Франсис Скот Фицджералд
Красиви и прокълнати (5)

II. Пиршество

Глория бе приспала съзнанието на Антъни. Тя, която изглеждаше най-мъдрата и изтънчена от всички жени, висеше, подобно на блестяща завеса на входа му и спираше светлината на слънцето. През тези първи години всичките му мисли носеха неизменно отпечатъка й. Слънцето той виждаше винаги през мотивите на нейната завеса.

Някаква умора ги върна обратно в Мариета за още едно лято. По време на златната и изтощителна пролет те се бяха скитали, неспокойни и лениво екстравагантни по Калифорнийското крайбрежие, събирайки се непрекъснато с други хора, бяха се местили от Пасадена в Коронадо, от Коронадо в Санта Барбара, без каквато и да било по-определена цел, водени единствено от желанието на Глория да танцува на различна музика или да улови някакъв безкрайно недоловим нюанс в сменящите се цветове на морето. Изкачиха се от нивото на Тихия океан до висините на диви скали с почти варварски хотели, построени, за да може в следобедните часове някой да си пие чая, унесен в дрямка след обиколката из пазарите за ракита и костюми за поло в Саутхемптън, Лейк Форест, Нюпорт и Палм Бийч. И както вълните се срещаха и разбиваха с плясък, а в най-тихите заливи блестяха, така и двамата се присъединяваха към една или друга група, заедно с приятелите си сменяха гарите, вечно мърморейки за странното и леко веселие, което вероятно ги очакваше ей там, зад следващата зелена и плодородна долина.

Това бе една проста, здрава и безгрижна класа. Повечето от мъжете бяха приятни студенти, като че ли постоянно кандидатстващи за включване в някакъв списък на безплътни същества, озаглавен „Порцелан“ или „Кожа и кости“ и широко отворен за целия свят. Жените бяха с хубост доста над средната, крехко атлетични, донякъде безнадеждни като домакини, но очарователни и безкрайно декоративни като гостенки. По време на следобедните чайове те се движеха със спокойна и грациозна танцова стъпка, присъща на класата им, като изпълняваха съответните движения с такова достойнство, че направо подтикваха една двойка комедианти — чиновник и хористка — да ги имитират в бурлески навред из страната. Имаше нещо иронично в това, че американците трябваше да показват неоспоримото си превъзходство чрез този самотен и дискредитиран потомък на изкуствата.

След като през цялата пищна пролет танцуваха във вихъра на събитията, Антъни и Глория откриха, че са изхарчили твърде много пари, и в резултат на това за известно време ще се наложи да се оттеглят. Налагало се поради „работата“ на Антъни, обясняваха те. Почти не разбраха как се озоваха в сивата къща, но сега доста по-ясно осъзнаха, че преди тях други влюбени са спали в нея, шепнели са имената си на верандата, седели са на стъпалата и са наблюдавали сиво-зелените поля и черните масиви на горите зад тях.

Антъни си бе същият, но по-неспокоен, оживяваше се само под въздействието на няколко уискита със сода, а към Глория проявяваше една лека, едва доловима апатия. Но самата Глория — през февруари тя щеше да навърши двадесет и четири години и това я хвърляше в привлекателна, но съвсем искрена паника. До тридесетте й оставаха шест години! Ако бе по-малко влюбена в Антъни, чувството й за летежа на времето вероятно щеше да се изрази в подновяване на интереса й към други мъже, в преднамерено желание да извлича преходния блясък на романтиката от всеки потенциален любовник, който я погледнеше с присвити очи през масата. Един ден тя каза на Антъни:

— Чувствам, че бих могла да получа всичко, което поискам. Цял живот съм си мислила, че е така. Но се оказа, че искам теб, така че просто нямам място за други желания.

Те пътуваха на изток през изгорения от сушата безжизнен щат Индиана и тя вдигна поглед от едно от любимите си киносписания, след като й се стори, че обикновеният разговор бе придобил известна сериозност.

Антъни се мръщеше, гледайки през прозореца на колата. Шосето пресече един селски път, по който се движеше фермер с фургона си. Той дъвчеше сламка и беше очевидно същият човек, когото бяха задминавали поне десетина пъти досега — седящ в мълчаливия си и зловреден символизъм. Антъни се обърна към Глория и лицето му се намръщи още повече.

— Караш ме да се тревожа — възпротиви се той. — Аз мога да си представя под влиянието на определени преходни обстоятелства, че пожелавам друга жена, но не мога да си представя, че я имам.

— Но аз не се чувствам така, Антъни. Не мога да се тревожа от това, че трябва да устоявам на неща, които искам. Аз предпочитам просто да не ги искам, да не искам никого освен теб.

— И все пак, като си помисля, че случайно можеш да се увлечеш по някого…

— О, не бъди глупав! — възкликна тя. — Такова нещо случайно не може да стане. А пък аз дори не си представям подобна възможност.

С това бе сложен край на бурния разговор. Постоянното разбиране от страна на Антъни я правеше по-щастлива с него, отколкото с когото и да било другиго. Тя определено се чувстваше добре с него — обичаше го. И тъй лятото започна почти както и предишното.

В домакинството им обаче имаше една коренна промяна. Шведката с леденото сърце, чиито строги ястия и язвителен маниер да чака до масата толкова бяха потискали Глория, бе заменена от един доста по-работлив японец на име Таналахака, който, според собствените му признания, реагираше на всякакви повиквания, съдържащи двете срички „Тана“.

Тана беше необикновено дребен, дори и за японец, а на всичкото отгоре притежаваше и някаква наивна представа за себе си като за гражданин на света. В деня, когато пристигна, изпратен от „Р. Гуджимоники — Благонадеждна японска агенция за работна ръка“, той повика Антъни в стаята си, за да видел съкровищата, скрити в куфара му. Те включваха голяма колекция от японски пощенски картички, за които бе готов на момента да разкаже на своя работодател подробно и поотделно за всяка. Сред тях имаше пет-шест парчета с порнографски привкус, които очевидно бяха американски, въпреки че липсваха сведения за производителя. След картичките японецът показа някои изработени от самия него неща — чифт американски къси панталони и два комплекта копринено бельо — и поверително осведоми Антъни за предназначението им. Следващият шедьовър бе едно доста добро копие на някаква гравюра на Ейбрахам Линкълн, на чието лице обаче бе придал очевидно японски черти. Накрая имаше и флейта — собствена изработка, но счупена, — ала той каза, че щял скоро да я поправи.

След тези учтивости, които Антъни възприе като присъщи на японците, Тана изля обширна тирада на развален английски върху отношенията между слуга и господар, от която Антъни схвана, че японецът работил в големи имения, но винаги се е карал с другите прислужници, защото не били честни. Те доста дискутираха думата „честен“ и всъщност взаимно се подразниха, тъй като Антъни упорито настояваше, че Тана имал предвид нещо друго^[1], и дори стигна дотам, че забръмча като пчела и запляска с ръце, имитирайки крила.

След три четвърти час Антъни бе освободен с горещи уверения, че и друг път ще си бъбрят и Тана ще му разкаже „как го правим ний в мойта страна“.

Такава бе многословната премиера на Тана в сивата къща — и той изпълни обещанието си. Въпреки че бе съвестен и честен, безспорно беше невероятен досадник. Като че ли не можеше да контролира езика си и понякога продължаваше без дъх от параграф до параграф, а кафявите му очички сякаш се изпълваха с болка.

В неделя и понеделник следобед той четеше хумористичните страници на вестниците. Безкрайно се забавляваше с една карикатура, изобразяваща дяволит японец-иконом. Лицето му според него било чисто американско, въпреки че за Антъни то бе типично ориенталско. Проблемът при хумористичните вестници се състоеше в това, че когато, с помощта на Антъни, бе разчел текста под последните три карикатури и бе разбрал тяхното съдържание със съсредоточеност, достойна за „Критиката“ на Кант, той напълно бе забравил за какво бяха първите карикатури.

В средата на юни Антъни и Глория отпразнуваха първата си годишнина, като си устроиха „среща“. Антъни почука на вратата и тя изтича, за да му отвори. После седнаха един до друг на дивана и си казваха имената, които бяха измислили един за друг, нови комбинации от нежни думи, стари колкото света. Тази „среща“ обаче не завърши със задъханото „лека нощ“, изречено в екстаз и съжаление.

 

 

По-късно през юни ужасът се изхили злобно на Глория, удари я и подплаши светлата й душа половин поколение назад. После бавно избледня, оттегли се в непроницаемата си тъмнина, откъдето бе дошъл — отнасяйки безмилостно със себе си частица от младостта.

С безпогрешно чувство за драматизъм той избра една малка гара в някакво окаяно селце, недалеч от Рочестър. Перонът беше пуст като прерията, изложен на прашното жълто слънце и на погледа на онзи безкрайно неприятен тип провинциалисти, които живеят близо до големия град и са приели неговата евтина хубост заедно с градското. Дузина от тези селяндури със зачервени очи, мрачни като бостански плашила, видяха инцидента. Той премина смътно през техните объркани и затъпели мозъци, възприет най-общо като груба шега, а най-изискано като „срам“. Междувременно там, върху перона, светът загуби един тон от яркостта си.

Антъни и Ерик Мериъм бяха прекарали целия горещ летен следобед пред гарафа със скоч, докато Глория и Констанс Мериъм плуваха и се пекоха на слънцето в Плажния клуб. Констанс се бе изтегнала под раиран чадър, а Глория бе изпънала чувствено невероятните си крака върху мекия горещ пясък. По-късно четиримата хапнаха сандвичи, след това Глория стана, докосвайки с чадъра си коляното на Антъни, за да привлече вниманието му.

— Трябва да вървим, скъпи.

— Сега?

Той я погледна с нежелание. В този момент нищо не му се струваше по-важно от това да седи на сянка пред топящия се лед в уискито и да слуша спомените на домакина си за задкулисните ходове в някаква отдавнашна политически кампания.

— Наистина трябва да вървим — повтори Глория. — Можем да вземем такси до гарата… Хайде, Антъни! — изкомандва го тя малко по-властно.

— Но моля ви… — Мериъм, чието кълбо от мисли бе прекъснато, опита да се противопостави с някои любезности, като междувременно провокиращо допълни чашата на госта си с питие, чието изпиване щеше да отнеме поне още десетина минути. Но щом Глория продължи да досажда със своето „Наистина трябва!“, Антъни го изпи наведнъж, изправи се на крака и направи изящен поклон към домакинята.

— Като че ли наистина „трябва“ — каза той не особено любезно.

Минута по-късно следваше Глория по градинската пътечка между розовите храсти, чиито юнски листчета се отронваха от допира с нейния слънчев чадър. „Колко егоистично“, мислеше си той, докато отиваха към шосето. С наранената си наивност чувстваше, че Глория не трябваше да прекъсва това невинно и безобидно развлечение. Уискито бе успокоило и прояснило безпокойството в мислите му. Хрумна му, че тя бе проявявала подобно отношение вече няколко пъти. Дали той винаги трябваше да се оттегля от такива приятни компании след докосването на чадъра й или проблясване в погледа й? Нежеланието му преминаваше почти в злост, която неудържимо се надигаше у него, подобно на балон, готов да се пръсне всеки миг. Той мълчеше, потискайки с усилие желанието да я нагруби. Пред хотела намериха такси и в мълчание стигнаха до малката гара…

Тогава Антъни разбра какво иска — да наложи волята си на това хладно и непроницаемо момиче, с едно великолепно усилие да придобие господството, което му изглеждаше безкрайно желано.

— Хайде да отидем да видим семейство Барнес — предложи той, без да я поглежда. — Не ми се прибира вкъщи.

… Мисис Барнес, по баща Рейчъл Джерил, обитаваше една лятна къща на няколко мили от Редгейт.

— Ходихме там онзи ден — отвърна тя кратко.

— Сигурен съм, че ще ни се зарадват. — Той чувстваше, че това не бе достатъчно убедително, затова си наложи известно упорство и изрече: — Искам да отидем у семейство Барнес. Не ми се прибира.

— Е, да, но аз пък нямам желание да ходя у Барнес.

Внезапно погледите им се срещнаха.

— Но, Антъни — каза тя отегчено, — неделя е и те вероятно имат гости за вечеря. Защо да ходим по това време…

— Тогава защо не останахме у семейство Мериъм?! — избухна той. — Защо трябваше да си тръгваме тъкмо когато прекарвахме доста приятно? Те ни поканиха на вечеря.

— Направиха го от учтивост. Дай ми пари да купя билети за влака.

— Не! Нямам настроение да пътувам в този проклет горещ влак.

Глория потропваше с крака на перона.

— Антъни, държиш се като пиян.

— Нищо подобно, напълно трезвен съм.

Но гласът му бе станал леко дрезгав и тя бе почти сигурна, че това, което твърди, не е вярно.

— Ако си трезвен, ще ми дадеш пари за билетите.

Беше обаче прекалено късно да му говори по този начин. В главата му се въртеше една-единствена мисъл — че Глория е егоистка, че винаги е била егоистка и ще продължи да бъде такава, освен ако още тук, в този момент не й покаже, че той е господарят. Това беше възможно най-добрият случай, след като поради прищевките си тя го бе лишила от удоволствието му. Решителността му се затвърди и в един момент се доближи до притаена и мрачна омраза.

— Няма да се кача на влака — каза той с глас, леко треперещ от яд. — Ще отидем у Барнес.

— Няма! — извика тя. — Ако ти отидеш, аз ще се прибера у дома сама.

— Върви тогава.

Без да каже нито дума повече, тя се обърна и тръгна към гишето. В същия момент той си спомни, че тя носеше известна сума пари в себе си и че едва ли бе спечелил победата, която искаше и която трябваше да постигне. Пристъпи след нея и хвана ръката й.

— Слушай! — измърмори той. — Няма да си отидеш сама!

— Разбира се, че ще си отида, Антъни!

Думите й, наред с опитите да се освободи от ръката му само засилиха решителността му и той я стисна още по-силно. Присвитите му очи бяха изпълнени със злоба.

— Пусни ме! — извика тя свирепо. — Ако имаш поне капка приличие, ще ме пуснеш.

— Защо?

Той знаеше защо. Но обърканата му и доста несигурна гордост го караше да стои и да я държи за ръка.

— Отивам си вкъщи, не разбираш ли? И ти ще ме пуснеш!

— Не, няма.

Сега горяха нейните очи.

— Сцена ли ще ми правиш тук?

— Казах, че няма да се прибереш! Омръзна ми твоят вечен егоизъм!

— Но аз искам само да се прибера у дома. — От очите й се търкулнаха две гневни сълзи.

— Този път ще направиш каквото аз казвам.

Тялото й бавно се изопна, а главата й се отметна в знак на безкрайно презрение.

— Мразя те! — Тихите думи се процедиха като отрова през стиснатите й зъби. — Пусни ме! О, как те мразя! — Тя се опита да се отскубне, но той хвана и другата й ръка. — Мразя те! Мразя те!

Гневът на Глория разколеба увереността му, но той чувстваше, че е отишъл твърде далеч, за да си позволи да отстъпва. Пък и като че ли винаги досега бе отстъпвал и вероятно дълбоко в себе си тя го презираше за това. Е, сега можеше и да го намрази, но после щеше да се възхищава на превъзходството му.

Приближаващият се влак даде предупредително изсвирване, което се изтърколи мелодраматично към тях по блестящите черни релси. Глория се дръпна и се опита да се освободи, а от устните й се откъснаха думи, по-стари от Книгата на Сътворението.

— О, животно такова! — изхълца тя. — О, гад такава! О, как те мразя! Животно! О…

Другите бъдещи пътници по перона започнаха да се обръщат и да ги гледат. Шумът от приближаващия се влак се чуваше все по-ясно, вече се превръщаше в тракане. Глория удвои усилията си, после се отказа да се бори, стоеше отпусната, със зачервени очи, трепереща, безпомощна и унижена. В този миг машината с трясък навлезе в гарата.

Сред облаците пара и скърцане на спирачки се чу гласът й:

— О, ако тук имаше поне един мъж, ти не би направил това! Не би могъл да направиш това! Страхливец! Ти си страхливец!

Антъни, мълчалив и треперещ, я дръпна рязко към себе си, съзнавайки, че десетки лица са обърнати към тях, странно нетрепващи, като в някакъв сън. После се чу прозрачният метален звън на камбанките, което му причини почти физическа болка, комините изпуснаха бавни кълба към небето и сред шума и сивия дим пред погледа му премина редицата от лица, изниза се, той престана да ги различава — докато внезапно останаха само слънцето, хвърлящо полегатите си лъчи на изток през релсите, и един заглъхващ шум, сякаш влакът бе направен от ламарина. Той пусна ръката й. Беше спечелил.

Сега, ако поискаше, би могъл да се засмее. Опитът бе направен — бе наложил волята си със сила. Оттук нататък можеше да си позволи търпимост.

— Ще вземем кола под наем и ще се върнем в Мариета — каза той сдържано.

Вместо отговор Глория сграбчи китката му с двете си ръце, вдигна я към устата си и впи дълбоко зъби в палеца му. Той почти не усети болката. При вида на бликащата кръв извади разсеяно кърпата си й избърса ръката. Вероятно и това беше част от победата — реши той. Неизбежно бе поражението да предизвиква омраза — затова на тази постъпка не трябваше да се обръща внимание.

Тя хълцаше, почти без сълзи, дълбоко и горчиво.

— Няма да тръгна! Няма да тръгна! Ти — не — можеш — да — ме — накараш — да — тръгна! Ти уби… ти уби всичката любов, която изпитвах към теб… цялото ми уважение. Всичко, което е останало у мен, ще умре, преди да се махна от това място. О, само ако бях помислила, че един ден ти ще ми посегнеш…

— Ти ще тръгнеш с мен — каза той грубо, — дори ако се наложи да те нося.

Антъни се обърна, махна на едно такси и каза на шофьора, че искат да отидат до Мариета. Човекът слезе и отвори вратата. Антъни погледна жена си и процеди през зъби:

— Ще влезеш ли… или аз да те сложа вътре?

Сдържайки сълзите си на безкрайна болка и отчаяние, тя се подчини и влезе в колата.

 

 

По време на продължителното пътуване, през засилващата се тъмнина на здрача, тя седеше свита в колата и мълчанието й бе нарушавано само от периодично сухо и самотно изхълцване. Антъни се взираше през прозореца, а умът му бавно възприемаше значението на случилото се. Нещо не беше както трябва — последният вик на Глория бе дръпнал някаква струна, която дълго след това отзвучаваше с безпокойство в сърцето му. Той вероятно имаше право — и въпреки това сега тя изглеждаше тъй малка и трогателна, прекършена и обезкуражена, унижена до степен, която не можеше да понесе. Ръкавите на роклята й бяха скъсани, чадъра си бе забравила на перона. Той си спомни, че тоалетът й бе съвсем нов и тя бе много горда с него сутринта, когато излязоха от къщата… Започна да се пита дали някой от познатите им бе видял случилото се. И все по-натрапчиво чуваше вика й: „Всичко, което е останало у мен, ще умре…“

Това започна да го тревожи все по-силно. То толкова добре съвпадаше със свитата в ъгъла Глория — вече не гордата Глория, не онази Глория, която той познаваше. Питаше се дали това е възможно. Не му се вярваше тя да престане да го обича — разбира се, беше немислимо — и все пак бе под въпрос дали Глория без арогантността си, независимостта си, девическата си самоувереност и смелост ще бъде момичето на неговата слава — сияйната жена, която беше безценна и чаровна тъкмо защото бе неизразимо, победоносно вярна на самата себе си.

Той бе много пиян дори тогава, твърде пиян, за да, осъзнае собственото си опиянение. Когато стигнаха сивата къща, Антъни отиде в стаята си и с мисли, които все още се бореха безпомощно и мрачно със случилото се, се строполи в дълбок унес върху леглото си.

Минаваше един часът и коридорът изглеждаше необичайно тих, когато Глория, с широко отворени от безсъние очи, премина по него и бутна вратата на спалнята на Антъни. Алкохолът го бе опиянил до такава степен, че беше забравил да отвори прозорците и сега въздухът в стаята бе застоял и наситен с миризма на уиски. Тя застана за миг до леглото му — слаба и изящно грациозна фигура в момчешката си копринена пижама, — после необуздано се хвърли върху него, като почти го събуди с порива на прегръдката си, а топлите й сълзи капеха върху гърлото му.

— О, Антъни! — избухна тя в страстен плач. — О, скъпи, да знаеш какво направи!

И въпреки това рано сутринта, когато влезе в стаята й и коленичи до леглото й, той се разплака като малко момче, сякаш сърцето му бе разбито.

— Като че ли снощи — каза тя сериозно, заровила пръсти в косата му — цялата част от мен, която ти обичаше, която си струваше да познаваш, цялата ми гордост и жар, си отидоха. Разбрах, че онова, което остана от мен, винаги ще те обича, но никога вече по същия начин.

Независимо от това тя съзнаваше още в този момент, че с течение на времето ще забрави и че животът всъщност рядко нанасяше удари, а повечето време заличаваше следите от тях. След тази утрин те повече не споменаха за инцидента и раните от него зараснаха заедно с ръката на Антъни. Ако можеше да се говори за победа, то тя бе отпразнувана от някакви тъмни сили, които владееха познанието и успеха.

Независимостта на Глория също като всички искрени и дълбоки качества се бе зародила несъзнателно, но веднъж привлякла вниманието й в резултат от възторженото откритие на Антъни, тя придоби по-скоро размерите на някакъв кодекс. Разговаряйки с нея, човек можеше да остане с убеждението, че цялата й енергия и виталност отиваха за яростно утвърждаване на негативния принцип „Изобщо не ме е грижа“.

— За нищо и за никого — казваше тя, — освен за самата мен и следователно за Антъни. Това е принципът на живота, а дори и да не беше така, аз пак щях да си бъда същата. Никой не би направил нищо за мен, ако това не му доставя удоволствие, а същото се отнася и за мен.

Тя бе застанала на входната врата на най-красивата дама в Мариета, когато произнасяше тези думи и завършвайки, нададе лек вик и се строполи на пода.

Дамата я закара до дома й с колата си. По всяка вероятност безценната Глория чакаше дете.

Тя лежеше на дългата кушетка на долния етаж. През прозореца се изплъзваше дневната топлина, докосвайки позакъснелите рози по портата.

— Постоянно мисля единствено за това, че те обичам — хленчеше тя. — Ценя тялото си, защото ти мислиш, че то е красиво. И това мое тяло — твоето тяло — да стане грозно и безформено? Просто е непоносимо. О, Антъни, не се страхувам от болката.

Той правеше отчаяни опити да я утешава — но напразно. Тя продължаваше:

— А може да надебелея в ханша и да стана бледа, да загубя свежестта си и блясъка на косата си.

Той крачеше из стаята с ръце в джобовете и попита:

— Това сигурно ли е?

— Нищо не знам. Винаги съм мразела акушерките или както там се казват. Мислила съм си, че някога ще, имам дете. Но не сега.

— Е, за бога, недей да лежиш така и да се съсипваш.

Глория спря да хълца и притихна в здрача, изпълващ стаята.

— Запали лампата — помоли го тя. — Дните са станали толкова къси… Юни като че ли… имаше… по-дълги дни, когато бях малко момиченце.

Той светна лампата и сякаш някой дръпна пердетата, от мека синя коприна зад прозорците и вратата. Бледността й, неподвижността й, липсата на печал или радост събудиха неговото съчувствие.

— Ти искаш ли го — попита тя безжизнено.

— Безразлично ми е. Тоест нямам мнение. Ако ти искаш, аз вероятно ще бъда доволен. Ако не искаш — е, и така може.

— Бих искала да решиш едно от двете!

— А ако ти сама вземеш някакво решение?

Тя го погледна презрително, без да го удостои с отговор.

— Или си мислиш, че сред всички жени на света ти си избрана за това върховно унижение.

— И какво, ако е така? — извика ядосано тя. — За тях това не е унижение. То е собственото им извинение за това, че живеят. То е единственото, за което стават. Но за мен е унижение.

— Виж, Глория, аз ще бъда с теб, каквото и да направиш, но, за бога, не се противи толкова.

— О, не ми се карай! — проплака тя.

Те си размениха безмълвни погледи, които не изразяваха нищо особено, а по-скоро излъчваха напрежение. После Антъни взе една книга от полицата и се отпусна на стола си.

Половин час по-късно гласът й разкъса напрегнатото мълчание, което тежеше във въздуха в стаята, подобно на миризма от тамян.

— Утре ще отида да видя Констанс Мериъм.

— Добре. А аз ще отида до Теритаун да видя дядо.

— Разбираш ли — добави тя, — аз не се страхувам… от това или от нещо друго. Аз просто съм си такава, нали знаеш…

— Знам — съгласи се той.

Практичните хора

Адам Печ, изпаднал в благочестив гняв срещу германците, живееше с военните новини. Стените му бяха покрити с карти, на които той отбелязваше събитията. Върху удобно разположени маси бяха натрупани атласи, заедно с „История на световните войни в снимки“, официални справочници и „Лични впечатления“ на военните кореспонденти и на редниците X, Y, Z. По време на посещението на Антъни на няколко пъти секретарят на дядо му, Едуард Шатълуърт, едновремешен „дипломиран специалист по джина“ в кръчмата на Пат в Хобокън, а сега изпълнен с добродетелно негодувание, се появяваше с допълнителни новини. Старецът атакуваше всеки вестник с неуморима ярост, като късаше онези колони, които му се струваха достатъчно съдържателни, за да бъдат запазени и ги пъхваше в някоя от вече преливащите си папки.

— Е, с какво се занимаваш? — попита той Антъни иронично. — С нищо? Е, и аз така си мислех. Цяло лято се канех да дойда да ви навестя.

— Пиша. Не си ли спомняте есето, което ви изпратих — онова, което продадох на „Флорентинецът“ миналата зима?

— Есе ли? Не си ми изпращал никакво есе.

— Напротив, изпратих ви го. Говорихме за това.

Адам Печ поклати леко глава.

— О, не. Никакво есе не си ми изпращал. Може би си мислиш, че си го изпратил, но аз не съм го получил.

— Но вие го четохте, дядо — настоя Антъни, донякъде раздразнен. — Четохте го и не бяхте съгласен с мен.

Изведнъж старецът си спомни, но това видимо се изрази само в широко отваряне на устата му, което разкри редица от посивели венци. Той впери зеленясалия си древен поглед в Антъни, колебаейки се дали да признае грешката си, или да я прикрие.

— Значи пишеш — каза бързо той. — Е, защо не отидеш да напишеш нещо за онези германци? Напиши нещо истинско, нещо за това, което става, нещо, което хората да искат да четат.

— Не всеки може да бъде военен кореспондент — възрази Антъни. — Трябва да има вестник, който да иска да купи материалите ти. А не мога да отделя пари, за да работя на свободна практика.

— Аз ще те изпратя — неочаквано предложи дядото. — Ще те изпратя като кореспондент на който вестник си избереш.

Антъни изпадна в ужас от тази идея — и почти в същия момент се почувства привлечен от нея.

— Аз… не… знам…

Това щеше да означава да остави Глория, чийто живот копнееше за него и го обгръщаше. Глория беше в беда. О, това още не бе реално — и все пак той се виждаше в дрехи в цвят каки, приведен, както правят всички военни кореспонденти, зад барикадите, с чанта през рамо — опитвайки се да прилича на англичанин.

— Бих искал да помисля — призна той. — Много любезно от ваша страна. Ще помисля и ще ви информирам за решението си.

Мисълта за това го погълна изцяло по време на пътуването му към Ню Йорк. Той бе изпитал един от онези внезапни проблясъци на озарение, завладяващи всички мъже, доминирани от силна и любима жена. Проблясъци, които им разкриваха света на по-силните, по-подготвените мъже, мъчещи се да се справят с абстракциите на мисълта и войната. В този свят обятията на Глория щяха да съществуват единствено като горещите прегръдки на случайна любовница, хладнокръвно търсена и бързо забравяна…

Подобни непознати досега призраци кръжаха над него, когато се качи на влака за Мариета на Централната гара. Вагонът бе претъпкан. Той успя да заеме единственото свободно място и едва след няколко минути хвърли случаен поглед към мъжа до себе си. При вида на огромните челюсти и нос, извитата брадичка и малките подпухнали очи веднага разпозна Джоузеф Блокман.

И двамата се надигнаха почти едновременно, еднакво смутени и едва-едва се ръкуваха. После, сякаш да сложат точка, леко се засмяха.

— Е — каза Антъни без особен ентусиазъм, — отдавна не съм ви виждал. — Той веднага съжали за думите си и понечи да добави: — Не знаех, че живеете наблизо.

Но Блокман предвидливо го попита:

— Как е съпругата ви?…

— Много добре. Вие как я карате?

— Отлично — тонът му засили величавото звучене на думата.

На Антъни му се стори, че през изминалата година чувството за достойнство на Блокман се бе увеличило невероятно много. Погледът, изразяващ процес на сваряване, бе изчезнал, човекът най-после изглеждаше „сготвен“. Освен това той вече не бе така натруфен. Неуместната закачливост, която бе демонстрирал по отношение на вратовръзките си, беше отстъпила пред строг тъмен мотив, а дясната му ръка, която преди крепеше два масивни пръстена, без тях сега изглеждаше почти невинна, лишена и от изящния маникюр.

Достойнство лъхаше от цялата му личност. Предишната аура на преуспяващия пътуващ богаташ бе угаснала, загубила се бе онази преднамерена склонност за печелене на благоразположение, чиято най-низша форма се явяваше разказването на мръсни вицове в купето за пушачи на вагоните „Пулман“. По всяка вероятност финансовите успехи му бяха придали известна възвишеност, а провалите в социалния живот провокираха необщителност. Но независимо от причината, придаваща му тежест, Антъни вече не чувстваше нужното превъзходство в негово присъствие.

— Спомняте ли си Керъмъл? Ричард Керъмъл? Мисля, че се запознахте с него една вечер.

— Помня го. Той пишеше книга.

— Е, продаде я на киното. После намериха някакъв Джордан, който започна да пише сценарий по нея. После Дик се включил в някаква агенция, която изпраща подборки от вестниците на абонатите си, и побеснял, защото половината критици възхвалявали „мощта и силата на «Демоничният любовник» от Уилям Джордан“. Въобще не споменавали стария Дик. Човек би си помислил, че оня Джордан наистина е скроил всичко това.

Блокман кимна с разбиране.

— В повечето договори изрично е записано, че името на автора на оригиналната идея трябва да се включва във всички платени реклами. Керъмъл още ли пише?

— О, да. Работи усилено. Пише разкази.

— Е, хубаво, хубаво… Вие често ли пътувате с този влак?

— Веднъж седмично. Ние живеем в Мариета.

— Така ли? Виж ти! И аз живея близо до Кос Коб. Скоро си купих къща там. Та ние сме само на пет мили.

— Трябва да ни посетите — Антъни се изненада от собствената си любезност. — Сигурен съм, че Глория ще се зарадва да види един стар приятел. Всеки ще ви покаже къщата — вече втори сезон живеем там.

— Благодаря. — После, като че за да върне любезността, попита: — Как е дядо ви?

— Добре е. Днес обядвах с него.

Страхотен човек — каза Блокман саркастично. — Чудесен пример за истински американец.

Тържеството на летаргията

Антъни завари жена си потънала в хамака на верандата, извличаща почти чувствена наслада от чаша лимонада и доматен сандвич и погълната от очевидно оживен разговор с Тана върху някаква от неговите сложни теми.

— В мойта страна — Антъни разпозна неизменното начало — през цялото време… хората… ядат… ориз… защото нямат. Не може яде каквото няма.

Ако националната му принадлежност не бе така отчайващо очебийна, човек би могъл да помисли, че познанията му за родината са преподавани по география в началните класове на някое американско училище.

Когато ориенталецът бе нахокан и изпратен в кухнята, Антъни се обърна въпросително към Глория.

— Всичко е наред — съобщи тя с широка усмивка. Аз самата се изненадах дори повече от теб.

— И няма съмнение?

— Не! Никакво съмнение!

Те се насладиха на радостта, обхванала ги от възстановената безотговорност. После той й каза за възможността да отиде в чужбина и за това, че почти се срамува да откаже.

— Какво мислиш ти? Само ми кажи честно.

— Но, Антъни! — Тя го погледна уплашено. — Ти искаш ли да отидеш? Без мен?

Лицето му посърна — и той разбра от въпроса на жена си, че беше твърде късно. Ръцете й, сладки и притискащи го, го бяха обвили — бе направил своя избор в хотел „Плаза“ преди година. Това беше като анахронизъм от времето на мечтите.

— Глория — излъга той в силен порив на проникновение, — не искам. Мислех си, че можеш да дойдеш като медицинска сестра или нещо подобно. — И мрачно си представи как ли би погледнал дядо му на това.

Когато тя се усмихна, той отново осъзна колко е красива — разкошно момиче, с великолепна свежест и искрящи честни очи. Тя прегърна предложението му с огромен ентусиазъм и го издигна пред себе си, сякаш бе нейното собствено слънце и лъчите му я грееха. После възпроизведе една удивителна поредица от разсъждения за фарса на военните приключения.

След вечеря, преситена от темата, тя се прозя. Не й се говореше, искаше само да чете „Пенрод“, изтегната върху канапето, и към полунощ заспа. Но Антъни, който романтично я отнесе на ръце до горния етаж, стоя буден и размишлява до зори, донякъде ядосан на Глория, донякъде изпитващ смътно недоволство.

— Какво да направя? — подхвана той на закуската. — Ето, женени сме от година и само се мотаем, без дори да можем да се забавляваме като хората.

— Да, трябва да направиш нещо — призна тя, изпаднала в съглашателско и словоохотливо настроение. Това не беше първият им подобен разговор, но тъй като в такива случаи нещата се развиваха дотам, че Антъни ставаше главното действащо лице, тя се опитваше да ги избягва.

— Не че имам някакви морални угризения относно работата — продължи той, — но дядо може да умре утре, а може да живее още десет години. Междувременно ние харчим над доходите си, а можем да се похвалим единствено с една кола и няколко чифта дрехи. Държим апартамент, в който сме живели едва три месеца, както и една малка стара къща в почти откъснато от света място. Често се отегчаваме и въпреки това не полагаме никакви усилия да опознаем други хора, освен тази тълпа със спортни дрехи, която се носи из Калифорния цяло лято в очакване да умрат богатите им роднини.

— Как си се променил! — отбеляза Глория. — Едно време ми разправяше, че не виждаш защо един американец да не може да си губи времето изискано.

— Е, по дяволите, тогава не съм бил женен. Пък и старият ми ум тогава работеше на бързи обороти, а сега се върти само на място, като зъбчато колело, което няма за какво да се захване. Всъщност мисля, че ако не те бях срещнал, може би щях да се заема с нещо. Но ти правиш безделието толкова приятно и привлекателно…

— О, значи грешката е моя…

— Не исках да кажа това, знаеш го. Но виж, аз съм почти на двадесет и седем и…

— О — прекъсна го тя раздразнено, — караш ме да се уморявам! Говориш, като че ли ти преча, или те задържам!

— Аз просто исках да го обсъдя с теб, Глория. Не мога ли да поговоря…

— Мислех, че си достатъчно силен сам да уредиш…

— … за нещо с теб, без да…

— … проблемите си, без да ме занимаваш с това? Ти прекалено говориш за работа. А аз бих могла съвсем лесно да харча много повече пари, но въпреки това не се оплаквам. Независимо дали работиш, или не, аз те обичам.

Последните й думи паднаха нежно, като снежинки върху твърдата земя. В този момент обаче никой от тях не обръщаше внимание на другия — те бяха заети с разкрасяване и усъвършенстване на собствените си мисли.

— Аз работих…

От страна на Антъни това бе необмислено вкарване на нови доводи в разговора. Глория се изсмя, разкъсвана между удоволствието и присмеха. Тя се възмути от софистиката му, но в същото време се възхити от неговото безгрижие. Никога не би го обвинила за интелектуалното му безделие, поне докато го правеше искрено, убеден, че нищо не си струва да бъде вършено.

— Работа! — присмя се тя. — Ах ти, несериозник! Измамник такъв! Работа за теб това означава подреждане на бюрото, нагласяване на светлините, голямо острене на моливи и „Глория, не пей!“, или „Моля те, дръж този проклетник Тана далеч от мен!“, или пък „Едва ли ще свърша скоро, Глория, така че си лягай, не ме чакай“, и всичко това полято с огромни количества чай и кафе. Това е. След около час чувам, че моливът е спрял да дращи, и поглеждам. Ти си взел някоя книга и „проверяваш“ нещо. После четеш. После прозевки… после в леглото и започва едно безкрайно мятане, тъй като си претъпкан с кофеин и не можеш да заспиш. След две седмици цялото изпълнение се повтаря отначало.

Антъни с трудност задържа остатъците от гордостта си.

— Това е леко преувеличено. Ти знаеш дяволски добре, че продадох едно есе на „Флорентинецът“ — и то привлече вниманието, съдейки по тиража на този вестник. Нещо повече, Глория, знаеш, че седях до пет часа сутринта, за да го довърша.

Тя потъна в мълчание, оставяйки му възможността сам да се захване за висящото въже на разговора. И ако не успя да се обеси с него, то той със сигурност допълзя до края му.

— Поне — плахо обобщи той — имам желание да бъда военен кореспондент.

Същото се отнасяше и за Глория. И двамата имаха желание — неудържимо, както взаимно се увериха. Вечерта приключи с изблици на сантименталност и размисли за великолепието на безделието, за лошото здраве на Адам Печ, за любовта на всяка цена.

— Антъни! — извика тя иззад перилата през един следобед, седмица по-късно. — Някой звъни на вратата.

Антъни, който се излежаваше в хамака на слънчевата южна веранда, отиде до входната врата. Една чужда кола, голяма и внушителна, бе клекнала като огромен навъсен бръмбар в началото на алеята. Поздрави го един мъж в костюм от мека сурова китайска коприна и подхождаща към него шапка.

— Хей, здравейте, Печ. Наминах да ви видя.

Беше Блокман — както винаги съвсем малко усъвършенстван, с по-деликатна интонация, по-убедителна лекота.

— Страхотно се радвам, че дойдохте. — Антъни извиси глас към един обвит с лоза прозорец: — Глория! Имаме гости!

— Във ваната съм — измърка учтиво Глория.

Двамата мъже усмихнато признаха неоспоримостта на нейното алиби.

— Ще слезе. Елате на задната веранда. Нещо за пиене? Глория винаги е във ваната — почти една трета о денонощието.

— Жалко, че не живее в залива.

— Не можем да си го позволим.

Тъй като тези думи излязоха от устата на внука на Адам Печ, Блокман ги прие като шега. След петнадесетина минути, изпълнени с достойни за уважение брилянтни изрази, се появи Глория, свежа в колосаната си жълта рокля, и изпълни атмосферата с неудържима виталност.

— Искам да стана сензация в киното — обяви тя. — Чух, че Мери Пикфорд правела по един милион долара годишно.

— Би могла, знаеш ли — каза Блокман. — Мисля, че от теб бе излязла добра актриса.

— Ще ми разрешиш ли, Антъни? Ако играя само безобидни роли?

И тъй продължи този бомбастичен разговор, по време на който Антъни се питаше какво ли и двамата с Блокман бяха видели навремето у това момиче най-стимулиращата, най-ободряващата личност, която бяха познавали, — а сега тримата седяха като прекалено силно смазани машини, без конфликти помежду си, без страх, без устрем, плътно очертани фигурки, сигурни и неносещи никаква наслада в света, където смъртта и войната, мрачните емоции и благородната дивотия покриваха цял един континент с пушеците на ужаса.

След миг той щеше да повика Тана и щяха да излеят в себе си весела и деликатна отрова, която щеше да ги върне за миг в приятните вълнения на детството, когато всяко лице от тълпата носи своето внушение за разкошни и значими сделки, осъществявани някъде в името на някаква великолепна и необятна цел… Животът не бе нищо повече от този летен следобед: ветрецът повдигаше дантелената якичка на роклята на Глория, а верандата бе обгърната от ленна слънчева сънливост… Всички изглеждаха непоносимо спокойни, лишени от каквато и да е романтична непосредственост на действието. Дори красотата на Глория се нуждаеше от диви емоции, нуждаеше се от трогателност, нуждаеше се от смърт…

— … по всяко време следващата седмица — говореше Блокман на Глория. — Ето, вземи тази картичка. Правят ти пробни снимки на стотина метра филмова лента и от това съвсем точно могат да определят.

— Какво ще кажеш за сряда?

— В сряда става. Само ми се обади и ще дойда с теб…

Той се изправи и бодро се ръкува — после колата му вдигна облак прах по алеята. Антъни се обърна озадачен към жена си:

— Но, Глория?

— Нали не възразяваш да опитам, Антъни? Само един опит? И бездруго трябва да ходя в града в сряда.

— Но това е глупаво! Нима искаш да отидеш в киното… да се мотаеш по цял ден в някакво студио с разни евтини статисти?

— И Мери Пикфорд се мотае!

— Не всеки може да бъде Мери Пикфорд!

— Е, не виждам какво имаш против да опитам.

— Имам. Мразя актьорите.

— О, ставаш досаден. Да не би да си мислиш, че изпитвам много вълнуващи преживявания, дремейки на тази веранда?

— Не би било така, ако ме обичаше.

— Разбира се, че те обичам — каза тя нетърпеливо, опитвайки да се защити. — И именно защото е така, ще ми е приятно да те гледам как се измъчваш, а в същото време непрекъснато се излежаваш и повтаряш, че трябва да работиш. Може би ако за известно време се заема, с това, ти ще се мобилизираш и ще се захванеш с нещо.

— Всичко идва от твоята ненаситна жажда за развлечения, това е.

— Може и така да е! Но тази жажда е съвсем естествена, нали?

— Е, едно ще ти кажа. Ако ти отидеш в киното, аз отивам в Европа.

— Ами върви тогава! Аз не те спирам!

За да покаже, че не го спира, тя зарони меланхолични сълзи. После двамата заедно строиха армиите на чувствата си — думи, целувки, нежности, самоукорявания. Не постигнаха нищо. И това беше неизбежно. Накрая в изблик на невероятна емоция всеки от тях седна и написа писмо. Антъни — до дядо си, а Глория — до Джоузеф Блокман. Това бе тържеството на летаргията.

Един ден в началото на юли Антъни се върна, след като бе прекарал следобеда в Ню Йорк, и повика Глория, която бе на горния етаж. Никой не му отвърна и той помисли, че тя е заспала. Отиде в кухнята да си вземе един от онези малки сандвичи, които винаги бяха приготвени за тях. Там завари Тана, седнал до кухненската маса пред купчина от всевъзможни дреболии — кутии от пури, ножове, моливи, капачки от консерви, листчета, изписани със сложни цифри и схеми.

— Какво правиш, по дяволите? — попита Антъни с любопитство.

Тана любезно се ухили.

— Ще ви покажа — възкликна той ентусиазирано. — Ще кажа…

— Да не би да майсториш кучешка колиба?

— Не, сър. — Тана отново се ухили. — Прави пишещ машина.

— Пишеща машина?

— Да, сър. Аз мисли, о, през цяло време лежи в легло и мисли за пишещ машина.

— Значи, това ще правиш, а?

— Почакайте. Ще каже.

Дъвчейки сандвич, Антъни се облегна на мивката. Тана отвори и затвори устата си няколко пъти, сякаш за да изпробва готовността й за действие. После устремено започна:

— Аз мислил… пишещ машина… има, о, много, много, много нещо. О, много, много, много.

— Да, много клавиши, разбирам.

— Неее! Да — клавиш! Много, много, много буква. Ето така: а, б…

— Да, прав си.

— Почакайте. Аз кажа. — Той изкриви лицето си в ужасяващия си напън да се изрази: — Аз мислил… много думи завършва еднакво. Като „-инг“.

— Да, така е. Много са.

— Значи… аз прави… пишещ машина… бърза. Не толкова много буква…

— Но това е страхотна идея, Тана. Ще спести много време. Ти ще спечелиш цяло състояние. Натискаш един клавиш и излиза „-инг“. Дано да успееш.

Тана се засмя пренебрежително.

— Почакайте. Аз кажа…

— Къде е мисис Печ?

— Излезе. Почакайте, аз кажа… — Той пак изкриви лицето си от напрежение. — Мой пишещ машина…

— Къде е тя?

— Ето… аз работи. — Той посочи купчината вехтории върху масата.

— Имам предвид мисис Печ?

— Тя излезе — увери го Тана. — Каза, че ще се върне в пет часа.

— В селото ли слезе?

— Не. Замина предобед. Отиде с мистър Блокман.

Антъни се сепна.

— Излязла е с мистър Блокман?

— Ще върне в пет.

Без да каже нито дума, Антъни излезе от кухнята, придружен от неутешимото: „Аз кажа“, което се провлачи след него. Значи, такава бе представата на Глория за развлечения, по дяволите! Юмруците му бяха свити. В миг той се бе превърнал в огромно кълбо от възмущение. Отиде до вратата и хвърли поглед навън. Не се виждаше никаква кола, а часовникът му показваше, че до пет часа остават още четири минути. В изблик на гняв той се втурна към края на алеята — на около миля по-нататък, чак до завоя на шосето — не се виждаше никаква кола… освен… но това бе само една фермерска таратайка. После, в недостойно търсене на собственото си достойнство, се втурна към къщата точно както и бе изхвърчал навън.

Крачейки напред-назад из всекидневната, започна ядосано да репетира речта, която щеше да й изнесе, когато се върне…

— Значи, това била любовта! — щеше да подхване той — или пък не, звучеше твърде много като в популярния израз „Значи, това било Париж!“. Той трябваше да покаже, че има достойнство, че е наранен, че е печален. И така: — Значи, това правиш ти, когато аз по цял ден търча из горещия град и се занимавам с деловите си въпроси. Нищо чудно, че не мога да пиша! Нищо чудно, че не се осмелявам да те изгубя от поглед! — Сега разширяваше темата, загряваше за същинската част. — Ще ти кажа — продължи той, — ще ти кажа… — После поспря, думите му прозвучаха познато и разбра, че използва натрапчивия израз на Тана „Аз кажа“.

Въпреки това нито се засмя, нито ситуацията му се стори абсурдна. За полудялото му въображение вече бе шест часът… седем… осем… и тя никога няма да се върне! Блокман бе видял, че е отегчена и нещастна, и сигурно я бе убедил да замине с него за Калифорния…

… Пред къщата настъпи голяма суматоха, последва едно радостно: „Йохохо, Антъни!“, и той стана, треперещ, донякъде щастлив, че я видя да ситни по алеята. Блокман вървеше след нея, държейки шапката си в ръка.

— Скъпи! — извика тя. — Направихме страхотна екскурзия… целия щат Ню Йорк.

— Трябва да си тръгвам — каза Блокман почти веднага. — Жалко, че не бяхте и двамата вкъщи, когато дойдох сутринта.

— Съжалявам, бях излязъл — отвърна Антъни сухо.

След тръгването му Антъни се поколеба. Страхът бе напуснал сърцето му и въпреки това той чувстваше, че от етична гледна точка е уместно да изрази някакъв протест. Глория се справи с несигурността му:

— Знаех си, че няма да имаш нищо против. Той дойде малко преди обяд и каза, че имал работа в Гарисън и че мога да отида с него. Изглеждаше толкова самотен, Антъни. И ми даде да карам през целия път.

Антъни безжизнено се отпусна в един фотьойл, умът му бе уморен — уморен от нищо, уморен от всичко, уморен от тежестта на света, която самият той ни кога не бе искал да носи. Той бе неспособен да свърши каквото и да било и така бе открай време. Една от тези личности, които, противно на думите си, бяха неразбираеми. Той като че ли бе наследник единствено на огромната традиция на човешкия неуспех — и на чувството за смъртта.

— Мисля, че не ме е грижа — отговори той.

Човек трябваше да гледа по-свободно на тези неща, а след като бе млада и красива, Глория вероятно заслужаваше и някакво предимство. И все пак досадно му беше, че той не успяваше да го разбере.

Зима

Тя се обърна по гръб и за миг остана неподвижна в голямото легло, загледана във февруарското слънце, което изстрадваше последното слабо пречистване по пътя си през оловните стъкла на прозорците към стаята. За известно време тя загуби представа за това къде се намира, за това какво се бе случило предния ден, както и за деня преди него. После, като освободено махало, паметта й започна да отмерва хода на историята и всеки мах й възвръщаше някаква изпълнена със събития порция от нейния живот.

Сега Глория можеше да чуе неспокойното дишане на Антъни до себе си, можеше да усети миризмата на уиски и цигари. Тя забеляза, че не контролира напълно мускулите си. Когато се движеше, това не бе пъргаво движение, напрежението от което се разпределяше по цялото тяло — беше огромно усилие на нервната й система, сякаш всеки път тя се самохипнотизираше, за да изпълни някакво непосилно действие…

Тя отиде в банята и си изми зъбите, за да се избави от този непоносим вкус. После се върна в спалнята и долови тракането на ключовете на Баундс на входната врата.

— Събуди се, Антъни! — каза Глория рязко.

После се покатери на леглото до него, легна и затвори очи.

Последното нещо, което си спомняше, бе разговорът с мистър и мисис Лейси. Мисис Лейси бе казала „Сигурни ли сте, че не искате да ви поръчаме такси?“, а Антъни бе отвърнал, че биха могли да повървят пеша до Пето Авеню. После двамата неблагоразумно се бяха опитали да се поклонят — в резултат от което се бяха свлекли сред празни бутилки от мляко, струпани зад вратата. Сигурно там имаше поне двадесет такива бутилки, оставени в тъмното само за да ги спънат. Не бе възможно да се измисли друго разумно обяснение за наличието им. А може би са били привлечени от песните в къщата на семейство Лейси и са чакали отвън със зяпнали уста, за да видят веселбата. Е, случи се възможно най-лошото — макар да изглеждаше, че те двамата с Антъни никога повече няма да могат да се изправят на крака, проклетите неща така се претърколиха…

Все пак успяха да намерят такси. „Броячът е повреден и ще ви струва долар и половина да се приберете“ бе казал таксиметровият шофьор. „Добре — отвърна Антъни, — а аз съм младият Паки МакФарлън и ако слезеш, така ще те натупам, че няма да можеш да се изправиш.“ И в този момент човекът замина без тях. Вероятно бяха успели да хванат друго такси, тъй като сега бяха в апартамента…

— Колко е часът? — Антъни беше седнал в леглото и се взираше в нея със съсредоточеността на бухал.

Това очевидно бе риторичен въпрос. Глория не можеше да се сети за причина, поради която от нея се очакваше да знае колко е часът.

— По дяволите, чувствам се отвратително! — измърмори Антъни трезво. Той се отпусна отново върху възглавницата. — За малко да ме покоси жестоката жътварка!

— Антъни, как се прибрахме снощи?

— С такси.

— О! — После, след кратка пауза: — Ти ли ме сложи да си легна?

— Не знам. На мен ми се струва, че ти си ме сложила в леглото. Какъв ден сме днес?

— Вторник.

— Вторник? Дано да е така. Ако е сряда, ще трябва да започна работа на онова идиотско място. Трябва да отида в девет или някакъв там подобен безбожен час.

— Попитай Баундс — предложи несигурно Глория.

— Баундс! — извика Антъни.

Жизнерадостен и трезв — отглас от света, който през изминалите два дни им се струваше, че завинаги са напуснали, Баундс притича на леки подскоци по коридора и се появи в тъмната рамка на вратата.

— Какъв ден е днес, Баундс?

— Двадесет и втори февруари, струва ми се, сър.

— Исках да кажа какъв ден от седмицата е?

— Вторник, сър.

— Благодаря.

След малко:

— Готови ли сте да закусвате, сър?

— Да, Баундс, и преди да поднесете, бихте ли напълнили една кана с вода и да я поставите тук, до леглото? Малко съм жаден.

— Да, сър.

Баундс се отдалечи с трезво достойнство по коридора.

— Рожденият ден на Линкълн — отбеляза Антъни унило — или на свети Валентин, или на някой друг. Кога отидохме на онова щуро събиране?

— В неделя вечер.

— Сигурно след вечерната молитва? — предположи той язвително.

— Прекосихме целия град с ония двуколки, а Моури дори седна до кочияша на своята. Помниш ли? После се прибрахме и той се опита да сготви бекон, но се появи откъм кухнята само с няколко обгорени останки и настояваше, че това било „пържено до пословична крехкост“.

И двамата се засмяха спонтанно, но с известна трудност. Лежейки един до друг, прехвърлиха веригата от събития, които бяха приключили в тази ръждива и хаотична утрин.

Бяха в Ню Йорк от почти четири месеца, тъй като в провинцията ставаше доста студено в края на октомври. Тази година се бяха отказали от Калифорния, отчасти поради липсата на финанси, отчасти поради идеята си да отидат в чужбина, ако тази безкрайна война, която се водеше от две години насам, свърши през зимата. В последно време доходите им бяха загубили своята еластичност и вече не можеха да се разтеглят така, че да покрият разни весели прищевки и приятни екстравагантности. Антъни бе прекарал доста озадачени и неудовлетворителни часове над гъсто изписани листа, опитвайки се да състави примерни бюджети, позволяващи разточителни средства за „забавления, пътувания и пр.“, а също така опитвайки се да закърпи, макар и частично, щетите, нанесени от предишни разхищения.

Той си спомни за времето, когато, ходейки по разни събирания с двамата си най-добри приятели, те с Моури неизменно бяха плащали повече, отколкото бе техният дял от сметката. Те купуваха билети за театър или се караха кой от двамата да подпише чека за вечерята. Това им харесваше. Дик, със своята наивност и удивителни запаси от информираност, бе увлекателна, почти младежка фигура — дворцов шут на тяхното кралство. Но вече не беше така. Сега Дик винаги имаше пари, а Антъни ги забавляваше без мярка — винаги приемаше покани за случайни, диви, обилно полети с вино и скъпи събирания. Същият този Антъни бе винаги тъжен на следващата сутрин и се заричаше пред укоряващата го и отвратена Глория, че трябва да бъдат „по-внимателни следващия път“.

През двете години, последвали издаването на „Демоничният любовник“, Дик бе спечелил над двадесет и пет хиляди долара, повечето от тях в последно време, когато възнаграждението на авторите на литературни творби бе започнало да нараства до безпрецедентни размери в резултат на ненаситния глад на киното за сюжети. Той получаваше седемстотин долара за всяка история, а по това време тази сума бе голям хонорар за толкова млад автор — та той нямаше дори тридесет, — а за всеки друг сюжет, който съдържаше достатъчно „екшън“ (целувки, стрелба, жертви) за киното, получаваше още хилядарка. Историите му бяха разнообразни. Във всички тях имаше някаква виталност и инстинктивно владеене на техниката, но нито една не достигна личностното присъствие на „Демоничният любовник“, а освен това имаше няколко работи, които Ричард считаше буквално за „евтиния“. Той обясняваше, че те служели единствено, за да разширят кръга на публиката му. Нима не беше вярно, че мъжете, завоювали трайно присъствие, от Шекспир до Марк Твен, се бяха харесвали както на тълпата, така и на избраните?

Въпреки че Антъни и Моури не бяха съгласни, Глория му каза да продължава смело напред и да прави колкото се може повече пари — и бездруго това бе единственото, което имаше смисъл…

Моури, малко по-решителен, леко поулегнал и по-отстъпчив, се бе преместил да работи в Калифорния. Идваше в Ню Йорк веднъж или два пъти месечно и тогава четиримата обикаляха по познатите маршрути от вечерята към театъра, после във „Фролик“ или евентуално, под напора на вечно любопитната Глория, до някое от мазетата на Гринидж Вилидж, известни със завладяващата, но краткотрайна мода на „движението за нова поезия“.

През януари, след много монолози, насочени срещу сдържаната му съпруга, Антъни реши да „се захване с нещо“, поне през зимата. Искаше да достави удоволствие на дядо си, а донякъде и да види как това ще се отрази на самия него. По време на няколкото пробни полусветски разговора той установи, че потенциалните работодатели не се интересуват от млад мъж, който само ще „опита за някой и друг месец“. Като внук на Адам Печ, той навсякъде биваше приеман с видима любезност, но сега славата на стареца вече бе отминала — разцветът на способностите му отначало като „потисник“, а после като „ракетоносител“ на различни хора бе през двадесетте години, предшестващи пенсионирането му. Антъни дори установи, че някои от по-младите бяха с впечатлението, че Адам Печ е мъртъв от няколко години. Накрая Антъни отиде при дядо си и го помоли за съвет, който се изрази в това, че трябваше да навлезе в бизнеса с търговията на акции — предложение, доста скучно за него, но в крайна сметка той го прие. Чистите пари, подложени на сръчни манипулации, имаха очарование при всякакви обстоятелства, докато което и да е производство би било непоносимо отегчително. Антъни обмисли и възможността да работи във вестник, но реши, че работното време не е подходящо за един женен мъж. Известно време той бе обладан от приятната представа за себе си като за редактор на влиятелен и известен седмичник, нещо като американски вариант на „Меркюр дьо Франс“, или пък като бляскав продуцент на сатирични комедии и парижки музикални прегледи. Достъпът до тези две професии обаче, изглежда, бе преграден от някои професионални тайни. В тях се навлизаше по околните пътища на писането и актьорското майсторство. Очевидно бе невъзможно да се озовеш в някое списание, без преди това да си бил в друго.

И тъй в крайна сметка с препоръката на дядо си той влезе в тази американска светая светих на капитала, озова се пред бюрото на президента на „Уилсън, Хиймър и Харди“ и излезе оттам назначен. Трябваше да започне работа на двадесет и трети февруари.

По този случай бе планиран двудневният гуляй, тъй като, след като започне работа, щеше да се наложи да си ляга рано през седмицата. Моури Ноубъл бе пристигнал от Филаделфия, за да се срещне с някакъв човек на Уолстрийт (когото, тъй или иначе, не бе успял да види), а Ричард Керъмъл бе полуубеден, полуподмамен да се присъедини към тях. Те изпаднаха дотам, че в понеделник следобед отидоха на някаква пиянска модна сватба, а вечерта настъпи „развръзката“: Глория бе минала границата на своите четири коктейла, разпределени на равни интервали, и ги бе повела в една весела и разюздана пиянска вакханалия, за каквато те нямаха представа, че може да съществува. Тя им показа удивителните си познания в областта на балетните стъпки и им изпя някои песни, които според нея научила от готвачката, когато била на седемнадесет години и невинна. Тя периодично ги повтаряше през цялата вечер, след всяка отправена към нея молба, и то с такава откровена наслада, че Антъни, вместо да бъде раздразнен, се изпълваше с благодарност към този свеж източник на веселие. Случката щеше да се запомни и с други неща: продължителен разговор между Моури и един рак-покойник, когото той влачеше завързан за връв и питаше дали е напълно компетентен по въпроса за приложението на биномната теорема, както и с вече споменатото препускане с двуколки под невъзмутимите и внушителни сенки на Пето Авеню, завършило в лабиринтната тъма на Сентръл Парк. Накрая Антъни и Глория се бяха отбили да видят някакви свои познати младоженци — семейство Лейси — и там се бяха изтърколили сред празните бутилки от мляко.

Сега бе утро — време да прегледат чековете, които бяха подписвали из разни клубове, магазини, ресторанти. Време да проветрят стаята с високи, боядисани в синьо стени и да прогонят влажната застояла миризма на вино и цигари, да съберат счупените чаши и да изчистят петната от фотьойлите и канапетата, да дадат на Баундс костюмите и роклите за химическо чистене. Накрая — време беше да изнесат спарените си и полутрескави тела и потиснатото си настроение на февруарския мраз, за да може животът да продължи и „Уилсън, Хиймър и Харди“ да се възползват от услугите на един енергичен мъж в девет часа на следващата сутрин.

— Спомняш ли си — извика Антъни откъм банята, — когато Моури излезе на ъгъла на Сто и десета улица и се престори, че е регулировчик, който дава път на колите и ръководи движението? Вероятно са го помислили за частен детектив.

След спомена за всяка случка те избухваха в несдържан смях, очевидно изопнатите им нерви реагираха еднакво остро и шумно както на веселието, така и на депресията.

Глория стоеше пред огледалото и се любуваше на разкошните цветове и свежест на лицето си — като че ли никога досега не бе изглеждала толкова добре, въпреки че я болеше стомахът, а главата й направо щеше да се пръсне.

Денят мина бавно. Антъни отиде при борсовия си посредник, за да осребри една облигация, но по пътя в таксито установи, че в джоба си има само два долара. Вероятно шофьорът щеше да му поиска повече от тези пари, но тъкмо в този следобед Антъни чувстваше, че не би могъл да понесе метрото. Когато броячът достигнеше лимита му, щеше да слезе и да върви пеша.

И тогава умът му се отнесе по посока на един от типичните за него блянове… Той открива, че броячът върви прекалено бързо — шофьорът нарочно го е нагласил така. Антъни спокойно стига до целта на пътуването си, а след това равнодушно подава на шофьора сумата, която смята, че в действителност му дължи. Човекът се кани да се нахвърли върху него, но още преди да е успял да вдигне ръце, Антъни го е повалил с един страхотен удар. А когато онзи се надига, Антъни бързо отстъпва встрани и го поваля завинаги с удар в слепоочието.

… Сега той е в съда. Съдията го е глобил пет долара, а той няма пари. Дали съдът ще иска да приеме чек? А, съдът не го познавал. Е, ако искат да направят проверка, нека се обадят в апартамента му.

… Те тъкмо така и правят. Да, на телефона е мисис Антъни Печ — но откъде може тя да знае, че въпросният човек е нейният съпруг? Нека полицаят я попита дали си спомня за бутилките от мляко…

Той бързо се наведе напред и почука на стъклената преграда, отделяща го от шофьора. Таксито едва бе стигнало до Бруклинския мост, но броячът вече показваше долар и осемдесет цента, а Антъни никога не би си позволил да пропусне да даде общоприетия бакшиш от десет процента.

По-късно следобед той се върна в апартамента. Глория също бе излизала — да пазарува — и сега спеше, свита в ъгъла на канапето, стиснала здраво в обятията си покупката. Лицето й бе спокойно, като на малко момиче, а вързопът, притиснат здраво към гръдта й, бе кукла, дълбоко съдържателен и целебен балсам за неспокойното й детско сърце.

Съдба

С онова събиране, и по-точно участието на Глория в него, настъпи някаква решителна промяна в начина им на живот. Великолепното им безразличие към всичко се промени за една нощ: от принцип на Глория то се превърна в единствена утеха и оправдание за това, което вършеха, и за всякакви последствия от действията им. Да не съжаляват, да не издават и един-единствен вик на съжаление, да живеят според ясно установени норми на честност един към друг, да търсят щастието на мига колкото се може по-пламенно и настоятелно.

— Никой не го е грижа за нас освен ние самите, Антъни — каза тя един ден. — Би било смешно аз да се преструвам, че чувствам някакви задължения към света и да се тревожа за онова, което хората мислят за мен. Просто не го правя, това е. От времето, когато бях момиченце в танцовата школа, майките на другите момичета, които не бяха така популярни като мен, непрекъснато ме критикуваха, а аз винаги съм възприемала критиката като проява на завист.

Това бе предизвикано от едно събиране в „Боул Мич“, където вечерта Констанс Мериъм я бе видяла в доста развеселена компания от четирима души. Като „стара приятелка от училище“ Констанс Мериъм я бе поканила на обяд на следващия ден, за да я осведоми колко ужасно е било това.

— Казах й, че не разбирам — обясняваше Глория на Антъни. — Ерик Мериъм е нещо като по-възвишен вариант на Пърси Уолкът — спомняш ли си оня човек от Хот Спрингс, за когото ти разправях? — неговата представа за уважение към Констанс се изчерпва с това да я оставя вкъщи с ръкоделието, бебето, книгата и разни други подобни безвредни развлечения и това се случва всеки път, когато той отива на някое събиране, обещаващо да бъде всичко друго, но не и скучно.

— Ти каза ли й го?

— Разбира се. И й казах още, че всъщност нея я тревожи това, че аз си прекарвам времето по-приятно от нея.

Антъни изръкопляска. Той бе извънредно горд с Глория, гордееше се, че тя винаги засенчваше всички други жени, присъстващи на което и да е събиране, гордееше се, че мъжете винаги се радваха да се веселят заедно с нея в големи буйни компании, без да правят каквото и да било повече от това просто да се наслаждават на красотата и топлотата на нейната жизненост.

Тези „събирания“ постепенно се превърнаха в единствения им източник на развлечение. Въпреки че бяха все още влюбени, все още проявяващи огромен интерес един към друг, с приближаването на пролетта те откриваха, че стоенето вечер вкъщи им омръзва, книгите бяха измислени, предишното очарование на усамотяването бе изчезнало отдавна — вместо това предпочитаха да се отегчават с глупави мюзикъли или да вечерят с най-безинтересните от познатите си, стига да имаше достатъчно коктейли, които да пречат на разговора да стане съвсем непоносим. Много млади семейства, които бяха техни приятели още от училище или от колежа, както и всевъзможни неженени мъже започнаха инстинктивно да мислят за Антъни и за Глория всеки път, когато някое събиране се нуждаеше от цвят и от вълнение, така че рядко минаваше ден, без да се обади някой и да попита: „Чудехме се какво ли ще правите тази вечер“. Съпругите по правило се бояха от Глория — лекотата, с която тя се озоваваше в центъра на вниманието, невинното й, но въпреки това обезпокоително флиртуване със съпрузите — тези неща инстинктивно ги подтикваха към дълбоко недоверие, подсилено от факта, че Глория не проявяваше склонност към сближаване с никоя своя приятелка въпреки оказваното й внимание.

В уговорената сряда през февруари Антъни бе отишъл в респектиращата кантора на „Уилсън, Хиймър и Харди“ и бе изслушал множество неясни инструкции дадени му от един енергичен млад рус мъж на неговите години, на име Калер, с предизвикателна прическа в стил „помпадур“, който се представи като помощник-секретар, давайки да се разбере, че беше достигнал до тази длъжност заради изключителните си способности.

— Ще откриете, че тук има два вида хора — каза той. — Единият тип са онези, които стават помощник-секретари или касиери и имената им попадат в тези папки преди да са навършили тридесет, а вторият тип са хората, чиито имена се озовават тук, когато те са на четиридесет и пет. Човек, който успява да впише името си тук на четиридесет и пет, остава при нас до края на живота си.

— А този, който попадне тук на тридесет? — попита Антъни учтиво.

— Е, той отива там, виждате ли? — Той посочи към един списък на помощник-вицепрезидентите, оставен върху папките. — Или става президент, или секретар, или касиер.

— А онези там?

— Онези? О, това са попечителите — хората с капитали.

— Разбирам.

— Според някои — продължи Калер — дали човек започва рано или късно, зависи от това учил ли е в колеж, но не са прави.

— Разбирам.

— И аз мислех така. Завърших в „Бъклей“ през деветстотин и единадесета, но когато дойдох на Уолстрийт, открих, че нещата, които щяха да ми бъдат от помощ, не съвпадат с представите ми от колежа. Всъщност трябваше доста неща да си избия от главата.

Антъни доста се зачуди върху това какви ли „представи“ би могъл да има този младеж след завършване на колежа „Бъклей“ през хиляда деветстотин и единадесета. До края на разговора тази неяснота непрекъснато се натрапваше в съзнанието му.

— Виждате ли онзи човек там? — Калер посочи младолик мъж с посивяла коса, седнал на бюро зад някакви махагонови перила. — Това е мистър Елинджър, вицепрезидентът. Бил е навсякъде, видял е всичко, получил е страхотно образование.

Антъни напразно се опитваше да отвори съзнанието си за романтиката на финансите. Той успяваше да мисли за мистър Елинджър единствено като за един от купувачите на луксозните издания в кожена подвързия на Такъри, Балзак, Юго и Гибън^[2], които красяха рафтовете на книжарниците.

През влажния и потискащ март той се подготвяше за финансов търговец. Липсваше му ентусиазъм и поради това възприемаше бъркотията и шумотевицата, които го заобикаляха, като безплоден и всеобхватен стремеж към някаква неясна цел, чието единствено видимо измерение се явяваха огромните сгради на конкурентите мистър Фрик и мистър Карнеги на Пето Авеню. Струваше му се нелепо, че тези обемисти вицепрезиденти и попечители са всъщност бащите на „най-добрите мъже“, които бе познавал в Харвард.

Той се хранеше в трапезарията за персонала на горния етаж с неясното подозрение, че някаква сила го е вдигнала нависоко. През първите седмици се чудеше дали дузините млади чиновници, някои от които бяха будни и безупречни, току-що завършили колеж, живеят с ярката надежда, че ще попаднат върху тясното картонче, преди да са навършили фаталните тридесет. Разговорите, които се преплитаха с ежедневната им работа, бяха в същия тон. Обсъждаха как мистър Уилсън е направил парите си, по какъв начин е бил назначен мистър Хиймър, както и средствата, отпускани на мистър Харди. Разказваха си изтъркани, но вечно интересни анекдоти за състоянието, което бяха спечелили на Уолстрийт някой „месар“ или „барман“, или някое „дявол да го вземе момче за поръчки“, представете си! А после говореха за залози и дали беше по-добре да се опитваш да изкараш сто хиляди годишно, или да се задоволиш само с двадесет. През изминалата година един от помощник-секретарите бе вложил всичките си спестявания в компанията „Бетлийм Стийл“. Историята за неговото зрелищно великолепие, за надменния начин, по който бе подал оставката си през януари, и за невероятния палат, който сега строеше в Калифорния, бяха любимата тема в кантората. Самото име на този човек бе придобило някакво магическо звучене, то като че ли символизираше стремежите на всички истински американци. За него се разправяха анекдоти — как един от вицепрезидентите го съветвал да продава, по дяволите, но той изчакал, дори направил спекулативни покупки „и вижте къде е сега!“

Очевидно това бе животът — бляскав триумф, заслепяващ очите на всички тези хора, лъжлива циганка, която ги залъгваше с оскъдни надници и с аритметичната невероятност на бъдещия им успех.

Антъни започна да се ужасява от тези мисли. Той чувстваше, че за да успее тук, идеята за успеха трябва да завладее и ограничи съзнанието му. Струваше му се, че най-важното в тези мъже на върха бе вярата им, че техните действия бяха в основата на живота. При равни други условия самоувереността и опортюнизмът печелеха над техническите познания. Очевидно беше, че по-големите специалисти работеха по-близо до дъното — значи, със съответните усилия, техническите експерти биваха задържани там.

Решението му да остава и нощем през седмицата се провали, пък и по-голямата част от времето той идваше на работа с цепещо главоболие, гадеше му се, изпитваше ужас от тълпите в метрото, а звънът по спирките звучеше по цял ден в ушите му, подобно на ехо от преизподнята.

После, изведнъж, той напусна. Бе прекарал в леглото целия понеделник и късно вечерта, обзет от един от поредните си пристъпи на мрачно отчаяние, написа писмо на мистър Уилсън, в което признаваше, че се смята негоден за тази работа. Глория, която се връщаше от театър, придружена от Ричард Керъмъл, го завари на канапето, вперил мълчаливо взор в тавана, по-потиснат и обезсърчен от когато и да било по време на брака им.

Искаше й се той да хленчи. Ако го бе сторил, щеше горчиво да го укори, тъй като бе доста ядосана, но той само лежеше, тъй нещастен, че тя го съжали, коленичи до него, погали челото му и му каза, че всичко това няма никакво значение, щом те двамата се обичат. Беше като в първата година след сватбата и Антъни, усетил допира на хладната й ръка, доловил гласа й, който бе мек като дъх до ухото му, почти се ободри и започна да чертае пред нея бъдещите си планове. Той дори съжали мислено, преди да си легне, че тъй прибързано бе изпратил по пощата оставката си.

— Дори когато всичко изглежда загубено, не можеш да вярваш на една-единствена своя преценка — бе казала Глория. — Важен е сборът от всичките ти преценки.

В средата на април дойде писмо от един агент на недвижимо имущество в Мариета, който ги убеждаваше да наемат сивата къща за още една година, с леко повишен наем и прилагайки договор, който те трябваше само да подпишат. В продължение на седмица писмото и договорът лежаха в забвение върху бюрото на Антъни. Двамата нямаха намерение да се връщат в Мариета. Това място им бе омръзнало още миналото лято. Освен това колата им се бе превърнала в купчина хипохондрично тракащ метал, а не бе препоръчително от финансова гледна точка да купуват нова кола.

Но в резултат на едно поредно буйно събиране, което бе продължило четири дни с тяхно участие и в присъствието на повече от десетина души, те подписаха договора. За най-голям свой ужас го подписаха и го изпратиха и изведнъж им се стори, че чуват как сивата къща, изпълнена с мрачна неприязън, облизва белите си челюсти в очакване да ги погълне.

— Антъни, къде е онзи договор? — попита тя извънредно обезпокоена една неделна утрин, изтрезняла от действителността. — Къде си го оставил? Беше тук!

После се сети къде е договорът. Спомни си как в изблик на настроение те бяха планирали събиране в сивата къща. Спомни си как стаята бе пълна с хора, за чийто приповдигнат устрем те двамата с Антъни нямаха никакво значение, и как Антъни се бе похвалил с непреходната стойност и уединеност на сивата къща, обяснявайки, че тя е толкова отдалечена, та няма никакво значение колко шум ще вдигат. Поле Дик, който ги бе посещавал, извика ентусиазирано, че това е възможно най-хубавата къщичка и те ще бъдат глупаци, ако не я наемат за още едно лято. Толкова лесно се бе оказало да бъдат убедени, че в града е горещо и пусто, а Мариета е изпълнена с хладно и блажено очарование. Антъни бе размахал договора, беше доловил щастливо мълчаливо съгласие от страна на Глория и в последен изблик на пиянска решителност, след като всички си стиснаха ръце и обещаха, че ще ги посетят…

— Антъни! — извика тя. — Подписахме го и го изпратихме!

— Какво!

— Договорът!

— Как, по дяволите!

— О, Антъни!

Гласът й бе изпълнен с огромно нещастие. Бяха си осигурили затвор за лятото, за цяла вечност. Това като че ли разклати последните корени на стабилността им. Антъни предположи, че биха могли да го уредят с агента на недвижими имоти. Вече не биха могли да си позволят двойно по-високия наем, пък и отиването в Мариета означаваше да се откажат от неговия апартамент, безукорния му апартамент с изящната баня и стаите, обзаведени с мебели и картини, купувани от него — това бе единственият истински дом, който някога бе имал — изпълнен със спомени от четири бурни години.

Но не можаха да уредят въпроса с агента на недвижими имоти, а и въобще не можаха да го уредят. Отчаяни, без дори да обсъждат възможността как да извлекат максимално удоволствие от това, без универсалното „Не ме е грижа“ на Глория, те се върнаха в къщата, която сега не обръщаше внимание нито на младостта, нито на любовта — само на онези тръпчиви и неизразими спомени, а те никога вече нямаше да бъдат техни.

Злокобното лято

През това лято в къщата цареше ужас. Той дойде с тях и се настани като мрачно покривало, което проникваше в по-ниските стаи, постепенно се разгръщаше и се изкачваше по тесните стълби, а накрая се разпростираше и над съня им. Антъни и Глория започнаха да се страхуват да остават сами. Нейната спалня, която изглеждаше толкова розова, млада и деликатна, подходяща за фон на разхвърленото й по столовете и леглото бельо в пастелни тонове, сега като че ли шепнеше чрез шумолящите си завеси: „О, моя млада красавице, не си ти първата, чиято изящност и деликатност ще избледнеят под лятното слънце… поколения необичани жени са се украсявали пред това стъкло за недодяланите селяци, които не са им обръщали внимание. Младостта е влязла в тази стая в най-бледото синьо, а я напуска в сивите погребални одежди на отчаянието и през дългите нощи много девици са лежали будни тук, където стои това легло, и са леели сълзи на отчаяние в мрака“.

Мрачната Глория най-после събра всичките си дрехи и мазила и заяви, че е дошла, за да живее тук с Антъни, след това се оправда, че един от параваните й е изгнил и прояден от дървеници. И тъй тя изостави стаята си за някои по-нечувствителни гости, а двамата се обличаха и спяха в спалнята на съпруга й, която Глория смяташе за „добра“, сякаш присъствието на Антъни в нея действаше унищожително на неспокойните сенки от миналото, вероятно витаещи покрай стените.

Разграничението между „добро“ и „лошо“, изкоренено отрано от живота и на двамата, бе въдворено повторно, но в друга форма. Глория настояваше всеки, поканен в сивата къща, да бъде „добър“, което, ако ставаше дума за момиче, означаваше, че то трябва да бъде семпло и безукорно, или ако беше мъж — да притежава определена стабилност и сила. Тя бе винаги крайно скептично настроена към представителките на собствения си пол и преценките й сега зависеха от отговора на въпроса дали жените притежават, или не притежават чистота. Под „нечистота“ тя разбираше различни неща — липса на гордост, слабост на характера и, преди всичко, онази атмосфера на безразборни връзки, която не можеше да бъде сбъркана с нищо друго.

— Жените лесно се развращават — казваше тя, — далеч по-лесно от мъжете. Едно момиче трябва да е много младо и смело, иначе е невъзможно да не се плъзне надолу по наклона с някаква животинска страст, онази хитра, нечиста животинска страст. При един мъж е по-различно — и мисля, че поради това в романсите най-често срещаният образ е на мъж, който храбро излиза срещу дявола.

Тя бе предразположена да харесва повечето мъже, предимно онези, които искрено й отдаваха почит и й създаваха неизчерпаеми развлечения — но често пъти, в изблик на внезапно прозрение, казваше на Антъни, че еди-кой си от неговите приятели просто го използва и следователно е по-добре да прекрати връзките си с него. Антъни обикновено се колебаеше и настояваше, че тя хвърля обвинения върху „добър“ човек, но после откриваше, че неговите преценки са по-погрешни от нейните, особено когато, както се случи неколкократно, той се озова с купчина чекове в ръце от разни ресторанти, които трябваше да плати сам.

Повече поради страха си от самотата, отколкото от желание да имат около себе си шумни и веселящи се компании, те пълнеха къщата с гости всеки уикенд, а често и през седмицата. Събиранията за уикендите си приличаха. Когато тримата или четиримата поканени пристигнеха, те веднага започваха да поглъщат различни питиета, което бе последвано от весела вечеря и разходка до Кънтри клуба в Крейдъл Бийч. Те членуваха в него, тъй като не беше скъпо и атмосферата бе оживена, въпреки че не съвсем модна, а и в случаи като тези се оказваше почти необходимо. Нещо повече, нямаше особено значение какво човек прави там и доколкото групата на семейство Печ бе разумно тиха, не бе особено важно дали диктаторите на общественото мнение в Крейдъл Бийч забелязваха, че Глория поглъща коктейли в салона на чести интервали през цялата вечер.

Обикновено съботата завършваше с очарователна суматоха — много пъти се оказваше необходимо да помагат на някой объркан от алкохола гост да си легне. В неделя пристигаха нюйоркските вестници и те прекарваха една тиха утрин, съвземайки се на верандата — а следобеда се сбогуваха с един-двама от гостите си, които трябваше да се върнат в града, и отново започваха да пият с неколцината, оставащи до следващия ден, като всичко това се превръщаше в една весела, дори доста шумна вечер.

Верният Тана, педагог по природа и специалист по всичко, отново се бе върнал при тях. Най-честите им посетители дори го възприемаха като традиция. Един следобед Моури Ноубъл заяви, че истинското му име било Таненбаум и че той бил германски агент, изпратен да сее тевтонска пропаганда в Уестър. След всичко това започнаха да пристигат загадъчни писма от Филаделфия, адресирани до „лейтенант Емил Таненбаум“, които съдържаха шифровани послания от „Генералния щаб“ и бяха придружени от подходящи за случая закачливи японски йероглифи в две колонки. Антъни винаги ги връчваше на Тана без усмивка. Часове след това получателят им можеше да бъде видян да седи озадачен над тях в кухнята, после заявяваше убедително, че отвесните знаци не са на японски, нито на каквото и да било подобие на японски.

Глория изстина към този човек от деня, в който, връщайки се неочаквано от селото, го бе заварила да си почива върху леглото на Антъни, преглеждайки някакъв вестник. Всички прислужници досега бяха склонни да обичат Антъни и да ненавиждат Глория, и Тана не правеше изключение. Но той направо се страхуваше от нея и изразяваше антипатията си само когато изпаднеше в най-мрачно настроение, като отправяше към Антъни тънки намеци, предназначени за нейния слух. „Какво ли миз Пец иска за вечеря?“, казваше той, поглеждайки към своя господар. Или пък коментираше огорчаващия егоизъм на „мериканците“ по такъв начин, че не можеше да остане и капка съмнение за коя „американка“ точно става дума.

Те обаче не се решаваха да го уволнят. Подобна стъпка би била несъвместима с инерцията, с която живееха. Понасяха Тана тъй, както понасяха лошото време, телесните си неразположения и безценната Божия воля — както понасяха всичко, дори и самите себе си.

В тъмнината

В един зноен следобед към края на юли от Ню Йорк се обади Ричард Керъмъл, за да съобщи, че с Моури щели да дойдат и да доведат един приятел със себе си. Пристигнаха към пет часа, леко пийнали, придружени от дребен набит мъж на около тридесет и пет, когото представиха като мистър Джо Хъл — един от най-свестните хора, които Антъни и Глория някога са виждали.

Джо Хъл имаше жълтеникава брада, която сякаш непрестанно се мъчеше да пробие през кожата му, и нисък глас, нещо средно между дълбок бас и дрезгав шепот. Антъни занесе куфара на Моури на горния етаж, след което се върна в стаята и внимателно затвори вратата.

— Кой е този човек? — попита той.

Моури се засмя възторжено.

— Кой, Хъл ли? О, той е свестен. Добър е.

— Да, но кой е той?

— Хъл? Просто един добър човек. Той е принц.

Смехът му се извиси и завърши с приятна котешка усмивка. Антъни се колебаеше дали да се засмее, или да се намръщи.

— Странен ми се струва. Чудати дрехи… — той поспря — изпитвам неясното подозрение, че вие двамата сте го прибрали отнякъде снощи.

— Смешна работа — заяви Моури. — Та аз съм го познавал през целия си живот.

Той обаче придружи това свое твърдение с такава поредица от хихикания, че Антъни се видя принуден да отбележи:

— Друг път си го познавал!

По-късно, малко преди вечеря, докато Моури и Дик разговаряха гръмогласно, а Джо Хъл мълчаливо ги слушаше и отпиваше от питието си, Глория дръпна Антъни в трапезарията:

— Не ми харесва този Хъл — каза тя. — Бих искала той да използва ваната на Тана.

— Не бих могъл да го помоля за подобно нещо.

— Но аз не желая той да се къпе в нашата вана.

— Изглежда простоват.

— Белите му обувки приличат повече на ръкавици. Дори пръстите му се виждат през тях. Хм! Кой е все пак?

— Тук ме хвана натясно.

— Какво нахалство — да го доведат тук! Това все пак не е приют за моряци!

— Бяха пийнали, когато се обадиха. Моури каза, че от предния следобед били на някакво събиране.

Глория ядосано поклати глава и без да каже нито дума повече, се върна на верандата. Антъни видя, че тя иска да се отърси от притесненията си и опитва да се забавлява.

Денят бе почти тропически горещ и дори сега, в късния здрач, топлинните вълни, които се излъчваха откъм сухия път, трепереха леко, подобно на прозорци от тънко като слюда стъкло. Небето беше безоблачно, но далеч отвъд гората, по посока на залива, започваше да се долавя лек и настъпателен тътен. Когато Тана съобщи, че вечерята е готова, мъжете, по знак, даден от Глория, останаха без сака и влязоха вътре.

Моури подхвана една песен, която всички заедно довършиха по време на първото блюдо. Състоеше се от два стиха и се пееше с популярната в момента мелодия „Скъпа Дейзи“. Думите бяха:

Паа-ни-ка-та ни е заа-вла-дя-ла,

а с нея и моралното падее-ние!

Всяка интерпретация бе посрещана с бурни, ентусиазирани и продължителни аплодисменти.

— Горе главата, Глория! — посъветва я Моури. — Доста си се оклюмала.

— Не съм — излъга тя.

— Ей, Таненбаум! — извика той през рамото си. — Налях ти едно питие. Ела тук!

Глория се опита да го възпре:

— Моля те, Моури, недей!

— Защо не? Може би след вечеря той ще ни посвири на флейта. Ето, Тана, вземи.

Тана се ухили и отнесе чашата в кухнята. След малко Моури му даде още една чаша.

— Горе главата, Глория! — извика той. — За бога, хайде всички да развеселим Глория.

— Скъпа, пийни още нещо — посъветва я Антъни.

— Моля те!

— Горе главата, Глория — не се сдържа и Джо Хъл.

Глория премигна при това неочаквано изричан на малкото й име и се огледа, за да види дали и останалите са забелязали. Думата тъй лесно се бе изплъзнала от устата на човека, към когото тя изпитваше! Безкрайна омраза, че това я изпълни с отвращение. След минута видя, че Джо Хъл бе сипал на Тана поредното питие, и гневът й още повече се засили, което не бе особено трудно под въздействието на погълнатия алкохол.

— … и веднъж — разправяше Моури — отиваме ние с Питър Гранби в турската баня в Бостън, в два часа през нощта. Нямаше никой освен собственика и ние го натикахме в един килер и го заключихме. После идва някакъв и иска да се къпе в турската баня. Помисли, че ние сме теляците, дявол да го вземе! Е, хванахме го и го метнахме в басейна, както си беше с дрехите. После го измъкнахме, сложихме го на една скара и го налагахме, докато стана синьо-черен. „Не толкова силно, хора! — квичеше той. — Моля ви…“

… „Това Моури ли беше?“ — питаше се Глория. От устата на всеки друг тази история би й се сторила забавна, но от Моури, който беше безкрайно чувствителен, същински апотеоз на тактичността и вниманието…

Паа-ни-ка-та ни е заа-вла-дя-ла,

а с нея и…

Силна гръмотевица заглуши останалите думи от песента. Глория потрепери и се опита да изпразни чашата си, но още от първата глътка изпита чувството, че ще повърне, затова я остави. Вечерята бе свършила и те се преместиха в салона, вземайки със себе си няколко бутилки и гарафи. Някой бе затворил вратата на верандата, тъй като вятърът се беше усилил и в резултат от това кръгообразни пипала дим се виеха в задушеното помещение.

— Обслужващ лейтенант Таненбаум! — Беше отново „подмененият“ Моури. — Донесете флейтата!

Антъни и Моури се втурнаха към кухнята. Ричард Керъмъл пусна грамофона и се доближи до Глория.

— Ще танцуваме ли, прочута братовчедке?

— Не ми се танцува.

— Тогава ще те нося на ръце.

Сякаш вършеше нещо от изключителна важност, той я вдигна на късите си пълни ръчички и започна да тъпче тежко из стаята.

— Пусни ме, Дик! Вие ми се свят! — настояваше тя.

Той я метна, свита на кълбо, върху канапето и се втурна към кухнята, крещейки „Тана! Тана!“.

После, без предупреждение, тя усети други ръце, които я вдигнаха от канапето. Това бе Джо Хъл, доста пиян, който се опитваше да имитира Дик.

— Остави ме! — каза тя рязко.

Сълзливият му смях и усещането за бодливата му жълтеникава челюст, доближена до лицето й, предизвикаха у нея тръпка на непоносимо отвращение.

— Веднага!

— „Паа-ни-ка-та…“ — подхвана той, но не успя да продължи, тъй като Глория бързо замахна и го удари по бузата. Той внезапно я пусна и тя полетя към пода, като по време на падането рамото й се блъсна в ръба на масата…

После стаята като че ли се изпълни с мъже и дим. Тук беше Тана с бялото си сако, който кръжеше наоколо, подкрепян от Моури. Той свиреше на флейтата си някаква странна смесица от звуци, които били известни, както извика Антъни, като японска церемониална песен. Джо Хъл бе намерил кутия със свещи и сега се опитваше да жонглира с тях, крещейки: „Една падна!“, всеки път, когато не успееше да я улови. Дик танцуваше сам и се въртеше в устремен вихър около себе си и из стаята. На Глория й се струваше, че всичко вътре се клати с гротескни четириизмерни спираловидни движения, а тя наблюдава това през напукани и замъглени сини стъкла.

Навън бурята бе връхлетяла съвсем внезапно — напевите, които се носеха от стаята, се съчетаваха със стърженето на високите храсти по стените на къщата и грохотът на дъжда по ламаринения покрив на кухнята. Светкавиците следваха непрестанно една след друга, разпръсвайки на тласъци гръмотевици, подобно на чугун, излизащ от сърцевината на нажежена до бяло пещ. Глория видя, че дъждът шибаше струите си през три от прозорците — но не можеше да отиде и да ги затвори…

… Тя бе в коридора. Беше казала „лека нощ“, но никой не я чу, нито й обърна внимание. За миг й се стори, че нещо се бе надвесило над перилата, но не можеше да се върне в салона — по-добре беше да умре, отколкото да слуша този влудяващ шум.

… Щом стигна на горния етаж, тя опипа стената за електрическия ключ и в тъмнината не успя да го намери, но светкавицата, която изпълни стаята й, показа мястото на копчето върху стената. Когато отново настъпи непроницаем мрак обаче, ключът пак убягна на треперещите й пръсти. Тя смъкна роклята си и комбинезона и уморено се хвърли върху сухата половина на полумокрото от дъжда легло.

Глория затвори очи. Откъм долния етаж се носеше врявата на пияните мъже, пронизвана внезапно от стряскащия звук на счупена чаша, после на друга, а след това от дрезгавия вой на неравна, фалшива песен…

Тя лежа около два часа — така поне й се стори после, когато се опитваше да сглоби частиците от време. Доста по-късно започна да съзнава, дори болезнено, че шумът откъм долния етаж е стихнал и че бурята се оттегля на запад, като хвърля зад себе си гръмотевични кълба, падащи тежки и безжизнени, каквато беше и душата й, върху прогизналите поля. Последва бавно, неохотно редуване на дъжд с вятър, докато през прозорците вече не се виждаше нищо освен отцеждането на струйки вода от мократа лозница до перваза. Глория бе наполовина заспала, наполовина будна, но никое от състоянията й не надделяваше над другото… тя се измъчваше от желанието да се освободи от тежестта, която притискаше гърдите й. Струваше й се, че ако извика, тежестта ще се отмести. Тя стискаше силно клепачите си, опитвайки се да изтика някаква буца към гърлото си… но безполезно…

Кап! Кап! Кап! Звукът не бе неприятен — напомняше й за пролет, за хладния дъжд от детството й, след който дворчето зад къщата се покриваше с кал и малката градинка, която тя бе изкопала с миниатюрните си гребло, лопата и мотика, се наводняваше. Кап!… Каап! Също като в дните, когато дъждът се изливаше от жълтеникавото небе, топящо се преди здрачаване, а после един сияен слънчев сноп прорязваше по диагонал небето и се скриваше сред влажните зелени дървета. Толкова хладно, толкова ясно, толкова чисто — и там в центъра на света, в центъра на дъжда беше майка й — в безопасност, суха и силна. Искаше й се майка й да е при нея сега, а тя бе мъртва, никога вече нямаше да я види и докосне. И тази тежест, която я притискаше, притискаше я още по-силно… о, толкова я притискаше!

Тя застина неподвижна. Някой се бе приближил до вратата и стоеше там, гледаше я, много тихо, имаше само едва доловимо движение. Тя успя ясно да различи очертанията на фигурата му на фона на някаква неясна светлина. Не се чуваше никакъв звук, само една огромна всепоглъщаща тишина — дори капките бяха престанали да падат… единствено тази фигура, поклащаща се, поклащаща се до вратата, излъчваща неопределен и същевременно заплашителен ужас — личност, нечиста под лустрото си, подобно на белези от една шарка, прикрити с дебел слой пудра. И въпреки това умореното й сърце, биещо тъй силно, че гръдта й се повдигаше, я увери, че в нея все още има живот, отчаяно разтърсен, заплашен…

Минутата или поредицата от минути се проточиха безкрайно дълго и пред очите й започна да се оформя някакво плуващо петно, което с детинско упорство се опитваше да прониже тъмнината по посока на вратата. В следващия миг изглеждаше, че някаква невероятна сила ще разбие на парчета съществуванието й… а после фигурата — това бе Хъл, тя го видя, Хъл — се обърна и все още леко поклащайки се, се отдалечи, сякаш погълната от неясната светлина, която й придаваше измерение.

Кръвта отново тръгна по крайниците й, възвръщайки със себе си живота. В прилив на енергия тя се изправи и седна, премествайки тялото си, докато краката й докоснаха пода до леглото. Знаеше какво трябва да направи — сега, сега, преди да бе станало твърде късно. Трябваше да излезе навън във влажната хладина, навън, надалеч, да усети мократа трева под нозете си и свежия полъх по челото си. Тя механично си навлече дрехите и пъхна ръце в тъмния килер да потърси шапка. Трябваше да излезе от тази къща, да се махне от тежестта, която притискаше гръдта й или се явяваше под формата на блуждаещи, люлеещи се фигури в мрака.

Обхваната от паника, тя трескаво се опитваше да намери ръкава на палтото си, когато чу стъпките на Антъни на долната площадка на стълбището. Не се осмели да чака — той можеше да не я пусне да излезе, а дори и самият Антъни бе част от тежестта й, част от тази зловеща къща и невзрачната тъма, която я обхващаше…

После през коридора… и надолу по задните стълби, а гласът на Антъни се чуваше откъм спалнята, която току-що бе напуснала…

— Глория! Глория!

Но вече бе стигнала до кухнята, отвори вратата и излезе в нощта. Стотици капки, сепнати от порива на вятъра към някакво мокро дърво, се пръснаха върху нея и тя с радост ги притисна с горещи длани към лицето си.

— Глория! Глория!

Гласът й се стори безкрайно далечен, приглушен и някак печален сред стените, които преди малко бе напуснала. Глория заобиколи къщата и тръгна по алеята, водеща към шосето, почти ликуващо стъпи на килима от ниска трева, движейки се предпазливо в непрогледния мрак.

— Глория!

Тя хукна, но се препъна в някакъв клон, прекършен от бурята. Сега гласът се чуваше извън къщата. След като бе намерил спалнята празна, Антъни бе излязъл на верандата. Но това само я подтикваше напред. Там, назад, бе Антъни, а тя трябваше да следва полета си под това мрачно надвиснало небе, да пробие тишината пред себе си, сякаш бе някаква осезаема бариера. Бе изминала известно разстояние по едва забележимия път, вероятно около половин миля, мина покрай някаква изоставена плевня, която се извисяваше черна и злокобна — единствената каквато и да била постройка между сивата къща и Мариета. После стигна до разклона, където пътят влизаше в гората между две високи стени от листа и клони, които почти докосваха главата. Внезапно забеляза тънък сребрист сноп светлина, сякаш в калта бе забит блестящ меч. Когато се приближи, почти извика от радост — това бе следа от фургон, пълна с вода. Вдигна поглед към небето и късчето, което видя, й подсказа, че луната се е скрила.

— Глория!

Тя силно се сепна. Антъни бе на по-малко от тридесетина метра зад нея.

— Глория, чакай ме!

Тя стисна устни, за да не извика, и ускори крачките си. Преди обаче да бе изминала и стотина метра, гората изчезна — свлече се като тъмен чорап от крака на пътя. В продължение на около три минути тя вървя право напред, после видя в разредения и безкраен въздух висяща плетеница от все по-засилващи се проблясващи светлини, които се люлееха и като че се концентрираха в някаква невидима точка. Веднага разбра къде ще отиде. Пред нея бе голямата каскада от кабели, която се извисяваше над реката като пипала на огромен паяк с око — зелената светлинка на фара, а после минаваше по железопътния мост, водещ към гарата. Гарата! Там щеше да намери влак, който да я отведе нанякъде.

— Глория, аз съм! Антъни! Глория, няма да се опитвам да те спра! За бога, къде си?

Тя не отговори, вместо това побягна, движейки се откъм горната страна на пътя, като прескачаше проблясващите локви — неизмерими вирчета от тънко, нематериално злато. Сви рязко вляво и пое по тясна коларска пътека, като се отклони за миг, за да избегне някаква тъмна купчина пред себе си. Вдигна поглед към едно самотно дърво, откъдето кукумявка издаде печален стон. Пред себе си видя подпорката, водеща към моста, и стъпалата й. Гарата беше оттатък реката.

Друг звук я накара да се сепне — меланхоличната сирена на приближаващ влак и почти едновременно същия вик, сега по-слаб и по-далечен:

— Глория! Глория!

Антъни вероятно бе тръгнал по шосето. Тя се изсмя някак злобно при мисълта, че е успяла да му се изплъзне. Сега можеше да почака, докато влакът отмине.

Сирената се чу отново, този път по-близо, а после, без предварителен рев и тракане, иззад високите насипи на пътя се появи тъмно и гъвкаво тяло и почти безшумно, порейки вятъра и потраквайки като часовников механизъм върху релсите, се насочи към моста — беше електрическият влак. Над локомотива две ослепителни светли петна образуваха сияйна пунктирана линия помежду си. Подобно на буен пламък от лампа, оставена до някакво тяло, за миг те осветиха редиците от дървета и Глория инстинктивно се отдръпна към вътрешната страна на пътя. Светлината беше възтопла — с температурата на бушуваща кръв… Тракането внезапно се сля в едно и се превърна в равен звук, а после се проточи в мрачната си еластичност, тъмната маса прогърмя покрай нея и отнесе грохота си към моста, преследвайки яркия сноп светлина, който хвърляше върху тежките води на реката. След това бързо се сви, поглъщайки звука си, докато остана само едно повтарящо се ехо, което отмря върху далечния бряг на реката.

Тишината отново покри всичко, отново заръмя и внезапно голям порой от едри капки се изсипа върху Глория, изваждайки я от хипнотичното вцепенение, предизвикано от минаването на влака. Тя бързо се спусна по наклона към брега и започна да се катери по желязната стълба към моста, спомняйки си, че винаги бе искала да го направи, а сега вълнението й нарастваше още повече от това, че трябваше да премине по широката около метър дъска, която бе успоредна на релсите над реката.

Ето! Така беше по-добре. Сега тя беше на върха и виждаше местността наоколо като безкрайна открита шир, студена от лунната светлина, разделена на неравни участъци от тънки редици дървета, които на места образуваха гъсталаци. От дясната й страна, на около половин миля надолу по реката, която се виеше, подобно на лъскава слизеста диря от охлюв, премигваха пръснатите светлини на Мариета. На по-малко от двеста метра, в края на моста бе клекнала гарата, обозначена с мрачен фенер. Сега потиснатостта бе изчезнала — върховете на дърветата под нея разклащаха звездния здрач и го унасяха в някаква призрачна дрямка. Тя протегна ръце, за да почувства свободата. Тъкмо това искаше, да стои сама на високо и хладно място.

— Глория!

Като подплашено дете тя хукна по дъската, припкайки и подскачайки, в някакво състояние на екстаз от усещането за физическа лекота. Сега той можеше да дойде — тя вече не се страхуваше, само че първо трябваше да стигне до гарата, тъй като това бе част от играта. Беше щастлива. В ръце бе стиснала здраво шапката си, а къдриците на късата й коса подскачаха покрай страните й. Никога не бе мислила, че отново ще може да се чувства тъй млада, но това беше нейната нощ, нейният свят. Тя се засмя победоносно и когато стигна до дъсчения перон, щастливо се отпусна до желязната подпора на покрива.

— Тук съм! — обади се, весела като порива на своето вдъхновение. — Тук съм, Антъни, скъпи… стари ми, разтревожен Антъни.

— Глория! — Той стигна до перона и се втурна към нея. — Добре ли си? — Когато се приближи, коленичи и я прегърна.

— Да.

— Какво има? Защо тръгна? — попита той неспокойно.

— Трябваше… там имаше нещо — тя спря, тъй като през съзнанието й премина някаква искра на напрежение, — нещо ме притискаше… тук — постави ръка на гърдите си. — Трябваше да изляза и да се освободя от него.

— Какво искаш да кажеш с това „нещо“?

— Не знам… онзи човек… Хъл…

— Той притесняваше ли те?

— Той дойде до вратата на стаята ми, беше пиян. Но мисля, че тогава вече бях не на себе си.

— Глория, скъпа…

Тя уморено отпусна глава върху рамото му.

— Хайде да се връщаме — предложи той.

Тя потрепери.

— О! Не, не бих могла. Онова нещо ще дойде и отново ще ме притисне — гласът й прозвуча почти като вик в тишината. — Онова нещо…

— Ето… ето — успокои я той, притегляйки я към себе си. — Няма да правим нищо, което не искаш. Какво искаш да направим? Да седим тук?

— Искам… искам да се махна.

— Къде?

— О… където и да е.

— За бога, Глория — извика той, — ти си все още пияна!

— Не, не съм. И цялата вечер не съм била пияна. Качих се горе, о, не знам за какво, около половин час след вечеря… Ооох!

По непредпазливост той бе докоснал рамото й.

— Боли ме. Ударила съм го. Не си спомням къде… Някой ме вдигна и ме изпусна.

— Глория, ела вкъщи. Късно е, освен това е мокро.

— Не мога — изхленчи тя. — О, Антъни, не ме карай да правя това! Ще дойда утре. Ти се прибери, а аз ще почакам влака. Ще отида на хотел…

— Ще дойда с теб.

— Не, не искам да идваш с мен. Искам да бъда сама. Искам да спя… о, как ми се спи. А утре, когато си изгонил от къщата миризмата на уиски и на цигари, и всичко е оправено, и Хъл си е тръгнал, тогава ще се прибера. Ако дойда сега… онова нещо ще… о…

Тя закри очите си с ръка. Антъни разбра, че е безполезно да я убеждава.

— Бях съвсем трезвен, когато ти тръгна — каза той. — Дик спеше на канапето, а ние с Моури говорехме. Оня човек Хъл се бе запилял някъде. После започнах да осъзнавам, че не съм те виждал от няколко часа, и се качих горе…

Той спря, тъй като изневиделица от мрака се чу: „Хей, вие там!“ Глория скочи на крака, същото направи и Антъни.

— Това е гласът на Моури — извика развълнувано тя.

— Не ги пускай тук, ако Хъл е с тях! Чуваш ли, не ги пускай!

— Кой е там? — извика Антъни.

— Само Дик и Моури — увериха го два гласа.

— Къде е Хъл?

— В леглото. Припадна.

Фигурите им се очертаха неясно на перона.

— Какво, по дяволите, правите двамата с Глория тук? — попита Ричард Керъмъл със сънено учудване.

— А вие двамата какво търсите тук?

Моури се изсмя.

— Проклет да съм, ако знам. Тръгнахме след теб и здравата се поизморихме, докато те настигнем. Чух те на верандата как викаше Глория, след което събудих Керъмъл и успях да му налея в главата, с известна трудност, че ако ще се правим на спасителен отряд, по-добре е да тръгваме веднага. Но той непрекъснато спираше насред пътя, сядаше и ме разпитваше какво става. Проследихме те по приятната миризма на „Кънейдиън Клъб“.

Под ниския навес на гарата се разнесе нервен смях.

— Ами проследихме ви по пътя, а после неочаквано ви загубихме. Вие май бяхте свили по някоя коларска пътека. След известно време някой ни извика и ни попита да не би да търсим едно младо момиче. Оказа се някакво треперещо старче, седнало на пън, досущ като в приказките. „Тя сви насам — каза той — и за малко да ме стъпче, толкова бързаше за някъде, а после мина мъж с голф, който я гонеше, но ми хвърли това.“ Старецът размахваше еднодоларова банкнота…

— О, бедният човек! — възкликна Глория, развълнувана от разказа му.

— Хвърлих му още един долар и продължихме, въпреки че той настояваше да останем и да му разкажем какво се е случило.

— Горкият човек — повтори Глория печално.

Дик сънено седна върху един сандък.

— И сега какво? — попита той с тон, изпълнен със стоическо примирение.

— Глория е разстроена — обясни Антъни. — Ние с нея ще отидем в града със следващия влак.

В тъмнината Моури бе измъкнал от джоба си някакво разписание.

— Драсни една клечка.

От непроницаемия мрак изскочи пламъче, което освети лицата на четиримата — гротескни и непознати в нощния час.

— Да видим. Два, два и половина… не, това е след обед. Господи, ще успеете да хванете влак чак в пет й половина.

Антъни се поколеба.

— Е — измърмори той несигурно, — решили сме да останем тук и да почакаме. А вие двамата можете да се върнете и да се наспите.

— Върви и ти, Антъни — настоя Глория. — Искам да поспиш, скъпи. Цял ден беше призрачнобледен.

— Ах ти, глупачето ми!

Дик се прозя.

— Добре тогава. Щом оставате, и ние оставаме.

Той се измъкна изпод навеса и огледа небето.

— Да видим. — Глория се измъкна след него, а останалите я последваха. — Да седим тук — предложи тя. — Туй повече ми харесва.

Антъни и Дик превърнаха един дълъг сандък в облегалка и намериха някаква достатъчно суха дъска, на която да седне Глория. Антъни се отпусна до нея, а Дик с мъка се покатери и седна върху някакво буре за ябълки.

— Тана заспа в хамака на верандата — отбеляза той. — Внесохме го вътре и го оставихме до кухненската печка да изсъхне. Беше мокър до костите.

— Този ужасен дребосък! — въздъхна Глория.

— Как сте?

Гласът, дълбок и гробовен, бе дошъл отгоре и те стреснато вдигнаха глави. По някакъв начин Моури се беше покатерил върху навеса и бе седнал на ръба с провесени във въздуха крака. Приличаше на сенчест и пищно украсен с фантастични фигури водоливник на фона на зазоряващото се небе.

— Вероятно заради подобни случаи — започна той тихо, а думите му като че падаха от някаква огромна височина и обливаха слушателите му — праведниците на земята украсяват железопътните линии с надписи в жълто и червено, които твърдят, че „Иисус Христос е бог“, като същевременно крайно уместно ги поставят в близост до съобщенията, че „Уискито «Гънтър» е бог“.

Последва тих смях и тримата под него продължиха да кривят вратовете си нагоре.

— Мисля, че трябва да ви разкажа историята на моето образование — продължи Моури — под тези язвителни съзвездия.

— Хайде! Моля те!

— Наистина ли?

Те тръпнеха в очакване, докато той отправи съзерцателна прозявка към бялата усмихната луна.

— Значи — започна той, — като дете аз се молех. Редях молитви за предпазване от бъдещи злини. Една година изредих хиляда и деветстотин пъти „Отче наш“.

— Хвърли долу една цигара — измърмори някой.

Малък пакет падна на перона едновременно с гръмогласната заповед:

— Тишина! Сега ще се разтоваря от многото незабравими забележки, запазени за тъмнината на такива земи и блясъка на такива небеса.

Долу една запалена кибритена клечка се предаваше от цигара на цигара. Гласът подхвана отново:

— Непрекъснато се опитвах да измамя Бог. Молех се веднага след всяко прегрешение, докато в крайна сметка престанах да правя разлика между молитва и провинение. Мислех, че след като човек извиква „Боже мой!“ когато някаква тежест му е паднала върху крака, това доказва, че вярата е дълбоко вкоренена в човешкото сърце. После тръгнах на училище. В продължение на четиринадесет години петнадесетина сериозни мъже сочеха допотопни кремъклийки и ми крещяха: „Това е истината. Новите пушки са само плоска и некадърна имитация“. Те проклинаха книгите, които четях, и мислите, които се въртяха в главата ми, като ги наричаха „неморални“. После модата се промени и те пак заклеймяваха тези неща, наричайки ги „умни“.

И тъй като бях придобил доста опит за годините си, аз се обърнах от професорите към поетите, вслушвайки се в лиричния тенор на Суинбърн^[3] и в ясния тенор на Шели, в първия бас на Шекспир и в неговия изтънчен регистър, във втория бас на Тенисън^[4] и епизодичния му фалцет, в Милтън^[5] и Марлоу^[6] — дълбок бас. Надавах ухо към бъбренето на Браунинг^[7], декламациите на Байрон и бръмченето на Уърдсуърт^[8]. Това поне не ми навреди. Поопознах красотата — достатъчно, за да разбера, че тя няма нищо общо с истината — и което е по-важно, открих, че няма и велики традиции в литературата. Съществува единствено традицията всяка литературна традиция да умира, изпълнена със събития…

После пораснах и сочната красота на илюзиите ме напусна. Мозъчните ми гънки загрубяха, а погледът ми стана тъжно проницателен. Животът се надигаше около острова ми като море, а аз плувах в него.

Преходът бе неусетен — нещата се бяха подготвяли от известно време. Но това крие своите коварни, привидно безвредни капани за всеки. При мен? Не… не съм се опитвал да прелъстявам жената на домоуправителя… нито пък съм тичал гол из улиците, за да демонстрирам своята мъжественост. Пък и нещата невинаги се определят от страстта — а по-скоро от това, в което е облечена страстта. Отегчих се — това беше истината. Скуката, което е другото име и една от честите прояви на виталността, се превърна в подсъзнателна мотивация на действията ми. Красотата бе останала зад гърба ми, разбирате ли?… Аз бях пораснал — той поспря. — Край на училищния и колежанския период. Начало на Втора част.

Три мълчаливи и проблясващи светлинни показваха къде са слушателите му. Глория бе полуседнала, полулегнала в скута на Антъни. Беше я обвил с ръка тъй силно, че тя усещаше биенето на сърцето му. Ричард Керъмъл, който бе кацнал върху бурето за ябълки, от време на време се размърдваше и леко изгрухтяваше.

— После пораснах в тази земя на джаза и веднага изпаднах в състояние на почти доловимо объркване. Животът бе надвиснал над мен като безнравствена директорка на училище, която се опитваше да въвежда ред в мислите ми. Но заблуден от вярата си в интелигентността, аз продължавах да вървя. Четях Смит, който се надсмива над милосърдието и твърди, че сарказмът е най-висшата форма на самоизразяване — но самият Смит използва милосърдието като затъмнител на светлината. Четях Джоунс, който ловко се разправяше с индивидуализма — и какво да видя! Джоунс все още се изпречваше на пътя ми. Не мислех… Бях се превърнал в бойно поле за мислите на много други мъже. Бях като онези желани, но безпомощни страни, които причиняват доста вълнения на великите сили.

Достигнах зрелостта с впечатлението, че придобивам опит, за да мога да подредя живота си така, че да бъда щастлив. Всъщност аз не извърших обичайния подвиг да решавам всеки възникнал в главата ми въпрос дълго преди да ми се е представил наяве — а в същото време да се чувствам победен и объркан.

Но след няколко хапки от това последно блюдо прецених, че съм опитал достатъчно. Ето, казах си аз, не си струва да се трупа опит. Това не е нещо, което по приятен начин може да се случи на пасивната ти същност. То е като стена, срещу която се изправя активната ти половина. Така че аз се обвих в това, което смятах за свой необорим скептицизъм, и реших, че образованието ми е завършено. Но беше твърде късно. Защитавайки себе си и създавайки нови връзки, изпълнени с трагична и предрешена хуманност, аз бях загубил останалото. Бях изтъргувал битката срещу любовта в името на битката против самотата, битката срещу живота в името на битката срещу смъртта.

Той спря, за да придаде значение на последното си твърдение — след известно време се прозя и подхвана отново:

— Предполагам, че началото на втората фаза на моето образование бе страхотното неудовлетворение, понеже бях използван въпреки волята си за някаква неразбираема цел, за чийто краен резултат не бях наясно — ако, разбира се, имаше такава крайна цел. Изборът беше труден. Сякаш училищната директорка казваше: „Ще играем футбол и нищо друго освен футбол. Ако не искате да играете футбол, въобще няма да играете…“

Какво можех да направя — времето за игра бе толкова малко!

Разбирате ли, чувствах, че ни се отказва дори онази утеха, която би трябвало да съществува във фантазията за обобщения мъжки образ, надигащ се от коленете си. Мислите ли, че съм се хвърлил към този песимизъм и съм се вкопчил за него като за нещо сладостно самодоволно, не по-потискащо, отколкото всъщност, да речем, сив есенен ден пред камината?… Не смятам, че го направих. Бях прекалено горещ за това, прекалено жизнен.

А освен това ми се струваше, че за човека няма крайни цели. Човекът започваше да води гротескна и объркана битка с природата — природата, която поради божествена и великолепна случайност ни бе довела дотам, че ние да я предизвикваме. Тя бе изобретила начини да освободи расата ни от низшите й представители и по този начин да даде на останалите силата да я извисят — о, или, да речем, да я направят по-забавна, — въпреки че това бяха все още несъзнателни и случайни намерения. И изпълнени с най-висшите дарове на просвещението, ние се опитвахме да я надхитрим. В тази република видях как черните започват да се смесват с белите — в Европа вилнееше икономическа катастрофа, която се опитваше да спаси три-четири болни и лошо управлявани раси от онази власт, която можеше да ги организира така, че да постигнат икономически просперитет.

Ние произвеждаме Христос, който може да изцели прокажените — а понастоящем пасмината на прокажените е солта на земята. Ако някой успее да открие някаква поука в това, нека излезе крачка напред.

— Едно-единствено нещо може да се научи от живота — прекъсна го Глория не с цел да му противоречи, а с някакво меланхолично съгласие.

— Кое е то? — попита рязко Моури.

— Че от живота няма какво да се научи.

След кратко мълчание Моури каза:

— Младата Глория, красива и безмилостна лейди, първо погледна на света с първичната изтънченост, която аз се опитвам да придобия, която Антъни никога няма да притежава и която Дик никога няма да разбере напълно.

Откъм бурето за ябълки се чу изпълнен с отвращение стон. Антъни, който бе свикнал с тъмнината, успя ясно да забележи блясъка на жълтото око на Ричард Керъмъл и израза на възмущение, изписан по лицето му, когато той извика:

— Вие сте луди! Според вашите твърдения би трябвало да съм придобил известен житейски опит само чрез постоянни усилия.

— Усилия за какво? — кресна яростно Моури. — Усилия да пронижеш мрака на политическия идеализъм с някакъв необуздан и отчаян стремеж към истината? Да седиш ден след ден, излегнат в някакъв твърд фотьойл, и безкрайно отдалечен от живота да се взираш във върха на камбанарията през дърветата, опитвайки се да разграничиш, определено и веднъж завинаги, познаваемото от непознаваемото? Опитвайки се да вземеш късче от действителността и да му предадеш от блясъка на собствената си душа, за да компенсираш онова неизразимо нещо, което то е притежавало в живота, но което е загубило при прехода към хартията или платното? Да се блъскаш в някоя лаборатория в продължение на години сред стъкленици и колби, за да се добереш до една йота от някоя относителна истина…

— Ти успя ли?

Моури поспря, а когато се появи отговорът му, в него имаше някаква умора, някаква горчива нотка, която за миг се задържа в съзнанието на тримата, преди да отлети, като сапунено мехурче, отнесено в незнайна посока, може би към луната.

— Не аз — каза той кротко. — Аз съм се родил уморен… но с майчинската мъдрост, с която са надарени жените като Глория… към това, въпреки всичко, което съм казал или чул, въпреки дългото ми напразно очакване на вечната общозначимост, скрита като че ли зад всеки спор и всяко разсъждение, към всичко това не съм прибавил нито частица.

От известно време от далечината се долавяше звук, подобен на жалното мучене на някаква гигантска крава, обозначена с перлена точка светлина на около половин миля. Това бе парен локомотив, тракащ и пухтящ, който се тътреше с чудовищни оплаквания и изпускаше рояк искри и пепел върху перона.

— Нито частица! — Гласът на Моури отново падна върху тях, сякаш от голяма височина. — Колко нищожно нещо е разумът с късите си стъпки, лутания, залитания напред-назад, злощастните си отстъпления! Разумът е просто инструмент на обстоятелствата. Има хора, които казват, че вероятно разумът е създал Вселената — но разумът не е сътворил дори парната машина! Обстоятелствата са направили парната машина. Интелектът не е нищо повече от къса линийка, с която измерваме безкрайните постижения на обстоятелствата.

Бих могъл да ви говоря и за философията на часа… но от това, което знаем, след петдесет години отрицанието, погълнало днес интелектуалците, може напълно да се обърне… триумфът на Христос над Анатол Франс… — Той се поколеба, после добави: — Но доколкото знам… невероятното значение, което имам аз за самия себе си, и необходимостта от признаването на това значение… тези неща са мъдри, а прекрасната Глория е родена, научена на тях и на болезненото безсилие, до което ще я доведат всякакви опити да учи каквото и да било друго.

Е, нали бях започнал да ви разказвам за моето образование? Но не научих нищо, нали разбирате, дори съвсем малко за самия себе си. Ако не беше така, би трябвало да умра със стиснати устни и затворена капачка на писалката — както са правили най-мъдрите мъже от времето на… о, на някой провал — някой странен провал, между другото. Ставаше дума за някои скептици, които смятаха, че са далновидни, също като вас и мен. Нека ви разкажа за тях, вместо да ви чета вечерната молитва преди заспиване.

Преди много години всички умни и гениални мъже на света били от една вяра — тоест не вярвали в нищо. Но им омръзнала мисълта, че няколко години след смъртта им ще започнат да им приписват много култове, системи и предсказания, за които те никога не били мислили или имали предвид. Затова си казали: „Нека се обединим и да напишем една велика книга, която ще живее вечно, за да осмива лековерието на човека. Да убедим най-еротичните ни поети да опишат насладите на плътта и да подтикнем най-умните журналисти да напишат изключителни любовни истории. Ще включим и най-нелепите съвременни клюки. Ще подберем сатирика с най-остро перо, за да сътвори обобщен образ на божествата, почитани от човечеството — божество, което ще бъде по-величествено от което и да е от останалите и въпреки това ще притежава такива човешки слабости, че ще стане пословично посмешище за целия свят — а ние ще му приписваме всевъзможни случки, суетности и лудости, в които то ще се впуска за собствено удоволствие. Хората ще четат нашата книга и ще размишляват, и по света няма да има повече безсмислици. Накрая трябва да се погрижим книгата ни да притежава всички елементи на изискания стил, така че дълги години да живее като израз на мъдростта на дълбокия ни скептицизъм и универсалната ни ирония“.

Така и направили тези мъже, а после умрели.

Но книгата останала да живее, толкова хубаво била написана — такъв удивителен размах на въображението й били придали онези мъдри и гениални мъже. Те забравили да й дадат име, но след тяхната смърт творбата им станала известна като Библията.

Никой не каза нищо, когато той приключи разказа си. Сякаш всички бяха потънали в някакво омайващо влажно упоение, изпълнило нощта.

— Както вече стана дума, бях започнал да ви разказвам за образованието си. Но уискито ми свърши, нощта също почти си отива и тук скоро ще стане ужасно шумно — в дърветата, къщите, в двата малки магазина там зад гарата, всички ще се разтърчат насам-натам по земята в продължение на няколко часа… Е — обобщи той с усмивка, — слава богу, ние четиримата можем да се отдадем на вечния си покой със съзнанието, че сме направили света малко по-добър, като сме живели в него.

Полъхна бриз и довя леки пориви на живот, които се разнесоха в небето.

— Забележките ти стават все по-разхвърлени и неубедителни — обади се Антъни сънено. — Ти като че ли очакваше някакъв чудодеен проблясък и благодарение на него да успееш да кажеш най-умните и съдържателни неща, и то точно в тази обстановка, която провокира философското съвършенство. Междувременно Глория демонстрира далновидната си незаинтересованост, като заспа — съдя за това по начина, по който успява да концентрира цялата си тежест върху измъченото ми тяло.

— Отегчих ли ви? — попита Моури, поглеждайки надолу с известна загриженост.

— Не, разочарова ни. Толкова стрели изпрати, но дали улучи поне една птица?

— Птиците ги оставих за Дик — отвърна прибързано Моури. — Аз говоря неконцентрирано, с несвързани фрагменти.

— Не можеш да ме извадиш от равновесие — промърмори Дик. — Съзнанието ми е изпълнено с какви ли не материални неща. Твърде силно ми се иска да се изкъпя в топла баня, за да мога да се тревожа за значимостта на работата си или за това кой от нас е трагичен герой и кой — не.

Зората се появи под формата на сгъстяваща се белота откъм изток над реката, което предизвика писукане в клоните на съседните дървета.

— Пет без четвърт — въздъхна Дик, — остава да чакаме почти цял час. Вижте! Втори ни напуска! — Той сочеше Антъни, чиито клепачи бяха похлупили очите. — Сънят на семейство Печ…

Но изминаха още пет минути и въпреки все по-силното писукане и цвърчене неговата собствена глава започна да се накланя напред, клюмна веднъж, два пъти, три пъти…

Единствено Моури Ноубъл остана буден, седнал върху покрива на гарата с широко отворени очи, фиксирани с умора и настойчивост върху далечното ядро на зараждащата се утрин. Той се чудеше на нереалността на идеите, на избледняващото сияние на съществуванието, както и на кратките моменти на всепоглъщащо задълбочаване, които плъзваха ненаситно в живота му, подобно на плъхове в изоставена къща. Сега той не съжаляваше за никого — в понеделник сутринта щеше да се заеме със своите дела, а тогава щеше да има и едно момиче от друга класа, целият живот на което щеше да бъде свързан с него — това бяха най-близките до сърцето му неща. Изглеждаше самонадеяно, че в странността на просветляващия ден той изобщо се е опитал да мисли с този свой слаб и немощен ум.

После се появи слънцето, излъчващо огромни тлеещи количества топлина. Появи се животът, енергичен и жужащ, като кръжащ рояк мухи — тъмните кълба дим от локомотива, рязкото: „Всички да се качват!“, и звънът на камбанката. Моури объркано видя как в него се взират нечии учудени очи, после чу бързия спор между Антъни и Глория за това дали той да замине за града с нея — последва друг шум и тя тръгна, а тримата мъже, бледи като привидения, останаха сами на перона. Покрай тях премина моторетка, карана от един въглищар, който пееше коледни песни с груб глас в лятната утрин.