Виктор Пелевин
Батман Аполо (23) (Свръхчовек — това звучи супергордо!)

СРКН

Религията на парите, въпреки абсолютната си победа във всички страни по света, днес няма конкретен обект за поклонение. Това е свързано с факта, че Златният телец е престанал да бъде физическо злато и се е превърнал в чист дух, в електронна абстракция.

И тук на помощ на прогресивната религия на човечеството идва психоанализата. Тя поставя знак за метафорично равенство между златото и екскрементите, позволявайки да се замени поклонението пред Златния телец с ажиотаж около символическите изпражнения, източник на които е така наречената „култура“.

Оттук възниква цялото съвременно изкуство с неговите „куратори“, обслужващи правото на капитала да превърне всяко произволно избрано лайно в злато — не само в преносен, но и в пряк инвестиционен смисъл. Постоянно протичащото алхимично превръщане на изпражненията в пари и на парите в изпражнения, за резултатите от продажбата на които СМИ съобщават със затаен дъх, става сърцевина на културния процес.

Възпитателната функция на ентъртеймънта, в недрата на който се намира невидима, но задължителна за всички идеология, сега е проста и еднозначна. Това е рекламата на златото. Позитивните образи на масовата култура са хора, послушно изграждащи златна планина, върхът на която е скрит в облаците. Техният сакрален защитник е похотливият лакей на световната олигархия Джеймс Бонд, с остроумия унищожаващ по пътя си всичко високо и светло (виж „Skyfall“^[1]). Повсеместно насажданата тантрична практика е символично приближаваща се към златото содомия.

Самият бог на парите не е материален, но на него трябва някак да му се кланят. Затова от персонала на златната планина се изисква да измисли напълно противоположно на християнското причастие тайнство: да се направи от лайното бонбон, да се оцвети с бляскащи цветове, а след това да се маргинализира обсъждането (и даже разбирането) на това какво всъщност представлява изходната субстанция („лузери, братко, така казват всички лузери“). Ако този артефакт се спусне на масите в качеството му на житейски ориентир, поведенчески шаблон, политинформация и селф-хелп-методика, ще се получи съвременното културно пространство.

Но стига сме говорили за високи неща. Да се върнем в Русия, изостанала с двеста години от Запада (или изпреварила го с триста, защото историята е циклична). Страната е в самото начало на славни дела — и едва е започнала да разтваря правото си черво, за да приеме щафетата на властта от изгнили рога и копита.

Изглежда, че единственото пространство, където „душата“ все още може някак да диша, си остава литературата.

И ето, ние виждаме гордия, прекрасен и уязвен от несъвършенствата на света герой, който като Мартин Бубер^[2] се обръща право към Бога и казва:

„Ти сътвори този свят, пълен с мрак и страдание, ти прикова душата ми към моето омерзено тяло, ти ме принуди да старея и гния, извършвайки мерзост след мерзост, за да живея в тази мрачна Вселена… Но почакай. Ще отхвърля творението ти с такава ярост и сила, че то ще се разтресе и ще се раздроби на парчета!“.

На фона на червения като язва залез героят се хвърля в бездната от гной и лайна и пропада надолу, надолу, надолу — в блед венец от смегма, в обкръжението на рой живи въшки и облаци от противна воня.

Но Бог мълчи.

„Ти мълчиш? — крещи разбунтуваният гностик. — Тогава виж. Ще направя нещо такова, от което самият Луцифер ще изтръпне от страх. Ще отида и по-далеч — самата красота ще направя безобразна, като я съединя ведно с мерзостта… Но за това ще си отговорен ти… Няма да можеш да го премълчиш… Ще ти се наложи да се явиш…“

Изглежда, че по-ниско и по-страшно е невъзможно да се падне — но героят прави последно кощунствено усилие, пропадайки още по-дълбоко, и…

И изведнъж пробива тавана на някаква стая. Изправяйки се, той открива, че е попаднал в среднобуржоазна каргогостна. Събралите се там го аплодират на крака.

— Ах — понася се шепот, — знаехме, винаги сме знаели, че вие сте с нас…

Когато шокът от удара отминава, героят приема бокал с жълто и пенливо питие и след кратка обмяна на реплики изяснява, че там, където той така самоубийствено се е срутил с хули и пяна на уста, са се събрали прилични, подаващи ръка хора; те живеят там, отглеждат децата си и даже летят за покупки до Лондон.

Екзалтираните жени най-накрая се отдръпват. Към героя се приближават мъже във вечерни костюми и го канят на разходка. Героят излиза навън, потискайки ужаса в себе си — струва му се, че там има въглища и котли, котли… Но навън има нещо като алхимична лаборатория. Забелязват се следи от работа, но не се вижда резултат.

Мъжете, леко заеквайки от притеснение, започват да обясняват, че отдавна и старателно изпичат символично причастие за прогреса на Русия. Бюджетът е огромен. Алхимичната реторта на духа се наблюдава от международните духове на доброто. Но ето ти беда, отначало никак не приличало на бонбон. А после, по руски обичай, откраднали всички пари и преебали всичките лайна. Даже символичното — така че сега няма да помогне и Фройд.

— А вие, Владимир Георгиевич, от хулиганство и злоба така хубаво го моделирахте, както ние не смеехме дори да мечтаем. Не можете да си представите как съвпада с методическия вектор. Вие го направихте, за да издевателствате. А ние не успяхме напълно сериозно и с голям бюджет… Ето какво, нека бъдем приятели…

— И какво трябва да правя?

— Ами същото. Говорете красиво за лайното. Красиво и малко нервно. А ние няма да останем длъжни на своя певец.

Героя го водят в стаята и той се просва на мекото легло.

„Ама че работа — мисли си той, гледайки в тавана. — Който и да е създателят на този свят, има добро чувство за хумор. В нормата е…“