След две седмици Антъни и Глория започнаха да се отдават на разговори с практическа насоченост, както наричаха срещите си, при които под прикритието на жесток реализъм се разхождаха на вечната лунна светлина.

— Не толкова, колкото за теб — настояваше критикът на belles-lettres^[1]. — Ако наистина ме обичаше, щеше да искаш всички да го знаят.

— Искам — протестираше тя. — Искам да застана на уличния ъгъл като продавачка на сандвичи и да информирам минувачите.

— Тогава изброй ми всички причини, поради които ще се омъжиш за мен през юни.

— Ами… ти си толкова чист. Ти си чист като порив на вятъра, като мен. Има два вида хора, нали разбираш. Дик е от първия тип — той е чист като лъснат тиган. А ние с теб сме чисти като поток, като вятър. Когато видя даден човек, мога да позная дали е чист и ако е така — каква точно е чистотата му.

— Ние сме близнаци.

Блажена мисъл!

— Мама казва — поколеба се тя с известна несигурност, — мама казва, че понякога две души се създават заедно и… и в любов още преди да бъдат родени.

Билфизмът печелеше най-лесната си привърженичка… След малко той вдигна глава и се засмя беззвучно по посока на тавана. Когато погледът му се върна на нея, видя, че се бе ядосала.

— Защо се смееш? — извика тя. — Вече два пъти го правиш. Нищо смешно няма в нашата връзка. Нямам нищо против да играя ролята на глупачка, не възразявам и когато на теб ти се налага да го правиш, но не мога да понасям да го правим, когато сме заедно.

— Съжалявам.

— О, не ми казвай, че съжаляваш! Ако не можеш да измислиш нещо по-добро, просто си мълчи!

— Обичам те.

— Не ме интересува.

Последва мълчание. Антъни бе потиснат… Най-после Глория промърмори:

— Съжалявам, постъпих лошо.

— Де. Вината беше моя.

Мирът бе възстановен — а последвалите моменти бяха толкова по-сладки и пронизващи, и неудържими. Те бяха звезди на сцената, играещи пред публика от двама, а страстта на превъплъщението им пресъздаваше действителността. Най-после я имаше и квинтесенцията на самоизразяването — и въпреки това като че ли по-голямата роля в изразяването на любовта им бе поета от Глория, отколкото от Антъни. Той често се чувстваше като гост на празненството, организирано от нея.

Моментът, в който съобщиха на мисис Гилбърт, бе доста объркан. Тя седеше свита в едно малко кресло, слушаше с напрегната съсредоточеност и от време на време премигваше. Трябваше да го е разбрала — от три седмици Глория не се срещаше с другиго — и трябваше да забележи, че този път в поведението на дъщеря й има някаква несъмнена разлика. Даваха й да изпраща специални пакети. Беше се заслушвала, както правят повечето майки, в гласа от отсрещната страна на телефона, прикрит, но въпреки това любезен…

… Тя обаче деликатно се престори на изненадана и заяви, че е безкрайно доволна. Без съмнение беше така, както и без съмнение здравецът цъфтеше в сандъчетата по прозорците, а влюбените търсеха романтично уединение във файтоните с две колела и капра отзад.

— Странно хрумване — или пък си разменяха купища листчета, върху които драскаха „Знаеш, че е така“ и си го побутваха един на друг.

Но между целувките Антъни и това златно момиче се караха непрекъснато.

— Глория — крещеше той, — нека ти обясня!

— Не ми обяснявай. Целуни ме.

— Не мисля, че така е правилно. Ако съм наранил чувствата ти, трябва да го обсъдим. Не ми харесва това „целуни ме и забрави“.

— Но аз не искам да споря. Чудесно е, че можем да се целунем и да забравим, а когато не можем, тогава ще е дошло времето да спорим.

Изведнъж някакво едва доловимо различие придоби такова значение, че Антъни стана и се напъха в палтото си — за момент изглеждаше, сякаш щеше да се повтори сцената от миналия февруари, но като знаеше колко дълбоко развълнувана беше тя, той възпря достойнството и гордостта си и след миг Глория хълцаше в обятията му, а прекрасното й лице бе нещастно като на малко момиченце.

Междувременно те се разкриваха един пред друг, неохотно, със странни реакции и извъртания, чрез нещастия и предразсъдъци, и непреднамерени намеци за миналото. Момичето беше забележително неспособно на ревност, а тъй като той бе крайно ревнив, тази нейна добродетел нараняваше честолюбието му. Той й разказваше тайни епизоди от живота си с цел да разбуди някаква искра у нея, но се оказа безполезно. Сега го притежаваше и не се нуждаеше от отминалите му години.

— О, Антъни — казваше тя, — всеки път, когато съм лоша с теб, след това съжалявам. Какво ли не бих дала да ти спестя някоя кратка моментна болка.

И в този миг очите й се пълнеха със сълзи и тя не осъзнаваше, че дава израз на една илюзия. И все пак Антъни знаеше, че има дни, в които те можеха да се нараняват един друг преднамерено — като дори изпитваха удоволствие от ударите. Тя непрестанно го озадачаваше: в един момент беше толкова близка и очарователна, стремяща се отчаяно към немислимо съвършен съюз, а в следващия бе притихнала и хладна, очевидно неразвълнувана от каквато и да било мисъл за любовта им или от това, което казваше той. Той често пъти откриваше, че в крайна сметка тези знаменателни прояви на сдържаност водеха до физически дискомфорт — макар че тя никога не се оплакваше, докато той не свършеше — или пък до някакво лекомислие или арогантност, или пък до неудовлетворително ястие на вечеря, но дори и тогава средствата, използвани от нея за непреодолимата дистанция, с която се обграждаше, бяха загадка, заровени някъде назад в нейните двадесет и две години на непоколебима гордост.

— Защо харесваш Мюриъл? — попита я той веднъж.

— Не я харесвам… много.

— Тогава защо излизаш с нея?

— Просто за да не излизам сама. Подобни момичета не изискват напрягане. Те като че ли просто вярват на всичко, което им казвам — но аз повече харесвам Рейчъл. Мисля, че е сладка — и е толкова чиста и хитра, не мислиш ли? Имах и други приятелки — в Канзас Сити и в училище, — разни момичета, които случайно се сближаваха с мен, а после се отдръпваха без особена причина, обикновено заради някое момче. И аз повече не се интересувах от тях. Сега повечето са омъжени. Какво значение има — те бяха просто познати хора.

— Ти харесваш повече мъжете, така ли е?

— О, много повече. Умът ми е настроен за тях.

— Твоят ум е като моя. Не е определено мъжки, нито определено женски.

По-късно тя му разказа за началото на познанството си с Блокман. Един ден в „Делмонико“ Глория и Рейчъл попаднали на Блокман и мистър Гилбърт, които обядвали, и любопитството я подтикнало да се присъединят към тях. Тя го бе харесала — и то доста. Той бил като спасение от младежите, а освен това се задоволявал с толкова малко. Създавал й настроение и я разсмивал, независимо дали я разбирал, или не. Срещала се с него няколко пъти въпреки явното неодобрение на родителите си и след около месец той й предложил да се омъжи за него, обещавайки й всичко — от вила в Италия, до блестяща кариера в киното. Тя се изсмяла в лицето му — и той също се изсмял.

Но не се отказал. До пристигането на Антъни на арената полагал упорити усилия. Тя се отнасяла добре с него, като оставим настрани това, че винаги го наричала с оскърбителен прякор — като междувременно разбрала, че, образно казано, той я следвал, докато вървяла по оградата, за да я хване, ако падне.

Вечерта преди обявяването на годежа тя казала на Блокман. Ударът бил тежък. Тя не разказа на Антъни подробностите, но намекна, че той доста е спорил с нея. Антъни разбра, че разговорът е привършил много бурно, като Глория — хладна и невъзмутима — е лежала свита в ъгъла на канапето, а Джоузеф Блокман от „Филмс пар екселанс“ крачел по килима с присвити очи и наведена глава. Глория изпитвала съжаление към него, но преценила, че е по-добре да не го показва. В последен изблик на любезност тя се опитала да го накара да я намрази. Но Антъни, знаейки, че безразличието на Глория бе най-силната й съблазън, си представи колко безполезно е било това. Често пъти мислите му случайно се насочваха към Блокман, докато накрая го забрави напълно.

Апогей

Един следобед те намериха по-предни места на слънчевия горен етаж на един автобус и с часове се возиха от площада, озарен от залязващото слънце покрай здрача, спускащ се над реката. После, когато последните слънчеви лъчи напуснаха западните улици, се насочиха към оживеното авеню, потъмняло от застрашителните рояци пчели, плъзнали от универсалните магазини. Движението бе натоварено и изобилстваше от безразборни задръствания. Автобусите бяха като плътно притиснати от тълпата платформи, чакащи изсвирването на регулировчика.

— Не е ли хубаво! — извика Глория. — Виж!

Един мелничарски фургон с бяло брашно, каран от набрашнен клоун, премина пред тях, теглен от бял кон, впрегнат редом до черния си събрат.

— Колко е жалко! — оплака се тя. — Толкова красиво биха изглеждали в здрача, ако и двата коня бяха бели. Страхотно съм щастлива в тази минута, в този град.

Антъни поклати глава в знак на несъгласие.

— Мисля, че градът е шарлатанин. Винаги се бори да достигне огромния си и впечатляващ градски характер, който му приписват. Опитва се да бъде един романтичен метрополитен.

— Не е така. Мисля, че наистина е впечатляващ.

— Само понякога. Но това е понятно и изкуствено зрелище. То има своите създадени от пресата звезди и своята крехка и нетрайна сцена и, трябва да призная, най-голямата армия от статисти, събирани някога на едно място. — Той поспря, засмя се и продължи: — От техническа гледна точка може би е отлично, но не е убедително.

— Обзалагам се, че полицаите смятат хората за глупаци — каза Глория замислено, докато гледаше как указват помощ на една грамадна, но страхлива дама да пресече улицата. — Винаги им се струват изплашени и неспособни, и стари. — А после: — По-добре да слезем. Обещах на мама да вечерям рано и да си легна. Казва, че имам уморен вид, по дяволите.

— Бих искал да сме женени — промълви той изтрезнял. — Нямаше да се налага да си пожелаваме „лека нощ“, а щяхме да правим каквото си искаме.

— Би било хубаво, нали! Мисля, че трябва много да пътуваме. Искам да посетя Средиземноморието и Италия. А по някое време бих искала да се кача и на сцената — да кажем, за около година.

— Можеш да бъдеш сигурна. Ще напиша пиеса за теб.

— Би било чудесно! И аз ще играя в нея. А после някой ден, когато имаме повече пари — което бе тактичен намек за смъртта на стария Адам, — ще си купим разкошно имение, нали?

— О, да, със собствен басейн.

— С цяла дузина басейни. И със собствена река. О, как бих искала това да стане сега.

Странно съвпадение — той искаше съвсем същото нещо. Подобно на гмурци, те се спуснаха в тъмната тълпа, прииждаща на талази, излязоха на хладните улици с номера от петдесет нагоре и лениво се понесоха към къщи, безкрайно романтични един за друг. Вървяха сами в една прохладна градина с дълбоко заспал призрак.

Щастливите дни се носеха като лодка по бавното течение. Пролетни вечери, изпълнени с печална меланхолия, от които миналото изглеждаше прекрасно и горчиво, ги подканяха да се обърнат назад и да видят, че любовите на минали лета отдавна са си отишли и са отмрели в забравените мелодии на онези години. Най-ярките моменти бяха винаги тогава, когато някакво изкуствено препятствие ги разделяше един от друг. В театъра ръцете им се търсеха, преплитаха, искаха и отвръщаха една на друга с нежен натиск в дългата тъмнина. В препълнени стаи устните им изричаха безмълвни думи, разбираеми само за очите на другия. И всичко това без да съзнават, че вървят по стъпките на стотици поколения. Смътно разбираха, че ако истината бе целта на живота, то щастието беше нейна проява, която трябваше да бъде уловена в краткия си трепетен миг. И тогава в една приказна вечер май се превърна в юни. Оставаха шестнадесет дни… петнадесет… четиринадесет…

Три отклонения

Малко преди обявяването на годежа Антъни отиде в Теритаун да види дядо си, който, по-съсухрен и посивял в резултат от злобните шеги на времето, посрещна новината с дълбок цинизъм.

— О, ще се жениш, така значи?

Той изрече това с такава съмнителна любезност и поклати глава нагоре и надолу толкова пъти, че Антъни се почувства доста потиснат. Тъй като не беше наясно с намеренията на дядо си, той предполагаше, че голяма част от парите ще се паднат на него. Доста щяха да отидат и за разни благотворителни дела, разбира се — благотворителност в името на реформаторството.

— И ще работиш ли?

— Защо… — опитваше се да печели време Антъни, донякъде объркан. — Та аз работя. Нали знаете…

— Имах предвид работа — каза Адам Печ обезкуражаващо.

— Още не съм съвсем сигурен с какво ще се занимавам. Все пак не съм просяк — заяви той енергично.

Старецът го изгледа с полупритворени очи. После, почти извинително, го попита:

— Колко спестяваш годишно?

— Нищо засега…

— И след като едва успяваш да живееш с парите си, си решил, че по някакво чудо с тях ще можете да живеете и двама?

— Глория има собствени пари. Достатъчно, за да си купува дрехи.

— Колко?

Без да възприема този въпрос като неуместен, Антъни отвърна:

— Около сто на месец.

— Това прави всичко на всичко седемстотин и петдесет годишно. — После поомекна: — Трябва да са достатъчно. Ако имате разум, това трябва да е достатъчно. Но въпросът е дали го имате, или не.

— Предполагам. — Антъни бе принуден засрамено да изслуша тези назидателни нравоучения на стареца, а следващите му думи бяха изпълнени със суета: — Мога да се справя съвсем добре. Вие май сте убеден, че нищо не струвам. Във всеки случай дойдох просто за да ви съобщя, че ще се женя през юни. Довиждане, сър.

С това той се обърна и тръгна към вратата, без да знае, че в този момент дядо му за пръв път го хареса.

— Почакай! — извика Адам Печ. — Искам да говоря с теб.

Антъни извърна глава.

— Е, сър?

— Седни. Остани тук тази вечер.

Поуспокоен, Антъни седна отново на стола си.

— Съжалявам, сър, но трябва да се видя с Глория довечера.

— Как се казва?

— Глория Гилбърт.

— Нюйоркско момиче ли е? На някои познати?

— Тя е от Средния запад.

— Какво работи баща й?

— В някаква целулоидна корпорация или тръст, или нещо подобно. Те са от Канзас Сити.

— И там ли ще се жените?

— А, не, сър. Мислим да се оженим в Ню Йорк… съвсем скромно.

— А какво ще кажеш да направите сватбата тук?

Антъни се поколеба. Тази идея не му хареса, но вероятно бе разумно да се подсили интересът на стареца към бъдещото му семейство. Освен това Антъни бе леко развълнуван.

— Много любезно от ваша страна, дядо, но няма ли да ви създадем притеснения?

— Всичко създава притеснения. Баща ти също се ожени тук, само че в старата къща.

— Така ли? Аз мислех, че се е оженил в Бостън.

Адам Печ се замисли.

Всъщност е така. Той се ожени в Бостън.

За момент Антъни изпита притеснение от тази поправка и се опита да го прикрие с думи:

— Е, ще говоря за това с Глория. Аз лично бих искал да стане така, но то в крайна сметка зависи от семейство Гилбърт, нали разбирате.

Дядото въздъхна дълбоко, притвори очи и се облегна в креслото си.

— Бързаш ли? — попита той с различен тон.

— Не особено.

— Питам се — подхвана Адам Печ, хвърляйки благ и нежен поглед навън към люляковите храсти, които шумоляха срещу прозорците, — питам се дали някога си се замислял за задгробния живот.

— Ами… понякога.

— Аз мисля много за живота след смъртта. — Очите му бяха замъглени, но гласът му бе уверен и ясен. — Седях си днес тук и си мислех за това, което ни чака, и си спомних за един следобед преди около шестдесет и пет години. Играехме си с по-малката ми сестра, Ани, там, долу, където сега е лятната къща.

Той протегна ръка към дългата цветна леха. Очите му бяха пълни със сълзи, а гласът му трепереше.

— Замислих се… и ми се стори, че и ти трябва да помислиш повече за задгробния живот. Трябва да бъдеш… по-стабилен — той поспря, като че търсейки точката дума, — по-усърден… аз…

След това изражението му се промени, цялата му външност се сви, подобно на някакъв капан, готов да щракне всеки миг, и когато продължи, мекотата бе изчезнала от гласа му:

— … аз бях само две години по-голям от теб — проскърца той с лукав присмех, — когато изпратих трима души от фирмата на Рен и Хърт в приют за бедни.

Антъни смутено се сепна.

— Е, довиждане — каза дядо му неочаквано. — Ще изпуснеш влака.

Антъни напусна къщата необикновено въодушевен, но изпитваше и леко съжаление към стареца — не защото богатството му не можеше да му купи „нито младост, нито добро храносмилане“, а защото бе предложил на Антъни да се ожени в неговата къща и защото бе забравил за сватбата на сина си, нещо, което би трябвало да помни.

Ричард Керъмъл, който бе определен за един от шаферите, причини на Антъни и Глория много тревоги през последните няколко седмици, като непрекъснато затъмняваше светлината от техния прожектор. „Демоничният любовник“ бе публикувана през април и засенчи любовната им авантюра, а може да се каже, че засенчи и всичко останало, до което авторът й се докосна. Това бе доста оригинално, но прекалено художествено написано произведение, третиращо темата за един донжуан от нюйоркските предградия. Както Моури и Антъни бяха казвали и преди, а сега го твърдяха и най-враждебно настроените критици, в Америка нямаше друг автор, способен с такъв размах да опише атавистичните и груби реакции на този обществен слой.

Книгата се позадържа по рафтовете, а после внезапно „тръгна“. Изданията — отначало малки, а после по-големи — увеличаваха броя си всяка седмица. Говорител на Армията на спасението я отрече като цинично изопачаване на нравственото израстване, което се наблюдавало сред подземния свят. Находчиви рекламни агенти разпространиха безпочвения слух, че „Джипси“ Смит щял да заведе дело за клевета, тъй като един от главните герои бил негова пародия. Книгата бе забранена в обществената библиотека на Бърлингтън, щата Айова, а един хроникьор от Средния запад намекна недвусмислено, че Ричард Керъмъл бил в санаториум с диагноза „делириум тременс“.

Авторът наистина прекарваше дните си в състояние на блажена лудост. Творението му присъстваше в три четвърти от разговорите му. Той искаше да знае дали хората са чули „най-новото“. Влизаше в някой магазин и на висок глас поръчваше да му изпратят от книгата, за да привлече случаен признателен поглед от продавача или клиентите. Той знаеше с точност в кои градове и райони на страната книгата му се продава най-добре. Знаеше точно какво печели от всяко издание и когато срещнеше някой, който не я бе чел или, което беше рядкост, не беше чувал за нея, изпадаше в мрачна потиснатост.

Поради това съвсем естествено беше Антъни и Глория да ревнуват и да решат, че той е прекалено замаян от собственото си величие, което го правеше досаден. За голямо неудоволствие на Дик Глория тръбеше навред, че никога не е чела „Демоничният любовник“ и не възнамерява да го прави, докато всички не престанат да говорят за тази книга. Всъщност сега тя нямаше време за четене, тъй като подаръците бяха започнали да пристигат — отначало по-рядко, но вече набираха скоростта на лавина, като се започне от дрънкулки, изпратени от позабравени приятели на семейството, и се стигне до снимки на позабравени бедни роднини.

Моури им подари един изящен сервиз, състоящ се от сребърни чаши, коктейлен шейкър и отварачки за бутилки. Вниманието на Дик бе намерило по-конвенционален израз в сервиз за чай от „Тифани“. Джоузеф Блокман изпрати прост и изящен пътнически часовник, придружен от визитката му. Имаше дори и цигаре от Баундс. Това развълнува Антъни дотолкова, че дори му се доплака. В действителност всяка емоция, лишена от истерия, изглеждаше естествена за половината дузина хора, пометени от тази огромна жертва пред олтара на условността. Определената за тази цел стая в „Плаза“ бе претъпкана с подаръци, изпратени от приятели от Харвард и съдружници на дядо му, със спомени за дните на Глория във Фармоувър, както и с доста трогателни трофеи от бившите й любими, които пристигаха редом с тайнствени и меланхолични послания на внимателно пъхнати картички, започващи с „Не се поколебах, когато…“ или „Със сигурност ти желая много щастие…“, или дори „Когато четеш тия редове, ще бъда на път за…“.

Най-щедрият подарък беше същевременно и най-разочароващият. Той бе направен от Адам Печ — чек за пет хиляди долара.

Антъни проявяваше безразличие към повечето подаръци. Струваше му се, че това ще ги принуди да си водят списък за семейното положение на познатите си поне през следващите петдесет години. Но Глория изпадаше във възторг от всяка нова пратка, късаше опаковката и картона с алчността на куче, риещо за кокал, без дъх дърпаше панделки или развиваше телове и накрая изваждаше цялата вещ, оглеждаше я критично, а лицето й не изразяваше никаква емоция освен обикновен интерес.

— Погледни, Антъни!

— Дяволски хубаво, нали?

Отговорът идваше чак след един час, когато точно му описваше впечатленията си от подаръка — дали би било по-добре, ако той бе по-малък или по-голям, дали е била изненадана от него и ако това е било така, колко точно е била изненадана.

Мисис Гилбърт подреждаше и преподреждаше въображаема къща, разпределяйки подаръците в различните стаи, като им даваше определения от рода на „второкачествен часовник“, или „сребро за всеки ден“ и объркваше Антъни и Глория с полушеговити подмятания за стаята, която тя наричаше „детска“. Тя остана доволна от подаръка на стария Адам и изрази убеждението си, че той е една много древна душа „и всичко останало“. Може би защото Адам Печ никога не прозря дали тя имаше предвид напредналата старост на ума му, или пък това беше някаква нейна собствена психическа квалификация, не може да се каже, че остана доволен. Всъщност той винаги говореше за нея пред Антъни като за „онази стара жена, майката“, сякаш тя бе героиня от някоя комедия, която той многократно бе поставял на театрална сцена. Що се отнася до Глория, той не можеше точно да реши какво мисли. Тя го привличаше, но, както самата Глория каза пред Антъни, вероятно я вземаше за твърди фриволна и се страхуваше да я одобри.

Пет дни!… В градината на Теритаун бе издигнат дансинг. Четири дни… Бе уреден специален влак, който да докара и откара гостите до Ню Йорк. Три дни!…

Дневникът

Тя стоеше до леглото си, облечена със синя копринена пижама, а ръката й понечи да загаси лампата и да потопи стаята в мрак. Внезапно промени намерението си, отвори едно чекмедже на масата и извади малка черна тетрадка, с надпис „Дневник“. Водеше го от седем години. Много от нещата, написани с молив, бяха вече почти нечетливи. Имаше записки за отдавна забравени нощи и следобеди, въпреки че това не беше интимен дневник и да започваше с незабравимото „Ще водя този дневник за бъдещите си деца“. Докато прелистваше страниците, й се стори, че от полузаличените имена я гледат очите на много мъже. С един от тях бе ходила в Ню Хевън за пръв път — през 1908 година, когато бе на шестнадесет и раменете с подплънки бяха на мода в Йейл — и бе поласкана, тъй като „тъчдаун“-ът^[2] Мишо я бе „атакувал“ цялата вечер. Тя въздъхна при спомена за сатенената рокля „като на големите“, с която толкова се гордееше, и оркестъра, който свиреше „Яма-яма, мой ямаецо“ и „Градът-джунгла“. Толкова отдавна бе всичко това!… Имена: Елтиндж Риърдън, Джим Парсънс, Къдравия МакГрегър, Кенет Кауън, Фрай Рибешкото око (когото харесваше, защото бе толкова грозен), Картър Кърби — той й изпрати подарък, също както и Тюдор Байърд, Марти Рефър — първият, в когото се бе влюбила за повече от един ден. Стюърт Холкоум, който я бе отмъкнал с автомобила си и се бе опитал насила да я накара да се омъжи за него. И Лари Фенуик, от когото винаги се беше възхищавала, защото една вечер й бе казал, че ако го целуне, ще трябва да слезе от колата му и да се прибере пеша. Какъв списък!

… Е, този списък в края на краищата бе минало. Сега тя беше влюбена, готова бе да се впусне в един вечен романс, който трябваше да синтезира в себе си цялата романтичност. Въпреки това тя чувстваше известна тъга при спомена за онези мъже и за лунните нощи и „трепетите“, които бе изпитвала… и за целувките. Миналото — нейното минало, — о, каква радост! Тя бе изпитала безмерно щастие.

Глория обръщаше страниците и погледът й неволно попадна на разхвърлените записки от последните няколко месеца. Тя внимателно изчете най-новите от тях.

„1-ви април. Зная, че Бил Карстеърс ме мрази, защото се държах лошо, но понякога не ми харесва да проявяват към мен прекалена сантименталност. Ходихме с колата му до кънтри клуба «Рокиър», а през дърветата се виждаше най-чудесната луна. Сребристата ми рокля бледнееше. Странно е как човек забравя другите вечери в «Рокиър» — с Кенет Кауън, когато толкова го обичах!“

„3-ти април. След два часа, прекарани с Шрьодер, който, както ми казаха, имал милиони, реших, че подобно придържане към нещата изхабява, особено когато става дума за мъже. Няма нищо по-прекалено от това, но, кълна се, от днес нататък ще се забавлявам. Говорихме за «любов» — колко банално! С колко ли мъже съм говорила за любов?“

„11-и април. Печ наистина се обади днес! А когато ме заклейми преди около месец, сам си затръшна вратата. Постепенно изгубвам вяра, че може да има мъж, който да не е податлив на фатални наранявания.“

„20-и април. Прекарах деня с Антъни. Може да се омъжа за него по някое време. Допадат ми идеите му, той стимулира моята оригиналност. Към десет часа дойде Блокман с новата си кола и излязохме на Ривърсайд Драйв. Тази вечер той ми хареса — толкова внимателен беше. Разбра, че не ми се говори и през цялото време мълча.“

„21 — ви април. Събудих се с мисълта за Антъни и той, разбира се, ми позвъни и бе толкова мил по телефона… отложих една друга среща заради него. Струва ми се, че днес мога да отложа всичко заради него, дори бих могла да наруша Десетте Божи заповеди. Той ще дойде в осем, а аз ще бъда в розово и ще изглеждам свежа и колосана…“

Тук тя поспря, спомняйки си, че след като той си бе тръгнал през онази вечер, тя се беше съблякла, тръпнеща от палавия априлски вятър, който нахлуваше през прозорците. Но сякаш не чувстваше хладината, сякаш от сърцето й извираше някаква топлина.

Следващите редове бяха написани няколко дни по-късно:

„24-ти април. Искам да се омъжа за Антъни, защото съпрузите често пъти са само «съпрузи», а аз искам да се омъжа за любим.

Съществуват четири основни типа съпрузи:

(1) Съпруг, който вечер винаги иска да си стои вкъщи, няма пороци и работи за заплата. Абсолютно неприемлив!

(2) Атавистичен господар, чиято любима трябва да е на разположение за негово удоволствие. Този тип винаги, смята всяка хубава жена за «плитка», за някаква патка със забавено умствено развитие.

(3) Следва обожателят, идолопоклонникът на своята съпруга и собствеността си. Това води до пълна забрава на всичко останало. Този тип мъже се нуждаят от емоционална актриса за жена. Господи! Сигурно е страхотно мъчително да те смятат за добродетелен.

(4) И Антъни — на моменти страстен любовник, който има ум дотолкова, че да разбере кога му е изхвърчал или трябва да изхвърчи. И аз искам да се омъжа за Антъни.

Какви червеи са жените, които пълзят по корем през безцветните си бракове! Бракът е създаден не за да служи за фон, а да се нуждае от такъв. Моят ще бъде изключителен. Той не може, няма да бъде декорът — той ще бъде изпълнението, живото, прекрасно, бляскаво изпълнение, на което светът ще служи за сценарий. Отказвам да посвещавам живота си на потомството. Та човек дължи на настоящите поколения толкова, колкото и на нежеланите си деца. Каква съдба — да стана дебела и непривлекателна, да престана да обичам себе си, да мисля за мляко, овесена каша, бавачки, пелени… Скъпи мечтани деца, колко по-красиви сте вие, вие, ослепителни малки създания, които пърхате (всички деца пърхат) със златните си крилца…

Такива деца обаче, горките ми мънички бебета, почти нямат нищо общо с брака.“

„7-и юни. Нравствен въпрос: беше ли грешно, че накарах Блокман да се влюби в мен? Защото аз наистина го харесвах. Той беше почти сладък в тъгата си тази вечер. И колко уместно бе това, че гърлото ми бе стегнато, а сълзите ми бяха готови да бликнат всеки момент. Но той вече е само минало — скътан в богатите ми спомени.“

„8-и юни. А днес обещах повече да не хапя устната си. Е, предполагам, че ще престана… но ако ме беше помолил да престана да ям?

Пускаме балончета — ето какво правим ние с Антъни. А днес ги надухме толкова красиви, те се пукаха, а ние правехме нови и нови… големи и красиви… докато не свършихме сапунената вода.“

Тук дневникът приключваше. Тя погледна датите преди 8-и юни 1912-а, 1910-а, 1907-а. Най-ранните записки бяха направени с пухкавата й заоблена шестнадесетгодишна ръчичка — беше нещо за Боб Ламар и някаква друга дума, която не можа да разчете. После разбра какво е и усети, че очите й се напълват със сълзи. С полузаличено мастило бе описана първата й целувка, споменът за която бе поизбледнял, в онзи залез на дъждовната веранда преди седем години. Тя като че ли си спомни нещо, което един от двамата бе казал през онзи ден, но не можа да се сети точно какво. Сълзите й се затъркаляха по-бързо, докато накрая престана да вижда страницата. Плачеше, защото си спомняше единствено дъжда и мокрите цветя в двора, и мириса на влажната трева.

След малко намери един молив и с трепереща ръка изтегли три неравни паралелни черти под последния текст. После с големи печатни букви написа КРАЙ, постави тетрадката обратно в чекмеджето и се пъхна в леглото си.

Диханието на пещерата

Когато се върна в апартамента си след годежната вечеря, Антъни загаси лампата и с усещането, че е безличен и чуплив като порцеланов съд, оставен на келнерската масичка, се пъхна в леглото си. Нощта беше топла — достатъчен му беше и един чаршаф — и през широко отворените прозорци долетя някакъв звук, краткотраен и летен, изпълнен с далечно предчувствие. Той си мислеше, че младежките години зад гърба му, скучни и безцветни, бяха изживени с един повърхностен и колеблив цинизъм спрямо чувствата на хора, които отдавна се бяха превърнали в пръст. А имаше и нещо отвъд това — сега той го разбираше. Съществуваше съюзът на неговата душа с тази на Глория, чийто лъчезарен огън и свежест бяха жизненият материал за създаването на мъртвата красота на книгите.

Нощта донасяше в стаята му с високи тавани този настойчив, неясен и разтапящ се звук — нещо, което градът подхвърляше, а после си искаше обратно, като дете, играещо с топка. В Харлем, в Бронкс, в Грамърси Парк и в крайречните райони, в малки салони или върху дребния чакъл на облените от лунна светлина покриви хиляди влюбени издаваха този звук, изпълвайки въздуха с частици от него. Целият град го издаваше в синята лятна тъмнина, подхвърляше го, а после си го вземаше обратно с обещанието, че не след дълго животът ще бъде като красива приказка, с обещанието за щастие. Той вдъхваше на любовта надежда за собственото й оцеляване. Повече не можеше да й даде.

И тогава някаква различна нотка наруши меката нощна хармония. Този шум идваше откъм приземния етаж на една къща, на около тридесетина метра от прозореца на Антъни, и бе смях на жена. Започна тихо, но постепенно стана безспирен и почти хленчещ — „вероятно някоя прислужница с любовника си“, помисли си той, — след това се усили, премина в истерия и му напомни за едно момиче, обхванато от почти болезнен пристъп на смях, което бе видял на някакво водевилно представление. После кикотът затихна, но след миг прозвуча отново, този път примесен с думи — някакви груби шеги, които той не успя да долови. Смехът секна за момент, тогава Антъни чу ниския тътен на мъжки глас и отново смях: безспирен, отначало дразнещ, а после странно ужасяващ. Той потрепери, измъкна се от леглото и отиде до прозореца. Гласът бе достигнал най-голямата си мощност, напрегнат и скован, почти като писък — сетне внезапно спря и остави след себе си тишина, празна и страховита, както и пустата вселена над главата му. Антъни постоя още миг до прозореца, после се върна в леглото си. Беше разстроен и неспокоен. Опитваше да се овладее, но имаше нещо животинско в онзи смях, което бе обзело въображението му и, за пръв път от четири месеца насам, поднови старото му отвращение и ужас от живота. Като че стаята го задушаваше. Искаше му се да излезе на някое хладно и обгърнато от бриз място, високо над града, и да води ведро и необвързано с нищо съществуване единствено в задните кътчета на съзнанието си. Животът беше като онзи звук, онзи зловещ и неспирен женски смях.

— О, боже мой! — почти изрева той, поемайки си дълбоко дъх.

И заравяйки лице във възглавницата, напразно се опитваше да насочи вниманието си към събитията от предстоящия ден.

Утро

В сивата светлина той успя да види, че е едва пет часът. Чувстваше се неспокоен и съжали, че се беше събудил толкова рано — на сутринта щеше да има уморен вид. Завиждаше на Глория, която би могла да замаскира умората си с грим.

В банята той дълго се съзерцава в огледалото и откри, че е необичайно блед — половин дузина дребни недостатъци изпъкваха на фона на сутрешната му бледност, а пък и през нощта брадата му бе набола — цялостният ефект според него беше, че той изглеждаше непривлекателен, измъчен и полуболен.

На тоалетката му имаше разни неща, които той внимателно прерови с треперещи пръсти — билетите им за Калифорния, чековата книжка с пътнически чекове, часовникът му, нагласен с точност до половин минута, ключът за апартамента му — да не забрави да го даде на Моури — и което бе най-важното, пръстенът. Беше от платина с инкрустирани малки смарагди. Глория бе настояла за това. Бе казала, че винаги е искала венчална халка със смарагди.

Това беше третият подарък, който той й правеше.

Първият беше годежният пръстен, а след него имаше и една малка златна табакера. Сега щеше да й подарява много неща — дрехи, бижута, приятели, вълнения. Мисълта, че отсега нататък ще трябва да плаща за всичките й прищевки, му се стори абсурдна. Това щеше да му струва доста пари. Антъни се замисли дали не бе подценил този факт и дали не трябваше да осребри по-голям чек. Изпита дори лека тревога.

И тогава близостта на събитието изведнъж помете всички детайли от съзнанието му и го остави без дъх. Беше дошъл денят — нетърсен, само преди шест месеца неподозиран, а сега се промъкваше с жълтите зари през източния му прозорец и танцуваше по килима, сякаш слънцето се усмихваше на някаква собствена стара и често повтаряна шега.

Антъни се засмя с нервен едносричен смях.

— За бога! — промърмори той на себе си. — Та аз съм почти женен!

Шаферите

Шестима млади мъже в библиотеката на КРОС ПЕЧ се развеселяваха все повече и повече под въздействието на шампанското „Мъм’с“, прикрито в кофи със студена вода между лавиците с книги.

ПЪРВИЯТ МЛАД МЪЖ: За бога! Повярвайте ми, в следващата си книга ще извъртя такава сватбена сцена, че ще ги смразя!

ВТОРИЯТ МЛАД МЪЖ: Онзи ден се запознах с една дебютантка, та тя ми каза, че книгата ти била страхотна. Младите момичета обикновено умират за примитивизми.

ТРЕТИЯТ МЛАД МЪЖ: Къде е Антъни?

ЧЕТВЪРТИЯТ МЛАД МЪЖ: Разхожда се напред-назад отвън и си говори сам.

ВТОРИЯТ МЛАД МЪЖ: Господи! Забелязахте ли свещеника? Не съм виждал по-странни зъби.

ПЕТИЯТ МЛАД МЪЖ: Мисля, че са естествени. Странни са хората, които си слагат златни зъби.

ШЕСТИЯТ МЛАД МЪЖ: Казват, че така им харесва. Моят зъболекар ми разправяше, че веднъж една жена отишла при него и поискала да й облече два зъба в злато. Без каквато и да било причина. Така, както си били.

ЧЕТВЪРТИЯТ МЛАД МЪЖ: Чувам, че си издал книга, Дики. Поздравления!

ДИК (надуто): Благодаря.

ЧЕТВЪРТИЯТ МЛАД МЪЖ (невинно): И каква е тя? Истории от колежа?

ДИК (още по-надуто): Не са истории от колежа.

ЧЕТВЪРТИЯТ МЛАД МЪЖ: Жалко! От години не се е появявала добра книга за Харвард.

ДИК (обиден): Защо ти не запълниш липсата?

ТРЕТИЯТ МЛАД МЪЖ: Струва ми се, че видях една група гости да завиват с пакард по алеята.

ШЕСТИЯТ МЛАД МЪЖ: Може да отворим още някоя и друга бутилка за подсилване.

ТРЕТИЯТ МЛАД МЪЖ: Най-големия шок в живота си изживях, когато разбрах, че старецът ще прави сватба с пиене. Нали знаете, че е заклет прохибиционист^[3].

ЧЕТВЪРТИЯТ МЛАД МЪЖ (щраква развълнувано с пръсти): Ей богу! Знаех си, че съм забравил нещо. Но все си мислех, че не съм си сложил жилетката.

ДИК: А какво е то?

ЧЕТВЪРТИЯТ МЛАД МЪЖ: Ей богу! Ей богу!

ШЕСТИЯТ МЛАД МЪЖ: Ей! Вие! Какво става?

ВТОРИЯТ МЛАД МЪЖ: Какво си забравил? Пътя за къщи ли?

ДИК (злонамерено): Забравил е сюжета за своята книга с харвардски истории.

ЧЕТВЪРТИЯТ МЛАД МЪЖ: Не, сър, забравил съм за подаръка, по дяволите! Забравих да купя подарък на стария Антъни. Все го отлагах и отлагах и, ей богу, накрая съм забравил! Какво ли ще си помислят?

ШЕСТИЯТ МЛАД МЪЖ (иронично): Вероятно само това забавя сватбата.

(ЧЕТВЪРТИЯТ МЛАД МЪЖ поглежда изнервено часовника си. Смях.)

ЧЕТВЪРТИЯТ МЛАД МЪЖ: Ей, богу! Какво магаре съм!

ВТОРИЯТ МЛАД МЪЖ: Какво ще кажеш за шаферката, която си мисли, че е Нора Байес? Непрекъснато ми разправяше, че искала сватбата да е в стила на рагтайма. Казва се Хейнс, от Хемптън е.

ДИК (пришпорвайки въображението си): Искате да кажете Кейн, Мюриъл Кейн. Тя е нещо като „морално задължение“, струва ми се. Веднъж спасила Глория от удавяне или нещо подобно.

ВТОРИЯТ МЛАД МЪЖ: Не мислех, че е възможно да престане с това перманентно люлеене за достатъчно дълго време, за да плува. Бихте ли ми напълнили чашата? Току-що си говорихме със стареца за времето.

МОУРИ: Кой? Старият Адам?

ВТОРИЯТ МЛАД МЪЖ: Не, бащата на булката. Сигурно работи в метеорологическата служба.

ДИК: Той ми е чичо, Отис.

ОТИС: Е, та това е почтена професия. (Смях.)

ШЕСТИЯТ МЛАД МЪЖ: Булката ти е братовчедка, нали?

ДИК: Да, Гейбъл, така е.

ГЕЙБЪЛ: Много е красива. Не е като теб, Дики. Обзалагам се, че ще накара стария Антъни да капитулира.

МОУРИ: Защо на всички младоженци им се прикачва епитетът „стар“? Струва ми се, че женитбата е грешка на младостта.

ДИК: Моури е професионален циник.

МОУРИ: А ти си интелектуален фалшификатор!

ПЕТИЯТ МЛАД МЪЖ: Тук се води битка на мозъци, Отис. Събирай колкото можеш повече трохи.

ДИК: Ти си фалшификатор! Какво ли знаеш ти?

МОУРИ: А ти какво знаеш?

ДИК: Питай ме каквото искаш. От която и да е област на познанието.

МОУРИ: Добре. Какъв е фундаменталният принцип на биологията?

ДИК: Ти самият не го знаеш.

МОУРИ: Не се измъквай.

ДИК: Ами естественият подбор.

МОУРИ: Грешка.

ДИК: Предавам се.

МОУРИ: Онтогенезисът е кратко повторение на филогенезата.

ПЕТИЯТ МЛАД МЪЖ: Не е зле като за начало!

МОУРИ: Питайте друго. Какво е влиянието на мишките върху детелиновите насаждения? (Смях.)

ЧЕТВЪРТИЯТ МЛАД МЪЖ: А какво е влиянието на плъховете върху Декалога^[4]?

МОУРИ: Млъкни, глупако. В това има връзка.

ДИК: И каква е тя?

МОУРИ (поспира за миг от нарастващо смущение): Защо, я да видим. Май съм забравил точно. Беше нещо за пчелите, които изяждат детелината.

ЧЕТВЪРТИЯТ МЛАД МЪЖ: А детелината изяжда мишките! Ам! Ам!

МОУРИ (намръщвайки се): Нека помисля малко.

ДИК (надигайки се внезапно от стола си): Чуйте!

(В съседната стая избухва залп от гласове. Шестимата млади мъже стават и проверяват вратовръзките си.)

ДИК (авторитетно): По-добре да се присъединим към стрелковата дивизия. Може би ще правят снимки. Не, това май ставаше после.

ОТИС: Гейбъл, погрижи се за любителката на рагтайма.

ЧЕТВЪРТИЯТ МЛАД МЪЖ: Господи, как можах да не изпратя подарък?

МОУРИ: Ако ми дадете още малко време, ще измисля отговора за мишките.

ОТИС: Миналия месец бях шафер на стария Чарли Макинтайър и…

(Те бавно се насочват към вратата, гласовете се превръщат в глъчка, а началните акорди на увертюрата постепенно преминават в дълги религиозни стонове откъм органа в къщата на АДАМ ПЕЧ.)

Антъни

Петстотин очи пронизваха гърба на фрака му, а слънцето проблясваше върху неуместно буржоазните зъби на свещеника. Той с усилие се въздържа да не се засмее. Глория говореше нещо с ясен и горд глас, а самият той се опитваше да си внуши, че всичко това е безвъзвратно, че сега всяка секунда има огромно значение, че животът му е разсечен на два периода и че светът се променя пред очите му. Той се опитваше да улови онова екзалтирано усещане отпреди десет седмици. Но онези емоции му убягваха, дори не чувстваше физическото неспокойствие на сутринта — всичко беше една огромна последица. И тези златни зъби! Той се питаше дали свещеникът е женен. Хрумна му и странната мисъл дали отчето би могъл да извърши собственото си бракосъчетание…

Но когато взе Глория в обятията си, той осъзна, че става подвластен на някаква сила. Сега чувстваше как кръвта се движи по вените му. Върху него натежа едно упоително и приятно задоволство, което му внуши чувство за отговорност и притежание. Той беше женен.

Глория

Толкова много и тъй объркани емоции, че не можеха да бъдат определени точно! Тя би могла да плаче за майка си, която тихо хлипаше на два-три метра по-назад, а също и за прекрасното юнско слънце, което се лееше през прозорците. Тя нямаше съзнателни възприятия. Само чувство, оцветено с безумно диво вълнение от това, че се случваше най-важното — и доверие, огнено и страстно, горящо в нея като молитва, че след миг ще бъде завинаги и със сигурност в безопасност.

Късно вечерта те пристигнаха в Санта Барбара, където чиновникът от нощната смяна в хотел „Лакфадио“ отказа да ги пусне, тъй като според него те не били женени.

Чиновникът си помисли, че Глория е красива. Той обаче не мислеше, че нещо, толкова красиво като Глория, би могло да има морал.

„Con amore“^[5]

Първата половин година — пътуването на запад, дългите месеци на развлечения по бреговете на Калифорния и сивата къща близо до Гринидж, където живяха, докато есента посиви природата — онези дни, онези места бяха свидетели на възхитителните часове. Бездиханната идилия на годежа им отстъпи, отначало пред бурната романтика на по-голямата страст, и се прехвърли към други влюбени. Един ден те се огледаха и видяха, че си е отишла, но не можаха да разберат как. Ако някой от тях бе загубил другия в дните на идилията, за потърпевшия изгубената любов щеше завинаги да бъде онова смътно незадоволено желание, което е в основата на живота. Но магията не се задържа на едно място и влюбените трябва да продължат…

Идилията отмина, отнасяйки със себе си младежката ненаситност. Дойде ден, в който Глория откри, че останалите мъже вече не я отегчават. Дойде и ден, в който Антъни откри, че може да прекарва дълги вечери с Дик в разговори за ония невероятни абстракции, които го бяха занимавали през младостта му. Но знаейки, че са взели най-хубавото от любовта, те се бяха вкопчили в онова, което им оставаше. Любовта тлееше — в дългите среднощни разговори, когато умът се изостря и мечтите се превръщат в същността на живота, в дълбоката и интимна привързаност, която бяха развили един към друг, в смеха им над едни и същи абсурдни неща, в еднаквите им мисли за едни и същи благородни или тъжни неща.

Това беше преди всичко време на открития. Нещата, които те откриваха един в друг, бяха толкова различни, толкова свързани и, най-вече, толкова подсладени с любов, че в този момент изглеждаха не толкова открития, колкото отделни явления — които трябваше да бъдат взети под внимание, а след това забравени. Антъни откри, че живее с момиче, носещо в себе си огромно нервно напрежение и изключително властен егоизъм. Само за месец Глория разбра, че съпругът й е невероятен страхливец по отношение на всяка една от милионите фантазии, сътворявани от въображението му. Възприятията й бяха трескави, тъй като тази страхливост изскачаше на повърхността, ставаше почти неприлично явна, след това избледняваше и изчезваше, сякаш е била само плод на въображението й. Начинът, по който тя реагираше на всичко това, не бе присъщ на пола й — то не предизвикваше у нея отвращение, нито пък някакви преждевременни майчински чувства. На самата нея й бе почти непознато физическото усещане за страх, поради което тя не беше в състояние да разбере, но се възползва максимално от онова, което, според нея, бе положителната страна в неговия страх. Въпреки че се показваше страхливец в моменти на шок и напрежение — и тогава даваше воля на въображението си, — у него имаше някаква безразсъдна смелост, която в редки моменти я възхищаваше до дъното на душата й, а също и гордост, придаваща му увереност в моментите, когато знаеше, че го наблюдават.

Тази негова черта се прояви отначало в десетина случайни изблици на прекалена нервност. В Чикаго той се скара на един таксиметров шофьор, че карал прекалено бързо. След това отказа да заведе Глория в едно кафене, известно като сборище на мафиоти, което тя винаги бе искала да посети. Това, разбира се, можеше да има и съвсем просто обяснение — например, че той мислеше за нея. Независимо от това обаче поредицата от подобни случки й тежеше. Но нещото, което се случи в хотела в Сан Франциско една седмица след сватбата им, я накара да погледне сериозно на този проблем.

Беше след полунощ и в стаята им цареше пълен мрак. Глория се унасяше в дрямка, а равното дишане на Антъни до нея я караше да мисли, че той спи, когато внезапно го видя да се надига на лакът и се взира през прозореца.

— Какво има, любими? — промърмори тя.

— Нищо — той се отпусна на възглавницата и се извърна към нея, — нищо, скъпа ми съпруго.

— Не ме наричай „съпруга“. Аз съм ти любовница. „Съпруга“ е толкова грозна дума. А „постоянна любовница“ е толкова по-реално и по-желано… Ела в прегръдките ми — добави тя в пристъп на нежност. — Толкова ми е хубаво да спя така, когато си в прегръдките ми.

За да се озове в прегръдките на Глория, от Антъни се изискваше да положи известно усилие. Трябваше да плъзне едната си ръка под нейното рамо, да я обвие с ръце и да се притисне колкото се може по-близо под формата на нещо като люлка с три страни — и всичко това, за да бъде по-удобно на нея. Антъни се подчини, но след половин час, прекаран в това положение, ръцете му изтръпнаха. Той се увери, че тя спи, и леко я претърколи в нейната половина на леглото, след което — останал сам с мислите си, се сви в обичайната си поза.

След като получи сантиментално утешение, Глория се унесе в сън. Пътническият часовник от Блокман отброи пет минути. Стаята тънеше в тишина, която покриваше непознатите безлични мебели и потискащия таван, незабележимо сливащ се със стените. Внезапно откъм прозореца се чу някакво тракане — ясно и отчетливо в смълчаната стая.

Антъни скочи от леглото и тръгна към прозореца.

— Кой е там? — попита той със страшен глас.

Глория лежеше притихнала, съвсем будна и уплашена не толкова от тракането, колкото от строгата, притаила дъх фигура, чийто глас бе изпълнил зловещата тъмнина на стаята.

Звукът спря и стаята отново стана тиха, както преди — а после се чу как Антъни излива потоци от думи в телефонната слушалка.

— Току-що някой се опита да се вмъкне в стаята!

…

— Има някой на прозореца! — сега гласът му бе настоятелен, изпълнен с лек ужас.

…

— Добре! Побързайте!

Той затвори слушалката и застина неподвижно.

… Пред вратата се разви някаква суматоха, след това се почука, Антъни отвори и се озова пред развълнувания чиновник от нощната смяна, зад когото с широко отворени очи надничаха трима пикола. Между палеца и показалеца си чиновникът заплашително държеше натопена в мастило писалка, сякаш да послужи за оръжие. Един от пиколата бе сграбчил телефонния указал и ровеше из него с глуповато изражение. Почти в същия момент към групата се присъедини и набързо привиканият детектив на хотела, и всички вкупом нахлуха в стаята.

Чу се щракване от електрически ключ и стаята бе осветена. Глория посъбра чаршафа около себе си и затвори очи, като че да се прикрие от ужаса на това непредвидено посещение. В обърканите й мисли нямаше и капка съмнение, че скъпият й Антъни е направил някаква страхотна грешка.

… Чиновникът стоеше до прозореца и оттам гласът му звучеше странно — нещо средно между прислужник и учител, поучаващ някакъв ученик.

— Няма никой отвън — обяви той. — Ей богу, там не би могло и да има никого. Високо е поне двадесет метра. Сигурно сте чули тракането на вятъра по капаците.

— О!

И тогава тя го съжали. Единственото й желание бе да го утеши, да го притисне в обятията си, да им каже да си вървят, защото присъствието им вече е излишно. Но почти не можеше да вдигне глава от срам. Чу някаква откъслечна фраза, извинения, условности, казани от чиновника, както и невъздържания смях на пиколото.

— През цялата вечер бях дяволски неспокоен — каза Антъни — и тоя шум ме разтърси. Бях почти заспал.

— Да, разбирам — успокои го чиновникът тактично. — И на мен ми се е случвало.

Вратата се затвори. Светлините угаснаха. Антъни тихо прекоси стаята и се пъхна в леглото. Глория се преструваше на дълбоко заспала, но после въздъхна леко и се сгуши в обятията му.

— Какво имаше, скъпи?

— Нищо — отвърна той с все още треперещ глас. — Стори ми се, че има някой на прозореца, погледнах, но не видях никого, а шумът продължаваше, затова се обадих на рецепцията. Съжалявам, ако съм те обезпокоил, но тази вечер съм ужасно напрегнат.

Долавяйки лъжата, тя неволно трепна — той не бе отишъл до прозореца, дори не го беше доближил. Просто бе стоял до леглото, а после в уплахата си бе телефонирал.

— О — каза тя, — така ми се спи.

В продължение на около час те лежаха будни един до друг — Глория бе стиснала очите си толкова плътно, че виждаше сини луни, които кръжаха на бледоморав фон, а Антъни сляпо се взираше в надвисналата над главата му тъмнина.

След много седмици това бе повод за смях и шеги. Дори въведоха и традиция — всеки път, когато Антъни биваше обзет от внезапен нощен страх, тя обвиваше ръцете си около него и изтананикваше почти като песен:

— Аз ще пазя моя Антъни. О, никой никога няма да направи нищо лошо на моя Антъни!

Той се смееше, сякаш това беше някаква шега, с която и двамата се забавляваха, но за Глория не бе никаква шега. Отначало тя изпитваше силно разочарование, а по-нататък в подобни моменти полагаше голямо усилие да се овладее.

Овладяването на гнева на Глория, независимо дали той бе предизвикан от липсата на топла вода в банята, или от караница със съпруга й, се превърна почти в първостепенно занимание на Антъни. Не беше сложно — понякога бе необходимо мълчание, понякога натиск, понякога отстъпки, а понякога сила. Именно в тези нейни избухвания, съпътствани от жестокост, се проявяваше и вроденият й егоизъм. Тъй като тя бе смела и „разглезена“, поради невъзможната си, но похвална безпристрастност и собствено мнение, и най-накрая поради арогантното си съзнание, че никога не е имало момиче с нейната красота, Глория се бе превърнала в последователна, практикуваща ницшеанка. Това, разбира се, бе гарнирано с много сантименталност.

Имаше например проблеми със стомаха й. Тя бе свикнала с определени ястия и живееше със силното предубеждение, че не би могла да яде нищо друго. Трябваше да има лимонада и доматен сандвич за късната си закуска, после обядваше нещо леко, но с пълнен домат. Не само ограничаваше избора си на ястия до десетина възможни блюда, но изискваше храната да й се приготвя по точно определен начин. Един от най-неприятните моменти през първите две седмици, които прекараха в Лос Анджелис, бе, когато един нещастен сервитьор й донесе домат, пълнен със салата от пиле вместо с целина.

— Винаги го сервираме така, мадам — разтрепери се той от гневния поглед на сивите очи.

Глория не отговори, но когато сервитьорът благоразумно се отдалечи, тя удари с двата си юмрука по масата, от което порцеланът и среброто зазвънтяха.

— Горката Глория! — изсмя се Антъни, без да иска. — Май никога не можеш да получиш онова, което искаш?

— Не мога да ям каквото и да е! — избухна тя.

— Ще повикам сервитьора.

— Не е необходимо! Той не разбира нищо, проклет глупак!

— Но вината не е на хотела. Или върни поръчката и забрави, или не се инати и го изяж.

— Млъкни! — сряза го тя.

— Защо си го изкарваш на мен?

— О, не е така — изхленчи тя, — просто не мога да ям това.

Антъни млъкна безпомощно.

— Да отидем другаде — предложи той.

— Не искам да ходя другаде. Уморих се да обикалям десетина кафенета и да не мога никъде да получа едно нещо, което да е подходящо за ядене.

— Кога сме ходили в десетина кафенета?

— В този град се налага да го правиш — измъкна се Глория с готов отговор.

Озадаченият Антъни опита по друг начин.

— А защо не опиташ да го изядеш? Едва ли е толкова лошо, колкото си мислиш.

— Просто — защото — аз — не — обичам — пиле!

Тя взе вилицата си и започна презрително да боцка домата, при което Антъни очакваше всеки момент плънката да започне да хвърчи наоколо. Бе сигурен, че е поне толкова сърдита, колкото винаги й се случваше — за миг той долови искра на омраза, насочена повече към него, отколкото към някой друг, — а една ядосана Глория бе, поне засега, недостъпна.

После изненадващо той видя, че тя поднесе колебливо вилицата към устните си и опита салатата с пилешко месо. Не престана да се мръщи и той внимателно се взря в лицето й, без да казва каквото и да било, дори едва се осмеляваше да диша. Тя си взе още един път с вилицата — и след малко вече ядеше. Антъни едва сдържа удивлението си, а когато отново заговори, думите му нямаха нищо общо с пилешката салата.

Този инцидент, в различни варианти, се повтаряше, подобно на мрачна фуга, през първата година на брака им. След такива моменти Антъни винаги се чувстваше объркан, раздразнен и потиснат. Но той сметна един друг груб сблъсък на темпераментите — един спор за торбите с пране — за още по-досаден, тъй като претърпя решително поражение в тази битка.

Един следобед в Коронадо, където бе най-дългият им престой по време на пътуването — повече от три седмици, — Глория се привеждаше в бляскав вид за чая. Антъни, който дотогава бе стоял на долния етаж и беше слушал последните бюлетини за войната в Европа, влезе в стаята, целуна напудрения й врат и тръгна към своята тоалетна масичка. След известно бутане и издърпване на чекмеджета, което очевидно не го удовлетвори, той се обърна към Незавършения Шедьовър.

— Имаш ли носни кърпи, Глория? — попита я той.

Глория поклати златната си глава.

— Нямам нито една. Използвам твоите.

— Предполагам, че това е била последната — изсмя се той сухо.

— Така ли?

Тя очерта устните си с червило — ясен, но въпреки това деликатен контур.

— Донесоха ли прането?

— Не знам.

Антъни се поколеба — после, в изблик на внезапна проницателност, отвори вратата на килера. Подозренията му се оправдаха. На куката висеше синята хотелска торба, пълна с неговите дрехи — той самият ги бе сложил в нея. А подът отдолу бе затрупан с неимоверно количество бельо, чорапи, рокли, нощници, пижами — повечето от тях носени съвсем малко, но всички несъмнено попадаха в категорията „пране на Глория“.

Той задържа вратата на килера отворена.

— Защо, Глория?

— Какво?

Линията на устната й бе изтрита и поправена, според някаква загадъчна нейна представа. Ръката й не трепна нито за миг, докато тя боравеше с червилото, а и погледът й въобще не се отклони по посока на Антъни. Това бе същински триумф на концентрацията.

— Не си ли дала прането?

— Там ли е?

— Без съмнение.

— Е, тогава значи не съм го дала.

— Глория — започна Антъни, като седна на леглото и се опита да улови погледа й в огледалото, — ти си прекрасен човек, наистина! Откакто сме напуснали Ню Йорк, всеки път аз изпращам прането, а преди около седмица ти обеща, че този път ще го направиш ти, просто за да се редуваме. Единственото, което се очакваше от теб, беше да натъпчеш собствените си боклуци в тази торба и да позвъниш на камериерката.

— О, защо вдигаш толкова шум за едно пране? — удиви се Глория с леко сприхав тон. — Аз ще се погрижа.

— Не вдигам шум. Дори съм готов да си поделим задълженията, но щом сме стигнали дотам, че са свършили носните кърпи, време е да направим нещо.

Антъни смяташе, че твърденията му са изпълнени с логика. Но Глория не беше особено впечатлена, тъй като остави козметичните си занимания и му обърна гръб.

— Убий ме — предложи тя. — Антъни, любов моя, съвсем съм забравила. Честна дума, ще го направя днес. Не се сърди на твоята любима.

И какво му оставаше на Антъни, освен да я притегли върху коленете си и да отнеме с целувка малко от червилото върху устните й?

— Не възразявам — промърмори тя усмихнато, сияйна и великодушна. — Можеш да изяждаш с целувки цялото червило от устните ми, когато пожелаеш.

Те слязоха за чая. После купиха носни кърпи от един съседен галантериен магазин. Всичко бе забравено.

Но след два дни Антъни погледна в килера и видя торбата все още увиснала безжизнено на куката, а пъстроцветната и жизнена купчина върху пода бе придобила изненадваща височина.

— Глория! — извика той.

— О!

Гласът й бе изпълнен с досада. Отчаяният Антъни отиде до телефона и позвъни на камериерката.

— Струва ми се — каза нетърпеливо той, — че очакваш от мен да ти бъда нещо като прислужник.

Глория се разсмя тъй заразително, че Антъни прояви неблагоразумието също да се усмихне. Нещастник!

По някакъв незнаен начин усмивката му я превърна в господарка на положението — придавайки си вид на несправедливо обидена праведница тя демонстративно отиде до килера и започна яростно да тъпче своите дрехи в торбата. Антъни я гледаше засрамен от себе си.

— Ето! — каза тя с тон, който внушаваше, че ръцете й са се протъркали до костите от работа под бруталните разпореждания на някакъв тиранин.

Антъни си каза, че в крайна сметка й е дал един целеви урок и въпросът е приключен, но, напротив — това се оказа едва началото. Купищата пране следваха едни след други на дълги интервали. Недостигът на носни кърпи също беше периодичен, но на кратки интервали, да не говорим за постоянната нужда от чорапи, ризи и въобще всичко. И най-после Антъни разбра, че или сам трябва да дава прането, или непрекъснато да понася все по-мъчителните словесни схватки с Глория.

Глория и генерал Лий^[6]

По пътя си към Източните щати те спряха за два дни във Вашингтон, потапяйки се с известна неприязън в неговата атмосфера на силни отблъскващи светлини, на разстояния без свобода, на пищност без блясък — градът изглеждаше сивопепеляв и смутен. На втория ден те направиха едно необмислено пътуване до старата къща на генерал Лий в Арлингтън.

Автобусът, който ги закара дотам, бе претъпкан с разгорещени неудачници и Антъни, притиснат до Глория, почувства зараждането на буря. Тя се разрази в Зоопарка, където групата спря за десетина минути. Там миришеше на маймуни. Антъни се разсмя, Глория изсипа куп проклятия върху миризливите животни, като пренесе гнева си и върху пътниците от автобуса и тяхното потящо се поколение, което ги бе насочило към маймуните.

В края на краищата автобусът потегли към Арлингтън. Там срещна други автобуси и незабавно един рояк от жени и деца оставиха след себе си низ от фъстъчени люспи из залите на генерал Лий, а накрая се струпаха в салона, където той е бил оженен. Един привлекателен надпис с големи червени букви на стената на това помещение гласеше „Дамска тоалетна“. Това окончателно съкруши Глория.

— Мисля, че е направо ужасно! — каза тя почти побесняла. — Да пускат тук всичките тези хора! И да превръщат подобни къщи в туристически забележителности.

— Е — противопостави се Антъни, — ако не ги поддържаха, досега да са се разпаднали.

— И какво от това! — възкликна тя, докато търсеха портала с големите колони. — Да не би да мислиш, че от 1860 година насам тук все още се пази диханието им? Та това е обект от 1914 година?

— Не ти ли се иска да пазиш стари неща?

— Но, Антъни, това не може да бъде направено. Красивите неща достигат известен разцвет, а после повяхват и остаряват, излъчвайки спомените си в този процес на упадък. И както всеки период запада в съзнанието ни, сигурно и с нещата от този период става така. По този начин те се запазват още известно време в някои сърца, като моето, които имат способността да ги възприемат. Гробницата в Теритаун например. Идиотите, които са давали пари да се поддържа, също са допринесли за разрушаването й. Спящата пещера я няма вече. Уошингтън Ървинг^[7] е мъртъв, а книгите му година след година гният и все по-малко предизвикват възхитата ни. Гробницата също се руши, което би трябвало и да се очаква, след като така става с всички неща. Да се опитваш да запазиш цял един век чрез осъвременяване на реликвите му, е все едно да се опитваш да поддържаш живот у мъртвец чрез симуланти.

— Значи, ти смяташ, че щом времето се разпада на парчета и умира, същото трябва да става и с къщите от този период?

— Разбира се! Да не би писмото на Кийтс^[8] да придобие по-голяма стойност, ако подписът се потъмни отгоре с друго мастило, за да е по-траен? Аз просто обичам миналото и затова искам тази къща да пази спомена за своите бляскави моменти на младост и красота, а искам също така и стълбите й да скърцат под стъпките на жени с кринолини и мъже с ботуши и шпори. А те са я превърнали в изрусена и начервена шестдесетгодишна старица. Тази къща няма право да изглежда толкова преуспяваща. Ако тя държеше на Лий, можеше просто да отронва по някоя и друга тухла от време на време. Колко от тези… тези животни — тя махна с ръка наоколо — разбират нещо от всички тези истории, пътеводители, реставрации? Ценителите им се познават по това, че снижават гласа си и вървят на пръсти, но колко ли от тях биха дошли тук, ако трябваше да положат повече усилия? Иска ми се тук да се носи мирис на магнолия вместо на белени фъстъци. Искам обувките ми да скърцат по същия чакъл, по който са вървели и ботушите на генерал Лий. Няма красота без трогателност, както няма и трогателност без усещането, че тя си отива — мъже, имена, книги, къщи… всички са преходни… смъртни…

Едно малко момче се появи до тях, клатейки в ръка обелки от банани, замахна и храбро ги запрати по посока на Потомак^[9].

Чувство

Заедно с падането на Лиеж Антъни и Глория пристигнаха в Ню Йорк. Изминалите шест седмици им се струваха удивително щастливи. Както се случва с повечето младоженци, и те установиха, че имат толкова много общи фиксидеи, любопитство и странни хрумвания. Просто бяха родени един за друг.

Необходими им бяха доста усилия обаче, за да поддържат много от разговорите си на нивото на дискусията. Споровете се отразяваха фатално върху благоразположението на Глория. През целия си живот тя бе общувала или с по-низши от нея духом, или с мъже, които, почти враждебно наплашени от красотата й, не се осмеляваха да й противоречат. И съвсем естествено, тя се дразнеше, когато Антъни се отклоняваше от състоянието, в което нейните твърдения бяха безпогрешни и окончателни.

Отначало той не успя да разбере, че това е резултат отчасти от нейното „женско“ образование и отчасти от красотата й, и бе склонен да я причисли изцяло към останалите представителки на нейния пол, тоест да я определи като странна и определено ограничена. Откритието, че тя няма чувство за справедливост, го докара почти до лудост. Но също така установи, че когато нещо я интересуваше, умът й не се уморяваше толкова бързо, колкото неговият. Това, което не откриваше у нея, бе педантичната телеология^[10] на ума й — чувството за ред и точност, възприемането на живота като загадъчно свързана поредица от случайности. Не след дълго той разбра, че наличието на подобно качество при нея би било нелепо.

Сред нещата, които и двамата споделяха, най-силно бе почти неестественото привличане на сърцата им. В деня, когато напускаха хотела в Коронадо и опаковаха багажа си, тя седна на едно от леглата и заплака сърцераздирателно.

— Скъпа… — Той я прегърна и опря главата й върху рамото си. — Какво има, моя Глория? Кажи ми.

— Заминаваме — хълцаше тя. — О, Антъни, това е първото място, където живяхме заедно. Двете ни легълца… тук… едно до друго… те винаги ще ни чакат, а ние никога повече няма да се върнем при тях.

Тя късаше сърцето му — това поне винаги успяваше да направи. Нейната сантименталност го завладя и изпълни очите му със сълзи.

— Глория, но ние просто отиваме в друга стая. И там ще има други две легълца. Та ние ще бъдем заедно през целия си живот.

Думите й се изляха с нисък и дрезгав глас:

— Но няма да бъде… като нашите две легла… никога повече. Където и да отидем, каквото и да променим, нещо ще бъде изгубено… нещо ще остане тук. Никога няма да се повтори същото. Аз бях толкова твоя… тук…

В порив на страст той я притисна към себе си, отказвайки вътрешно каквато и да било критика на нейната сантименталност. Просто трябваше разумно да се улови моментът, та дори това да означаваше задоволяване на желанието на Глория да плаче — ленивата Глория възхищаваща се от собствените си мечти, извличаща трогателност от незабравимите мигове от живота и младостта.

По-късно същия следобед, когато се върна от гарата с билетите, той я намери заспала върху едно от леглата, а ръцете й бяха прегърнали някакъв черен предмет, който той отначало не можа да определи. След като се приближи, видя, че е една от неговите обувки не особено нова, нито пък кой знае колко чиста, но лицето й, по което личаха засъхнали следи от сълзи бе допряно до нея и в този момент Антъни разбра древното й и благородно послание. Изпита почти екстаз да я събуди и да я види, че му се усмихва, свенлива, но напълно съзнаваща красотата на собственото си въображение.

Без да се замисля за стойността или незначителността на тези две неща, на Антъни се струваше, че те са близо до любовта.

Сивата къща

През двадесетте действителният импулс на живота започва да затихва и всъщност на тридесет само за елементарните души много неща продължават да са толкова важни и значими, колкото и преди десетина години. На тридесет латернаджията е нито повече, нито по-малко от един прояден от молците човек, който върти ръчката на кутията — а навремето е бил човекът с латерната! Безпогрешното клеймо на човечността докосва всички онези незначителни и красиви неща, чиято безлична слава единствено младостта успява да улови. Бляскав бал, изпълнен с лек романтичен смях, протърква собствените си коприна и сатен, за да се оголи рамката, която е човешко дело — о, тази вечна ръка! — една, колкото трагична, толкова и божествена игра става просто поредица от речи, над които дълги хладни и влажни часове се е потил вечният плагиатор и които са изнесени от хора, подвластни на спазми, страхливост и човешка сантименталност.

И този път това се случи с Глория и Антъни през първата година от брака им. Сивата къща ги хвана в стадия, когато латернаджията бавно преминаваше през неизбежната си метаморфоза. Тя беше на двадесет и три, а той — на двадесет и шест.

Отначало сивата къща бе изпълнена със съвсем пасторални намерения. През първите две седмици след завръщането им от Калифорния те живееха нетърпеливо в апартамента на Антъни, сред задушната атмосфера на отворени куфари, много гости и вечните торби с пране. Обсъждаха с приятелите си изумителния проблем за своето бъдеще. Дик и Моури седяха с тях и се съгласяваха със сериозен, почти замислен вид, докато Антъни изброяваше плановете си за това какво те „трябва“ да направят и къде „трябва“ да живеят.

— Бих искал да заведа Глория в чужбина — оплакваше се той, — само да не беше тази проклета война… А след това бих искал да имаме някое място в провинцията, но близо до Ню Йорк, разбира се, където да мога да пиша… или да правя каквото реша.

Глория се засмя.

— Не е ли сладък? — попита тя Моури. — Да правел каквото реши! А какво да правя аз, докато той работи? Моури, ще ме забавляваш ли, ако Антъни работи?

— Е, засега няма да работя — обади се Антъни бързо.

Те таяха смътното убеждение, че в един неясен ден той щеше да навлезе на дипломатическото поприще и всички принцове и министър-председатели щяха да му завиждат заради красивата му жена.

— Е — каза Глория безпомощно, — сигурна съм, че не знам. Все говорим и говорим и доникъде не стигаме, и питаме всичките си приятели, а те отговарят така, както би ни харесало. Как искам някой да се погрижи за нас.

— Защо не отидете… в Гринидж или някъде другаде? — предложи Ричард Керъмъл.

— Бих искала — светна лицето на Глория. — Мислиш ли, че можем да намерим къща там?

Дик сви рамене, а Моури се засмя.

— Забавлявате ме вие двамата — каза той. — Не съм виждал по-непрактични хора! Щом стане дума за някое място и вие очаквате да извадим купчина снимки от джобовете си и да ви покажем различните архитектурни стилове на вилите.

— Тъкмо това не искам — изхленчи Глория. — Не искам в съседство някоя гореща едноетажна вила с много бебета, бащата на които подрязва тревата, облечен в риза с навити ръкави…

— За бога, Глория — прекъсна я Моури, — никой не иска да те затваря във вилата. И кой, по дяволите, вкара в разговора тези вили? Но пък и никога няма да намерите подходящо място, ако не излезете да го потърсите.

— Къде да отидем? Ти казваш „Да излезете и потърсите“ — но къде?

Изпълнен с достойнство, Моури махна с ръка, сякаш с лапа, посочвайки стаята.

— Където и да е. Навън, в провинцията. Има много места.

— Благодаря.

— Вижте! — Ричард Керъмъл завъртя жълтеникавото си око. — Бедата при вас двамата е, че сте прекалено неорганизирани. Знаете ли въобще нещо за щата Ню Йорк? Млъкни, Антъни, сега говоря на Глория.

— Е — призна тя най-накрая, — ходила съм на две-три партита в Портчестър и в Кънектикът, но, разбира се, не това е щатът Ню Йорк, нали? Нито пък е Мористаун — добави тя сънливо и не особено на място.

Последва изблик на смях.

— О, господи! — извика Дик. — Нито пък Мористаун. Не, а също не и Санта Барбара, Глория. Чуй ме сега. Първо, ако не разполагате с цяло състояние, няма смисъл да споменавате места като Нюпорт или Саутхемптън, или Туксидо. И дума не може да става за тях.

С това всички се съгласиха мълчаливо.

— А аз лично мразя Ню Джърси. Пък и, разбира се, има места и над Ню Йорк, над Туксидо.

— Прекалено е студено — каза Глория кратко. — Веднъж съм ходила там с кола.

— Е, има и много други градове, например Рай — между Ню Йорк и Гринидж, — където бихте могли да си купите малка сива къща за около…

При тази фраза Глория скочи с победоносен вид. За пръв път след завръщането им от Източните щати знаеше какво иска.

— О, да! — извика тя. — О, да! Това е: малка сива къща, с много белота наоколо, заобиколено от блатни кленове — кафяви и златисти, като на картина, изобразяваща октомври. Къде можем да намерим това?

— За съжаление, загубил съм си списъка на малки сиви къщи, заобиколени от блатни кленове, но ще се опитам да го намеря. Дотогава вземете лист хартия и, напишете имената на седем възможни града. И всеки ден тази седмица пътувайте до един от тях.

— О, боже! — опита се да протестира Глория, душевно сломена. — Защо не го направиш вместо нас? Мразя, влаковете.

— Ами вземете кола под наем и…

Глория се прозя.

— Уморих се да говорим за това. Струва ми се, че през цялото време говорим само за това къде да живеем.

— Моята изящна жена се уморява от мислене — забеляза Антъни с ирония. — Тя се нуждае от доматен сандвич, който да стимулира изтерзаните й нерви. Хайде да отидем да пием чай.

За жалост, в резултат от този разговор, те приеха съвсем буквално съвета на Дик и два дни по-късно отидоха до Рай, където пообиколиха, водени от един раздразнителен агент на недвижимо имущество, досущ като деца, изгубили се в гора. Той им показа къщи за около сто долара на месец, които бяха долепени до други къщи също за по сто долара на месец. Показа им и отделни къщи, на които те неизменно все нещо не харесваха, въпреки че донякъде се поддадоха на желанието на агента да погледнат печката — каква печка! И да потупват с ръка вратите и стените с явното намерение да разберат, че сградата няма да се срути толкова бързо, независимо че видът й доста убедително внушаваше тъкмо това. През прозорците те се взираха в помещения, които бяха мебелирани или „по търговски“ — с груби столове и твърди канапета, или „по домашному“ — с всевъзможни навяващи меланхолия вещи, останали от предишни лета: разплетени тенис ракети, удобни канапета и потискащи статуетки ала Гибсън. С чувство на вина разгледаха няколко наистина хубави къщи, стилни, с достойнство, спокойни — за по триста долара на месец. Тръгнаха си от Рай, след като благодариха на агента на недвижимо имущество много, много, наистина.

В претъпкания влак обратно за Ню Йорк зад тях седеше някакъв прекалено тежко дишащ латиноамериканец, чиито последни няколко ястия очевидно се бяха състояли предимно от чесън. Бяха благодарни, че успяха да се доберат до апартамента си, след което Глория, почти в състояние на истерия, се втурна в безукорната баня, за да се изкъпе в горещата вана. Засега поне, що се отнася до бъдещото им жилище, силите и на двамата бяха изчерпани поне за седмица напред.

В края на краищата въпросът се разреши от само себе си с неочаквана романтика. Един следобед Антъни се втурна във всекидневната, озарен от „идеята“.

— Сетих се! — извика той, сякаш току-що бе хванал мишка. — Ще си вземем кола.

— Мили боже! Не ни ли стига, че трябва да се грижим за себе си?

— Нека ти обясня, може ли? Хайде просто да си оставим нещата при Дик, да сложим няколко куфара в колата — тази, която ще купим — и да тръгнем към Ню Хевън. Ще видиш, че щом се измъкнем от района на Ню Йорк, цените на наемите просто започват да спадат и веднага щом намерим подходяща къща, просто ще се установим.

Честото и успокоително повтаряне на думата „просто“ разбуди летаргичния й ентусиазъм. Крачейки яростно из стаята, той симулираше динамична и неудържима работоспособност.

— Ще купим колата утре.

Животът, накуцвайки след бързоходните ботуши на въображението, ги изпрати извън града едва седмица по-късно, с евтин, но лъскав и нов открит спортен автомобил те преминаха през лабиринтите на Бронкс, а после през един широк и мрачен район, в който невесели синьо-зелени празни пространства се редуваха с квартали, кипящи от мащабни и долни занимания.

Напуснаха Ню Йорк в единадесет часа и горещото и блажено пладне преваляше, когато навлязоха в Пелъм.

— Това не са градове — отбеляза Глория с укор, — това са просто жилища, които хладнокръвно са струпани върху празни площи. Представям си как всички мъже в този район сутрин от прекалено бързане топят мустаците си в кафето.

— И играят пинокъл^[11] на път за работа.

— Какво е пинокъл?

— Не го приемай толкова буквално. Откъде да знам? Но ми звучи така, сякаш тук го играят непрекъснато.

— Харесва ми. Напомня ми за пукане на кокалчета или нещо подобно… Нека аз да карам.

Антъни я погледна подозрително.

— Можеш ли да се закълнеш, че караш добре?

— Правя го от четиринадесетгодишна възраст.

Той внимателно спря колата до пътя, за да сменят местата си. После, с ужасно скърцане и ръмжене, колата включи на скорост и Глория се изсмя по начин, който Антъни възприе като твърде обезпокоителен и проява на възможно най-лош вкус.

— Тръгваме! — извика тя. — Ууууп!

Главите им се люшнаха, подобно на тези на марионетки, когато автомобилът подскочи напред и зави вихрено около един млекарски фургон, чийто шофьор се изправи на мястото си и изрева след тях. В рамките на вековната традиция на шофьорите Антъни отвърна с няколко епиграми относно простащината на млекарите. Забележките му обаче бяха сбити и той се обърна към Глория с все по-засилващото се убеждение, че е направил груба грешка, като й е поверил колата. В крайна сметка откри, че тя е шофьорка с доста ексцентричен нрав и безкрайно безразсъдство.

— Само не забравяй — предупреди я изнервено той, — че човекът каза да не превишаваме двадесет мили в час през първите пет хиляди мили.

Тя кимна леко, но очевидно бе решена да достигне забранената граница колкото се може по-бързо, затова леко увеличи скоростта. В следващия момент Антъни направи нов опит:

— Видя ли този знак? Да не искаш да ни спрат?

— О, за бога! — извика Глория отчаяно. — Винаги преувеличаваш!

— Ами не искам да ме арестуват.

— Кой е тръгнал да те арестува? Толкова си упорит — така беше и със сиропа ми за кашлица снощи.

— То е за твое добро.

— Ха! Че да бях останала да си живея при мама.

— Как можеш да ми говориш така!

Те профучаха покрай един полицай.

— Видя ли го? — попита Антъни.

— О, направо ме подлудяваш! Нали не ни арестува?

— После ще бъде твърде късно — веднага намери отговор Антъни.

Думите му бяха пълни с укор, той изглеждаше почти обиден.

— Че тази старица няма да вдигне над тридесет и пет.

— Не е стара.

— Стара е по дух.

През този следобед колата се присъедини към торбите за пране и апетита на Глория, които заедно съставляваха триединството на раздора. Той я предупреждаваше, когато наближаваха железопътни прелези, сочеше й насрещните автомобили, докато накрая настоя да кара той, а бясната и обидена Глория седна мълчаливо до него някъде между градовете Ларчмънт и Рай.

Но именно поради това нейно мълчание сивата къща се материализира от абстракцията и почти веднага след Рай той мрачно се предаде и отстъпи волана за втори път. Мълчаливо я помоли и Глория мигом се оживи, заклевайки се да бъде по-внимателна. Но един неучтив трамвай грубо настояваше да остане върху релсите си и поради това Глория се мушна в странична уличка — и повече този следобед не успя да намери пътя към Пост Роуд. Улицата, по която най-после тръгнаха, се оказа на доста голямо разстояние от отклонението за Пост Роуд, почти на пет мили от Кос Коб. Чакълената настилка ставаше все по-груба, после все по-кална, пътят се стесняваше и накрая от двете му страни се появиха редици от кленове, през които се процеждаше залязващото слънце, а то сякаш правеше безкрайни експерименти със светлини и сенки по високата трева.

— Загубихме се — оплака се Антъни.

— Прочети тази табела!

— „Мариета — пет мили“. Какво е Мариета?

— Никога не съм го чувала, но нека да отидем. Тук не можем да обърнем, а все някъде би трябвало да има отклонение за Пост Роуд.

Пътят все по-често се пресичаше от дълбоки коловози и коварни каменни бордюри. Те профучаха покрай три селскостопански постройки. Сред купчината посивели покриви се появи град, в центъра на който имаше висока бяла камбанария.

После Глория, която се колебаеше между две възможни посоки, направи своя избор, но бе твърде късно, тъй като се удари в един пожарен кран и с всичка сила откачи кардана на колата.

Беше тъмно, когато агентът на недвижимо имущество от Мариета ги заведе при сивата къща. Тя се намираше на запад от селцето, което бе обгърнато с наметката на топлото синьо небе, закопчано с малки звезди. Сивата къща вероятно бе съществувала, когато жените, отглеждащи котки, са били вещици, когато Пол Ривиър е правил фалшиви ченета в Бостънския подготвителен клас, за да ядосва хората на големия бизнес, когато нашите предци бляскаво са изоставили Уошингтън на тълпи. От онова време къщата стоеше свряна в един тъмен ъгъл, значително прекроена отвътре и боядисана отвън, с пристроена кухня и странична веранда — но независимо от това, че на места някакъв весел простак бе покрил покрива с червена ламарина, сградата оставаше в предизвикателно колониален стил.

— Как стигнахте до Мариета? — попита агентът с тон, който бе сред първите братовчеди на подозрението. Той им показа четирите просторни и проветриви спални.

— Закъсахме — обясни Глория. — Аз налетях върху един пожарен кран, после ни теглиха до гаража, а там видяхме вашата табелка.

Мъжът кимна, очевидно неспособен да проследи подобен изблик на спонтанност. Имаше нещо леко неморално в това да извършиш нещо без няколко месеца обмисляне.

Още същата вечер те подписаха договора за наем и с колата на агента се върнаха тържествуващо в сънливия и разнебитен хотел „Мариета Ин“, който бе твърде разпадащ се дори за случайните неморални простъпки и последващото от тях веселие на всеки провинциален крайпътен мотел. Почти половината нощ те лежаха будни и планираха нещата, които щяха да правят тук. Антъни щеше да работи с поразителен темп върху своята история и по този начин щеше да спечели благоразположението на своя изпълнен с цинизъм дядо… Когато поправеха колата, щяха да разгледат околността и да отидат до най-близкия „много приятен“ клуб, където Глория щеше да играе голф „или нещо друго“, докато Антъни пишеше. Това, разбира се, бе идеята на Антъни — самата Глория бе сигурна, че не иска да върши нищо друго, освен да чете, да мечтае и да бъде хранена с доматени сандвичи и лимонада от някакъв ангелски прислужник, който все още оставаше на по-заден план. След завършването на всеки параграф Антъни щеше да идва и да я целува, докато тя лениво лежеше в хамака… Хамак! Люлка за новите й мечти, поклащана от вятъра и обливана от леки слънчеви вълни, които хвърляха отблясъци върху съседните жита и прашните пътища, изпъстрени от капките на тихия летен дъжд…

И гостите — тук те имаха дълъг спор, в който и двамата се опитваха да докажат, че са изключително зрели и предвидливи. Антъни настояваше, че трябва да посрещат хора поне през седмица за уикенда, тъй като това щяло да „внася разнообразие“. Което предизвика един задълбочен и доста сантиментален разговор на тема дали Антъни не намира, че самата Глория носи разнообразие. Въпреки уверенията му, че това е така, тя упорстваше в съмненията си. Накрая разговорът завърши с обичайния монолог: „И какво? Е, какво да правим тогава?“

— Ами да си вземем куче — предложи Антъни.

— Не. Искам котенце.

Тя подробно и ентусиазирано разказа за историята, навиците и вкусовете на котката, която имала някога. Антъни реши, че това вероятно е било ужасно същество, без капка обаяние или пък вярност в сърцето си.

По-късно заспаха, но се събудиха час преди зазоряване, а пред заслепените им очи танцуваше видението на славната сива къща.

Душата на Глория

И през есента сивата къща ги посрещна с прилив на сантименталност, който прикри циничността на нейната старост. Съществуваха проблемите с торбите с пране, апетита на Глория, склонността на Антъни към размишления и неговата въображаема „нервност“, но имаше и периоди, изпълнени с изненадваща ведрост. Един до друг на верандата те чакаха луната да залее сребристите поля, да потопи гъстата гора и да плисне сияйните си вълни в краката им. На тази лунна светлина лицето на Глория изглеждаше проникновено бледо, като някакъв спомен, и със съвсем малко усилие те спускаха завеса пред натрапващия им се навик и всеки откриваше у другия почти недокоснатата романтичност на отминалия юни.

Една нощ, докато главата й лежеше върху сърцето му и цигарите им тлееха, описвайки лъкатушещи светлинни дъги в тъмния купол над леглото, тя за пръв път заговори съвсем бегло, за мъжете, които за кратко се бяха спирали върху нейната красота.

— Мислиш ли понякога за тях? — попита той.

— Само понякога… когато се случи нещо и споменът за някой мъж изплува в съзнанието ми.

— И какво си спомняш — целувките им?

— Различни неща… Мъжете са различни с различните жени.

— Как така различни?

— О, съвсем… трудно е да се обясни. Мъже, които са имали най-постоянната слава на такива или инакви, с мен са били изненадващо непоследователни. Брутални мъже са ставали нежни, незначителни мъже са проявявали удивителна лоялност и преданост, а често пъти почтени мъже са се държали по начин, който би могъл да се определи като всичко друго, но не и почтен.

— Например?

— Ами имаше един младеж, Пърси Уолкът от Корнел, който минаваше за голям герой в колежа, за велик атлет, говореха, че бил спасил много хора в някакъв пожар или нещо подобно. Но аз скоро открих, че е глупав, и то по доста опасен начин.

— Как така?

— Той като че ли имаше някаква собствена наивна представа за жената, „подходяща да му стане съпруга“, и аз очевидно се вмествах в тази представа, а това винаги ме докарваше до лудост. Той искаше момиче, което никога не е било целувано, да обича да шие, да си седи вкъщи и да благоговее пред неговото самомнение. И съм готова да се обзаложа, че ако е намерил някоя глупачка да седи и тъпее с него, то със сигурност кръшка с някоя по-независима.

— Аз бих съжалявал съпругата му.

— А аз — не. Помисли само каква глупачка е била, ако не го е осъзнала, преди да се омъжи за него. Той е от онзи тип мъже, чиято представа за уважение и почитание към жената се изчерпва с това никога да не й доставят никакво удоволствие. И в най-добрите си намерения той беше за Средновековието.

— А как се отнасяше към теб?

— Ще стигна и до това. Както вече ти казах — или пък не съм ти казала? — той изглеждаше страхотно: големи честни кафяви очи, а с усмивката си гарантираше, че сърцето, което я излъчва, е от чисто двадесеткаратово злато. Тъй като бях млада и доверчива, помислих, че е достатъчно благоразумен, и една вечер, когато се връщахме след танци във фермата в Хот Спрингс, аз го целунах доста пламенно. Спомням си, че беше чудесна седмица — с най-избуялите дървета, които се разливаха като зелена пяна над долината и от които се издигаше лека мъгла през октомврийските утрини, сякаш в тях бе запален някакъв огън и щеше да ги преобрази в кафяви…

— А твоят приятел с неговите идеали? — прекъсна я Антъни.

— Изглежда, след като ме целуна, той реши, че може да се надява и на нещо повече, че няма защо повече да ме „уважава“ като момичето на своите мечти.

— И какво направи?

— Не много. Аз го блъснах от един насип край пътя, от около пет метра, преди още да бе предприел каквото и да било.

— Нарани ли го? — попита Антъни през смях.

— Счупи си ръката и си изкълчи глезена. После разказа за случката на целия Хот Спрингс, а когато ръката му заздравя, един човек, Барли, който ме харесваше, се сби с него и му я счупи отново. О, голяма история беше. Онзи заплашваше, че ще съди Барли, а за Барли — той беше от Джорджия — говореха, че си купил пистолет. Но междувременно мама ме отведе на север, почти насила, и така и не разбрах какво е станало… Струва ми се, че веднъж видях Барли във фоайето на хотел „Вандербилт“.

Антъни избухна в продължителен и силен смях.

— Какъв успех си имала! Предполагам, че би трябвало да бъда бесен, след като си се целувала с толкова много мъже. Но не съм.

При тези думи тя се надигна и седна в леглото.

— Странно, но съм сигурна, че тези целувки не са оставили никакви следи у мен… искам да кажа, няма дори и помен от разпуснатост, въпреки че веднъж един мъж ми каза колко го дразнела мисълта, че съм нещо като чаша за обществена употреба.

— Ама че нахал!

— Аз само се изсмях и му отговорих да мисли за мен по-скоро като за купа с дръжки, която се предава от ръка на ръка на събирания, но от това стойността й не намалява ни най-малко.

— Това някак си не ме притеснява… от друга страна обаче, вероятно би ме тревожило, ако бе дарявала нещо повече от обикновени целувки. Но аз вярвам, че ти си абсолютно неспособна на ревност, като изключим наранената ти суета. Защо не те интересува какво съм правил? Или би предпочела да съм абсолютно невинен.

— Всичко зависи от това, какво впечатление е останало у теб. Аз съм се целувала, защото момчетата са били толкова хубави или е имало пълнолуние, или дори защото съм се чувствала леко сантиментална и малко възбудена. Но това е всичко — то не е имало абсолютно никакво въздействие върху мен. Но ти би запомнил и би позволил на спомените да те навестяват и да те тревожат.

— Никога ли не си целувала друг така, както целуваш мен?

— Не — отвърна тя простичко. — Както ти казах, мъжете са опитвали… о, много неща. С всяко хубаво момиче е така… Разбираш ли — продължи Глория, — за мен няма значение с колко жени си бил в миналото, стига това да е било просто заради физическото удоволствие, но мисля, че не бих понесла мисълта, че си живял заедно с друга жена известно време, или пък, че си искал да се ожениш за някое друго момиче. Различно е някак. Ще си спомняш за всички моменти на интимност… и те ще притъпяват свежестта, която в края на краищата е най-ценното в любовта.

Изпълнен с възторг, той я притегли към себе си на възглавницата.

— О, скъпа моя — прошепна той, — нима мога да си спомням за нещо друго, освен за твоите целувки!

А после Глория със съвсем смирен глас:

— Антъни, дали ми се струва, че някой е жаден?

Антъни стана от леглото със свенлива и смутена усмивка.

— Със съвсем мъничко лед във водата — добави тя. — Мислиш ли, че може да се уреди?

Глория използваше прилагателното „мъничко“ всеки път, когато искаше някаква услуга — това придаваше на молбата й по-скромно звучене. Но Антъни отново се засмя — независимо дали тя искаше цял айсберг, или само едно парченце лед, все едно, той трябваше да слезе до кухнята… Гласът й го последва през коридора: „И съвсем мъничко бисквита със съвсем мъничко мармалад отгоре…“

— О, господи! — въздъхна Антъни и вметна на модния жаргон: — Страхотно е това момиче! Направо ме убива!

— Когато си имаме бебе — подхвана тя един ден (това, както вече бе решено, щеше да стане след три години), — искам да прилича на теб.

— Освен в краката — вметна той закачливо.

— О, да, освен в краката. Трябва да има моите крака. Но останалото може да бъде на теб.

— Моят нос?

Глория се поколеба.

— Е, може носът да е на мен. Но определено твоите очи… и моята уста и, струва ми се, моята форма на лицето. Чудя се — мисля, че би бил сладък, ако има й моята коса.

— Скъпа моя Глория, та ти си присвои цялото бебе.

— Е, без да искам — извини се тя жизнерадостно.

— Нека поне има моята шия — настоя той, оглеждайки се съсредоточено в огледалото. — Често си казвала, че харесваш шията ми, понеже адамовата ми ябълка не е изпъкнала… пък и твоята шия е твърде къса.

— Нищо подобно — извика тя възмутено, извръщайки се към огледалото, — съвсем си е добре! Мисля, че никога не съм виждала по-хубава шия.

— Доста къса е — подразни я той.

— Къса? — Гласът й изразяваше раздразнение и учудване. — Къса? Ти си луд. — Тя издължи шия, после я сви, за да убеди самата себе си в гъвкавостта й, присъща на влечуго. — И това ти наричаш къса шия?!

— Една от най-късите, които съм виждал.

За пръв път от седмици насам от очите на Глория се затъркаляха сълзи, а погледът й издаваше истинско страдание.

— О, Антъни…

— Боже мой, Глория! — Той се доближи объркан до нея и обхвана лактите й с ръце. — Не плачи, моля те! Не разбра ли, че само се шегувах? Глория, погледни ме! Но, скъпа, ти имаш най-дългата шия, която някога съм виждал. Честна дума.

Сълзите й се смениха от горчива усмивка.

— Е… тогава не трябваше да ми казваш тези неща. Нека си говорим за бебето.

Антъни крачеше из стаята и говореше, сякаш репетираше за някаква реч в парламента.

— Накратко казано, бихме могли да имаме два вида бебета, две съвсем определени и логични бебета, напълно различни. Едното би могло да е комбинация от най-доброто от двама ни. Твоето тяло, моите очи, моят ум, твоята интелигентност… А другото бебе би могло да вземе най-лошото от нас — моето тяло, твоя нрав, моята нерешителност.

— На мен ми харесва повече второто бебе — каза тя.

— А аз бих искал — продължи Антъни — да имаме две тройки тризнаци с разлика от една година, след което да си правим експерименти с шестте момчета…

— Горката аз! — възкликна тя.

— … ще изпратя всяко да учи в различна страна и по различна система и когато станат на двадесет и три години, ще ги повикам, за да видя какво е излязло.

— Нека всички вземат моята шия — предложи Глория.

Краят на главата

Колата най-после бе поправена и с преднамерена отмъстителност се захвана да ги тормози оттам, където бе престанала да им създава безспирни неприятности. Кой да кара? Колко бързо да се движи Глория? Тези два въпроса, наред с вечните контраобвинения, бяха неизбежни ден след ден. Те отидоха до градовете на Пост Роуд — Рай, Портчестър и Гринидж, отбиха се да видят дузина приятели, предимно на Глория, почти всички от които бяха в различен етап на отглеждане на бебета и с това, както и други неща, я отегчиха до степен на нервно разстройство. В продължение на цял час след всяко гостуване тя яростно хапеше пръстите си и се опитваше да излее гнева си върху Антъни.

— Ненавиждам жените — почти крещеше тя. — Какво, по дяволите, можеш да ми кажеш… освен женски празни приказки? Наложи се да се възхищавам от дузина бебета, докато всъщност ми се искаше да ги удуша. И всяко от тия момичета е или в начална фаза на ревност и подозрителност към съпруга си, ако той е чаровен, или пък вече се отегчава от него, ако не е.

— Нямаш ли намерение вече да се срещаш с жени?

— Не знам. Никога не ми се струват чисти… никога… никога. С много малки изключения. Констанс Шоу — нали я знаеш, мисис Мериъм, която ни посети миналия вторник — е почти единствената. Толкова е висока и свежа, и бляскава.

— Не харесвам толкова високи.

След няколко вечери, когато ходиха на танци в различни провинциални клубове, те решиха, че есента е твърде близо, за да могат да си позволят да се „изявяват;“ по-нашироко, въпреки че бяха склонни да го правят. Той мразеше голфа, а Глория го харесваше само малко и макар да изпита истинско удоволствие от състезанието, което една вечер организираха с някакви студенти, и бе доволна, защото Антъни се гордееше с красотата й, тя долови безпокойството на домакинята, някоя си мисис Гранби, от факта, че състудентът на Антъни, Алек Гранби, се включи крайно ентусиазирано във веселбата. Семейство Гранби никога повече не се обадиха и въпреки че Глория се смееше, това доста я засегна.

— Виждаш ли — обясни тя на Антъни, — ако не бях омъжена, това не би я обезпокоило… Но тя е ходила на кино навремето и вероятно си мисли, че съм вампир. Въпросът е в това, че за да спечелиш благоразположението на такива хора, се изискват известни усилия, които аз не съм склонна да положа… Пък и онези симпатични млади първокурсници, които ми правеха мили очи и ме засипваха с идиотски комплименти! Пораснала съм, Антъни!

Мариета предлагаше оскъден светски живот. Половин дузина фермерски имения образуваха хектагон около града, но те принадлежаха на древни мъже, които се показаха само като бездейни буци, покрити със сивкава слама, свити на задните седалки на лимузините си на път за гарата, понякога придружавани от също тъй древни и два пъти по-масивни от тях съпруги. Местните жители бяха крайно безинтересни — преобладаващата част бяха неомъжени жени, — хоризонтът им не се простираше по-далеч от училищните фестивали, а душите им бяха мрачни, подобно на неприветливата белокаменна архитектура на трите местни църкви. Единственият сред тях, с когото те влязоха в по-близък контакт, бе широкоплещестото шведско момиче с широк ханш, което идваше да им помага в домакинството. Тя бе мълчалива и работлива, а след като един ден я завари да рони горчиви сълзи, захлупила лице върху кухненската маса, Глория изпита необичаен страх от нея и престана да се оплаква от храната. Поради необяснимата си и загадъчна скръб момичето остана при тях.

Склонността на Глория да изпитва предчувствия и изблиците й на неясна свръхестественост бяха изненада за Антъни. Нещо сложно, присъщо на същността й и възприето в ранните й години, прекарани с майката билфистка, или пък някаква вродена свръхчувствителност я правеха податлива на всевъзможни психически внушения. И въпреки че далеч не бе лековерна по отношение на хорските намерения, тя проявяваше склонност да приписва всяко необичайно събитие на своеобразните прищевки на мъртвите. Отчаяните скърцания из старата къща във ветровити нощи, които за Антъни не бяха нищо друго освен крадци със заредени револвери в ръка, за Глория представляваха аури, зли и неспокойни, на отминали поколения, изкупващи неизкупимата си вина в древното и романтично домашно огнище. Една нощ силното затръшване на вратите на долния етаж накара Антъни да слезе и със страх да провери внимателно, но без никакъв резултат. След това двамата лежаха будни почти до зори и си задаваха един на друг въпроси, сякаш бяха на изпит по история на света.

През октомври за две седмици ги посети Мюриъл — Глория й се бе обадила по телефона, при което мис Кейн приключи разговора с обичайното си „Дообре. Идвам с гръм и трясък!“ И тя пристигна с дузина популярни песни под мишница.

— Би трябвало да имате грамофон тук, в провинцията — каза тя. — Някой малък „Вик“, те поне не струват много. И всеки път, когато се чувствате самотни, Карузо или Ал Джонсън ще ви навестяват.

Тя страшно притесни Антъни с изявлението си, че „той е първият умен мъж, когото среща, и че й е писнало от повърхностни хора“. Той се чудеше как е възможно хората да се влюбват в такива жени. Но реши, че ако човек я погледне с известна безпристрастност, би могъл да съзре у нея многообещаваща мекота.

А Глория, която бурно демонстрираше любовта си към Антъни, бе изпаднала в състоянието на доволно мъркаща котка.

Накрая Ричард Керъмъл пристигна за един бъбрив и буквално болезнен за Глория уикенд, по време на който той обстойно обсъждаше себе си с Антъни, докато тя отдавна спеше детския си сън на горния етаж.

— Много странно — целият този успех и всичко — каза Дик. — Малко преди да се появи романът, аз опитвах, но без особен успех, да пиша разкази. После, след като ми издадоха книгата, пооправих три от тях и ги приеха в едно списание, откъдето преди ги бяха отхвърлили. И така става с много неща оттогава: издателите започнаха да ми плащат едва от зимата насам.

— Победителю, не се оставяй да бъдеш разглезен.

— Имаш предвид да пиша боклуци! — Той се замисли. — Ако това означава умишлено да инжектирам блясък в книгите си, няма да стане. Но едва ли пък и ще бъда толкова внимателен. Определено съм започнал да пиша по-бързо и като че ли се замислям по-малко от преди. Може би се дължи на това, че не разговарям достатъчно — сега, когато вие се оженихте, а Моури замина за Филаделфия. Нямам предишния подтик и амбиция. Рано ме застигна успехът, така да се каже.

— Това не те ли тревожи?

— Подлудява ме. Обзема ме някакво състояние, аз го наричам „треска за изречения“, подобна на „доларовата треска“ — някакво напрегнато литературно самосъзнание, което ме спохожда, щом започна да се насилвам. Но истинският ужас са дните, в които си внушавам, че не мога да пиша. Това се случва, когато се замислям дали въобще си струва да се пише… искам да кажа — дали не съм някакъв величаещ себе си глупак.

— Харесва ми, когато говориш така — каза Антъни в лек пристъп на старата си покровителствена арогантност. — Страхувах се да не би да си се видиотил от много работа. Четох онова безумно интервю, което си дал преди време…

Дик го прекъсна с измъчено изражение:

— Боже господи! Не го споменавай! Писа го една млада дама… Извънредно приятна млада дама. Непрекъснато ми повтаряше, че творбата ми била „силна“, и аз като че ли си загубих акъла и направих какви ли не невероятни изказвания. Но все пак имаше и хубави неща, не мислиш ли?

— О, да… онова за умния писател, който пише за младостта на своето поколение, критикува следващите години и поучава старостта.

— О, аз вярвам в това — призна Ричард Керъмъл, при което лицето му се просветли. — Просто не трябваше да го заявявам по този начин.

През ноември те се преместиха в апартамента на Антъни, откъдето предприеха победоносни походи до футболните мачове между отборите на Йейл и Харвард и на Харвард и Принстън, до ледената пързалка на „Сейнт Никълъс“. Посетиха редица театрални постановки и всевъзможни развлечения — като се започне от малки и почти сериозни танцови забави и се стигне до големите веселби, които Глория толкова обичаше и които бяха организирани в малкото къщи с лакеи с напудрени перуки, сновящи насам-натам й разнасящи величествената си англомания под ръководството на внушителни майордоми. Имаха намерение през първата година или, на всяка цена, поне когато приключи войната да заминат в чужбина. Антъни почти бе приключил работата си по едно изследване на Честъртън за дванадесети век и го бе включил в книгата си, а Глория изучаваше усилено особеностите на руските самурени палта. Всъщност зимата приближаваше съвсем безпроблемно, когато билфисткият демиург^[12] реши внезапно в средата на декември, че душата на мисис Гилбърт е достатъчно зряла в това свое въплъщение. Като последствие от това Антъни заведе нещастната и изпаднала почти в истерия Глория в Канзас Сити, където според обичаите на човечеството те с ужас и дълбоко страдание отдадоха последна почит на мъртвата.

За пръв и последен път в живота си мистър Гилбърт бе истински патетична фигура. Жената, която той бе докарвал до отчаяние с липсата си и с идеите си, по някаква ирония го бе напуснала — тъкмо когато той почти не го очакваше. Той никога повече нямаше да успее тъй пълноценно да отегчава и малтретира някое човешко същество.

Бележки

[1] Белетристика (фр.). — Б.пр. ↑

[2] Термин от ръгби — докосване на топката в мъртвото поле. — Б.пр. ↑

[3] Привърженик на сухия режим. — Б.пр. ↑

[4] Десетте Божи заповеди. — Б.пр. ↑

[5] С любов (итал.). — Б.пр. ↑

[6] Командващ южните армии в Гражданската война (1807–1870). — Б.р. ↑

[7] Уошингтън Ървинг (1783–1859) — американски писател, автор на „Легендата за спящата пещера“. Действието в романа се развива на около две мили от Теритаун. — Б.пр. ↑

[8] Джон Кийтс (1795–1821) — английски поет романтик. — Б.пр. ↑

[9] Река в Америка. — Б.пр. ↑

[10] Идеалистично учение, според което развитието на света е резултат от целесъобразно действащи сили, които насочват живота към определена крайна цел. — Б.пр. ↑

[11] Вид игра на карти. — Б.пр. ↑

[12] Божество, създател, върховен разум. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Франсис Скот Фицджералд Красиви и прокълнати (4)

Метаданни

Данни

Красиви и прокълнати

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга втора

I. Щастливи часове

Апогей

Три отклонения

Дневникът

Диханието на пещерата

Утро

Шаферите

Антъни

Глория

„Con amore“[5]

Глория и генерал Лий[6]

Чувство

Сивата къща

Душата на Глория

Краят на главата

Франсис Скот Фицджералд
Красиви и прокълнати (4)

„Con amore“^[5]

Глория и генерал Лий^[6]