Франсис Скот Фицджералд
Красиви и прокълнати (9)

III. Без значение

След още една година Антъни и Глория бяха заприличали на актьори, които бяха загубили костюмите си, но нямаха гордост да продължат да играят в трагедията — дотолкова, че една вечер в „Плаза“ мисис и мис Хълм от Канзас Сити им обърнаха гръб. Причината бе в това, че мисис и мис Хълм, както и повечето хора, се отвращаваха от подобията на собствената си атавистична същност.

Новият им апартамент, за който плащаха по осемдесет и пет долара месечно, се намираше на Клермънт Авеню, на две пресечки от река Хъдсън. Живееха в него вече месец, когато в един късен следобед ги посети Мюриъл.

Залезът на границата между пролетта и лятото бе възхитителен. Антъни лежеше на канапето и гледаше към Сто двадесет и седма улица при реката, където виждаше едно малко живописно зелено тревно петно. На другия бряг имаше лунапарк. Скоро щеше да се стъмни и стоманените паяци щяха отново да заблестят в небето — подобно на омагьосан замък сред тропиците.

Антъни бе открил, че улиците в близост до техния апартамент бяха изпълнени с деца. Тези улици бяха все пак по-приятни от онези в Мариета, но, общо взето, много си приличаха. Тук-там се срещаха латернаджии, двойки млади момичета, които отиваха до Магазина на ъгъла, за да си купят сладолед и сода, и мечтаеха безкрай под небето.

Улиците вече бяха потънали в здрач, децата играеха, крясъците им достигаха чак до отворения прозорец на апартамента, а Мюриъл, която бе дошла да види Глория, му бъбреше безспирно от отсрещния край на притъмнената стая.

— Защо не запалиш лампата? — предложи тя. — Обстановката става почти призрачна.

Антъни уморено се надигна и се подчини на идеята й. Сивите стъкла на прозорците изчезнаха. Той се изпъна. Сега бе понатежал, коремът му надвисваше над колана. Плътта му бе омекнала и подпухнала. Беше на тридесет и две години, а в ума му царяха пълна бъркотия и тъмнина.

— Ще пийнеш ли нещо, Мюриъл?

— Не, благодаря. Вече не пия. С какво се занимаваш напоследък, Антъни? — полюбопитства тя.

— Ами бях доста зает около делото — отвърна той с безразличие. — Ще се гледа от Апелационния съд. Надявам се да вземат някакво решение до есента. Имаше известни възражения дали въпросът бил от компетенцията на Апелационния съд.

Мюриъл цъкна с език и наклони глава на една страна.

— Виж ти! За пръв път чувам дело да се разглежда толкова дълго време.

— О, винаги е така — успокои я той апатично. — С всички дела за завещания е така. Казват, че било изключение въпросът да се разреши за по-малко от четири-пет години.

— О… — Мюриъл решително смени тактиката си. — А ти, мързеливецо, защо не се захванеш да работиш?

— Какво? — попита рязко той.

— Ами каквото и да е. Все още си млад.

— Благодаря за комплимента, много съм ти задължен — суховато отвърна той. После сякаш внезапно се умори от нещо: — Теб какво те засяга, че не работя?

— Безпокои ме, но освен това безпокои и много хора, които…

— О, господи! — прекъсна я той. — Струва ми се, че от три години насам не чувам за себе си нищо освен безумни истории и доброжелателни съвети. Писна ми. Ако не ти харесва да ни гледаш, остави ни на мира. Аз не досаждам на предишните си „приятели“. Нямам нужда от благотворителни посещения и от критики, маскирани като приятелски съвети. — После, сякаш да се извини, добави: — Съжалявам, Мюриъл, но наистина не би трябвало да говориш като социален работник дори когато посещаваш хора от по-низшите класи.

Той я погледна укорително с кървясалите си очи — очи, които навремето имаха ясносин цвят, а сега бяха слаби, напрегнати и полусъсипани от четене в пияно състояние.

— Защо говориш такива ужасни неща? — опита се да протестира тя. — Като че вие с Глория сте от низшите класи.

— Какъв смисъл има да се преструваме, че не сме? Мразя хора, които се правят на големи аристократи, а всъщност не могат да си позволят да са такива.

— Мислиш, че човек трябва да има пари, за да бъде аристократ?

Мюриъл… Тази ужасна демократка!

— Ами разбира се. Аристокрацията е само признание за това, че някои черти, които наричаме „прекрасни“ — смелост, чест, красота и други подобни неща, — могат най-добре да се развиват в подходяща среда, където не си заобиколен от невежество и нужда.

Мюриъл захапа долната си устна и поклати глава.

— Е, мога само да кажа, че ако човек е от добро семейство, то той би трябвало да е прекрасен. Това е и проблемът при вас с Глория. Мислите, че само защото нещата ви в момента не вървят добре, всичките ви стари приятели се опитват да ви отбягват. Прекалено чувствителни сте станали…

— Всъщност — отвърна Антъни — ти изобщо нищо не разбираш. За мен това просто е въпрос на гордост, а Глория е достатъчно разумна да се съгласи, че не бива да ходим там, където не сме желани. А хората не ни искат. Ние сме прекалено добър лош пример.

— Глупости! Не можеш да ме заразиш със своя песимизъм. Мисля, че трябва да забравиш за мрачното си състояние и да се захванеш за работа.

— Но аз съм на тридесет и две години. Да предположим, че се захвана с някакъв идиотски бизнес. Може би след две години ще започна да получавам по петдесет долара седмично — ако имам късмет. Тоест ако изобщо успея да си намеря работа при тази безработица. Е, да речем, че започна да печеля по петдесет на седмица. Смяташ ли, че от това ще бъда по-щастлив? Смяташ ли, че ако не успея да получа онези пари от дядо си, животът би бил поносим?

Мюриъл се усмихна благодушно.

— Е — каза тя, — това може би е умно, но не е проява на здрав разум.

След няколко минути се появи Глория, която сякаш донесе със себе си в стаята някакъв тъмен цвят, неопределим и странен. Тя мълчаливо се зарадва на посещението на Мюриъл. Поздрави Антъни с обичайното „Здрасти!“

— Говорехме си на философски теми със съпруга ти — осведоми я неукротимата мис Кейн.

— Изяснихме някои фундаментални понятия — каза Антъни, а на бледото му лице се изписа лека усмивка.

Бледността му се подсилваше от наболата от два дни насам брада.

В отговор на ироничността му Мюриъл отново изложи теорията си. Глория я изслуша, после каза тихо:

— Антъни е прав. Няма смисъл да се ходи на места, където хората те гледат с неприязън.

Той също се намеси:

— Не смяташ ли, че когато дори Моури Ноубъл, който беше най-добрият ми приятел, вече не ни посещава, е крайно време да спрем да ходим по гости?

Очите му бяха пълни със сълзи.

— Вината за Моури Ноубъл беше твоя — изтъкна Глория хладно.

— Не беше.

— Сигурна съм, че беше.

Мюриъл бързо се намеси:

— Онзи ден срещнах едно момиче, което познавало Моури, и то ми каза, че той вече не пиел. Станал бил много внимателен.

— Така ли?

— Да. Изкарвал купища пари. Доста се бил променил, откакто свърши войната. Носят се слухове, че щял да се жени за някакво момиче в Калифорния, което имало милиони — Сеси Ларъбий или нещо подобно.

— Той е на тридесет и три години — каза Антъни, като че мислейки на глас. — Но не мога да повярвам, че ще се жени. Струваше ми се толкова идеален.

— Беше — промърмори Глория, — по свой собствен начин.

— Но идеалните хора не се захващат с някакъв бизнес, нали? Какво ли правят? Какво ли е станало с хората, с които сме били толкова близки навремето?

— Вие се откъснахте — каза Мюриъл с уморен и сънен глас.

— Те се промениха — каза Глория. — Качествата, които не се използват всеки ден, сякаш се покриват с паяжина.

— Последното, което ми каза той — спомни си Антъни, — беше, че щял да работи, за да забрави, че няма никакъв смисъл да се работи.

Мюриъл веднага реагира.

— И ти би трябвало да постъпиш така — възкликна тя победоносно. — Разбира се, никой не иска да работи, без да вижда в това някакъв смисъл. Но все пак ще се занимаваш с нещо. С какво се занимавате вие двамата впрочем? Никой не ви е виждал в Монмартър, нито на други места. Да не би да пестите?

Глория се изсмя и погледна Антъни с крайчеца на очите си.

— Е — попита той, — на какво се смееш?

— Знаеш на какво се смея — отвърна тя хладно.

— На този кашон с уиски?

— Да. — Тя се обърна към Мюриъл: — Вчера е платил седемдесет и пет долара за кашон с уиски.

— И какво от това? По-евтино излиза така, отколкото на дребно. Или ще се преструваш, че не пиеш от него?

— Поне не пия посред бял ден.

— Разликата е малка! — извика той и скочи. — Дявол да го вземе! През пет минути ми го натякваш!

— Вярно е.

— Не е. Писна ми непрекъснато да ме критикуваш пред гости! — Той бе изпаднал в толкова гневно състояние, че ръцете и раменете му видимо трепереха. — Като че за всичко съм виновен аз. Сякаш ти не ми помагаше да харчим пари. Похарчила си повече, отколкото човек може да допусне и в най-смелите си представи.

Сега Глория стана.

— Не ти позволявам да ми говориш така!

— Добре, не ми позволявай!

Той изхвръкна от стаята. Двете жени чуха стъпките му в коридора, после вратата се затръшна. Глория потъна отново в креслото си. На светлината на лампата лицето й изглеждаше прекрасно, студено, непроницаемо.

— О!… — извика разтревожено Мюриъл. — О, какво има?

— Нищо особено. Просто е пиян.

— Пиян? Стори ми се съвсем трезвен. Говореше…

Глория поклати глава.

— О, не му личи, докато може да се държи на крака. А когато се вълнува, говори съвсем разумно. Дори говори по-добре, отколкото ако е трезвен. Но днес през целия ден седя тук и пи — освен когато го изпратих до ъгъла за вестници.

— О, колко ужасно! — Мюриъл бе искрено развълнувана. Очите й се напълниха със сълзи. — И често ли се случва това?

— Да пие ли имаш предвид?

— Не… да те оставя сама?

— О, да. Често. Ще се върне към полунощ… Ще плаче и ще ме моли да му простя.

— А ти?

— Не знам. Просто така я караме.

Двете жени седяха и се гледаха, всяка от тях бе безпомощна по различен начин. Глория бе все още красива, тя винаги щеше да си остане красива — бузите й бяха зачервени и беше облякла нова рокля, която си бе купила — съвсем неблагоразумно — за петдесет долара. Надяваше се да убеди Антъни да я изведе тази вечер — на ресторант или дори на театър, където хората щяха да я гледат. Искаше го, защото знаеше, че бузите й бяха зачервени, а новата рокля подчертаваше свежестта й. Напоследък много рядко ги канеха където и да било. Но тя не сподели тези неща с Мюриъл.

— Глория, скъпа, бих искала да вечеряме заедно, но обещах на един мъж, а вече е седем и половина. Трябва да бягам.

— О, не бих могла. Цял ден не се чувствах добре и не мога да сложа нищо в уста.

Глория изпрати Мюриъл до вратата, върна се в стаята, изгаси лампата, подпря се на рамката на прозореца и се загледа към парка. Огромното блестящо виенско колело бе като трепкащо огледало, уловило жълтото отражение на луната. Сега улицата бе тиха, децата се бяха прибрали, а през един прозорец на отсрещната сграда се виждаше някакво семейство, което вечеряше. Тя се изправи и безцелно се приближи към масата. Всичко й се струваше безсмислено. Сякаш бяха марионетки в ръцете на някаква невидима сила, която им дърпаше конците отгоре.

Тя погледна часовника си — бе осем часът. В ранния следобед се бе разхождала по Сто двадесет и седма улица — този „Бродуей“ на Харлем. Ноздрите й бяха доловили десетки миризми, а красотата на някакви италианчета я бе развълнувала. Приятно й бе да се разхожда тук, почти както навремето й бе приятно да върви до Пето Авеню — в дните, когато притежаваше цялата несмутима от нищо увереност на съвършената красота, когато всеки магазин като че бе отворен, за да влезе тя в него, а всеки мъж очакваше само благоволението й да го удостои с поглед. Тук на Сто двадесет и седма улица се подвизаваше Армията на спасението. Разхождаха се призрачни старици с наметнати шалове, по стъпалата на къщите седяха лъчезарни деца със захарни пръчки в нечистите си ръце, а късното слънце озаряваше калканите на по-високите сгради. Всичко бе пищно, оживено, вкусно, като ястие на известен готвач, на което обаче човек не можеше да си позволи да се наслади, тъй като съзнаваше, че е приготвено от остатъци…

Внезапно над здрачените покриви откъм реката се разнесе вой на сирена и Глория потрепери. Стори й се, че в завесите има нещо призрачно и тя запали отново лампата. Беше късно. Спомни си, че в портмонето си има малко дребни пари, и се подвоуми дали да не слезе и да си купи кафе и кифли, или да хапне от противните й хляб и шунка, които имаше в кухнята. Решението взе портмонето й. В него имаше една монета от десет цента и две по пет.

След час тишината в стаята бе станала съвсем непоносима. Глория усети, че погледът й блуждае между списанието пред нея и тавана, в който се взираше, без да мисли за каквото и да било. Внезапно тя стана, поколеба се за миг, хапейки пръста си — после отиде до кухничката, взе бутилка уиски от шкафа и си сипа в една чаша. Допълни чашата с джинджифилова бира, върна се в стаята и дочете статията в списанието. Разказваше се за вдовицата на някакъв революционер, омъжила се като младо момиче за стар ветеран от Континенталната армия, който обаче умрял през 1906 година. Глория виждаше някаква странна романтика в това, че те двете с тази жена бяха живели по едно и също време.

Тя обърна страницата и научи, че кандидат за депутат в Конгреса бил обвинен в атеизъм от своя опонент. Изненадата на Глория изчезна, когато се установи, че обвиненията били фалшиви. Кандидатът просто бил казал, че не вярва на чудото с рибите и хлябовете. След това признал, че бил твърдо убеден във възможността да се ходи по вода.

Глория довърши първата чаша и си наля втора. После се облече неглиже и се настани удобно върху канапето. Все по-ясно осъзнаваше, че е нещастна, а по бузите й започнаха да се търкалят сълзи. Тя се чудеше дали са сълзи на самосъжаление и отчаяно се опитваше да спре да плаче. Упорито клатеше глава, ъгълчетата на устните й трепереха, сякаш се мъчеше да се противопостави на някой, който я обиждаше. Тя не съзнаваше, че този жест е по-стар от историята, че за стотици поколения хора този жест бе израз на печал, на отричане, на протест, на отчаяние, на нещо много по-дълбоко и по-силно, отколкото Бог бе вложил в образа на човека и пред което самият Той, ако съществуваше, би бил безсилен. Тази сила, която бе в основата на трагедията, никога не можеше да бъде обяснена, нито пък даваше някакъв отговор. Тази сила бе неуловима като вятъра, но много по-определима от смъртта.

Ричард Керъмъл

В началото на лятото Антъни се отказа и от последния клуб, в който членуваше — „Амстердам“. Там той не ходеше повече от два пъти годишно, а членската такса бе непосилно бреме за него. Беше се записал в този клуб след завръщането си от Италия, тъй като навремето и дядо му членуваше в него и тъй като повечето хора, които имаха възможност, членуваха там. Всъщност обаче той предпочиташе Харвард Клъб, най-вече заради Дик и Моури. С намаляването на богатството му това вече не изглеждаше чак толкова важно… И накрая той се отказа, с известно съжаление…

Сега познатите му не бяха повече от десетина. С някои от тях се бе запознал в бара на Сами, на Четиридесет и трета улица, където всеки новодошъл бе настаняван около голяма кръгла маса и му се сервираше сравнително добро уиски. Там Антъни се бе запознал с човек на име Паркър Алисън, един от онзи тип безделници, които никога не биха били допуснати в Харвард, но който имаше невероятната способност да поглъща всякакъв вид алкохол. Представата на Паркър Алисън за издигане в обществото се изчерпваше с това човек да кара жълто-червена спортна кола по Бродуей с две бляскави момичета до себе си. Той обичаше да вечеря с по две момичета вместо само с едно — въображението му не бе способно да измисли и поддържа никаква тема за разговор.

Освен Алисън идваше и един Пийт Лайтъл, който носеше сиво, килнато на една страна бомбе. Той винаги имаше пари и бе весел, а Антъни водеше с него дълги многопосочни разговори през лятото и зимата. Оказа се, че Лайтъл не само говореше, но и мислеше с фрази. Философията му бе съставена от фрази, натрупани оттук-оттам, по време на активния му безсмислен живот. Бе се запасил с незабравими фрази за социализма. С фрази за съществуването на Бога у всеки от нас — беше нещо за времето, когато претърпял някаква железопътна катастрофа. Също и с фрази за ирландския проблем, за типа жени, които харесвал, както и за безполезността на сухия режим. Единствените теми, които го откъсваха от склонността му да представя всичко с формулирани фрази, бяха свързани с подробното обсъждане на животинските аспекти от съществуването му — той познаваше с невероятни тънкости храните, алкохола и жените.

Той бе едновременно най-обичайният и най-необичайният продукт на цивилизацията. С нищо не се различаваше от хората, които човек обикновено подминава на улицата. Би могъл да бъде типичен герой на стотици истории в живота и изкуството. Бе като някакъв слабоумник, който в продължение на шестдесет години с пълна сериозност и въпреки това съвсем нелепо изпълняваше поредица от сложни, объркани и безкрайно удивителни епизоди.

С подобни хора Антъни Печ пиеше и разговаряше, пиеше и спореше. Той ги харесваше, тъй като не знаеха нищо за него. Те живееха само с това, което бе очевидно, и нямаха ни най-малка представа за неизбежността на живота. Въпреки това не се чувстваха объркани, тъй като нямаше какво да ги обърква — сменяха само фразите си от време на време, тъй като биха сменяли и вратовръзките си.

Антъни — учтивият, изтънчен и проницателен Антъни — се напиваше всеки ден с тези хора в кръчмата на Сами, в апартамента си, докато четеше книга, и много рядко с Глория, която в неговите очи бе започнала да се превръща в свадлива и безразсъдна съпруга. Това вече не бе предишната Глория — онази Глория, която, ако се разболееше, би предпочела да наранява околните, отколкото да търси съчувствието или помощта им. Сега тя хленчеше, самосъжаляваше се. Всяка вечер, преди да легне, се мажеше обилно с някое ново мазило, което щяло да върне блясъка и свежестта на изчезващата й красота. Когато Антъни бе пиян, й се подиграваше и я дразнеше. Когато беше трезвен, бе любезен с нея, понякога дори нежен и проявяващ разбиране. Това бяха най-добрите му качества, но той като че съзнателно се опитваше да ги унищожи.

Антъни мразеше да е трезвен. Това го караше да осъзнава с какви хора е заобиколен, долавяше безмилостната борба, алчните амбиции, надеждите и отчаянието, в които живее средната класа в почти всеки голям град. Тъй като вече нямаше възможност да се обкръжава с богатите, смяташе, че следващият му избор трябва да бъде съществуването сред много бедните. Всичко бе по-добро, отколкото вечните пот и сълзи.

Чувството, че животът е една огромна панорама, което и бездруго никога не бе особено силно у Антъни, сега вече почти беше избледняло. Понякога, много рядко, Глория успяваше да разбуди въображението му, но след това сивите воали отново се спускаха отгоре му. Тази сивота се засилваше с годините… А след нея идваше виното.

Имаше нещо приятно в опиянението — то му носеше някакъв неописуем блясък и очарование, като спомен за ефимерна и далечна вечер. След няколко чаши уиски му се струваше, че високата постройка на „Буш Терминал“ би могла да бъде декор от „Хиляда и една нощ“, извисил се в недостижимото небе. А Уолстрийт не му се струваше вече банална и груба — тя придаваше победния блясък на злато, приличаше на някакъв спектакъл, на място, където кралете пазеха своите богатства, за да могат да водят бъдещите си войни…

… Плодовете на младостта, преходната магия на краткото преминаване от тъма в мрак — това бе старата илюзия, че истината и красотата бяха свързани по някакъв начин.

Една вечер, докато стоеше пред „Делмонико“ и се опитваше да си запали цигара, видя две двуколки, спрели близо до тротоара в очакване на случайно подаден пиянски бакшиш. Демодираните таксита бяха разнебитени и мръсни, а и самите коне — стари и уморени, досущ като сивокосия мъж на капрата. Останки от минала слава!

Антъни Печ отмина, обзет от внезапна печал и потънал в горчиви размисли за смисъла от подобно оцеляване. Стори му се, че нищо не умира толкова бързо, колкото удоволствието!

Един следобед на Четиридесет и втора улица той срещна Ричард Керъмъл за пръв път от много месеци насам — преуспяващият, дебелеещ Керъмъл, с озарено от задоволство лице.

— Тъкмо се връщам от Крайбрежието. Щях да ти се обадя, но не знаех новия ти адрес.

— Преместихме се.

Ричард Керъмъл забеляза, че ризата на Антъни бе зацапана, че маншетите му бяха леко, но видимо протъркани, че под очите му имаше торбички с цвета на цигарен дим.

— И аз тъй чух — каза той, оглеждайки приятеля си с яркожълтото си око. — Но как е Глория? Господи, Антъни, какви ли неща не се говорят за вас! Съвсем ви загубих следите. Защо не се стегнете?

— Слушай — избъбри Антъни неуверено, — не мога да слушам нравоучения. Загубихме много пари по най-различни начини и е естествено хората да говорят. Що се отнася до делото, струва ми се, че ще се реши през есента…

— Говориш толкова бързо, че не мога да те разбера — рече Ричард спокойно.

— Е, казах ти каквото имах да ти казвам — отряза го Антъни. — Ела да ни видиш, ако искаш. Или пък не идвай.

При тези думи той се обърна и тръгна, но Дик го настигна и го сграбчи за рамото.

— Ей, Антъни, не избухвай толкова лесно! Знаеш, че Глория ми е братовчедка, пък и вие сте едни от най-старите ми приятели, така че не мога да не съм загрижен, когато чувам, че пропадаш, а завличаш и нея със себе си.

— Не ми трябват проповеди.

— Е, тогава — добре. Не искаш ли да ми дойдеш на гости да пийнем по нещо? Току-що се настаних и купих каса с джин „Гордънс“ от един митнически офицер.

Докато вървяха, той продължи:

— А какво стана с парите на дядо ти? Ще ги получиш ли?

— Ами… — отвърна Антъни с отвращение — онзи стар глупак Хайт се надява, особено сега, когато на хората им е писнало от реформатори. Знаеш ли, би могло да има значение, ако някой съдия реши, че Адам Печ е от онези, които му създават трудностите да си купува алкохол навсякъде.

— Все пак трябват ви пари — каза Дик нравоучително. — Опитвал ли си да пишеш напоследък?

Антъни поклати мълчаливо глава.

— Странно — продължи Дик. — Винаги съм смятал, че един ден вие с Моури ще започнете да пишете. Сега обаче той е станал един стиснат аристократ, а ти…

— Аз съм лош пример.

— Защо?

— Може би се досещаш — Антъни положи усилия да се съсредоточи. — И неуспехът, и успехът са дълбоко убедени, че са прави и са наясно с истината — успехът, защото е успял, а неуспехът, защото не е успял. Успелият човек казва на сина си да се възползва от добрите постижения на баща си, а неуспелият човек съветва своя син да се поучи от грешките му.

— Не съм съгласен с теб — възрази известният писател. — Слушах ви двамата с Моури, докато бяхме млади, и ви слушах, защото бяхте последователно цинични, но сега, за бога… кой от нас тримата е интелектуалец? Не искам да ти звучи като самохвалство, но ми се струва, че съм аз — аз, който винаги съм вярвал в съществуването на нравствените стойности, а и винаги ще вярвам.

— Е — опита да се противопостави Антъни, — нали знаеш, че в живота нещата никога не са ясно очертани?

— Да. Но аз не бих нарушил принципите си за нищо на света.

— А как ще разбереш, че ги нарушаваш? Повечето хора се досещат за нещата. Стойностите се оценяват едва когато ги гледаш от разстояние. Тогава портретът става завършен — със сенките и детайлите.

Дик поклати глава с надменна упоритост.

— Същият стар и безполезен циник — каза той. — Май обичаш да се самосъжаляваш. Нищо не правиш — значи нищо няма значение.

— О, да, много добре мога да се съжалявам — призна Антъни. — И не твърдя, че животът ми доставя огромно удоволствие, за разлика от теб.

— А казваше, че единственото, заради което си струва да се живее, е щастието. Мислиш ли, че си по-щастлив, като си песимист?

Антъни вече не изпитваше удоволствие от разговора. Той беше изнервен и имаше нужда да пийне нещо.

— Господи! — извика той. — Къде живееш все пак? Не мога повече да вървя.

— Ти издържаш само на душевни натоварвания, а? — рязко го засече Дик. — Е, тук живея.

Влязоха в една сграда на Четиридесет и девета улица и скоро се озоваха в голяма нова стая с камина и много книги. Един цветнокож прислужник им донесе джин и те прекараха цял час в кротки разговори, стараейки се да намалят съдържанието на бутилката пред есенния огън в камината.

— Изкуствата са прекалено стари — каза Антъни. След няколко питиета нервите му се бяха поотпуснал и той откри, че отново може да разсъждава.

— Кое изкуство?

— Всичките. Поезията умира първа. Тя рано или късно бива погълната от прозата. Например красивата дума, оцветената и блестяща дума, както и прекрасното сравнение сега вече са притежание на прозата. За да привлече вниманието към себе си, поезията се опитва да използва необичайни средства, дори жестоки и земни думи, които никога досега не са били красиви. Красотата достига своя апотеоз в Суинбърн. Не би могла да достигне по-далеч — освен може би в романа.

Дик го прекъсна нетърпеливо:

— Знаеш ли, съвременните романи ме отегчават. Господи! Където и да отида, разни момиченца ме питат дали съм чел „Отсам рая“^[1]. Наистина ли момичетата се интересуват от такива неща? Ако е така, следващото поколение е обречено на падение. Писна ми от реализъм. Убеден съм, че в литературата има място за романтика.

Антъни се опитваше да си спомни какво от Ричард Керъмъл бе чел напоследък. Имаше някакъв роман, озаглавен „Притча за силните мъже“, а също и десетина разкази, които бяха още по-лоши. Младите и умни критици бяха придобили навика да споменават Ричард Керъмъл с пренебрежителна усмивка. Обвиняваха го, че трупа богатства, като пише боклуци за киното. Литературните списания изпитваха пословично презрение към него.

Докато Антъни бе потънал в тези размисли, Дик стана и след известно колебание каза:

— Събрал съм доста книги. Мисля, че е най-доброто от американската литература. Нямам предвид Лонгфелоу и други подобни, а съвременни издания. Виж!

Антъни също стана и се доближи до стената с книги. И тогава съзря замисъла. Между Марк Твен и Драйзър бяха вместени осем изящно подвързани тома — творбите на Ричард Керъмъл.

Антъни погледна Дик и видя, че на лицето му се бе изписала известна несигурност.

— Сложих и собствените си книги, разбира се — призна той, — въпреки че напоследък някои критици не ме възприемат. Тяхното мнение обаче няма значение. Критиците са като овце. А издателите ми ме рекламират като американския Такъри.

— Да — опита се да се съгласи Антъни. — Предполагам, че имат право.

Той съзнаваше, че с готовност би сменил мястото си с Дик. Самият той се бе опитвал да пише…

… Същата тази вечер, докато Ричард Керъмъл полагаше неимоверни усилия да задържи отворени уморените си очи над клавишите на пишещата си машина, невероятно пияният Антъни се бе проснал на задната седалка на едно такси, което го караше към апартамента на Клермънт Авеню.

Поражението

С приближаването на зимата, като че някаква лудост обхващаше Антъни. Сутрин се събуждаше толкова изнервен, че Глория усещаше как той трепери в леглото, преди да успее да събере сили и да отиде в кухнята, за да си налее нещо за пиене. Когато не бе под въздействието на алкохола, ставаше направо непоносим. Сърцето и душата на Глория се свиваха, когато виждаше как съпругът й се топи пред очите й. Тя обаче изпитваше не само съжаление, а и някакво тъжно облекчение.

Антъни с часове седеше в голямото си кресло, изпаднал в състояние на вцепенение. Той вече не се интересуваше от книги. При все че кавгите между съпрузите бяха ежедневие, единственият им общ интерес като че ли бе развитието на делото за завещанието. Трудно бе да се каже какво очакваше Глория да получи с тези пари. Беше се превърнала в някакво гротескно подобие на домакиня. Тя, която допреди три години не бе правила дори кафе, сега готвеше по три пъти на ден. Следобед се разхождаше, а вечер четеше — книги, списания, каквото й попаднеше. Не проявяваше обаче какъвто и да било интерес към раждането на дете. Беше самотна и красива тридесетгодишна жена.

Един следобед Глория се прибра от разходката си по покритата с мръсен сняг крайречна улица и завари в апартамента Антъни, който нервно крачеше из стаята. Трескавите му очи бяха прорязани от червени жилчици и й напомняха за географска карта. За миг й се стори безнадеждно остарял.

— Имаш ли някакви пари? — попита той бързо.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах. Пари. Пари! Не ме ли разбираш?

Без да му обръща внимание, тя отиде в кухнята да остави бекона и яйцата, които бе купила. Той обаче я последва и повтори въпроса.

— Чу ме какво казах. Имаш ли пари?

Тя се обърна и го погледна.

— Но, Антъни, ти май си полудял. Знаеш, че нямам пари… освен дребни, към един долар.

Той се върна в хола и отново закрачи яростно напред-назад. Очевидно беше, че очаква да го попитат какво му е. Глория влезе в стаята, седна на канапето и разпусна косата си. Тя вече не бе подкъсена по модата, а освен това бе променила и цвета си — от наситенозлатиста бе станала светлокафява.

— Е? — попита тя тихо.

— Проклета банка! — избухна той. — От десет години имам сметка при тях. Десет години! Е, въвели са някакво правило, че когато имаш под петстотин долара, не ти дават кредит. Написаха ми писмо преди няколко месеца, че съм бил под лимита. На два пъти съм подписвал тлъсти чекове — спомняш ли си? Онази вечер в „Райзенвебер“, но после веднага ги покрих. Е, обещах на Хелърън, на стария Мик — той е управител на банката, — че ще внимавам в бъдеще. И мислех, че всичко е наред, но днес отидох да осребря един чек и Хелърън ми каза, че щели да ми закрият сметката. Подписвал съм много непокрити чекове, а и сметката ми никога не надхвърляла петстотин. И знаеш ли какво още ми каза?

— Какво?

— Каза ми, че трябвало да покрия чековете, защото в сметката ми нямало нищо. Всичко се разкрило, когато хората, на които платих онзи кашон с уиски, поискали да им осребрят чека. Имал съм само четиридесет и пет долара в сметката и те ще ми изпратят съобщение да изплатя допълнително още петнадесет долара.

В представите си Глория видя затвор и унижение.

— Нищо няма да ми направят — успокои я той. — Търговците на алкохол нямат смелост да протестират.

— О, ами да продадем още една облигация — предложи Глория.

Той се изсмя саркастично.

— Да, това е най-лесното. Но те вече са толкова недоходоносни, че всеки път, когато продаваме облигация, губим почти половината от номиналната й стойност.

— А какво ще кажеш, ако продадем всички облигации и вложим парите в банка? Все пак имаме книжа за осемдесет хиляди долара. На свободния пазар бихме могли да вземем тридесет хиляди за тях. А ако изгубим делото, ще отидем да живеем в Италия три години, а после просто ще умрем.

— Три години! — избухна той. — Дори и да загубим делото, мистър Хайт ще ни вземе повече, отколкото имаме. Да не мислиш, че той ще ни бъде адвокат, без да му плащаме?

— Забравих.

— А днес е събота — продължи той — и аз имам едва един долар, с който трябва да изкараме до понеделник, когато ще мога да се обадя на борсовия си посредник… А освен това няма и нищо за пиене в къщата — добави замислено.

— Не можеш ли да се обадиш на Дик?

— Обадих се. Бил заминал за Принстън да държи реч пред някакъв литературен клуб или нещо подобно. Нямало да се върне преди понеделник.

— Я чакай… не познаваш ли някого…

— Обаждах се на двама-трима приятели, но никой не си беше вкъщи.

— А хората, с които ходиш в бара на Сами?

— Аз пък си помислих за Мюриъл.

— Тя е в Калифорния.

— А какво ще кажеш за хората, с които си се забавлявала, докато аз бях в армията. Добре сте си прекарвали, а? Няма ли да ти направят една малка услуга?

Тя го погледна възмутено, но той не спря:

— А онзи човек, който гореше от желание да ти помага? Блокман?

— Само той не!

Антъни обаче не беше чак толкова безчувствен, че да не долови остротата на реакцията й.

— Защо не? — попита я безмилостно.

— Защото… той вече не ме харесва — очевидно отговорът я затрудни. И тъй като той я изгледа почти цинично, тя продължи: — Ще ти кажа. Преди година отидох при Блокман — сменил е името си и сега се казва Блек — и го помолих да ми уреди роля в някой филм.

— Ходила си при Блокман?

— Да.

— Защо не си ми казала?

— Защото вероятно си пиел някъде по това време. Направиха ми пробни снимки и решиха, че не съм била достатъчно млада за ролята. Ставала съм само за някаква второстепенна роля, „жена на тридесет“ или нещо подобно. Господи! „Жена на тридесет“. Та тогава аз дори нямах тридесет. И струва ми се, не изглеждах на толкова.

— Дяволите да го вземат! — извика Антъни. — Но…

— Е, затова не мога сега да отида при него.

— Но той те е обидил! — настоя Антъни. — Той те е обидил!

— Антъни, сега това няма значение. Трябва да измислим как да изкараме до неделя. Ето, аз имам долар и петнадесет — порови тя в портмонето си. — С твоите пари това прави общо към два долара и петдесет, нали? Но, Антъни, с това можем да си купим много храна — дори повече, отколкото можем да изядем.

Антъни подхвърли парите в дланта си.

— Трябва да пийна нещо. Не виждаш ли, че треперя от нерви.

Внезапно му хрумна една мисъл.

— А може би Сами ще ми осребри чек. А в понеделник рано сутринта ще внеса парите в банката.

— Но те са закрили сметката ти.

— Да, бях забравил. Все пак ще отида при Сами и ще помоля някой да ми даде назаем, въпреки че никак не ми е приятно. — Той щракна с пръсти. — Сетих се. Ще заложа часовника си. Мисля, че ще взема поне двадесет долара за него. А в понеделник ще си го прибера. Залагал съм го и преди — когато бях в Кеймбридж.

Антъни облече палтото си и се запъти към коридора. Глория внезапно стана. Хрумна й къде щеше да се отбие той, преди да отиде в заложната къща.

— Антъни! — извика тя. — Не е ли по-добре да ми оставиш двата долара? На теб ти трябват само за такси.

Външната врата се хлопна. Той се направи, че не я чува.

В бара на Сами Антъни намери Паркър Алисън и Пийт Лайтъл, седнали на една маса да пият уиски с лимон. Бе малко след шест часа и Сами метеше купчина фасове от пода.

— Здравей, Тони! — поздрави го Паркър Алисън. Понякога той го наричаше Тони, а понякога — Дан.

— Сядай. Какво ще пиеш?

Докато пътуваше в метрото, Антъни бе преброил парите си. Оказа се, че има към четири долара. Значи можеше да изпие не повече от шест питиета. След това щеше да отиде и да вземе двадесет долара и разписка от заложната къща срещу часовника си.

— Сядай, сядай — подкани го и Пийт. — Ще видиш, че тук става весело към единадесет, когато свършат представленията в театрите. Жалко, че си женен!

Към седем и половина, когато бяха изпили шестте питиета, Антъни установи, че намеренията му отстъпват пред желанията. Нещата, които Пийт разказваше, му се струваха все по-забавни. Пък и заложните къщи работеха до късно в събота, тъй че реши да подобри още повече настроението си с ново питие. Той порови из джобовете на жилетката и сакото си, извади две монети и ги изгледа привидно изненадан.

— По дяволите! — удиви се той. — Излязъл съм без чековата си книжка.

— Искаш ли назаем — предложи Лайтъл.

— Оставил съм парите на шкафа вкъщи. А исках да ви почерпя.

— О, няма значение — успокои го Лайтъл. — Мисля, че все още мога да платя пиенето на приятелите си. Какво ще поръчаме? Пак същото ли?

Към девет часа Антъни стана и с несигурни крачки се запъти към вратата. Излезе на улицата и след известно колебание тръгна по Шесто Авеню, където според него имаше много заложни къщи. Стигна до познатото място, но видя, че е затворено. На следващата пресечка имаше друго бюро, което също бе с пуснати решетки. Антъни бе на границата на отчаянието. Той тръгна безцелно по улицата. На ъгъла на Четиридесет и трета улица и Медисън Авеню спря срещу ярко осветения вход на хотел „Билтмор“. Наблизо видя някаква купчина влажни дъски, върху които уморено се отпусна. Седя там повече от половин час, а съзнанието му почти не различаваше мислите, които витаеха в главата му. Главната от тях беше, че трябваше да намери пари и да се прибере вкъщи, преди да се е напил дотолкова, че да не може да го направи.

После, хвърляйки безцелно поглед към хотела отсреща, видя един мъж, застанал под осветения навес на входа, а до него стоеше жена с хермелиново палто. С безпогрешния усет на силно нуждаещ се човек Антъни позна в мъжа своя приятел Моури Ноубъл и стана.

— Моури! — извика той.

Моури погледна към него, а после към момичето и в този момент пред тях спря поръчаното такси. С намерението да му поиска назаем десет долара Антъни хукна през площада.

— Здравей, Моури! — протегна ръка той. — Как си?

— Добре, благодаря.

Те се ръкуваха и Антъни се поколеба. Моури не го представи, а само го гледаше с непроницаемо котешко мълчание.

— Исках да те видя — подхвана Антъни неуверено.

Не можеше да иска пари назаем, докато това момиче бе наблизо. Опита се да кимне на Моури, за да се отделят на няколко крачки.

— Много бързам, Антъни.

— Знам… но не можеш ли… — той пак се поколеба.

— Ще се видим друг път — каза Моури.

— Важно е.

— Съжалявам, Антъни.

Преди Антъни да се съвземе и да успее да формулира молбата си, момичето вече бе влязло в таксито, подпомогнато от Моури, който измърмори: „Приятна вечер“, и също се качи в колата. Таксито потегли и Антъни остана сам под осветения навес.

Той влезе във фоайето на хотела. Може би щеше да намери телефон и да успее да се обади на мистър Хоулънд, борсовия си посредник. След дълго чакане се установи, че мистър Хоулънд не е у дома си. Тъкмо се канеше да даде на телефонистката на рецепцията и последната си монета, когато му хрумна друга идея.

— Обадете се на мистър Блокман — каза той внезапно, изненадан от собствените си думи.

— Кой е номерът, моля?

Едва съзнавайки какво върши, Антъни потърси името на Джоузеф Блокман в телефонния указател. Не можа да намери такъв човек и почти бе на път да затвори книгата, когато си спомни, че Глория бе споменала нещо за смяна на името. Бе въпрос на минута да открие телефона на Джоузеф Блек и да изчака, докато телефонистката го свърже.

— Алоо? Мистър Блокман… Имам предвид мистър Блек… вкъщи ли е?

— Не, излезе. Да предам ли нещо? — Провинциалният акцент му напомни за изключителните вокални възможности на Баундс.

— Къде отиде?

— Но кой се обажда, моля?

— Тук е мистър Печ. Отнася се за нещо много важно.

— Ами той отиде с една компания в „Боул Мич“, сър.

— Благодаря.

Антъни прибра рестото си от пет цента и тръгна за „Боул Мич“, известна танцова зала на Четиридесет и пета улица. Беше вече десет часът, но улиците бяха тъмни и почти пусти, в очакване на тълпите хора, които щяха да се изсипят от театрите и кината час по-късно. Антъни знаеше къде се намира „Боул Мич“, тъй като миналата година бяха ходили там с Глория. Спомняше си също така, че посетителите трябваше да бъдат във вечерно облекло. Е, той нямаше да се качи в залата. Щеше да помоли някой от разпоредителите да повика Блокман и да го изчака във фоайето на долния етаж. Нито за миг Антъни не се усъмни в естествеността и почтеността на замисъла си. В изкривеното му въображение Блокман бе просто един от старите му приятели.

Във входа на „Боул Мич“ го лъхна топлина. Жълтите светлини осветяваха дебелия зелен килим, от центъра на който една вита бяла стълба се издигаше към танцовата площадка.

Антъни заговори момчето, което обслужваше фоайето:

— Искам да видя мистър Блокман… мистър Блек — каза той. — Той е горе… Пратете да го повикат.

Момчето поклати глава.

— Правилата не позволяват да викаме клиентите, сър. Знаете ли коя е неговата маса?

— Не. Но трябва да го видя.

— Ще повикам сервитьора.

След малко се появи оберкелнерът и донесе схема на масите в салона. Той изгледа Антъни подозрително. Те се надвесиха над схемата и лесно определиха масата — компанията на мистър Блек бе от осем души.

— Кажете му, че го търси мистър Печ. Много, много важно е.

И той зачака. Подпря се на парапета и се заслуша в обърканите синкопи на „Полудели от джаз“, която се носеше по стълбите. Едно момиче до него пееше:

Там — в шими^[2] санаториума

почиват полуделите от джаза.

Там — в шими санаториума

оставих румената си булка.

Тя отиде и се разтресе до полуда,

оставете я да лудее…

Тогава Антъни видя Блокман, който слизаше по стълбите, и пристъпи напред, за да го посрещне и да се ръкува с него.

— Искали сте да ме видите? — попита хладно по-възрастният Блокман.

— Да — кимна Антъни. — По личен въпрос. Бихте ли ме изслушали?

Блокман го последва и двамата се спряха до извивката в основата на стълбата, където не можеха да бъдат чути от минаващите покрай тях хора.

— Е? — попита той.

— Исках да говоря с вас.

— За какво?

Антъни се засмя. Намерението му беше смехът му да прозвучи непринудено, но се получи глупаво.

— За какво искате да говорите с мен? — повтори Блокман.

— Защо бързаш, старче? — Той се опита да сложи ръката си в знак на приятелски жест върху рамото на Блокман, но онзи се отдръпна. — Как я караш?

— Добре, благодаря… Вижте, мистър Печ, горе ме чакат. Не мога да остана. За какво искахте да ме видите?

За втори път през тази вечер в мозъка на Антъни се извърши рязък обрат и това, което каза, съвсем не се покриваше с онова, което бе имал намерение да каже.

— Разбрах, че не си взел жена ми в киното.

— Какво? — Руменото лице на Блокман потъмня от гняв.

— Чу какво казах.

— Вижте, мистър Печ — рече Блокман сериозно и без да подбира фразите си. — Вие сте пиян. Вие сте напълно пиян.

— Не толкова пиян, че да не знам какво говоря. Жена ми не иска да има нищо общо с теб, разбра ли? А?

— Замълчете — сухо каза Блокман. — Мислех, че уважавате жена си поне дотолкова, че да не я намесвате в разговор при подобни обстоятелства.

— Не е твоя работа колко уважавам жена си. И стой далеч от нея. Остави я на мира! И върви по дяволите!

— Вие не сте на себе си! — отвърна хладнокръвно Блокман и понечи да се качи по стълбището.

— Не толкова бързо, проклет евреин.

За миг те се погледнаха очи в очи. Антъни се олюляваше, а Блокман почти трепереше от гняв.

— Пак ще ти го повторя… проклет…

И тогава Блокман замахна с цялата сила на добре сложен четиридесет и пет годишен мъж, а ударът му попадна в устата на Антъни. Антъни се подпря на перилата, присви се, после събра силите си и залитна към противника си. Блокман обаче, който тренираше през ден, парира веднага удара и нанесе две последователни крошета в лицето на Антъни. Той се свлече върху зеления килим, после с огромно усилие се изправи. Устата му бе пълна с кръв. Отново понечи да се насочи към Блокман, но в този миг се появиха двама келнери, които сграбчиха ръцете му, и той се отпусна безпомощно. Зад тях се бяха събрали десетина души, които гледаха сцената изумени.

— Ще го убия — извика Антъни. — Оставете ме да го убия!

— Изхвърлете го! — нареди Блокман, към когото се промъкваше едно дребно човече с лице, белязано от шарка.

— Някакви неприятности ли има, мистър Блек?

— Този безделник се опитваше да ме изнудва. — Гласът му отначало трепереше, после стана по-уверен: — Той получи каквото заслужаваше!

Човечето се обърна към един сервитьор:

— Извикайте полиция.

— О, не — бързо се намеси Блокман. — Не искам да ме безпокоят. Просто го изхвърлете на улицата… Аах! Какво нахалство!

Той се обърна и бавно се заизкачва по стълбите, а в този момент шест мускулести ръце изтикаха Антъни от входа на луксозното заведение по такъв начин, че той се приземи върху тротоара на колене и ръце, след което се изтърколи настрани.

Шокът го зашемети. За миг остана да лежи неподвижно, после усети остра болка по цялото си тяло. Тази болка постепенно се съсредоточи в стомаха. Отвори очи и видя, че е притиснат от някакъв огромен крак.

— Махай се, безделнико! Разкарай се оттук!

Беше масивният портиер. Пред вратата на заведението бе спряло едно такси, от което слизаха нови посетители.

— Разкарай се! Иначе ще те изритам.

— Ето… Аз ще го взема.

Това бе друг глас. На Антъни се стори, че е по-толерантен, по-благоразположен от първия. Усети как нечии ръце го подхващат и го влачат по улицата, а после го подпират до входа на някакъв магазин.

— Много съм ви задължен — измърмори Антъни тихо.

— Стой тук и ще ти мине. Добре са те подредили. И един зъб са ти избили.

Антъни опипа с език мястото и усети непривична празнота.

— Ще ти помогна да се прибереш, приятел. Къде живееш? Ще ти спра такси.

— Спрете ми такси! — изкомандва Антъни, понечвайки инстинктивно да бръкне в джоба си за пари.

Едно такси спря и непознатият самарянин помогна на Антъни да се навре в него. Виждайки обаче, че той едва ли ще може да седи на седалката, каза:

— Слушай, приятел, ти май наистина си зле. Ще дойде с теб да ти помогна. Къде живееш?

С известна неохота Антъни даде адреса си. Таксито потегли, той подпря глава върху рамото на мъжа и изпадна в унес. Когато се събуди, човекът го бе подпрял на входа на жилището му на Клермънт Авеню.

— Можеш ли да вървиш?

— Да… донякъде… По-добре да не идваш с мен. — Той отново пребърка безцелно джобовете си. — Боя се, че нямам пари.

— Какво?

— Нямам пукнат цент.

— Каакво? Нали каза, че ще платиш сметката?

— Всъщност — поправи го Антъни — през цялото време говореше ти. Но ако наминеш утре…

В този миг шофьорът на таксито подаде глава през прозореца.

— Зарежи го, не виждаш ли. Едва ли щяха да го изхвърлят, ако имаше пари.

В отговор юмрукът на самарянина се сви и нанесе на Антъни такъв удар, че той се опомни свит на топка върху стъпалата отвън. Всичко наоколо кръжеше…

Последва нов унес, а когато се пробуди и от него, Антъни осъзна, че бе станало много студено. Опита да се раздвижи, но мускулите му не се подчиняваха. Опита да разбере колко е часът, но когато потърси часовника си, установи, че джобът му е празен. Устните му неволно промълвиха:

— Каква нощ!

Странно, но той беше почти трезвен. Без да движи главата си, видя луната, която се бе закотвила насред небето, а от светлината й Клермънт Авеню приличаше на огромна бездна. Ушите на Антъни бучаха. Той бърбореше несвързано. Внезапно в някакво задно кътче на съзнанието му проблесна сцената в „Боул Мич“ и той не усети как от устните му се разнесе невероятен звук. Ироничният смях, който се промъкна през наранените му и кървящи устни, извираше от дълбините на окаяната му душа.

Три седмици по-късно делото бе разгледано. Привидно безспирната машина на бюрокрацията, която в продължение на четири и половина години бе въртяла своите многобройни колелца, най-после бе спряла. Една сутрин през март Антъни се събуди с мисълта, че този следобед ще се разбере решението на съда. Стана и започна да се облича. Изпитваше някакво безкрайно безпокойство, което бе примесено с неоправдан от нищо оптимизъм за изхода от делото.

Той си наля чаша уиски и влезе в спалнята на Глория, където тя отдавна вече лежеше будна. През последната седмица бе болна и повечето време прекарваше в леглото, опитвайки да се самоокуражава.

— Добро утро — измърмори тя. Очите й изглеждаха необичайно големи и тъмни.

— Как си? — попита той. — По-добре ли си днес?

— Да.

— Искаш ли следобед да дойдеш с мен в съда?

Тя кимна.

— Да. Дик каза, че ако времето е хубаво, ще дойде с колата си и ще ме заведе на разходка в Сентръл Парк. Виж колко е слънчево.

Антъни погледна през прозореца съвсем механично, после седна на леглото.

— Господи, колко съм неспокоен.

— Не сядай тук, моля те.

— Защо?

— Миришеш на уиски. Не мога да го понеса.

Той стана и излезе от стаята. Малко по-късно тя го помоли да й купи нещо за ядене. Той отиде до деликатесния магазин, откъдето й донесе пиле и картофена салата.

В два часа дойде Ричард Керъмъл и изведе Глория на разходка.

— Много любезно от твоя страна — каза тя.

— О, няма нищо — отговори той.

Но той не мислеше така и това бе странно. На много хора в живота си Ричард Керъмъл бе прощавал много неща. Но имаше едно нещо, което той никога нямаше да прости на Глория. Веднъж тя бе признала, че никога няма да прочете книгата му.

Ричард Керъмъл помнеше това… Помнеше го вече седем години.

— Кога ще се върнеш? — попита я Антъни.

— Няма да се връщам — отвърна тя. — Ще се срещнем направо в съда в четири часа.

— Добре — промърмори той.

Италия! Ако решението беше в тяхна полза, това означаваше Италия! Тази дума се бе превърнала в нещо като талисман за него. Там те щяха да забравят за всичко сиво и отчайващо. Щеше да се разхожда сред тълпи от красиви жени, опърпани просяци и строги босоноги монаси. Мисълта за италианките леко го развълнува — напомни му за сините канали на Венеция, за златистозелените хълмове на Фиезоле, за жени — жени, които се променяха, сменяха, превръщаха в други жени, изчезваха от живота му, но винаги оставаха красиви и млади.

Струваше му се обаче, че нещо трябва да се промени. Повечето болки и страдания в живота му бяха заради жени. Те го намираха за прекалено податлив на техните нежности и прищевки и унищожаваха у него онова, което застрашаваше безметежното им тържество.

Той се обърна и видя в огледалото своето отражение.

— Изпито бледо лице, зачервени очи, отпусната фигура. Беше на тридесет и три години — а изглеждаше на четиридесет. Е, нещата може би щяха да се променят.

Звънецът на вратата рязко иззвъня и той застина, сякаш му бе нанесен удар. Съвзе се, отиде в коридора и отвори. Беше Дот.

Срещата

Той влезе преди нея в стаята. Дрехите й бяха доста опърпани. От потока изречения, с които тя го заля, успя да разбере само, че преди няколко дни прочела в един вестник за делото и взела адреса му от един чиновник в Апелационния съд. Обадила се в апартамента и някаква жена й казала, че Антъни не е вкъщи.

Той стоеше и я гледаше с някакъв див ужас, а тя не млъкваше… Каза, че работела в някакъв магазин на Шесто Авеню. Живеела самотно. Доста време боледувала. Била дошла в Ню Йорк, за да го търси.

Беше ужасяващо сериозна. Виолетовите й очи бяха зачервени от сълзи. Хълцаше тъй, сякаш всеки момент щеше да заридае.

Това беше. Тя не се била променила. Искала го. Ако не можела да го има, искала да умре.

— Трябва да си отидеш — каза той сериозно. — Достатъчно грижи си имам тъкмо сега, за да позволя и ти да се намесваш. Господи! Махни се!

— Но аз те обичам — изплака тя. — Искам те!

— Не ме интересува! — почти извика той. — Толкова страдания си ми причинила! Не ме е грижа!

— Удари ме! — замоли го тя безумно. — О, удари ме и аз ще целуна ръката, с която си ме ударил!

Гласът му внезапно се извиси.

— Ще те убия! — изкрещя той. — Ако не се махнеш, ще те убия! Ще те убия!

В погледа му се четеше лудост, но Дот стана и се приближи към него.

— Антъни! Антъни!…

Той скръцна със зъби и се отдръпна, сякаш за да се засили и да се нахвърли върху нея. После промени намерението си и се огледа из стаята.

— Ще те убия! — мърмореше като на себе си, при това дишайки тежко и задъхано. — Ще те убия!

Най-сетне тя се стресна, срещна безумния му поглед и отстъпи към вратата. Антъни оглежда известно време помещението и най-сетне намери онова, което търсеше — здрав дъбов стол, поставен до масата. С почти неразбираеми звуци той грабна стола, издигна го над главата си и насочи цялата си сила срещу бялото лице в отсрещния ъгъл… после върху него се спусна дълбок и непроницаем мрак, при което лудост и гняв се смесиха — и светът се затвори пред очите му…

 

 

В пет часа Глория и Дик се върнаха и го извикаха по име. Никой не отговори. Те влязоха в стаята и видяха счупен до вратата стол. Всичко бе в безпорядък. Въздухът ухаеше на сладникав евтин парфюм.

Откриха Антъни седнал на пода на спалнята си насред едно слънчево петно. Пред него бяха разтворени три дебели класьора с пощенски марки, а самият той бе извадил отвътре марките и беше заровил ръце в тях. Погледна Глория и Дик и им махна, като че да ги отпрати.

— Антъни! — извика Глория. — Спечелихме! Съдът реши в наша полза.

— Не влизайте — каза той. — Не виждате ли, че ги подреждам. Ще ги смачкате. Всичко ще объркате.

— Какво правиш? — попита Дик объркано. — Припомняш си детството? Не разбираш ли, че делото се реши във ваша полза? Сега имате тридесет милиона.

Антъни го погледна с укор.

— Затвори вратата на излизане! — Той говореше като нахално дете.

Глория се взря в него ужасена.

— Антъни! — извика тя. — Какво има? Какво става? Защо не дойде? Какво се е случило?

— Слушайте — каза Антъни тихо, — махайте се и двамата… Веднага… И двамата… Или ще кажа на дядо.

Той вдигна ръката си, пълна с марки и ги пусна. Те се разпиляха върху него като есенни листа — многоцветни, пъстри, искрящи на слънчевите лъчи: марки от Англия и Еквадор, от Венесуела и Испания… и от Италия…

Заедно с врабчетата

Тази изящна божествена Ирония, която бе подредила съдбата на стотици поколения врабчета, несъмнено намираше най-ярък израз на своето изящество сред интонацията на пътниците на кораби от типа на „Баренгария“. И без съмнение наблюдаваше как един младеж бързо прекоси палубата и заговори на едно момиче в жълта рокля.

— Това е той — каза момчето и посочи фигурата, седнала в инвалидна количка до перилата. — Това е Антъни Печ. За пръв път излиза на палубата.

— О… Той ли е?

— Да. Малко полудя, откакто получи парите, преди четири-пет месеца. А онзи религиозен фанатик, Шатълуърт, другият наследник… казват, че се затворил в една хотелска стая и се гръмнал.

— О, наистина ли?

— Но на Антъни Печ не му пука особено. Той получи своите тридесет милиона. И си води личен лекар, в случай че се почувства зле. А тя излиза ли на палубата? — попита момчето.

Хубавото момиче в жълтата рокля се огледа внимателно.

— Беше тук преди малко. Носеше самурено палто, което сигурно струва цяло състояние. — Момичето се намръщи, после добави: — Не мога да я понасям. Струва ми се престорена, нечиста, ако разбираш какво имам предвид. Някои хора просто създават такова впечатление.

— Да, знам — съгласи се младежът. — Въпреки това тя не изглежда никак зле. — Той спря. — Чудя се за какво ли мисли той — за парите може би или пък изпитва угризения за онзи, Шатълуърт…

— Вероятно…

Но младежът грешеше. Антъни Печ, седнал до парапета и вперил взор в морето, не мислеше за парите си, тъй като твърде рядко в живота си го занимаваше мисълта за земната суета. Нито пък мислеше за Едуард Шатълуърт, тъй като на тези неща трябва да се гледа откъм светлата страна. Не… Вълнуваха го спомените. Той бе почти като генерал, удържал победа, който сега правеше анализ на успеха си. Антъни мислеше за трудностите, за непоносимите страдания, през които бе преминал. Това навярно бяха наказания за грешките, сторени в младостта. С него се бяха отнесли жестоко, копнежът му за романтика бе наказан, приятелите му го бяха изоставили — дори Глория се бе обърнала срещу него. Той се бе оказал сам, сам — сам срещу всичко.

Само допреди няколко месеца хората го бяха увещавали да се предаде, да се остави посредствеността да го погълне, да започне да работи. Но той знаеше, че смисълът на живота му е предопределен — и следваше своята вяра. Дори и най-лицемерните му приятели бяха признали, че бе издържал. Та нима само седмица преди да отплават двамата с Глория, в хотел „Карлтън-Риц“ не им бяха позвънили разни там Лейси, Мередит, Картрайт-Смит?

Очите му бяха пълни със сълзи и той развълнувано прошепна на себе си:

— Показах им… Борбата беше трудна, но аз не се предадох и успях!