Седем и половина в една августовска вечер е. Прозорците на всекидневната в сивата къща са широко отворени и търпеливо заменят застоялата миризма на алкохол и дим със свежата сънливост на късния горещ здрач. Във въздуха се носи аромат на цветя, толкова лек и крехък, едва загатващ за отминаващото лято. Но хиляди щурци около страничната веранда напомнят осезателно, че все още е август, а един от тях дори се е промъкнал в къщата и е успял да се скрие зад етажерката с книги, като от време на време пискливо заявява своята хитрост и несломима воля.

В стаята е ужасно разхвърляно. На масата има чиния с плодове, които са истински, въпреки че изглеждат изкуствени. Около тях е натрупано зловещо количество гарафи, чаши и препълнени пепелници, от които все още се издигат вълнисти стълбчета дим в застоялия въздух. Единствено липсата на череп пречи на гледката да наподобява онези високо ценени хромолитографии, които са окачвани на стената на всеки „кабинет“, като допълнение към удоволствията на живота и с цел да предизвикват приятни чувства и страхопочитание.

Не след дълго веселото соло на суперщуреца е по-скоро прекъснато, отколкото подсилено, от нов звук — меланхоличният хленч на флейта, по която хаотично се движат нечии пръсти. Очевидно е, че музикантът се упражнява, а не свири, тъй като от време на време и без това неравната мелодия прекъсва, а след няколко неясно промърморени звука се подхваща отново.

Малко преди седмото фалшиво начало трети звук се присъединява към унилата дисхармония. Пред къщата е спряло такси. Следва минута тишина, после шумното потегляне на таксито почти заглушава скърцането на стъпките по чакъла на алеята. Звънецът на входната врата оглася къщата с обезпокоителния си писък.

Откъм кухнята се показва дребен прислужник — японец, с отегчено изражение и прибързано закопчава сакото си от бял док. Отваря входната врата, за да влезе млад, около тридесетгодишен мъж, облечен в дрехи, които са ушити с добри намерения, но са странни за обслужващата половина на човечеството. Около цялата му персона витае някакво усещане за добри намерения. Той оглежда стаята с любопитство и решителен оптимизъм. Когато поглежда към Тана, погледът му като че ли е събрал цялата тежест, внушавана от безбожния ориенталец. Името му е Фредерик Е. Парамоур. Бил е в Харвард заедно с Антъни, където поради близостта на инициалите им постоянно са били поставяни да седят един до друг в час. Между тях е възникнала известна близост — но оттогава не са се виждали.

Независимо от това Парамоур влиза в стаята с вид на човек, който има намерение да остане за вечеря.

Тана отговаря на въпроса му.

ТАНА (с подкупваща усмивка). Отишли в „Ин“ да вечерят. Връщат след половин час. Излезли в шест и половина.

ПАРАМОУР (забелязвайки чашите върху масата): С компания ли излязоха?

ТАНА: Да. Компания. Миста Керъмъл, миста и миса Барнс, миса Кейн, всички там.

ПАРАМОУР: Разбирам. (Любезно.) Веселят се, както виждам.

ТАНА: Не разбира.

ПАРАМОУР: Добре си прекарват.

ТАНА: Да, пийнали. О, много, много питиета.

ПАРАМОУР (деликатно отклонявайки се от темата): Дали ми се е сторило, че чух музика, когато се приближавах към къщата?

ТАНА (с конвулсивно хихикане): Да, аз свири.

ПАРАМОУР: На някакъв японски инструмент ли?

(По всяка вероятност той е абонат на списанието „Нешънъл Джиографик“.)

ТАНА: Свири на флее-йта. Японска флее-йта.

ПАРАМОУР: И каква песен свиреше? Някоя от твоите японски мелодии?

ТАНА (челото му се свива по невероятен начин). Свиря песента на влака. Как го казвате?… Железопътна песен. В мой страна така казва. Като влак. Върви тъъй като свирка, когато влак тръгва. После върви та-ка-та-ка, като движещ влак. Върви та-ка-та-ка. Много хубав песен в мой страна. Детски песен.

ПАРАМОУР: Хубаво звучеше.

(Очевидно в този момент само някакво гигантско усилие за самоконтрол въздържа Тана да хукне нагоре по стълбите за пощенските си картички, включително и за шестте американски.)

ТАНА: Да направи уиски със сода на джентълмен?

ПАРАМОУР: Не, благодаря. Не употребявам. (Усмихва се.)

(ТАНА се оттегля в кухнята, оставяйки междинната врата полуоткрехната. През този процеп отново се чува мелодията на японската песен на влака — вече не като за загряване, а като жизнено и пълно с дух изпълнение.

Телефонът иззвънява. ТАНА, погълнат от заниманието си, не обръща внимание, затова ПАРАМОУР вдига слушалката.)

ПАРАМОУР: Ало… Да… Не, няма го, но ще се върне всеки момент… Батъруърт? Ало, не можах да чуя добре името… Ало, ало, ало! Ало!… Хм!

(Телефонът упорито отказва да издава повече звуци. ПАРАМОУР поставя слушалката върху вилката.

В този момент отново се чува звук от такси, което донася втори млад мъж. Той държи куфар и отваря входната врата, без да звъни.)

МОУРИ (в коридора): О, Антъни! Хеей! (Той влиза в голямата стая и вижда ПАРАМОУР.) Здрасти!

ПАРАМОУР (взирайки се в него с все по-голямо любопитство): Това… това да не е Моури Ноубъл?

МОУРИ: Точно така. (Пристъпва и протяга ръка.) Как си, старче? Цяла вечност не сме се виждали.

(Той прави смътна връзка между лицето насреща си и Харвард, но не е напълно сигурен. Името, ако някога въобще го е знаел, отдавна е забравил. Въпреки това, с тънката си чувствителност и също тъй достойната си за похвала щедрост, ПАРАМОУР разбира каква е работата и тактично намалява напрежението.)

ПАРАМОУР: Забравил си стария Фред Парамоур? Бяхме заедно в класа по история на дядката Робърт.

МОУРИ: Не, не съм. Дядката… искам да кажа Фред… Фред беше… имам предвид дядката беше страхотен, нали?

ПАРАМОУР (кимайки жизнерадостно с глава няколко пъти): Страхотно старче! Страхотно старче беше!

МОУРИ (след кратка пауза): Да… така беше. Къде е Антъни?

ПАРАМОУР: Японският прислужник ми каза, че отишъл в някакъв хотел. Да вечеря, предполагам.

МОУРИ (поглежда часовника си): Отдавна ли е излязъл?

ПАРАМОУР: Така мисля. Японецът каза, че скоро щели да се върнат.

МОУРИ: Да пийнем ли по нещо?

ПАРАМОУР: Не, благодаря. Не употребявам. (Усмихва се.)

МОУРИ: Ще възразиш ли, ако аз си сипя малко? (Прозявайки се, си налива питие от бутилката.) Какво прави, откакто завършихме колежа?

ПАРАМОУР: О, много неща. Водих доста активен живот. Развявах се насам-натам. (От тона му може да се разбира какво ли не: от разглеждане на забележителности до организирана престъпност.)

МОУРИ: Оо, бил си в Европа?

ПАРАМОУР: Не, за съжаление.

МОУРИ: Надявам се скоро всички да я посетим.

ПАРАМОУР: Мислиш ли?

МОУРИ: Разбира се! Тази страна се опиянява от страстта си към сензации вече над две години. Хората са неспокойни. Искат да се забавляват.

ПАРАМОУР: Тогава ти не вярваш, че идеалите са изложени на риск?

МОУРИ: Нищо, което е важно. Хората толкова често търсят вълнения.

ПАРАМОУР (сериозно): Интересни неща говориш. Наскоро един човек, който е бил там, ми разправяше…

(По време на последвалия монолог, който читателят спокойно би могъл да попълни с изрази от рода на: „Видял със собствените си очи“, „Разкошният френски дух“ и „Спасението на цивилизования свят“, МОУРИ седи със спуснати клепачи, искрено отегчен.)

МОУРИ (в първия възможен момент): Между другото, знаеш ли, че в тази къща има германски агент?

ПАРАМОУР (усмихва се предпазливо): Сериозно ли говориш?

МОУРИ: Абсолютно. Смятам, че е мой дълг да те предупредя.

ПАРАМОУР (убедено): Някоя гувернантка?

МОУРИ (шепнешком, посочвайки с палеца си към кухнята): Тана! Това не е истинското му име. Разбрах, че непрекъснато получава писма, адресирани до лейтенант Емил Таненбаум.

ПАРАМОУР (смеейки се от сърце и с известна снизходителност): Вероятно се шегуваш.

МОУРИ: Е, може и да го обвинявам несправедливо. Но ти още не си ми казал с какво се занимаваш.

ПАРАМОУР: Едно е сигурно — пиша.

МОУРИ: Художествена литература?

ПАРАМОУР: Не, не е художествена.

МОУРИ: Каква тогава? Някакъв вид литература, който е съчетание от художествена проза и факти?

ПАРАМОУР: Ограничавам се с фактите. Занимавам се с доста социални дейности.

МОУРИ: О!

(Внезапно в погледа му проблясва известно подозрение, все едно че ПАРАМОУР се е самообявил за любител джебчия.)

ПАРАМОУР: Понастоящем се занимавам със социална дейност в Стамфорд. Едва миналата седмица научих, че Антъни Печ живеел толкова наблизо.

(Разговорът им е прекъснат от шум навън, който безпогрешно може да бъде определен като разговор и смях между двата пола. После те се материализират в стаята под формата на АНТЪНИ, ГЛОРИЯ, РИЧАРД КЕРЪМЪЛ, МЮРИЪЛ КЕЙН, РЕЙЧЪЛ БАРНС и РОДМЪН БАРНС, нейния съпруг. Те вдигат глъчка около МОУРИ, отговаряйки на неговия отправен към всички поздрав „Здравейте!“ с нелогичното „Чудесно!“… В това време АНТЪНИ се приближава към другия си гост.)

АНТЪНИ: Дявол да го вземе! Как си? Страхотно се радвам да те видя!

ПАРАМОУР: И аз се радвам да те видя, Антъни. Отседнал съм в Стамфорд и реших да намина. (Закачливо.) Повечето време работим така, като че от това зависи животът ни, ето защо реших да си позволя няколко часа почивка.

(В пристъп на мъчително съсредоточаване АНТЪНИ се опитва да си спомни името. След почти родилни мъки паметта му подава думата „Фред“, с помощта на която той припряно изгражда изречението „Радвам се, че си го направил, Фред!“. Междувременно компанията е притихнала и внимателно следи напъните на АНТЪНИ. МОУРИ, вместо да помогне, гледа със злобно наслаждение.)

АНТЪНИ (отчаяно): Дами и господа, това е… това е Фред.

МЮРИЪЛ (с лекомислена любезност): Здравей, Фред!

(РИЧАРД КЕРЪМЪЛ и ПАРАМОУР се поздравяват, обръщайки се един към друг с малките си имена, като последният си спомня, че ДИК е бил един от онези в класа, които никога не са говорели с него. ДИК от своя страна нелепо си внушава, че ПАРАМОУР е от хората, които е срещал и преди в къщата на АНТЪНИ.

Трите млади дами се качват на горния етаж.)

МОУРИ (полугласно към Дик): Не съм виждал Мюриъл от сватбата на Антъни.

ДИК: Тя сега е в разцвета си. Последната й фраза е „Бих казала!“

(АНТЪНИ се измъчва известно време при ПАРАМОУР и най-после решава да придаде общ характер на разговора, като подканва всички да пийнат по нещо.)

МОУРИ: Аз доста се потрудих над тази бутилка. Обработих я от „Съдържание на алкохол“ до „Производител“. (Посочва съответните думи върху етикета.)

АНТЪНИ (към ПАРАМОУР): Никога не може да се каже кога тези двамата ще се появят. Веднъж си казахме довиждане в пет часа следобед и проклет да съм, ако те не се появиха едва към два часа сутринта. Една голяма кола за екскурзии, наета в Ню Йорк, ги докара до вратата и те влязоха вътре, пияни-заляни, разбира се.

(В изблик на внимание ПАРАМОУР разглежда корицата на една книга, която държи в ръце. МОУРИ и ДИК си разменят погледи.)

ДИК (невинно, към ПАРАМОУР): Ти тук ли работиш, в града?

ПАРАМОУР: Не, работя на Леърд Стрийт в Стамфорд. (Към АНТЪНИ.) Нямаш представа каква бедност е в тези малки градове в Кънектикът. Италианци и други емигранти. Повечето са католици, нали знаеш, така че е трудно да се общува с тях.

АНТЪНИ (учтиво): Голяма престъпност?

ПАРАМОУР: Не толкова престъпност, колкото неграмотност и мръсотия.

МОУРИ: Аз си имам теория: незабавно слагане на електрическия стол на всички, които са неграмотни и мръсни. Престъпниците обаче да останат — те придават цвят на живота. Но би било пагубно, ако се опиташ да наказваш невежеството — като се започне от първите семейства, мине се през хората от киното и се стигне до Конгреса и духовенството.

ПАРАМОУР (усмихвайки се напрегнато): Говорех за по-общите прояви на неграмотност… дори и езикови.

МОУРИ (замислено): Предполагам, че е трудно. Аз дори не мога да следя съвременната поезия.

ПАРАМОУР: Трябва да работиш няколко месеца по тези проблеми, за да осъзнаеш колко е лошо положението. Както ми каза нашата секретарка, никога не разбираш колко са ти мръсни ноктите, докато не си измиеш ръцете. Разбира се, ние привличаме доста хора за нашата кауза.

МОУРИ (грубо): Както вероятно би казала вашата секретарка, ако натикате лист хартия в камината, за момент ще се получи ярък пламък.

(В този момент ГЛОРИЯ, свежо гримирана и излъчваща сладострастно желание за възхищение и наслада, се присъединява към компанията, придружена от двете си приятелки. За известно време разговорът върви трудно. ГЛОРИЯ дръпва АНТЪНИ настрани.)

ГЛОРИЯ: Моля те, Антъни, не пий много.

АНТЪНИ: Защо?

ГЛОРИЯ: Защото, когато си пиян, вършиш глупости.

АНТЪНИ: Господи! Какво има пък сега?

ГЛОРИЯ (след кратка пауза, през която погледът й хладно се взира в неговия): Няколко неща. Първо, защото непрекъснато настояваш ти да плащаш за всичко? Тези двамата имат повече пари от теб!

АНТЪНИ: Но, Глория! Те са мои гости!

ГЛОРИЯ: Това не е причина да плащаш бутилката шампанско, която Рейчъл Барнс счупи. Дик се опита да уреди втората сметка за таксито, а ти не му позволи.

АНТЪНИ: Но, Глория…

ГЛОРИЯ: Когато се налага непрекъснато да продаваме облигации, за да си плащаме сметките, мисля, че е крайно време да спрем с излишните прояви на щедрост. Още повече че на твое място не бих обръщала толкова внимание на Рейчъл Барнс. На съпруга й това също не допада кой знае колко!

АНТЪНИ: Но, Глория…

ГЛОРИЯ (имитирайки го язвително): „Но, Глория!“

Май стана прекалено за това лято — случва се с всяка хубава жена, която срещнеш. Превръща ти се в навик и аз повече няма да търпя! Ако смяташ, че можеш да флиртуваш безразборно, и аз мога. (После, като че й идва нова мисъл.) Между другото, надявам се този Фред да не се окаже втори Джо Хъл.

АНТЪНИ: За бога, не! Вероятно е дошъл да ме убеждава да измъкна някакви пари от дядо за неговите нещастници.

(ГЛОРИЯ обръща гръб на силно потиснатия АНТЪНИ и се връща при гостите си.

Към девет часа групата може да бъде разделена на две категории — такива, които са пили непрекъснато, и такива, които са пили съвсем малко или нищо. Към вторите спадат семейство БАРНС, МЮРИЪЛ и ФРЕДЕРИКЕ. ПАРАМОУР.)

МЮРИЪЛ: Бих искала да можех да пиша. Хрумват ми разни идеи, но никога не мога да ги изразя с думи.

ДИК: Както е казал Голиат, той е разбирал как се чувства Давид, но не е могъл да се изрази. Тази забележка веднага била приета за мото от филистимляните.

МЮРИЪЛ: Не те разбирам. Сигурно с възрастта оглупявам.

ГЛОРИЯ (носейки се несигурно сред компанията, подобно на подпийнал херувим): Ако някой е гладен, на масата в трапезарията има пасти.

МОУРИ: Не мога да понасям викторианския им дизайн.

МЮРИЪЛ (силно развеселена): Бих казала, че си пиян, Моури.

(Гръдта й все още е като паваж, който тя предлага на копитата на многото минаващи по него жребци с надеждата, че железните им подкови ще запалят романтични искри в тъмнината…

Господата БАРНС и ПАРАМОУР са увлечени в разговор на някаква здравословна тема, толкова прекалено здравословна, че от известно време насам мистър БАРНС се опитва да изпълзи към по-неблагоприятния въздух на голямата стая. Не е ясно дали ПАРАМОУР пребивава в сивата къща поради учтивост и любопитство, или за да може в даден бъдещ момент да напише социологическо проучване върху упадъчността на американския начин на живот.)

МОУРИ: Фред, представях си те като човек с по-широки възгледи за живота.

ПАРАМОУР: Такъв съм.

МЮРИЪЛ: И аз. Убедена съм, че всяка религия е толкова добра, колкото и останалите.

ПАРАМОУР: Във всяка религия има по нещо добро.

МЮРИЪЛ: Аз съм католичка, но, както винаги съм казвала, не се старая особено.

ПАРАМОУР (в огромен изблик на толерантност): Католическата религия е една много… много силна религия.

МОУРИ: Е, един човек с толкова широки възгледи би трябвало да обърне внимание на приповдигнатото ниво на усещанията и на стимулирания оптимизъм, съдържащи се в този коктейл.

ПАРАМОУР (вземайки питието, доста предизвикателно): Благодаря, ще опитам… едно.

МОУРИ: Едно? Възмутително! Та това е среща на класа от хиляда деветстотин и десета, а ти отказваш дори леко да се напиеш. Хайде!

За здравето на крал Чарлз!

За здравето на крал Чарлз!

Да вдигнем чаши с вино…

(ПАРАМОУР се присъединява със силен глас.)

МОУРИ: Напълни чашата, Фредерик. Нали знаеш, че всичко е подчинено на намеренията на природата към нас, а в твоя случай намерението й е да те превърне в скандалджия и пияница.

ПАРАМОУР: Ако човек може да пие като джентълмен…

МОУРИ: Какво значи джентълмен, между другото?

АНТЪНИ: Човек, който никога не носи карфици под реверите на сакото си.

МОУРИ: Глупости! Това е човек, чието социално положение се определя от количеството хляб, с което си прави сандвич.

ДИК: Това е човек, който предпочита първото издание на някоя книга пред последното издание на вестник.

РЕЙЧЪЛ: Човек, който никога не може да бъде наркоман.

МОУРИ: Американец, който може да накара един английски иконом да повярва, че е такъв.

МЮРИЪЛ: Човек, който е от добро семейство и е учил в Йейл, Харвард или Принстън, който има пари и танцува добре и така нататък.

МОУРИ: Най-после — идеалното определение! Кардинал Нюмън ряпа да яде.

ПАРАМОУР: Мисля, че трябва да погледнем на въпроса по-общо. Не беше ли казано от Ейбрахам Линкълн, че джентълмен е онзи, който никога не причинява болка?

МОУРИ: Мисля, че приписват това изказване на генерал Лудендорф.

ПАРАМОУР: Сигурно се шегувате.

МОУРИ: Пийни още нещо.

ПАРАМОУР: Не бива. (Снижава гласа си тъй, че само МОУРИ да го чуе.) Какво ще направиш, ако ти кажа, че това ми е третото питие в живота?

(ДИК пуска грамофона, което подтиква МЮРИЪЛ да стане и да започне да се поклаща с ръце на хълбоците и лакти, издадени напред, перпендикулярно на тялото й, като перки.)

МЮРИЪЛ: Хайде да вдигнем килимите и да танцуваме!

(Това предложение е посрещнато от АНТЪНИ и ГЛОРИЯ с едва доловими стенания и привидни усмивки на мълчаливо съгласие.)

МЮРИЪЛ: Хайде, мързеливци такива. Надигнете се и отместете мебелите.

ДИК: Почакай да си довърша питието.

МОУРИ (решен докрай да осъществи плана си спрямо ПАРАМОУР): Чуйте какво ще ви кажа. Хайде всеки да си напълни чашата и да я изпие, а после ще танцуваме.

(Вълна от протест, която се разбива в скалата на непреклонността на МОУРИ.)

МЮРИЪЛ: В момента главата ми се върти страхотно.

РЕЙЧЪЛ (полугласно към АНТЪНИ): Глория каза ли ти да стоиш далеч от мен?

АНТЪНИ (объркано): Не, разбира се. Определено не.

(РЕЙЧЪЛ му се усмихва загадъчно. Двете изминали години са придали някаква увереност и спретнатост на красотата й.)

МОУРИ (вдигайки чашата си): Пия за поражението на демокрацията и упадъка на християнството.

МЮРИЪЛ: Виж го ти!

(Тя отправя присмехулногневен поглед към МОУРИ, после отпива.

Всички пият, полагайки усилие в различна степен.)

МЮРИЪЛ: Разчистете пода!

(Преминаването през този стадий изглежда неизбежно, така че АНТЪНИ и ГЛОРИЯ се включват в голямото местене на маси, трупане на столове, навиване на килими и чупене на лампи. Когато мебелите са струпани на грозни купчини покрай стените, се освобождава място с площ около два квадратни метра.)

МЮРИЪЛ: Пуснете музика!

МОУРИ: Тана ще ни изпее любовната песен на един специалист по уши, нос и гърло.

(След известно объркване, предизвикано от факта, че ТАНА се е оттеглил за нощния си сън, се извършват приготовления за неговото изпълнение. На облечения в пижама японец е пъхната флейта в ръката, той е увит в дебело одеяло и е качен да седне на стол върху една от масите, където представя комичен и гротесков спектакъл. ПАРАМОУР е видимо пиян и е дотолкова обзет от това усещане, че подсилва ефекта, като се опитва да имитира марионетка, а от време на време дори хълца.)

ПАРАМОУР (към ГЛОРИЯ): Искате ли да танцувате с мен?

ГЛОРИЯ: Не, сър! Искам да изпълня танца на лебеда. Можете ли?

ПАРАМОУР: Разбира се. Всичките ги мога.

ГЛОРИЯ: Добре. Вие започвате от онази страна на стаята, а аз — оттук.

МЮРИЪЛ: Давайте!

(Като че от бутилките с писък изскача някакъв дух на лудост: ТАНА се е впуснал в неразгадаемите лабиринти на своята песен на влака, плачевното „ту-туу-туу“ смесва меланхоличността си с песента „Малката пеперудка (тинк-тинк), кацна върху цветето“, носеща се откъм грамофона. МЮРИЪЛ е дотолкова замаяна от смях, че може единствено да се притиска отчаяно към БАРНС, който танцува със заплашителната строгост на армейски офицер, тоест тъпче безизразно в свободното пространство. АНТЪНИ се опитва да долови шепота на РЕЙЧЪЛ — без да привлича вниманието на ГЛОРИЯ…

Но гротескната, невероятната, почти театрална сцена ще се случи след малко — един от онези инциденти, при които животът като че ли е страстна имитация на някоя от най-низшите литературни форми. ПАРАМОУР се опитва да надмине майсторското изпълнение на ГЛОРИЯ и когато вълнението е достигнало своята върховна фаза, той започва да се върти около себе си, да се върти, върти, все повече да се замайва — залита, изправя се, залита пак, после пада по посока на коридора… почти в ръцете на АДАМ ПЕЧ, чието приближаване е останало незабелязано за шумната компания в стаята.

АДАМ ПЕЧ е много бледен. Подпира се на бастун. Човекът, който го придружава, е ЕДУАРД ШАТЪЛУЪРТ и именно той сграбчва ПАРАМОУР за рамото и предотвратява стоварването му върху достопочтения филантроп.

За около две минути върху стаята се спуска тишина, подобно на гигантско чудовище, въпреки че още известно време отзвучават мотивите от грамофона и звуците от флейтата на ТАНА. От деветимата в стаята единствено БАРНС, ПАРАМОУР и ТАНА не са наясно кой е новопоявилият се. Нито един от деветимата обаче не знае, че същата сутрин АДАМ ПЕЧ е направил дарение от петдесет хиляди долара на организацията за борба с алкохолизма.

На ПАРАМОУР се пада да пробие надвисналата тишина с една реплика, която бележи върхов момент в житейската му поквара.)

ПАРАМОУР (пълзейки бързо към кухнята на ръце и крака): Аз не съм от гостите… аз работя тук.

(Отново настъпва мълчание… този път безкрайно дълбоко и натоварено с непоносимо заразителни мрачни предчувствия. РЕЙЧЪЛ избухва в нервен смях, а ДИК установява, че непрекъснато повтаря някакъв стих от Суинбърн, гротескно подходящ за ситуацията:

Съсухрен мрачен цвят без мирис.

… Тишината е нарушена от гласа на АНТЪНИ, трезвен и напрегнат, обясняващ нещо на АДАМ ПЕЧ. После и той заглъхва.)

ШАТЪЛУЪРТ (избухва): Дядо ви реши да дойде с кола да види къщата ви. Обадих се по телефона от Рай и оставих съобщение.

(Следващата пауза е изпълнена с леки въздишки, очевидно отникъде, от никого. Лицето на АНТЪНИ е с цвят на тебешир. Устните на ГЛОРИЯ са полуотворени, а обикновено спокойният й поглед е насочен към стареца с напрежение и уплаха. В стаята няма нито една усмивка. Нито една? Дали пък присвитите устни на АДАМ ПЕЧ не потрепват леко, колкото да открият равните му дребни зъби? Той проговаря — пет меки и прости думи.)

АДАМ ПЕЧ: Ще се върнем обратно, Шатълуърт…

(И това е всичко. Той се обръща и подпирайки се на бастуна, излиза през коридора, минава през входната врата и пъклената самонадеяност на несигурните му стъпки изскърцва по чакъла на алеята под августовската луна.)

Ретроспекция

Като че ли изживяваха последните мигове от живота си. Бяха като две златни рибки в аквариум, от който бе източена и последната капка вода. Дори не можеха да доплуват един до друг.

През май Глория щеше да навърши двадесет и шест години. Тя бе казала, че не иска нищо друго, освен да бъде млада и красива още дълго време, да бъде весела и щастлива и да има пари и любов. Тя искаше нещата, които искат повечето жени, но ги желаеше по-пламенно и страстно. Бе омъжена вече повече от две години. От начало дните бяха изпълнени с ведро разбирателство, често пъти стигащо до екстаз на притежание и гордост. През тези периоди рядко се редуваха моменти на омраза, които бързо отминаваха и биваха забравяни още същия следобед. Така бе в продължение на половин година.

После ведростта и задоволството станаха по-малко ликуващи, по-сиви — много рядко след някой пристъп на ревност или принудителна раздяла се връщаше предишният екстаз, предишното очевидно сливане на двете души, емоционалното вълнение. Глория можеше по цял ден да мрази Антъни или пък в продължение на цяла седмица лекомислено да му се сърди. Двамата все по-често си отправяха взаимни обвинения, които като че ли бяха изместили привързаността им и способността им да си прощават. Те сякаш дори се забавляваха с това и се случваше нощем да се опитват да си спомнят кой е бил виновен и кой би трябвало да е сърдит на следващата сутрин. А в края на втората година се бяха прибавили и два нови елемента. Глория разбра, че Антъни е способен на абсолютно безразличие към нея, моментно безразличие, почти летаргично, но тя вече не можеше да го извади от това състояние чрез прошепната дума или лека усмивка. Имаше дни, в които нежностите й сякаш го задушаваха. Тя съзнаваше това, въпреки че не се решаваше да го признае дори пред себе си.

Едва напоследък Глория проумя, че въпреки обожанието си към него, ревността, чувството на покорство, което изпитваше, и гордостта си тя го презираше — и презрението й неусетно се смесваше с другите й чувства… Всичко това бе любовта й — виталната женска илюзия, която я бе подтикнала към него през една априлска нощ преди много месеци.

Що се отнася до Антъни, независимо от всичките й настроения, тя бе единственото му увлечение. Ако я загубеше, с него би било свършено, остатъка от живота си той щеше да прекара потънал в нещастни и сантиментални спомени. Рядко му се удаваше възможността да се наслади на цял ден, прекаран само с нея — но имаше случаи, когато предпочиташе с тях да има и трети човек. Понякога му се струваше, че ако не остане съвсем сам, буквално ще полудее — дори имаше няколко случая, в които направо я мразеше. Няколко чашки алкохол му помагаха да изпитва влечение и към други жени, да проявява някои склонности към експериментиране, които при други обстоятелства потискаше.

Тази пролет, това лято те доста обмисляха бъдещото си щастие — как щяха да пътуват от една пролетна страна в друга, как накрая щяха да се завърнат в разкошното си имение, пълно с бленувани дечица, как после щяха да се захванат с дипломация или политика, за да извършат някои красиви и важни неща, и вече белокоси (с красиви, копринени, побелели коси) щяха да се наслаждават на ведрата си слава, обожавани от буржоазните кръгове в страната… Тези времена щяха да започнат, когато „получим парите си“. Надеждите им се крепяха по-скоро върху такива мечти, отколкото върху задоволство от все по-нередовния и разпилян живот, който водеха. В сивите утрини, когато шегите от предишната вечер се бяха смалили до неприлични подмятания без остроумие и достойнство, те можеха криво-ляво да извадят отново купчината надежди и да ги преброят, после да се усмихнат един на друг и да повторят, като че за да затвърдят нещата, сбития и въпреки това искрен ницшеански афоризъм на Глория, изразяващ се с предизвикателното „Не ме е грижа!“

Нещата осезаемо се изплъзваха. Появи се проблемът за парите, който им създаваше все повече досадни неприятности и ставаше все по-застрашителен. Очерта се обстоятелството, че алкохолът се бе превърнал практически в необходимост за забавленията им — което бе често срещано явление сред британските аристократи отпреди стотина години, но беше нещо обезпокоително за една цивилизация, която все по-уверено и предпазливо обмисляше своята умереност. Още повече че те и двамата ставаха все по-слаби, не толкова по отношение на онова, което правеха, колкото в реакциите си към обкръжаващата ги среда. Глория бе придобила нещо, от което досега никога не бе изпитвала нужда — непълното, но пък непогрешимо съзнание за древния си ужас. Признанието за това при нея съвпадна с бавното спадане на физическата й смелост.

И тогава, в августовската сутрин след неочакваното посещение на Адам Печ предната вечер, двамата се събудиха с натежали глави и съкрушен дух, способни да изпитват само едно всепроникващо чувство — страх.

Паника

— Е?

Антъни седна в леглото и сведе поглед към нея. Ъгълчетата на устните му бяха отпуснати от отчаяние, гласът му бе напрегнат и кънтящ.

В отговор тя вдигна ръка към устата си и започна бавно и съсредоточено да гризе пръста си.

— Направихме каквото направихме — каза той след известна пауза, но постепенно нейното мълчание го вбеси. — Защо не кажеш нещо?

— Какво, по дяволите, искаш да кажа?

— За какво мислиш?

— За нищо.

— Тогава престани да си хапеш пръста.

Последва кратък и объркан спор за това дали тя мислеше, или не мислеше. На Антъни се струваше естествено тя да размишлява на глас за бедата, която ги бе сполетяла предишната нощ. Мълчанието й бе начин да стовари отговорността върху него. От своя страна тя не виждаше смисъл да говори — моментът изискваше единствено да си гризе пръста като нервно дете.

— Трябва да оправя тази проклета бъркотия с моя дядо — каза той твърде неубедително. Усещаше се някакво смътно и ново страхопочитание от току-що произнесеното „моя дядо“, вместо обичайното „дядо“.

— Няма да можеш — отряза го тя. — Няма да успееш… Никога. Той няма да ти прости, докато е жив.

— Възможно е — съгласи се Антъни с нещастен вид. — Все пак… може да успея да се вместя в неговите представи чрез някаква реформация или нещо подобно…

— Той изглеждаше зле — прекъсна го тя, — беше бледен като брашно.

— Той е болен. Казах ти го още преди три месеца.

— Как ми се иска да беше умрял миналата седмица! — избухна тя. — Егоистичен стар глупак!

Никой не се засмя.

— Но позволи ми да ти кажа — добави тя тихо, — че следващия път, когато те видя да се държиш с някоя жена така, както с Рейчъл Барнс снощи, ще те оставя… просто… ей… така! Просто няма да го понеса!

Антъни трепна.

— О, не ставай глупава! — запротестира той. — Знаеш, че за мен не съществува друга жена освен теб… няма друга, скъпа.

Опитът му да говори с по-нежен тон се провали напълно — очертаваше се дори още по-непосредствена опасност.

— Ако отида при него — предложи Антъни — и му обясня с подходящи цитати от Библията, че твърде дълго съм вървял по неправеден път и че най-после съм съзрял светлината… — той прекъсна и погледна с доста своенравен вид съпругата си — питам се какво ли ще направи той.

— Не знам.

Тя размишляваше дали гостите им ще бъдат достатъчно съобразителни да си тръгнат веднага след закуска, или не.

В продължение на цяла седмица Антъни не успя да събере смелост да отиде до Теритаун. Перспективата за това бе отвратителна и ако останеше на него, той не би рискувал да предприеме подобно пътуване — но ако през последните три седмици волята му бе отслабнала, същото би могло да се каже и за силата му да устоява на натиск. Глория го принуди да отиде. Би било напълно възможно да се изчака още една седмица, каза тя, тъй като това щяло да даде на дядо му време да охлади яростната си враждебност — но да се чака повече би било грешка — това би затвърдило нещата.

Той отиде, треперейки… и напразно. Адам Печ не бил добре, заяви възмутеният Шатълуърт. Били му дадени изрични указания да не пуска никого. Пред отмъстителния поглед на бившия „специалист по джина“ фронтът на Антъни се огъна. Той почти се промъкна до таксито, което го чакаше отвън, и чак във влака успя да възвърне малка част от самоуважението си. Радваше се, че се е измъкнал, почти по момчешки, към чудните дворци на утехата, които все още се извисяваха и блестяха в съзнанието му.

Когато се върна в Мариета, Глория го погледна презрително. Защо не бе настоял да влезе? Тя би постъпила именно така!

С общи усилия те съчиниха писмо до стареца — полуизвинение, полускалъпено обяснение — и след като внимателно го препрочетоха, го изпратиха. Но отговор не се получи.

И настъпи един септемврийски ден, обливан последователно от слънце и дъжд — слънце, което не даваше топлина, и дъжд, който не носеше свежест. В този ден те напуснаха сивата къща, където бе разцъфтяла любовта им. Четири сандъка и три огромни кашона бяха струпани в оголената от мебели стая, където преди две години те лениво се бяха излежавали и бяха обмисляли бъдещето си — далечно, спокойно, щастливо. Стаята кънтеше от празнота. Глория, облечена в нова кафява рокля, обточена с кожа, седеше мълчаливо върху един сандък, а Антъни нервно крачеше напред-назад и пушеше в очакване на камиона, който щеше да пренесе нещата им до града.

— Какви са? — попита тя, посочвайки към някакви книги, поставени върху един от кашоните.

— Това е старата ми колекция от пощенски марки — призна той свенливо. — Забравил съм да я опаковам.

— Но, Антъни, глупаво е да я разнасяш.

— Прегледах я миналата пролет, когато напуснахме апартамента, и реших да не я запазя.

— Не можеш ли да я продадеш? Малко ли други боклуци имаме?

— Съжалявам — смирено отвърна той.

Камионът спря пред вратата с гръм и трясък. Глория предизвикателно размаха юмрук на четирите стени.

— Толкова се радвам, че си отиваме! — извика тя. — О, господи, как мразя тази къща!

И тъй, бляскавата и красива лейди замина със съпруга си за Ню Йорк. Те се скараха още във влака — горчивите й думи следваха честотата, поредността и неизбежността на гарите, покрай които минаваха.

— Не се ядосвай — помоли я Антъни състрадателно. — В края на краищата нямаме нищо друго освен самите себе си.

— В повечето случаи нямаме дори и това — изплака Глория.

— Кога?

— Много пъти — като се започне от онази случка на перона в Редгейт.

— Нали не искаш да кажеш, че…

— Не — прекъсна го тя хладно, — не искам да говорим пак за това. То отмина, но отнесе нещо от нас със себе си.

Тя рязко спря. Антъни седеше мълчалив, объркан и потиснат. Мрачните гледки на гарите Мамаронек, Ларчмънт, Рай, Пелъм Менър се редуваха с невзрачни празни пространства, имащи претенциите да представляват провинциалната природа. Антъни си спомни как в една лятна утрин те двамата тръгнаха от Ню Йорк в търсене на щастието. Те може би не бяха очаквали да го намерят и въпреки това самото търсене бе по-щастливо от всяко очакване. Животът като че ли трябваше да изпълнява функциите на сценичен декор около съответната личност — в противен случай всичко се проваляше. Нямаше спокойствие, нямаше спиране. Опитите му да се носи по течението на мечтите се бяха оказали безуспешни. Течението се бе превърнало във водовъртеж, а мечтите — в невероятни кошмари от нерешителност и съжаление.

Пелъм! Бяха се карали в Пелъм, защото Глория настояваше тя да шофира. А когато постави малкото си краче върху съединителя, колата подскочи раздразнено и главите им се люшнаха назад, като че бяха марионетки, движени от гигантска струна.

Бронкс — къщите, които се сливаха и блестяха на слънцето, изливащо през яркото небе талази от светлина върху улиците. Струваше му се, че Ню Йорк е домът — градът на разкош и загадъчност, на нелепи надежди и екзотични мечти. Тук, в покрайнините, смешни гипсови дворци се грееха на хладното слънце, за миг създаваха усещането за някаква нереалност, а после се изплъзваха в далечината, следвайки лабиринтите на Харлем. Влакът се движеше през сгъстяващия се здрач и покрай петдесетина весели и запотени улици в горната част на Ийст Сайд, като всяка от тях преминаваше покрай прозорците на вагона, сякаш беше пространството между спиците на гигантско колело. Всяка разкриваше буйни и цветни рояци бедни деца, които пъплеха, подобно на мравки, по алеите от червен пясък. От прозорците на жилищата надничаха заоблени майки с лица като луни, сякаш бяха съзвездия върху този жалък небосклон — жени като фалшиви бижута без блясък, жени като повехнали зеленчуци, жени като големи отблъскващи торби с мръсно бельо.

— Харесват ми тези улици — каза Антъни гласно. — Винаги имам чувството, че тук се изпълнява някакво представление специално за мен. Сякаш в момента, в който аз отмина, те ще спрат да подскачат и да се смеят и вместо това ще станат тъжни, ще си спомнят колко са бедни и ще се оттеглят с наведени глави в къщите си. В чужбина често се наблюдава този ефект, но в тази страна е рядко явление.

На една оживена улица с високи сгради той прочете дузина еврейски имена на вратите на магазините. Пред всеки от тях стоеше дребен човечец и наблюдаваше минувачите с напрегнат поглед — поглед, блеснал от подозрение, от гордост, от яснота, от алчност, от разбиране. Ню Йорк! Той не можеше да се откъсне от бавното пъплене на тези хора по улиците и из малките магазини, от начина, по който те се събираха, струпваха, движеха, като че наблюдавани от птичи поглед, прилични на забързан рояк пчели — а после се разпръсваха на всички страни. Беше внушителна гледка — перспективата бе грандиозна.

Гласът на Глория прекъсна по крайно неуместен начин мислите му:

— Чудя се къде ли е бил Блокман това лято.

Апартаментът

След увереността, присъща на младостта, идва период на напрегната и непоносима сложност. С помощта на питиетата този период се скъсява и изглежда почти поносим. Хората, които стоят по-високо в обществената стълбица, издържат по-дълго на опитите за запазване на максималните различия в една връзка, запазвайки същевременно „неосъществимите“ идеи за единство. Към края на двадесетте години светът на капитала бе станал доста сложен и това, което доскоро бе предстоящо и объркващо, сега изглеждаше далечно и неясно. Рутината бе надвиснала над всичко като здрач над суров пейзаж, смекчавайки го до поносимост. Сложността е тъй неуловима, тъй разнолика; ценностите се променят безкрайно силно при всяко поражение на жизнеността; започва да ни се струва, че от миналото не можем да научим нищо, което да ни бъде полезно в бъдещето — и тъй преставаме да бъдем импулсивни, лековерни хора, заинтересовани от онова, което е етично и е определено с ясни граници; вместо това ние подменяме правилата за поведение с идеите за единство, ценим сигурността повече от романтиката, съвсем неосъзнато ставаме прагматични. На малцина е отредено да се занимават с нюансите на взаимоотношенията — а дори и на тях е позволено да го правят само в специално отделени за целта часове.

Антъни Печ вече не бе човек на духовните приключения, на любопитството. Обратно, той бе станал човек с предубеждения и предразсъдъци, изпълнен с копнеж за емоционално спокойствие. Тази промяна бе настъпила постепенно, в течение на последните няколко години, ускорена от различни опасения, тегнещи върху съзнанието му. На първо място бе чувството за безполезност, което винаги спеше в сърцето му, а сега бе разбудено от промяната на обстоятелствата. В моменти на несигурност го спохождаше мисълта, че в крайна сметка животът може би бе нещо значимо. Малко след като навърши двадесет години, убедеността му в безсмислието на каквито и да било усилия, в мъдростта на отрицанието, бе затвърдена от философските теории, на които той се бе възхищавал, както и от общуването му с Моури Ноубъл, а напоследък и с жена си. И все пак бе имало случаи — малко преди първата му среща с Глория например, а също и когато дядо му бе предложил да замине в чужбина като военен кореспондент, — при които недоволството му почти го бе подтикнало към положителни действия.

Един ден, малко преди да напуснат Мариета, той небрежно разлистваше страниците на Бюлетина на бившите възпитаници на Харвард, където откри какво се е случило на неговите връстници близо шест години след завършването на университета. Вярно бе, че по-голямата част от тях се занимаваха с бизнес, а неколцина покръстваха езичниците в Китай или Америка в мъглявата протестантска вяра. Съвсем малко, установи той, се занимаваха с някаква творческа дейност, която не бе нито синекурна, нито рутинна. Калвин Бойд например, който едва завършил Медицинския факултет, бе открил ново лекарство против тиф и беше заминал в чужбина, за да смекчава някои от влиянията на цивилизацията в Сърбия. Или Юджийн Бронсън, чиито статии в „Ню Демокраси“ го определяха като човек, чиито идеи надминаваха както вулгарната своевременност, така и общоприетата истеричност. Имаше и един човек на име Дали, който бе изключен от факултета на един престижен университет за проповядване на марксистките доктрини в аудиторията. В изкуството, науката, политиката вече се забелязваше появата на истинските личности от неговото време — пример за това бе дори Сърванс, предният защитник на отбора по ръгби, който бе отдал живота си по доста почтен и дори изискан начин като войник от Чуждестранния легион в Айн.

Той остави списанието и се замисли колко различни всъщност бяха тези мъже. В дните на своята душевна цялост би защитавал възгледите си докрай — като Епикур в състояние на нирвана, той би извикал, че да се бориш означава да вярваш, а да вярваш означава да се ограничаваш. Вероятно не след дълго би започнал да ходи редовно и на църква, тъй като перспективата за безсмъртие задоволяваше любопитството му. Не би имал нищо против също и да навлезе в кожарската индустрия, тъй като огромната конкуренция в този бранш би го предпазила от нещастието. Но сега той вече нямаше подобни деликатни скрупули. Тази есен, на прага на двадесет и деветата си годишнина, бе склонен да затвори съзнанието си за много неща, да избягва дълбокото взиране в мотиви и първопричини, а вместо това да изпитва страстен копнеж за сигурност на света и на себе си в него. Мразеше да остава сам, а често се страхуваше да остава и сам с Глория.

Бездната, която се бе отворила пред него след посещението на дядо му и последвалото отвращение от доскорошния му начин на живот, го караха да се огледа около себе си и да потърси във внезапно станалия враждебен свят онези приятели и среда, които навремето му бяха изглеждали най-искрени и сигурни. Първата му стъпка бе един отчаян опит да си върне предишния апартамент.

През пролетта на 1912-а той бе подписал договор за наем в продължение на четири години за хиляда и седемстотин долара годишно, с възможност за продължаване на срока. Този договор бе изтекъл през май миналата година. Когато първоначално нае стаите, те бяха просто загатнати като очертания, но Антъни бе съзрял в това възможност за себе си и бе настоял в договора да се впише, че те двамата със собственика на сградата ще вложат известни суми за подобрения. През изминалите четири години наемите се бяха покачили и миналата пролет, когато Антъни бе отказал да продължи договора, собственикът — някой си мистър Сохънбърг — беше осъзнал, че би могъл да получи много по-висока цена за помещението, което сега представляваше привлекателен апартамент. И когато Антъни се свърза с него по този въпрос през септември, Сохънбърг му направи предложение за три години, по две хиляди и петстотин годишно. На Антъни това се стори чудовищно. То означаваше, че над една трета от доходите им щеше да бъде погълната от наема. Напразни бяха опитите му да убеди собственика, че за да направи помещенията привлекателни, той бе изразходвал собствените си пари и идеи за реконструкция.

Напразно се оказа и предложението му за две хиляди долара — за две хиляди и двеста, — въпреки че доста трудно биха могли да си го позволят: мистър Сохънбърг бе неотстъпчив. Имало и други двама господа, които обмисляли предложението — този вид апартаменти се търсели в момента и да се даде на мистър Печ, едва ли би било кой знае каква сделка. Освен това, въпреки че никога преди не бе ставало въпрос, неколцина от останалите наематели се бяха оплаквали от силния шум миналата зима — пеене, танци до късно през нощта и разни други неща.

Обзет от силен вътрешен бяс, Антъни бързо се върна в хотел „Риц“, за да сподели поражението си с Глория.

— Просто не разбирам — избухна тя — как си му позволил да те победи!

— Какво можех да кажа?

— Би могъл да му кажеш какво представлява той. Аз не бих издържала. Няма човек на света, който би го изтърпял! Ти просто позволяваш на хората да ти нареждат, да те заблуждават, да те мамят и да се възползват от теб, сякаш си някакво глупаво момченце. Това е нелепо!

— О, за бога, не трябва да се ядосваш.

— Знам, Антъни, но ти си истински глупак!

— Е, възможно е. Във всеки случай не можем да си позволим този апартамент. Но все пак е по-добре да си позволим него, отколкото да живеем тук, в „Риц“.

— Но ти беше този, който настояваше да дойдем тук.

— Защото знаех, че би се чувствала нещастна в евтин хотел.

— Разбира се, че би било така.

— Както и да е, трябва да намерим къде да живеем.

— Колко можем да си позволим да плащаме? — попита тя.

— Е, бихме могли да плащаме дори и цената, която той иска, ако продадем още облигации, но нали снощи решихме, че докато не намеря някаква сериозна работа, няма да…

— О, зная. Попитах те колко можем да си позволим да плащаме само при сегашния ни доход.

— Не би трябвало да е повече от четвърт от парите ни.

— И колко прави тази четвърт?

— Сто и петдесет на месец.

— Да не искаш да кажеш, че всеки месец получаваме едва шестстотин долара? — В гласа й се долови някаква нотка на покорство.

— Разбира се! — отвърна той ядосано. — Да не мислиш, че успяваме да харчим повече от дванадесет хиляди годишно, без да докоснем основния си капитал?

— Зная, че продавахме облигации, но… наистина ли сме изхарчили толкова пари за една година? Как сме могли? — Гласът й ставаше все по-смирен и изпълнен със страхопочитание.

— О, ще прегледам изрядните счетоводни книги, които сме водили — подхвърли той с ирония, а после добави: — Джобни пари за двама ни, и то в доста големи размери, дрехи, пътувания — само онези пребивавания в Калифорния струваха по четири хиляди долара едното. А проклетата кола гълташе пари от началото до края. Да не говорим за събиранията и развлеченията… о, и всевъзможни други неща.

Сега и двамата бяха развълнувани и необикновено потиснати. Ситуацията изглеждаше още по-лоша, след като го каза на Глория, отколкото когато за пръв път бе установил фактите сам.

— Трябва да изкараш някакви пари — каза тя неочаквано.

— Знам.

— А трябва и пак да опиташ да се срещнеш с дядо си.

— Ще го направя.

— Кога?

— Когато се установим.

Такава възможност им се удаде седмица по-късно. Те наеха един малък апартамент на Петдесет и седма улица за сто и петдесет долара на месец. Той се състоеше от спалня, всекидневна, кухничка и баня и се намираше във висока белокаменна жилищна сграда. И макар стаите да бяха прекалено малки, за да покажат блясъка на мебелите, които притежаваше Антъни, та бяха свежи, нови и излъчваха някаква чистота, която ги правеше привлекателни. Баундс бе заминал за чужбина, за да се запише в британската армия, и на негово място те по-скоро понасяха, отколкото се радваха на услугите на една мършава, кокалеста ирландка, която Глория ненавиждаше, защото, докато сервираше закуската, жената възхваляваше славата на ирландското националистическо движение, борещо се за пълна независимост от Великобритания. Но те се бяха зарекли да не наемат повече японци, а английски прислужници понастоящем трудно се намираха. Също като Баундс, жената приготвяше само закуската. В останалото време те се хранеха в ресторанти и хотели.

В крайна сметка Антъни набързо бе принуден да замине за Теритаун от едно съобщение в нюйоркските вестници, според което Адам Печ — милионерът, филантропът и общественикът — бил сериозно болен и едва ли щял да издържи дълго.

Котенцето

Антъни не успя да го види. Лекарите не разрешавали никакви посещения, каза мистър Шатълуърт и от своя страна любезно предложи да приеме всяко съобщение, което Антъни би могъл да му повери, и да го предаде на Адам Печ, когато състоянието му го позволи. Но по косвен начин той затвърди меланхоличното усещане на Антъни, че присъствието на блудния внук е изключително нежелано до болничната постеля. В един момент от разговора Антъни, спомняйки си за изричните указания, дадени му от Глория, се опита да премине бързо покрай секретаря, но Шатълуърт с усмивка вдигна яките си рамене и Антъни осъзна колко безполезен би бил подобен опит.

Нещастен и наплашен, той се върна в Ню Йорк, където двамата с Глория прекараха неспокойна седмица. Малък инцидент, случил се една вечер, бе показателен за степента, до която бяха изопнати нервите им.

Прибираха се вкъщи по една странична улица и Антъни забеляза едно бездомно коте, което вървеше по тротоара.

— Винаги нещо ме кара да ритам котките — каза той лениво.

— А аз ги обичам.

— Веднъж се поддадох на това си желание.

— Кога?

— О, преди години, още преди да те познавам. Една вечер, в антракта на някакво представление. Беше студена нощ, като сега, а аз бях леко пийнал. Дотогава това почти не ми се беше случвало — добави той. — Бедното малко създание търсеше място, където да преспи, а аз бях в отвратително настроение и изведнъж ми хрумна да го убия.

— О, горкото котенце! — извика Глория, искрено развълнувана.

Вдъхновен от таланта си на разказвач, Антъни доукраси случката.

— Доста лошо постъпих — призна той. — Беднота зверче се обърна и ме погледна жално, сякаш се надяваше да го взема и да го погаля — все пак това бе просто едно котенце, — но преди да се усети, един огромен крак се стовари върху него и притисна малкия му гръб.

— О! — викът на Глория бе изпълнен с болка.

— Нощта бе много студена — продължи той с някаква извратено наслаждение, успявайки да придаде на гласа си известна меланхолия. — Мисля, че животинчето очакваше нечие милосърдие, а получи единствено болка…

Той спря внезапно — Глория хълцаше. Бяха стигнали до дома си и когато влязоха в апартамента, тя се хвърли на канапето и зарида, сякаш той бе стъпкал душата й.

— О, горкото малко котенце! — повтаряше тя, страдайки. — Горкото малко котенце. Толкова студено…

— Глория…

— Не се приближавай до мен! Моля те, не ме доближавай. Ти си убил бедното малко котенце.

Развълнуван, Антъни коленичи до нея.

— Скъпа! — каза той. — О, Глория, скъпа моя! Не е вярно. Аз си го измислих… измислих цялата история.

Но тя не искаше да му повярва. Имаше нещо във всички тези отвратителни подробности, които той й разказа, и то я накара да плаче насън през цялата нощ — за котенцето, за Антъни, за себе си, за болката и горчивината, и жестокостта в целия свят.

Смъртта на един американски моралист

Старият Адам умря през една късна ноемврийска нощ, докато тънките му устни мълвяха благочестиви ласкателства към неговия Бог. Той, който бе ласкан толкова много, угасна, ласкаейки Всемогъщата Абстракция, която мислеше, че може би е разгневил в най-сладострастните мигове на своята младост. Бе съобщено, че е постигнал известно примирие с Божеството, условията на което не бяха оповестени, макар да се смяташе, че става дума за голяма сума пари в брой. Всички вестници отпечатаха биографията му, а два от тях дори поместиха кратки уводни статии за стойността на богатството му и за ролята му в драмата на индустриализацията, по чието време той бе израснал. Предпазливо се споменаваше за реформите, които бе спонсорирал и финансирал. Спомените за Комсток оживяха и нахлуха като призраци из вестникарските страници.

Всички вестници не пропуснаха да отбележат, че старецът има един-единствен внук — Антъни Комсток Печ от Ню Йорк.

Погребението бе направено в семейния парцел в Теритаун. Антъни и Глория бяха в първата кола, твърде разтревожени, за да изпитват някакво неудобство. И двамата полагаха завидно усърдие да съберат предварителна информация за наследството, гадаейки по лицата на хората, които бяха останали със стареца до сетния му час.

От приличие те изчакаха една седмица, през която почти полудяха, а след това, тъй като не бяха получили каквито и да било известия, Антъни позвъни на адвоката на дядо си. Мистър Брет не бе в кантората — щял да се върне след час. Антъни остави телефонния си номер.

Беше последният ноемврийски ден. Всичко бе сковано от скърцащ студ, а посърналото слънце надзърташе намръщено през прозорците. Докато очакваха да им позвънят, правейки се, че четат, те се бяха потопили в една атмосфера, която би могла да се определи като преднамерено олицетворение на природата. След едно безкрайно чакане най-после телефонът иззвъня. Антъни се сепна и яростно вдигна слушалката.

— Ало… — гласът му бе напрегнат и глух. — Да… оставих съобщение. Кой се обажда, моля?… Да… Точно за имението става дума. Естествено, че се интересувам, но досега не съм известен за отварянето на завещанието. Помислих, че може би нямате адреса ми… Какво?… Да…

Глория падна на колене. Паузите между отделните фрази, изговаряни от Антъни, се стягаха като обръчи около сърцето й. Тя безпомощно извиваше големите копчета на кадифената възглавница. А после:

— Това е… това е много, много странно… Това е много странно… много странно… И дори не се… хм… споменава за… хм… някаква причина?

Гласът му като че идваше отдалече. Тя издаде лек звук — полувъздишка, полувик.

— Да, разбирам… Добре, благодаря ви… Благодаря…

Слушалката тракна. Погледът й се плъзна по пода и се спря на петното светлина от слънцето. Тя стана и втренчи в Антъни сивия си хладен поглед тъкмо когато ръцете му я обвиха.

— Скъпа — прошепна той с дрезгав глас. — Направил го е, проклет да бъде!

На следващия ден

— Кои са наследниците? — попита мистър Хайт. Нали разбирате, че когато можете да ми кажете толкова малко…

Мистър Хайт бе висок и прегърбен човек, с надвиснали вежди. Бяха го препоръчали на Антъни като хитър и неотстъпващ от позициите си адвокат.

— Имам съвсем оскъдна информация — отвърна Антъни. — Един мъж на име Шатълуърт, който му бе приближен, получава всичко в качеството си на управител или попечител, или както се казва там — всичко, освен сумите, завещани за благотворителни дейности и за прислугата, а също и дяловете на двама далечни братовчеди от Айдахо.

— Колко далечни са тези братовчеди?

— О, струва ми се, трети или четвърти — все едно. Никога не бях чувал за тях.

Мистър Хайт кимна с разбиране.

— И възнамерявате да оспорите завещанието?

— Така мисля — призна Антъни безпомощно. — Иска ми се да постъпя по най-подходящия начин… и тъкмо за това очаквам вие да ме посъветвате.

— Искате да откажат легализирането на завещанието?

Антъни поклати глава.

— Хващате ме натясно. Нямам представа какво означава „легализиране“. Но желая да получа дял от имуществото.

— Тогава трябва да ми кажете повече подробности. Като например знаете ли защо завещателят ви е обезнаследил?

— Ами… да — започна Антъни, — нали разбирате, той винаги се стремеше към нравствени реформи и разни подобни неща…

— Знам — прекъсна го мистър Хайт мрачно.

— … е, струва ми се, че никога не ме е възприемал като особено добър младеж. Не се захванах с бизнес, нали разбирате. Но съм сигурен, че до миналото лято аз бях един от наследниците. Имахме къща в Мариета и една вечер на дядо ми му хрумнало да ни навести. Случи се така обаче, че тъкмо тази вечер имаше доста шумно събиране, пък и не ни бе предупредил, че ща идва. Е, той хвърли един поглед, после двамата с онзи човек Шатълуърт се обърнаха и си тръгнаха незабавно за Теритаун. След този случай той повече не отговаряше на писмата ми и дори не ми позволи да го видя.

— Бил е привърженик на сухия режим, нали?

— Той бе какъв ли не — праведен религиозен маниак!

— Колко време, преди да умре, е направил завещанието, с което ви обезнаследява?

— Скоро… станало е след август.

— И според вас причината да не ви остави имуществото си е продиктувана от действията ви напоследък от които той не е бил доволен?

— Да.

Мистър Хайт се замисли. На какво основание Антъни искаше да оспорва завещанието?

— Не може ли да се измисли нещо за неправомерно въздействие върху завещателя?

— Незаконното въздействие е една от възможните причини… но е най-трудно да бъде доказана. Ще трябва да представите доказателства, че покойният е бил подложен на такъв натиск и се е оказал в състояние да се разпореди с имуществото си противно на волята си й първоначалните си намерения…

— Ами ако предположим, че онзи човек Шатълуърт го е довлякъл насила в Мариета тъкмо когато е предполагал, че там ще има някакво празненство?

— Това не би могло да окаже влияние върху делото. Има силна разлика между съвет и въздействие. Ще трябва да докажете, че секретарят е имал лоши намерения. Бих предложил друго основание. За едно завещание може автоматично да бъде отказано легализиране, ако е налице умствено увреждане или пиянство — тук Антъни се усмихна, — или слабоумие поради напреднала старост.

— Но — възрази Антъни, — личният му лекар, който е един от наследниците, ще свидетелства, че дядо ми не е бил слабоумен. И той наистина не беше. Всъщност вероятно е направил точно онова, което е искал да направи с парите си… То твърде добре отговаря на всичко, което е вършил през живота си…

— Е, нали разбирате, слабоумието до голяма степен е като неправомерното въздействие — то подсказва, че завещателят се е разпоредил с имуществото си не според първоначалните си намерения. Най-честото основание за оспорване е принудата… физическото насилие.

Антъни поклати глава.

— Боя се, че тук съвсем нямаме шансове. Най-подходящо ми се струва неправомерното въздействие.

Разговорът продължи, изпъстрен с толкова технически подробности, че бе трудноразбираем за Антъни, но в края на краищата той нае мистър Хайт за свой адвокат. Съветникът му предложи да разговаря с Шатълуърт, който заедно с Уилсън, Хиймър и Харди бе определен за изпълнител на завещанието. Уговориха се Антъни да намине към края на седмицата.

Оказа се, че имуществото се оценява приблизително на четиридесет милиона долара. Най-голямата сума, завещана на отделно лице, бе един милион долара — на Едуард Шатълуърт, който освен това получаваше и годишно възнаграждение от тридесет хиляди като управител на фонда от тридесет милиона долара, предназначен да бъде разпределян за различни благотворителни организации и реформаторски общества, на практика по негово усмотрение. Останалите девет милиона се разделяха между двамата братовчеди от Айдахо и около двадесет и петима други наследници: приятели, секретари, прислужници и служители, които в един или друг момент бяха спечелили благоразположението на Адам Печ.

След около две седмици и определянето на предварителен адвокатски хонорар от петнадесет хиляди долара мистър Хайт бе започнал подготовката за оспорване на завещанието.

Зимата на недоволството

Преди да бяха живели и два месеца в малкия апартамент на Петдесет и седма улица, той бе придобил за двама им същите неопределими, но почти материални следи, с които бе наситена сивата къща в Мариета. Винаги имаше мирис на тютюн — и двамата пушеха непрекъснато, — който бе проникнал в дрехите им, одеялата, завесите и зацапаните с пепел килими. Към това се прибавяше и лошият дъх на вкиснало вино, който неминуемо внушаваше усещане за повехнала красота и отвращение след буйни пиршества. Вонята се долавяше особено силно откъм един сервиз от стъклени винени чаши, поставен в бюфета. Масата в големия салон бе покрита с бели кръгове, следи от чашите, слагани на нея. Много събирания бе имало тук — хората бяха чували разни неща, бяха повръщали в банята на Глория! Бяха разливали вино и бяха оставяли невъобразима бъркотия след себе си в кухничката.

Тези неща бяха част от ежедневието им. Въпреки решенията, които често вземаха в понеделник, с наближаването на края на седмицата мълчаливо се подразбираше, че във въздуха витае някакво нечестиво вълнение. Когато дойдеше съботата, те не говореха повече за това, а просто се обаждаха на този или онзи от своите доста безотговорни приятели и им предлагаха да се срещнат. Едва след като приятелите се събираха и Антъни изваждаше гарафите с алкохол, той промърморваше небрежно: „Аз май ще пийна само едно уиски…“.

После се изгубваха в продължение на два дни — и в една мразовита утрин осъзнаваха, че са били сред най-шумните и забележими посетители на „Боул Мич“ или в Клъб Раме, или пък в други места, далеч не толкова известни с веселието на клиентелата си. Откриваха, че са прахосали осемдесет-деветдесет долара, но никога не успяваха да разберат за какво точно и обикновено го отдаваха на оскъдните средства, с които разполагаха придружавалите ги познати.

Все по-често най-искрените сред приятелите им ги увещаваха, посред някое събиране, че ако не спрат с тези неща, ги очаква мрачно бъдеще, в което Глория щяла да загуби „красотата“ си, а Антъни — „телесното си здраве“. Случката с набързо прекъснатия гуляй в Мариета, разбира се, бе известна на всички в подробности — „Мюриъл едва ли ще разкаже на всеки срещнат — бе казала Глория на Антъни, — но тя просто мисли, че всеки, на когото я разправя, е единственият“ — и след като бе обвита в подходящата загадъчност, на тази история бе отредено завидно място в местния вестник „Таун Татъл“^[1]. Когато завещанието на Адам Печ бе отворено, вестниците публикуваха материали за делото, водено от Антъни — за негов най-голям срам. Слуховете за семейство Печ пъплеха от всички страни и обикновено съдържаха само частица от истината, но бяха допълнени с нелепи и дори зловещи подробности.

Видимо нищо не се бе променило. На двадесет и шест години Глория все още изглеждаше като на двадесет. Погледите се лепяха по свежото й лице като прашинки по влажна повърхност. Косата й излъчваше някакъв детински блясък, едва леко потъмнявайки от царевичнозлатисто към червеникаво. Стройното й тяло напомняше за нимфа, която тичаше и танцуваше в тайнствена гора. Десетки светнали мъжки погледи я следяха с възхищение, когато преминаваше през фоайето на хотела или по пътеката между редовете в театъра. Мъжете искаха да се запознават с нея, изпадаха в продължителни състояния на искрено възхищение, ухажваха я — тя бе произведение на изящната и невероятна красота. От друга страна, при Антъни по-скоро се наблюдаваше положителна промяна във външния вид. По лицето му бе изписано някакво неуловимо трагично изражение, което бе в романтичен контраст с изискания му и безукорен вид.

В началото на зимата, когато всички разговори се въртяха около възможното влизане на Америка във войната, а Антъни правеше отчаяни и искрени опити да пише, в Ню Йорк пристигна Мюриъл Кейн и веднага ги навести. Също като Глория, и тя почти не се беше променила. Употребяваше модните жаргонни изрази, танцуваше най-новите танци, говореше за последните песни и пиеси с разпалеността на човек, попадащ в Ню Йорк за пръв път. Сдържаността при нея бе нещо ново, което почти не й вършеше работа. Дрехите й бяха екстравагантни, а черната коса бе подкъсена също като тази на Глория.

— Пристигнах за зимните концерти в „Ню Хейвън“ — сподели тя приятната си тайна. Въпреки че вероятно бе по-възрастна от повечето момчета в колежа, винаги успяваше да си осигури покани за разни събирания със смътната надежда, че следващия път ще попадне на флирт, чийто романтичен завършек ще бъде пред олтара.

— Къде се изгуби? — попита я Антъни, безкрайно развеселен.

— Бях в Хот Спрингс. Тази есен там беше страхотно — толкова мъже!

— Да не си влюбена, Мюриъл?

— Какво означава „любовта“? — Това бе модният реторичен въпрос през тази година. — Ще ви кажа нещо — внезапно смени темата тя. — Може и да не е моя работа, но ми се струва, че е време вие двамата да се установите.

— Но ние сме се установили.

— Ами, как ли не! — присмя се тя дяволито. — Където и да отида, се разправят истории за вашите лудории. Честно казано, понякога направо ми е неприятно.

— Не се тревожи — хладно отвърна Глория.

— Но, скъпа — опита се да протестира Мюриъл, — знаеш, че съм една от най-добрите ти приятелки.

Глория мълчеше. Мюриъл продължи:

— Не ме тревожи толкова мисълта за жена, която пие, но Глория е толкова хубава и толкова много хора наоколо я познават, че е естествено да се забелязва…

— Какво се говори напоследък? — попита Глория, чието достойнство капитулира пред любопитството й.

— Ами например, че онова събиране в Мариета е убило дядото на Антъни.

Съпрузите внезапно се изопнаха от раздразнение.

— Но това е скандално.

— Така се говори — настоя Мюриъл.

Антъни крачеше из стаята.

— Това е нелепо! — заяви той. — Същите хора, които каним на гости, се забавляват с подобни истории и ето в каква форма се появява всичко накрая.

Глория въртеше около пръста си един непослушен червеникав кичур. Мюриъл облиза устните си, докато обмисляше следващия си ход.

— Трябва да имате дете.

Глория я погледна отегчено.

— Не можем да си го позволим.

— Всички бедняци в предградията имат деца — заяви Мюриъл победоносно.

Антъни и Глория се спогледаха с усмивка. Те бяха достигнали периода на яростни кавги, които никога не завършваха със съгласие, на караници, които тлееха и избухваха през известни периоди или пък затихваха от чисто безразличие — но посещението на Мюриъл временно ги сближи. Когато неудобствата, сред които живееха, бяха забелязвани от трето лице, това ги караше заедно да се изправят с лице към враждебния свят. И бездруго в последно време рядко им се случваше да почувстват желание за единство.

Антъни установи, че отъждествява собственото си съществувание с това на човека, който обслужваше асансьора нощем — бледен, мършав, брадясал мъж на около шестдесет години, с претенции за нещо повече от онова, което беше в действителност. Вероятно поради същото качество си бе осигурил това място — то му придаваше трогателен и впечатляващ вид на пропаднало величие. Антъни с тъга си помисли, че цялата кариера на човека, обслужващ асансьора, се състоеше от издигания и падения — та това бе една безкрайна сивота. Всеки път, когато влезеше в кабината, той очакваше неизменното изречение на стареца: „Е, днес май ще имаме малко слънце“. Антъни се замисли колко ли дъжд или слънце всъщност биха могли да се видят от тази малка клетка, движеща се сред опушените стени без прозорци.

Той беше тъмна личност, придобила някакъв трагичен ореол, измъквайки се от живота, който тъй безчестно го беше използвал. Една нощ дойдоха трима въоръжени младежи, завързаха го и го захвърлиха върху куп въглища в мазето, докато те самите преминаха през телефонната централа. Когато портиерът го намери на следващата сутрин, той бе припаднал от студ. След четири дни почина от пневмония.

Замести го един бъбрив мартиникански негър с неуместен британски акцент, който винаги бе навъсен и с това предизвикваше отвращение у Антъни. Смъртта на стареца оказа върху него приблизително същия ефект, какъвто историята с котенцето бе имала върху Глория. Това го наведе на мисълта за жестокостта на живота и в резултат от това — за собственото му все по-засилващо се огорчение.

Той пишеше — и то най-после не на шега. Бе отишъл при Дик и в продължение на цял час бе слушал, изпълнен с напрежение, разясненията му по някои подробности, които дотогава бе отминавал почти с презрение. Трябваха му пари веднага — всеки месец продаваше облигации, за да могат да плащат сметките си. Дик бе честен и недвусмислен:

— Що се отнася до статиите на литературни теми, които се публикуват в тези невзрачни списания, от тях не би могъл да печелиш достатъчно, за да си плащаш наема. Разбира се, ако човек е надарен с чувство за хумор или разполага с богата биография, или има някакви специални познания в някоя област, би могъл да забогатее от това. Но за теб единствената възможност е прозата. Казваш, че се нуждаеш от пари веднага?

— Да, така е.

— Е, за да изкараш пари от роман, трябва да мине поне година и половина. Опитай с леки разкази. И, между другото, те трябва да бъдат жизнерадостни и да те подкрепи някой от тежката артилерия, за да можеш въобще да получиш пари за тях, освен ако, разбира се не са изключително гениални.

Антъни се замисли за последното произведение на Дик, което се бе появило в едно популярно месечно списание. В него ставаше дума предимно за нелепите действия на цяла класа дървеняци, които, както се внушаваше на читателя, бяха хора от нюйоркското общество. Впоследствие образите, обрисувани в присмехулно-социологически план, показваха, че става дума за „лудостта на четиристотинте“^[2].

— Но твоите разкази… — възкликна Антъни на глас почти неволно.

— О, това е различно — настоя Дик убедително. — Нали разбираш, аз имам изградена репутация, така че, от мен се очаква да пиша на по-силни теми.

От тази забележка Антъни леко трепна, осъзнавайки колко ниско е паднал Ричард Керъмъл. Нима той наистина мислеше, че предизвикващите му учудване последни произведения бяха тъй добри, както първия му роман?

Антъни се върна в апартамента си и се залови да работи. Той откри, че никак не е лесно да се запаси човек с оптимизъм. След около половин дузина неуспешни опити за начало той се насочи към градската библиотека, където в продължение на седмица изучава годишниците на едно известно списание. След това, въоръжен с нови сили, завърши първия си разказ „Диктофонът на съдбата“. В него той бе използвал малкото останало му спомени от шестте седмици, които бе прекарал в Уолстрийт миналата година. Разказът имаше претенциите да пресъздаде щастливата история на едно момче, работещо в канцеларията, което по случайност бе изтананикало пред диктофона някаква чудесна мелодийка. Записът бе открит от брата на шефа — известен продуцент на музикални комедии, — а после също тъй внезапно бе изгубен. Основната част на разказа съдържаше издирването на изгубения диктофон със записа и в крайна сметка завършваше с щастливата женитба на момчето (станало известен композитор) за мис Руни, добродетелна стенографка, която бе нещо средно между Жана д’Арк и Флорънс Найтингейл^[3].

Според него това се търсеше от списанията. В главния си герой той заложи чертите на обикновените обитатели на розово-синята литература, потопи го в захарния сюжет, който не би бил противопоказен на ничий стомах в Мариета. Написа текста на двойна разредка — това бе изискването според брошурата „Лесен успех на писателското поприще“ от Р. Мерс Уидълстийн. Тази книжка уверяваше всеки изпълнен с амбиции водопроводчик, че е безполезно да лее пот в тежък труд, след като още на шестия урок от този самоучител ще може да печели поне по хиляда долара месечно.

След като прочете творбата на отегчената Глория и успя да изтръгне от нея безподобната забележка, че това било „по-добро от много други боклуци, които се публикуват“, той язвително прибави под разказа си псевдонима „Жил дьо Сад“, приложи съответния самоадресиран плик за отговор и го изпрати.

След гигантските усилия по осъществяването на замисъла си той реши да изчака отговора за първия си разказ и едва тогава да започне да пише друг. Дик му бе казал, че може да получи докъм двеста долара. Ако по някаква случайност произведението му се окажеше неподходящо, писмото от редактора без съмнение би му дало насока, в която да направи необходимите промени.

— Несъмнено това е най-отвратителното писание в света — каза Антъни.

Съвсем обяснимо бе и съгласието на редактора с него по този въпрос. Ръкописът бе върнат с отказ. Антъни го изпрати на друго списание и започна да пише нов разказ. Втората творба беше наречена „Отворените вратички“ и бе завършена за три дни. В нея темата бе окултна: едно семейство, което от години не живееше заедно, беше събрано от някакъв медиум по време на някакво представление.

Станаха общо шест — шест жалки и окаяни опита за „литература“, и то от човек, който никога преди това не бе полагал съзнателни усилия да пише нещо. В нито един от тях нямаше никаква жизнерадостна искра, а изтънчеността на стила и сплотеността на сюжета им не надминаваха тези на която и да е вестникарска колона. Разпращането им из различни редакции му донесе тридесет и едно писма за отказ — надгробни камъни за пакетите, които той намираше проснати като трупове пред вратата си.

В средата на януари почина бащата на Глория и те отново отидоха в Канзас — беше едно неприятно пътуване, тъй като Глория изпадна в дълбок и мрачен размисъл, и то не за баща си, а за смъртта на майка си. След уреждането на делата на Ръсел Гилбърт те наследиха около три хиляди долара и много мебели. Бяха оставени на склад, тъй като през последните си дни баща й бе живял в един малък хотел. Като резултат от смъртта му Антъни видя Глория в нова светлина. При пътуването им на изток тя, за голямо негово учудване, се разкри като билфистка.

— Но, Глория — извика той, — няма ли да ми кажеш защо вярваш в тези глупости!

— Ха! — отвърна тя предизвикателно. — А защо пък не?

— Защото това е… това е нелепо. Знаеш, че си агностичка, във всичките значения на тази дума. Ти се отнасяш с присмех към всяка ортодоксална форма на християнството… а после изведнъж започваш да твърдиш, че вярваш в някакво си превъплъщение.

— И какво, ако е така? Чувала съм теб и Моури, както и всеки друг, към чийто интелект храня поне малко уважение, да се съгласявате, че животът в този си вид е безкрайно безсмислен. Но винаги ми се е струвало, че ако подсъзнателно научавам нещо тук, то той може би не е чак толкова безсмислен.

— Ти нищо не научаваш — ти просто се уморяваш. А ако имаш нужда от вяра, за да ти бъде по-леко, приеми някоя, която се харесва на разумните хора, а не на истеричните жени. Човек като теб не би трябвало да приема нещо, което да не е подходящо за показване пред хората.

— Не ме е грижа за истината. Искам да съм щастлива.

— Е, ако имаш поне малко разум, би трябвало да разбереш, че второто се определя от първото. А всяка дребна душица може да се остави да бъде заблудена с душевни отпадъци.

— Не ме е грижа — решително заяви тя. — И което е по-важно, не проповядвам никаква доктрина.

Спорът утихна, но впоследствие Антъни няколко пъти се сещаше за него. Обезпокояващото бе, че тя беше приела от майка си тази стара вяра и сега се опитваше да внуши дори на себе си, че всичко това й е вродено.

През март те пристигнаха в Ню Йорк след една неблагоразумно прекарана седмица в скъп хотел в Хот Спрингс и Антъни отново подхвана безплодните си опити да пише. Колкото повече и двамата осъзнаваха, че изходът не е в популярната литература, толкова повече доверието помежду им и смелостта им се изплъзваха. Непрекъснато водеха сложни спорове и битки. Всичките им усилия да намалят разходите си оставаха напразни, чисто и просто поради инерцията. През март отново използваха всеки възможен повод да организират „събирания“. С надменна дързост Глория подхвърли, че трябва да вземат всичките си пари и да се отдадат на истинско веселие, докато издържат — всичко й се струваше по-добро от това да гледа как запасите им постепенно се стопяват.

— Глория, ти обичаш забавленията толкова, колкото и аз.

— За мен това няма значение. Всичко, което правя, е в хармония с убежденията ми: да използвам всяка минута от тези години, докато съм млада, за да прекарам по възможно най-приятния начин.

— А след това?

— Няма да ме интересува.

— Едва ли ще бъде така.

— Е, възможно е… но тогава няма да мога да направя нищо. А пък и ще съм прекарала приятно живота си.

— Пак ще си бъдеш същата. Така става — ще сме изживели приятните си години, ще сме извършили всички злини и ще трябва да плащаме за стореното.

А парите продължаваха да се топят. Два дни на веселие се редуваха с два дни на мрачно настроение — в безкрайна, почти неизменна последователност. Резките прекъсвания, когато имаше такива, обикновено водеха до подновяване на опитите на Антъни да работи, докато нервната и отегчена Глория се излежаваше или дъвчеше с разсеян поглед пръстите си. След ден-два в това състояние те уговаряха нещо и тогава… О, какво значение имаше? Тази вечер, този блясък, премахването на безпокойството и чувството, че дори и да е безцелен, животът във всеки случай поне е изпълнен с романтика! Виното придаваше някаква храброст на собственото им падение.

Междувременно делото се придвижваше бавно, с безкрайни разпити на свидетели и представяне на доказателства. Предварителните процедури по оценката на имотите бяха привършили. Мистър Хайт не виждаше причина делото да не влезе за разглеждане преди началото на лятото.

Блокман се появи в Ню Йорк в края на март. Бе прекарал в Англия почти година, зает с работа на „Филмс пар екселанс“. Той все още продължаваше да усъвършенства личността си — всеки път се обличаше малко по-добре от предишния, интонацията му бе по-богата, а от маниерите му се излъчваше все по-голяма увереност, че хубавите неща в живота са негово естествено и неотменно право. Той се отби в апартамента, остана само един час, през което време говори предимно за войната, и си тръгна, като обеща да дойде пак. При второто му посещение Антъни не бе вкъщи, но следобед погълнатата от мислите си и развълнувана Глория попита съпруга си:

— Антъни, все още ли би възразил, ако се снимам в киното?

Цялото му сърце се сви от тази мисъл. Всяка възможност тя да се отдалечи от него, колкото и смътна да бе, го караше да чувства присъствието й не толкова като ценно, а по-скоро като отчайващо необходимо.

— О, Глория!

— Блокхед каза, че може да ме уреди… само че, ако искам някога да се захвана, трябва да го направя сега. Те търсят млади жени. Помисли и за парите, Антъни!

— За теб — да! А за мен помисли ли?

— Нали знаеш, че всичко, което имам, е и твое.

— Каква кариера е това! — избухна внезапно моралният и безкрайно внимателен Антъни. — Цялата онази сган! Пък и вече ми писна този Блокман да се влачи тук и да ни се меси. Мразя театрите.

— Това не е театър! Съвсем различно е.

— И какво ще правя аз? Ще вървя след теб из страната? И ще живея с твоите пари?

— Тогава печели сам!

Разговорът се превърна в една от най-яростните караници, които някога се бяха разразявали помежду им. По време на последвалото одобряване и неизбежно следващия го период на нравствена инертност тя осъзна, че проектът му бе изгубил жизнеността си. Никой от двама им не бе споменавал за вероятността Блокман да проявява личен интерес към това начинание, но и двамата знаеха кое е в основата на упорството на Антъни.

През април бе обявена война на Германия. Уилсън и неговият кабинет — кабинет, който по липсата си на ясни позиции някак странно напомняше за Дванадесетте апостоли — отвързаха внимателно пазените дотогава „кучета на войната“ и пресата започна да надава истерични вопли за злостния морал, злостната философия и злостната музика, сътворявани от тевтонския темперамент. Тези, които се смятаха за особено широкомислещи, направиха недвусмисления извод, че всъщност германското правителство е това, което ги подтиква към истерия. Останалите бяха доведени до състояние на потресаваща непристойност. Всяка песен, която съдържаше думата „майка“ или думата „кайзер“ бе обречена на огромен успех. Най-после имаше за какво да се водят разговори — и почти всички изпитваха задоволство от това, сякаш им бяха определени роли в някаква мрачна и романтична пиеса.

Антъни, Моури и Дик изпратиха молби за участие в офицерски подготвителни лагери, което караше последните двама от гореспоменатите да се движат в странно екзалтирано и недосегаемо състояние. Те бъбреха помежду си като ученици в колежа за това как войната е едновременно едно от извиненията и оправданията за съществуването на аристокрацията и как би било добре да се оформи някаква каста на офицерите, която да обединява главно възпитаниците на три-четири колежа от Източните щати. На Глория й се струваше, че сред огромните червени пламъци, обхванали цялата нация, дори Антъни придобиваше нов блясък.

Десети пехотен полк, пристигнал в Ню Йорк от Панама, беше съпровождан, за най-голямо тяхно смущение, от бар на бар от цели тълпи патриотично настроени граждани. За пръв път от години насам обществото започна да забелязва възпитаниците на „Уест Пойнт“, създаващи цялостно впечатление за бляскавост, която твърде скоро щеше да престане да бъде чак толкова сияйна. Те внушаваха усещането, че всички са чудесни хора и че всяка раса е страхотна раса — винаги с изключение на германците, — и че във всички слоеве на обществото бе достатъчно изметта и изкупителните жертви да се появят в униформи, за да им бъде простено, да бъдат насърчени и оплакани от роднините, бившите приятели и дори напълно непознати хора.

За нещастие, някакъв дребен и педантичен лекар реши, че нещо не е наред с кръвното налягане на Антъни, и това не му позволи добросъвестно да го одобри за участие в офицерски подготвителен лагер.

Счупената лютня

Третата годишнина отмина неотбелязана и незабелязана. Зимата се стопи, преля в горещо лято, завря и изкипя. През юли завещанието трябваше да бъде легализирано и въз основа на оспорването съдията, занимаващ се с наследствени въпроси, определи срок за разглеждане на делото. Въпросът бе отложен за септември — трудно бе да се съберат непредубедени и безпристрастни съдебни заседатели, като се вземаха предвид нравствените подбуди в случая. За разочарование на Антъни решението на съда бе в полза на завещателя, при което мистър Хайт обжалва отново правата на Едуард Шатълуърт.

Лятото отиваше към края си и Антъни и Глория говореха за нещата, които щяха да правят, когато получеха парите, за местата, които щяха да посетят след войната, когато отново щяха да „уредят всичко помежду си“ — и двамата очакваха времето, когато любовта щеше да се издигне като феникс от собствената си пепел и да се възроди по необясним и неразгадаем начин.

Той получи призовка рано есента и лекарят, който го преглеждаше, не отвори дума за проблеми с ниското кръвно налягане. Всичко им се струваше безсмислено и тъжно и една нощ Антъни дори призна на Глория, че повече от всичко би искал да бъде убит. Но, както винаги, те се съжаляваха един друг за нещата, казани не на място и не навреме.

Решиха, че засега тя няма да го придружи в лагера на юг, където трябваше да замине неговата военна част. Щеше да остане в Ню Йорк, за да използва апартамента, да пести пари и да следи развитието на делото — което сега се намираше в Апелативния съд, а както им бе казал мистър Хайт, там не се съобразяваха много-много с хода на времето.

Един от последните им разговори беше безсмислена караница за правилното разпределение на доходите — само една дума би била достатъчна всеки от тях да отстъпи пред аргументите на другия. Не бе никак чудно, сред цялата бъркотия и неяснота в живота им, че когато в една октомврийска вечер той трябваше да се яви на сборния пункт, определен на Централната гара, тя успя да дойде колкото да го зърне над главите на неспокойното множество. Погледите им се срещнаха в полуосветеното бушуващо пространство, което бе почти непоносимо изпълнено с хлипащи жени. Вероятно и двамата се запитаха какво ли си бяха сторили един на друг и вероятно всеки от тях се самоукоряваше за мрачната неяснота, която бе изпълнила сивото им ежедневие. Поне имаше достатъчно разстояние помежду им, за да не могат да видят сълзите на другия.

Бележки

[1] От tattle (англ.) — „клюкарствам“, „бърборя“. — Б.пр. ↑

[2] Четиристотинте най-богати и известни представители на обществения елит според определението, дадено от Уорд Макалистър, виден познавач на нюйоркското общество. ↑

[3] Героиня от Кримската война, наречена от американския поет Лонгфелоу „Дамата с лампата“. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Франсис Скот Фицджералд Красиви и прокълнати (6)

Метаданни

Данни

Красиви и прокълнати

Информация

История

Сваляне / Връзки

III. Счупената лютня

Ретроспекция

Паника

Апартаментът

Котенцето

Смъртта на един американски моралист

На следващия ден

Зимата на недоволството

Счупената лютня

Франсис Скот Фицджералд
Красиви и прокълнати (6)