Виктор Пелевин
Батман Аполо (15) (Свръхчовек — това звучи супергордо!)

Тайният черен път

Водната повърхност беше тиха и равна. От мъглата от доста време нищо не изплуваше, само дребни боклуци — изписани листа, празни бутилки и цигарени кутии. Но и те не бяха много.

— Чисто е — казах аз. — За първи път виждам такава карма.

— През целия си живот само три пъти съм чистил — отговори Озирис. — Изцяло, направо от детството. Няма да има скелети в гардероба.

— А откъде ви е тази татуировка? Сърце и звезда?

— Направих си я при едни приятели.

— Кои приятели?

— Американски вампири. Със сходни възгледи.

— Познавах едно момиче с такава татуировка. Постоянно се интересуваше от Дракула.

— Софи? — попита Озирис.

Аз кимнах.

— Знам, знам — усмихна се Озирис. — Вие с нея да не сте сърдити?

— А, не…

— Тогава защо не се здрависа с нея?

Отначало не разбрах какво има предвид. После разбрах, но не повярвах. А сетне се обърнах и видях Софи, която седеше на кърмата. Тя изглеждаше по същия начин както при първата ни нощна визита в спалнята на Дракула. Беше облечена с черен спортен костюм. До нея лежеше букет от жълто-бели цветя. Косата й беше малко по-дълга от миналия път. И някъде беше изчезнал слънчевият й загар. Изглеждаше много бледа. Но това й отиваше.

— Здравей, приятелче — каза тя и се усмихна.

Бях зашеметен.

— Здравей… Отдавна ли си тук?

— От самото начало — отговори тя. — Озирис е приятел на семейството.

— А защо аз не те видях?

— Защото не ме очакваше. Това е лимбо, Рама.

— Можеше да ме поздравиш.

— Не исках да те отвличам. Ти си тук по работа. Така че си я върши, ако обичаш. Охранявай клиента.

Обърнах се. Тя беше права. Не биваше да се разсейвам. Но мисълта, че седи до мен, трудно излизаше от главата ми… Впрочем какво означава „седи до мен“? Къде е това до мен? Може изобщо да не я видя, затова не бива да се вълнувам. Трябва да се съсредоточа върху работата си…

На практика обаче аз нямах работа.

Паметта на Озирис вече бе пренавита. През мъглата се забелязваха високите скалисти брегове. Навлизахме в дълга планинска теснина, която приличаше на гигантска улица, издялана в скалата. В отвесните й каменни стени бяха изрязани правоъгълни вдлъбнатини, които приличаха на прозорчета. Ако погледът ти се спреше на някое прозорче, то ставаше прозрачно. Зад едното се виждаше нощна улица, осветена с разноцветен неон. Зад другото — къща край река, гора и вечерно небе. Зад третото — разноцветни къщички край утринното море. Всичко изглеждаше като истинско. Само че пространствата, които откривах, не можеха да съжителстват едно с друго…

— Ако си решил да отваряш всички врати, ще се забавим — предупреди Озирис.

Онова, което ми се стори, че са прозорци, той наричаше врати.

— А какво трябва да правя? — попитах аз.

— Гледай напред.

Когато се обърнах, видях мястото, към което приближаваше лодката ни. Беше същата правоъгълна вдлъбнатина в камъка. Само че пред нея имаше плитчина и пясъчна пътека, обрасла с храсталак, а на брега — малък дървен пристан, към който лодката плуваше сама.

Загледах се в тъмния правоъгълник и след няколко секунди видях Москва.

— Там е Москва. Това добре ли е? — попитах.

— Все ми е тая — отвърна Озирис. — Не смятам да ходя там. Скачай!

Лодката мина покрай пристана, ние скочихме върху сивите дъски, а тя продължи нататък, в мъглата. Софи не се виждаше. Стараех се да не мисля за нея, но бях уверен, че е наблизо.

— А накъде отивате тогава, ако не в Москва? — попитах.

— Почакай. Още не си стигнал до вратата — отвърна Озирис.

Реших, че няма да бъде трудно — от пристана до правоъгълния вход се виеше грижливо поддържана пясъчна пътечка.

Но се случи нещо странно.

Когато Озирис, който вървеше пред мен, стигна средата на хълма, се чу рязко тракване, което приличаше на специален компютърен звук, предупреждаващ за нещо неприятно. Озирис бе отхвърлен назад. Той загуби равновесие и се търкулна надолу, като едва не ме повали на земята. Във въздуха се мярнаха разноцветни цифри, които приличаха на танцуващи пеперуди, трепнаха загадъчно и се стопиха безследно.

Озирис стана, със знак ми показа да не се намесвам и отново тръгна нагоре.

Когато стигна до същото място, всичко се повтори. За секунда видях голям светещ юмрук, изникнал в празнотата пред мен, който го повали на земята. Отново светнаха веселите цифри, а сетне се раздаде глас, който приличаше на папагалски крясък:

— Кей-о!

— Така си и мислех — каза Озирис, ставайки. — Така си и знаех.

Той бързо се сдоби с бутафорни анимационни доспехи (шлем с рога, квадратен щит и огромен боздуган с брилянтна звезда) и тръгна нагоре по пътеката. Ударът се повтори, но този път юмрукът удари щита, а Озирис успя да замахне с боздугана и да отвърне. Юмрукът позеленя и от него се посипаха разноцветни звездички, пирамидки и кубчета. После юмрукът изчезна.

Озирис направи няколко крачки нагоре и изведнъж го събори същият юмрук, но този път отстрани. Отново светнаха цифри и се раздаде звънлив електронен кикот.

Като се изправи на крака, Озирис озадачено ме погледна.

— Какво е това? — попитах.

— Не съм изчистил конзолната карма. Излезе ми от главата. А толкова много се забавлявах. И често под въздействието на тревата…

— Мога ли да помогна?

Озирис поклати глава.

— Само аз мога.

— Опасно ли е?

— Не. Но трае дълго. Вергилий в случая не ми е нужен. Можеш да си пообщуваш със Софи, само че не отивай далеч. Като свърша, ще те извикам…

Не ми се вярваше, беше почти като в приказка. Обърнах се и отново видях Софи.

— Ексбокс? — попита тя.

— Тук всичко е заедно — отговори Озирис, почти невидим под бронята. — Ще се постарая да стане бързо… Вървете, не се бавете.

Софи ме хвана за ръката и ме отведе.

— Виж ти — промърморих аз. — Тръгнах да съпровождам до оня свят стария вампир и изведнъж…

— Красиво момиче те отвежда в храстите — допълни Софи.

Думите й назоваваха самата истина — и бяха прекрасни. Отдръпнахме се съвсем наблизо от мястото, където се сражаваше Озирис, но изцяло ни скри стена от зеленина. Не се учудих, като видях по средата на малката поляна леглото от спалнята на Дракула. Вероятно го бях създал аз самият. Всъщност беше точно така, защото Софи се намуси при вида му, разбира се, ако това не бе обикновено женско кокетство. Сетне обаче разбра, че неизбежното ще се случи.

— Махни този дяволски костюм — успях да й кажа в кратките паузи между целувките. — Искам да видя татуировката ти. И да си направя същата.

Бях убеден, че тази причина ще й се стори съвсем убедителна.

Чуваше се как Озирис пъшка и охка зад храстите. Май непрекъснато го поваляха, но той отново се вдигаше. Врещяха електронни гласове и сирени, носеше се дрънчене на бойно желязо и нещо като звънтеж на касов апарат — дали брояха пари, или се отчитаха точки… На Озирис не му беше до нас. А на нас, поне на мен, не ми беше до него. Когато дойдохме на себе си, Софи каза:

— Днес е по изключение. Но не бива да го правим в лимбо.

— Защо?

— Ами… Смята се за падение. Трансгресия. Прието е да се мисли, че вампирът деградира в своя човешки аспект.

— Но ти сама ми написа писмо — казах аз.

— В писмото ми нямаше нищо развратно — отговори Софи. — Развратното беше в теб. Аз просто не възразих.

— Това го кажи на Ищар — за трансгресията. Аз и сега се страхувам, че ще те целуна, а ти ще започнеш да ме биеш с криле…

— Успокой се. Няма да почна. Това трябва да се прави в нормално бодро състояние при лична физическа среща. Това е добрият тон.

— Ще ми повярваш ли, че целият ми личен живот е в лимбо. Като студент, който няма къде да чука…

— Искаш ли да ми погостуваш? — попита Софи.

— Няма да ме пуснат — заявих аз. — Нали съм Кавалер на Нощта.

— Това може да се уреди.

— Как?

— Ще разбереш — отвърна тя с усмивка.

— Говориш много загадъчно.

— Жената трябва да е загадъчна. Иначе общуването с нея ще бъде скучно. Знаеш ли защо не обичам да го правя в лимбо?

— Защо?

— Защото тук не мога да хапя до кръв. А когато хапеш любовника си до кръв, а той също те хапе до кръв, ставате едно цяло. Това е невероятно… Непоносимо…

— Не съм чувал за подобно нещо.

— Обикновените вампири не правят така. Само Leaking Hearts — уточни Софи.

Погледнах нейната татуировка и в главата ми мина тревожна мисъл.

— Слушай, може би Озирис под ваше влияние е започнал да смуче червеничкото? Направил си татуировка, а после…

Софи се намръщи и аз почувствах, че разговорът не й харесва. Може би казах истината, а в подобни случаи любезните вампири гледат да сменят темата.

— Между другото, как ли е Озирис? — попитах. — Дали не се нуждае от нас?

Изведнъж разбрах, че от известно време не чувам предишните звуци — нито металното дрънчене, нито звънтенето на касовия апарат, нито крясъците. Вместо това до слуха ми стигна неравен високочестотен писък, който не приличаше нито на звук от пила, нито на акустичен запис при ускорено възпроизвеждане.

— Какво е това? — попитах.

— Идва на висока скорост — отговори Софи. — Затова помоли да се отдръпнем. Иначе щеше да го чакаш цял месец.

— А не му ли трябвам?

— Мисля, че не особено. Позволи на мъртвеца да се отпусне.

— Аха. А как ще разберем, че е свършил?

— Ще чуем. Ела насам.

Замълчахме. Думите разсейваха.

Не знаех какво чувства Софи, но моите преживявания се разтеглиха до безкрай. Струваше ми се, че всяко наше докосване, всяка наша целувка продължават с часове. А Озирис, съдейки по долитащите до нас звуци, напротив, забързваше своето индивидуално време. Дори си помислих, че тези два процеса са свързани и взаимно се компенсират. Но всичко си има край.

— Време ти е — каза Софи.

— Имаме още половин час — прошепнах.

Не бях убеден в това, но реших да рискувам.

И тогава настъпи още една малка удвоена вечност, трогателна и прекрасна. Даже успях да измисля подходящо заглавие — „Eternity for two“^[1]. Не ми се иска да описвам подробности, понеже отчетите за подобни истории на хартия (дори и на лента) изглеждат еднакво и не дават представа за онова, което се случва в действителност… Той това, тя онова… По дяволите! Всичко е лъжа. Случва се съвсем, ама съвсем друго нещо.

Когато отново започнах да обръщам внимание на външните звуци, забелязах, че електронното цвърчене вече го няма. Вместо него се чуваше тревожно ръмжене. После сякаш заврещя огромен звяр и веднага му отвърна човешки вик, изпълнен с болка.

Крещеше Озирис. После гласът му утихна.

Скочих от леглото и проклинайки се, се втурнах натам, където го бях оставил. След няколко секунди бях на мястото, но вече бе късно.

Озирис лежеше на хълма, където го бях видял за последен път. Всъщност само се досетих, че това е Озирис, защото там се въргаляха парчета месо, смесени с кървави и мръсни парцали. Вероятно така изглежда след взрив терорист камикадзе.

Над победения вампир стоеше чудовище.

Това беше огромен гущер (вероятно по-правилно би било да се нарече динозавър) с пъстроцветен гребен и с паст, от която изхвърчаше виолетова пяна. От кръглите му очи искреше ярост и болка. От гущера беше останала само едната половина, която едва пълзеше на предните лапи. Но независимо от това животното все още яростно съскаше и ръфаше онова, което някога беше Озирис.

Щом ме видя, половинката на дракона заврещя и запълзя към мен. Бях в пълна бойна готовност и възнамерявах да разбия главата на тази гадина, но над купчината окървавени парцали изведнъж засия нетърпимо ярка светлина, чу се удар на гонг и пред мен се изправи Озирис — жив и невредим. Беше с тъмно кимоно, а в ръката си държеше кръгло бяло ветрило.

С един скок Озирис се озова до чудовището и със страшна скорост започна да го налага с ветрилото, като подскачаше, преобръщаше се и висеше във въздуха. Изобщо извършваше страшно много движения, невъзможни от гледна точка на физиката и биологията.

Отначало звярът опита да се съпротивлява, но дори не можа да обърне своята паст към Озирис. Местата, където ветрилото го удряше по люспестото му тяло, не се виждаха от примигващите цифри, дима и светкавиците. А след това Озирис почервеня и започна да налага дракона с удвоена сила и честота. Драконът вече не се движеше. Мрачно отпуснал главата си с великолепния гребен, той очакваше своя край. Отново блесна ослепителна светлина, която ме накара да замижа. Когато отворих очи, дракона вече го нямаше.

Озирис хвърли ветрилото на земята и то, като светна прощално, изчезна.

— Готово ли е? — попитах аз.

— Да — каза Озирис. — Няколко пъти трябваше да умирам. Като в живота.

— Вече може ли да вървим?

Той кимна, но изведнъж в очите му светна страх.

— Да не би случайно да си взривил свинята? — попита той.

— Не успях.

Озирис с облекчение прокара ръка по челото си.

— Не си го и помисляй! Ще чакаш, докато не ти кажа.

— Не се надявах да ви видя отново. Каква е тази твар?

— Драконът Фафнир^[2] — каза Озирис.

— Откъде е?

— Сънят на („Сони ентъртейнмънт“) разума ражда чудовища, ха-ха… Приживе този звяр не можех да го мина, нямах добро оръжие. Не ъпгрейдвах навреме…

— Ама вие какво, просто играехте?

— Нещо такова. Реших да си поиграя. Докато ти се бориш със самотата. Какво нервничиш? Така ми говориш, сякаш аз върша щуротии, а ти нещо много важно. По-добре ми кажи как беше със Софи. Като жива, нали?

Почувствах, че се изчервявам.

Онова, което се подразбираше от този въпрос, беше толкова оскърбително, че не ми се искаше да повярвам. Но думите бяха казани и чути. И аз веднага разбрах, че са самата истина. В моя вампонавигатор нямах ДНА на Софи. И не получавах от нея писма под формата на флакон сърце.

Не можеше да е тя.

Обърнах се и се затътрих към храстите, където беше леглото. Вече се досещах какво ще видя. Догадките ми не ме излъгаха. Софи я нямаше там. И леглото го нямаше. И мястото изглеждаше по друг начин, не така, както го помнех.

Върнах се при Озирис.

— Искате да кажете… че Софи… не е била истинска?

— Истинска? — повтори Озирис. — Тук? Това е лимбо. Тук всичко е истинско, както и ти.

— Всъщност тя идвала ли е?

— Е, зависи от гледната точка. Ти си спомни за нея и я видя. Значи, в някакъв смисъл е идвала.

— Тоест това просто е моята мисъл?

— Защо твоята? Аз също познавам Софи. При това така, както ти едва ли я познаваш. Насочих я насам заради теб. А се възползва само ти… Е, аз нямам претенции.

— А защо го направихте?

Озирис сви рамене.

— Позитивен вампиризъм. За последен път исках да направя щастлив някого. Съгласен съм, че има елемент на двусмисленост. Но аз нямам вина, че твоето щастие е такова…

Неистово ми се прииска да го фрасна.

— Преди малко с кого се чуках? — прошепнах аз, едва сдържайки се. — С мъртъв вампир? Който при това е моя собствена халюцинация?

— Е какво, гнус ли те е?

Премълчах.

— Ех, още си млад и зелен — усмихна се Озирис. — Успокой се, Рама. Ако искаш да си щастлив в любовта, никога не се замисляй за подобни неща. Всичко ще развалиш. Казвам ти го като гмуркач на гмуркач.

— А аз си мислех, че тя самата ме е поканила — прошепнах с горчивина. — И че ще бъдем заедно… Значи, е лъжа?

— Слушай — каза Озирис, — след като си се побъркал на тази тема, ще ви направя реална физическа среща в гнездото на любовта. Обещавам, но при едно условие.

— Какво?

— Сега ти ще ми помогнеш.

— Как?

— Да вървим, ще ти покажа.

Той тръгна нагоре по пясъчната пътека. Затътрих се след него и аз. Всеки път, като се сетех за целувките на Софи, ми идваше да се изплюя.

Стигнахме до тъмния вход на новия живот. Отначало пред нас изникна правоъгълник от вулканично стъкло с мъждиви отблясъци, но колкото повече се взирах в него, толкова по-светло ставаше и малко след това вече разглеждах панорамата на централна Москва.

В Москва беше лятна вечер — с безкрайните си задръствания и залязващите облаци с нежна ивица. Всичко беше както обикновено. В смога трудно се диша, но отдалеч изглежда красив.

— Аз няма да дойда — заяви Озирис. — Не искам да се прераждам сред тези гъмжилници от сърпове и чукове. Имам намерение да се скрия. Завинаги.

— Къде? — попитах аз.

— В тъмнината и покоя — отговори Озирис. — Помниш ли как падахме? Искам всичко да спре. Искам да се слея с Великия вампир — завинаги.

— А нима това е възможно?

— Да. Мнозина го правят. Разбира се, който може. Но за оказаната ми помощ можеш да си имаш неприятности. Защото това е… Като измяна на родината. Но още по-лошо.

— Ако е така, нашите ще разберат. И ще простят.

— Че ще разберат, ще разберат. И ще простят. Но ще си имаш неприятности. Така че — решавай. Ще ми помогнеш ли?

Замислих се.

— По-лесно ми е да ти направя среща със Софи — добави Озирис. — Ще стане от само себе си. Автоматично.

— Не ме ли лъжете?

— Аз никога не лъжа.

— Добре — въздъхнах. — Какво трябва да направя?

— Да взривиш свинята в даден момент. И това е всичко.

— Къде? Тук ли? — попитах.

Озирис отрицателно поклати глава и показа с пръст нагоре.

— Не. Там. А по пътя ще ти разкажа нещо.

— Какво?

— Нещо, което може да промени целия ти живот. И твоята смърт.

Той се приближи до стената, погледна жълтото небе и започна да се катери нагоре по камъка, като се хващаше за издатините. Ругаейки, аз тръгнах след него.

Оказа се, че не е толкова сложно да се пълзи, даже ако пръстите или краката ти се плъзгат по каменната стена. Беше достатъчно да се притиснеш до топлия камък и да напипаш надеждна издатина. Помислих си, че сигурно така се чувства на стена гущерът гекон.

След няколко минути пълзене земята долу се скри в мъглата. Сега виждах само стената, нагоре и надолу, и пълзящия по нея Озирис. Понякога ми се струваше, че не се изкачваме нагоре, а пълзим по безкрайна каменна пустиня. Това успокояваше. Но обратната перспектива ме изпълваше с ужас. Всеки път ми се струваше, че ще падна.

За да се отвличам от собствения си страх, започнах да говоря.

— Ето, вие правите всякакви фокуси с прераждането. Не искате да отидете където трябва. Тоест въставате против волята на Великия вампир?

— Вече го обсъждахме, Рама. Това, което се случва, е неговата воля. Затова всичко, което правим, ще е по негова воля.

— Добре — съгласих се аз, — а кой се преражда?

— Ти сам видя.

— Но там… Там нямаше никого. Това е пълна загадка. При това с огромни размери.

— Ето, тя се преражда.

— Но как така?

— По същия начин, както е живяла преди това.

— Не разбирам — оплаках се аз. — Дракула казва, че няма постоянен Аз. Това и сам го видях. Тогава кого съпровождам? И къде? Как да ги съвместя нещата?

— А защо ти трябва да ги съвместяваш? Нека Великият вампир да съвместява. Проблемът е негов…

Това беше самата истина. Но аз не можех да гледам толкова широко на нещата и Озирис видимо го разбираше.

— Въпросът „кой“ е безсмислен — заяви той, като се вглеждаше в нагоре в мъглата. — С кого се случва? В дадения момент мъртвият Озирис живее чрез светлината, която преминава през вергилия Рама. Но чрез коя светлина живее самият Рама? Откъде идва светлината и къде отива? Нали не мислиш, че тя започва и свършва в главата ти? В лимбо няма душа. Но къде я има? Бягащите по земята човечета — това са просто кончета на детска въртележка, която се върти, понеже пазачът таджик е забравил да изключи електромотора. Ако кончетата изглеждат весели и разноцветни, това не означава, че им е весело и имат някакъв цвят. Не означава дали въобще ги има…

— Тъжно някак си.

— Вампирът помни, че умът „Б“ ще го терзае през целия му живот — каза Озирис.

— Излиза, че няма изход?

— Има — отвърна Озирис.

— Позитивният вампиризъм?

— Това не е изход. А само хигиена на ума, което прави изхода възможен. Самият изход е в друго.

— В какво?

— Изходът — това е Тайният черен път.

Спомних си, че чух този израз по време на срещата с Дракула. Всичко ставаше точно както той бе обещал.

— Какво е това?

— Пътят на абсолютната подлост.

— Как да го разбирам?

— Това е просто учение, Рама. И невероятно дълбоко. Заради своята простота то се пази в тайна. Зашифровано е по особен начин.

— По какъв?

— Leaking Hearts, за да го скрият, са приспособили Черна завеса. Скрили са го във вече съществуваща комбинация от думи. Във фолклора, в цитати, даже и в криминалния жаргон. В различните страни доктрината не звучи много различно. И при цялото им желание не трябва да я разгласяват сред непосветените.

— Защо?

— Всичко и така е общоизвестно. Фрагментите на човешката култура, в която е вместено учението, се наричат pillars of abomination^[3]. Знанието тайно се предава от учител на ученик, когато учителят разяснява скрития смисъл на каквото и да е pillar of abomination. Днес за няколко минути аз ще бъда твоят учител, Рама. По времето, през което ще пълзим нагоре. Аз ще ти обясня двата първи pillars. Така пожела Дракула…

Вдигнах глава. Каменната стена изчезваше нагоре в жълтата мъгла. Не можеше да се разбере дали върхът е още далеч и дали въобще съществува.

— Защо наричаме Великия вампир Велик вампир? — започна Озирис. — Защото цял живот работим във фабриката му, без изобщо да подозираме. Вампирите се отличават от хората само по това, че са надзиратели. Но и надзирателите, и затворниците са направени от едно и също тесто. Това тесто, Рама, е Великият вампир. Ние се трудим за него. И не можем да го обвиним в нищо, понеже без него нас нямаше да ни има.

— Но нали хората работят за вампирите. Нима не е така?

— Не. Ние не сме господари на хората, Рама. Ние просто сме слуги на Великия вампир, който върши с нас същото, което и с хората. На нас ни е ясен механизмът на случващото се, понеже сме сложени там, за да го обслужваме. Но цялостно не го разбираме. Виждаме само онези части, които трябва да смазваме…

Спомних си за последната Червена церемония и моя разговор с телетъбисите. Ез говореше за нещо подобно.

— А как по-точно се трудим за Великия вампир? — попитах аз.

— Като възприемаме възникващите в съзнанието ни мисли и желания за свои. А в действителност това са мислите и желанията на Великия вампир. Той ги потапя в нашето съзнание — което всъщност е неговото собствено съзнание, — за да се закачим за тях и да ги сгреем с нашата любов и ненавист, да ги напоим със собствената ни жизнена сила, която също е неговата жизнена сила. Нашето съзнание служи на Великия вампир за печка, на която той готви храната си. Пътят на абсолютната подлост се състои в това, че ти преставаш да обслужваш тази печка.

— Тоест потискам своите мисли?

— Ти не можеш да ги потискаш — каза Озирис. — Те не са твои. Даже главата на раменете не е твоя. Всичко е лична собственост на Великия вампир. И онова, което ти се струва реалност, и онова, което се преструва на твой вътрешен свят, не трябва да предизвиква у теб никакви лични чувства. То не е твое. Не ти трябва. То може да ти причини само болка. Но ако започнеш всичко да ненавиждаш, ще изпиташ още по-силна болка. Трябва да я избягваш. Първият pillar of abomination съдържа именно тази заповед. Това е цитат от поета Лермонтов. „… ала Духът презрително погледна на своя Бог промисъла и по челото му голямо не трепна ни една черта.“^[4] Нито една. Ни-що. Разбра ли?

Може би трябваше да изпитам мистично озарение, но вместо това си помислих колко свободно време са имали някога офицерите от кавалерията.

— Само така трябва да се третират възникналите в съзнанието феномени — обясни Озирис. — Без да се накланят нито на едната, нито на другата страна. Ти видя Великия вампир и знаеш, че си просто съвкупност от процеси, но не можеш да контролираш нито един от тях. Освен това не ти и трябва. Това е необходимо само на Великия вампир. Ти нямаш полза, защото тебе те няма. Великият вампир е нужен само на себе си. Във Вселената е само той и неговите невидими огледала. Това е светът. Великият вампир с измама те кара да повярваш в собствения си Аз, за да се запали в тебе моторът. После цял живот бачкаш във фабриката му, като си мислиш, че това е твоята собствена фабрика. А когато дойде времето да умираш, се изяснява, че всичките Азове никога не са били твои, а негови. Твоят живот няма отношение към самия теб, Рама. Няма го онзи, който го живее.

— А кой тогава вярва в тези Азове?

— Самите Азове вярват. В това е целият трик. Заблудата, която се опира на самата себе си, е източник на енергия, която седемдесет години произвежда всяка батерийка на матрицата, преди екологично да я заровят в земята. Възможността това да се разбере е един от най-странните бъгове, които Великият вампир е оставил в творението си. Защото след това се появява невероятно интересен шанс, в метафизически смисъл, за въстание против космическия ред на нещата.

— Защо? — попитах.

— Въстанието против Великия вампир няма никакви шансове, докато мислиш, че ти съществуваш. От заблудата няма да прорасне семе. Но когато ти самият разбереш, че не съществуваш, но все пак въставаш, тогава въстанието става по волята на Великия вампир. Затова е невъзможно той да бъде съкрушен. Още от древни времена мнозина от нашите момчета са били омагьосани от това. Вероятно си чувал…

Неуверено кимнах.

— Но аз смятам — продължи Озирис, като се вглеждаше нагоре в мъглата, — че това означава само едно: на Великия вампир му се отдаде да ги води за носа. Бунтът против Великия вампир не е нужен никому, освен на самия Велик вампир. Тайният черен път не е въстание.

— А какво е?

— Прилича на италианска стачка. Отначало разбираш, че съществуваш не сам по себе си, а като част от грандиозното цяло. Ти си колелце в титаничния механизъм на Великия вампир, колелце, което няма никакъв самостоятелен смисъл и ценност. Ти си част от чуждия план. Неизмерим, непостижим план. Но колелцето трябва да вярва, че живее само за себе си. Само тогава ще се върти с нужната скорост и в правилната посока. Твоята заблуда е също част от плана. Тебе са те запратили там, за да се въртиш по-добре. След като си го постигнал, ти трупаш за великия план. Ставаш част от цялото. Вторият pillar of abomination е просто частушка. Готов ли си да я чуеш?

Замрях на стената, загледан в Озирис. Той също спря, затвори очи и издекламира:

                        Гудит как улей

                родной завод.

        А мне-то хули?

Ебись он в рот!^[5]

Запълзяхме отново. Не мога да кажа, че докосването до втората тайна ме потресе повече от първото. Вероятно защото вече бях чувал тази частушка. Но по-рано не разбирах дълбочината й.

— Тук е отразена двойствеността на случващото се в съзнанието — продължи Озирис. — От една страна, то е наше, родно, защото друго съзнание нямаме. От друга страна, като разбереш, че това е съзнанието на Великия вампир, ти преставаш да изпитваш интерес към случващото се във фабриката му. Ти преставаш да работиш за него. Когато забележиш, че в главата ти се търкаля поредната количка с негови мисли, ти отказваш да я засилиш със свое участие. Ти не се бориш с възникващите в съзнанието ти феномени. Ти просто разтваряш ръцете си всеки път, когато върху тях се пльосва поредният товар. От гледна точка на Великия вампир това е най-голямата подлост.

— А какво да се прави, за да престанеш да работиш за него?

— Нищо не трябва да правиш. Всяко действие е работа за Великия вампир, Рама. А в Тайния черен път няма никакво действие. И така секунда след секунда. Само това. Цял живот. А после — смърт. Няма нужда да падаш в бездните, а спокойно да висиш в хамлета и да не ти пука за нищо. И ако действително не ти пука, след няколко години ще стане кристално ясно, че нищо не ти е необходимо. И никога не ти е било. Да върви на майната си.

— И какво става по-нататък?

— Постепенно преминаваш към отричане, отначало на отделни параметри. После — в пълно отрицание. А по-после в отрицание на отрицанието. За да не инвестираш никакви емоции в чуждия бизнес. И колелцето престава да се върти. Всичко спира. Както символично се изрази един халдей, спокойствието е душевна подлост. Когато твоята душевна подлост се превърне в абсолютна, тогава ставаш равен на Великия вампир. Защото той е единствената абсолютно неподвижна точка в механизма, задвижен от него… Само си помисли — равен на Великия вампир! Неговите огледала вече не могат да те спрат, понеже ти никъде не отиваш. Ето това е Тайният черен път.

— А Великият вампир не възразява ли?

— Как може да възрази срещу това, че е равен сам на себе си?

В главата ми проблесна нова мисъл.

— Почакайте, почакайте — започнах аз разпалено. — Но нали неподвижността винаги е относителна. Всяка точка от този механизъм може да бъде стопирана и тогава ще се получи, че всички останали точки…

— Това, което сега правиш, Рама — прекъсна ме Озирис, — е работа на Великия вампир. А Тайният черен път е, когато не работиш вече за него. Не ми се репчи относно това какъв си — относителен или абсолютен. Каква е разликата, когато тебе така и така изобщо те няма? Разбираш ли за какво говоря?

— Сега да, донякъде — въздъхнах аз. — А какво ще е утре? Не знам. И как завършва този Таен черен път?

— Скоро ще видиш — каза Озирис. — Приготви се. На мястото сме.

Току-що бе произнесъл тези думи, и моята ръка напипа горния край на стената. Той беше идеално равен. Надигнах се и сякаш се прехвърлих през границата на огромен куб.

Пред нас се стелеше каменна пустиня, над която плуваха кълбета от жълта мъгла. Приличаха на облаците над планинските върхове. Озирис се изправи на крака и се загледа в мъглата.

— Какво има там? — попитах аз.

— Последната застава — отговори той.

Видях нещо тъмно, което се мержелееше през жълтата мъгла. Сякаш там имаше ниска неравна гора, чиито клони се люлееха на вятъра. Странното беше, че не усещах никакъв вятър.

— Какви са тези дървета?

— Не са дървета — отговори Озирис. — Това са дяволи.

Веднага разбрах, че там няма гора.

Отпред стоеше редица от най-отвратителни същества, каквито никога не бях виждал. Бяха черни, тук-там позеленели и мъждиво проблясваха, сякаш косматите им хълбоци бяха намазани с мас. Имаха рога например като на кравите. С нещо напомняха на изродени селски алкохолици, чиито жени им изневеряват. Бяха много. Твърде много. Зад първата редица имаше втора, зад втората — трета, и така до пълна черна непроницаемост.

— Старай се да не се движиш — нареди Озирис. — Тогава няма да ни видят.

— Какво правят тука? — попитах.

— Нас чакат — усмихна се Озирис.

— Питам сериозно.

— Това е границата на реалното, Рама. Китайците я наричат Великия предел.

— А защо я пазят руски народни халюцинации?

— Не я пазят. Те са самата граница. Ние я виждаме така, защото това е нашият национален културен код. Руснаците от древни времена са стигали до Великия предел в алкохолните си видения и постепенно, за векове и хилядолетия, са си изработили именно този шаблон за възприемане. На нас ни се падна по наследство…

— А какво има зад тази граница?

— Зад нея няма нищо. Нищо освен Великия вампир. Целият свят съществува само заради това — да може Великият вампир да се скрие от нашия поглед.

— Бяхме ли вече зад тази граница, когато видяхме Великия вампир? — попитах аз.

— Това не бяхме ние — обясни Озирис. — Това беше самият Велик вампир. Само той.

— И какво искате да направите?

— Искам да прекрача тази граница — отвърна Озирис. — И там да остана завинаги.

— А как ще стане това? Нали зад нея вече няма да ви има?

— Там ще бъде Великият вампир. А той може всичко. Не се притеснявай за мене, Рама.

— Добре — кимнах аз. — А какво ще трябва да правя?

— Сега ще мина напред. Ще се постарая да се доближа възможно най-близо до границата. Рано или късно ще ме забележат. И тогава ще взривиш свинята.

— Кога точно?

— Аз ще ти кажа.

— Ще се върнете ли?

— В никакъв случай — усмихна ми се Озирис.

— А какво ще стане с вас?

— Ще стана неотличим от Великия вампир. И той завинаги ще ме забрави. Надявам се.

— А как ще организирате всичко… Ами онова, което ми обещахте?

— Не се съмнявай — отговори Озирис. — Всичко ще стане така, както ти казах… Прощавай, Рама Втори.

Не успях да му отговоря. Той се обърна и побягна надалеч.

Странно нещо. Макар да тичаше твърде бързо, фигурата му не се смаляваше, а само се изкривяваше. И колкото повече се отдалечаваше, толкова повече го изкривяваше някаква невидима леща. Когато го забелязаха, дяволите се хвърлиха срещу него, но тогава се изясни, че в сравнение с Озирис те са изключително малки. Не по-големи от плъхове редом с човек.

Но пък бяха много.

Известно време Озирис бродеше сред дяволската тълпа, сякаш преминаваше през плитка черна рекичка, като ги разхвърляше с появилата се тояга в ръката му. Но дяволите прииждаха от всички страни и ставаха все по-едри — сякаш ударите на Озирис ги надуваха. Няколко дяволи виснаха на гърба му. Озирис се заклати, но се задържа на краката си. Като ги отхвърли от себе си, той още веднъж размаха тоягата, обърна се към мен и изкрещя:

— Взривявай свинята!

Три пъти натиснах с език пластината на вампонавигатора и бързо облизах оголилата се четинка.

Над главата ми се появи бронзово кръгче, което с нищо не бе свързано. Просто си плуваше във въздуха. От него се подаваше жълт шнур с дъсчица, на която бе изписана цифрата „17“. Не биваше да губя никакво време.

Вече знаех какво да правя.

Грабнах края на шнура и го дръпнах надолу. Все едно пусках вода в тоалетната. Не знаех какво трябва да стане, но бях подготвен за всичко. Така предполагах.

Но за това, което се случи, не бях готов.

Светлината разряза мъглата. Беше непоносимо ярка. Притворих очи и в мрака ме прониза звукът на гигантски гонг.

Когато отново започнах да виждам, над равнината се извисяваше огромен триъгълник. Беше каменна пирамида, осветена в пурпурен цвят. По-рано не бях я виждал в такъв ракурс, но това бе онази, същата пирамида. По ръбовете й тъмнееха широки стълби, а на плоския връх…

А на плоския връх стоеше чисто голият Кедаев.

Той беше много далеч. Но някак си го виждах с най-дребните му детайли, примерно като бягащия Озирис. Кедаев изглеждаше така, сякаш току-що го бяха събудили, и с мрачно отвращение се озърташе наоколо. Най-странното обаче бе огненото сияние около него. Отначало реших, че е светлина от пламтящ огън. Но после разбрах, че самият той е източникът на светлината. Светеше като ярка червена лампичка, която се виждаше надалеч.

Аз разбирах какво означава тази светлина. Кедаев беше изключително апетитен. Пурпурните лъчи съобщаваха на всички заинтересовани лица, че на върха на пирамидата ги очаква разкошно, хранително и невероятно вкусно ястие. И тези заинтересовани лица — по-скоро муцуни — вече напираха нагоре по каменните стъпала. Потръпвайки, разбрах, че анимограмата на Кедаев привлича не толкова моето внимание, колкото тяхното…

Кедаев няколко пъти обходи площадката, гледайки надолу. Но нямаше къде да се скрие. А после от всички страни го заля черно-зелената жива вълна.

Огледах се за Озирис.

Отначало не го видях. Там, където току-що си пробиваше път през тълпата от дяволи, сега се виждаха само парчета жълта мъгла.

А после все пак го открих.

Не можех обаче да кажа къде точно е. Озирис беше станал огромен. Пред него вече нямаше нищо. Той създаваше място за следващата си крачка. Мина ми през ума, че подобно нещо става с надуваемите балони, които летят в стратосферата. Само че Озирис се беше издигнал толкова високо над всичко, че почти заемаше цялата Вселена. А след това „почти“ отпадна. Озирис до такава степен се разрасна, че наистина се превърна във всичко.

И изчезна.

Имах усещането, че пред очите ми е станало нещо невероятно. Грандиозно. Нещо, което нямах право да видя. Стори ми се, че пред мен свети ослепителна звезда, която е едновременно и Озирис, и целият свят. После разбрах, че това всъщност е невъзможно, и звездата изчезна.

Вече не виждах нито пирамидата на върха с Кедаев, нито гъстата жълта мъгла, не виждах нищо. Наоколо владееше непрогледен мрак, в който на пориви духаше топъл вятър. Но аз знаех, че разтворената от Озирис врата все още не е затворена. След бягството си той бе оставил следа, голяма колкото целия свят, и аз можех да го последвам. Във всеки случай можех малко да се разходя в забранената посока…

Тръгнах напред.

Отначало не виждах къде стъпват краката ми, но скоро в тъмнината просветна нещо като пътечка. С всяка крачка различавах все повече детайли.

Това беше нещо от детството, от моето собствено детство. Постепенно започнах да виждам не само пътечката, но и растящите край нея дървета. Пътечката беше осеяна с цветя с красиви и редки нюанси. Май се наричаха „градински теменуги“. Знаех, че ако съумея да видя света като цяло и да различа небето над себе си, ще се случи нещо изключително важно. Може би нямаше да е задължително да се връщам назад…

Вече се досещах какво трябва да бъде небето — лятно, избледняло, светлосиньо, с редки бели облачета, — когато пред мен изникнаха двама черни монаси с крайно неприветлив вид. Стояха на пътечката, по която вървях, и я препречваха с телата си. Ръцете им бяха скръстени на гърдите, а лицата — покрити с тъмни качулки. Видът им беше толкова заплашителен, че в ръката ми кацна жезълът на Аид. В другата ми ръка се появи щит, а на главата — шлем. Това бяха атрибутите на гмуркач, с които се обзавеждах в случаи на опасност.

Монасите отреагираха мигновено. Без да губят достойнството си, те се отдръпнаха, а сетне побягнаха, без да отпускат скръстените си на гърдите ръце и с обърнати към мен лица под качулките. Скоро се изгубиха от погледа ми.

Каквото и да говорят, но е хубаво да принадлежиш към малко, но влиятелно древно съдружие… Тъкмо се канех да продължа по пътечката, когато видях, че и тя е изчезнала заедно с монасите. Все едно я бяха навили като килимче и отнесли със себе си.

Стана ми тъжно на душата.

Макар да не можех вече да вървя по тази пътечка, много добре помнех как бе разположена в пространството. Просто от любопитство тръгнах през гъстата, непроницаема тъмнина в посоката, в която водеше тя.

Скоро се изясни, че монасите не са успели да скрият следите си. В тъмнината проблясваше огънче. Когато се доближих, видях птиче перо. Беше с цветовете на дъгата и ярко светеше като накъдрен метал. Не го вдигнах, понеже се страхувах да не се изгоря.

Тръгнах по-нататък, като внимателно гледах пред себе си, обмисляйки как да се измъкна от тази неприветлива тъмнина. Не ми харесваше, че около мен се появяваха ту дяволи, ту монаси. За какво им бе нужен странник, който не се интересува от тях.

Впрочем разбирах причината за тяхното появяване. По време на Червената церемония много вампири имат религиозни видения. По този повод имахме специален курс — „Confidence revival“^[6], който аз изкарах в срок, като под въздействието на баблоса видях някакъв войнстващ ангел на светлината. Приличаше на самолет-спиртовоз, целия обхванат от сини пламъци, който известно време ме преследваше, но след това се отказа.

Хората имат поговорка — „всекиму според вярата му“. Обикновено не я употребяват на място, тълкуват я в смисъл, че трябва да вярваш в хубавото, да бъдеш оптимист и всичко ще е на шест. А в действителност смисълът на тези думи е много по-прозаичен. Той е в това, че собствените ни видения, включително и задгробните, се пораждат от несъзнаваните ни очаквания. Ако сте се родили в река с името Волга и сте прекарали целия си живот в нея, това значи, че в определен момент ще се намерите в Каспийско море. (Дано само Горки да не лъже.) Забавното е, че хората много често не разбират по коя река плуват.

Друг гражданин е убеден, че пътешества по Ганг или Мисисипи или че се е превърнал в нилски крокодил благодарение на специфични духовни практики. В действителност просто го пускат по матушка Волга с бутилките от бира, гнилите дървета и разните други боклуци. За да си изясним въпроса и да разберем в какво човек вярва (и въобще вярва ли), на него му се налага да умре и отново да дойде на себе си под погледа на Великия вампир. Тогава всичко се изяснява изключително бързо.

Вярата, уви, не зависи от това какво човек мисли за себе си, докато е жив. Тя е свързана със заложения в детството фундамент, който почти винаги се запазва независимо от премеждията в по-зряла възраст. Добрият и искрен руски човек, напълно сериозно смятащ се за последовател на Буда, може да намери себе си в християнския задгробен живот единствено по тази причина, по която през целия си живот по време на своите запои е виждал малки зелени дяволи, а не примерно хималайски демони с три очи. Друг, който се смята за християнин, много лесно може да попадне под атаката на свободните меми в атеистичната зона на хаоса.

Но ние, вампирите, рядко грешим (особено след курса „Confidence revival“). Разбирах, че се оказах в това монашеско пространство по инерция от детските ми впечатления: приказки, църковни куполи, жар-птицата в картинките от старите книжки. Струва ти се, че е празна работа, но винаги излиза наяве. Може да се страхуваш от това, а може, както съветва „Confidence revival“, да се отпуснеш и да изпиташ удоволствие.

Което и смятах да направя.

Все още имах шанс. Видях пред себе си златна точка, а след това още две. Неподвижни. След като направих няколко крачки, те се превърнаха в огънчета, после в ярки петна и аз разпознах мигащи в празнотата златни ябълки.

Вдигнах една и се опитах да отхапя от нея, така както бих направил и на земята. Нищо не се получи. Ябълката с пукот като от електрическа искра се пръсна и изчезна, а аз…

Изведнъж изпитах сладка тъга. И разбрах, че човек не бива да съжалява за изгубеното. Защото то никога не му е принадлежало, а това означава, че не е имало никаква загуба. Тази мисъл ме сгря и освободи. Странното бе, че преди никога не съм мислил за загубите.

Вдигнах още една ябълка, по-малка. И отново не можах да отхапя. Тя по същия начин се пръсна около устата ми. Дойде ми наум, че не бива да преживяваме своите успехи и несполуки, понеже никога не знаем къде наистина е нашето щастие… Едва сега съобразих, че тази мисъл по някакъв начин се съдържаше в ябълката. И предишната също.

Вдигнах третата, отхапах я и разбрах, че не бива никому да мъстим. Ние винаги отмъщаваме на сянката, която умът ни отхвърля, но попадаме в друга… И ако другата наистина ни е навредила, тя все едно няма никакво отношение към онази умствена пантомима, която ни изпраща на бой…

Тези мисли ми бяха познати и аз бих ги нарекъл банални. Но в ябълките имаше някаква проста и здрава мъдрост, холографска семантична дълбочина, приличаща на личния жизнен опит. Както се изясни, аз никога не съм разбирал нито една от тези баналности. Но най-важното — след всяка ябълка на душата ми ставаше по-светло и по-тихо. И беше така приятно, че пожелах още ябълки. Колкото може повече. Душата ми се ласкаеше от това чувство на висока, светла тъга.

Вампирите нямат проблеми с тъгата. Тя е тежка, тъмна и безизходна, а тази, като контраст, беше сладка като мед. Явно ябълките не са предназначени за нашего брата, понеже са като духовно лекарство. Но както знаем, сиропът за кашлица в Русия е много повече от сироп за кашлица. Същото се отнася и за тези райски плодове.

Ябълките вече не се виждаха наоколо. Забелязах обаче пролука, от която вероятно са се търкулнали. Тя изглеждаше като тънка вертикална ивица светлина между недокрай дръпнати щори. Да, майстори на маскирането…

Изнесох напред своя жезъл, като докоснах вертикалната ивица светлина, и леко я бутнах встрани. По-добре да не бях го правил. Мислех си, че ще видя нещо като дупка в оградата, а зад нея райска градина сред мъгла, роса и прохлада, с млади дръвчета през няколко метра. Но се оказа, че това е капан. А най-обидното бе, че с цялата си неземна печал разпилените пред мен ябълки на мъдростта се оказаха просто примамка. Ясно е, че вампирът не бива да се оплаква от чуждо коварство, но все пак, все пак… Ех.

Онова, което изглеждаше като лентичка светлина, прогърмя и се спука. Стори ми се, че се разпори изгнил чувал с картофи, върху който някой бе нарисувал вертикална черта с флуоресцентна боя. Картофите се изсипаха в краката ми и аз с омерзение осъзнах, че са живи. Това не бяха картофи, а…

Дяволи. Същите, които бях виждал около Кедаев и Озирис.

Значи, аз така и не съм преминал отвъд границата. Така и не съм видял небето, а само съм успял да си помисля за него. Отначало дяволите, скачащи в краката ми, ми се сториха съвсем малки. Но колкото повече ставаха, толкова повече се уголемяваха, сякаш не можеха да се стърпят и искаха да запълнят пространството. Вълната им ме отблъсна от капана и след няколко секунди вече се отбранявах от тази тълпа, която ставаше все по-многобройна.

Оказа се, че не е толкова трудно да се сражавам с тях. Беше достатъчно да повторя едно просто движение от бойната библиотека: прехвърляне на жезъла от едната в другата ръка с въртене в голям кръг около себе си. Всичко, което попадаше под моите удари — муцуни, рога, крайници, — се разпръскваше като мокри парцали. Както можеше да се очаква, дяволите бяха страшни, но ужасно страхливи. Имах чувството, че ме атакуват волю-неволю, подчинявайки се на невидим отряд, който ги заплашва с още по-големи мъки и наказания. Даже си помислих дали зад гърбовете им няма тачанки с кандила и кръстове?

Нападайки, те се опитваха да драскат с лапи или да бодат с рога, но действаха без всякаква доза ентусиазъм, криейки се един зад друг. След като някой се осакатеше, явно това беше пропуск за връщане у дома, той се обръщаше и търчеше назад. Бяха без опашки — само с нещо като зелена мъхеста издатина както при доберманите. Като всички страхливи и жалки същества сигурно бяха особено страшни в ролята на мъчители.

Досещах се, че в действията им се крие коварство, но до последния миг не можах да го проумея. Едва след това се оказа, че ме бяха прекарали. Напираха от различни страни и с различна сила, на което не придавах значение поради безсмислието на техния натиск. Но в крайна сметка аз трябваше да се измествам назад и встрани, докато в един момент не видях зад гърба си добре подготвена бездна в духа на енорийскоцърковните илюстрации към поемата „Мцири“ на Лермонтов. Как само се мержелееха над бездната планини в италиански дух и лозята по склоновете на урвата. Подозирам, че ако в това пространство имаше аромати, щеше да мирише на оцет и тамян.

Беше ясно, че рано или късно ще падна в бездната, защото се бях появил оттам в този уютен, гостоприемен свят. Но аз продължих да удържам щурма на дяволите, ей така, на инат, дори когато зад гърба ми остана единствено пустотата. Може би още дълго щях да балансирам на края на пропастта, ако не ме бе атакувала някаква гвардейска рота с червени рога. Без да се интересуват от загубите си, дяволите взаимно се насърчаваха с унило, протяжно пеене и за минути направиха пред мен планина от безобразни тела. По-скоро от отвращение не продължих битката, позволих на своето тяло да отстъпи и под тържествения им вой се плъзнах в черното небитие.

Там обаче нямаше небитие. Заедно с бездната неизвестните майстори бяха създали нейно безкрайно далечно дъно, където гореше пламъкът на възмездието; и това — дори и увличащата надолу сила на тежестта, в техния конструктор сякаш бяха нужните елементи за борба с агресивното зло.

Както и в моя. Като се полюбувах на стръмните скалисти стени (на всеки сто метра мигаше една и съща огромна паяжина, както и скелет, заврян в пукнатината), аз изчаках идващата отдолу топлина да стане непоносима и облизах четинката на вампонавигатора, за да прекъсна мисията.

Когато световъртежът премина, отворих очи. Висях с главата надолу в хамлета на Енлил Маратович, зад който започваше пропастта, където живееше Великият прилеп. Най-скъпото място в „Рубльовка“. Между две бездни, както би казал поетът Мережковски, се оказа плъзгащата се рима… И тази рима бях аз.

Енлил Маратович, Мардук Семьонович и Ваал Петрович, които седяха до кръглата стена на ниски кресла, изплюха тръбичките, съединяващи ги с маркучето от моята вена, и вдигнаха поглед към мен. Главите им бяха обърнати, затова беше трудно да съдя за техните мимики, но нямах съмнение, че лицата им са помрачени. Първото, което чух, потвърди тази моя догадка.

— Ищар Владимировна знае ли как хойкаш с мъртъвците? — хитро попита Мардук Семьонович.

Едва сега съобразих, че този зловещ синедрион е наблюдавал моята среща с фалшивата Софи с всичките й подробности. Смущението, както често се случва, ми придаде известно количество наглост.

— Мислех си, че това е тя — казах аз, невинно премигвайки. — При нас с Ищка така е прието. И на ваше място не бих се пъхал в личния живот на Великия прилеп…

На всички им бе ясно, че когато видях Софи, аз дори не си спомних за Великия прилеп. Но да се говори за личните пристрастия на Ищар беше твърде рисковано, така че нямах съмнение, че те ще се вслушат в моя съвет.

Мардук Семьонович и Ваал Петрович въпросително погледнаха Енлил Маратович.

— Там няма да си пъхаме носа — каза Енлил Маратович. — Но съучастничество в бягство… Това е сериозно. И да го съди може лично батманът.

— Съдът на императора? — намръщи се Ваал Петрович. — Рама е нашият Кавалер на Нощта. Кирливите ризи ли ще си показваме?

— Нямаме друг изход — заяви Енлил Маратович. — Озирис нали е умен. Знаел е какво обещава.

— Нима ме излъга? — попитах аз.

Енлил Маратович впери поглед в мен, без да мига с очи.

— Страхувам се, че не. Но на твое място не бих се радвал.

— Върни вампонавигатора, Рама — каза Мардук Семьонович.

— Моля — отговорих аз. — Той и без това работи само на буквата „С“. Когато раздавате новите, гледайте да са по-нормални.

Вампонавигаторът се изхлузи от устата ми и падна върху предпазната възглавница. Такова поведение беше не само предизвикателно, но и оскърбително. Но вече от нищо не се страхувах.

Лицата на Мардук Семьонович и Ваал Петрович придобиха тъжно изражение. В очите на Енлил Маратович също се четеше печал. Стори ми се, че тази тройка отново ме полага в ковчега. Но миналия път тази процедура бе смешна, макар че ковчегът бе истински. Сега не се виждаше никакъв ковчег, но всичко изглеждаше истинско. Даже не знам откъде се появи това мрачно предчувствие. Но то не ме излъга. Нещо ме прободе в гърба.

После настъпи тъмнина.