Франсис Скот Фицджералд
Красиви и прокълнати (8)

II. Значението на естетиката

През нощта, когато Антъни бе заминал за лагера Хукър преди една година, всичко, което бе останало от красивата Глория Гилбърт — обвивката й, младото й и прекрасно тяло — се изкачи по мраморните стъпала на Централната гара, а в ушите й още тътнеше ритъмът на влака, като спомен от някакъв сън. После излезе на Вандербилт Авеню, където огромната сграда на „Билтмор“ засенчваше по-голямата част от улицата, а бляскавият вход в основата поглъщаше многоцветните оперни наметала на десетки прекрасни момичета. Глория поспря за миг до стоянката за таксита и ги загледа — струваше й се странно, че само преди няколко години тя самата бе една от тях, винаги запътила се за някъде, винаги на път да изживее онова безкрайно страстно приключение, за което пелерините на момичетата бяха красиви и обточени с кожи, бузите им бяха зачервени, а сърцата им се извисяваха дори и над онзи преходен палат на всепоглъщащо удоволствие, към който те се бяха запътили с прическите си, наметалата и всичко останало.

Застудяваше и минаващите мъже бяха вдигнали яките на палтата си. Промяната й се отразяваше добре. Но щеше да бъде още по-добре, ако и всичко останало се бе променило — времето, улиците и хората — и ако тя бе грабната и понесена към някаква висока и изпълнена със свеж аромат стая, сама и величествена, както в бурното си девическо минало.

Вътре в таксито тя се разплака от безсилие. Това, че от около една година не бе особено щастлива с Антъни, нямаше голямо значение. Напоследък присъствието му единствено й напомняше за онзи незабравим юни. Антъни през последната седмица, раздразнителен, слаб и бледен, не можеше да направи нищо, освен да раздразни и нея — всичко я отегчаваше освен факта, че през изпълнената си с въображение и красноречие младост те се бяха слели във възторжен екстаз на емоциите. Заради този жив спомен тя би направила за Антъни повече, отколкото за което и да било друго човешко същество — и когато се качи в таксито и избухна в сълзи, й се искаше да извика името му на глас.

Нещастна и самотна, като забравено дете, тя се прибра в тихия апартамент и му написа писмо, изпълнено с объркани чувства:

… Вглеждам се и ми се струва, че виждам стъпките от следите ти, но без теб, скъпи, скъпи мой, не мога да виждам, да чувам, да чувствам, нито пък да мисля. Да сме разделени — независимо какво ни се е случило или ще ни се случи, — е все едно да молим за пощада бурята, Антъни. То е като остаряването. Толкова искам да те целуна — по врата, там, където започва да расте косата ти. Защото те обичам и каквото да направим или да си кажем, или пък сме направили и сме си казали, трябва да знаеш колко съм отчаяна, когато те няма. Дори не мога да изпитвам омраза към непоносимото присъствие на хората, ония на гарата, които нямат право да живеят — не мога да ги презирам, въпреки че унищожават нашия свят, защото толкова съм погълната от мисълта, че те очаквам.

Ако ме мразеше, ако бе покрит с рани от проказа, ако бе избягал с друга или пък ме биеше — колко абсурдно звучи това! — въпреки всичко щях да те обичам. Знам го, скъпи мой.

Късно е — отворила съм всички прозорци, а въздухът навън е като пролетен и въпреки това някак си много по-млад и крехък от пролетния. Защо ли представят пролетта като младо момиче? Защо ли тази илюзия танцува и пее веселите си песни през нелепата пустош на света в продължение на три месеца? Пролетта е мършава, стара впрегатна кранта, чиито ребра се броят — това е купчина отпадъци насред полето, избеляла от слънцето и дъжда дотолкова, че изглежда почти чиста.

След няколко часа ти, скъпи, ще се събудиш — и ще бъдеш нещастен и отвратен от живота. Ще бъдеш в Делауеър или в Каролина, или на някое друго място, няма значение къде. Не вярвам, че има жив човек, който да възприема себе си като нещо дадено веднъж завинаги или като луксозна стока, или като ненужно зло. Твърде малко от хората, които потвърждават безсмислието на живота, забелязват собствената си безполезност. Може би си мислят, че твърдейки колко не си струва да се живее, по някакъв начин се спасяват от развалините на собствената си значимост — но не е така, дори при нас с теб…

… Все още те виждам. Около дърветата, покрай които ще минеш, има синя мъгла — твърде красива, за да е навсякъде. Не, най-често се виждат угарите — те са проснати покрай пътя като груби кафяви чаршафи, съхнещи на слънцето — живи, изкуствени, отвратителни. Природата, тази стара вещица, е лягала върху тях за всеки, който я е пожелавал…

Нали разбираш, че когато те няма, пиша писма, пълни с размисли и отчаяние. А това просто означава, че те обичам, Антъни, заради всичко, което може да бъде обичано у теб.

 

Глория

Тя написа адреса върху писмото, а след това отиде до голямото легло, легна и прегърна възглавницата на Антъни с такава сила, сякаш чрез чувствата й би могла да се превърне в топло живо тяло. Когато удари два часът през нощта, очите й бяха сухи и вперени в тъмнината с настойчива и нестихваща печал. Спомняше си безброй неща — безмилостни картини, които я караха да се самообвинява за стотици възможни според нея случаи, когато се бе държала зле с Антъни. В представите й той се явяваше като някакъв мъченик и преобразен Христос. Тя мислеше за него почти както той в най-сантименталните си спомени вероятно мислеше за самия себе си.

В пет часа тя бе все още будна. Разбра колко е часът от странния стържещ шум, който се разнасяше всяка сутрин откъм приземния етаж. Чу звъненето на будилника и видя една светлинка, която образуваше жълто квадратче върху въображаемата гола стена отсреща. От полузатвърдилата се решителност веднага да тръгне на Юг след Антъни тъгата й се поразсея, стана по-далечна и нереална и се отдръпна от нея заедно с оттеглянето на тъмнината на запад. Тя заспа.

Когато се събуди и видя празното легло до себе си, отново се почувства нещастна. Тъгата й обаче скоро бе прогонена от неизбежната свежест на утрото. Без да съзнава, тя изпитваше някакво облекчение да закусва, без да гледа умореното и загрижено лице на Антъни насреща. Сега, когато беше сама, загуби всякакво желание да се оплаква от храната. Помисли си, че би могла да закусва различни неща — лимонада и доматен сандвич например вместо вечните бекон с яйца и препечен хляб.

Въпреки всичко по пладне, след като се бе обадила на няколко свои познати, включително и на храбрата Мюриъл, и бе открила, че всички имаха ангажименти за обяд, тя се изпълни с тихо съжаление към себе си и своята самота. Взе молив и хартия, сви се на леглото и написа ново писмо на Антъни.

По-късно следобеда пристигна специална пратка, изпратена от някакъв малък град около Ню Джърси. Познатите изрази и почти осезаемата загриженост и недоволство я успокоиха. Кой можеше да знае? Възможно бе дисциплината в армията да укрепи характера на Антъни и той да свикне с мисълта, че трябва да се работи. Тя неизменно вярваше, че войната ще свърши, преди да го изпратят на фронта, а междувременно щяха да спечелят делото и биха могли да започнат отново. А този път всичко щеше да бъде по-различно. Първата разлика щеше да бъде това, че бе решила да има дете. Непоносимо беше да е тъй безкрайно самотна.

Едва след седмица тя можеше да остава в апартамента, без да плаче. В града нямаше нищо интересно. Мюриъл бе преместена в една болница в Ню Джърси, откъдето я пускаха в градски отпуск през седмица. Това накара Глория да разбере колко малко приятелства е успяла да си създаде през всичките години, прекарани в Ню Йорк. Мъжете, които познаваше, бяха в армията. „Мъжете, които познава“? — тя живееше с неясното впечатление, че всички мъже, които някога я бяха обичали, бяха и нейни приятели. Всеки от тях в даден период се бе опитвал да я убеди, че за него тя е най-важното нещо в живота. А сега — къде ли бяха те? Поне двама бяха мъртви, поне половин дузина — женени, останалите се бяха пръснали някъде между Франция и Филипините. Тя се питаше дали някои от тях си мислят за нея, колко ли често се случи това и в каква връзка. Повечето вероятно все още живееха с представите си за седемнадесетгодишното момиче, за подрастващата сирена отпреди девет години.

Момичетата също бяха далеч. В училище тя никога не бе имала много приятелки. Беше твърде красива, твърде мързелива, не живееше с ясното съзнание, че е момиче от Фармоувър и „Бъдеща Съпруга и Майка“ с главни букви. А момичетата, които никога не бяха целувани, подхвърляха с ужасено изражение върху невзрачните си лица, че на Глория това се било случвало. После тези момичета бяха заминали на изток, на запад или пък на юг, бяха се омъжили и станали „хора“, които предричаха, че Глория ще завърши зле — без да знаят, че нищо не можеше да завърши зле и че те самите, както и тя, в никакъв случай не бяха господарки на съдбата си.

Глория си припомняше хората, които ги бяха посещавали в сивата къща в Мариета. По онова време те почти никога не оставаха сами — и тя живееше с неизказаното убеждение, че всеки посетител или гост й бе задължен. Всички те й дължаха нещо като „десет долара морална благодарност“ и ако имаше нужда, тя би могла, така да се каже, да вземе назаем от тях тези въображаеми пари. Но тези хора ги нямаше, те се бяха разпръснали, бяха изчезнали загадъчно и неуловимо — за момента или изобщо.

Към Коледа Глория отново заживя с убеждението, че трябва да отиде при Антъни, но този път това не бе моментно хрумване, а все по-осезаема необходимост. Тя реши да му пише за пристигането си, но отложи изпращането на съобщението по съвета на мистър Хайт, който очакваше всеки момент да бъде насрочена дата за делото.

Един ден в началото на януари, както си вървеше по Пето Авеню, изпъстрено от униформите и окичено със знамената на доблестните нации, тя срещна Рейчъл Барнс, която не бе виждала почти от година. Дори и Рейчъл, към която Глория не хранеше кой знае какви добри чувства, бе задоволително избавление от скуката и те отидоха да пият чай в хотел „Риц“.

След втория коктейл двете се поразвеселиха. Харесаха се взаимно. Говореха за съпрузите си — Рейчъл с всепризнато пустославие и лична сдържаност, с каквито съпругите обикновено говорят за мъжете си.

— Родмън е в чужбина с Корпуса. Той е капитан. От самото начало си знаеше, че ще замине, и не си представяше никакво друго занимание.

— Антъни е в пехотата.

Тези думи, полети с коктейлите, подействаха на Глория ободряващо. С всяка следваща глътка тя ставаше все по-патриотично настроена.

— Между другото — каза Рейчъл половин час по-късно, когато си тръгваха, — не искаш ли утре да дойдеш на вечеря? Поканила съм двама симпатични офицери, които скоро заминават. Мисля, че трябва да им помогнем да понесат по-леко раздялата с родината.

Глория прие с радост. Тя си записа адреса — по номера се досети, че ставаше дума за модерна жилищна сграда на Парк Авеню.

— Страшно се радвам, че те видях, Рейчъл.

— Чудесно беше. И аз се радвам.

С тези три изречения бе опростена онази вечер в Мариета преди три лета, когато Антъни и Рейчъл бяха проявили прекалено внимание един към друг — Глория прости на Рейчъл, а Рейчъл прости на Глория. Простено бе и това, че Рейчъл бе станала свидетелка на най-голямата съпружеска разправия между мистър и мисис Антъни Печ…

Времето тече и прави компромиси със събитията.

Хитрините на капитан Колинс

Двамата офицери бяха артилерийски капитани. По време на вечерята те с досада говореха за себе си като за членове на „Клуба на самоубийците“ — в онези дни всяка част от войската имаше подобно мнение за себе си. Единият от капитаните — близък на Рейчъл, както забеляза Глория — бе висок и груб мъж на около тридесет години, с приятни мустаци и грозни зъби. Другият — капитан Колинс — бе топчест, с розово лице и се смееше до захлас всеки път, когато улавяше погледа на Глория. Той веднага започна да я ухажва и през цялата вечер я засипваше с комплименти. След втората чаша шампанско Глория реши, че за пръв път от месеци насам се забавлява искрено.

Някой предложи да отидат да потанцуват. Двамата офицери си взеха бутилки с алкохол от бюфета на Рейчъл — със закон бе забранено да се сервира алкохол на военни — и четиримата тръгнаха сред безбройните ярки светлини на ресторантите по Бродуей, редувайки се да вървят по двойки. Глория се развеселяваше все повече и се струваше все по-забавна на розовобузестия капитан, от чието лице усмивката почти не слизаше.

В единадесет часа, за своя голяма изненада, тя откри, че е единствената, която иска да продължат да обикалят ресторантите. Останалите настояваха да се върнат в апартамента на Рейчъл — за да си вземели още алкохол, както казаха. Глория упорито се опитваше да ги убеди, че бутилката на капитан Колинс е все още наполовина пълна — тя бе видяла, — после улови погледа на Рейчъл, която недвусмислено й намигна. Глория си направи погрешния извод, че домакинята иска да се отърве от двамата офицери, и се остави да бъде напъхана в едно такси.

Капитан Улф седеше отляво, а Рейчъл се бе настанила върху коленете му. Капитан Колинс седна в средата и докато сядаше, плъзна ръката си около рамото на Глория. Задържа я там неподвижно за миг, после стегна прегръдката си като менгеме. Той се наведе над нея.

— Ужасно си хубава — прошепна й.

— Благодаря ви, сър.

Тя не се чувстваше нито поласкана, нито обидена. Преди да се появи Антъни, толкова други ръце бяха обгръщали раменете й, че за нея това се бе превърнало почти в жест — сантиментален, но без особено значение.

Качиха се в просторния хол на Рейчъл, където огънят още тлееше, а две лампи с абажури от оранжева коприна осветяваха помещението дотолкова, че ъглите бяха забулени от дълбоки и приспивни сенки. Домакинята се движеше из стаята, облечена в тъмен халат от копринен шифон, с което подсилваше още повече и без друго чувствената атмосфера. Известно време четиримата похапваха от сандвичите, оставени върху масичката за чай. После Глория се оказа сама с капитан Колинс върху канапето пред камината. Рейчъл и капитан Улф се бяха оттеглили в другия край на стаята, откъдето се долавяха приглушените им гласове.

— Колко жалко, че си омъжена — каза капитан Колинс, а изражението на лицето му бе комична пародия на „цялата сериозност“.

— Защо?

Тя подаде чашата си, за да й сипят още уиски.

— Недей да пиеш повече — посъветва я той намръщено.

— Защо не?

— Ще бъдеш по-хубава, ако не пиеш.

Изведнъж Глория долови преднамереното внушение на тази забележка и атмосферата, която той се опитваше да създаде. Искаше й се да се изсмее, но осъзна, че няма на какво толкова да се смее. Беше се забавлявала цялата вечер и нямаше желание да се прибира у дома си — в същото време гордостта й страдаше от факта, че с нея флиртуват по толкова непристоен начин.

— Налейте ми още едно питие — настоя тя.

— Моля те…

— О, не ставайте смешен — почти извика тя от нетърпение.

— Добре — подчини се той неохотно.

После ръката му пак я обви и тя отново не протестира. Но когато розовата му буза се допря до нейната, Глория леко се отдръпна.

— Ужасно си сладка — каза той безцелно.

Тя отново се отдръпна, този път й се искаше той да махне ръката си. Внезапно погледът й попадна върху интимната сцена в отсрещния край на стаята, където Рейчъл и капитан Улф бяха погълнати от страстна целувка. Глория леко потрепери — без да знае от какво… Розовобузестият отново се приближи към нея.

— Не ги гледай — прошепна той.

И почти веднага обви и другата си ръка около нея… дъхът му опари бузата й. Отново абсурдът взе връх над отвращението, а смехът й се оказа оръжие, по-силно от думите.

— О, мислех те за по-отворена — каза той.

— Какво значи „отворена“?

— Ами човек, който обича да… да се наслаждава на живота.

— А вие убеден ли сте, че да се целува човек с вас е забавно?

Бяха прекъснати от появата на Рейчъл и капитан Улф, които неочаквано застанаха пред тях.

— Вече е късно, Глория — каза Рейчъл. Бузите й бяха зачервени, а косата й бе разбъркана. — По-добре да останеш да спиш тук.

За миг Глория помисли, че офицерите ще си тръгват. После разбра. Стана от канапето с колкото се можеше по-безгрижно изражение.

Рейчъл обаче не схвана и продължи:

— Можете да вземете съседната стая. Там ще намерите всичко необходимо.

Колинс я гледаше с поглед на умоляващо куче. Капитан Улф фамилиарно бе обгърнал талията на Рейчъл. Те чакаха.

Но примамката на непозволената връзка, колкото и да бе ярка, загадъчна и дори леко пикантна, не предизвика никаква тръпка у Глория. Ако искаше, би могла да остане без всякакво колебание, без съжаление. Тя обаче посрещна хладнокръвно шестте враждебни и изпълнени с обида очи, вперени в нея, които я проследиха, докато излезе през коридора, и я изпратиха с насилена учтивост.

„Той не бе дори достатъчно отворен, за да предложи да ме изпрати — помисли си тя в таксито, а после отпрати мисълта с възмущение: — Каква безкрайна простотия!“

Галантност

През февруари тя изпита съвсем различно преживяване. Тюдор Беърд, стар познат, за когото навремето бе мислила да се омъжи, мина през Ню Йорк на път за Авиационния корпус и й се обади. Ходиха няколко пъти на театър и за нейно голямо забавление само за една седмица той се оказа по-влюбен в нея от всякога. Тя го поощряваше и твърде късно осъзна, че не постъпва добре. Стигна се дотам, че където и да отидеха, той седеше до нея, потънал в нещастно мълчание.

Един от първите по успех в Йейл, той притежаваше съответната сдържаност на „добър човек“ и, разбира се, съответните предразсъдъци и придружаващата ги липса на правилни идеи — всичко онова, което Антъни я бе учил да презира, но от което тя въпреки всичко се възхищаваше. За разлика от повечето себеподобни младежът не бе досаден. Той бе красив, с леко чувство за хумор и когато беше с него, тя чувстваше, че поради същността на характера си — дори да се наречеше това глупост, вярност, сантименталност или нещо не чак толкова точно определено — той би направил всичко по силите си, за да й достави удоволствие.

Това той й каза между другото, много коректно и със замислено мъжествено изражение, което прикриваше истинско страдание. Тя изобщо не го обичаше, но изпитваше все по-голямо съжаление към него, затова го целуна една вечер, когато той бе тъй очарователен, като останка от изчезващо поколение, живеещо със самодоволни и приятни илюзии, но което отстъпваше пред напора на по-малко галантните глупаци. Впоследствие се радваше, че го е целунала, тъй като на следващия ден, когато самолетът му бе паднал от петстотин метра височина над Минеола, едно парче от бензиновия мотор се бе забило право в сърцето му.

Глория сама

Когато мистър Хайт й съобщи, че делото няма да се гледа преди есента, тя реши, без да казва на Антъни, да се снима в киното. Когато той видеше нейния успех — сценичен и финансов, — когато видеше, че тя е успяла да постигне онова, което иска, благодарение на Джоузеф Блокман, без да дава нещо в замяна, щеше да се отърве от глупавите си предразсъдъци. Тя лежа будна до среднощ, правейки планове за кариерата си, предвкусвайки удоволствието от успеха си, а на сутринта се обади във „Филмс пар екселанс“. Отговориха й, че мистър Блокман е в Европа.

Но тя бе дотолкова обхваната от тази мисъл, че реши да премине през пробните снимки на филмовите агенции. И както често се случваше, обонянието й работеше срещу добрите й намерения. А филмовата агенция миришеше тъй, сякаш отдавна бе прекратила жизнените си функции. Глория изчака пет минути, оглеждайки непривлекателните си конкурентки — после бързо излезе и се запъти към най-отдалечените кътчета на Сентръл Парк, откъдето не си тръгна, докато не хвана настинка. Като че се опитваше да проветри костюма си от неприятната миризма на агенцията.

През пролетта от писмата на Антъни започна да разбира — не конкретно от някое, а като общо впечатление, — че той не искаше тя да замине на Юг. Мислите му бяха обзети от натрапчиво повтаряни нелепи оправдания, които бяха толкова несъстоятелни и създаваха впечатлението за фройдистка последователност. Той ги редеше във всяко писмо, сякаш се страхуваше, че е забравил да ги спомене в предишното, а очевидно изпитваше отчайваща необходимост да впечатли Глория с тях. И безразборните му писания, изпълнени с нежни умалителни думи, започнаха да стават все по-механични и принудени — сякаш след като бе написал писмото, той го бе прочел отново и беше прибавил пропуснатите любезности, досущ като епиграмите в пиесите на Оскар Уайлд. Тя взе решение, отхвърли го, беше ту ядосана, ту потисната — накрая гордо изхвърли Антъни от мислите си и с нарастваща хладина сложи край на кореспонденцията от своя страна.

Напоследък имаше много занимания. Неколцина авиатори, с които се бе запознала покрай Тюдор Беърд, дойдоха в Ню Йорк, за да се видят с нея, а освен това се появиха и двама други бивши нейни обожатели, които бяха настанени в лагера Дикс. Когато тези мъже получиха назначението си за чужбина, те, така да се каже, я предадоха в наследство на приятелите си. Но за да избегне втори неприятен инцидент с някой нов капитан Колинс, тя искаше да бъде сигурна, че всеки нов офицер, с когото се запознаваше, не хранеше никакви погрешни илюзии за нейното положение и намерения.

С идването на лятото тя свикна, подобно на Антъни, да следи списъка на жертвите, като изпитваше някакво почти меланхолично удоволствие да научи за смъртта на някого, с когото навремето бе танцувала или пък е брат на някой от нейните ухажори. Докато армиите напредваха към Париж, тя си мислеше, че светът най-после върви към своето неизбежно и напълно заслужено унищожение.

Тя бе на двадесет и седем години. Рожденият й ден мина почти незабелязано. Преди години се бе изплашила, когато стана на двадесет, после донякъде, когато стана на двадесет и шест — но сега гледаше в огледалото със спокойно самоодобрение британската свежест на лицето си и фигурата си — по момчешки гъвкава, както и преди.

Опитваше се да не мисли за Антъни. Сякаш пишеше на чужд човек. Каза на познатите си, че са го произвели ефрейтор, и дори се обиди, когато те проявиха учтива незаинтересованост. Една нощ плака, защото й беше мъчно за него — ако бе поне малко по-отзивчив, тя щеше да отиде при него без каквото и да било колебание още с първия влак — във всеки случай той се нуждаеше от грижи, а сега тя чувстваше, че би могла да се справи дори с това. Напоследък, лишена от непрестанните му удари върху моралната й сила, се чувстваше почти възродена за нов живот. Преди той да замине, всяка случка я караше да размишлява за пропуснатите си възможности. Сега се върна към нормалното си състояние — силна, изпълнена с презрение към останалите, живееща ден за ден. Купи си кукла и й уши рокля; плака над „Етън Фром“; после се отдаде на романите на Голзуърди, когото харесваше заради дарбата му да пресъздаде, използвайки пролетния мрак, онази младежка илюзия за романтичната любов, която жените винаги очакват и за която винаги си спомнят.

През октомври писмата на Антъни зачестиха, станаха почти налудничави — и внезапно спряха. В продължение на месец тя впрегна всичките си сили и си наложи да не замине веднага за Мисисипи. После една телеграма й съобщи, че той е в болница и че трябва да го очаква в Ню Йорк до десетина дни. Подобно на някакво съновидение, той отново навлезе в живота й, прекосявайки балната зала през тази ноемврийска вечер — и през дългите часове, докато го притискаше до гръдта си, тя подхранваше илюзията си за щастие и сигурност, които вече почти не се беше надявала да познае отново.

Поражението на генералите

След седмица полкът на Антъни се върна в лагера на Мисисипи, за да бъде уволнен. Офицерите се затвориха в купетата на вагоните „Пулман“ и изпиха уискито, което бяха купили в Ню Йорк, а в товарните вагони войниците се напиха също според възможностите си. Всеки път, когато влакът спираше на някоя селска гара, те се преструваха, че току-що се завръщат от Франция, където само благодарение на тях германската армия била довършена. Тъй като носеха чуждестранни кепета и твърдяха, че не са имали време да си сложат позлатените нашивки, селяните бяха силно впечатлени и ги разпитваха как е било в окопите — на което получаваха отговора: „О, страхотно!“, придружен от мляскане с език и поклащане на глава. Отстрани на влака някой написа с тебешир „Ние спечелихме войната, сега се прибираме у дома“, при което офицерите се засмяха и оставиха надписа. Те изразходваха цялото си самохвалство в това позорно завръщане.

Докато влакът се носеше с грохот към лагера, Антъни изпитваше все по-голямо неспокойство, че може би Дот търпеливо ще го очаква на гарата. За негово облекчение нито я видя, нито чу за нея. Помисли си, че ако все още е в града, би се опитала да го намери. Значи бе заминала — което не го интересуваше особено. Искаше единствено да се върне при Глория — преродената и изпълнена с нова жизненост Глория. Когато най-после се уволни, той напусна ротата, качвайки се на един голям камион, сред тълпа, която издаваше приятелски, почти сантиментални викове за своите офицери, особено за капитан Дънинг. Капитанът от своя страна се бе обърнал към тях със сълзи на очи и бе говорил за удоволствието и т.н., за работата и т.н., за времето, което не бе пропиляно, и т.н. и за дълга и т.н. Беше скучно, но човешко. Антъни, чието съзнание бе освежено от прекараната в Ню Йорк седмица, се заслуша и у него се поднови предишната му ненавист към военната професия и всичко, което тя означаваше. В детските си сърца двама от всеки трима професионални офицери смятаха, че войните са измислени заради армиите, а не армиите заради войните. Антъни се зарадва да види генерали и офицери, които се скитаха отчаяно сред обезлюдения лагер, лишени от възможността да издават заповеди. Той се зарадва на колегите си от ротата, които се смееха презрително на опитите да ги подмамят да останат на военна служба. Обещаваха им да посещават разни „школи“. Знаеше той какви са тези „школи“.

Два дни по-късно бе при Глория в Ню Йорк.

Още една зима

Един късен следобед през февруари Антъни влезе в апартамента и почти опипом мина през тъмното коридорче. Стаята бе потънала в зимния здрач, а Глория седеше до прозореца. Когато той влезе, тя се обърна.

— Какво каза мистър Хайт? — попита тя с безразличие.

— Нищо — отвърна Антъни, — обичайните неща. Следващия месец може би.

Тя се вгледа в него. Слухът й бе привикнал към гласа му и долови лекото уплътняване на някои звукове.

— Пил си — отбеляза тя унило.

— Две-три чашки.

— О!

Той седна във фотьойла и се прозя. Последва кратко мълчание. След това тя неочаквано попита:

— Ходи ли при мистър Хайт? Кажи ми истината.

— Не — усмихна се той неловко. — Всъщност нямах време.

— Помислих си, че не си ходил… Той изпрати човек да те търси.

— Не ме е грижа. Писна ми да се въртя около кантората му. Все едно ми прави някаква услуга.

Той погледна Глория, сякаш очакваше някаква морална подкрепа от нея, но тя отново бе изпаднала в своето съзерцание на съмнителния и непривлекателен свят отвъд прозореца.

— Днес се чувствам уморен от живота — подхвана Антъни нерешително. Но тя мълчеше. — Срещнах един познат и си поговорихме в бара на „Билтмор“.

Здрачът като че ли внезапно се бе сгъстил, но никой от двамата не си направи труда да запали лампата. Потънали в бог знае какви размисли, те седяха, докато един порив на снежната вихрушка отвън не накара Глория да въздъхне лениво.

— А ти какво прави днес? — попита той, тъй като мълчанието й го потискаше.

— Четох списание, пълно с идиотски статии от преуспяващи автори за това колко ужасно било бедните хора да си купуват копринени ризи. И докато четях, не можех да мисля за нищо друго, освен колко много бих искала сиво палто от катерички… и как не можем да си го позволим.

— Можем.

— О, не!

— О, да. Ако искаш кожено палто, можеш да го имаш.

Гласът й, идващ през тъмнината, издаваше нотки на укор:

— Имаш предвид да продадем още една облигация ли?

— Ако е необходимо. Не искам да се лишаваш от нищо. Въпреки че, откакто се върнах, сме изхарчили доста пари.

— О, млъкни! — прекъсна го раздразнено тя.

— Защо?

— Защото ми писна непрекъснато да те слушам как говориш за това какво сме похарчили или пък какво сме направили. Ти се върна преди два месеца и оттогава почти всяка вечер ходим по разни събирания. И двамата сме го искали и затова го правим. Е, да си ме чул да се оплаквам? Но ти хленчиш през цялото време. Вече не ме интересува какво ще правим, нито какво ще стане с нас и поне мисля, че съм искрена. Но няма да понасям твоето хленчене и окайване…

— Знаеш ли, понякога не е много приятно да се живее с теб.

— Не съм длъжна да бъда приятна. Но и ти не правиш никакви опити да промениш нещата.

— Но аз…

— Ха! Това вече съм го чувала. Тази сутрин заяви, че няма да се докоснеш до алкохол, докато не си намериш работа. А дори не намери смелост да отидеш до мистър Хайт, когато той изпрати да те повикат.

Антъни стана и запали лампата.

— Слушай! — извика той, примигвайки. — Писна ми от твоя остър език.

— И какво ще направиш?

— Мислиш ли, че аз съм особено щастлив? — попита той, без да обръща внимание на нейния въпрос. — Да не би, според теб, да не знам, че не живеем както би трябвало.

В следващия миг Глория се доближи, треперейки до него.

— Не мога да понасям това! — избухна тя. — Няма да търпя да ме поучават. Ти с твоите страдания! Ти си един жалък страхливец и винаги си бил такъв!

Те се погледнаха глуповато в очите. Никой от тях не бе в състояние да впечатли другия, тъй като всеки от тях бе страхотно и болезнено отегчен. После тя влезе в спалнята и затвори вратата след себе си.

Завръщането на Антъни извади на преден план всичките им предвоенни разногласия. Цените се бяха повишили обезпокоително, а доходите им — обратно — се бяха снижили до половината от първоначалния си размер. Към това трябваше да се прибави и немалкият адвокатски хонорар на мистър Хайт. Имаше акции, купувани по сто долара едната, чиято цена сега бе спаднала до тридесет-четиридесет, а имаше и други инвестиции, от които въобще не се печелеше. Предишната пролет Глория трябваше да избира между това да напусне апартамента или да подпише нов договор за двеста двадесет и пет долара на месец. И тя бе подписала. Неминуемо, с нарастването на необходимостта да правят икономии, те установиха, че са семейство, което не може да пести. Отново се върнаха към старите си навици да се измъкват с уклончиви отговори, когато трябваше да плащат нещо. Уморени от безсилие, често обсъждаха какво би трябвало да направят — о! — утре или как щяха „да престанат да ходят по събирания“, или как Антъни щеше да започне работа. Но после се спускаше тъмнината и Глория, която бе свикнала да излизат всяка вечер, чувстваше как я обзема безпокойство. Тя заставаше до вратата на спалнята, дъвчейки яростно пръстите си, а понякога улавяше погледа на Антъни, който вдигаше очи от книгата пред себе си. След това иззвъняваше телефонът, нервите й се отпускаха и тя вдигаше слушалката с едва прикрито нетърпение. Някой се обаждаше, че щял да намине „само за няколко минути“, и — о! — умората от преструвките, появата на масичката с напитките, излизането на изтерзаните духове от бутилките, пробуждането — всичко бе като в някаква безсънна нощ, изпълнена с движение на сенки.

Зимата отмина и маршът на завръщащите се по Пето Авеню военни части ги караше все повече да осъзнават, че след пристигането на Антъни техните отношения изцяло са се променили. След повторния разцвет на нежността и страстта всеки от двамата бе изпаднал в някакво самотно мечтание, несподелено от другия, а нежностите помежду им очевидно бяха разменяни между две безразлични едно към друго сърца, сякаш глухи отзвуци от онова, което и двамата знаеха, че си е отишло.

Антъни отново бе обиколил офисите на нюйоркските вестници и отново бе получил поредица от учтиви откази от купчина чиновници, телефонистки и редактори. Навсякъде му казваха: „Пазим свободните си щатове за нашите хора, които са все още във Франция“. После в края на март погледът му попадна върху една реклама в сутрешния вестник, в която той съзря възможност за евентуална работа.

Вие можете да продавате!!!

Защо да не печелите, докато учите?

Нашите продавачи печелят между 50 и 200 $ седмично!

Следваше адресът на Медисън Авеню и указания за кандидатите да се явят в един часа същия следобед. Глория, хвърляйки поглед през рамото му по време на една от обичайните си късни закуски, видя как той плъзна безцелно поглед по обявата.

— Защо не опиташ? — предложи тя.

— О… Това сигурно е една от онези дивотии.

— Може и да не е. Пък и поне ще е някакъв опит.

По нейно настояване в един часа той отиде на посочения адрес, където се оказа, че е един от цяла група мъже, чакащи пред някаква врата. Имаше куриери от разни кантори, които очевидно използваха за целта работното си време, а също и един човек със съсухрено тяло и чепат бастун. Някои от мъжете бяха опърпани, с хлътнали бузи и подпухнали кървясали очи. Имаше и млади, очевидно още гимназисти. След петнадесетминутна блъсканица, по време на която всички се взираха един в друг с апатична подозрителност, се появи приятен младеж с вид на овчар, облечен във втален костюм, но с маниери на заместник-ректор, който поведе стадото нагоре по стълбите към една голяма зала, напомняща класна стая с безброй чинове. Тук многообещаващите търговци седнаха — и отново зачакаха. След известно време подиумът в края на залата се изпълни с половин дузина трезви, но в приповдигнато настроение мъже, които, с изключение на един, седнаха в полукръг с лице към публиката.

Изключението бе човекът, който изглеждаше най-трезвен, най-въодушевен и най-млад от групата и именно той пристъпи напред. Публиката го разглеждаше внимателно и с надежда. Той бе доста дребен и приятен на вид, като хубостта му бе по-скоро търговска, отколкото театрална. Имаше прави руси гъсти вежди и очи, които бяха почти неуместно честни. Той застана зад ораторската катедра — очите му сякаш щяха всеки момент да се впият в публиката — и протегна ръка с два вдигнати пръста. После, докато се олюляваше, опитвайки се да запази равновесие, залата притихна в очакване. Младежът завладя слушателите си с абсолютна увереност и когато заговори, думите му бяха ясни и сигурни, сякаш изречени с единствената цел да попаднат „право в ушите“.

— Господа! — започна той и спря.

Ехото от думите му се отрази чак в далечния край на залата. Лицата срещу него го гледаха с надежда, с цинизъм, с умора, като че бяха хипнотизирани, погълнати. Шестстотин очи бяха вперени напред и нагоре. С още по-жесток устрем, който напомни на Антъни за търкалянето на топка за боулинг, той се хвърли в морето на изложението си:

— Тази ярка и слънчева утрин вие отворихте любимия си вестник и видяхте една обява, която просто и без преструвки ви заяви, че можете да продавате. Това бе всичко — тя не съобщаваше „какво“, не казваше „как“, не обясняваше „защо“. Тя чисто и просто твърдеше, че вие, вие и именно вие — сочейки с пръст — можете да продавате.

И моята задача сега е да направя така, че вие да успеете, защото всеки човек е роден, за да успява, но хората пропиляват възможностите си. Няма да ви уча как да говорите, защото всеки човек е роден оратор, но не знае как да използва това умение. Моята работа е да ви кажа едно нещо, и то по такъв начин, че да го разберете — трябва да ви кажа, че вас, вас и именно вас ви очакват пари и успех и единствено вие сте тези, които трябва да отидете и да ги вземете.

В този момент един ирландец с мрачно изражение стана от мястото си в задната половина на залата и излезе.

— Този човек може би смята, че ще ги намери в бирарията на ъгъла. — Смях. — Няма да успее. Навремето и аз съм ги търсил там — смях, — но това беше, преди да направя онова, което всеки от вас, независимо дали е млад, или стар, беден или богат — лек шум от иронични забележки — може да направи. Това беше, преди да открия себе си!

Питам се, господа, дали някой от вас знае какво е „Задушевни беседи“. „Задушевни беседи“ е една малка книжка, в която преди пет години започнах да описвам онова, което бях открил като основни причини за човешкото поведение или успех — от Джон Д. Рокфелер, през Джон Д. Наполеон — смях, — чак до времето, когато Авел загуби правата си на първороден син за паница леща. Сега разполагаме със сто броя от тези „Задушевни беседи“. Онези от вас, които са искрени, които се интересуват от нашето предложение и които преди всичко не са удовлетворени от начина, по който се развиват нещата им засега, ще получат по една от тези книги, за да си я занесат вкъщи, след като излязат през онази врата там.

В джоба си имам четири току-що получени писма с отзиви за „Задушевни беседи“. Тези писма са подписани от хора, чиито имена са познати във всеки американски дом. Чуйте какво ми пишат от Детройт:

Скъпи мистър Карлтън,

Бих искал да поръчам още три хиляди екземпляра от „Задушевни беседи“, за да бъдат разпространени от моите дистрибутори. Тези книги направиха повече, за да подтикнат хората към работа, отколкото което и да било предложение за добро заплащане. Аз самият непрекъснато я чета и бих искал най-сърдечно да Ви поздравя за това, че сте открили корените на най-големия проблем, пред който е изправено нашето поколение — проблемът за продажбите. Това е скалистото дъно, което е в основата на страната ни.

С хиляди поздрави и благопожелания,

сърдечно Ваш

 

Хенри У. Теръл

Той изрече това име на три издихания, разделени от дълги паузи — сякаш очакваше това да възпроизведе някакво магическо въздействие. После прочете още две писма: едното от някакъв производител на прахосмукачки, а другото — от президента на Грейт Нордърн Дойли Къмпани.

— А сега — продължи ораторът — ще ви разкажа с няколко думи за нашето предложение, което ще ви убеди да се заемете с тази дейност с подходящата нагласа. Казано накратко, то е следното: „Задушевни беседи“ е регистрирана като фирма. Ние ще дадем тези малки брошури в ръцете на всяка голяма организация, всеки търговец и всеки човек, който знае — не казвам „мисли“, а „знае“, — че може да продава! Ние предлагаме на пазара част от акциите на „Задушевни беседи“ и за да бъде разпространението им колкото се може по-голямо, но и за да покажем жив и конкретен пример за това какво представлява търговията или по-скоро какво може да бъде тя, ние ще дадем на онези от вас, които са убедени в начинанието, възможността да продават акции. Не ме интересува какво сте се опитвали да продавате преди, нито пък как сте се опитвали да го продавате. Няма значение на колко години сте. Искам само да знаете две неща — първо, дали искате да успеете и, второ, дали сте готови да работите за успеха си.

Името ми е Сами Карлтън — не „мистър“ Карлтън, а просто „Сами“. Аз съм обикновен неглупав човек, който няма превзети представи за себе си. Искам да ме наричате „Сами“.

Е, днес няма да ви кажа нищо повече. Искам утре онези от вас, които са премислили и прочели брошурата „Задушевни беседи“ (ще я получите на излизане), да се върнат в същата тази стая по същото време и тогава ще поговорим повече за предложението и ще ви обясня какви са принципите на успеха, както аз ги разбирам. Ще ви накарам да почувствате, че вие, вие и именно вие можете да продавате!

За миг гласът на мистър Карлтън отекна в залата, а после заглъхна. Последва тропот от много крака и шумната тълпа избута Антъни от стаята.

По-нататъшни перипетии със „Задушевни беседи“

Със смях, в който се долавяше ирония, Антъни разказа на Глория за своето търговско начинание. Но тя го слушаше със сериозен вид.

— Пак ли ще се откажеш? — попита хладно.

— Но… да не би да очакваш, че аз…

— Никога нищо не очаквам от теб.

Той се поколеба.

— Е, аз не виждам защо трябва да се заливам от смях заради подобни истории. Ако има нещо по-изтъркано от старите истории, това са новите лъжи.

От страна на Глория се изискваше удивителна морална енергия, за да го сплаши дотолкова, че да отиде на следващия ден в залата. Когато влезе, леко упоен от прочита на приспивателните изразни средства на брошурата „Задушевни беседи“, той намери едва петдесетина души от първоначалните триста, които очакваха появата на жизнения и властен Сами Карлтън.

Този път жизнените и властни сили на мистър Карлтън бяха изразходвани за разясняването на това велико творение на разума — теорията за продажбите. Той препоръча да се формулира предложението, а след това да не се пита: „А сега ще купите ли?“ — не това беше начинът — о, не! Начинът! Начинът беше да се формулира предложението, а после, след като противната страна е доведена до състояние на изтощение, да се постави категоричният въпрос: „Вижте сега! Загубихте ми времето да ви обяснявам тези неща. Съгласихте се с доводите ми. Единственото, което искам да ви попитам, е: колко акции искате?“

Докато мистър Карлтън трупаше доводите си, Антъни започна да изпитва някакво доверие в него и това го отвращаваше. Човекът май знаеше за какво говори.

Очевидно преуспяващ, той се бе издигнал дотам, че да обучава останалите. На Антъни не хрумна мисълта, че хората, които имат търговски успехи, рядко знаят как е станало това или защо е станало, а в случая с дядо му — каквито и причини да изтъкваше, те винаги бяха неточни и абсурдни.

Антъни забеляза, че от многобройните възрастни мъже, които се бяха отзовали на първата обява, на втория ден дойдоха само двама, а сред тридесетината чудаци, които се появиха на третия ден, за да чуят търговските указания на мистър Карлтън, се забелязваше един-единствен сивокос мъж. Тези тридесетина ентусиасти бяха като покръстени в нова вяра. С полуотворени уста те следяха движението на устните на мистър Карлтън. Олюляваха се на столовете си и в паузите между неговите изречения шушукаха одобрително помежду си. Въпреки това от неколцината избраници, по думите на мистър Карлтън „подходящи да вземат благата, които по право и заслуги им се полагаха“, по-малко от половин дузина съчетаваха у себе си минимално лично излъчване с великия талант да бъдат „подбудители“. Каза им се обаче, че всеки притежава вроден талант да убеждава — просто трябваше да повярва страстно в онова, което продаваше. Мистър Карлтън дори насърчи всеки от тях да купи няколко акции за себе си, по възможност, за да подсили собствената си искреност.

После, на петия ден, Антъни излезе на улицата с усещането на човек, който е търсен от полицията. Действайки според инструкциите, той си набеляза една висока административна сграда и реши да се изкачи до последния етаж, а после да започне да слиза, обхождайки всички канцеларии, на чиито врати имаше табелки с имена. Но в последния момент се разколеба. Може би щеше да бъде по-подходящо да привикне към мразовитата атмосфера, която предчувстваше, че го очаква, като се опита да потърси други офиси, например на Медисън Авеню. Той се вмъкна в един безистен, който изглеждаше относително добре разработен. Видя на една врата табелка „Арх. Пърси Б. Уедърби“, отвори победоносно и влезе. Млада жена срещу него вдигна въпросителен поглед.

— Мога ли да видя мистър Уедърби? — Антъни се зачуди дали гласът му трепери.

Тя колебливо сложи ръка върху слушалката.

— Как се казвате, моля?

— Той не ме… познава. Името ми няма да му говори нищо.

— Каква работа имате с него? Да не сте застрахователен агент?

— О, не, нищо подобно — побърза да отрече Антъни. — О, не. Отнася се за… личен въпрос.

Той се усъмни дали трябваше да каже това. Всичко изглеждаше толкова просто, когато мистър Карлтън го представяше на възпитаниците си: „Не се оставяйте да не ви допуснат! Покажете, че сте твърдо решени да говорите, и ще ви изслушат!“

Момичето се поддаде на въздействието на приятното меланхолично лице на Антъни и след миг вратата на вътрешния кабинет се отвори и оттам излезе висок мъж с криви крака и мазна коса. Той се приближи към Антъни с едва прикрито нетърпение.

— Искали сте да ме видите по личен въпрос?

Антъни трепна.

— Исках да говоря с вас — каза той предизвикателно.

— За какво?

— Трябва ми малко време, за да ви обясня.

— Добре, за какво става дума? — гласът на мистър Уедърби издаваше засилващо се раздразнение.

И тогава Антъни заговори, наблягайки върху всяка дума, върху всяка сричка:

— Не зная дали сте чували за поредицата брошури, наречена „Задушевни беседи“?

— Мили боже! — извика арх. Първи Б. Уедърби. — Вие да ме развълнувате ли се опитвате?

— Не, отнася се за бизнес. „Задушевни беседи“ е регистрирана като фирма и ние предлагаме на пазара част от нашите акции.

Гласът му бавно заглъхна, обезпокоен от презрителния взор, който неволната му жертва бе вперила в него. Той продължи да се бори още около минута, като ставаше все по-чувствителен и все повече се оплиташе в собствените си думи. Увереността му се изпари и сякаш отнесе със себе си частици от тялото му. Арх. Пърси Б. Уедърби приключи разговора почти безмилостно.

— Мили боже! — изригна той отвратен. — Това ли наричате „личен въпрос“!

Махна с ръка и влезе в кабинета си, като затръшна вратата след себе си. Без да се осмели да погледне секретарката, Антъни засрамено се измъкна от стаята. Облян в пот, той застана в коридора, сякаш всеки момент очакваше някой да се появи и да го арестува. В забързания поглед на всеки посетител неизбежно различаваше искри на презрение.

След час, с подкрепата на две силни уискита, той се реши да направи нов опит. Влезе в работилницата на един водопроводчик, но когато спомена за какво е дошъл, майсторът набързо навлече палтото си и грубо заяви, че отива да обядва. Антъни учтиво отбеляза, че би било безполезно да опитва да продава нещо на човек, който е гладен, с което другият напълно се съгласи.

Тази случка окуражи Антъни. Той започна да се самоубеждава, че ако водопроводчикът не бързаше за обяд, може би поне щеше да го изслуша.

Минавайки покрай няколко сергии и шарени базари, Антъни влезе в една бакалница. Словоохотливият собственик му обясни, че преди да купи каквито и да било акции, щял да изчака и да види как краят на войната ще се отрази на пазара. На Антъни това се стори несправедливо. В утопичния търговски свят на мистър Карлтън единствената причина, поради която потенциалните купувачи не биха купили акции, бе изтъкваното от тях съмнение в надеждността на инвестицията. Очевидно бе детински лесно да бъде убеден човек в това състояние да вложи парите си в подобно начинание. Но тези хора — защо всъщност те изобщо не се замисляха дали да купят нещо?

Антъни се подкрепи с още няколко питиета, преди да пристъпи към четвъртия си клиент — един агент на недвижимо имущество. Въпреки това последва удар, категоричен като силогизъм. Агентът на недвижимо имущество каза, че имал трима братя, които се занимавали с инвестиции. Антъни се почувства като крадец, влязъл с взлом в чуждо жилище, затова се извини и побърза да излезе.

След поредното питие му хрумна блестящата идея да продава акции сред барманите на Лексингтън Авеню. Това му отне няколко часа, тъй като се наложи във всеки бар да изпие по няколко питиета, за да ги предразположи да разговарят за бизнес. Те обаче единодушно твърдяха, че ако имат пари да купуват акции, не биха били бармани. Сякаш се бяха наговорили. Към пет часа Антъни вече бе съвсем „накиснат“ и установи, че все по-набързо го отпращат с насмешка.

И тогава, в пет часа, полагайки огромни усилия да се съсредоточи, той реши, че би трябвало да внесе повече разнообразие в агитацията си. Избра един средно голям деликатесен магазин и влезе. В момент на просвещение той осъзна, че трябваше да омае не само продавача, но и всички клиенти. Може би тогава поради психологическия ефект на стадния инстинкт те щяха да започнат да купуват като едно удивено и внезапно поддало се на убеждението цяло.

— Тоози слеедообед — подхвана той с висок и плътен глас — иимам еедно маалко преедложеение.

Ако целта му беше хората да замълчат, постигна я. Някакво страхопочитание се възцари сред половината дузина пазаруващи домакини и побелелия старец с шапка и престилка, който разфасоваше пилета зад щанда.

Антъни извади купчина книжа от папката си и бодро ги размаха.

— Купете си акции — предложи той — при най-изгодни условия! — Тази фраза му хареса и Антъни продължи в същия дух: — Не би могло да има по-добри условия… — тук мисълта му се замъгли и той премина към заключението, което бе поднесено с подходящи жестове, донякъде ограничени от необходимостта да се държи за тезгяха с една, а дори и с две ръце. — Вижте сега! Отнехте ми времето. Не искам да знам защо няма да купите акции. Искам само да ми кажете защо. И искам да ми кажете колко!

Според очакванията му в този момент те вече трябваше да са го наобиколили с чекови книжки и писалки в ръце. Осъзнавайки, че вероятно не са схванали предложението му, Антъни с инстинкта на актьор повтори последните си реплики:

— Вижте сега! Отнехте ми времето. Изслушахте предложението. Съгласихте се с доводите ми, нали? Значи, искам само да ми кажете: колко акции?

— Слушай! — намеси се нов глас. Един едър мъж, чието лице бе украсено със симетрични жълтеникави мустаци, бе излязъл иззад оградената със стъкло кабина в задната част на магазина и се нахвърли върху Антъни: — Слушай, ти…

— Колко? — повтори непреклонният бизнесмен. — Вие ми отнехте времето…

— Ей, ти! — извика собственикът. — Ще се обадя да те приберат в полицията.

— Съмнявам се! — отвърна Антъни предизвикателно. — Искам само да ми кажете колко.

От всички краища на магазина се надигна лек шум от коментари и протести.

— Колко ужасно!

— Той е някакъв маниак.

— Той е мъртвопиян.

Собственикът рязко хвана Антъни за ръката.

— Излизай или ще извикам полиция.

Известни останки от здрав разум накараха Антъни да кимне и неохотно да върне акциите обратно в папката си.

— Колко? — попита той, този път доста по-колебливо.

— Всичките, ако е необходимо! — изгърмя в отговор противникът му, а жълтеникавите му мустаци трепереха яростно.

— Продавам ги, да знаете.

След това Антъни се обърна, направи дълбок поклон към присъстващите и с несигурни стъпки излезе от магазина. На ъгъла хвана едно такси и се прибра в апартамента. Там се стовари върху канапето и веднага заспа, тъй го намери Глория. Дъхът му изпълваше стаята с неприятната си лютивина, а ръката му стискаше отворената папка.

Освен в случаите, когато пиеше, усещанията му се бяха притъпили до тези на здрав старец, а когато през юли обявиха сухия режим, той откри, че онези, които можеха да си го позволят, разполагаха с много повече алкохол отпреди. Домакините сега изваждаха бутилка по най-незначителни поводи. Склонността да се демонстрира притежанието на алкохол бе проява на същия инстинкт, който караше хората да украсяват жените си с бижута. Да имаш алкохол, бе нещо похвално, почти като знак за достойнство.

Сутрин Антъни се събуждаше уморен, нервен и загрижен. Спокойният летен здрач и моравият мраз на утрините предизвикваха у него еднакво безразличие. Съвсем за кратко всеки ден, освежен от топлината на първото за деня уиски, умът му се връщаше към онези опалесцентни блянове за бъдещо щастие — наследството на щастливите и прокълнатите. Но това бе съвсем за кратко. Колкото повече се опиваше, бляновете избледняваха и той заприличваше на объркано привидение, което се луташе в процепите на собствения си мозък и внезапно хлътваше в затъпелите от пиянство и бездушие дълбини. В една юнска вечер бе провел яростен спор с Моури по някакъв крайно тривиален въпрос. На следващата сутрин смътно си спомняше, че бе ставало дума за счупена бутилка шампанско. Моури му бе казал да изтрезнее, а Антъни се бе почувствал толкова обиден, че в изблик на достойнство се беше надигнал от масата, бе хванал ръката на Глория и отчасти водейки я, отчасти влачейки я, я бе натикал в едно такси, като бе оставил Моури с вечерята, поръчана за трима, и с билетите за опера.

Този вид полутрагично фиаско бе станало нещо толкова обичайно, че когато се случваше, Антъни дори не чувстваше необходимост да се разкайва. Ако Глория протестираше — а напоследък тя повечето време прекарваше потънала в размисли и мълчание, — той или се впускаше горко да оправдава себе си, или напускаше апартамента в мрачно настроение. Никога след инцидента на гарата в Редгейт той не й бе посегнал в гнева си — въпреки че имаше случаи, в които се разтреперваше от яд и само някакъв инстинкт го възпираше. И както бе вярно това, че все още я обичаше повече от което и да било друго същество, вярно бе и това, че все по-силно и все по-често изпитваше омраза към нея.

Засега съдиите от Апелационния съд не бяха успели да вземат някакво решение, но след поредното отлагане те все пак преразгледаха становището на предишната инстанция — машината на правосъдието се задвижи. Едуард Шатълуърт получи копие от възражението. Делото щеше да бъде разгледано от по-висш съд и се очертаваше ново безкрайно чакане. Шест месеца, а може би и година. Вече всичко им се струваше невероятно нереално, далечно и несигурно.

През цялата зима имаше една дреболия, която беше незабележим, но вездесъщ дразнител — въпросът със сивото кожено палто на Глория. По онова време през няколко метра по Пето Авеню се разхождаха жени, загърнати в дълги наметки от катерички. Те бяха почти като ходещи топки от кожа. Изглеждаха дори неприлично, напомняха на държанки, демонстриращи богатството на покровителите си, подчертаваха животинското начало у жената… И въпреки всичко — Глория искаше сиво кожено палто.

Разговорите на тази тема — или по-скоро споровете, тъй като много по-често, отколкото през първата година от брака им, всеки разговор преминаваше в горчив спор — бяха изпълнени с фрази като „по всяка вероятност“, „крайно вбесен“, „така е, независимо от всичко“, както и свръхнатовареното „каквото и да кажеш“. Те стигнаха до заключението, че не биха могли да си позволят такова палто. И тъй, постепенно това палто се превърна в символ на нарастващите им финансови притеснения.

Според Глория намаляването на доходите им бе забележително явление, за което не съществуваше обяснение или прецедент — фактът, че това успя да се случи само в рамките на пет години, й изглеждаше почти преднамерена жестокост, замислена и осъществена от някакъв злобен Бог. След като се ожениха, седем хиляди и петстотин долара годишно им се струваха предостатъчна сума за младо семейство, особено когато бе подсилена от надеждата за много милиони. Глория успя да разбере, че богатството им намаляваше не само количеството си, но и покупателната си сила едва когато адвокатският хонорар на мистър Хайт в размер на петнадесет хиляди долара направи този факт внезапно и болезнено очевиден. Когато Антъни получи призовка за армията, доходите им възлизаха на малко повече от четиристотин долара на месец, а още тогава икономиката бе в криза. Но при завръщането на Антъни в Ню Йорк те установиха, че финансовото им състояние е още по-тревожно. Получаваха едва четири хиляди и петстотин на година от инвестициите си. И докато делото за завещанието се движеше пред тях, подобно на някакъв упорит мираж, а заплахата от финансова криза надвисваше все по-силно, те откриха, че е невъзможно да живеят със сегашните си доходи.

И тъй, Глория преживя и без кожено палто. Всеки ден тя минаваше по Пето Авеню с поизносената си къса пелерина от леопардова кожа, която сега беше безнадеждно остаряла. През месец те продаваха по една облигация и въпреки това, след като плащаха сметките, им оставаха пари колкото за текущи разходи. Изчисленията на Антъни показваха, че капиталите им щяха да стигнат за още около седем години. Глория бе силно огорчена, когато на едно дълго и обилно полято с алкохол събиране, към края на което на Антъни му хрумна да съблече сакото, жилетката и ризата си, а дори се наложи и да бъде подкрепян от стоящите до него, те похарчиха сума, която надвишаваше два пъти стойността на сивото палто от кожи на катерички.

Ноември напомняше по-скоро за циганско лято, нощите бяха топли, топли… — което бе съвсем ненужно, тъй като лятото беше свършило работата си. Песните на „Бебето Рут“ бяха счупили националните рекорди от първия път, а боксьорът Джак Демпси бе счупил челюстта на Джес Уилърд в Охайо. В бедните европейски страни се наблюдаваше обичайното изобилие на деца с подути от глад стомаси, а дипломатите полагаха обичайните си усилия да опазят света, за да може той да бъде сполетян от нови войни. В Ню Йорк пролетариатът бе подложен на „дисциплиниране“, а шансовете за влизане в Харвард бяха три на сто. Мирът наистина се бе установил, а с него идваха и нови дни.

Глория лежеше върху леглото си в апартамента на Петдесет и седма улица и се въртеше. От време на време се надигаше, отмяташе от себе си излишната завивка и дори помоли Антъни, който лежеше буден до нея, да й донесе чаша леденостудена вода. „Не забравяй да сложиш лед — настоя тя, — от чешмата не е достатъчно студена.“ През тънките пердета се виждаше надвисналата над покривите кръгла луна, а отвъд нея небето се озаряваше от сиянието на Таймс Скуеър. Глория наблюдаваше двата несъвместими източника на светлина, а мислите й се въртяха около емоцията или по-скоро около сложното преплитане на емоции, които я бяха споходили през деня, и вчера, и през последния ден, в който бе мислила ясно и последователно за нещо — което май беше, докато Антъни се подвизаваше в армията.

През февруари тя щеше да навърши двадесет и девет години. Този месец вещаеше някаква злокобна неизбежност — през всичките мъгляви и полутрескави часове тя се питаше дали в края на краищата не бе пропиляла крехката си красота, дали съществуваше такова нещо като полза от добродетели, обречени на сурова и неизбежна тленност.

Преди години, когато беше на двадесет и една, тя бе написала в дневника си: „Красотата иска единствено да й се възхищават, да бъде обичана, да бъде отглеждана внимателно, а после да бъде подарена на любимия избраник, сякаш е букет от рози. Струва ми се, доколкото мога да преценя, че моята красота трябва да бъде използвана така…“

А сега, през целия този отчаян ноемврийски ден и неговото мръсно бяло небе, Глория си мислеше, че може би не е била права. За да запази целостта на естествените си добродетели, тя бе престанала да търси любовта. Когато първоначалният пламък на екстаза бе поизбледнял, утихнал, угаснал, тя бе започнала да се опитва да запази — какво? Озадачаваше я това, че вече не знаеше какво пази — сантиментален спомен за някакво дълбоко и фундаментално понятие за чест. Сега тя се съмняваше дали в начина й на живот имаше някаква морална значимост, дали имаше смисъл да върви безгрижна и неразкайваща се за нищо по най-ярката от всички пътеки и да запази гордостта си, като остане вярна на себе си, или пък да върши онова, което й се струваше красиво. От времето, когато едно момченце с якичка тип „Итън“ бе поискало да бъде неговото момиче, до последния случаен познат, чийто неспокоен и любопитен поглед бе доловила върху себе си, тя изпитваше нужда само от една безподобна прямота. Нея можеше да хвърли към някой поглед или дреха заедно с несвързана забележка (тя винаги говореше с накъсани фрази) и да измисли теория за своите безмерни илюзии, неизмерими разстояния, необхватна светлина. За да събуди душата у мъжете, да създаде щастие и отчаяние, трябваше да запази дълбоко в себе си гордост и гордостта да е неопетнена, разтапяща се, да бъде страстна и притежавана.

Глория знаеше, че дълбоко в сърцето си никога не бе искала деца. Реалността, земността, непоносимото усещане при раждането, заплахата за хубостта й — всичко това я ужасяваше. Тя искаше да съществува само като цвете, което осъзнаваше красотата си и се опитваше да я удължи и запази. Сантименталността й бе в състояние отчаяно да се придържа към собствените й илюзии, но ироничната й натура нашепваше, че майчинството е основното достойнство на женските павиани. И тъй, мечтите й бяха изпълнени единствено с дечица-духове, които бяха идеализиран символ на идеалната й любов към Антъни.

В крайна сметка красотата й беше единственото нещо, което в нито един момент не й бе изневерило. Тя никога не бе виждала красота като своята. Етичното или естетичното й съдържание бледнееха пред великолепната конкретност на розово-белите й крака, чистото съвършенство на тялото й и бебешките й устни, които сякаш бяха материален символ на целувките й.

През февруари тя щеше да навърши двадесет и девет години. Към края на дългата нощ все по-ясно осъзна, че те заедно с красотата щяха да се опитат да извлекат полза от себе си през следващите три месеца. Отначало не знаеше за какво, но постепенно проблемът се насочи към отдавнашното изкушение на киното. Сега намеренията й бяха сериозни. Нищо не би могло да я подтикне към действие тъй силно, както страхът й. Нямаше никакво значение и Антъни, бедният духом Антъни, слабият и сломен мъж с кървясали очи, към когото на моменти все още изпитваше нежност. Това беше без значение. През февруари тя щеше да навърши двадесет и девет години — оставаха й сто дни, толкова много дни… Утре щеше да отиде при Блокман.

Това решение й донесе успокоение. Ободри я мисълта, че по някакъв начин илюзията за красота може да бъде поддържана или запазена, може би върху целулоидната лента, след като реалността отмине. Е… утре.

На следващия ден тя се чувстваше слаба и болна. Опита се да излезе и само това, че успя да се подпре на пощенската кутия до вратата, я спаси от припадък. Мартиниканското момче, обслужващо асансьора, й помогна да се качи обратно и тя остана просната върху леглото, докато Антъни се върна и й помогна да се съблече.

В продължение на пет дни тя лежа болна от грип, който към края на месеца премина в двойна пневмония. Трескавите й мисли се лутаха в някаква невзрачна къща с тъмни стаи, където се опитваше да открие майка си. Искаше единствено отново да е момиченце, покровителствано от някаква благосклонна и по-висша сила, която обаче трябваше да бъде по-глупава и по-силна от самата нея. Като че ли любимият, когото винаги бе желала, бе единствено във въображението й.

„Odi profanum vulgus“^[1]

 

Един ден, по средата на болестта на Глория, се случи любопитен инцидент, който обърка мислите на мис Макгавърн, квалифицираната медицинска сестра за доста време напред. Беше пладне, но стаята на пациентката й бе затъмнена и тиха. Мис Макгавърн стоеше близо до леглото и смесваше някакви лекарства, когато мисис Печ, която очевидно бе дълбоко заспала, изведнъж седна и заговори със силен глас.

— Милиони хора — каза тя — гъмжат като плъхове, бъбрят като маймуни, миришат като… глигани! Или въшки, предполагам. За един наистина изящен палат… на Лонг Айлънд, да речем… или дори в Гринидж… за един палат, пълен с картини от Стария свят и с изящни неща… с алеи, обградени от дървета, и зелени морави, и изглед към синьото море, и красиви хора в хубави дрехи… Бих жертвала стотици хиляди от тях, един милион от тях — тя вдигна слабата си ръка и щракна с пръсти. — Не ме е грижа за тях… разбирате ли?

Погледът, който тя насочи към мис Макгавърн след завършването на тази реч, бе странно неземен, странно напрегнат. После Глория се засмя леко язвително, отпусна се върху възглавницата си и отново заспа.

Мис Макгавърн бе объркана. Тя се чудеше какви ли бяха стотиците хиляди неща, които мисис Печ бе готова да пожертва заради своя палат. Долари, предположи тя… при все че май не ставаше дума за долари.

Киното

Беше февруари, седмица преди рождения й ден. Обилният сняг се бе напластил по пресечките на големите булеварди тъй, както мръсотията се застоява в цепнатините по пода. След затоплянето всичко се превръщаше в кална маса, която отделът за почистване на улиците отчаяно се опитваше да измие с големи маркучи. Вятърът бе обичаен за този период, но от това мразовитостта му не ставаше по-поносима. Той се вмъкваше през отворените прозорци на всекидневната, донасяйки със себе си отвратителните тайни на приземния етаж, но същевременно отнасяйки миризмата на застоял въздух и валмата цигарен дим от апартамента на семейство Печ.

Глория, загърната в топло кимоно, влезе в леденостудената стая, вдигна телефонната слушалка и набра номера на Джоузеф Блокман.

— Имате предвид мистър Джоузеф Блек? — попита телефонистката на „Филмс пар екселанс“.

— Блокман, Джоузеф Блокман. Б-ло…

— Мистър Джоузеф Блокман промени името си на Блек. С него ли искате да ви свържа?

— О… да.

Тя си спомни как веднъж в раздразнението си го бе нарекла „Блокхед“ право в лицето.

Свързаха я с кабинета му чрез още две секретарки, последната от които я попита за името. Едва когато чу в слушалката познатия му, но служебно безпристрастен глас, тя осъзна, че не се бяха виждали от години. А междувременно той бе сменил името си и сега се казваше Блек.

— Можеш ли да се срещнеш с мен? — попита тя с лекота. — Наистина става дума за работа. Най-после реших да опитам в киното… ако може.

— Ужасно се радвам. Винаги съм бил убеден, че ще ти хареса.

— Мислиш ли, че можеш да ми уредиш пробни снимки? — попита тя с арогантността, присъща на всички красиви жени, на всички жени, които поне в някакъв момент от живота си се бяха смятали за красиви.

Той я увери, че всичко зависи единствено от това кога тя иска да бъдат пробните снимки. По което и да е време? Е, щял да й позвъни по-късно същия ден и да й съобщи кога е удобно. Разговорът приключи с обичайните комплименти от двете страни. После от три до пет часа тя седя близо до телефона — без резултат.

На следващата сутрин обаче пристигна една бележка, която я зарадва и развълнува.

Скъпа моя Глория,

По една щастлива случайност ми попадна възможност, която ми се струва подходяща за теб. Бих искал да започнеш с нещо, което ще насочи вниманието към теб. В същото време, ако красиво момиче като теб бъде снимано във филм наред с някоя от изтърканите от употреба звезди, които са превзели всички компании, това само би дало повод за клюки. Има обаче една роля за младо момиче в продукцията на Пърси Б. Дебрис, която ми се струва тъкмо подходяща за теб и ще ти донесе слава. В главните роли играят Уила Сейбъл и Гастън Миърс, а за теб мисля, че ще бъде ролята на по-малката сестра.

Пърси Б. Дебрис, който е режисьор на продукцията, каза, че ако дойдеш в студиото вдругиден (четвъртък), ще ти направи пробни снимки. Ако ти е удобно, ще те чакам в десет часа.

С най-добри пожелания,

винаги верен

 

Джоузеф Блек

Глория реши, че Антъни не бива да разбере, докато тя не получи роля, затова се облече и излезе от апартамента, преди той да се бе събудил. Огледалото й, реши тя, я представи в обичайния й вид. Питаше се само дали се забелязват следи от неотдавнашното й продължително боледуване. Все още бе доста слаба, а и бузите й като че ли бяха леко хлътнали — но тя си внуши, че това е преходно състояние и че днес изглежда свежа както винаги. Беше си купила шапка и тъй като денят бе топъл, остави леопардовата кожа у дома.

В студията „Филмс пар екселанс“ съобщиха за нея по телефона и й казаха, че мистър Блек щял веднага да слезе. Тя се огледа. Някакъв дебел мъж с модно сако разхождаше две момичета. Едното от тях посочи купчина тънки пакети, натрупани на височина до гърдите покрай стената в продължение на пет-шест метра.

— Това е пощата на студията — обясни дебелият мъж. — Снимки на звездите, които имат договори с „Филмс пар екселанс“.

— О!

— Всяка снимка носи автограф на Флорънс Кели или Гастън Миърс, или пък Мак Додж. — Той смигна заговорнически. — Но пък когато Мини Макглук в далечния Соук Сентър получи снимката, тя ще си мисли, че автографът е истински.

— Значи това е печат?

— Разбира се. Само за да подпишат половината от тези снимки, на звездите би им отнело по осем часа на ден. Казват, че пощата на Мери Пикфорд й струвала петдесет хиляди годишно.

— Виж ти!

— Разбира се. Петдесет хиляди. Но това е най-добрата реклама…

Те се отдалечиха и разговорът им вече не се чуваше, а почти веднага след това се появи Блокман — с вид на изискан джентълмен на около четиридесет и пет години. Той поздрави Глория с учтива топлота и й каза, че никак не се е променила през изминалите три години.

Въведе я в една огромна зала, просторна като оръжеен склад и препълнена с всевъзможни прожектори и паравани. Всеки от декорите бе отбелязан с големи бели букви: Гастън Миърс Къмпани, Мак Додж Къмпани, или само „Филмс пар екселанс“.

— Била ли си в студио преди?

— Никога.

Харесваше й. Нямаше тежка миризма на театрален грим, нито на влажните и евтини костюми, които преди години я бяха отвратили по време на участието й в сценки от музикална комедия. Тук беше чисто. Всичко изглеждаше богато, пищно и ново. Сред един от декорите, изобилстващ с окачени картини от Манджурия, идеално дегизиран китаец играеше според даваните му по мегафон указания, а голямата блестяща машина пресъздаваше прастарата поучителна история, предназначена за облагородяването на националното съзнание.

Към тях се приближи червенокос мъж и заговори Блокман с фамилиарен тон, на което Блокман отвърна:

— Здравей, Дебрис. Запознай се с мисис Печ… Мисис Печ иска да се снима в киното, както вече ти обясних… Е, къде отиваме сега?

Мистър Дебрис — великият Пърси Б. Дебрис, както мислеше Глория — им показа един декор, който представляваше интериора на някаква канцелария. Около камерата имаше няколко стола, на които тримата седнаха.

— Била ли си в студио преди? — попита мистър Дебрис, хвърляйки към Глория поглед, изразяващ квинтесенцията на страстта. — Не? Е, ще ти обясня какво точно ще се случи. Ще направим така наречените пробни снимки, за да видим как се запечатват чертите ти върху лентата и дали имаш естествено сценично присъствие, а също и как се поддаваш на режисура. Няма защо да се притесняваш. Ще кажа на оператора само да заснеме стотина метра лента от един епизод, който съм отбелязал тук, в сценария. По него ще можем да преценим доста неща.

Той извади лист от написан на машина сценарий и й обясни епизода, който тя трябваше да изпълни. Някоя си Барбара Уайнрайт се бе омъжила тайно за младшия партньор във фирмата, в чийто офис се развиваше действието. Един ден тя случайно попада там и с любопитство оглежда мястото, където работи съпругът й. Иззвънява телефонът и след известно колебание тя вдига слушалката. Узнава, че съпругът й е бил блъснат от автомобил и е умрял на място. Тя е сломена. Отначало не може да осъзнае истината, но накрая проумява какво се е случило и припада.

— Значи, това е всичко — каза мистър Дебрис. — Аз ще застана ей там и ще ти давам указания какво да правиш, а ти ще се държиш, като че ме няма, и просто ще играеш така, както можеш. Само искаме да получим най-обща представа за екранното ти присъствие.

— Разбирам.

— Ще намериш гримове в стаичката зад онази завеса. Не слагай много. Само малко руж.

— Разбирам — повтори Глория, кимвайки. Тя неспокойно облиза устни с върха на езика си.

Пробните снимки

Глория предпазливо пристъпи в декора на офиса през истинската дървена врата и внимателно я затвори зад себе си. Изпита леко неудобство и неудовлетворение от облеклото си. Трябваше да си купи по-модна рокля за случая — все още можеше да си позволи да облича подобни неща, пък и по този начин би подчертала ефирната си младост.

Мислите й светкавично се върнаха към настоящето, пришпорени от гласа на мистър Дебрис, който дойде от мястото, обляно в бели светлини.

— Оглеждаш се за съпруга си… Сега — не го виждаш… разглеждаш обстановката с любопитство.

Тя долови равномерното бръмчене на камерата. Това я притесни. Неволно хвърли поглед в тази посока и се запита дали добре е гримирала лицето си. После си наложи да се върне към ролята — никога преди не бе чувствала, че движенията на тялото й могат да бъдат толкова банални, толкова неуместни, тъй лишени от грациозност и изящество. Тя се разходи из помещението, вземаше в ръце разни предмети и ги разглеждаше с глуповато изражение. После се взря в тавана, в пода, а особено внимание отдели на подострения молив върху бюрото. Накрая, тъй като не можеше да измисли какво друго да прави, нито пък какви други чувства да изразява, си наложи да се усмихне.

— Добре. Сега звъни телефонът. Зънзън! Покажи известно колебание, а после се обади.

Тя се поколеба, а после — твърде бързо, според нея — вдигна слушалката.

— Ало?

Гласът й звучеше глухо и нереално. Думите отекваха в празното пространство, сякаш изречени от някакво привидение. Абсурдността на сцената я ужаси… да не би те да очакваха, че без каквато и да е подготовка тя би могла да се вмъкне в кожата на този нелеп образ, лишен от всякаква мотивация?

— Не… не… още не! А сега слушай: „Джон Самър току-що бе блъснат от автомобил и загина на място!“

Бебешката устна на Глория бавно се отвори и застина. После:

— Сега затвори телефона! С трясък!

Тя се подчини, хвана се за масата, очите й бяха широко отворени и вперени в празното пространство. Най-сетне се почувства по-уверена.

— Господи! — извика тя. Стори й се, че гласът й прозвуча добре. — О, господи!

— Сега припадаш.

Тя присви коленете си, метна тялото си напред и остана бездиханна на пода.

— Добре! — извика мистър Дебрис. — Това е достатъчно, благодаря ти. Съвсем достатъчно. Стани. Свършихме.

Глория стана, посъбра достойнството си и изтупа полата си.

— Ужас! — засмя се тя хладно, въпреки че сърцето й щеше да се пръсне. — Беше кошмарно, нали?

— Как ти се стори? — усмихна се мистър Дебрис. — Трудно ли ти беше? Нищо не мога да кажа, докато не видя материала.

— Разбира се — съгласи се тя, опитвайки се да разгадае значението на думите му. Не успя. Май така би го казал, ако искаше да не й вдъхва особени надежди?

Малко след това тя си тръгна от студиото. Блокман й обеща, че в следващите няколко дни ще научи резултата от пробните снимки. Тъй като гордостта й не позволяваше да търси по-определено становище, тя се почувства доста несигурна и едва сега осъзна, че през последните три години възможността да направи кариера в киното доста е занимавала съзнанието й. През нощта многократно се опитваше да направи разбор на елементите — какво би могло да е в нейна полза и какво не. Не беше сигурна дали бе сложила достатъчно грим, дали не изглеждаше прекалено улегнала за ролята на двадесетгодишно момиче. Самата тя като че ли не беше особено доволна от изпълнението си. Появата й на сцената бе отвратителна — всъщност едва когато стигна до телефона, почувства известно успокоение, — но тогава снимките вече бяха почти приключили. Дано можеха да я разберат! Как й се искаше да опита отново. В главата й се породи налудничавата идея да позвъни на сутринта и да помоли за ново прослушване, но бързо се отказа от нея. Не беше нито уместно, нито учтиво да иска повече услуги от Блокман.

През третия ден на очакване тя бе станала съвсем неспокойна. Бе изхапала устните си до такава степен, че я боляха и кървяха, а когато се опитваше да ги намаже с лекарство, горяха непоносимо. Караше се непрекъснато с Антъни и накрая той излезе от апартамента, въпреки че навън бе лют студ. Но тъй като се бе уплашил от необичайната й хладина към него, той й позвъни след час, извини се и каза, че ще обядва в клуб „Амстердам“, единствения, за който все още имаше членска карта.

Минаваше един часът, а тя бе закусила към единадесет, поради което реши да пропусне обяда и излезе да се поразходи в парка. В три часа щяха да донесат пощата. Дотогава щеше да се е върнала.

Беше следобедът на една подранила пролет. Водата бързо изсъхваше по улиците, а в парка малки момиченца оживено тикаха колички с кукли насам-натам по алеите, след тях крачеха отегчени гувернантки по двойки, които със сериозен вид си споделяха тайните, които единствено гувернантките могат да имат.

Малкият й златен часовник показваше два часа. Трябваше да си купи нов часовник, от платина, продълговат и с инкрустирани диаманти. Такива часовници обаче струваха дори повече от сивите палта от катерички и, разбира се, сега бе невъзможно да си го позволи, както и всичко останало — освен ако не дойде съответното писмо… след около час… или точно петдесет и осем минути. После й оставаха четиридесет и осем… сега четиридесет и седем…

Малките момиченца весело тикаха количките си по влажните, но слънчеви алеи. Гувернантките бъбреха по двойки и споделяха загадъчните си тайни. Тук-там се забелязваше по някой опърпан старец, който се бе престрашил да просне вестници и да легне върху пейката, с надеждата, че обикалянето по тъмните ъгли е свършило и се задават приятните слънчеви следобеди.

Дълго време след това тя влезе в мрачното фоайе на сградата и видя момчето, което обслужваше асансьора, застанало до зацапаното стъкло на вратата.

— Има ли някаква поща за нас? — попита тя.

— Горе е, госпожо.

Телефонната централа в кабинката му изпищя с отвратителен звук и Глория го изчака да се обади. Стомахът й се сви на топка, докато асансьорът със скърцане я отнесе до жилището им — етажите се редяха един след друг като векове и всеки един бе зловещ, обвиняващ, значим. Писмото, бяло петно от проказа, лежеше върху мръсните плочки в коридора…

Скъпа моя Глория,

Вчера следобед гледахме филмовия материал от прослушването и мистър Дебрис смята, че за ролята, която е имал предвид, се нуждае от по-млада жена. Той каза, че изпълнението ти било добро и че имало някаква малка роля — на една високомерна и богата вдовица — която според него ти би могла…

Глория отчаяно се вгледа през прозореца и спря погледа си, когато той попадна на нивото на приземния етаж. Тя обаче не виждаше ясно отсрещната сграда, тъй като сивите й очи бяха пълни със сълзи. Влезе в спалнята, стискайки смачканото писмо в ръка, и падна на колене пред дългото огледало върху вратата на гардероба. Ставаше на двадесет и девет години, а светът се разтапяше през очите й. Опита се да си внуши, че причината е била в грима, но чувствата й бяха прекалено дълбоко наранени, за да може да изпита каквато и да било утеха.

Глория се напрегна, за да види образ пред себе си, тъй силно, че я заболяха слепоочията. Да, бузите й бяха все тъй леко хлътнали, ъгълчетата на очите й бяха обкръжени от едва забележими бръчици. Очите бяха различни. Да, бяха се променили!… И тогава тя внезапно осъзна колко уморени бяха тези очи.

— О, хубавото ми лице — прошепна тя в изблик на страстна печал. — О, красивото ми лице! О, не искам да живея без красивото си лице! О, какво му се е случило?

После се плъзна към огледалото и, също както при пробните снимки, притисна лицето си към пода и се разхълца. Това бе първият й голям неуспех.