълги чина на първия ред бяха празни. Ез, Тар и Тет седнаха заедно — явно мисълта за раздялата за тях беше непоносима. Софи седна на другия чин, а аз до нея. Времето минаваше, а преподавател не идваше. Галските богове тихо си разговаряха. Софи се задълбочи в малката черна книжка с кръстословици и след няколко минути вече започна да се обръща към мен за съвети. Много често не знаех отговора, но един път успях да помогна, обяснявайки, че „Prince of Thieves“^[4] с девет букви не е Vlad Putin, както предположи тя, а Robin Hood. Това ме изпълни с интернационална културна гордост.

След десетина минути на вратата стеснително се почука.

— Entrez!^[5] — каза един от французите.

Вратата се отвори и в стаята влезе опърпан човечец в работен комбинезон. В ръката си държеше хартиена торба с надпис „CHARCOAL FOR GRILL“^[6]. Познах тези червени, омекнали от горещата пара ръце — именно те ми поднесоха преди малко храната.

Още с влизането той се обърна с гръб към нас и започна да нарежда на поставката под дъската парчета жълт тебешир, който вадеше от торбичката. Помислих си, че това е местният прислужник многостаночник, който е решил да приготви нещата преди урока. Човечецът беше толкова грозноват и невзрачен, че след като го определих, той просто изпадна от полето на моето възприятие, макар че през цялото време бе пред очите ми. След това обаче до мен достигна гласът му. Прекалено странно говореше за чистач.

— Казвам се Ул. Мястото, където се срещаме, твърде много се различава от света, откъдето идвате. Някои вярват, че всеки от гостите тук е пред погледа на самия Дракула. Няма да коментирам това твърдение, но ви съветвам да се държите така, все едно то е истина. Дошли сте тук, за да издържите своя най-важен изпит. Сега си мислите, че той вече е минал. Мислите си, че сте undead. Но това не е така. Дребната риба още не е риба. Бъдете нащрек!

Ул направи пауза и огледа класа, а на мен ми се стори, че с еднакво внимание наблюдава както нас петимата, така и восъчните манекени.

— Какво означава undead? — попита той. — Означава, че всички останали, и хората, и вампирите с нисък ранг, в сравнение с вас са обикновени смъртни. Вие сте преодолели живота и смъртта. Направили сте крачка, за да преминете към нещо друго. Но това не значи, че с всеки от присъстващите ще се получи. Съвсем не е така. Не се отпускайте!

Очевидно предисловието приключи. Ул се обърна към дъската и написа на нея с големи готически букви:

 

^[7]

 

— На младите вампири преподавам два предмета — продължи той, — дайвинг и маскиране. Няма да ви уча как да се маскирате, тъй като вие сте твърде самодоволни тъпаци. Ще ви уча само на дайвинг. Курсът ни ще продължи три дни — много е кратък. Но времето е достатъчно, за да научите най-необходимото. Останалото ще ви го разкажат вкъщи. Вампири сте и владеете много езици. Затова понякога ще преминавам от един на друг. Вие сте ми двайсет и третият випуск, така че не си мислете, че можете да ме изненадате. Но ако все пак пожелаете да ме изненадате, постарайте се да разберете поне половината от това, което ще ви разкажа. Ако нещо не разбирате, не се притеснявайте да ме прекъсвате и веднага да питате.

— Не трябва ли да се представим? — попита един от французите.

— Аз те познавам, Езус. И теб, Таранис. И теб, Тевтат. И вас, Рама и Софи. Документите ви вече пристигнаха. Затова и малко закъснях, трябваше да се запозная с препаратите. Сега вече всичко ми е известно за вас.

Той внимателно ни огледа, като спираше погледа си за две-три секунди върху всеки от нас, сякаш казвайки: „Знам, знам. И за това, и за онова…“.

Притежавах доста познания за вампирите, за да предположа, че той блъфира и съхранява душата си чрез здравословно неведение за нашите умове и сърца. В края на краищата това са двайсет и три класа…

— И така — започна Ул, — ние с вас сме вампири гмуркачи. Някой знае ли какво означава гмуркане?

Един от французите, Ез, даде знак.

— Аз знам. Това означава да правиш астрална проекция в отвъдното измерение.

— Тоест? — Ул вдигна вежди.

— Ами да излизаш от туловището в тънко тяло.

— Обясни по-подробно.

Ез стана от чина, отиде до дъската и нарисува човек, който лежи на легло. След това нарисува над него нещо, приличащо на привидение, и с тънка линия го съедини с лежащия на леглото човек.

— Ето — посочи той.

— Благодаря — кимна Ул. — Седни си. Много добре, че започна с това заблуждение. Ще ни бъде много по-лесно, ако го изоставим. Феноменът на така нареченото „напускане на тялото“, или както ти се изрази — „астрална проекция“, е известен на хората от векове. Струва ти се, че като че ли напускаш тялото си и се виждаш отстрани. По този начин мнозина пътешестват по света, посещават различни континенти и други планети. Това е разпространено преживяване. През 60-те години на миналия век се смяташе, че ако нито веднъж не ти се е удало да напуснеш своето тяло, е време да смениш дилъра. Макар че е достатъчно малко да се помисли, за да се разбере, че този опит е чиста вътрешномозъчна халюцинация, а не истинско излизане от тялото на някаква възприемаща субстанция.

— Защо? — попита Ез.

— Работата е в това — отговори Ул, — че светът, който се вижда при астралната проекция, не се отличава от този, който обикновено виждаме.

— А защо трябва да се отличава?

— Защото всичко, което виждаме, е резултат от електрохимични процеси в очите, съединителните нерви и мозъка. За да виждаме по човешки начин след напускането на тялото, трябва да вземем със себе си и очите. И мозъка. Ако можехме да възприемаме реалността с астралното тяло, то тогава главата и мозъкът нямаше да ни бъдат нужни и еволюцията нямаше с такова усилие да изобретява за нас фини, скъпоструващи инструменти. Именно поради тази причина няма нито един документиран случай, в който така нареченото „напускане на тялото“ да е помогнало на някого да се сдобие с ценна информация. Нито една от враждуващите армии никога не е изпращала астрални шпиони в чужд щаб. Само истински. По време на така наречената „астрална проекция“ човек не излиза извън пределите на собственото си тяло. Дори извън пределите на фантазията си. Сребърната нишка, която се вижда в такива случаи, е просто ехо от пренаталните преживявания. — Ул с дебел кръст зачеркна висящото над леглото привидение и остави тебешира на мястото му. — Забравете всички тези глупости. — Той ни огледа, преценявайки ефекта на думите си. — И така, всъщност къде и защо се спускат гмуркачите? Ние не се потапяме в астралния свят, както си мислят тъпаците от гламурния ешелон. Ние не се потапяме в електрическите спазми на собствените си неврони, както смятат умниците от зоната на дискурса. Ние потъваме в лимбо. Но преди да говорим за лимбо, трябва да разберем какво представлява нашето съзнание.

Изведнъж ми се стори, че долавям слаб мирис на тамян, идващ от комбинезона на Ул.

— За да не се оплитате в сребърни нишки и астрални проекции — продължи той, — най-напред трябва да разберете как са свързани мозъкът и съзнанието. Да започнем с човешките понятия… — Той се обърна към дъската и с няколко щриха нарисува човешко лице с очила: едновременно самодоволно и глупаво. — Най-смешното е, че от много години широката общественост вярва, че на науката това е известно. Е, повече или по-малко известно. Всеки човешки учен знае, че това не е истина, но медиите поддържат у хората тази увереност, и то съвсем лесно. Достатъчно е веднъж в годината да покажат по телевизора някакъв голям томограф и няколко шарлатани в бели халати. Или многоцветна компютърна мултипликация, представляваща разрез на мозъка, както се казва сега — brain porn. В резултат на това свободните цивилизовани хора са убедени, че в днешния живот остава неразгадана само една загадка — откъде да вземат пари…

Ул се приближи към нашия чин.

— Защо това е така, Рама?

— Баблос — изръмжах аз.

Ул ме потупа по главата.

— Именно. Тъй като хората бяха въведени от нас в чисто утилитарните форми, целта на техния духовно-мисловен процес не е познанието за истината, както казват техните учени, и дори не „животът, изпит до дъно“, както твърдят гламурните им идеолози, а изработването на възможно най-голямо количество агрегат „М5“ под формата на излъчвания, които може да бъдат уловени от Великия прилеп. Не е в наш интерес хората да осъзнаят реалното положение на нещата, поставяйки по този начин под заплаха съществуващия порядък. Затова втората сигнална система, с която вампирите оборудваха техните мозъци, притежава специално вградени предпазни бъгове. Именно те правят невъзможно за хората познанието за истината, което е достъпно само за висшето същество.

— Какво представлява втората сигнална система? — попита Ез.

— Това е езикът, на който хората говорят и мислят.

— Кой именно?

— Всеки. Всички езици, въпреки очевидното разнообразие, са различни версии на един и същ код. А кодът е направен така, че компютърът винаги да е бъгнат. Разбирате ли? Самото естество на тяхното мислене неизбежно предизвиква в съзнанието грешна и груба картина на света, която още в детството им връзва ръцете и краката. На човека не са му нужни три бора, за да се заблуди — достатъчни са му две съществителни. Например „субект“ и „обект“. И колкото повече хората спорят за думите, толкова по-дълбоко затъват в тресавището, което сами са създали. Такива именно са капаците, които всеки от тях слага на очите си от момента, в който започне да говори и мисли.

— А какви бъгове има в езика? — попита един от французите.

— Много са. Толкова, че е по-добре езикът да бъде възприеман като един голям бъг, от който те нищо не виждат. Учените, даже най-умните, поставят проблемите и формулират откритията си чрез код, който така е устроен, че да направи невъзможно откриването на истината. Хората могат само да проектират изкривяванията, присъщи на езика.

— Къде?

Ул широко разпери ръце.

— В микро– и макрокосмоса. В резултат на това фундаменталната грешка на тяхното мислене става или по-голяма, или по-малка в зависимост от мащаба, който сами са избрали. Но тя никога не изчезва напълно. Тя винаги се наслагва върху това, което виждат. Накъдето и да се устреми техният ум, те винаги ще се изправят пред една и съща непреодолима пропаст, непосилна за тяхното мислене поради това, че самото то я създава.

— А вампирите могат ли да я преодолеят? — попита Софи.

Ул вдигна палец.

— Вампирите не се опитват да преодолеят пропастта. Те живеят в нея. Това е нашият дом, ние сами сме го построили на такова място, че никой да не може да ни безпокои. Рама, това прекалено сложно ли е за теб? Ти разбираш ли това, за което говоря?

В гласа на Ул прозвуча такава загриженост, че ми стана неловко. Въпросът подсказваше, че ако аз съм го разбрал, то останалите са го разбрали преди мене. Най-обидното беше, че той като че ли не искаше да ме обиди. Аз почервенях и кимнах.

— Тази пропаст — продължи Ул — възникна у хората по пътя на тяхното самопознание, когато се опитаха да разберат по какъв начин в резултат на работата на собствения им мозък възниква светът, който познават. Патовата ситуация, в която се оказаха, беше наречена hard problem. Това е стандартният бъг на тяхното мислене, който им се струва неразрешима загадка. Знаете ли какво е това?

Аудиторията отговори с мълчание.

— Ще го изложа съвсем накратко. Хората знаят, че затварянето на невронните пътища в кората на главния мозък по определен начин е свързано с мислите. Известна им е даже локализацията на техните преживявания — какви усещания съответстват на активността на различните зони на мозъка. Например възбуждането на невроните в дадена област съвпада с преживяването на червения цвят. Дотук всичко е просто. Hard problem се появява тогава, когато те се опитват да обяснят как електрическата активност, която различните устройства фиксират, се превръща в субективно усещане. Това е, което хората наричат qualia — вътрешно преживяване. Както знаем, тази дъска е черна, а бузите на Рама — червени…

Помислих си, че ако още веднъж се опита да ме потупа по главата, ще… Е, разбира се, няма да го напсувам. Но ще дам да се разбере, че вече не сме в училище.

— Това не е възможно да се обясни — призна Ул. — Работата е там, че има непреодолима качествена пропаст между нашето възприятие за червеното… Добре, Рама, добре, не такова като на твоите бузи, а такова като на динята, мака или домата… и електромагнитните колебания в мозъка, които фиксират томографа. Как, къде и защо електрическият разряд става червен цвят, който ние виждаме? Никой от хората не знае. Понякога даже спорят може ли да се твърди, че червеното за един човек е същото като червеното за друг. Уверено може да се твърди, че в подобни ситуации хората използват една и съща дума.

Помислих си, че наистина не знам дали червеното за мен е същото като за Софи. Ами ако тя го вижда като синьо?

— Вампирите разбират порочността на човешкия подход — продължи Ул. — Тя е свързана с грешка, която е толкова фундаментална, че изобщо не може да бъде обяснена на хората. Те смятат, че мястото, където става преживяването на червеното, зеленото и синьото — това е техният мозък. Но мозъкът е просто телеграфно-шифровъчно устройство. Той изпраща кодирани запитвания „червен, зелен, син“ към изходната, да кажем, точка, която е източник на цялото възприятие. Ние наричаме тази точка Великия вампир.

— Къде се намира тя? — попита Тар.

— Никъде не е локализирана. Съществува сама по себе си и не се опира на нищо друго. Тя няма причина. Напротив, тя е първопричината за всичко. Мозъкът не създава възприятие и битие. Мозъкът просто създава shopping list — подбира елементите на безкрайно възможното, които трябва да бъдат преживени в човешкия живот. Това е просто груб електромеханичен филтър, който позволява на хората да виждат думите през тесни процепи. И само през тези процепи. В действителност на човека е разрешено да възприема само заложената в него програма, а именно човешкия език. Ето защо той е човек.

— Все пак как електричеството в мозъка се превръща в червен цвят? — попита Софи.

Ул се обърна към нея и посочи с пръст стъклописа.

— Представи си човек, който се е родил и израснал… да кажем, в готическа катедрала. И през целия си живот не е излизал оттам. Разбира се, той не вярва в Бог — така както всички, които дълго са наблюдавали божиите слуги. И ето, той стои в катедралата, гледа искрящия витраж и си мисли: „Ясно, науката е доказала, че тази религиозна величественост се създава благодарение на триковете на светлината. Не е ясно обаче как стъклото, което се лее от обикновен пясък, свети. При това на едно място е синьо, а на друго — червено. Интересно е какви процеси се случват върху витража“. Какво ще кажеш, Рама? Защо стъклописът в катедралата свети червено и синьо?

Не ми беше ясно защо той говори за някаква абстрактна готическа катедрала, когато светещите витражи ни обкръжаваха от всички страни.

— Защо? — повтори Ул.

— Заради дневната светлина — отговорих.

— Правилно. Човекът никога не е излизал на улицата и не знае, че слънцето, а не някакъв процес прави стъклата сини и червени. И колкото и витражи да има на стените, за тях източникът на светлина винаги е един. Човекът, скъпи мои, е именно такъв витраж. Вярно е, че лъчите на светлината, които преминават през него, се оцветяват в различни цветове. Лъчите са способни да възприемат само себе си. Те не забелязват стъклата. Виждат само цвета, който са възприели. Разбирате ли? Човекът е сложна цветова гама, в която се е оцветил сноп светлина, преминаващ през сложно съчетание от цветни стъкла. Витражът не произвежда сам лъчи. Той по природа е мъртъв и тъмен дори когато през него преминава най-причудливата цветова игра. Просто светлината вярва, че се е превърнала във витраж. А човешката наука със своите томографи се опитва да обясни на тази светлина как тя се заражда във витражите, през които преминава. Великият вампир да помогне!

И Ул се поклони като клоун.

Всичко, което говореше Ул, бе разбираемо, но поради двете фалшиви подземни слънца, осветяващи помещението от различни страни, думите му пораждаха известно съмнение.

— И така, какво е човекът? — попита Софи. — Витраж или светлина?

Ул заби пръст в нея.

— Ето! — възкликна той. — Това е грешката, която е вградена в човешкото мислене. Хората винаги ще се измъчват от подобни въпроси. Момиче, не влизай в това гнило блато! Вампирът не се опитва да покаже истината чрез думите. Той само намеква за нея, но се спира миг преди бъговете на ум „Б“ да превърнат всичките разсъждения във фарс.

— Хората идват от съзнаващото слънце и отиват там? — попита Ез.

Ул се обърна към него.

— Ето пак! Не. Човекът не идва и не си отива. Той е слънцето. Това е слънцето точно тук. Освен него няма нищо друго. Разбрахте ли?

Ез поклати глава отрицателно.

— Човекът е комбинация от преживявания — продължи Ул. — Сложна цветова гама, създадена от яркия бял цвят, където се съдържат всички възможни цветове. В яркия бял свят има всичко, което може да даде всеки калейдоскоп. Калейдоскопът отнема част от спектъра, но не създава сам светлината. Мозъкът не е генератор на съзнанието и не е вълшебна лампа. Точно обратното. Това е калейдоскоп затъмнител. Ние не генерираме съзнание в мозъка си, а просто филтрираме и замъгляваме голяма част от тоталността на Великия вампир. Това е, което ни прави хора. Затова мистиците, започвайки с Платон, ни наричат сенки. Ние не произвеждаме светлина. Ние отхвърляме сенките, което е доста по-лесно. Никой никога няма да обясни как електрическите процеси в мозъка стават преживяване на червения цвят. Защото. Те. Не. Стават. Разбрахте ли? Може само да се обясни как червеното стъкло украсява или по-скоро редуцира изходната безкрайност до скрития в себе си код.

— Как?

— На червеното стъкло е написано на химически език: „О, Велики вампире, стани червен. Амин.“. Разбрахте ли? Ние не сме учени. Ние сме вампири. Ние не планираме да получим Нобелова награда за химия. Ние само искаме да видим истината с крайчеца на окото. А истината е, че нашият отровен от думите мозък не може изобщо да я види. Затова използваме метафори и сравнения, а не научна абракадабра…

Изведнъж той вдигна палеца си, сякаш си спомни нещо важно.

— Между другото, за науката. Сега има прозрачни светодиодни панели, които променят прозрачността и цвета по команда, дадена от компютъра. Това би било по-точно сравнение, отколкото с обикновения витраж.

— А защо човек не може да преживее всички слънца едновременно?

— Първо на първо, може. За това е достатъчно да разбие витража. Второ, не човекът изпитва слънцето. А слънцето във всеки човек изпитва себе си или пък тази част, която остава видима за нашия мозък. Всяка отделна мисъл изпитва себе си — всеки лъч, който вече не помни, че е част от слънцето…

Той ме изгледа продължително.

— Ами как иначе да се обясни… Рама, когато си бил млад, дишал ли си лепило?

Изглежда, той не лъжеше за личните ни дела. Вдигнах рамене. Не ми се искаше да се ровя в тази тема в присъствието на Софи.

— И там всички ефекти възникват от това, че се отключва голяма част от възприятието. Впрочем другите няма да го разберат…

— И все пак — каза Софи — как се решава правилно този hard problem?

Ул въздъхна.

— Никак. Никъде няма такъв проблем, освен в мисленето, отровено от езика. По какъв начин ударите на пръстите на машинописката се превръщат в стихотворение, което ни поразява в самото сърце? Просто не се превръщат! Ние носим това сърце със себе си и всичко, което се съдържа в стихотворението, вече е било в нас, а не в пръстите на машинописката. Тя просто е посочила мястото, където то се е съхранило. И колкото и да изучаваме нейния компютър, принтер или съединяващите ги жици, няма да намерим къде в цялата тази работа възниква чудото, което се случва с нас. За да се появи то, на гости на тази машинописка трябва да дойде Великият вампир…

Ул огледа класа и на мен ми се стори, че той се обръща не само към нас, но и към седящите на чиновете восъчни фигури.

— Е, какво, разбрахте ли нещо? Например ти, Ез. Разбра ли всичко?

— По принцип да — отвърна Ез. — Само едно не разбрах. Каква връзка има това със задгробния живот?

— Умник — усмихна се Ул. — Утре ще поговорим подробно за това. За днес стига.

Той взе торбичката си от ъгъла, отново се сви и изпадна от полето на моето внимание. Дори не забелязах как и кога излезе от стаята. Толкова се изморих от лекцията, че смисълът на последните думи на Ул въобще не достигна до мен. Станах от чина.

— Къде отиваш? — попита Софи.

— Отивам да си почина — отговорих аз. Главата ми тежеше като желязо.

— Take it easy^[8] — каза тя.

Искаше ми се да се пошегувам, че с желязна глава това трудно ще ми се удаде, но си помислих, че от умора ще сбъркам думите. Бързах час по-скоро да се добера до ковчега си. Не само аз изпитвах подобно усещане — французите също изглеждаха като пребити.

По пътя към къщи си мислех, че тесният криволичещ коридор, отвеждащ към стаята ми, е един от сюрреалистичните клони, които видях на картината, изобразяваща замъка на Дракула. Така клоните изглеждат отвътре… А отвън… Как изглежда отвън? Откъде може да се види това? Навярно оттам, където отивам да спя…

Още щом се добрах до килията си, влязох в ковчега и моментално заспах.

Събуди ме чукане по вратата. Погледнах часовника си. Беше късно вечерта — явно бях пропуснал и обеда, и вечерята. И всички останали занятия, ако изобщо е имало. Излязох от ковчега и отворих вратата. На прага стоеше Софи.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— Нормално — отговорих. — Иска ми се само да спя.

— Доста нова информация — отбеляза Софи. — Когато на вампира му се наложи да мисли прекалено много, езикът му се чувства дискомфортно. Може ли да вляза?

Аз се отдръпнах. Когато мина край мен, усетих, че ухаеше на парфюм, което не бях забелязал, докато двамата лежахме в ковчега. Освен това си беше сложила и червило — почти незабележимо, тъй като на лицето й имаше съвсем малко грим. Все пак това беше тя.

Развълнувах се. Мина ми през ума, че в стаята ми няма меко уютно местенце, където да се усамотим. Можеше да лежим само в моя паркиран ковчег, но там имаше място само за един. В замъка на Дракула студентските килии явно не бяха предназначени за свиждания.

— Рама, помниш ли, че когато лежахме в моя ковчег, ти каза: „Сега сме съвсем близки същества“. Ти наистина ли искаш да си ми близък?

Инстинктът не ме излъга.

— Разбира се — отвърнах. — Страхотно е, че дойде при мен и сама заговори за това.

Софи се усмихна.

— В това отношение оксиденталните вампири имат малко по-други привички. — Погледът й за малко се задържа върху нишата. — Къде е шкафът? — попита тя.

— Шкафът? — повторих аз.

Вече бях свикнал, че мисълта й се движи по-бързо от моята. Но това беше твърде далечен отскок. Доколкото можех да съдя, в стаята никога не е имало шкаф. Това не ме притесни — и без това нямаше какво да слагам в него.

Като разбра, че отговор няма да има, Софи се огледа и се доближи до медното украшение на стената — смешна лапа с нокти, която бях взел за антикварна закачалка за шапки (когато се опитах да закача сакото си, тя падна на земята и аз повече не повторих).

— Ето — каза тя и натисна лапата.

Част от стената се отмести встрани и се превърна в плъзгаща се врата. На нивото на лицето си видях обвит с червено кадифе голям шкаф. Беше истински хамлет, малко тесен, но напълно удобен.

— Изобщо не подозирах — казах аз.

— Тук е неудобно. Твърде тясно е.

Разбира се, харесваше ми хладният й инженерен подход към нещата, но у мен се зародиха съмнения дали скромните ми любовни умения заслужават такава предварителна подготовка. Дано да си спестим разочарованията… Впрочем няма връщане назад.

— Може да отидем при мен — предложи тя. — Там има място за двама.

Спомних си замаяните (или станали такива в кривото огледало на паметта) минути, прекарани в ковчега й, когато само няколко тънки слоя деляха телата ни.

— По принцип е възможно — отвърнах аз.

— По принцип е възможно или ти искаш? — попита ме тя, оглеждайки ме внимателно.

— Искам — потвърдих аз и взех ръката й. — Много искам.

Коридорът, който водеше към нейната стая, беше безкраен. Стори ми се, че тя живее на най-крайния клон, излизащ от замъка. Стаята се оказа два пъти по-голяма от моята, с фотьойли и с камина, в която весело гореше огън. Ковчегът, поставен в една ниша, бе подканващо отворен.

Тя взе ръката ми и силно стисна дланта ми. Очаквах, че ще тръгнем към нишата, но тя ме замъкна в съвсем друга посока. Преди да разбера какво става, тя натисна същия меден крак, какъвто имаше в моята стая. Част от стената се плъзна встрани и аз видях дълбок кабинет, облицован в нежнорозово кадифе. Нейният хамлет бе два пъти по-широк от моя. Тук имаше място не само за двама, но и за трима.

— Ти си пръв — каза тя.

— Аз… Аз?

— Да. Ти.

Едва сега разбрах какво иска от мен. И какво тя влага в думите „да се сближим“. Но това би трябвало да се очаква. В края на краищата — вампири сме.

Опитвайки се да не показвам разочарованието си, аз се улових за кадифените дръжки, забити в стената. Преметнах крака през гредата и увиснах с главата надолу.

Точно срещу главата ми пулсираше оранжевият пламък на огъня. Сега се виждаше, че той е направен от наподобяващи скъсани пионерски връзки парцалки, които танцуваха в потока на топлия въздух. Интересно. Когато влязох в стаята, имах чувството, че огънят е реален. Дори ми се стори, че усетих мириса на горящи дърва… Макар че, пита се, откъде би се взел под земята? Нужни бяха само три секунди, за да помисля и да разбера всичко. Но откъде да ги взема тези три спокойни секунди? Кой разполага с тях в живота? Ние не само живеем, но и умираме на бегом и сме толкова превъзбудени от фантазиите си, че нямаме време да спрем дори за секунда.

Ех…

Софи вече висеше до мен. Протягайки се ловко, тя затвори вратата на шкафа и ние потънахме в тъмнината. След това тя взе ръката ми, стисна я и притихна.

Хамлетът си е хамлет. Кой вампир не обича тази застинала неподвижност?

На мен обаче ми беше трудно да се отпусна и да изпадна в познатото вцепенение. Всичко бе концентрирано в ръката й, която стискаше моята. В топлотата на тялото й. И особено в мириса на парфюма й, където, ако се съди по физиологичната реакция на организма ми (невидима в тъмнината, слава на Великия вампир), влизаха всички известни на науката феромони.

Спомних си днешния семинар и краткия диалог на Софи с Ул.

„Как се решава този hard problem?“ — „Никак…“

Разбира се, Ул беше прав. Но той грешеше по отношение на това, че няма никакъв hard problem. Вече няколко минути го изпитвах в неговия конкретен смисъл. Макар че, мислех си, такава гледна точка устройва жената — ако няма проблем, няма и отговорност.

Чувствах, че в гърдите ми напираше раздразнение.

Чрез своите трикове те постоянно се опитват да ни доведат до екстаз. Формата, уханието, усещането, вкусът, звукът и мисълта — особено мисълта, провокирана от великото и подло хилядолетно умение… Има шест чувства и всяко от тях атакува — непрестанно, коварно и хитро — беззащитния мъжки организъм. А когато мъжът попадне в тази засада и раболепно посегне към обещаното през всичките шест информационни канала, на фона на полицейски сирени се раздават пронизителни викове: „Не! В никакъв случай!“.

И няма как да размахаш тоягата както преди хилядолетия в пещерата, когато хората са били свободни… Какво е сега… Сега всичко е наобратно. Стигна се дотам, че по време на секс англосаксонската жена непрестанно издава стандартните поощрителни звуци „oh yes baby, I like it yeah“^[9], така че самецът във всеки момент да е сигурен, че тя няма намерение да го съди. Но малко след като е заспала, сексът насън автоматично го превръща в изнасилвач. Тази промяна в парадигмата вече с все сила се лее от западните порнофилми по телевизията, които е отвратително да се гледат.

И вече никой не се бори с това, мислех си. Всички отдавна се примириха. Триумфалното шествие на хомосексуализма в страните от златния милиард съвсем неслучайно съвпадна с разгула на женския сексуален терор над тази същата територия. Лицемерните светци се възмущават от моралната деградация на човечеството, а в действителност мъжът вече е без криле; изплашен и изоставен той се гърчи в последния оставен му от съдбата ъгъл… Добре че Великият вампир остави резервен път, по който бронираният ни влак може да заобиколи тази черна бездънна яма… Софи само стисна дланта ми.

— Добре ли си? — попита тя.

— Да — отговорих аз.

— А защо гласът ти е някак си мрачен?

— Аз съм вампир.

Софи замълча. Но нещо ми подсказа, че тя знае какво се случва с мен и не изпитва никакво състрадание. Изобщо. Нищо лично. Природа. Класово-полов интерес. Жената винаги ще се присмива и ще плете своите дребни интриги на фона на тази съвсем непозната за нея болка, знаейки само, че болката съществува и с нейна помощ може да бъде направена твърде изгодна далавера. Затова тя никога не може да стане истинска приятелка и сестра. Тя винаги ще бъде именно жена — тази същата, която виси сега до мен в тъмнината. Нито повече, нито по-малко… Е, мислех си, чувствайки как кръвта ми постепенно напира от кръста нагоре — към главата. Не ние започнахме тази битка. Но имаме с какво да отговорим.

— Спомних си един цитат от Дракула — каза Софи. — „Смее се не този, който се смее последен. Смее се този, който никога не се смее…“ Какво според теб е искал да каже той?