Виктор Пелевин
Батман Аполо (17) (Свръхчовек — това звучи супергордо!)

American Dream

Когато си мечтаех за нова среща със Софи, винаги си представях как ще се случи това.

Понякога ми се струваше, че ще се срещнем в някой невероятно готин нюйоркски клуб за свои. Тя ще бъде цялата в черно, а аз… Аз също ще бъда в черно. И ще свири „The Succumb“, единствената изцяло състояща се от вампири група, чиято музика не е предназначена за човешките уши (за тях постоянно ми разказваше Ез, но аз така и не се реших да ги слушам, защото смятах ушите си все още за прекалено човешки).

Понякога си мислех, че тя отново ще ми прати писмо-препарат и че ние, както се полага на двама безсмъртни, ще се срещнем в лимбо (не мога да пресметна колко пъти се проклинах, че при първата ни среща се притесних да поискам макар и капка червена течност). Тя, както винаги, ще започне да мърмори, а аз ще бъда навит и на имитация.

Понякога си мислех, че ще ми дойде на гости. Ще отидем в „Haute SOS“ и аз ще й поръчам тирамису.

Но въобще не очаквах, че при нашата среща тя даже няма да ме погледне. И няма да каже и една дума.

Софи не се бе променила. Имаше същата ултракъса прическа, с която приличаше не толкова на лесбийка, колкото на монахиня. Увисналите й надолу ръце бяха скръстени в най-обикновен хамлет мудра^[1] — свободен катинар със затворени палци. Освен това на нея нямаше дрехи.

Това последното съвсем не значеше, че тя се радваше да ме види. Означаваше единствено, че имаше намерение дълго време да виси с главата надолу и че беше свалила дрехите си, за да не пречат на кръвообращението й. Аз самият също правех така, защото за денонощие или две дори някой незабележим ластик може да стане източник на мъчение. Съдейки по леко посинялото й лице, тя висеше надолу с главата не по-малко от три дни. Обикновен човек това просто би го убило.

Трябваше да направя неимоверно усилие, за да отделя очите си от Софи.

От пръв поглед харесах мястото, където живееше. Тук нямаше никакъв излишен вампирски разкош в пошлия рубльовски смисъл на думата. Всичко беше просто, разумно, минималистично и стилно.

Първо, тук нямаше хамлет. Вместо него между двете стени висеше искрящ никелиран лост, закрепен за тавана с метални въжета. До нея стоеше обикновена алуминиева стълба. А целият център на стаята бе зает от кръгъл диван с голям брой възглавнички, за да може във всеки един момент меко и безопасно да се падне от лоста. На мен никога нямаше да ми хрумне да си направя вкъщи нещо подобно — аз по навик използвах получения в наследство неудобен механизъм с предпазни възглавнички. Ето какво значи да не подлагаш традициите на съмнение…

След това забелязах лежащите на една от възглавничките черни бикини и стоически се обърнах встрани.

Стаята беше светла и весела, с множество ярки петна. На стените имаше няколко разноцветни врати. Всичко вътре изглеждаше просто и евтино, икейски демократично, все едно това беше някое помещение в студентско общежитие (помислих си, че руските вампири сигурно никога няма да разберат какво означава истински престиж). На масата стоеше уникален бял макбук, а над него висеше коркова дъска, покрита със закачени листчета.

На стените, естествено, имаше радикално непримирими плакати с надписи, каквито обичат буржоазните деца по целия свят — нещо като клада с горяща вещица и думите:

!FREE MADONNA!

Един от плакатите беше на руски език и това сериозно ме озадачи. На него имаше редица фотографии от руското издание на „Форбс“ — със свещ под всяка снимка. Текстът гласеше:

СПРЕТЕ ПЛУТОЦИДА!

ОБЩЕСТВО ЗА ЗАЩИТА НА СВЕТСКИТЕ СВИНЧЕТА

Чудно е кой в Русия би могъл да изготви подобно нещо. Освен аз. А аз със сигурност не съм го направил. Изглежда, че цялото общество — ако то съществуваше — се състоеше само и единствено от Софи. Момичето се беше подготвило за моето идване.

Бях трогнат до сълзи.

Но най-поразителното, разбира се, беше обектът на вампо-изкуството, висящ на стената. Това бе гоблен пародия, изобразяващ коридора в Хартланд: парцалена стена с плюшени прозорчета, от които стърчаха изсушените глави (не истински, разбира се, а изкуствени) на Стив Джобс, Далай Лама, Хитлер, някаква американска актриса блондинка, чието име аз непрестанно забравях, и… да, батман Аполо XIII.

От главата на императора, изтъкана с особена сатирична страст, стърчаха множество карфици с разноцветни главички. Две карфици с отмъстителна акуратност бяха забити в очите му. А на стената под него с дебел маркер беше написано:

FUCK APPALLO

Точно така, с „а“ по средата, навярно от „appalling“^[2].

До главата на батмана имаше още една — мъжка, с черни коси и правилно бледо лице. Симпатична, изработена без сарказъм… Изведнъж разбрах, че това съм аз. Даже малката бенка над моята дясна вежда беше на мястото си. И нито една карфица не беше забучена. Вместо това на плюшения прозорец, от който стърчеше парцалената ми глава, беше избродирано малко сърчице с черна звезда в средата — същото като на рамото на Софи, само че много по-малко. Когато го разгледах внимателно, се почувствах така, сякаш някой нахрани сърцето ми с парче шоколад.

Аз се приближих до Софи, наведох се до главата й, която почти се допираше до възглавниците, и я целунах по хладните устни.

Досещах се какво ще й щукне. Но това, което се случи, за мен бе неочаквано. Тя бързо отвори очите си — широко — и ме хвана за шията.

— Ти отново наруши моя сън — изсъска тя. — Миналия път те пуснах жив, но сега няма да се измъкнеш!

И макар да знаех, че се шегува, все пак се изплаших.

Целунахме се, а после тя…

Да кажа „плъзна се в ръцете ми“, ще изглежда галантно, но няма да бъде точно. Всъщност тя падна отвисоко върху ми и силно ме удари с коляното по крака, използвайки ме вместо възглавница. Но в този наивен егоизъм имаше нещо толкова женско и едновременно с това така вампирско, че аз даже не обърнах внимание на болката. Още повече че в подобни ситуации други жени вампири причиняваха на здравето ми много по-голяма вреда.

Ще пропусна следващите няколко часа. Защото едва ли ще съобщя нещо особено интересно: физически всичко при нас се случва както при хората. Само че чувствата ни са много по-интензивни от средностатистическите човешки и продължават много по-дълго. Освен това сме по-нежни и по-предпазливи един към друг.

Казват, че това е резултат от наслагването на два фактора — изменената химия на мозъка и фундаменталното недоверие към партньора, което превръща близостта в къде-къде по-впечатляващо пътешествие. Ако допуснем, че човешката любов е скок с парашут, то любовта на двама вампири е скок от стратосферата, по време на който до края не става ясно има ли въобще парашут.

При нас парашутът се отвори цели три пъти. За вампири това е много.

След това дълго мълчахме. Аз не мислех за нищо и това ми харесваше.

— Ти си глупак, че дойде — каза тя.

— Не ти ли се искаше да ме видиш?

— Много исках. Но ти си глупак. Оттук не е никак лесно да се върнеш обратно. Аполо превръща гостите в свои играчки.

— Теб също ли? — попитах.

Тя някак неопределено повдигна рамене.

— Той говори ли ти за освобождаването на човечеството? — попита Софи.

— Говори ми — отговорих аз.

— Може дълго да коментира по темата — усмихна се тя. — Много обича. Кореняците казват, че преди сто години е обичал да пее „Интернационала“. С кадифен глас…

Аз погледнах парцалената глава на императора. Разноцветните главички на карфиците приличаха на облепили лицето му насекоми.

— Ти него много не го… Или обратно, прекалено го… Много готин чичко. Само че според мен е педал.

Софи се засмя горчиво и безнадеждно.

— Слушай — казах аз. — Той се маскира така… Дори не му видях шията. Дълга ли е?

— Шията му я сменят — уточни Софи. — На всеки сто години, когато се скрие в туловището. Специално я отглеждат в трюма.

— И как? — попитах.

— Това е някакъв древен змей. Реално хтонично същество. Мисли си, че е най-главният в космоса. Държат го в хомот и упоен с психотропни вещества, при това не спорят с него за нищо. Не му пречат да владее Вселената. А веднъж на сто години му отсичат главата. Веднъж гледах кадри — ужас. Главата му е като на лъв, а тялото — като на змия. За сто години му пораства нова шия с необходимата дължина и всичко пак се повтаря…

— А самата глава никога ли не му я сменят?

— Главите ги сменят само при вас — отбеляза тя. — Е, и в останалите великоприлепства. Между другото, ако някъде не го правят, Аполо започва да нервничи. И се старае да включи вятъра на промяната.

— Всеки век — нова шия — повторих замислено аз. — На колко години е тогава?

— Никой не знае. На много. Ако този въпрос въобще има смисъл. Освен това Аполо през цялото време трябва да стои в морето.

— Защо?

— За да не се задейства Древното проклятие на Земята, което се стоварва върху вампирите, опитващи се да живеят вечно. Него го отблъсква сушата. Затова е пуснал корени във водата. Като водорасло. Те от време на време трябва да се изрязват, защото корабът губи скорост. Върви също така и мълва, че Великият прилеп, на който той живее, постоянно се опитва да си отгледа нови глави и той е принуден да отсича кълновете на новите шии. Така че си има достатъчно проблеми.

— А ти добре ли го познаваш?

— Доколкото можеш да го познаваш, Рама. Той не е прозрачен. Но аз подозирам, че целта му е вечно да съществува, като прехвърля на другите страданието, свойствено на този процес. Да се носи, така да се каже, все по-напред в бъдещето. И затова му е необходимо морално оправдание. Или нещо от този род.

— Странно, стори ми се, че е нормален. Ляв и прогресивен. Cultural marxist.

Софи се усмихна мрачно.

— Ляв? Прогресивен? Рама, ела на себе си! Той не е нито ляв, нито десен. Постоянно проучва не се ли е появило някое ново светло учение. Някоя възвишена надежда за човешкия род, дори и да е фалшива. Старае се да я открие още щом се появи. И веднага я превръща в нова маска, зад която управлява света. А когато лъжата излезе наяве, намира нова. И така — векове наред. Всичките полети и озарения в историята на човечеството — това са просто негови лудории.

— Ти, изглежда, не се боиш от Аполо.

— Аполо разрешава всичко, включително и борбата с него. Може и да шмръкне с теб, и за движението Occupy Universe^[3] да си поговорите. Не се съмнявай… Той е либерал. Но това също е маска.

На бузата й се появи тънка блестяща следа от сълза. Сигурно този разказ разрови всички рани. Трябваше бързо да я успокоя. Или поне да опитам.

— Но това не е ли чудесно! — възразих аз.

— Кое?

— Това, че императорът е един от движението Leaking Hearts. Един от… — За малко да кажа „от нас“, но навреме си спомних, че нямам основания за това. — Той е на страната на хората — продължих аз. — Иска да облекчи тяхната болка. И даже да ги направи щастливи!

Софи ме погледна тъжно.

— Ти така и не разбра нищо, Рама. Въобще нищо. Той съвсем не иска да помага на хората. Той иска да смъква от тях не по три кожи, а по трийсет и три. И затова постоянно ги държи под упойка. Иска непрестанно да ги дои, даже в тоалетната и в асансьора, с помощта на тези електронни джаджи, които на всичкото отгоре трябва да се сменят на всеки две седмици. Освен това той непрекъснато изучава формите, в които е възможно да възникне съпротива срещу съществуващия порядък, и ги превръща във филиали на бизнеса си. Затова вместо осмислената борба на хората им останаха само пошлите улични карнавали, които отмиват гнева им в канализацията…

— Но на мен ми се стори… На мен ми се стори, че той говори много разумно. Предложенията му звучат доста добре в сравнение с това, което е било преди сто години.

— Първо, преди сто години пак е бил той, само че под друга маска. И второ… Той не е истински Leaking Hearts. Подменил е най-главното. Иска да дои човешкия ум „Б“ много по-интензивно — до краен предел. А истинските Leaking Hearts мечтаят да го изпразнят.

— Какво? — изумих се аз. — Ти шегуваш ли се?

Тя поклати глава отрицателно.

— Но нали човекът ще се превърне в скот. Няма да може да разбира думите.

— Не, не — възрази тя. — Да го изпразнят, не значи да го унищожат. Да го изпразнят, означава да го направят празен. Да отстранят саморефлексията. Да направят така, че в ум „Б“ да не се отразява самият ум „Б“. Човекът ще разбира думите, ако иска. Но те ще са му абсолютно ненужни.

— А за какво ще мисли той?

— Той няма да мисли — заяви Софи. — Ще забрави какво е добро и зло. Непрекъснато ще се променя заедно с мирозданието — от един миг в следващия. Ние ще върнем… Наричаме го indigenous mind^[4]. Ще го направим такъв, какъвто е бил до превръщането му във фабрика за страдание.

— Нима това е възможно?

Софи кимна.

— За кратко — да. Даже проведохме експерименти. При вас, в Сибир.

— Върху хора?

— Върху доброволци — уточни тя. — Сега ще ти покажа.

Софи стана от дивана и седна пред своя бял макбук.

— Тук са заснети контролни опити. Гледай.

Аз се приближих до нея и се наведох над рамото й.

Отначало на екрана проблесна сърце със звезда, после някаква таблица с дати и номера. След това видях дървена селска къща.

Облегнат на сивите греди, седеше странен мъж във весела синя рубашка. Приличаше на маскиран поради чистата бухнала брада и лицето, излъчващо спокойна и безоблачна радост, немного уместна на фона на дървената стара стена.

Горната част на изображението закри прозорчето с техническата информация — там имаше цифри, някакви графи и дълга лента индикатор, отбелязана със знака „М5“.

Клапата щракна пред обектива и отляво на седящия се появи още един човек. Беше гол до пояс, много слаб и целият покрит с татуировки — църковни куполи; на гърдите му бе изрисуван цял храм. На пръстите си имаше татуирани сини пръстени, а на босите му крака се тъмнееха озъбени муцуни на хищни котки. Лицето му беше старо и грозно. По всичко изглеждаше, че това е един остарял в затвора джебчия.

Като се обърна към селянина в синята рубашка, той разтвори пръстите си и каза:

— Ти си педераст! Педал пропаднал! Пред всички ти го казвам, кучи сине, за да не се измъкнеш после.

Видях, че индикаторът със знака „М5“ за секунда стана оранжев и веднага след това отново угасна. Мъжът дори не погледна към ругаещия — все така учудено и радостно се рееше в пространството пред себе си.

Пред камерата отново се появи клапата. Мъжът в синята рубашка си стоеше на мястото. А вместо джебчията на екрана се появи нацистки офицер, май в униформа на „Луфтвафе“, с тънък бич в ръката и някакви ордени на мундира.

— Отвратителните селски колиби — каза той със силно изразено гърлено „р“, — където хората живеят наблъскани заедно с добитъка, ни карат да се замислим къде всъщност минава географската граница на Европа… Може би преди я поставяхме прекалено далече на изток.

Оранжевият индикатор мигна и угасна отново. Селянинът в синята рубашка погледна офицера и веднага изгуби интерес към него.

Клапата щракна отново.

Сега на екрана, пред селската къща, стоеше брадат мъж с добър външен вид, наметнат с бяла пелерина.

— Ви-хри враждебни над нас са завили — запя той с приятен, но малко лигав глас, — екс-плоа-та-тори зли ни гнетят…^[5]

Индикаторът със знака „М5“ отново оживя — в лявата му част за миг се появи малък оранжев щрих. И веднага угасна отново. На лицето на брадатия си стоеше все същата безгрижна усмивка — изглеждаше, сякаш той с огромен интерес изучаваше някакви прашинки във въздуха.

— Стига — не се стърпях аз. — И какво? Това ли е продуктът на вашите опити? При нас половината страна се състои от такива. Точно обратното, на тях трябва да им се включи ум „Б“, за да се раздвижат. Иначе сядат пред чашката от сутринта и не помръдват… А аз мислех…

— Ти не разбираш — отвърна Софи. — Това съвсем не е каквото изглежда. Това… Това е indigenous mind! Ум преди езика! Такъв е бил човекът преди епохата на вампирите. Преди нас, Рама. Работата не е в това как изглежда, а в това как се преживява отвътре.

Погледнах селянина, който все така учудено и радостно рееше поглед във въздуха.

— Ум „Б“ при него напълно ли е изключен?

— От техническа гледна точка не — отговори Софи. — На индикатора има оранжева черта. Но ум „Б“ е изключен от схемите за производство на агрегат „М5“. Минимизиран. В този режим ум „Б“ оценява получената вербална информация, присвоява статуса й на боклук и се самозаглушава, без да достига до рефлексия. Понеже практически цялата вербална информация е боклук, ум „Б“ може да се приеме за заглушен.

— И как се преживява това?

— Това е откровение. Когато твоят ум е съвсем спокоен и безметежен, ти… Ти като че забелязваш най-простия и очевиден слой на света. Който винаги го има, но е скрит под грижите, постоянно кипящи в главата ти. Обикновените хора тази очевидност дори не я забелязват — за тях тя съществува единствено като фон.

— Фон на какво?

— На грижи. В човешката глава винаги има грижи. Нас постоянно ни тревожи неясно какво и всяка секунда това неясно какво ни се струва изключително важно. Ние непрестанно се стараем да не го изпуснем от погледа си, за да държим всичко под контрол, макар че това, което се опитваме да държим под контрол, непрекъснато се превръща в нещо друго…

— Разбрах — кимнах аз. — Ум „Б“. Но не разбрах какъв е този най-прост слой от света, който прикрива.

— Представи си, че гледаш небето. И виждаш, че то е синьо, а облаците са бели. Ти абсолютно точно знаеш това без всякакви думи: смисълът на твоя живот е в това точно в тази секунда да бъдеш свидетел на синьото и на бялото. Ти си намерил себе си в настоящето. Не ти трябва да търсиш нищо друго… Това е почти същото, което усещаме, когато приемаме баблос. Но по време на Червената церемония ние сме оглушени от току-що приключилите мъчения. Затова нашето усещане е изопачено. А после веднага изчезва.

— Ти сериозно ли?

Тя кимна.

— Това е най-важният секрет, който откри Дракула и който бе скрит от вампирите. Скрили сме го от самите себе си, за да не нарушаваме установения в света ред. Когато приемаме баблос, най-важното, което се случва с нас, е спирането на ум „Б“. Вярно е, че се отделят и невротрансмитери, но главното не е в тях. Главното е в спирането на ум „Б“. Leaking Hearts искаха да освободят и хората, и вампирите. Но тогава би изчезнала и самата потребност от баблос… Аполо обаче не приема това. Всичко друго, само не и това. Защото тогава той за какво ще е? На кого ще е нужен установеният от него порядък?

— Искаш да кажеш, че всеки човек… Всеки загубеняк може да се провре като един от нас?

— Може — потвърди Софи. — Но това не е всичко. Вампирът също може да мине без баблос. Достатъчно е да се спре моторът на болката.

— Но това е — аз започнах да шепна, — това е Тайният черен път?

— Тайният черен път е за вампири самотници — отговори Софи. — А Leaking Hearts търсят начин да подарят тази свобода на всички хора. Това обаче е изключително сложно. Никой не знае как да направи ефекта стабилен. Аз почти се отказах… — И Софи тъжно въздъхна.

Отново видях появилата се в ъгъла на очите й сълза.

— Но къде е смисълът? — попитах. — Ей така, цял живот да гледам небето и облаците? У нас този човек — и аз кимнах към екрана — още от времето на Петър Първи се опитват да го облекат с европейски дрехи. И да му обръснат брадата…

— Знам — заяви Софи. — Колониална експлоатация, Рама. Западният начин на живот изисква от човека чудовищно количество игра. Всеки ден, всеки миг. Западната култура е построена върху една тайна аксиома — животът, протичащ във визуално привлекателни форми, именно поради това е приемлив. Аполо възпита цели поколения донори, реагиращи не на реалния живот, а на картината на тази реалност. За кинозрителя няма разлика между „да бъдеш“ и „да изглеждаш“. Превръщаш се в генератор на визуални образи, които би трябвало да предизвикат чуждата завист. През цялото време си включен в пърформанс, който трябва да убеди другите и тебе самия, че си щастлив и успешен. През целия си живот работиш като излъчващ страдание манекен, сравняващ се с други восъчни фигури… Ако ти е интересно, погледни към посмъртната маска на вашия Петър. Много неща ще разбереш.

— Но даже ако това е така — казах аз, — даже ако ти просто работиш като манекен в красива витрина, това не е толкова лошо. Във всеки случай е по-добре, отколкото да си чучело в градината…

— На кого му е по-добре? На ума „Б“?

— Разбирам какво искаш да кажеш. И все пак…

— Рама, сега ти мислиш с ум „Б“ като обикновен човек. Най-щастливите създания на света са маймуните бонобо. А от гледна точка на страничния наблюдател те са заети единствено с това да се пощят, да се чукат и да смърдят. Ако накратко опишем същността на еволюцията, тя е следната: ние сме отнели на хората обикновеното им маймунско щастие и сме ги накарали да страдат заради така наречените „красота“ и „успех“, чиито образи те всяка минута трябва да проектират навън. От гледна точка на съвременната култура онези, които не се вписват във видеошаблоните й, би трябвало да са дълбоко нещастни. И те действително стават нещастни, защото човекът е много послушно животно. На тази отвратителна дресировка днес са подложени всички хора без изключение. Нима ти наистина смяташ Аполо за хуманист?

Аз вдигнах рамене.

— Мисля, че да.

— Добре — каза Софи и постави пръстите си на тракпада. — Ще ти покажа още нещо… Проведохме много интересно изследване. Решихме да разберем какви събития в различните култури дават еднакво количество агрегат „М5“. Да определим, така да се каже, производствените еквиваленти…

На екрана тръгна филм, подобен на тези, които току-що гледахме — с много разноцветни индикатори и с цифри, наложени върху картината. Но сега на разделения на две екран се развиваха два сюжета.

Отдясно течеше дивашки бой. Биеха се хора в сиви затворнически дрехи. В ръцете си имаха железни пръти и железни чинии, с които се пазеха от ударите.

Отляво бавно вървеше по пешеходна пътека (май че в центъра на Ню Йорк) мустакат мъж в тъмносин шинел и със сива грива от падащи на раменете коси. Той се спря, вдигна очи и погледна с печален поглед устремените към небето сгради. После въздъхна, отпусна главата си и продължи нататък.

Редиците със знака „М5“ над двете картинки бяха почти изцяло изпълнени с трепкащи оранжеви светлини и светеха почти еднакво — като индикатори на една и съща аудиосистема.

— Какво е това? — попитах аз.

— Отдясно — бой за храна в руски затвор със строг режим ФБУ ИК-11. А отляво — последната разходка из Манхатън на нюйоркския дизайнер график Арон Кошевой, принуден да приспи кучката Дуня и да се премести в Бронкс заради високия наем. Първото събитие е групово и продължително. Второто даже не е събитие, просто интензивни душевни преживявания на един човек. Общият резултат на агрегат „М5“ е приблизително равен… Или… ето…

Започна нов клип.

В дясната половина на екрана се синееше море. На вълните се поклащаше пъстра и нелепо боядисана дървена лодка, приличаща на плаващ курник. Над борда й проблясваха дула на автомати. Виждаха се няколко черни глави. Изведнъж от борда във всички страни полетяха трески, вдигнаха се стълбове черен дим. След това тресна нов залп и всичко се скри зад стена от бели пръски…

Лявата част на екрана показа гол до кръста човек на средна възраст, който се бръснеше пред огледалото. Имаше коремче, тънки бледи ръце, а лицето му изглеждаше като изкуствено и мъртво, сякаш беше от восък. Човекът погледна своето отражение, намръщи се, присви изпълнените си с тъга очи и дръпна бръснача встрани. Върху бузата му се появи тънка червена резка.

— Вдясно е разстрелът на дванайсет сомалийски пирати на шлепа „Алута“ — обясни Софи. — Вляво — основателят на международните курсове за подмладяване Елдер А. Заклинг, който по време на сутрешното си бръснене разбира, че вече не е млад. Едно и също, еднакъв резултат на агрегат „М5“.

— Така е — заявих аз. — Аполо говореше за това. Че по хуманен начин може да се събира повече баблос, отколкото по нехуманен. Великата честотна революция…

— Рама, агрегат „М5“ — това е страдание. Какво означава „хуманен“? Който създава прилична картинка на екрана? Без лайна и без кръв? Това не е хуманизъм, Рама. Това е умение да се заличават следи… Тук Аполо е несравним. Никого в света вампирите не експлоатират така безжалостно и жестоко както жителите на Запад. Ние сме просто покорни дресирани зомбита, тъпо преживящи от сутрин до вечер своя боклучав инфофураж.

— Стига — прекъснах я аз. — Ти просто не си живяла в Русия.

— Не разбираш за какво ти говоря — заяви Софи. — Как мислиш, по колко часа на ден средният жител на Запад изработва баблос?

— Не знам. Осем? Дванайсет?

— Четирийсет.

— Денонощието има двайсет и четири часа, Софи!

Софи въздъхна и се усмихна, сякаш наивността ми я умиляваше.

— Ти чувал ли си за American Dream^[6].

Кимнах.

— Какво е това според теб?

Длъжен бях да го знам. Информацията се съдържаше в някакъв общообразователен препарат. А освен това неотдавна прочетох именно тази статия… Но всичко ми беше изчезнало от главата.

— Ами… American Dream е… Дом, четиричленно семейство и две коли?

Софи отрицателно поклати глава.

Напрегнах паметта си с всички сили.

— Аа, спомних си. Work hard and play by the rules…^[7] И тогава ще живееш прилично, а децата ти ще имат шанс да се устроят още по-добре… Нали?

Софи ми показа юмрука си с вдигнат нагоре палец, но след това го врътна надолу.

Съсредоточих се още по-силно — не ми се искаше да се опозоря по толкова лесна тема.

— Не, там имаше и още нещо, почакай… Ново… В смисъл че сега трябва редовно да се ъпгрейдваш до ново ниво. Непрекъснато да придобиваш навиците, изисквани от пазара. И при това да играеш по правилата… Сега правилно ли е?

Софи се усмихна.

— Черната завеса, Рама. Това, за което говориш, е информационен омоним. Маскировка. Същество от класата на undead има право да знае истината.

— Добре тогава, кажи ми истината.

— И вампирите, и хората много добре знаят, че през нощта сънуват. По-голямата част от сънищата си ние не помним. Помнят се само малки парчета, за които се хваща пробуждащото се съзнание. Вампирите векове наред са мислели как да използват човешките сънища за свои цели. American Dream — това е последната, най-ефективната технология, разработена от американски вампири под личното ръководство на He or She.

— И в какво се състои тя?

— Всяка нощ човек сънува, но не помни съня си. Управляван сън. Само че го управлява не спящият, а външна сила. В реалността този сън продължава само пет или седем минути и е скрит сред другите сънища, затова да се засече точното време, когато го сънуваме, е практически невъзможно. Но в субективното време той продължава близо шестнайсет часа. Това е максималната продължителност, след която ум „Б“ може да се възстанови за следващия работен ден. И през всичките тези шестнайсет часа човека го влачат по лице върху натрошени стъкла.

— Наистина ли?

— Не, това е в преносен смисъл. Не по стъкла, а по собствените му социални и лични комплекси, по целия, както се казва при вас, гламур и дискурс. В този шестнайсетчасов сън човек страда от несъответствието между образите на красотата и на успеха, от своята суета и нищета. А после се събужда и нищо не помни.

— Съвсем нищо?

Тя кимна.

— Но това е невъзможно — заявих аз. — Някой непременно все някога ще си спомни. Под хипноза. Или при психоанализа на кушетката…

— Ти пак не разбираш — отсече Софи. — American Dream по нищо не се отличава от това, което се случва в човешкия ум ден след ден. Ние не сме в състояние да си спомним по една проста причина — не ни разрешават нито за секунда да го забравим… Ето защо сутрин не можем да го открием в паметта си, както се случва с другите сънища. Просто на хората им се струва, че са си мислели за проблемите дори и в сънищата…

— Само американците ли го виждат?

— Сега вече го виждат всички. През 1968 година вампирите сключиха световно споразумение и цялата планета премина на American Dream. Конкретното му съдържание се обуславя от националната идентичност и при различните култури ефективността му е различна. Подозирам, че на някой индианец от Амазония агрегат „М5“ въобще не му действа. Но като цяло American Dream дава на вампирите почти четвърт от всичкия баблос.

— Вампирите също ли го виждат?

— Също, Рама. Ум „Б“ у нас е същият, както при хората…

Замислих се.

— Да не би таксата, която донесох, да е за American Dream?

— Не — каза Софи. — American Dream се предава безплатно. Преди имаше споразумение за разделяне на продукцията, но вече го отмениха. Ти донесе баблос за календара.

— За календара?

— Ти и за Ацтланския календар ли не знаеш? — учуди се Софи.

— Знам, разбира се — отговорих с достойнство. — Само не знаех, че за него трябва да се заплаща. Но защо? Нали бъдещето е вече известно.

— Известно е само на Аполо. Той го отваря само за няколко години напред. И само след като е платен данъкът. Това е една от опорите на властта му. Календарът е нужен на всички. Иначе великите вампири просто нямаше да знаят накъде да гонят стадата си. Когато излетиш обратно, ще ти дадат плик с предсказание. Поне преди беше така…

Изведнъж в стаята зазвуча музика — нежна мелодия от три повтарящи се звука. Отначало реших, че е Blackberry, настроен в режим на будилник. Но звукът бе прекалено силен. А след това матовата бяла стена се превърна в огромен екран и аз видях пулсиращо червено сърце с черна звезда по средата.

— Аполо ме вика — въздъхна Софи. — Налага се да вървя.

Тя започна бързо да се облича.

Очарова ме нейната малка черна рокля — смятам, че всяка красива жена би следвало да има такава. Копринените мрежести черни чорапи, които обу след това, не ми харесаха толкова — в тях имаше нещо вулгарно.

Софи изчезна зад една от вратите и след минута се появи с червен овал вместо уста. През живота си не бях виждал по-ярко червило — то сякаш фосфоресцираше. Освен това на рамото й на златна верижка висеше чантичка от лъскава черна крокодилска кожа. Софи ме погледна и присви устните си във формата на сърце, като остави между тях малка тъничка дупчица — и аз разпознах емблемата на Leaking Hearts от нейното рамо. Ето как са я смачкали животът и съдбата… И всичко, което си мислех за вулгарния й тоалет, в миг бе отмито от вълна на съчувствие.

Софи сне погледа си от мен и кимна към гредата над дивана.

— Можеш да повисиш — каза тя. — Ще се опитам бързо…

— А къде тук е изходът? — попитах. — За всеки случай.

— Тук няма изход. Асансьорът е без копчета — той сам знае къде да те води… Аполо е внимателен, Рама. Към него може да се приближи само този, когото очаква…

Част от стената се вдигна нагоре и Софи изчезна в асансьора.

Реших да се вслушам в съвета й. Да използвам стълба, за мен бе непривично, но се оказа удобно. След като се нагласих спрямо средата на дивана, увиснах на гредата и затворих очи.

В собствения хамлет ми трябваха няколко секунди, максимум минута, за да изпадна в сладостно вцепенение. Но сега покоят и равнодушието изобщо не идваха. Може би причината бе в страховития магнетизъм на императорския кораб, в психическата тревога, от която не можех да избягам.

Каква се пада Софи на императора? И защо живее с него на един и същ кораб? И защо, защо аз отново забравих да я попитам за това?

Не ми излизаше от главата нейното облекло. Нищо не подчертава така добре женската красота, както униформата на евтина проститутка — просто защото се подразбира бърза и лека достъпност. Макар че това подразбиране може да бъде съвършено лъжливо и много често е провокация.

Жената на бъдещето — това е облечена като курва феминистка, защитена от наказателния отряд, състоящ се от сексуално репресирани мъже… Само че работата тук не е в женските машинации, мислех си аз, заспивайки. Жените не са виновни. Разгулът на феминизма, педоистерията и борбата със сексуалния тормоз в постхристиянските страни всъщност са просто начини да се възродят сексуалните репресии, лежащи в основата на тези култури. Как да накараш термитите да строят готически мравуняци, съблюдавайки стерилна чистота в местата за общо ползване? Само чрез целенасочено потискане на либидото и пренасочването му в неестествено русло. Със завой, така да се каже, на великата река. И понеже християнската църква престана да изпълнява тази си функция, на северните народи се налага да си осигуряват необходимото ниво сексуална репресия с помощта на своето историческо ноу-хау — тоталното лицемерие. Абсолютен агрегат „М5“, Аполо ще бъде щастлив…

— Рама, събуди се!

Продължителните размисли за термитите и жените не ми позволяваха да се събудя — те сякаш ме залепиха към лепкав и дълбок сън, от който не можех да се измъкна. Най-накрая успях.

И тогава разбрах, че съм спал много дълго.

Стана ми ясно от тежестта, която като олово беше заляла моето тяло. Това ми се случва след няколко денонощия в хамлета. Сънят, който сънувах, не остави никакъв спомен у мен, а само умора. Дали това не беше American Dream?

— Рама, ще се събудиш ли най-накрая?

Гласът на Софи звучеше съвсем близко, но кой знае защо аз изведнъж престанах да осъзнавам къде се намирам. Единственото, което помнех, беше, че съм в нейната стая.

С усилие накарах себе си да отвори очи и действително видях преобърнатата Софи, изправена до дивана. Беше успяла да се преоблече — сега беше в зелена копринена пижама с избродирани черни дракони. Тези дракони никак не ми харесаха, защото ми напомняха разказа й за врата на Аполо.

— Сега — прошепнах аз, — почакай… Сега ще сляза…

— Не се мърдай — каза тя. — Виси си, така е по-добре. Дай да си поиграем на сбогуване.

— Как така?

— Ще ти завържа очите. Харесва ли ти така?

— Още не знам — отговорих. — Никога не са ми ги завързвали. Или не са ми ги отвързвали, вече в нищо не съм сигурен…

Очите ми бяха закрити с широка зелена лента. Май че колан от пижама.

— Къде беше… Толкова време…

— Дълго, нали? — попита виновно тя.

Вече нищо не виждах.

Почувствах как нейните пръсти разкопчават панталона ми и се учудих, че съм с панталон. Доколкото си спомнях, не го обух, преди да се кача на гредата. А след това…

— О, само не това — казах аз. — Моля те. Толкова се уморих, даже не можеш да си представиш.

— Може би да ти вържа ръцете? — попита тя. — Мога да го направя.

— Сериозно ти казвам. Ти какво, не разбираш ли защо? Искаш да бъдеш Великия прилеп?

— Аз съм още по-желязна — отговори Софи. — Аз съм великият дракон.

Помислих си, че сигурно малко ме ревнува от Хера. Не от сегашната, а от предишната. Кой може да разбере чувствата на жената? Жената сама рядко си ги разбира, това го осъзнах отдавна, още когато за първи път ухапах човек от другия пол…

Оказа се, че тя е страхотна. Даже не можех да си представя, че това е възможно. Обаче да се отпусна и да изпитам удоволствие — не ставаше. Осъзнах, че ме чакат големи проблеми с Ищар. Не заради глупавата интрига — и преди ми се бе случвало. А заради сравнението между Софи и Ищар в областта, която беше тясна специализация на подземната богиня. Не можех да не го направя и то не беше в полза на Ищар. И още — едва ли можех да скрия, че нарекох отношенията ни „служебни“.

— Харесва ли ти? — попита Софи.

— Много — отговорих аз, сдържайки се с последни сили. — Къде успя да се научиш така? И кога?

— „Взор притворен. Сини бездни, ветрове — издекламира протяжно Софи. — Бродове, години, цели векове.“^[8]

Отново цитира, помислих си аз. Как ми омръзнаха с тяхната транскултурна вежливост… Кой беше това? Бродски? Забравих всичко, научено в училище. Трябва малко да си подобря културата…

— Кой от руските поети най-много ти харесва? — попита Софи.

— Набоков — отговорих.

Не че особено го обичах, просто бях уверен, че човек с такава фамилия действително е писал стихотворения: по време на ученето аз приемах препарати от неговата силно разредена ДНА и даже си спомнях няколко стиха. „My sister, do you still recall^[9] как Ельцин бился мордой в пол…“^[10] Или нещо от този род. Поне няма да се изложа.

Софи веднага започна да чете ново стихотворение:

       И полон сил, на полпути

      к блаженству, я ни с чем остался

     и ринулся и зашатался

    от ветра странного. „Впусти“ —

   я крикнул, с ужасом заметя,

  что вновь на улице стою,

 и дерзко млеющие дети

глядят на булаву мою…^[11]

Едва в този момент разбрах, че процедурата, която предизвика у мен толкова противоречиви емоции, не прекъсва нито за секунда.

Аз и не исках тя да прекъсва, защото никой никога не беше правил това нещо с мен по такъв вълшебен начин. С всяка секунда опиянението ми нарастваше, а аналитичните способности на мозъка ми отслабваха. Но даже в това състояние успях да съобразя, че Софи няма как едновременно да ме побърква от удоволствие и да декламира стихотворения. И в мига, когато се убедих окончателно в това, действието на устните и на езика й стана необратимо.

Но в кулминацията на моята неземна наслада вече се образуваше черна звездообразна пролука, която за няколко секунди превърна всичко случващо се в болка. В болка и в тъга.

Това е измама, разбрах аз. Лъжа… Някаква халюцинация или сън…

— Софи, престани — помолих я тихо. — Боли ме.

И макар че я нарекох „Софи“, аз вече не бях уверен, че това е тя. А тя продължаваше да чете тези чудовищни стихове. Освен това с всяка секунда гласът й ставаше все по-нисък и по-нисък, като че до мен умираше електрическото сърце на древен магнитофон… Все по-нисък и по-нисък, докато в ушите ми не забуча мъжки бас:

     "Впусти" — и козлоногий, рыжий

    народ все множился. „Впусти же,

   иначе я с ума сойду!“

  Молчала дверь. И перед всеми

 мучительно я пролил семя

и понял вдруг, что я в аду.^[12]

На последния стих гласът стана толкова нисък, че спря и затихна. Най-накрая ме оставиха на мира.

— Who the hell are you?^[13] — прошепнах аз.

Същият тих шепот ми отговори:

— I’m batman.^[14]

Вдигнах ръце към лицето си, за да си сваля превръзката. Вече се досещах какво ще видя. Но преди това ме очакваше нов шок.

Имах дълга брада. Не едва набола, а именно дълга — никога преди не съм имал такава. Пипнах я и нещо остро и твърдо одра бузата ми. Това бяха нокти. Моите собствени нокти. Те бяха пораснали до невероятни размери. Рискувайки да си извадя окото, пъхнах палеца под превръзката и я свалих.

Гледаха ме очите на батман Аполо. А на устните му, обрасли със сива четина, играеше доволна и в същото време презрителна усмивка.

— „Булава“ — това е вашата нова ракета, нали? — попита той. — Гадател, истински гадател… Вече няма такива поети… Обаче добре те разиграх.

Аз висях на същата греда, на която бях и в началото на аудиенцията. Пред мен беше същото място, където видях слънчевата гостна с портрета на Айн Ранд.

Само че сега декора го нямаше.

Без него помещението приличаше на авиационен завод. Това беше огромен пуст хангар с черни панели на дупки по стените. На покрития с релси таван като червен рак беше се закачила електрическа количка, откъдето се спускаше мек еластичен хомот, пронизан от разноцветни кабели.

Хомотът удържаше в себе си нещо като огромна черна змия — много дебела, каквато в природата няма. Пръстени от тази змия се виеха над предпазната мрежа и се насочваха към далечната стена на залата, която беше жива — дишаща, покрита със сплъстена стара козина.

Черната змия беше шията на Аполо. Но аз не можех да откъсна очи от лицето му.

Той много приличаше на някой от римските императори, чието име не можех да си спомня в момента. После се сетих, че това може и да не е просто прилика. Най-вероятно виждах същата глава, която бяха издялали от мрамор преди две хиляди години. И тя все още беше жива. И все още управляваше света.

— Какво става? — попитах аз.

— Всичко е наред — отговори Аполо. — Дойде да се сбогуваш.

— Да се сбогувам?

— Ами да. Връщаш се вкъщи. И отново в ролята на куриер. Аз не обичам излишни гости от вашата страна. Затова трябваше малко да те задържа.

— А… Софи?

— Софи ще е заета — каза той и мрачно се усмихна. — Предполагам, че в този момент планира свалянето ми от властта и освобождението на човечеството. Това са важни неща и ще е много неразумно да я безпокоим. Още повече че при нея постоянно идват млади съратници от всички страни на света и би било твърде несправедливо тя да отделя прекалено много време на отделен човек. Опитах се да я заменя както мога… Но смятам, че вашата Ищар ще се справи по-добре. Ето защо би било безчовечно да те задържам повече на това скръбно място…

— Аз… Аз не исках…

— А аз много — добави Аполо и се облиза. — Пак ще се видим, обещавам. Ако, разбира се, искаш, мило дете…

Чух познатия звук — същия, който прекъсна предишната ни беседа, и усмивката веднага изчезна от лицето на императора.

Сега видях откъде идват звуците.

По висящия в нищото мрежест мостик към Аполо крачеше човек в камуфлажна униформа. На гърдите му имаше блестяща значка — малка златна маска върху парченце бяла коприна, а в ръката си държеше военен телефон — огромен и съдейки по всичко, надежден апарат, подобен на първите мобилни от миналия век. Именно от него се носеха тревожните звуци.

Аполо погледна радиостанцията с отвращение. С такова отвращение, че тя — като живо същество — се задави и спря.

— Отлитай вкъщи. Кажи на вашите, че ми харесваш. Всъщност те сами ще го разберат — веднага щом се завърнеш. Изпращам ви календар за пет години, че иначе вашите прекалено често летят дотук. Ще го получиш при самолета. Спокойно плетете заговори и интриги.

Императорът така страховито се закиска, че мравки полазиха по гърба ми. В този момент забелязах на човешката част от шията му позната татуировка — сърце с черна звезда. Но в нея имаше нещо странно. Отначало не разбрах какво е, но после се сетих. Сърцето беше обърнато — острата му част сочеше ухото на Аполо. Може би за да може на посетителите, висящи пред императора с краката нагоре, да им се струва, че сърцето си е наред и звездата гледа нагоре не с два лъча, а с един…

— Служи ми, Рама — каза Аполо. — Върни се в света. Гмурни се в дълбините на живота. Пропий се с неговите слънчеви сокове. Забрави певците на неподвижността и смъртта. А аз ще те наблюдавам внимателно. Ще ти помогна да израснеш от момче до мъж. Но затова ти, както и останалите, изпратени при мене на съд, трябва да преминеш едно изпитание…

— Какво, още едно? — удивих се аз. — А не може ли без него?

Императорът се намръщи.

— За вампира да бъде мъж, не означава да подскача пред голата Софи. Мъжът — това е герой. Искам да знам дали заслужаваш моя интерес…

Неговите втренчени в мене очи изведнъж станаха виолетови от бяс — и когато ме заля вълна от неописуем ужас, от лицето му изскочи ярка лилава искра и се насочи към мен. Удари ме сякаш токов удар.

Имах усещането, че ми измъкват костите. Увиснах безсилно на гредата, а в центъра на главата ми запулсира тънка и противна болка. Тя почти веднага премина, но аз знаех, че с мен току-що се бе случило нещо непоправимо.

— Лишавам те от Древното тяло, Рама Втори. Докато не извършиш подвиг.

— Какъв подвиг? — попитах замаян.

— Всякакъв — отвърна Аполо. — Който ще бъде достоен за дружбата ти с императора. През това минава всеки undead.

— Какво точно трябва да направя?

— Сам се сети.

— А как ще разбера, че съм го извършил?

— При теб ще се върне Древното тяло. Това е всичко.

В този момент радиостанцията на военния отново зазвъня и огънят в очите на императора угасна. Лицето му се преобърна на сто и осемдесет градуса (разбра се защо така ме порази майсторството на Софи) и той забрави за мен още преди военният да му даде апарата. Лицето му стана старо и невероятно уморено, а аз успях да изпитам доста оскърбително за едно величество злорадство.

Но не се издадох с нищо. А след това пред лицето ми се спусна стената на асансьора и с металическо щракване се съедини с пода.