Ричард Форд
Вестителят на бурята (48)

Четиридесет и седем

Огромното каменно стълбище, което водеше към Храма на есента, беше обградено от високи гранитни мангали. Те горяха денонощно, за да насочват просяците и болните към огромните врати на храма, в който можеха да намерят утеха.

Каира беше благодарна, че тази нощ по стълбите няма никого. Благодарна беше, че никой няма да види как се промъква в храма като крадец.

Но къде другаде да иде? Беше провалила мисията си. След като избиха търговците на роби и освободиха хората, нямаше как да бъде приета пак в Гилдията.

Винаги бе живяла в благочестие, с гордост изпълнявайки дълга си. През последните дни научи, че дори най-пропадналите могат да постъпят правилно. Мерик беше отхвърлил безчестното си минало и се държа като герой, и тя го беше подтикнала към това. Тогава защо му обърна гръб, на него и на другите като него в града, и се върна в Храма на есента?

Докато изкачваше стълбите, видя портите — зловещо озарени от блещукащата светлина. Отвориха се, щом стигна до тях, сякаш я очакваха, и разкриха огромния двор.

Каира не беше очаквала посрещане, не го и искаше, но ето че я чакаха. Щитоноски в брони стояха строени в редици.

Значи това беше. Щяха да я порицаят публично.

Тръгна си от тук тайно, като беглец, но сега щяха да я унижат пред сестрите й.

Замисли се дали да не се върне и да обърне гръб на храма завинаги. Но Каира Стормфал не беше отгледана за бягства. Тя беше отгледана да посреща предизвикателствата и да се бие с враговете.

Събра сили и пристъпи през портите.

Екзархата стоеше в центъра на двора, обградена от щитоноските. Каира видя и Самина, сестра си, макар и не по кръв, в предните редици. Лицето й беше безизразно, тялото — неподвижно като статуя. Държеше щит и копие като същинска Ворена, каквито бяха и всички останали.

Каира погледна към статуята, издигаща се на стотина крачки над тях, и се зачуди дали наистина е опетнила името на Ворена. Не мислеше така, въпреки че провали мисията си. Мислеше, че се е сражавала до края, въпреки всичко. Какво повече можеха да искат от една щитоноска?

Спря пред екзархата. Лицето й беше в клетката на шлема, тялото й бе покрито със златна броня, а юмрукът й стискаше дълго седем стъпки копие.

Нямаше защо да коленичи пред нея: тя вече не беше Щитоноска. Затова спря и зачака.

И тогава екзархата й кимна. Прост, почти небрежен жест, но с огромно значение. Означаваше някакво приемане, означаваше, че не е прокудена.

Екзархата отстъпи встрани и редиците на щитоноските зад нея се раздвижиха, за да оформят коридор пред Каира. Тя тръгна напред, загледана в Самина, която й се усмихваше под вдигнатото забрало и също й кимна. Каира вървеше между щитоноските. Всички я гледаха с почит.

Не беше очаквала това. За миг си позволи надеждата, че може би ще я приемат в лоното си, че воинското й име ще й принадлежи отново.

Видя, че Даедла я чака пред вратата на храма, и въодушевлението й изчезна като перце по вятъра.

— Поздравявам те, Каира — каза прегърбената жрица.

Не изрече церемониалната й титла. Значи все пак нямаше да й я върнат.

— Даедла — отвърна тя и кимна.

— Майката игуменка те чака.

Даедла се обърна и влезе в храма, следвана от Каира.

Докато вървяха по коридорите, Каира осъзна, че това място не й е липсвало. Беше свикнала с улиците на Стийлхейвън и въпреки мръсотията им, там се чувстваше по-свободна от всякога. Сега родното й място й изглеждаше студено, стерилно и някак лишено от живот. Дали все още принадлежеше към Храма на есента?

Майката игуменка я чакаше в стаята си. Свела глава над писалището, както винаги. Перото й скрибуцаше по парче пергамент.

Каира пристъпи в стаята и застана мирно. Така й се стори редно.

Майката игуменка най-сетне приключи с писането, остави перото в мастилницата и поръси прах от пемза върху написаното. После вдигна глава. Изражението й беше неразгадаемо.

Каира зачака. Вече беше преживяла най-лошото.

— Моля, седни — рече майката игуменка и посочи прост дървен стол пред писалището.

Каира се отпусна на него и всичко й се стори потискащо — тази скованост, дисциплината, тежестта на дълга. Докато беше в града, макар че значимостта на мисията й определяше всяко нейно действие, никога не бе усещала подобно напрежение. Единствено тук, зад тези стени, се чувстваше така… като дете.

— Мисията ти — заговори майката игуменка, като се облегна в креслото — успешна ли беше?

Този въпрос се стори много странен на Каира. Сигурно знаеха какво се е случило. Лютиче трябваше да е докладвала за гнева на Гилдията, за клането на търговците на роби, за освобождаването на робите. Що за въпрос?

— Знаете, че не беше — отвърна Каира, нямаше настроение за игрички. — Провалих се. Гилдията вече знае, че съм шпионин. И дори да не подозират, че съм агент на Храма на есента, със сигурност ме искат мъртва заради случилото се на пристанището.

Майката игуменка кимна.

— Разбира се, но беше ли успешна?

Каира започна да се вбесява — не се беше върнала да й се подиграва една старица. Едва сдържа гнева си.

— Спасих много хора — рече тя, без да крие раздразнението си. — Ако не бях аз, щяха да живеят в робство, разделени от семействата си. Децата щяха…

Спря. Не искаше да продължава, не искаше да мисли какво щеше да се случи с тези хора.

Освен това осъзна, че е повишила глас в присъствието на игуменката. Засрами се, въпреки че вече не беше Щитоноска.

Майката игуменка я огледа преценяващо. След това кимна.

— Значи все пак е била успешна.

— Какво? — Каира се опитваше да разбере реакцията й. — Но мисията ми беше друга. Трябваше да се внедря в Гилдията и да убия водачите й. В това се провалих.

— Но успя другаде. Както казваш, мнозина бяха освободени от робство. А виновните — наказани за греховете си. Ти си действала като копие на Ворена и затова ще бъдеш възнаградена.

— Не ви разбирам.

Майката игуменка се усмихна.

— Не, детето ми. Но не ти и трябва да разбираш. Само се подчинявай.

Каира внезапно изпита срам, но тази старица винаги я караше да се чувства така — караше я да се срамува, подценяваше я. А тя винаги беше служила на това място, винаги беше изпълнявала дълга си към останалите. И как я възнаградиха?

— Ти се справи добре, Каира Стормфал. Затова всичко ще стане пак, каквото беше преди… твоето провинение.

За миг Каира реши, че не е чула добре.

— Ще бъда пак Щитоноска?

— Ще бъдеш приета с почит.

Главата й се замая и почти й се догади. За миг, за един безумен миг, Каира едва не прие, едва не се засмя от радост — после огледа голата, аскетична, откъсната от света стая.

— Не.

Майката игуменка изглеждаше объркана.

— Как така „не“?

Беше лудост. Какво правеше? Даваха й онова, което бе искала, за което бе копняла, а тя го отхвърляше. Но знаеше, че постъпва правилно. Нещо в нея знаеше, че в този храм бие покварено сърце. Ако поведението на Върховния абат не беше достатъчно, за да го разбере, арогантността на майката игуменка сега определено й помогна.

— Вече не съм на ваше разположение — каза тя, изправи се и се извиси над старицата. — Вече няма да ви служа. Аз съм слугиня на Ворена, но мога да изпълнявам волята й и без този храм, без вас.

Майката игуменка поклати смаяна глава.

— Ние живеем, за да служим. Ти живееш, за да служиш, Каира Стормфал. Нима така лесно ще обърнеш гръб на дома си… на сестрите си?

Гаденето не отминаваше, но главата й внезапно се проясни. Тя не обръщаше гръб на сестрите си, а отваряше ръцете си за града. Нищо не я задържаше тук. Нищо вече нямаше да е същото.

— Не мога да изоставя дълга си към града. И към хората му. Затова трябва да ви откажа.

Тя се обърна, без да чака да я освободят, и излезе от храма.

Беше си мислила, че иска само да си върне името и положението тук. Нещо, с което да се гордее, но тези неща бяха лъжа. Тя щеше да слави Арлор, да е пример за мощта на Ворена, но не под този покрив и под тази власт. Власт, която я беше използвала за машинациите си, власт, която я накара да повярва, че се е посрамила.

И тя прекоси двора, където сестрите й още чакаха. Вероятно мислеха, че тя ще се върне с броня и ще я придружава самата майка игуменка, но Каира се появи сама, с обикновените си дрехи, и те започнаха да се споглеждат объркани.

Каира прекоси двора, мина покрай екзархата, която пристъпи към нея, но спря, защото Каира не реагира. Мина и покрай Самина, която изглеждаше тъжна.

Беше приключила с това място, беше приключила и с монашеския живот. В града имаше хора, които се нуждаеха от нея, и тя щеше да им помага както може.

Докато слизаше по широките каменни стъпала, обградени от пламъците в мангалите, Каира осъзна на кого точно ще помогне първо.