Франсис Скот Фицджералд
Красиви и прокълнати (1)

I. Антъни Печ

През 1913-а, когато Антъни Печ беше на двадесет и пет, бяха изминали две години, откакто иронията, Светият Дух на съвремието, го бе озарила, поне на теория. Иронията беше лустрото, последното мацване на четката, нещо като интелектуалното „Еврика!“ — и все пак, на прага на настоящата история, той не бе стигнал по-далеч от стадия на съзнанието. Първото впечатление от него бе, че често се питаше дали не е човек без чест и леко луд, или пък по повърхността на света не лъщи някакъв безсрамен и противен слой, подобно на нефт върху повърхността на бистро езеро. Разбира се, тези случаи се редуваха с други, в които той се смяташе за изключителен младеж, безкрайно изискан и с богат житейски опит, добре приспособен към средата си и по някакъв начин по-значим от всичките си останали познати.

Това бе по-нормалното му състояние, което го правеше весел, приятен и много привлекателен за интелигентните мъже и за всички жени. В подобни моменти той смяташе, че един ден може би ще извърши някое изтънчено и възвишено дело, което богоизбраните ще оценят по достойнство и с течение на времето ще се присъедини към блещукащите звезди в мъглявия неопределен небосклон, някъде по средата между смъртта и безсмъртието. Докато дойде времето за това усилие, той щеше да бъде Антъни Печ — не портретът на някакъв човек, а определено динамична личност, твърде своеволна, надменна, подвластна на времето — човек, който съзнаваше, че не може да съществува чест, и въпреки това имаше своя чест; който познаваше софистиката на храбростта и въпреки това беше смел.

Един достоен човек и неговият надарен син

Антъни изпитваше чувство за социална сигурност от факта, че е внук на Адам Дж. Печ, каквото би изпитвал и ако корените на родословното му дърво водеха към кръстоносците отвъд океана. Това е неизбежно: жителите на Вирджиния и Бостън в известен смисъл държаха на аристокрацията, основана изцяло на принципите на парите, и вярваха, че тя води към богатство.

Адам Дж. Печ, по-известен като „Крос Печ“, бе заминал от фермата на баща си в Теритаун през 1861 година, за да постъпи в Нюйоркския кавалерийски полк. След войната се беше върнал вкъщи като майор, бе скочил във водовъртежа на Уолстрийт и сред врява, възбуда, възхищение и зложелателства бе успял да натрупа седемдесет и пет милиона долара. Той изразходваше енергията си за тези занимания до петдесет и седем годишна възраст. Тогава, след тежка атака от склероза, реши през остатъка от живота си да се съсредоточи върху духовното възраждане на света и стана пръв реформатор сред реформаторите. В стремежа си да надмине величавите усилия на Антъни Комсток, на чийто внук беше кръстен, той нанесе поредица от различни удари и поражения на алкохола, литературата, порока, изкуството, медицината и неделните театри. Под влиянието на коварната болест, която поразява в крайна сметка повечето от нас, умът му гневно се отдаде на всички негодувания на епохата. От едно кресло в кабинета на своето имение в Теритаун той водеше битка срещу мощен хипотетичен враг — битка, продължила цели петнадесет години, и през това време се бе проявил като яростен маниак, обладан от фиксидея, като непредсказуем нарушител на обществените порядки и непоносим досадник. В годината, начало на настоящата история, той беше уморен, кампанията му се бе оказала безполезна, 1861 бавно пълзеше към 1895 година, мислите му често се рееха по посока на Гражданската война, понякога към починалите му жена и син, и почти никога към внука му Антъни.

В началото на кариерата си Адам Печ се бе оженил за една анемична личност на около тридесет години, Алиша Уидърс, която му бе донесла сто хиляди долара и безупречно реноме за пред банковите среди в Ню Йорк. Бързо и доста смело тя му бе родила син, но в резултат на това деяние като че напълно бе загубила жизнената си енергия, след което се беше самозаличила в сенчестите покои на детската стая. Момчето, Адам Юлъсийс Печ, стана заклет член на всевъзможни клубове, любител на добрата форма и велосипедист на тандеми — на удивителната възраст от двадесет и шест години той бе започнал своите мемоари: „Нюйоркското общество такова, каквото го видях“. Според слуховете за замисъла й тази творба бе силно желана от издателите и те се надпреварваха да наддават за нея, но след смъртта му тя се оказа тъй неприлично многословна и непреодолимо скучна, че не се появи дори като частно издание.

Този Честърфийлд от Пето Авеню се ожени на двадесет и две. Съпругата му се казваше Хенриета Лебрюн, известна в Бостън като „контраалта на обществото“, и единственото дете от този съюз беше кръстено, по молба на дядо си, Антъни Комсток Печ. Когато отиде в Харвард, Комсток отпадна от името му, потъна в забвение и повече не се чу.

Младият Антъни имаше една снимка на майка си и баща си заедно — толкова я бе гледал през детството си, че тя почти бе придобила безличността на мебел, но всеки, който влезеше в спалнята му, я разглеждаше с интерес. На нея се виждаше денди от деветдесетте години на миналия век, слаб и красив, застанал до висока тъмнокоса дама с маншон и едва загатнат турнюр на роклята. Между тях стоеше момченце с дълги кестеняви къдри, облечено в кадифено костюмче ала Лорд Фаунтлерой. Това беше Антъни на пет години, в годината, когато майка му умря.

Спомените му за Бостънския „контраалт на обществото“ бяха доста мъгляви и музикални. Тя беше жена, която пееше, пееше, пееше в музикалния салон на къщата им на Уошингтън Скуеър — понякога бе заобиколена от гости, мъжете със скръстени ръце, подпрени безмълвно на облегалките на канапето, а жените сложили ръце в скута, като от време на време прошепваха по нещо на мъжете и винаги ръкопляскаха много оживено, издавайки гърлени звуци след всяко нейно изпълнение; тя често пееше и само на Антъни, на италиански или френски, или на някакъв странен и неразбираем диалект, на който според нея говорели негрите от Юга.

Спомените му за галантния Юлъсийс, първия мъж в Америка, който носеше обърнати ревери на сакото си, бяха доста по-ясни. След Хенриета Лебрюн Печ се бе „присъединил към друг хор“, както овдовелият съпруг с дрезгав глас отбелязваше от време на време. Баща и син живееха в имението на дядото в Теритаун и Юлъсийс всеки ден идваше в детската стая на Антъни, където в продължение почти на час редеше приятни и сладникави думи. Той непрекъснато обещаваше на Антъни ловни и риболовни пътешествия и екскурзии до Атлантик Сити, „о, в най-скоро време“, но никое от тях не се осъществи. Все пак предприеха едно пътуване. Когато Антъни беше на единадесет години, отидоха в чужбина, в Англия и Швейцария, и там, в най-хубавия хотел на Люцерн, баща му умря сред пот, пухтене и крясъци от задушаване. Обхванат от паника на отчаяние и ужас, Антъни бе върнат обратно в Америка, където потъна в неясна меланхолия, която така и не го напусна до края на живота му.

Минало и личност на героя

Единадесетгодишен, той изпита ужаса от смъртта. Родителите му бяха починали в период от шест години, а и споменът за баба му бе избледнял тъй незабележимо, че чак след смъртта й, за пръв път от женитбата й, личността й бе удържала неоспоримо превъзходство над собствената й гостна. И тъй, за Антъни животът се превърна в борба срещу смъртта, която чакаше зад всеки ъгъл. Като отстъпка към хипохондричното си въображение той си бе създал навика да чете в леглото — това го успокояваше. Четеше, докато се умори, и често заспиваше, без да изгаси лампата.

До четиринадесетгодишна възраст любимото му развлечение бе колекцията му от марки — огромна и изключително пълна за едно момче, — за която дядо му нелепо вярваше, че му помага да обогати знанията си по география. Антъни поддържаше кореспонденция с половин дузина фирми „Марки и монети“ и рядко се случваше пощата да не му донесе нови класьори или пакетчета с рекламни екземпляри — имаше някакво загадъчно очарование в това неуморимо да прехвърля придобивките си от един класьор в друг. Марките бяха най-голямото му щастие и той нервно се мръщеше на всеки, който го прекъсваше, докато се занимаваше с тях. Те поглъщаха месечните му пари, но той прекарваше цели нощи в размисли за техния разнообразен и пъстроцветен разкош.

На шестнадесетгодишна възраст момчето водеше затворен живот, беше мълчаливо, напълно различно от американците, изпитващо учтиво смущение от връстниците си. Двете предишни години бе прекарало в Европа с частен учител, който го убеди, че Харвард е онова, което му трябва, че ще му „отвори вратите“, че това ще бъде несравним заряд, че ще го дари с безброй жертвоготовни и предани приятели. И той постъпи в Харвард — логиката не допускаше никакъв друг вариант.

Безразличен към обществената система, известно време живя усамотено в една стая в Бек Хол — слабо, тъмнокосо момче, средно на ръст, със свенлива и чувствителна уста. Издръжката му беше доста щедра. Положи основите на библиотеката си, като купи от един пътуващ антиквар първите издания на Суинбърн, Мередит и Харди, както и пожълтяло писмо, подписано от Кийтс, а по-късно откри, че са му взели удивително преувеличена сума. Превърна се в изящен денди, събра доста трогателна колекция от копринени пижами, извезани с брокат халати и вратовръзки, които бяха прекалено ярки, за да могат да бъдат носени. В тези великолепни сатенени одежди той се съзерцаваше пред огледалото в стаята си или пък лежеше проснат върху креслото до прозореца и гледаше към двора, смътно осъзнавайки онази вземаща дъха, непосредствена глъчка, към която като че ли никога нямаше да бъде съпричастен.

Колкото и да е невероятно, в годините на следването си той установи, че е заел известно положение в класа си. Разбра, че на него гледат като на доста романтична личност, учен, саможив човек, колос на ерудицията. Това го забавляваше, но тайно му беше и приятно — той започна да излиза, отначало по малко, а после по-задълго. Това го увлече. Пиеше — кротко и според установените норми. Говореше се, че ако не бе постъпил в колежа тъй млад, би могъл да „постигне изключителни успехи“. През 1909-а, когато се дипломира, той беше едва на двадесет години.

После отново замина в чужбина — този път в Рим, където последователно си губеше времето с архитектура и живопис, захвана се да свири на цигулка и пишеше ужасни италиански сонети, вероятно размишленията на някакъв монах от тринадесети век върху радостите на изпълнения със съзерцание живот. Сред близките му приятели от Харвард се разчу, че е в Рим, и онези от тях, които същата година пътуваха в чужбина, го потърсиха и откриха заедно с него, в редица разходки на лунна светлина, много неща от града — по-стар от Ренесанса и всъщност дори от цялата република. Моури Ноубъл от Филаделфия например остана два месеца и двамата заедно осъзнаха особения чар на латинските жени и изпитаха приятното усещане да са млади и свободни сред една цивилизация, която бе свободна, но стара. Обадиха му се немалко познати на дядо му и ако той бе поискал, можеше да бъде persona grata^[1] в дипломатическите кръгове — всъщност той откриваше у себе си все по-голяма склонност към общителност, но дългите години на юношеството, прекарани в надменност и последвалата в резултат от това затвореност, все още определяха поведението му.

Върна се в Америка през 1912 година поради едно от внезапните заболявания на дядо му и след изключително уморителен разговор с вечно съвземащия се след болестта си старец, реши да отложи за след смъртта му идеята да живее постоянно в чужбина. След продължително търсене той си нае апартамент на Петдесет и втора улица и, както по всичко личеше, се установи там.

През 1913 година процесът на приспособяване на Антъни Печ към вселената бе към своя край. Физически той бе укрепнал в сравнение със студентските си години — все още беше твърде слаб, но раменете му се бяха разширили и мургавото му лице бе позагубило изплашения си вид от първата година в колежа. Привидно беше благонравен и спретнат, изцяло нов човек — приятелите му например заявиха, че никога не са виждали косата му разрошена. Носът му беше твърде остър, устата му бе едно от онези нещастни отражения на настроението, склонна да се спуска осезаемо в краищата в моменти на нещастие, но сините му очи бяха очарователни, независимо дали бяха оживени от интелигентност, или полупритворени като израз на меланхоличен хумор.

Въпреки че беше мъж, лишен от симетрия на чертите, което се считаше за основа на арийския идеал, някои хора все пак го смятаха за красив — нещо повече, той бе много чист, външно и в действителност, с онази особена чистота, извираща от красотата.

Безупречният апартамент

На Антъни се струваше, че Пето и Шесто авеню бяха подпорите на гигантска стълба, простираща се от Уошингтън Скуеър към Сентръл Парк. Пътуването на втория етаж на някой автобус от центъра към Петдесет и втора улица неизменно го караше да чувства, че се издига с последователни хващания на ръцете по редица от опасни стъпала, и когато автобусът, клатушкайки се, спреше на спирката на неговото стъпало, той почти с облекчение се спускаше по неразумните метални подпори на тротоара.

След това не му оставаше нищо друго, освен да извърви пеша цяла половин пресечка до Петдесет и втора улица, покрай редицата отегчителни къщи от кафеникав камък — и в един миг да се озове под високия таван на големия си вестибюл. Това напълно го задоволяваше. Тук в края на краищата започваше животът. Тук той спеше, закусваше, четеше и се забавляваше.

Самата къща беше от някакъв тъмен материал, построена в края на деветдесетте години на миналия век в отговор на непрекъснато нарастващото търсене на малки жилища, всеки етаж бе напълно ремонтиран и се даваше на отделни наематели. От всичките четири апартамента този на Антъни, който се намираше на втория етаж, бе най-приятен.

Вестибюлът беше с хубав висок таван и три големи прозореца, които откриваха приятна гледка надолу към Петдесет и втора улица. Мебелировката се разминаваше на косъм с всякакъв определен стил — липсваха й скованост, старомодност, откритост и декадентство. Стаята не миришеше нито на дим, нито на тамян — беше висока и боядисана в бледосиньо. Имаше дълбок шезлонг от най-мека кафява кожа, около който като че витаеше сънливост. Висок японски параван, изобилстващ на геометрични мотиви с рибари и ловци в черно и златисто, образуваше ъглова ниша за широкото кресло, до което имаше лампион с оранжев абажур. Навътре в камината се виждаше опушен в мрачночерно щит, разделен на четири сектора.

Минавайки през трапезарията — твърде величествена, като се има предвид фактът, че Антъни само закусваше вкъщи — и продължавайки по сравнително дългия коридор, се стигаше до същността на апартамента — спалнята и банята на Антъни.

И двете бяха огромни. Под тавана на спалнята дори грамадното легло с балдахин изглеждаше едва среден размер. На пода имаше екзотична постелка от тъмночервено кадифе, в която босите му стъпала потъваха като в мъх. Банята му, за разлика от доста помпозния вид на спалнята, беше весела, светла, обитаема и дори леко закачлива. По стените бяха закачени фотографии в рамки на четири известни по това време актриси: Джулия Сандерсън в ролята на Слънчевото момиче, Ина Клер в „Квакерката“, Били Бърк в „Пази се от боята, момиче“ и Хейзъл Доун в „Дамата в розово“. Между Били Бърк и Хейзъл Доун висеше една репродукция, представляваща обширна снежна пустош, озарена от студено и страховито слънце — което, според Антъни, символизираше студения душ.

Ваната, към която имаше истинска етажерка за книги, беше ниска и просторна. До нея бе вграден гардероб, натъпкан с бельо, достатъчно за трима мъже, и цяла колекция вратовръзки. И дума не можеше да става за някакво оскъдно килимче — вместо това постелката беше плътна като онази в спалнята, с чудна мекота, която като че ли масажираше мокрите му стъпала след излизане от ваната.

В края на краищата това беше стая, в която можеха да се направят чудеса — не бе трудно да се види, че именно тук Антъни се обличаше, оправяше безупречната си прическа, всъщност вършеше всичко, освен да спи и да се храни. Тази баня бе неговата гордост. Той чувстваше, че ако имаше любима, би закачил снимката й точно срещу ваната, така че, потънал в успокоителните изпарения на горещата вода, да лежи, да я съзерцава и размишлява топло и чувствено върху нейната красота.

Той не си губи времето

Апартаментът се поддържаше от един английски прислужник с рядко срещаното, почти театрално, но пък подходящо име Баундс^[2], чиито маниери бяха помрачени единствено от факта, че носеше мека яка^[3]. Ако той беше Баундс само за Антъни, този дефект би бил лесно преодолим, но беше Баундс и за още двама господа, живеещи наблизо. От осем до единадесет часа сутрин той работеше при Антъни. Пристигаше с пощата и приготвяше закуската. В девет и половина издърпваше края на завивката на Антъни и изричаше няколко кратки думи — Антъни никога не си спомняше ясно какви са те и силно подозираше, че са неодобрителни. После поднасяше закуската на един поднос във вестибюла, оправяше леглото и след като попиташе с известна неприязън дали има още нещо, се оттегляше.

Сутрин, поне веднъж седмично, Антъни се срещаше със своя борсов посредник. Доходът му беше малко под седем хиляди лири годишно — лихвата от парите, които бе наследил от майка си. Дядо му, който никога не бе позволил на собствения си син кой знае какви разточителства в издръжката, прецени, че тази сума е достатъчна за нуждите на младия Антъни. Всяка Коледа той му изпращаше облигация за петстотин долара, която Антъни при първа възможност продаваше, тъй като винаги бе в известна степен притеснен за пари.

Посещенията при финансовия му посредник варираха от полусветски разговори до дискусии върху сигурността на осемпроцентовите инвестиции и Антъни винаги изпитваше удоволствие от тях. Голямата сграда на финансовия тръст определено го свързваше с големите пари, чието единомислие той уважаваше и като че ли го уверяваше, че също така е покровителстван, подобно на младо момиче, от по-възрастен наставник от йерархията на финансите. Тези забързани мъже му вдъхваха онова чувство на сигурност, което изпитваше, мислейки за парите на дядо си — дори нещо повече, тъй като те се явяваха донякъде като заем на поискване, даден от света на Адам Печ заради собствената му нравствена праведност, докато парите в центъра на града по-скоро сякаш бяха сграбчени и държани от абсолютно непобедими сили и изключителни прояви на волята. Освен това те изглеждаха по-ясно определени и изразени — пари.

Колкото повече Антъни се доближаваше към богатството си, толкова повече то му се струваше достатъчно. Някой златен ден, разбира се, той щеше да има милиони, но междувременно намираше raison d’être^[4] в създаването на теоретични есета върху папите от Ренесанса. Това му напомняше за разговора с дядо му веднага след завръщането му от Рим.

Беше се надявал да завари дядо си умрял, но телефонирайки от пристанището, бе научил, че Адам Печ е отново сравнително добре. На следващия ден той прикри разочарованието си и отиде в Теритаун. На пет мили от гарата таксито му навлезе в изящно подредена алея, която се промъкваше през същински лабиринт от стени и телени огради, охраняващи имението — това се дължеше на съществуващата обществена убеденост, че ако социалистите вземат властта, един от първите, когото биха убили, ще е старият Крос Печ.

Антъни бе закъснял и достопочтеният филантроп го очакваше сред стъклените стени на слънчевата гостна, където преглеждаше сутрешната преса за втори път. Неговият секретар, Едуард Шатълуърт — който преди духовното си възраждане бе комарджия, съдържател на пивница и, общо взето, негодник, — въведе Антъни в стаята, показвайки своя спасител и благодетел, сякаш представяше някакво съкровище с огромна стойност.

Те се ръкуваха със сериозен вид.

— Ужасно се радвам да чуя, че сте по-добре — каза Антъни.

Старият Печ, давайки си вид, като че за последен път бе видял внука си миналата седмица, извади часовника си.

— Влакът ли закъсня? — попита той кротко.

Беше раздразнен, че се бе наложило да чака Антъни. Той страдаше от илюзията, че през своята младост не само бе решавал личните си дела с изключителна коректност и бе отивал на всяка среща точно на минутата, но че и това бе пряката и основна причина за успеха му.

— Този месец влакът много закъснява — отбеляза той с нотка на смирено обвинение в гласа си, а после въздъхна дълбоко. — Седни.

Антъни изгледа дядо си с онова безмълвно удивление, което винаги съпътстваше гледката. Трудно му беше да повярва, че този немощен и неинтелигентен старец, притежава сила, равна на онази, без която могъщите мъже в републиката едва ли биха завладели Белите равнини. Това изглеждаше почти толкова невероятно, колкото и мисълта, че той някога е бил розово бебе.

Целите му седемдесет и пет години бяха служили като един вълшебен мях на живота — първата четвърт от века той го бе изпълвал с живот, а през последната го бе изсмукал обратно. Бузите му и гръдният му кош бяха хлътнали, а ръцете и краката му се бяха смалили. Животът тиранично го бе лишил от зъбите му, един по един, бе провесил малките му очи в тъмносинкави торбички, бе проредил косите му, на места бе сменил цвета от сиво до бяло, на други от розово в жълто — безсърдечно размествайки боите, подобно на дете, което си играе с палитра. После, през тялото и душата му, бе атакувал и ума му. Беше му изпратил нощни изпотявания, сълзи и безпочвени страхове. Беше разделил нормалното му състояние на доверчивост и подозрителност. От грубия материал на неговия ентусиазъм животът бе издялал десетки отстъпчиви, но капризни мании. Енергията му бе намаляла до лошия нрав на разглезено дете, а желанието му за власт бе заменено от нелеп момчешки копнеж за кътче на земята, където арфи щяха да свирят песента на песните.

След като предпазливо засегна въпроса за удоволствията, Антъни почувства, че от него се очаква да очертае в общи линии намеренията си — и почти веднага проблясването в погледа на стареца го предупреди да не подхваща, поне засега, въпроса за желанието си да живее в чужбина. Искаше му се Шатълуърт да прояви достатъчно тактичност и да напусне стаята — той ненавиждаше Шатълуърт, — но секретарят с леко иронично изражение се бе настанил на един люлеещ се стол и разпределяше между двамата Печ вниманието на помътнелите си очи.

— Сега, когато си тук, трябва да направиш нещо — каза тихо дядо му, — да извършиш нещо.

Антъни изчака и израза „да оставиш нещо след себе си, когато вече няма да те има“. После отвърна:

— Мислих… струва ми се, че вероятно имам най-подходяща квалификация да пиша…

Адам Печ премигна, представяйки си поет с дълга коса и три любовници.

— … историята — завърши Антъни.

— Да пишеш историята? Историята на какво? На Гражданската война? На Революцията?

— Защо?… Не, сър. Историята на Средновековието.

В същия момент му хрумна и друга идея: за история на папите през Ренесанса, написана под формата на роман. Все пак той се радваше, че бе казал „Средновековието“.

— На Средновековието? А защо не на собствената си страна? Нещо, с което си запознат?

— Ами, нали разбирате, толкова време живях в чужбина…

— Не знам защо трябва да пишеш за Средните векове. Ние дори ги наричахме „Тъмните векове“. Никой не знае какво се е случило и никого не го интересува, освен че всичко е приключило. — Той продължи да говори още няколко минути за безполезността на подобна информация, споменавайки, естествено, и Испанската инквизиция, и „западането на манастирите“. След което: — Мислиш ли, че ще успееш да свършиш някаква работа в Ню Йорк — и въобще смяташ ли да работиш нещо? — Последните думи бяха изречени с мек, почти недоловим цинизъм.

— Защо?… Да, смятам, сър.

— И кога ще бъдеш готов?

— Ами, нали разбирате, ще има схематично изложение… и много предварителни проучвания.

— Аз помислих, че вече си направил доста в тази насока.

Разговорът неочаквано се приближи към края си, когато Антъни се надигна, погледна часовника си и отбеляза, че следобед има среща с борсовия си посредник. Той бе имал намерението да остане няколко дни при дядо си, но беше уморен и раздразнен от грубото отношение и почти нямаше желание да понася недоловимото и престорено набожно насилване. „Ще дойда отново след няколко дни“, каза си той.

Независимо от всичко именно на тази среща се дължеше фактът, че работата влезе като постоянна мисъл в живота му. През годината, която бе изминала оттогава, той бе изготвил няколко списъка на авторитети, дори бе опитал да измисли заглавията на някои глави и да раздели изследването си на периоди, но засега не съществуваше нито ред действително писание, нито пък имаше вероятност някога да се появи. Той не правеше нищо — и противно на официалната теория за писането, успяваше да се отклонява с най-общо съдържание.

Следобед

Беше октомври 1913 година, в средата на една приятна седмица, изпълнена със слънчеви дни и шляене по улиците, а атмосферата бе толкова апатична, като че натежала от призрачно падащите листа. Беше приятно да се седи мързеливо пред отворения прозорец и да се довършва главата от „Йерихон“. Бе приятно да се прозинеш към пет часа, да хвърлиш книгата на масата и тананикайки, да се отправиш по коридора към банята си.

— Към… теб… красива лейди — си пееше той, докато въртеше крановете, — аз… вдигам… своя взор… За… теб… красива лейди, сърцето… ми… ридае…

Извиси гласа си, за да надвика струята вода, която се изливаше във ваната, и като погледна към портрета на Хейзъл Доун на стената, постави въображаема цигулка под брадичката си и нежно я хвана, след което се поклони като пред публика. През затворените му устни се чу звук, който според смътните му представи наподобяваше свиренето на цигулка. След миг ръцете му спряха спираловидните си движения, насочиха се към ризата и започнаха да я разкопчават. Гол, той застана в атлетична поза, подобно на човека-тигър от плакатите, и с известно задоволство се заразглежда в огледалото, а после спря, за да докосне колебливо с крак водата във ваната. Затвори крана и след няколко предварителни изгрухтявания се плъзна вътре.

Щом привикна към температурата на водата, той се отпусна в състояние на лениво задоволство. Когато свършеше с банята си, щеше бавно да се облече и да се отправи по Пето Авеню към хотел „Риц“, където имаше уговорена вечеря с двама от близките си приятели, Дик Керъмъл и Моури Ноубъл. След това двамата с Моури щяха да отидат на театър, а Керъмъл вероятно щеше да изприпка до къщи, за да работи върху книгата си, която скоро щеше да завърши.

Антъни се радваше, че той няма да работи върху своята книга. Идеята да седне и да извиква във въображението си не само думи, в които да облече мислите си, но и мисли, достойни да бъдат облечени — всичко това се оказваше непостижимо извън обсега на желанията му.

Излезе от банята и придаде блясък на външността си с дребнавото внимание на ваксаджия. После отиде до спалнята и подсвирвайки си някаква странна и неопределена мелодия и разхождайки се насам-натам, спокойно се закопча и нагласи. Извличаше максимална наслада от топлината на дебелия килим под нозете си.

Запали цигара, изхвърли клечката през отворената горна част на прозореца, после застина с цигарата на около пет сантиметра от полуотворената му уста. Очите му бяха вперени в бляскаво петно върху покрива на една къща надолу по улицата.

Беше някакво момиче в червено неглиже, вероятно копринено, което сушеше косата си на все още горещото следобедно слънце. Изсвирването на Антъни замря в неподвижния въздух на стаята; той пристъпи предпазливо към прозореца с внезапното впечатление, че тя е прекрасна. На каменния парапет имаше възглавница с цвета на дрехата й и тя бе облегнала двете си ръце върху нея, взирайки се надолу към слънчевото дворче пред сутерена, под нивото на улицата, откъдето Антъни долови глъчката на играещи деца.

Той я наблюдава в продължение на няколко минути. Нещо в него се развълнува, нещо, което не можеше да бъде обяснено с топлия дъх на следобеда или пък с жизнерадостното въздействие на червения цвят. Все по-осезателно чувстваше, че момичето е прекрасно — а после изведнъж разбра: всичко се дължеше на разстоянието помежду им. То не беше рядкото и ценно разстояние между душите, но все пак бе разстояние, измеримо дори в сухоземни метри. Между тях бяха есенният въздух, покривите и неясните гласове. И въпреки това, за необяснима частица от секундата, разположена странно във времето, емоцията му по̀ приличаше на преклонение, отколкото най-дълбоката целувка, която някога бе познал.

Той приключи с обличането, намери черна папийонка и внимателно я нагласи пред трикрилото огледало в банята. След това, движен от някакъв импулс, влезе бързо в спалнята и отново погледна през прозореца. Сега жената бе права; бе отметнала назад косата си и той я видя добре. Тя бе дебела, поне на трийсет и пет години, безкрайно посредствена. Той цъкна с език, върна се в банята и среса косата си на път.

 

Към… теб… красива… лейди, аз… вдигам… своя взор…

 

После прокара по косата си за последен път четката, което придаде на дъгоцветната повърхност истински блясък, и излезе от банята и апартамента си, отправяйки се надолу по Пето Авеню към „Риц-Карлтън“.

Трима мъже

В седем часа Антъни и неговият приятел Моури Ноубъл седят на една ъглова маса на прохладната тераса. Моури Ноубъл поразително наподобява голям, гъвкав и величествен котарак. Очите му са присвити, непрестанно примигват, шарят наоколо и проблясват. Косата му е пригладена, като че ли облизана, — и ако това е така, то е било от някаква котка майка от исполинска порода. По времето, прекарано от Антъни в Харвард, Моури бе смятан за най-неповторимата личност в класа му, най-бляскавия ум, най-оригиналния — умен, тих и сред избраните.

Това е човекът, когото Антъни счита за най-близкия свой приятел. Това е единственият сред неговите познати, на когото се възхищава и на когото — в по-голяма степен, отколкото би му харесвало да признае пред себе си, завижда.

Сега те се радват, че са заедно — очите им са изпълнени с любезности, тъй като всеки от тях чувства свежестта на нещо ново след продължителна раздяла. Извличат спокойствие от присъствието на другия, някаква нова ведрина. Зад своето фино и абсурдно котешко лице Моури Ноубъл е всичко друго, но не и мъркащ. А Антъни, който обикновено е като блуждаещ огън, който не може да си намери място — сега е спокоен.

Те са се впуснали в един от онези вяли и краткосрични разговори, каквито водят само хора под тридесетте или мъже в състояние на силен стрес.

АНТЪНИ: Седем часа. Къде е тоя Керъмъл? (Нетърпеливо.) Бих искал вече да завърши вечния си роман. Толкова съм гладен…

МОУРИ: Той му е измислил и име. „Демоничният любовник“… Не е лошо, а?

АНТЪНИ (заинтригуван): „Демоничният любовник?“ О, „ридаещи жени“… Не… никак не е лошо! Въобще не е зле… Не мислиш ли?

МОУРИ: Доста добро. Колко каза, че е часът?

АНТЪНИ: Седем.

МОУРИ (присвивайки очи — не от неприязън, но в израз на леко неодобрение): Онзи ден направо ме подлуди.

АНТЪНИ: Как?

МОУРИ: С навика си да си води бележки.

АНТЪНИ: И мен. Май бях казал нещо предната вечер, което му се стори подходящо за материал, но го беше забравил… И се захвана с мен. Непрекъснато ми повтаряше: „Не можеш ли да се съсредоточиш?“ А аз му виках: „Ужасно си досаден. Как да си спомня какво точно съм казал вчера?“

МОУРИ: Не е истина, че Дик вижда повече от останалите. Той просто може да запише по-голяма част от онова, което вижда.

АНТЪНИ: Има доста внушителен талант…

МОУРИ: О, да! Внушителен!

АНТЪНИ: И енергия — амбициозна, целенасочена. Той е толкова забавен — безкрайно стимулиращ и вълнуващ. Често пъти дъхът ти спира, когато си с него.

МОУРИ: О, да.

АНТЪНИ (с възможно най-убедителен вид на слабоватото си несигурно лице): Но не и неукротимата му енергия. Някой ден, малко по малко, тя ще отлети, а с нея и внушителният му талант и ще остане само един дребосък — капризен, самовлюбен и бъбрив.

МОУРИ (със смях): Седим си ние тук и се убеждаваме един друг, че малкият Дик не прониква в нещата така дълбоко като нас. И се обзалагам, че той чувства превъзходство от своя страна — творческият ум над обикновения критичен ум и разни подобни неща.

АНТЪНИ: О, да. Но греши. Има склонност да изпада в глупави възторзи. Ако не беше тъй погълнат от реализма и поради това не му се налагаше да надене одеждите на циника, би бил лековерен като религиозен водач в някой колеж. Той е идеалист. Да. Мисли си, че не е, защото е отказал да приеме християнството. Спомняш ли си го в колежа? Как поглъщаше цели автори един след друг: идеи, техника и образи, Честъртън, Шоу, Уелс, всеки следващ тъй лесно, както и предишния.

МОУРИ (все още разсъждавайки върху последната си забележка): Спомням си.

АНТЪНИ: Така е. Той е роден обожател на фетишите. Да вземем изкуството…

МОУРИ: да поръчваме. Той ще бъде…

АНТЪНИ: Разбира се. Да поръчваме. Аз му казвах…

МОУРИ: Ето го, идва. Виж — ще се блъсне в онзи келнер. (Той вдига пръста си в знак на предупреждение — подобно на мек и приятелски нокът на граблива птица.) Ето те и теб, Керъмъл.

ДРУГ ГЛАС (грубо): Здравей, Моури. Здравей, Антъни Комсток Печ. На колко е станал внукът на Адам? Още ли те преследват кандидатките за женитба, а?

АНТЪНИ: Здравей, Керъмъл! Радвам се, че дойде. Изпитвахме нужда от приятна промяна.

МОУРИ: Закъсня. Да не си гонил пощаджията из квартала? Тъкмо предъвквахме характера ти.

ДИК (с усилие фиксирайки АНТЪНИ с ясното си око): Какво би казал? Нека да си го запиша. Да не би до днес следобед да си съкратил три хиляди думи от първа част?

МОУРИ: Благороден^[5] естет. А аз налях алкохол в стомаха си.

ДИК: Не се съмнявам. Обзалагам се, че вие двамата седите тук вече цял час и говорите за пиене.

АНТЪНИ: Ние никога не губим мярка, голобрадото ми момче.

МОУРИ: Никога не се прибираме вкъщи с жените, изпречили се на пътя ни, когато сме опиянени.

АНТЪНИ: Като цяло, нашите събирания се отличават с известна високомерна изисканост.

ДИК: Особено глупавият тип хора, които непрекъснато се хвалят с това, че са „пияни“! Бедата е там, че и двамата принадлежите към старата английска школа на кавалерите от осемнадесети век. Пиете тихо, докато не се търкулнете под масата. Никога не се забавлявате. О, не, никога не го допускате.

АНТЪНИ: Бас държа, че това е от шеста глава.

ДИК: Ще ходим ли на театър?

МОУРИ: Да. Смятаме да прекараме вечерта в размисли по житейски проблеми. Темата накратко се нарича „Жената“. Допускам, че ще се окаже благодатна.

АНТЪНИ: Боже мой! Това ли било? Хайде пак да отидем във „Фолиите“.

МОУРИ: До гуша ми дойде. Три пъти съм го гледал. (Към ДИК.) Първия път си излязохме след първо действие и открихме един чуден бар. Когато се върнахме, влязохме в друг театър.

АНТЪНИ: И дълго спорихме с една уплашена двойка, мислейки, че са седнали на нашите места.

ДИК (като че на себе си): Мисля… че след като напиша още един роман и една пиеса, и може би сборник с разкази, ще създам музикална комедия.

МОУРИ: Знам… че ако стиховете са интелектуални, никой няма да ги слуша. И критиците ще стенат и сумтят за „Добрата стара престилка“. А аз ще продължа да светя като бляскава и безсмислена фигура в един безсмислен свят.

ДИК (важно): Изкуството не е безсмислено.

МОУРИ: Само по себе си е такова. Спасява го това, че се опитва да придаде някакъв смисъл на живота.

АНТЪНИ: С други думи, Дик, ти играеш пред салон, пълен с призраци.

МОУРИ: Все пак представлението не е лошо.

АНТЪНИ (към МОУРИ): Напротив, ако чувствах, че светът е безсмислен, щях ли да пиша? Самият опит да му се придаде някаква цел е безцелен.

ДИК: Е, дори и да си признаваш всичко това, бъди сносен прагматик и признай на бедния човек правото на инстинкт за живот. Да не искаш всички да приемат тези софистични глупости?

АНТЪНИ: Е, да, предполагам.

МОУРИ: Не, господине! Аз съм убеден, че всички в Америка, с изключение на около хиляда избраници, трябва да бъдат принудени да приемат безкомпромисна система от морални норми — римски католицизъм например. Не се оплаквам от традиционната етика. По-скоро протестирам срещу посредствените еретици, които се възползват от резултатите на софистиката и заемат позата на нравствена освободеност, на която в никакъв случай нямат право по силата на своя интелект.

Нощ

След това те посетиха един спекулант на билети и на известна цена се снабдиха с места за новата музикална комедия, наречена „Шумна веселба“. Във фоайето на театъра изчакаха няколко мига, за да видят как влиза тълпата хора, дошли на премиерата. Имаше пелерини, обшити с безчет многоцветни коприни и кожи; от рамене, шии и розови уши капеха бижута; по безбройните копринени шапки блещукаха неизброими игли; имаше обувки — златисти, бронзови, червени и бляскаво черни; блясък се излъчваше и от високите и стегнати прически на много жени и лъскавите влажни коси на добре поддържани мъже — и всичко това приличаше на някаква гигантска вълна, ту надигаща се, ту спадаща, бъбреща, смееща се, пенеща се, бавно търкаляща се сред оживеното море от хора, което като че ли тази вечер изливаше бляскавия си порой в някакво изкуствено езеро от смях.

След представлението те се разделиха — Моури щеше да ходи на танци в „Шери“, а Антъни — вкъщи, за да си легне.

Той бавно си проправи път през шумната вечерна навалица на Таймс Скуеър, на която старите автомобили и хилядното множество придаваха рядка красота и яркост, наподобяващи карнавал. Около него се въртяха лица, калейдоскоп от момичета, грозни, грозни като греха — твърде дебели или твърде мършави, но въпреки това се носеха по есенния въздух и топлият им страстен дъх обливаше нощта. „Тук, поради цялата си вулгарност, — помисли си той, — те са леко и едва доловимо загадъчни.“ Пое си внимателно дъх, поглъщайки с дробовете си миризмата на парфюм и цигари, която не му бе неприятна. Погледът му срещна очите на тъмнокоса млада красавица, която седеше сама в затворено такси. В полумрака очите й подсказваха теменужена нощ и за миг той отново се развълнува от позабравените следобедни спомени.

Двама млади евреи минаха покрай него, говорейки шумно и проточвайки вратове насам-натам, за да хвърлят нелепо високомерни погледи. Бяха облечени в прекалено тесни костюми, които по това време вече излизаха от мода; обърнатите им яки бяха изрязани покрай адамовата ябълка; носеха сиви гети и сиви ръкавици обхващаха дръжките на бастуните им.

Покрай него премина и една зашеметена възрастна дама, носеща се, подобно на кошница с яйца, между двама мъже, които възбудено й разказваха за чудесиите на Таймс Скуеър — обясняваха ги толкова бързо, че старата дама, опитвайки се да прояви непредубеден интерес, мяташе глава насам-натам, досущ като изсъхнала обелка от портокал, подхвърляна от вятъра. Антъни долови част от техния разговор:

— Ето го и „Астор“, мамо!

— Виж! Виждаш ли старите автомобили…

— Ето там бяхме днес. Не, там беше!

— Боже милостиви!…

— Би трябвало да се разтревожиш и да се изпариш като десет цента. — До слуха му стигна модният тази година израз, рязко изхвърчал откъм двамата мъже до него.

— И аз му казвам, аз казвам…

Мек шум на таксита наоколо и смях, смях — дрезгав кикот като грачене на гарван, безспирен и висок, а отдолу грохотът на метрото — и над всичко това блясък, примигване на светлини, подобни на перли — образуващи се и преобразуващи се на лъчисти снопове и кръгове, и чудовищни гротескни фигури, очертани удивително на фона на небето.

Той замислено се обърна към затишието, което се усещаше, подобно на тъмен вятър откъм страничната улица, мина покрай един ресторант, на чиито витрини дузина печени пилета се въртяха на автоматичен шиш. От вратата се носеше горещо тестено и розово ухание. От съседната дрогерия миришеше на лекарства, разлята газирана вода и приятни нотки откъм щанда с козметика; после следваше китайската пералня, все още отворена, изпускаща пара и задушна, миришеше на сгънато пране, леко пожълтяло. Всичко това го потискаше; той стигна до Шесто Авеню и когато спря пред магазина за цигари на ъгъла, усети, че започва да се чувства по-добре — магазинът за цигари беше жизнерадостен, от него се излъчваше човечност под формата на морскосиня мъгла, купуване на разкош…

Вече в апартамента си той изпуши последна цигара, скрит в мрака пред отворения прозорец. За пръв път от повече от година насам откри, че напълно се наслаждава на Ню Йорк. В това определено личеше някаква невероятна язвителност, някакво почти южняшко качество. Самотен град въпреки всичко. Той, който беше израснал сам, напоследък се бе научил да избягва самотата. През последните няколко месеца бе внимавал — в случай че останеше без ангажименти за вечерта, забързваше към някой от клубовете, за да си намери. О, тук имаше доста самота…

Цигарата му, чийто пушек ограждаше леките гънки на пердетата с ръбове от лека бяла мъгла, продължи да тлее, докато часовникът на „Света Ана“ в долния край на улицата не удари един часа с претенциозна модна красота. Железницата, издигната над улицата, на няколко пресечки разстояние, издаваше звук като от биене на барабани — и ако се наведеше през прозореца си, той би могъл да види влака, подобен на сърдит орел, подаващ гърди иззад завоя. Това му напомни за един фантастичен роман, който бе чел напоследък — в него градове бяха бомбардирани от небесни влакове, и дори за момент си представи, че Уошингтън Скуеър е обявил война на Сентръл Парк и че това е заплаха откъм севера, вещаеща сражения и внезапна смърт. Но щом моментът отмина, илюзията избледня; съвсем слабо се долавяше биенето на барабаните — после като че се чу звук от орел, който снижаваше полета си някъде в далечината.

Откъм Пето Авеню се разнасяше звън и непрестанно надуване на автомобилни клаксони, но на неговата улица бе тихо и той бе в безопасност от заплахите на живота, защото тук бяха неговата врата и дългият коридор, водещ към обетованата му спалня — сигурност, сигурност! Дъгообразните светлини в прозореца му сега наподобяваха луната, само че бяха по-ярки и по-красиви от нея.

Ретроспективен кадър от рая

Красотата, прераждаща се на всеки сто години, седеше в нещо като външна чакалня, през която препускаше поривист бял вятър и понякога някоя бездиханна забързана звезда. Звездите й смигваха отблизо, когато преминаваха, а ветровете непрекъснато леко разбъркваха косите й. Тя беше непостижима, тъй като у нея душата и духът бяха едно — красотата на тялото й беше същността на душата й. Тя беше това единство, което философите от векове насам търсеха. Седеше на открито в чакалнята на ветровете и звездите от сто години насам и на спокойствие съзерцаваше себе си, потънала в размисли.

Най-сетне тя разбра, че е дошло времето да се роди отново. С дълбока въздишка подхвана дълъг разговор с един глас, носен от белия вятър, разговор, който продължи дълги часове и от който тук мога да предам само откъс.

КРАСОТАТА (с почти непомръдващи устни, извръщайки очи, както винаги, към себе си)): Накъде ще замина сега?

ГЛАСЪТ: Към нова страна — земя, която никога не си виждала.

КРАСОТАТА (капризно): Мразя да се вмъквам с взлом в тези нови цивилизации. За колко време този път?

ГЛАСЪТ: За петнадесет години.

КРАСОТАТА: И как се казва мястото?

ГЛАСЪТ: Това е най-разкошното място на земята — земя, чиито най-големи мъдреци едва ли са по-умни от най-глупавите; земя, където управниците имат ума на малки деца, а съдниците вярват в Дядо Коледа; където грозни жени властват над силни мъже…

КРАСОТАТА (с учудване): Какво?

ГЛАСЪТ (силно потиснат): Да, гледката наистина е тъжна. Жени с отпуснати брадички и безформени носове посред бял ден казват: „Направи това!“ и „Направи онова!“ и всички мъже, дори и най-богатите, се подчиняват безропотно на жените си, за които високопарно казват „мисис еди-коя си“ или „моята“.

КРАСОТАТА: Но това не може да бъде истина! Мога да разбера, разбира се, да се подчиняват на жени с чар — но на дебели жени? На кокалести жени? На жени с мършави лица?

ГЛАСЪТ: Да, така е.

КРАСОТАТА: А аз? Какви са моите шансове?

ГЛАСЪТ: Чака те трънлив път, ако мога така да се изразя.

КРАСОТАТА (след пауза, изпълнена с недоволно мълчание): А защо не в предишните страни, земите на гроздето и кротките мъже, или страните с кораби и морета?

ГЛАСЪТ: Очаква се те скоро да имат доста работа.

КРАСОТАТА: О!

ГЛАСЪТ: Животът ти на земята ще бъде, както винаги, промеждутъкът между два значими погледа в светското огледало.

КРАСОТАТА: И каква ще бъда? Разкажи ми?

ГЛАСЪТ: Отначало се смяташе, че този път ще се появиш като киноактриса, но в края на краищата това е неразумно. През петнадесетте си години ще бъдеш прикрита с маската на това, което се нарича „светско момиче“.

КРАСОТАТА: Какво е то?

ГЛАСЪТ (най-после): Това е нещо като мним аристократ.

КРАСОТАТА: Мним? Какво означава „мним“?

ГЛАСЪТ: Това ще разбереш на място. В страната, където отиваш, ще откриеш много неща, които са мними. А също и ще направиш много неща, които са мними.

КРАСОТАТА (спокойно): Звучи толкова плебейско.

ГЛАСЪТ: Не и наполовина, колкото е в действителност. През тези петнадесет години ще бъдеш известна като дете на рагтайма и джаза и девойка вамп. Ще танцуваш новите танци ни повече, ни по-малко изящно, отколкото си танцувала предишните.

КРАСОТАТА (шепнешком): Ще ми се плаща ли?

ГЛАСЪТ: Да, както обикновено — с любов.

КРАСОТАТА (с лек смях, който само мимолетно нарушава неподвижността на устните й): А ще ми харесва ли да ме наричат „дете на джаза“?

ГЛАСЪТ (сдържано): Ще умираш за това…