Ричард Форд
Вестителят на бурята (32)

Тридесет и едно

Прииждаха като прилив, с тази разлика, че нямаше изгледи да се оттеглят скоро. Хиляди се стичаха в Града, тълпи от изстрадали мъже, жени и деца, натоварили малкото си вещи на каруци и на добичета.

Нобул и останалите от Зелените куртки ги гледаха от Моста на Спасителя как се изливат като кален поток към временните домове, в които щяха да живеят, докато крал Каел не отблъсне хуртите. Нобул понякога се чудеше дали е умно да ги оставят без надзор, без да има кой да им каже къде да идат, в коя къща да се установят, но Килгар смяташе, че така е по-добре.

— Ако ще се избиват — рече той, докато се взираше надолу с едничкото си око, — няма смисъл да им се пречкаме.

Нобул донякъде го разбираше. Но ако долу имаше човек с власт, който да насочва тълпите към най-спокойните райони, нещата щяха да вървят по-гладко. Може би дори щяха да спасят животи.

Но така или иначе бежанците бяха оставени да се оправят сами. Пътят към Стария град стоеше отворен и те се изливаха по него. Разбира се, щеше да има касапница. Всички искаха най-добрите места, близо до Сторуей, за да изхвърлят нечистотиите право в морето. Както винаги най-силните, най-грубите и най-злите щяха да се докопат до тях.

Зелените куртки направиха чистка в следващите дни, когато всичко се успокои. Откриха тридесет тела, две от тях на деца от едно семейство, а майката беше изнасилена и насечена.

Нобул се разгневи, искаше да намери виновниците, но каква полза? Имаше твърде много кандидати и никой не беше достатъчно смел да му посочи истинските.

Скоро след това започнаха да получават рапорти за изчезнали хора.

Първо изчезваха по един-двама, но след това изчезна цяло семейство и Зелените куртки трябваше да се заемат.

Като че ли никой не знаеше нищо. Сякаш бяха отвлечени от самия Господар на враните. Нямаше признаци на борба, нямаше писъци, като че ли просто бяха поели Арлор знае накъде.

Зелените куртки обаче се стараеха да симулират дейност, поне за да не се надигне паника. Нямаше нужда от истерия в Стария град, няколко хиляди бежанци да се развилнеят и да раздават лично правосъдие. Тридесет убийства за една нощ бяха напълно достатъчни. Не им трябваше истинска касапница.

Зелените куртки патрулираха по двойки. Всяка двойка поемаше една улица и риташе вратите на случаен принцип, претърсваха къщите, арестуваха по някого — макар и рядко, защото нямаше място в градските тъмници. Така всички виждаха, че реагират на сигналите, правят нещо, борят се с престъпността.

Всъщност Нобул знаеше, че това е загуба на време. Имаше твърде много престъпници и твърде много почтени хора — фермери, търговци, занаятчии — се превръщаха в крадци, изнудвачи и измамници, за да нахранят семействата си.

Затова той тръгна с Дени към Стария град с голяма неохота. Момчето бе показало, че не е голям боец, но доказа лоялността си и Нобул не би се доверил никому другиго от Кехлибарената стража да му пази гърба. Освен това през последните няколко дни на разбиване на врати най-лошото, на което налетяха, беше пищяща майка, която ги молеше да донесат лекарство за болното й бебе. Опитаха се да я успокоят, но без успех. Накрая се предадоха и я оставиха. Нобул изпита вина, но тя беше просто жена с болно дете, а Дъщерите на Арлор правеха всичко по силите си за болните и гладуващите. Какво да сторят Зелените куртки?

— Какво става според теб? — попита Дени, докато вървяха по мръсната улица.

— С кое какво става? — отвърна Нобул, внимаваше да не стъпи в някоя нечистотия. Сякаш откакто прочистиха района, единствената промяна бе в това, че кучешките лайна бяха заменени от човешки.

— Къде изчезват хората?

Нобул сви едрите си рамене.

— Откъде да знам. Едно е сигурно, като преобръщаме тези бордеи, няма да открием отговора.

— Тук съм съгласен — рече Дени. Беше особено приказлив през последните дни, твърдеше, че трябва да търсят истински престъпници, а не фантоми през нощта. Това накара Килгар да му припомни каква добродетел е безпрекословното подчинение, защото, например, може да му спести подута устна. И Дени си затвори устата.

— Искаш ли да ти кажа какво мисля?

— Всъщност не — отвърна Нобул и не изпита вина, когато Дени го погледна разочаровано. Дени може и да го развеселяваше, но сега не беше време за откачените му теории.

Продължиха по улицата и момчето го погледна с примирение.

— Ами тази? — посочи една врата.

— Не е по-различна от другите — отвърна Нобул. — Давай.

— Защо пък аз? Винаги съм аз. Добре, ще хвърляме чоп — и той извади монета.

— Тура — рече Нобул, а Дени хвърли монетата във въздуха. Хвана я, плесна я на опакото на дланта си и надникна.

— Ези.

Нобул си позволи усмивка.

Дени опря ръце от двете страни на вратата и я изрита. Дървото се разцепи, но вратата не поддаде. След втория ритник обаче хлътна навътре. Дени се втурна в стаята, следван от Нобул, който стискаше оръжието си.

— Никой да не мърда, в името на крал Каел! — извика Дени.

Нобул видя, че вътре има само един мъж. Беше с изпито лице и гледаше изплашено, и въртеше очи към ножа на масата, но явно размисли.

Мястото беше порутено, миризливо и задушно и Нобул се зачуди как е успял да създаде такава воня за толкова кратко време. Огледа стаята. Всичко изглеждаше нормално, но мъжът се озърташе като завардено животно.

— Име? — попита Дени.

— П… Пардо — отвърна мъжът. — Иваар Пардо от Брайър Лок.

— Дрелдун, нали? Доста път си бил от север.

— Че къде другаде да ида?

Дени кимна.

— Само ти ли си тук, Иваар?

— Да, нямам семейство.

— Знаеш ли защо сме тук? — Нобул трябваше да признае, че макар да не беше добър в боя, Дени умееше да вдъхва респект.

— Ами… предполагам заради изчезналите хора?

Иваар се озърна към Нобул, после пак към Дени, като заек, който се чуди коя точно хрътка ще му разкъса гърлото.

— Не зная нищо, честна дума.

Дени замълча. Понякога е по-добре да не казваш нищо и да ги оставиш да се пържат. Така се чудят какво точно знаеш и накрая си казват всичко. Иваар обаче не продума.

Дени кимна и рече:

— Така. Ако преобърнем това място, ще намерим ли нещо нередно?

— Не, сър, тук няма нищо.

— Добре, не обичам да си губя времето, Иваар — Нобул реши, че са приключили тук, но макар да не обичаше да остават дълго в порутените къщи, нещо го смущаваше. Може би миризмата или виновният вид на Иваар.

— Чакай малко — рече Нобул, щом Дени се обърна да излезе. Тръгна към един сандък в дъното, над който бръмчаха мухи. — Какво има тук? — попита Нобул и отвори капака с крак.

— Това е мое! — извика Иваар.

Сандъкът беше пълен с храна. Част от нея вече гниеше, друга беше на път, но все пак храна. Хляб, наденица, сушено месо, картофи, ябълки, сбръчкани като топките на старец, и цяла свинска глава с непокътнати очи.

— Това е мое — изпищя Иваар отново и тръгна към сандъка, но Дени го отблъсна.

— Откога събираш това? — попита той и сбърчи нос от вонята, която изпълни малката стая.

— Не ви интересува! Мое си е!

— Прогнила е. Можеше да нахраниш три семейства.

— Моя си е.

Дени удари Иваар по лицето и той се препъна назад с пълни със сълзи очи. Нобул го видя да поглежда към ножа, който стоеше на масата, но се втренчи в него така смразяващо, че мъжът омекна и дори отстъпи встрани.

— Е, какво да правим сега? — попита Дени, като сбърчи нос, щом погледна в сандъка.

— Нищо не можем да направим — отвърна Нобул. — Не можем да я раздадем, ще разболеем хората.

Дени се обърна към Иваар.

— Хората гладуват, а ти си оставил храната да се развали. Иде ми да те накарам да я изядеш всичката пред мен още сега.

Иваар изглеждаше изплашен, по бузата му се търкулна сълза.

— Няма смисъл вече — каза Нобул. — Хайде, не мога да понасям повече тая воня.

Излязоха и Дени затвори вратата.

— Трябваше да го набием — рече той, щом тръгнаха обратно към града.

Нобул поклати глава.

— Защо? Да му дадем да разбере? Горкото копеле си има достатъчно неволи. Всички може да си имаме скоро.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че може няколко хиляди шибани хурти да почукат на вратата ни след седмици. И какво ще правим тогава?

— Не, кралят ще се справи с тях при Келбур Фен. Може да стане още днес. Щом им нарита задниците, всичко ще бъде пак нормално.

— Не бъди толкова сигурен. Няма значение с колко рицари, стрелци и пешаци разполагаш, ходът на битката винаги може да се обърне.

Нобул видя, че Дени е готов да спори, но и двамата знаеха кой е бил на война.

— Няма смисъл — каза Дени, след като изминаха още малко път. — Давай да се прибираме в казармите. Бих убил за едно питие.

Всеки друг ден Нобул би му отказал. Всеки друг ден щеше да изпълни дълга си, не от страх пред Килгар, а защото искаше да е зает с нещо, да ангажира мислите си. Днес обаче всичко му изглеждаше отвратително, мястото, вонята и измъчените хора, които живееха тук. Ако изобщо това беше някакъв живот.

Той кимна и Дени се усмихна. Очевидно не беше очаквал съгласие.

— Е, къде отиват според теб изчезналите бежанци? — попита пак младежът, докато вървяха към Моста на Спасителя. Нобул се възхити на упоритостта му.

— Не зная. Но съм сигурен, че като ритаме вратите, няма да открием виновниците.

— А откъде би започнал тогава?

— Ти как мислиш? Ако Гилдията не знае какво става, значи никой не знае. Техните врати трябва да ритаме.

— Желая ти успех — ухили се Дени. — Но ме предупреди кога ще нападаш откачените копелета, че да мина в друга смяна.

Момчето беше право. Гилдията имаше очи и уши навсякъде и доста от Зелените куртки бяха изцапали ръцете си с тях. Тази линия на разследване беше опасна и най-вероятно щеше да приключи с нож в гърба на дръзкото копеле, което я подхванеше.

Продължиха по пътя си и Нобул усети, че Дени си умира да го попита за неговата хипотеза.

— А каква е твоята теория?

Дени се ухили широко.

— Странно, че питаш. Нали знаеш онези убийства? Кой не ги знае? Всички са свързани. Онези изкормени нещастници, които видяхме из целия град, са само началото. Просто упражнение, така да се каже. Същото откачено копеле отвлича и бежанците.

Нобул вдигна вежда.

— И как точно го прави?

— Ами нали е магьосник? — Дени размърда пръсти пред себе си, сякаш описваше заклинание във въздуха. Нобул знаеше, че момчето едва успява да се изпикае само, камо ли да направи магия.

— Правилно — рече той и се ухили. Напоследък се смееше рядко и най-вече на глупостите на Дени.

— Помни ми думите. Когато всичко се разкрие, ще видиш, че е свързано. Казвам ти.

Казармите се виждаха в далечината и Дени забеляза двама от Зелените куртки пред тях. Бяха се облегнали небрежно на груба дървена колиба.

— Това са Плат и Фирби — каза той и помаха, но те не го видяха. Две фигури изникнаха от преминаващата тълпа и привлякоха вниманието им.

Нещо в тях накара Нобул да спре. Не можеше да прецени какво точно, просто усещане, но достатъчно, за да попречи на Дени да извика и да го извлече встрани от улицата.

Единият от новодошлите беше мъж, слаб, над среден ръст, с гъста кафява коса. По увереното му поведение личеше, че е или боец, или блъфира, но така или иначе на колана му висеше меч. Той се ухили на Зелените куртки и побъбри приятелски с тях. Очевидно беше от разговорливите. Синините по лицето му личаха дори от далече. Явно наскоро някой не беше харесал особено приказките му.

С него имаше жена, висока, подобна на статуя. Вървеше със сведена глава, сякаш опитваше да се слее с множеството, но късата й руса коса и красивите черти правеха това невъзможно. Въпреки опитите й да мине незабелязана, беше очевидно, че е с едри, мускулести рамене и тънък кръст — тяло на воин.

Имаше нещо странно в тази двойка, но Нобул не знаеше какво.

— Познаваш ли ги? — попита той Дени, без да откъсва очи от четиримата. Хубавецът с насинената физиономия разказваше някаква шега и Зелените куртки се смееха, но не и жената.

— Плат и Фирби? Да, познавам ги от векове. Фирби неотдавна беше предложен за сержант. Защо, какво става?

Нобул не отговори. Нещо определено ставаше и ако изчакаше достатъчно… ето — една кесия мина от ръката на хубавеца в ръката на единия от Зелените куртки, докато и двамата продължаваха да се смеят.

— Видя ли? — попита Нобул, почти готов да се втурне натам и да ги пита какво, по дяволите, правят.

— Какво да видя? — рече Дени.

— Подкуп.

— Какво ти пука? Много момчета вземат.

Нобул се вбеси. Много момчета вземали, но не беше редно. Ето защо Гилдията вилнееше из града, защото Зелените куртки можеха да бъдат купени съвсем лесно. Ето защо той бе принуден да плаща с години — защото нямаше към кого да се обърне. Ето защо изчезваха хора — защото Зелените куртки бяха твърде изплашени или твърде подкупни, за да разследват какво всъщност става. Ето защо беше умряло и неговото момче…

Не, неговото момче не умря заради това, нали? Неговото момче умря, защото той беше студен, суров и жесток.

— Да, много момчета го правят — рече Нобул и усети как гневът му угасва.

Видя, че мъжете приключват разговора, хубавецът си взе довиждане с войниците и изчезна с жената в тълпата. Нобул се замисли дали да ги последва. Пристъпи напред, но в този миг се чу вой, който се надигна над уличната глъчка.

Дени се обърна.

— Какво става…

Прекъсна го нов писък, този път от друга посока.

Подобно на зараза, на чума, носена от вятъра, писъците се понесоха от уста на уста и по улиците настана паника. Една жена изтича покрай тях, стиснала детето си за ръка. Мъж буташе пълна с омари количка и разсипваше товара си, но не спираше. Старец се свлече на колене и започна да ридае.

Нобул тръгна към тълпата и заразпитва какво е станало, но хората само се бутаха, обзети от паника. Накрая успя да сграбчи една жена. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Какво става?

Тя го погледна като замаяна и изпъшка:

— Свършено е с нас. Хуртите са победили.

Нобул се взираше невярващо в нея, но усети, че тя опитва да се откъсне от хватката му, и я пусна.

Тогава го чу — печален вик се надигна над шумотевицата.

— Кралят е мъртъв! — крещеше някой. — Убили са крал Каел!

Нобул се обърна към Дени.

И двамата не намираха думи.